Мария Герасова

ПЪТ КЪМ РАЯ

РОМАН

ПРЕДИСЛОВ

Какво ме накара да напиша тази книга.

Аз живея в този свят и заедно със всички, преминавам през хилядите изпитания, които ми предлага живота.По пътя  си срещам хиляди хора, със своите съдби и проблеми, които ме трогват. Затова реших да напиша тази книга и да разкрия истинският образ на жената от нашето съвремие. На силната, истинската,борческата майка и жена.

Книгата е изпълнена със страдание и болка. С нежност и силна  любов. Със всекидневната борба между доброто и злото.

Когато читателят я вземе в ръцете си, не може да не се възхити от образа на Албена. Една жена, останала сама в този необятен свят.

От автор

СЦЕНАРИЙ ОТ КНИГАТА

ПЪТ КЪМ РАЯ 

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

Албена внучка на баба Райна

Баба Райна

Милка- комшийката

Николай- приятелят на Албена

Докторът

Свещеникът на църквата

Плавмен- синът на Албена

Надежда- бъдещата снаха на Албена

 

 

 

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

Пролет е . Албена се събужда от нощния сън. Слънцето се показва през прозореца на апартамента. Малка жълта светлинка каца върху лицето й и тя протяга ръка да я докосне.

 Албена: Здравей мила сестрице. Обичам те. Вече съм забравила що е ласка.- произнася на глас. Отиде си любов моя,там при светлината,в невидимия свят. Когато дойдеш до мен винаги те усещам. Чувствам полъх на вятър. И една невидима ласкава ръка сякаш ме докосва. А тази нощ те сънувах. Двамата пътувахме в някакъв автобус. Бяхме седнали на седалката и мълчахме. В гърдите ми преливаше щастие. Идеше  ми да го притисна в прегръдките си и да  те целуна.Беше ми толкова хубаво. Усещах любов и нежност. Но изведнъж.Къде беше ти? Сякаш се стопи!   Потърсих  те с  очи. Идеше  ми да заплача и в този миг се събудих.

Албена съблича нощницата си и се облича. Тича към печката и си приготвя кафе. След това препича две тънки филийки и ги маже с масло. Отгоре поръсва със сиренце. Закусва.

Приготвя сака с малко багаж и тръгва към автогарата. Беше пълно с народ. Почака малко и се качи на автобуса. Наближаваше селото. Автобусът спря на мегдана.  Албена слезе и се забърза. Спря пред селска къща.

 На пейката пред дървената порта с голямата желязна халка   седи баба Райна.     . Портата е отворена и се вижда градината, където весело поклащаха главици разноцветните лалета и зюмбюли.  

Албена   се замисля- Ето я милата ми баба. Когато бях малка   идвах при нея и много се радвах.  И сега, пак ще й се радвам. Вече е на деветдесетте. Утре ще поскитам из зелените поляни и ще си спомням миналото. А милата ми майчица си отиде преди баба Райна. Изкара инсулт  и така си замина от този свят. Ах, тези спомени не  ме оставят. Връщат ме в детството й. Цели дни обикалях поляните. Много обичах вкусните гозби на баба си. “Бабините ръчички, мили!” Бяха толкова сръчни и с тях старицата нежно галеше къдравата ми главица. Сплиташе плитчиците ми. А дядо Георги ми направи люлка на сливата. По цял ден се люшках и си играеха с баба Райна на “Лъжи, лъжи”. Дядо Георги ни гледаше встрани и се смееше като малко дете. А сега него го гоняма, остана само баба  Райна.                                                                                                                                  

Албена:   Добър ден, бабо.

Баба Райна отправи поглед към нея  с помътнелите си и тъжни очи. Появява усмивка на лицето  ù.

Баба Райна  Кой е?  Албенче, ти  ли си, чедо? – едва продумва с беззъбата си уста.

Албена:  Кой може да е, бабо? Аз, цяла- целеничка.

Баба Райна: Ела, чедо. Да та погала! Помниш ли  га беше жив дядо ти?

Албена: Помня, бабо, помня.

Баба Райна: Ага та туряше на скута и пееше. Коя песен беше,чедо?

Албена: Излял мий, Делю хайдутин.

Баба Райна:Тъй, тъй – и очите и се навлажняват. Две-три  сълзи текат по бузите й.  

Албена: Бабо, днес се навършват двайсет години,откакто си отиде дядо от този свят.

Баба Райна: Бях забуравила, чедо. Бог  да го прости!

Албена: Бабо, я запали кандилото, а аз ще отида на гроба, да запаля свещичка! 

Баба Райна: Става, чедо.

Албена: Аз ще му направя баничка, нали много я обичаше?

Баба Райна: Да, чедо.

Албена:  Ще отида на магазина да купя кори, кисело мляко, сиренце и яйца за баницата. На Пламен често правя баничка. И той, като дядо си, много я обича.

Баба Райна се подпира на тояжката, която беше поставила до пейката и става. Двете влязат през портата и се скриват в къщата. Албена оставя багажа на стола в салона. Взема портмонето с парите и излиза. Отива магазин.Купува продуктите, които трябваха за баницата и се прибра. Старицата седи в голямата одая. Погледът ù блуждае. Едра  сълза се стича по бузата ù.  

Албена: Бабо. Аз съм тук. Хайде да направим баницата, та да поменем дядо! И започва да я приготвя.

Баба Райна: Айде, чедо

Албена:Ще отида на гроба му да раздам!

Баницата вече  е готова  Лека омара се вдига над нея.

Баба Райна: Ух, айде, чедо!

Албена разчупва  баницата и подава на старицата.

Албена: Вземи, бабо, да ти е сладко! Това парче е за дядо Георги – и го постави в чинийката, която беше  приготвила  на масата. – А сега трябва да отида на гробищата, защото, той навярно вече чака баничката – и тя я опакова старателно с найлонче,  пъхна я в чантата,която стоеше наблизо. Преди години  баба Райна беше я оплела на една кука.

 Баба Райна:Ето, една пара от мен! Запали свещичка!

Албена взема парата, пъха я в портмонето, взема торбичката с баницата и забързв а към гробищата.След два часа се прибра и извиква от стълбището.

Албена:Бабо, аз съм. Направих всичко, каквото  говорихме. Вече дядо Георги си е похапнал от баничката.

Но никой не ù отговоря. Албена допира ръка до гърдите си и присвива очи. Гледа някак си уплашено.. Бързо се  изкачва  по стъпалата. Старицата лежи върху леглот.   отпусната и  диша тежко. Албена се приближава до нея и баба Райна задъхано продума.

При мен е. Дя… ти. Смей се. Дава с… ръ…

Албена: Бабо – и сълзи напират в очите й.  Приближава до баба Райна и я прегръща .

Баба Райна:Бог да в… па… че… – с последни усилия произнася  тя.

Чува се силно, хрипкащо дишана и всичко затихна.Баба Райна издъхва. .Албена  тича разплакана у съседката. Портата  е затворена. Със сълзи на очите и пресипнал глас вика:

Албена:Како Милке, како Милке.

Милка съседката: Кой е?- чува се гласът на Милка.

Албена:Аз съм, Албена. Бързо, бързо ела. Баба, баба и не може да доизрече.  

Жената слиза по стъпалата и приближава портата.

Милка: Какво има, Албенче?

Албена: Баба,баба, вече я няма.

Милка: Как  да я няма? Нали си е в къщи? Одеве я гледах, беше седнала пред ваща порта.

Албена:Отиде си завинаги, мойта баба. Там, при дядо Георги.

Милка: Ай, ай    Милата. А беше толкова добра.Всички я обичахме.

Албена: Ела, ела како Милке! Хайде по- бързо!

Милка се  качва   тичайки  по стълбите и се скрива в къщата. Не минава много време и се показа с чанта в ръка.

Милка:  Айде,  айде Албенче! Че сичко, нас чака!

Милка затваря портата  и двете тичешком  влизат в къщата на баба Райна

Албена: Како Милке. И ти отскоро остана вдовица и вече знаеш  какъв е редът, за  да се подготви едно  погребение.

Баба Райна беше  притворила   очи, а на устните и лека усмивка

• Милка: Дай първош  да стоплим вода, да я окъпем! След туй  ше я облечем.

Албена:Како Милке. Последното желание на баба беше, когато умре, да я облечем с булченската рокля.

Милка: Ами, кво чакаш? Айде, извади я! Къде  рече, че е тя?

Албена:Ами в гардероба. Била  я скътала. А и венчето да и сложим. И то било там.  Отивам де, отивам. Знам, че много работи ни чака. А пък няма кой друг. Баба толкова много те обичаше и ще бъде доволна, че ти ще се погрижиш, да я заведеш до вечния  й  дом.

Милка: Сладка ти уста. Дай Боже да  е доволна! 

Лицето  на баба Райна  е отпуснало. Бледо, заледеняващо се.

Албена: Трябва да извикаме  доктора, да установи смъртта. Нали така е редно.

Милка: Но,тя веке е мъртва Минаха два часа.

Албена:Аз ще отида до доктора, а ти остани до нея! 

И тя тича към вратата Отваря   я  и се скрива.  Не минава много време и двамата с доктора отварят  портата, и влизат в къщата.

Докторът:Я да видим, бабата? Дайте да я видя!

Албена:Ей я. Лежи   безжизнена и вече  не диша.

Докторът: Преди колко време стана това

Албена:Ами, вече изминаха два и половина часа.

Той се приближава  до леглото, където безжизнено лежи  старицата и я пооглежда. Прослушва гърдите и. Устните и леко  са посинели.

Докторът:Да, отишла си е завинаги, баба Райна. А добра старицана беше. На много хора е помагала, а на мен много пъти ме е спасявала от гладна смърт. Оставах често без  пари. Нали имам голямо семейство. Бързаше да дойде у дома. Още от вратата викаше: „Докторе, докторе. Аз съм Баба Райна.  Нес направих само за теб, тая пита и кокошчица. Па да ви е сладко на цялата челяд!“

Докторът: Тъй   ще я запомня. А ще я помни и цялото село. На колко хора като мен е помагала. Колко гладни гърла е хранила. Пък и манжите и бяха много вкусни. Тертеплия жена беше. Вече лека и пръст. -Албена- обърна се  той към нея. Искаш ли,аз де се обадя на свещеника , Стефан. От мен ще бъде опелото. За това не се грижи!

Албена:Благодаря ти, докторе.Бог здраве да ти дава и още дълго да лекуваш и правиш добро на хората. И теб с добро ще те помним.

Докторът записа нещо в тефтера си и продължава:

Докторйт: Ще уредя и смъртния акт.Не се притеснявай!

Албена:Още веднъж ти благодаря, докторе!

Той слага тефтера и слушалките в чантата си. Сбогува се и тръгна към вратата. Албена първа отваря   вратата и го изпраща  до портата.

Албена:Довиждане, докторе. Ще чакаме да се обадиш, кога ще бъде погребението.

Докторът:За това не бери грижа! Аз съм насреща. Когато съм готов, ще ти се обадя.  Ти приготви баба Райна за вечния и дом. А сега да тръгвам.

  И той забързано се скри  зад близката къща. Албена затваря  портата и   се изкачва   по стълбата. Отваря  вратата и влиза.

Албена:Како Милке. Хайде, моля те да оправим баба, защото докторът скоро ще се обади, кога ще бъде погребението!

• Милка:Добре, Албена. Наточи топла вода от бойлера и да я окъпим!

Събличат старите  дрехи на баба Райна, умиват  тялото  й  я  обличат като млада булка.

Албена:Стой тука, како, Милке! Явно ти е писано да отдадеш последна почит на баба. Аз трябва да  отида  да поръчам ковчег.

Милка: Не се притеснявай! Аз ше стоя и ше пазя баба Райна.

Албена излиза през портата. Близо до кметството присреща баба Яна:

Баба Яна:Кво е станало, чедо? Думат,че Райнето си заминала от тоз свят. Лека и пръс.

 Албена: Да бабо Яна. Знам, че   на младини сте били големи  дружки. Но дядо Гьорги залюбил баба  Райна и всичко свършило между вас Тогава и  ти си  била влюбена в него.  Пък голям хубавец бил, казваше баба Райна. Дето минелш, момите го заглеждали. Дядо Гьорги взел баба Райна.

Баба Яна : Тъй беше, чедо.:Когаш    Райна и дядо Гьорги се взеха ,  дълго плаках.. Но никой не знаеше,  колкош много обичах Гьорги. Години    минаха  от тогаш , макар, че тя се  ожених за Киро, още обичах  Гьорги.   Винаги сама си думах:” Първа обич, първа севда”. Годините се нижеха. Природата се менеше, а аз  се   още обичах  Гьорги. Старецът и Киро се  поминаха, но Гьорги беше    напреш очите ми.Тайно ходех на гроба му, Слагах му китка и плачех . А сега ми дожаля за Райнето. Помня ощ, как тичахме   по ливадите и късахме  китки,   да  вием венци. Фърляхме  ги в реката и си думахме  тайно.: “Да ни залюби, либето”. А  сегя веке,  я нема. Требува   да сберем  дружките, що ощ са живи,   да   идем  на погребението й. Кви времена беха тогаз!  Но сегя сичко  е друго.

• Албена:Какво се замълча, бабо Яно?

Баба Яна: Ам, спомеувам си   си га бехме млади, па ми стана   мъчно на душата.

Албена:Е вече е минало. А миналото не може да са върне. Нека да не мислим за него, а да живеем днес!

Баба Яна:Право си, чедо. Тъй да бъде. Айде сегя. Да ида при дружките, да им река за Райна.

Албена:Довиждане, бабо Яно. Обади се да ти кажа, кога ще е погребението!

Баба Ян: Когаш речеш чедо.  Ше са обадя. А сегя  требува да си   хода.

Албена: Хайде, тръгвай, щото времето не чака! 

Баба Яна: Сполай с добро, Албенче. Помната та ощ от маленка. Рипаше покрай баба си и дядо си и винаги се смееше..

Албена:Така беше. Няма да се върнат тези години. Всичко върви напред.

Накуцвайки, баба Яна тръгва.

Баба Яна: Сегя ше ида у станиин, да и река за Райнето.

Албена тръгва и наближава църквата Вижда  свещеникът в градината и вика:

Албена: Добър ден, отче Стефане.

Отец Стефан: Добър да бъде. Какво те води насам, дъще?

Албена: Ами, баба Райна почина. Искам да запиша опело и да ми кажеш кога да я погребем? Той докторът рече че ще се обади , ама той е много зает, реших аз да запиша.

Отец Стефан:Чакай малко, да видя тефтера!  Да… утре 11 часа. Ще кажа на гробарите да изкопаят гроба. А ти се приготви!

Албена: Докторът каза, че ще уреди ковчега  и ще го донесат до нас.Днес ще бъдем готови. Тази вечер ще отдадем последна почит. Дай ми 20-30 свещи да има за всеки, който дойде да я почете!

Отец Стефан:Добре, чедо. Влез де, влез за малко вътре, да ти изброя!

• Колко да ти платя за тях?
• Ами  30 по 20 стотинки- 6 лева. А опелото?

Отец Стефан:Айде, за моя сметка. Много обичах баба ти, щото беше добър човек и се добри  дела правеше. Нека да се увиди на оня свят. И Бог да и прости греховете. А нейните бяха малки. Щото и добрият човек греши. Затуй сме на земята.

   Албена взема свещите, плаща   и тръгва. Върви забързано.  Доближава и къщата, отваря  портата. Прекосява и градината и се качва по стълбите . Още отвън вика:
Албена:Како Милке, всичко е наред. Нося и свещичките.

Милка отваря  вратата, а очите  и са  навлажнени.

Милка:Влизай де! Та, къщата е твоя.

Вън някой се провиква:

Баба Стоенца Стаенца:Има ли някой бре, ора? Аз съм, Стоенца.

Албена: Нали и ти беше дружка на баба Райна. Влизай де, влизай!

Баба Стоенца: Вижна, на, остарехме. Малко останахме живи. Господ не сака ощ да на прибере. А младите отидоа в града. Идат само да се наберат зеленчука. Ние доим кравите, а те си земат млекото и го продават в града. Видиш ли вече за какво ставаме. Райна добре направи, че отиде при Гьарги Само не знам когаш ше дойде и  моя ред?

Албена: Така е бабо Стоенце.

Баба Стоенца:Да, ам когаш дойде време за копане и садене, хич ги нема Младите се научиха да живеят наготово. Мазетата им са пълни с туршии. Но иде и това време. Нема да ни има вечно. А не видя какво ше правят без нас. Забуравили са, че туканка са са родили и тук станаа человеци. 

Албена: Много се заговорихме. Хайде влиза де, влизай!

Баба Стоенца  бавно се заизкачва по стълбата, приближава   вратата и влиза. Сълзи напират в очите  й и    се стичат по лицето й. Баба Райна лежи  спокойно на леглото, облечена с булчената си премяна, с венче на главата. Лицето й  мраморно бяло и изопнато като на младенец. До леглото върху стол е поставена  купа с брашно. Стоенца приближава  до леглото. Взе една свещица,   запалва я и пъха в брашното.

Баба Стоенца:Бог да те прости, Райне. Ти беше добра жена. Жена с тертип. На кой ли не правеше добро.Почивай в мир.  Леко приклеква, целува баба Райна по челото и я  прегръща. 

Албена:Хайде, бабо Стоенце! Бог ще и прости. И утре в 11 на гробищата.

Баба Стонеца Нема да мога да дода, чедо. Краката   ма не държат. Тръгвам си, че са уморих. –Айде, Райне. На добър път.Там та чака Гьорги.

  Взема бастунчето  и тръгна. Албена отваря   вратата и я подхванща под мишницата.

 Двете слизат по стълбите. Прекосяват   градината и  Албена отваря   портата.

Албена:Хайде, бабо Стоенце. Остани си със здраве.

Старицата се подпира на бастуна и бавно тръгна.

Група старци, подпрели са на бастуните приближават къщата Албена ги вижда и виква:.  

Старците вкупом: Бенче, Бенче, чакай! Идем да видим Райнето.

   Албена бърза към тях  и всички заедно тръгват към портата. Когато я наближава се   чува гласа на баба Дойна:

 Баба Дойна:Ей, марий. Сичко е запустяло. На времето, кво беше тук! Градина, китки, овошки. Сега само вишнята е цъфнала. Май иска да даде сили на Райна, щото много път я чака.

Старците:Айде Дойне! Стига си думала! Да влизаме!

Старците бавно се качват по стълбите  и един по един влизат през вратата. 

Баба Въла: Айде, де… 

Влизат в стаята където лежи баба Райна.Настъпва тишина и изведнъж се чуват хрипове. Очите на старците се пълнят със сълзи.   

Баба Василса: Оле, ле, мале. Горкана. Веке я нема. – Бенче, когаш ше е погребението?

Албена:Утре в 11, бабо Василке. Хубаво е да дойдете!

Всички в един глас: Ше дойдем, ше дойдем…

Старците запалиха свещички   и си тръгнаха.  Албена ги изпрати до портата и се прибра.

 До полунощ идват близки и познати на баба .  Рано, сутринта  докторът   дойде   с ковчега и в него поставиха баба Райна. Цялата беше в бяло. Ковчегът също беше   накичен като млада невеста.  Бял, атлазен чаршаф, с дантелени драперии.

Докторът: Ходих специално в града, да ги купя. А сега ще си тръгна и ако имам веме ще дойда на погребението.

През нощта Албена сънува баба Райна. Надвесила се над нея и я целува по челото  Казва й „. – Да внимаваш, чедо! Да гледаш маленкия  и да са грижиш за него! Щото, той ше та гледа на старини. Добро е  момчето.“

Албена на глас. Миличкото ми момченце Не може да дойде на погребението на баба си. Всичко стана толкоз бързо. Бяха почивни дни и пощата не работеше. Не успя да му се обади. Пламен следва право в чужбина. С него се чуваха по скайпа.

Говори си на глас: А сега, време е да подготвям помена . Ще отида до кака Милка. Ще я помоли ад ми помогне. И на вратата се показва Милка.

Милка: Албенче ида, щото знам че не мож сама

Албена: Тъкмо се каних да дойда у вас да те помоля.

Милка: Ей на, ида

Албена: Благодаря ти. Ти стой тук, а аз ще отида да ангажирам ресторанта и да купя някой неща за помена на гробищата!

Милка:Айде, отивай! Не са притеснявай! Аз ше стоя тук и ше та чакам. Купи и найлонови пликчета, да сложим в тях поменките.

• Знам. Най- важно да туриш   житото, и да го свариш .Да не забравя и кофички.
• Аз имам три  пакета грухано жито. Не купувай! Докат идеш да купиш  аз  ше приготвя житото. Ти само купи захар и ванилия,  за вкус.
• Хайде, како Милке. Тръгвам. Ще отида за бързо.И тя тръгва  тичайки.

За бързо се връща. Носи вафлички, кифлички,   соленки,  ментови бонбони, защото баба Райна много ги обичаше,портокали и ябълки.

Албена: Како Милке. Ето найлоновите пликчета и кофичките да сложим всичко в пликчетата а житото в кофичките. Да ен забравим ванилията да прибавим към житото.

Двете слагат в пликчетата и всичко е готово. Беше 10 часа. Албена накъса цветя от градината. Направиха един голям букет от лалета и зюмбюли и завързаха с бяла панделка.  Вече е 11. До къщата чака селската катафалка. Няколко мъже  от рода влязоха в стаята на баба Райна и поеха ковчега. Слязоха по стълбите, прекоси градина, излязоха от портата и качиха ковчега с баба Райна. Торбичките с помените сложиха в колата.

Погребението с хората бавно тръгна към гробището. То беше накрая на селото. Пристигнаха и положиха ковчега в гробищната църква „Св Архангел Михаил“. На гробището прииждат много хора. Почти цялото село. Отец Стефан направи опело в църквата и наново изнесоха ковчега. Виждат се бабички, които стояха и чакаха.

Албена мислено: „Колко хора обичат баба Райна?Беше много добър човек и хората я помнят като такава.  Виждат се и млади и стари, мъже и жени. А кой ли е онзи мъж, с големия букет. Не ще да е от нашето село. Не съм го виждала досега. Ще отида и ще го попитам.Интересен и много интелигентен. Личи му. Доста изискан. Малко прилича на  Борислав. Кой ще да е

Албена:Милке, знаеш ли кой е този мъж?

Милка:Как да не го знаеш. Той е мъжът на Ана. Миналата година почина. А той е син на баба Мара. Ей я, и нея. Там, при другите

Албена: Аха.

Милка:Той живее в София, с дъщеря си. Сам си я гледа. А тя   е студентка.  Ше става артистка. Казват, че е била голяма красавица.

Албена:Не виждаш ли ,че и бащата е красавец?  

Милка: Ей, ей, не са заглеждай, Албенче! Този мъж не е за теб.

Албена:Кой се заглежда,  како Милке? Просто ми направи впечатление. Не съм го виждала тук. Мислех, че е пришълец.

Милка“Е, вече знайш.. 

Албена:Нека   да  не говорим за това!. Ето, че  и свещеника  идва.

Отец Стефан: А сета братя и сестри, да отидем във вечния и дом Шествието  върви бавно. бавно. Отпред беше катафалката. Слънцето грееше.

Албена вървеше бавно и мислено си представи баба Райна държи ръката й. Сякаш чува гласа й.“ Не плачи, чедо. Аз винаги ше бъда до теб и ше ти помагам. Бъди щастлива.“

Спряха пред не голяма купчина от пръсти зееща дупка. Двама циганина прихванаха ковчега от двете страни с въжета и го пуснаха и започнаха да го заравят с пръст. Албена хвърли няколко шепи от пръста върху ковчега. „ Бог да ти прости греховете ,мила ми бабо Райне. Нека дядо Гьорги дойде да те вземе при него“.

Циганите пуснаха последната пръст и ковчегът беше заровен. Върху гроба имаше много цветя. Отец Стефан държи в ръцете си молитвеник и чете . Молитвата му продължителна и затрогваща. Като свърши взема бутилката с виното и олиото. Излива цялото съдържани като прави кръст върху гроба.. Албена взема бутилката с виното и прави кръст. Отлива и част от водата. Тя раздава пликчетата и когато всичко свършва тръгват по обратния път.

Непознатият се приближава до нея и я заговаря.

Непознатият: Приемете  моите съболезнования, госпожо. Аз съм Николай. А вие?

Албена: Аз съм Албена. Живея в Пловдив.

Николай: Пловдив е красив град. Навремето имах възможност да избирам между Пловдив и София. Но съпругата ми, Бог на я прости, избра София. Тя беше музикантка. Свиреше на арфа. Преди една година се прости с живота си. Отиде си завинаги от нас. Аз живея с дъщеря си. Тя е студентка , но тръгна  по друг път. Искала да стане актриса. Аз съм режисьор в театъра. Двете професии се  доближават.

Николай:А вие? Вашият съпруг какво работи?

Албена: И аз като вас. Останах сама със сина си. Той е студент, но не в България. А аз съм архитект.

Николай:Това е   хубава професия. За  ней се иска творческо умение и въображение.

Албена:Извинете ме моля. Ние сме до тук. Трябва да си тръгваме за в къщи.

Николай:Хубаво, госпожо. Дай Боже пак да се видим. Ще ми бъде приятно. Аз ще остана още няколко дни в село. Ако имате желание, можем да си поговорим на чашка кафе.

Албена:Тези дни ще имам много работа. Трябва да почистя къщата. Да започна процедури по прехвърляне на имота и куп още неприятни неща.

Николай/Съжалявам. Ако имате компютър и използвате интернет, можем  по скайп  да си пишем. Можем по микрофона да си говорим.Това ще е удоволствие за  мен Ето моят бележник, запишете вашия скайп. Като се прибера в София, непременно ще ви пиша.

Албена:Време е да тръгвам. Как се казвате?

Николай:Николай.

Албена:Николай. И ако е писано ще си пишем.

Николай:Довиждане. До нови срещи.

Албена  се оглежда. „Къде може да е кака Милка? А ето я“ и тръгва към нея.  няколко нейни връстнички.

Албена:Къде  се губиш, како Милке?

Милка Аз ли са губя? Нъл  та видях с онзи красавец.  Не свалаше очи от теб.  Аресваш му, начи.  

Албена:Не говори така!. Водихме съвсем обикновен разговор.

Милка А, аз си мислих  друго.

Албена: Не си мисли. Точно тук ли?

Милка:Не ма разбра, момиче. Тук нещо ше стане.

Албена:Ами, ако е писано, може да стане. Това е един сериозен мъж. Аз съм вдовица, той вдовец.

Милка: Аха.  Май има нещо?

Албена: Нищо няма. Но ако е речено, може да стане.

Милка:Ето, ето. Тъй си и мисла.

Албена:Разменихме си електронните адреси. Няма да ти обяснявам Не можеш ме разбра. Той пръв ми го поиска.

Милка Бравош на теб.  

Албена: Защо ми се възхищаваш?

МилкаА ааа….Ше са радвам, ако стане нещо. Ти го заслужаваш. Оправна жена си. Пък си и доста убавичка. Мязаш на баба си Райна, на младини. И тя, каква красавица беше! Затова я залюби дядо ти Гьорги.

Албена:Не говори така, како Милке. Засрамяваш ме.

Милка: Туй да не е лъжа? 

Албена:Щом така мислиш.

Милка: Айде Албенче. Чу как7то сме са захортували. Виж, че пладне ше стане

Милка хваща под ръка Албена и двете  забързват към селото

В ресторанта  роднините  са насядали край масите. Сервитьорката  чаши със сливовица, шише с минерална вода и салатата от прясна маруля. Поставя пред всеки по една чаша сливовица, бутилка с минерална вода и салата от маруля. Албена се приближава с чашка сливовица и отсипа от нея в чинията, където  е нейната салата.

Албена:Това е за баба Райна. Бог да и прости греховете и скоро да се видят в отвъдното с дядо Гьорги.

Всички в един глас:Бог да я прости.

Присъстващите изпиват аператива и сервитьорката но чиния с печено пилешко и гарнитура пържени картофи и  по една чаша червено вино

Стана пладне- 4 следобед. Всички стават и си тръгват.

Кака Пена:Свате, да си вървим!

Пена става и след нея сватята Стояна.

Албена и Милка останат последни.  Албена вика сервитьорката и плаща сметката. Заплатиха  Двете си тръгват

ВТОРО   ДЕЙСТВИЕ 

Албена взема сака с багаж и тръгва. Тя е на автогарата. Купува на касата билет за Пловдив. Автобусът е на 3 линия. Качва се  и когато автобусът пристига в Пловдив слиза. Качва се на градският автобус номер 4 трябваше да си отиде до Пловдив.  

Автобусът спира и те тръгва към блок 132. Качва се в асансьора и спира пред вратата  на нейния апартамент. Отключва. Оставя сака в антрето. Събува се и влиза в хола. Сяда върху дивана. Мисълта й се връща в миналото:“ Тук, за първи път дойдохме с Борислав. Създадохме свое гнездо. А искрата между нас никога не угасна. Тя все повече се разгаряше. И един ден научих, че ще ставам майка. Бяхме много щастливи. Докато се роди детето. Нарекохме го Пламен. Като пламъкът в  душите ни. Измина доста време и един ден Борислав ми съобщи, че няма ад го има вече. Трябва да бъде готова за този миг. И го чакахме ден и нощ. Тя не можеше дай си представи, че вече няма да го има.Няма да я прегръща нежно, няма да я целува, няма да се люби с нея. Той беше мъжът, на нейния живот. И този миг дойде. Вече го нямаше.Остана сама само с Пламен. Изчезна усмивката й. Очите й гледаха тъжно. Изпадна в депресия. Лекарите  и изписаха лекарства. Състоянието и се влошаваше. Започна да ходи на психоаналитик. Беше осъзнала, че Борислав няма  да се върне вече при нея.  Трябва да живее заради Пламен.

 Албена се връща към действителността. Отваря широко очи и тръгва към печката. Сварява си едно кафе и наново сяда на дивана. Наново се връща с мислите си:         „ Пламен го няма. Следва в чужбина. Пък ако се ожени като завърши, ще им се роди детенце.- нейното внуче и ще се грижи за него. Ще му се радва и така животът й ще стане по- лек.“ Унесе се и заспа. Сънува баба Райна, а до нея Борислав. Баба Райна сложи ръка   върху рамото й и изрече: „ Албенче. Бъди силна и не се плаши от нищо. Бог ше ти даде много здраве, да отгледаш Пламен. Пък ше си имаш внучка. На теб ше я кръстят.    

Борислав я погледна с онази любов, когато за първи път се срещнаха там, в кафето.   Беше седнала сама и той се приближи до нея.

 Борслав:Може ли да седна до вас? Не и беше приятно да сяда непознат до нея. Но така мило я погледна и тя реши, че ще му позволи. За нейна голяма изненада започнаха разговор и то на доста интересни теми. В него имаше голяма мъдрост и интелект. Така и не забеляза, кога трябваше да става. Той  понече да плати сметката, но тя отказа.  Направи жест с ръка  на сервитьорката  и тя дойде. Плати кафето и минерална вода,  и стана. Той я  помоли   да я изпрати до спирката и тя се съгласи. От този момент, започна всичко между тях. На сбогуване я помоли за телефона и тя не му  го  издиктува. Той го записа в тефтерчето си и подаде своята визитка. Борислав Павлов- психолог. На следващият ден и  се обади, и  й предложи да отидат на кафе.И така. Дните започнаха да се  нижат един след друг. Ходиха честно на кафе. А той беше интересен събеседник. Приятна визия и изключителен  ум. След време, тя научи, че  от малък е останал сирак. Майка му и баща му загинали при  автомобилна катастрофа. Една ранна утрин, Борислав и приза своята любов. Разказа и ,че в миналото е имал момиче, което много обичал. Но се разболяла тежко от рак на белия дроб и си отишла завинаги от  този свят. И Албена беше влюбена в Борислав. Не можеше да устои на  неговия чар.  Тогава, той нежно я прегърна, Притисна се леко до нея и я целуна. Идеше и да литне. Беше се омаяла от тази целувка. За миг разтърси глава и   нежно се притисна до него.  Една вечер и предложи  да отидат на ресторант. Той дойде до квартирата и, защото тогава тя живееш под наем. Извика такси и тръгнаха. Влязоха в ресторанта.  Помогна да съблече мантото си  и го оставиха в гардероба.  Влязоха в голямата зала, с великолепно подредени маси. Борислав се доближи до сервитьора и след малко той ги заведе на една маса, която пишеше резерве. Музикантите свиреха нежни италиански канцонети. Седнаха и Борислав попита:

Борислав:Аперитив. Ще пийнеш ли?

Албена: Може, малка поморийска ракия.

Борислав:Разгледай менюто и кажи каква салата за аператива, и да поръчаме вечеря.

Албена:Може. Ето . Шопска салата, а за вечеря две кюфтета на скара и пържени картофи.

Борислав:Аз пък ще си взема две шишчета пак с картофи. Ще поръчам е една каничка с бяло вино.-  Сервитьор, ела тук! и той направи жест с ръка.

Сервитьорът се приближи  и Борислав  поръча.

Борислав:Това е за сега.  Първо донеси аперитива със салатите, по- късно вечерята.

Не мина много и сервитьорът приближи масата със табличка в ръка, с две чаши  и салати.

Борислав:Мерси, момче. Да си жив и здрав.

Сервитьора: Моля- произнесе момчето и тръгна.

По средата н вечерята, той и предложи да стане негова жена. Тя не се подвоуми и каза  да. След сватбата я заведе в неговия апартамент.Беше си го купил сам. Сподели, че ходил на работа в чужбина и така си спечелил парите за апартамент. Имаше си и лека кола. Дори и спестени пари в банката. Но тя не се омъжи заради парите му.. Проста го обичаше затова, че беше той. Живееха в любов и разбирателство. Излезе изключителен съпруг,загрижен и много мил. Докато, едни ден и съобщи тъжната вест,че няма да го има вече.

Сега, Борислав беше в съня й. Той я галеше нежно , погледна я жално и каза: “Мила. Аз съм винаги до теб. Мисли за мен и аз ще съм щастлив. Когато се радваш и плачеш и аз се радвам и плача чрез теб. Не ми създавай болка, моля те! Мисли само хубави неща! И изведнъж изчезна, сякаш се стопи. Баба Райна я погали по косата. При теб съм, чедо.Винаги съм при теб. Няма да та оставя сама. И изведнъж се смали и се стопи.

Албена се стряска на сън и отваря очи. .Оглежда се наоколо. Стенният часовник  показва. 8 вечерта. 

Албена: Ух. Спала съм непробудно цели 5 часа.Спала непробудно 5 часа.

Стана. Отиде до хладилника. Взема три яйца и ги изпържва набързо с масло. Поръсва ги с червен пипер и слага малко сол. .Вечеря.Съблича се и облича пижамата. Взема книга“Път в пустинята“ от библиотеката и  бързо се мушка в леглото. Пуска нощната лампа и започва да чете на глас. Двама влюбени,  катастрофирали в пустинята с частен самолет. Бяха се загубили и останали сами.  .Крилата на самолета   бяха се закачили за едно дърво и сега той висеше оплетен в паяжината от клони,  като паяк без изход. Всичко се случило за миг.Та, щастливата случайност ги спасила. Дървото, беше ги   предпазо от удара. И сега лежаха върху пясъка,  но отгоре жаркото слънце печеше върху дрехите им, които пареха и изгаряха телата им. Мъжът стана и извади манерката, в която все още имаше вода. Но провизиите  им  по някаква случайност бяха се запазили.

Албена леко притваря очи. Погледът и се замъглява  и  заспива.Събужда се сутринта и се усмихва.  Замисля се. Пак го видя в съня си.Нейният обичан Борислав. Как нежно я галеше. И тя  беше толкова щастлива. Стана и приготви три чаши кафе. Сложи ги на масата. Свари си жито.

Албена на глас: Бяха ми казали, че житото  е много полезно за мозъчните клетки. Че човек  от него се чувства бодър и има весело настроение.  А чашите с кафето – едната  за баба Райна, другата за Борислав и третата за мен. Поне ще си правим компания.Чувствам тяхното присъствие.  Щом ги сънувам,  значи са при мен, както ми каза баба Райна. Изпи кафето. Изяде си закуската, стана, изми чашите и чинията  и ги прибра. Приготви се и тръгна.

Албена: Ще отида до фирмата, да се обадя на шефа- казва на глас.  Предупредих   шефа си, че  съм на погребение. А сега трябва  да си пусна отпуск.

Качва се на автобуса и слиза на спирката. Край ней профучава кола. Шофьорът спира и се заканва с пръст. И наново тръгва  Добре,че шофьорът спря и я предупреди с пръст. Тя наведе глава и продължи. Вече наближаваше  офиса на фирмата. Часът е 12- обедна почивка. Вън се виждат работници. Няколко жени допушват цигарите си. Албена  минава  покрай тях и ги поздравява. Албена се качва по стълбите и влиза в стаята, където е шефа на фирмата. Чука на вратата и влиза. Шефът й седи до бюрото. Албена го поглежда и казва: намери шефа, седна до бюрото си и го заговори:

Албена: Шефе. Вече знаеш. Ще си пусна платен отпуск, защото имам много работа на село. Не ми се излиза в отпуск толкоз рано, но се налага. Всичко, мен чака.

Шефът:Не се притеснявай, Албена.Работа има много.Още не е време за отпуск. Но ти си работлив и разбран човек. Пусни си молбата и тръгвай!

Албена:Благодаря ти, шефе. Знам, че винаги сме се разбирали с теб. Пък и ти си най- добрият шеф. Всички те обичат и се стараят да работят добре, На уважение и почит си. Нека да има много шефове като теб. Но сега са рядко такива като теб. Аз съм щастлива, че работя в такова предприятие, като твоето. Винаги си усмихнат. Винаги да помогнеш и да кажеш някоя добра дума. Затова всички те обичаме.

Шефът:Не ме хвали толкоз, Албена. Колко съм добър, жената знае. А сега остави заявлението и бягай, докато не съм се разкандардисал!

Албена:Бягам шефе,бягам,как да не бягам. Като знам колко работа ме чака. Благодаря ти.

   Албена си  взема чантата, която беше сложила на стола  и забързва.Излиза  навън Пред очите и  е Борислав.  Беше   хванал ръката  й и чува шепотът му:   “Внимавай, мила, не виждаш ли колата?”.Озърна се. До нея  се закова червен опел и мъжът в нето заканително замахва с ръка.Тя отваря широко очи.  „О леле ле“- гласно произнася. Леко наведе глава и се извини на шофьора.Той потегли и тя продължи. Днес, два път ми се случи да спре кола пред мен. Но този път, гласът на Борислав  ме спаси. Явно, не ми  е времето да си отида завинаги. Пламен имаше нужда от мен. Той завърши математическата с пълно отличие. Яви се на международен конкурс по математика и той българчето, спечели на първо място. И наградата беше, да следва в  Харварт безплатно.Вече е трета година. През лятото си идваше в отпуск. Тук, в България тя го чакаше, а имаше и още едно мило същество. Една Надежда, която също го чакаше. Любовта им започна от девети клас в гимназията. Запознаха се на едно училищно тържество.Той беше по- голям от нея с две години. Пламен завърши гимназия и още същата година отиде в Щатите. А тя остана в България. Приеха я студентка в Пловдивския университет, със специалност  педагогика. Обичаше много децата и реши, че ще запише тази специалност. Приеха я още първата година. И сега и двамата бяха студенти. Майка и почина тази година от рак на гърдата и тя остана само с баща си. Беше добро и скромно момиче. Когато Пламен замина за Америка, тя често идваше при Албена. Казваше и моята втора майка.  Да, да ще й се обадя. Ще позвъни на Надежда, защото искам да я видя.  Тя е моето   второ дете. Нямам си момиченце и сега тя ще  стане моя дъщеря.

Извади джиесема от чантата си и набра номера. Чува отсреща :

Надежда:Да, мамо Бенче.

Албена: Наде, би ли дошла днес у дома. Ще си пийнем кафенце. Ще си поговорим!

Надежда:Разбира се. С удоволствие. В колко да дойда?

Албена:Ако ти е възможно към четири.

Надежда:Добре. В четири съм свободна. Нямам ангажимент в университета.

Албена продължава и спира   пред блока.   Вади картата   от чантата си и  вратата се отваря.Качва се в асансьора и спира на дванадесетия етаж.  Пред  апартамента е.   Вади ключа от чантата и щраква. Вратата се отваря и влиза в широкото антре. Оставя чантата на закачалката, обува чехлите си и влиза в хола. Пуска телевизора. Предават новините.  Хората стачкуват. „Долу правителството! Про- мяна, про-мя-на  – вика тълпата от хора. Дават и хора, които обикалят по казаните.Бездомни скитаха по улиците. Албена произнася на  лас:“ Новото време. Нови хора. Това  ни е нужно сега. Всичко зависи   от  нас,от   желание да се променим. И тогава, слънце  ще озари лицата  ни. Гърдите  ни ще дишат по- леко. Няма  да има глад и мизерия.   Само усмихнати лица, защото  когато се приберат в дома си,  стомасите и ще бъдат сити.  Ще грее  светлина, светлината на доброто и любовта.“

Албена беше се загледала. Очите й  са тъжни. Изпъва се на дивана и се отпуска. Стряска се. Вън звънецът звъни. Тя става. 

Арбена: Кой е?

Чува се глас  отвън.

Надежда: Аз съм  мамо Бенче. Надето.

Албена: Ух, така бях се унесла .

И тя бърза към вратата. Щрака ключа и я отваря.

Албена: Влизай де, влизай!

Надежда влиза с букет цветя, в ръка.

Надежда:Те са аз теб, мамо Бенче. Знам, че много обичаш цветя.

Арлена:Мерси, Наде. Сега ще ги сложа във вазата, за да не увехнат. Виж, как ухаят! Пък много обичам алени рози. Моля, да ме извиниш за малко.

И тя  тръгва към кухнята.  Взема  вазата от там , слага вода до половината и я  носи в хола. Поставя розите във вазата и сяда на дивана.  Пак става.

Албена:Хайде  да се почерпим по едно кафенце! Пък  съм приготвила  и баничка. Знам, че много я обичаш.

Надежда:Благодаря ти, мамо Бенче. Винаги се грижиш за мен. Човек не може да не те обича.

Албена:За нищо, Наде. От майка си съм научила, че когато  ти дойдат гости, а ти не си гостенка тук, да почерпиш с най- хубавото, което имаш. Да отделиш най- хубавото парче от баницата, за гостенина.

Надежда:Така е. Това пък , аз съм го научила от теб. Че трябва да уважаваме гостите си и да проявим такт и търпение , когато са у дома ни. Да бъдем гостоприемни домакини.

Албена:Ей, миличката ми. Още си малка, а си научила толкоз неща.

Надежда:Да, лельо Бенче. Мама,лека и пръст беше голяма домакиня.Често я наблюдавах и изпитвах удоволствие да я гледам с часове. Беше миниатюрна на ръст, но огън гореше в тялото е. Огън от любов, който разгаряше мен и татко.

Албена: Е, тя е оставила един хубав спомен  в душата ти.

Надежда:Така ще я запомня- Малката, голяма жена. Това беше майка ми.

Албена: Наде,радвам се, че си част от  нашият дом. Че те има, миличката ми.

Надежда: И аз се радвам, че си родила такъв син, като Пламен. Целият прилича на теб. Пък и душата му е добра.

Албена:Чакай, чакай, да донеса кафето, че ще кипне!

Тя  бърза към кухнята. Връща се с  поднос в ръка. В малка каничка е сложила прясно мляко.И две чинийки с баничка. Слага  подноса на масата и сервира чинийките с баничката , в чашите сипа кафето. Не беше забравила и захарницата.

Албена:Готово, Наденце. Сега хайде да си  пийнем и похапнем,

Надежда:Уф, че пари. Но е сладко. Пък и си направила такава баница, че пръстите да си оближеш.

Албена: Мерси, Наденце.Така ме научи майка ми, лека и пръст. И тя правеше такива баници. А какви сладки! Не искам да си спомням, защото ми стана много мъчно за нея. Голяма тертеплийка беше.

Надежда:Мамо, Бенче. Каква е онази книга, с червените корици в библиотеката?

Албена: „Път към щастието“, миличка. Пламен много обича да я чете. Мини, замине, вземе я и разгръща все една и съща страница.Дори си е отбелязал на много места.

Надежда:Може ли да ми я дадеш да я прочета?   

Албена:Разбра се. С удоволствие. Пък все едно, че Пламен е при теб.

Надежда:И аз това имах предвид. Тя ще ми бъде като настолна книга. както библията. Колкото пъти я чета, толкова пъти научавам все нови неща. Особено притчите.

Надежда:Хубаво е ,че четеш библията. Радвам се за теб. Рядко младежи,пък и възрастни я четат.

Надежда:Аз я изучавам мамо Бенче.За мен, тя е истинската история на  света и хората в него.  

Албена:Умничка си ми, момичето. Радвам се, че Пламен те обича. Че се е влюбил именно в теб.

Надежда:Благодаря. Аз също съм влюбена в него и много  го обичам. Знаеш ли, колко ми липсва сега?

Албена:Нали се чувате по скайпа? Имаш и микрофон, и камера.

Надежда:Да, ама на живо е друго.

Албена:Е, когато двама души се обичат, те трябва  да се разделят от време на  време, за да се разгори още по- силно тяхната любов.Раздялата показва, дали се обичат истински.

Надежда:Съгласна съм с теб. Значи, че ние се обичаме истински. Е, ако е речено от Господ, ще бъдем заедно цял живот.

Албена:Мъдричка си. Така е. Ще бъда щастливи, да станеш моя снаха. Пък, аз те смятам за своя дъщеря.

Надежда:Да се надяваме, живот и здраве.Хайде, мамо Бенче. Време е да си тръгвам, защото вече става тъмно. А утре съм на лекции.

Албена:Добре, миличка. Приготвяй се! Ще те изпратя до входната врата. А  спирката е наблизо.

Надежда става и тръгна. Двете слизат с асансьора  и  вече са вън.

Надежда се  затичва към спирката, а Албена дълго я наблюдава, докато се скри от погледа и. Качва се с асансьора, слиза  и влиза в апартамента. Прави си принцеса с кашкавал.Вечеря за бързо и взема книгата. Произнася гласно: „Обичам да чета. От малака съм си такава. Книгите ми дават живот. Когато бях ученичка, вечер си лягах с книгите. Заспивах с книга в ръка.И А сега, когато останах сама,  книгата ми помага да забравя. Брей, не мога да ги разбера някой  и вече повечето хора ” Не обичам да чета книги.Има ли за какво.” Как да няма за какво? Нали, те ни учат на много неща. Те са нашите учители. Не може да се отрече, че и хората около  нас, също  са наши  учители. От техните действия, ние се учим на добро и лошо. Като ги гледаме се замисляме за много неща.  Научаваме се как да живеем.  Очите и се притварят и тя заспива.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

Утро е. Албена отваря очи. Пред очите й все още е сънят, който сънува. Баба Райна и Борислав бяха до нея. Баба Райна беше седнала до масата и в ръката си държеше кокичета. Подаде ги на Албена и се усмихна. Борислав стоеше в страни и ги наблюдаваше.  В ръцете си държеше червени рози и й ги подаде.

Борислав: Те  са за теб, мила. Днес е денят на нашата сватба.

Албена на глас: Да, днес е денят на нашата сватба. От тогава изминаха седем години.

Стана и потърси  нещо от секцията. „Да ето го. Това е диска  от  нашата сватба.“ Пъхна го в компютъра и се загледа. Музикантите свирят.

Кумата:На здраве за младоженците.

Гласовете на сватбарите: Гор чи во, горчиво, гор чи во.

Борислав: Хайде, мила!

Той я притисна нежно до себе си и я целува.

Албена изключва компютъра. В очите и се появяват сълзи. „ Така ще го помня. Милият, добрият нежният, всеотдайния. Сега сякаш е до мен! Чувствам лек полъх и имам чувство, че е допрял ръка до лицето ми и ме гали.“

„Тук съм, мила. При теб. Хайде да се любим!“Но това са мои мисли. Борислав вече го нямаше. Сълзите й  се стичат по лицето й. Тя плаче на глас:” Няма те вече, любов, моя. Отиде си завинаги от мен. Толкова много ми липсваш.” Задавя се.  Диша тежко. “Не, трябва да се успокои! Не мога да го върна.  Не иска  наново да изпадна в депресия.„ Разтърсва глава. Изважда   диска от компютъра и пусна радио 1 от нета.   Чува се ретро мелодии. Приятен рок нарушава тишината. На глас:  Стана ми леко.   Борислав също много обичаше рок.А сега, той  ми напомни за себе си. Сякаш  в стаята  са се събрали много хора, които танцуваха в ритъма на рока.  Днес, беше техният празник. Ще приготвя почерпка. Ще почерпя колегите във фирмата.   Ще отида и в църквата  да запаля свещ и попът да чете за упокой на душата на Борислав. Да не забравя да отида и на гробищата. Ще раздам и ще оставя един голям букет алени рози. Розите, които обичаше да ми подарява, той. Да не забравя да направя от неговата баница. Обичаше я много. Тя му правеше и от ония розички, които много му харесваха. Ще направя баница със сирене и  с розички“. Облича се  и отива до магазина.Купува кори, сирене, масло и яйца и кисело мляко. Връща се. Пие кафе и закусва жито. Започва да прави баницата. Първо прави розичките и после баница. На глас: купих една бутилка червено вино и шпеков салам за мезе а и  някой дребни сладки. Сложи баницата във фурната. Извади я като беше готова.Баницата и розичките сложи в чиния и  опакова с найлон. Подреди всичко в една чанта и тръгна към фирмата.  На глас:“Първо ще   раздам на колегите. След това щеше до отиде  до църквата,  свещеника да чете за опокой  и накрая ще да отиде до гробища.“ Облече най- новата си рокля и тръгна. Качи се на автобуса и тръгна. Слезе и забърза към фирмата. Спря на портала. Пазачът се  обръща към нея.

Бай Янаки:Къде бе, момиче? Нали  си в отпуск?

Албена:Да, бай Янаки. но днес имам специален повод. Денят на моята сватба с Борислав,

Бай Янаки:Лека му пръст на момчето, Албенче. Хубаво момче беше. Пък каква двойка бяхте! Личеше, че много се обичахте.

Албена:Хайде, бай Янаки. Извинявай, но много бързам.

Бай Янаки: Бързай!   Днес е твоят ден.

Албена се сбогува и влиза в големия салон. Жените  са навели глави и шият на машините. Виждат се купища платове. Албена тръгна между тях и търси кака Генка- бригадирката.

Албена:А, ето те и теб, како Генче!

Кака Тенка:Казвай Албена,какво та носи насам? Нали си в отпуск?

Албена:Да, ама днес имам  специален повод. Тук, в торбичката съм приготвела една бутилка червено вино и мезе. Когато свършите работа, почерпете се. Нека Бог да прости греховете на Борислав.

Жената я изглежда  и Албена продължава. 

Албена:Днес е денят на нашата сватба. Снощи сънувах Борислав и той ме подсети. Та ето, затова реших да почерпя.

Кака Генка:Хубаво си направила. Довечера след работа ще си пийнем. Да си ни жива и здрава, още дълги години  да бъдем заедно!

Албена:Чул те Господ, како Генче

Кака Генка:Ами тъй си е. Ти си голяма работа, Албенче. На колко хора си помогнала да започнат работа. Ей на и на малката  Маня- сирачето. Беше останало горкото само и без работа. Ти какво направи, взехте  го при нас. Дори му помогна да се научи. Сега вече работи на шевната машина. Пък и преизпълнява плана. Оправно я. Пък и ти е толкоз благодарна.

Албена:Ей, какво съм направила? Просто имаше нужда, някой да я подкрепи и да и помогне. Писано било да бъда аз.

Кака Генка:Знам,Албена. Ти си винаги скромна. Това ти харесвам. Направила се едно добро и не си искала никаква отплата. Дори и не продумваш затова.

Албена:Какво да говоря. Направих го, защото сърцето ми го искаше.Сякаш ми говореше. – Хайде, сега да тръгвам, пък като свърши отпуската , пак ще се видим!

Кака Генка:Успех Албена. Хайде бягай, щото виждам, че много работа те чака. Всичко е на главата ти.

Албена:  Довиждане  како Генке. А на тебе успех и много здраве. Защото знам, че и ти си останала млада вдовица и си отгледала две деца. Пък си  ги изучила и сега вече работят.

Кака Генка:Тъй, тъй. Ама вече е минало. Нищо не може да се върне. Нека да мислим за сега!

Албена прекосява салона и излиза.Тръгва. Излиза на пътя. Нечии спирачки изкърцаха пред нея. Як мъж излиза от колата и се приближава до нея.

Шофьорът:Хей, не знам как се казваш, но знам, че скоро щеше да обършеш гумите. А в къщи сигурно те чака дете, мъж?

Албена:Ох. Извинете моля. Днес е денят на нашата сватба. А моят мъж тъне в черната земя. Отивам на гробищата, да почета този ден.

Шофьорът:Значи и рози носиш?

Албена:Да, Когато беше жив, лека му пръст, все рози ми подаряваше. Много ги обичам. А сега, ги нося на гроба му.

Шофьорът:Ех, мила жено. Ако не бях спрял, щеше да отидеш при него. Но явно, има още да живееш.

Албена: Благодаря на Бога  а и на теб, че ме спаси. Писано ми е още да живея.

Шофьорът:Хайде, стига сме бърборили! Тръгвай и да ти видя гърба!

Албена обръща гръб и бърза. Наближава   църквата Света Петка.Гласно: Там сключихме църковен брак с Борислав. Как преклони глава през отеца, който завинаги ги обвърза в брачен съюз.“И да се обичате, чеда мои. Да се почитате и  винаги да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели. Амин. А сега си сложете брачните халки и се целунете пред олтара. В него е мястото на Бога и нека, Той ви благослови, да живеете дълго, живот и здраве!

Албена вижда във съзнанието си Борислав до себе си. Тя в булченска рокля, той в  тъмно сив костюм. Двамата се сливат със светлините от свещите.  

Албена купува една голяма свещ и три малки. Тя се приближава до свещеника и с треперещи устни  :

Албена:Отче. Моля благослови тази храна и цветя. Нося ги в гробищата при моя съпруг. Днес, навършваме  седем години. Но него, вече го няма.

Свещеникът:Добре чедо. Застани тук.

+Той чете молитва за упокой на мъртвите и здраве на живите.

Свещникът:Нека да бъдеш благословена. Днес е вашият ден. И в гроба, вие ще бъдете пак заедно.Помни го дъще и   винаги го поминувай с любов. Защото, починалите се радват и плачат с нас.

Албена:Знам отче. Аз много го обичам. Понякога плача, понякога се радвам и танцувам със снимката му. Борислав обичаше много да танцува.

Отецът:Добре дъще. Хубаво правиш. Бог ти е дал още живот и трябва да го изживееш. А той вече  е във вечния си дом. И да плачеш и да страдаш, не можеш го върна.

Албена:Така е. Аз приех мъдро смъртта му. Знам, че един ден всички  си отиваме от този свят. Нищо няма вечно.Ето, виж, природата. Дърветата, тревите, цветята всички се раззеленяват, цъфтят, вехнат, а листата от дърветата окапват. Такъв е животът и ние трябва да живеем така, да ни запомнят хората с добро.

Отецът:Мъдра си, дъще. Нека да има повече хора като теб, тогава животът ще бъде изпълнен само с добро.

Албена:Благодаря ти отче, за добрите думи. А сега трябва да тръгвам, защото Бор Отецът:Върви, дъще, върви. И мъртвите имат очи и уши, но не като нашите, а духовни. Бог им ги е дал. Всичко виждат и чуват.  Четат мислите ни и така знаят вс Албена взема чантата и букета от рози, обръщана гръб и излиза    през притвора, а после през вратата. Голямата свещ   взема за гробищата.Бърза към спирката на автобуса. Не чака  дълго. Той пристигна и тя се качва. Слиза на централни гробища. В 93 поле беше гробът на Борислав Вече го наближава и спира пред неговият гроб. От снимката,той и се усмихва. Гласно:“Явно беше  доволен, че двамата ще бъдем  заедно сега.“ Тя вади от чантата почерпката и свещта. Пали я. Не беше забравила и бутилката с червеното вино.Продължава на глас: Когато имахме  празник ходиха на ресторант, винаги си поръчвахме  от червеното вино. него.И сега  ще се почерпим. Нося  и двете кристални чаши, с които се венчахме. Налива от виното, слага  няколко мезета и сяда   до гроба. Приближава до паметника. Прегръща студения паметник на Борислав.

Албена:Бориславе, Бориславе.Мой мили мъжо.Да знаеш, как ми липсваш.

Усмихва се. Гласно: Как ми е леко на душата. Идва ми да запея. Тя запява тихичко: „ Две съзи… и изведнъж спира. Наблизо минава жена на  преклонна възраст, облечена в черно.

Жената: Кого жалиш, дъще?

Албена: Мъжът ми си замина от този свят. А днес е денят на нашата сватба. Реших да го почета с малка почерпка. Хайде, пийни си от винцето и се почерпи с мезенцето!

Албена подава пластмасова чашка с вино. Жената я взема и отпива няколко глътки.

Жената: Бог да прости греховете му, дъще. Как се нарича мъжът ти?- Борислав.

Албена: Борислав. Греховете му не бяха големи. Беше добър човек и добър баща.

Жената:Все пак има. Не може да няма малки грехове. Нека Бог му ги прости.И да е в Рая. Там било много красиво, думат.

Албена:И аз така съм чувала. Там отивали праведните. Дано и моят Борислав е там.

Жената:Където си е заслужил. Там ще е. Казват, че човек си подготвя вечното жилище на земята. А като отиде там, остава завинаги.

Албена:Хайде на здраве, за живите! Че ей, слънцето скоро ще залезе. А слушала съм, че на залез слънце не се ходи на гробищата.

Жената тръгна и Албена  свива всичко, което беше останало.Слага го в тарелката и го остави до паметника на Борислав. Наново го прегръща , целуна снимката и стои изправена до него  известно време.

Тръгна си. Излиза от гробищата и се качва  на автобуса. Качва  се на автобуса и се прибира в къщи. Съблича се и  веднага  върви към кухнята.  Приготви си  сандвич със сирене и препечена филийка и изяжда набързо. Взема една възглавница и одеало и ляга на дивана. Сънува Борислав. Двамата  са в Бачковският манастир.    

Влизат двамата  вътре и се изненадват. Огромна бяла зала. Няма олтар и икони. Само мраморен под. Тръгват заловени за ръка. Тишина изпълваше залата. Наоколо не се виждаше никой. Само светлинки, които светят с различна светлина. Вървят и пред тях се появява   врата, цялата в дърворезба. Отварят я.   Градина с много цветя и малки дечица се гонят из нея. Чуват се веселите им гласчета.

Борислав:Тук е Раят, мила.

Той се  усмихва  и приближава   до едно малко момиченце. Хваща   го за ръка и  тръгват двамата.

Борислав:Това е нашата дъщеря. Помниш ли?

Албена: Да помня. Преди да родя Пламен, направих спонтанен аборт. Беше на шест месеца. Казаха, че е момиченце.  

Изведнъж, тя се стряска на сън и отваря очи. Сама е. Лежи на дивана. А Борислав го няма.Разтърсва глава.Гласно:Значи, нашата дъщеря е жива? Тя продължава да живее в нас, в нашето съзнание. А пък, аз бях забравила за нея. Явно, Борислав беше я завел в Рая. Това е пътят към Рая. Колко е красиво! Каква тишина и спокойствие цари там! Явно, децата отиват направо там! Защото нямат грехове.

Чува гласа на баба Райна в мисълта си:“Бенче.Аз съм при теб и още дълго ше бъда до теб, да ти помагам.“

Албена става и пуска телевизора. Има предаване за Емил Димитров. Гласно: Отиде си един голям певец. Слезе от сцената на живота завинаги. Той пееше за майка си. Една вълнуваща песен. Чува се глас на жена, която не се вижда на екрана. Продължава. Не можеш да не наведеш глава и да отрониш поне една сълза, когато пеят за майката. Тя ти е родила. Тя ти е дала живот. Тя ти е направила да бъдеш човек. Албена на глас:Къде си моя, мила, майчице? Знаеш ли, колко много ми липсваш.   Още помня колко добра майка имах. Как се грижеше за мен, единствената  й дъщеря. Беше загубила едното си дете.  Беше споделила с  мен, че има голям грях. В родилния дом, когато и казали, че е момиче, вместо да се зарадва, тя се разочаровала. С баща и чакали момче. Детето почитало на 3 месеца в ръцете и от вирусна бронхопнеумония. Искала да има друго дете, но повече не е успяла да забременее. Ходила на лекари. Всички и казвали, че е здрава и няма причина да забременее.И така останала само с мен. А искала да има три деца. Каква съдба! Един голям грях, с последици. Съдбата всичко вижда и чува и когато трябва ти казва: ” Спомни си. Ти направи грях и сега ще си плащаш! Много ми е мъчно, че останах сама в живота. Ако си имам брат или сестра, ще е съвсем друго. да бъде друго. Сега, когато времената са тежки, тя имаше нужда от тях. Но  трябваше да приеме действителността и да се бори за своето съществуване. А имаше и син, заради когото, трябваше да живее. Той също е един, като нея. В това тежко време, трудно се живее и не можахме да решихме да имаме  друго дете. Но вече всичко е минало  Такъв е животът. Единият си отива  от този свят, винаги по- напред. А за тях, той беше пръв. Отлитна от дома им като прелетна птичка на юг, в топлите страни. А може би там, горе, животът е по- красив, по- добър. Изпълнен с много светлина. Нали беше в Рая. Значи, Борислав е там, при тяхната дъщеря. Той беше щастлив. Личеше му по усмивката на лицето. Как да не е щастлив, като беше в Рая! Ето къде отиват добрите хора. Техният път е към Рая. Дали и тя, когато си отиде от този свят,  ще бъде при него? Само Бог знае.

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ

Навън някой звънеше. Албена стана от дивана и отиде до антрето.

Албена: Да. Кой е? Идвам.

Танчето:Бенче, аз съм Танчето.

Беше домоуправителката.

Танчето:Отвори де! Идвам да ми дадеш парите за входа.

Албена отвори външната врата и покани жената.

Албена: Влез де! В моя дом, всеки е добре дошъл.Ето ти пет лева. Нали така ?Хайде, седни де! Ще си хапнеш ли малко тортичка?

Танчето:По какъв повод, Бенче?

Албена:Днес правим  седем години от сватбата  с Борислав. Бях и на гробищата да го почета. А сега похапни си и т!

Тя слага на масата чинийка с парче торта.

Албена:Малко сокче? Имам портокалов и малинов. Какъв да бъде?

Танчето:Ами дай от малиновия, защото много обичам малини.

Албена:Знаеш, какво искаш Танче. В малините се съдържат витамин Ц, а той тонизира организма.Ти си добра жена и майка. Щастлива си с двете си деца. И двамата станаха висшисти.

Танчето:Но нямахме късмет. Марин  се пропи. Затова ми е много тежко. А иначе  е много добър човек. Фирмата ни фалира. Остана без работа и сега вече  не може  да си намери. Цял живот е учил, за да стане инженер. С него се започнахме още в строителния и се оженихме  като студенти. Родини се Митко и майка ми дойде от Варна да го гледа. И така завършихме и заживяхме с него тук, в Пловдив. Аз нали съм от Варна.

Албена: Ех любов, любов… Какво не прави любовта. И аз като теб. Дойдох при Борислав от село.

Танчето:Чакай, чакай малко, да ти кажа! Започна да пие, от отчаяние. Остана в къщи и толкова много се изнерви, че на всички ни вика и се кара. Просто се промени. Не мога  да го позная. Пък изкара и инфаркт. Доста време беше в болницата Мина известно време и започна да пие.„Жено, казва ми той. Трябва да пия, защото алкохола разширява кръвоносните съдове.И все с кръвоносните съдове се оправдава. Но напоследък нещо започна да диша тежко.  Сигурно е от сърцето. Въздух не може да си вземе. И пак пие.

Албена:Ех, мила. Търпелива жена си ти.

Танчето:Търпелива съм, защото го обичам и съжалявам. Страхувам се, да не го изгубя.

Албена: Посъветвай се с докторите. Не могат ли да му помогнат.

Танчето:И това съм правила. А те ми отговарят: Човек, каквото си направи сам, никой не може да му го направи. От него зависи, да се откаже от алкохола. Но вече е привикнал. А привикне ли човек, вече трудно се отказва.

Албена:То е както с лекарствата.Свикването с тях е като наркоманията. Има хора, които пият лекарства със шепи и пак не им помагат.

Танчето:Да. Най- често срещаната болест е хипертонията – високото кръвно.Масово хората боледуват от нея Пият лекарства със шепи  и пак нямат цяр.

Албена:Причината за високото кръвно е стресът,  а за него има много причини.

Албена: Е хей,Танче, ти си била много компитентна!

Танчето:Да, защото на стари години се усъвършенствам. Купих си анатомия и физиология на човека, за да науча устройството за нашия организъм. Имам и симптоматика на заболяванията. Така, че имам компетентност относно симптомите на заболяванията. С тези знания, мога да поставям диагноза сама. Защото не виждаш ли? Когато идеш при доктора, той ти прави изследвания,за да намери болестта ти и пак не е сигурен.

Албена:Да. На моят Борислав късно откриха злокачествения процес. Къде ли  ни ходихме. При какви ли не доктори и всеки казваше различно. Докато попаднахме на добър доктор и той му откри рака. Но беше вече късно.

Танчето:Замина си, милият. Лека му пръст.

Албена: Затова ти казах, да пазиш Марин.

Танчето:Как да го пазя? Той е луда глава. Не можеш да  го обидиш за нищо. Станал е един такъв.  Сякаш сатаната е влязъл в него.

Албена:Съгласна съм с теб. Казват, че бичът на човечеството    е алкохолът, цигарите и наркотиците. Чрез тях,  сатана властва на земята. Намира слабите и отчаяните и се внедрява в тях, докато ги унищожи.

Танчето:Да ,ама силните  не  може да провокира и да се внедри в тях.

Албена:Значи, ние сме силни и сатана не може да ни победи. Май, мъжете са по- слаби.Те не издържат големите натоварвания. Макар,че се мислят за силни.

Танчето:На тях можем да разчитаме като подадено рамо. Да се облегнем на него. Да се притиснем до тях и да получим тяхната подкрепа.

Албена:Да. Напълно си права. Но ние, жените сме ръководещия фактор в семейството. Чува се нашата дума.

Танчето:Ей, ей. При нас имаше хармония. Каквото каже единият,  другият беше съгласен и обратно. Живеехме се ние добре, докато не се вмъкна в нас дяволът. Той е виновен за всичко. Направи от Марин развалина. Като, че ли в него няма душа. Дяволът я взе и сложи в нея отрова, която бавно трови живота му. Виждам го, аз, гасне пред очите ми.Станал е  като продънена бъчва и все налива и налива, а бъчвата не може да се напълни. Подпухна, сякаш някой го напомни. Докторите казаха, че е с 40 процента капацитет на сърцето.Трябва да му се направи операция, но искат 2500 долара, за да му направят байпас.

Албена:О хооо. Няма ли откъде да намерите?

Танчето:Търсих от приятели, но и те нямат.

Албена:Ако имах, щях да ти дам. Аз разчитам на заплатата си. Добре, че Пламен получава стипендия и работи, та си помага сам, за да учи.

Танчето:Браво на него.

Албена:Да Много умен и чувствителен е.

Танчето:Добро и скромно момче е. Нали израсна пред очите ми. А бяха приятели с моите синове.

Албена:Добре, че и те бяха като моя Пламен. Всички  изхвръкнаха  нагоре , а твоите синове вече работят.

Танчето:Дори сами си направиха фирма. Работят много, от нищо   не се лишават. Пък и ми помагат.

Албена: Защо Марин не отиде да работи при тя?

Танчето:Той вече не става за нищо. Как ще работи, с това сърце? 40 процента капацитет. Представи си, как живее.

Албена:Навярно, това е причината да се изнерви?

Танчето:И аз така мисля. Вече трудно се живее. Но трябва да се грижа за него. Няма  кой друг.

Албена:Ох и твоята не е лека. Но го пази, защото ако останеш сама, тогава ще разбереш какво е без него. Пиян, залят, да е жив.

Танчето:И аз така мисля.

Албена:Аз знам от себе си, как ми липсва Борислав.  Той беше прекрасен човек, до последния си дъх. Такива хора като него, рядко се раждат. Умираше от болки и стискаше зъби. Не  се оплакваше. Не ме притесняваше  за нищо. Издъхва в ръцете ми, с тиха въздишка.

Танчето:Хайде, Бенче, че много се заговорихме. Пък ми стана и тежко на душата. Да си тръгвам, да те оставя, защото знам, че утре ще пътуваш.

Албена:Беше ми много приятно,Танче, че си поговорихме.Така се върнах назад, с годините.

Танчето:Радвам се, мила. Когато се прибереш от село, ако решиш, обади ми се! Пак ще си поговорим! Довиждане, Бенче. Желая ти лека и спокойна нощ.

Тя объръща  гръб и   се забързва. Албена тръгна с нея и отваря външната врата.

Албена:Лека и на теб. Пък потърси пари, за да оперирате Марин!

Тя щраква два пъти ключа  и влиза в хола. Облича бързо нощницата си, взема от библиотеката книга и си ляга.  Започва да чете, но очите й се затварят.Заспива.   Става рано Прави си кафе, пържи филийки и закусва. Гласно:“Трябва  да имам сили, защото много работа  ме чака. До четиридесетте трябва  да ходя на гробищата на баба  Райна. Трябва да направя пълно почистване на къщата.“ Приготвя сака с дрехите си, взема лаптопа, заключва  външната врата и тръгва към  автогарата.  .

ПЕТО  ДЕЙСТВИЕ

В автогарата,Албена вижда отдалече Николай. Гласно: „Да, това е той. Отдалече го позна. Да, това беше той. Сърцето ми подскача лудо. Не. не може да бъде. Май тя наново ли   се влюбва! Какво ще каже Борислав от онзи свят? Няма ли да му стане тежко.“Приближава  го и той  прави учудваща гримаса.

Николай: Здравей  Албена. Ходих си до София и се върнах, защото ми съобщиха, че мама е получила инсулт. В момента е в болницата и аз трябва да отида да я видя. Пък може и да е необходимо да и помагам. Знаеш, какво е инсулт? Виждаш  едно малко дете, което има нужда  да се грижиш за него. Взех си отпуска. Ако се наложи, ще си взема и неплатена. Добре, че имам и сестра, та  ще се грижим и двамата за мама. Мама остана преди доста години сама. Тате отдаван почина.

Албена:Аз пък си нямам никого освен Пламен. Беше ми само баба Райна, но и тя ме остави. 

Николай:Ох. Това е много тежко. Да си нямаш никой на този свят.

Николай:Само, който не го е изпитал върху гърба си, само той не знае.

Албена:Моля, извинете име. Аз ще  ви оставя за малко, да си купя билет.

Николай:Не  се притеснявайте! Имаме много време да си говорим.

Албена  тръгва към касите и се връща.

Албена:Време е да се качваме на автобуса, защото няма да ни чака!

Николай:Да, той е на трета линия. Хайде! Имаме още десет минути.

Двамата бързат и се качват.  Автобусът е  почти празен.

Албена: Учениците са на училище, а хората   по полето. Нали  е пролет.  Трябваше да засадят расата,та да има маруля, лук, репички  за салата. Пък и трябва да приготвят ранните домати и краставици.

Николай:Най- сетне, седнахме. След малко ще тръгнем   за село. Аз обичам селото. Тук съм израснал. От тук отидох да следвам.Съжалявам, че няма работа за мен тук. Бих останал да живея завинаги.

Албена:Аз израснах в града. Мама и тате рано излязоха от село. Но често идвахме тук. Съжалявам, че не съм  ви познавала.

Николай:Не сте, защото съм  с години по- голям от  вас, а  вие   сте излезли рано от  село.

Албена:Извинете, искате ли да си говорим на ти. Ние вече се познаваме.Пък и напоследък, често ще се срещаме в село.

Николай:Да, съгласен съм. Как беше твоето име.

Албена: Ами, не си ли го спомняте?

Николай:Да, да, Албена беше. Бях забравил, пък обещах да ви , извини ме, да те потърся по скайпа.

Албена:Аз пък помня вашето т.е. твоето име. Беше Николай.

Николай:Аха. Ти ме изненада.

Албена:Разбира се. Моята памет  все още е  добра.

Николай:Аха. Изненадващо!

Албена:В това ми е кусура. Така казват на село. Наистина имам силна памет. Помня толкова неща и то с подробности.

Николай:Аз пък съм малко разсеян. Като режисьор. Е, не мога да помня толкова много неща. Само най- важните, които са ми необходим в работата.

Албена:Разбирам. Аз съм човек, творец. Ако си спомняш, аз съм архитект.

Николай:Да, да. Сега се връщам назад. Вече си спомням. Май, че бях подчертал, че  трябва да имаш голямо въображение.

Албена:А твърдиш, че не помниш. Хванах те в крачка.

Николай:Чакай, чакай. Ние едва се познаваме.

Албена:Да, прав си. Извинявай!

Николай:Моля.

Албена: Няма защо.

Настъпи мълчание. Албена си мисли: ” Защо се поддавам на това изкушение. Дали пък съдбата не е решила това! Не, не,  трябва да внимавам! Не мога да забравя Борислав. Той беше моята любов и мъжът на моите мечти. Ще мога ли да го заменя с един човек, който дори и не помни името ми!”

Николай:Какво се замисли? Човек не трябва да се връща в миналото, а да гледа  в настоящето. Защото настоящето, предначертава пътя на бъдещето.

Албена се замисля наново.“ Да, Борислав е моята любов. Не мога да го заменя с никой. Сякаш го виждам пред себе си. С онази красива и естествена усмивка. С онези трапчинки на бузите , които му предават нещо детско. А очите му, нямам думи за тях. Винаги усмихнати, които излъчват любов и много светлина. А  с колко нежност и казваше” обичам те, мило”.

Николай:Слушаш ли ме, Албена?

Албена:Да, да .

Николай:Искаш ли бонбон? Ето вземи! Те са дъвчащи и е приятно да се насладиш. Имат вкус на малина.

• Албена:Да. Ще го взема. Това е моя любим вкус. Обичам вкусът на малина.  Благодаря.

Взема го. Разръща прозрачната опаковка и го пъхна в устата си

Албена:Да много е вкусен.

И  отново замълчава.

Николай:Ти пак се принесе някъде?

Албена.Не, не.  Просто исках да изпитам удоволствието от вкуса.

Николай:Радвам се, че ти харесва. Аз също обичам вкуса на малина и затова съм си взел такива бонбони. Да имам за из път. Знаеш, че София е доста далеч. Пътувах с влака, защото оставих колата си в къщи. Тук няма  да ми трябва.

Албена:Хубаво е, че имате кола. Ние също имаме, но аз не се научих да карам. Когато беше жив моят  съпруг, започна за ме учи. Но ударих една кола до блока и от тогава се отказах да се науча. Сега Пламен, синът ми я караше, но той следва в чужбина. Имаме гараж и сме я сложили там.

Николай:Ами, тя трябва да се кара от време  на време, защото може да започне да ръждясва или нещо друго. Да и плащате данъците, макар, че  не я карате.

Албена:Когато си идва Пламен в отпуск, я кара.

Николай:Това е добре. Кой ви я кара на годишните прегледи?

Албена:Имам едно приятелско семейство. И двама са шофьори, та те ми помагат. Преглеждат я от време на време. И ако има нужда от нещо, заедно се справяме.

Николай:За това са приятелите. Добре, че ги има. Защото сега трудно се намират истински.

Албена:Моите са много добри. Вярвам им, защото са истински.

Николай:Ей, ей, вече наближаваме. Ето, виждат се първите къщи на селото.

Албена:Тогава трябва да се приготвяме.

Николай:Искаш ли утре да се видим на сутрешно кафе.

Албена:Малко се чувствам притеснена. Нали сме в село, та хората тук,всичко виждат и чуват.

Николй:Да. Права си. Тогава нека да мине малко време и тогава можем да се видим на кафе.

Албена:Това е добро решение. Ще си разменим джиесемите и ще се чуваме. Искаш ли?

Николай:И аз щях да ти предложа, но ти ме изпревари

Николай:Ето, моят.

И той и подаде своята визитка.

Албена:Аз пък нямам визитка. Ако имаш листче, ще ти го напиша. Чакай, чакай. Аз имам купче с бели листчета в чантата. Ще ти го напиша.

И тя вади от чантата купчето. Къса едно листче и  пише.  

Албена:Заповядай. Ще чакам да ми се обадиш!

Автобусът спира и те слизат.

Албена:А сега, трябва да се разделим. Че нали знаеш, чуждите  очи? А пък устите са за това, да говорят.

Николай:Да. За сега довиждане и до нови срещи. Ще ти се обадя довечера. Може  ли?

Албена Разбира се. С удоволствие. Ще чакам. Ще ми бъде приятно да се чуем.

Албена нарамва  сака и тръгва към къщата на баба Райна. Пътната врата е заключена.  Албена си мисли: „Нямаше я вече баба. Да стои на пейката и да чака.“ Тя щраква ключа и влиза. Тръгва по  каменната  пътека.В двора  е  пусто. Само цветята поклащат главици.На глас:“Ах, колко сте красиви, мои милички цветенца.   Размахвате   ръчици и сякаш  ме приветстваха с Добре дошла! Радвате се на южняка. А и люляка е разперил радостно клони. Да му се ненагледаш. Колко са красиви лилавите му цветчета!” Тя вдиша дълбоко въздух и сяда на пейката под люляка.Връща се в спомените. „ Тук, дядо Гьорги ме слагаше върху коленете си и ми разказваше приказки. Още помня  приказката за Червената шапчица Е хей… Не знам да ли ми се привижда, но като че ли баба Райна минава покрай нея! Спира се и полага ръка върху главата ми.Бенче, аз съм до теб. Много те обичам.  Да, това е баба Тя  говори  чрез мисълта ми. И аз те обичам, бабче. Нали така обичах да ти казвам, когато бях малка?  Албена става и се качва по стълбите.Щраква ключа и влиза  вътре.  Сълзи напират  в очите и.  На глас:Не трябва да плача, защото съм чувала, че починалите плачат,  радват се и страдат с нас. Бабо, бабче, аз те обичам. Знам, че си при мен. Ето, аз се усмихвам. Усмихвай се и ти с мен.  Благодаря  ти бабче,че се усмихваш. А сега, да се захващаме за работа! Че виж, мен чака!  Ще ми помагаш и  ти, нали?”  Дай за видим първо какво ще си похапнем, защото сме много гладни! Албена тръгва към хладилника. Тя вади от  него бучка сирене и шпеков салам и бурканчето с киселите краставички.  Режи я сиренето и салама  и го сложи в две чинии.  Режи и киселите краставички и ги прибавя към всяка чиния. ” Бабче, хайде сега да кажем молитвата “Отче наш” , както ти обичаше преди ядене на казваш. Аз я научих от теб.  Виж, набрах ти  червени и жълти рози, розови и сини зюмбюли, нарциси и лалета.  Нали много ги обичаш, бабче?  Албена отваря  широко очи, и се появява усмивка на лицето й.  Райна си мисли: :“Може би е духът на баба  Райна!“ Вън  е сумрак. Чува се звънът на джиесема.  Албена  взема  апарата от масата и го приближава до  ухото си.

Албена: Ало, кой е?

• Гласът от слушалката:Аз съм Албена. Не издържах  и реших да ти се обадя.

Албена::Ти  ли си Николай?

Николай:Да. Какво правиш?

Албена:Ето, на. Седнала съм край масата и вечерям. Не съм сама.

Николай:Как да не си сама? Да не би да си имаш приятел?

Албена:Не. Просто разговарям с цветята и се връщам със спомените.

Николай:За миг си помислих, че си имаш някого и моето място не е при теб.

Албена:Не трябва  да си мислиш така! Толкова години съм сама. Обичала съм само един мъж.

Николай:Добре.Сега вече съм спокоен.

Албена:Благодаря. Не искам да се задълбочаваш. Ние едва се познаваме. Нищо повече.

Николай:Да. Извини ме. Няма да те притеснявам.

Албена:Желая ти лека вечер. С цветята да разговаряш е цяло удоволствие.

Николай:В Щатите има цял университет, където се изучават чувствата  на цветята. Те реагират на болка и радост. Обичат да слушат музика и да танцуват.

Албена::Това е доста интересно. Как не съм чувала за този университет?

Николай:Ами това се говори сред научните среди. Може би до хората не е стигнала тази информация. Сега вече знаеш.

Албена:Благодаря ти. Обещавам, че утре ще разговарям с цветята в градината.

Николай:Това ще е една радост за тях. Леля Ванга беше казала:”Не късайте цветята, защото те са детски ръчички!“

Албена:: Да, аз също знам това.

Николай:Е, стига да ти дотягам. Приятна и лека вечер. Пак ще ти се обадя.

Албена:Лека и на теб.

    Разговорът приключва. Албена на глас: Николай ми каза, че цветята реагират на болка и радост. Излиза, че не знам много неща. Николай може да ми бъде учител.“ Става и раздига масата. Приготвя постелята. Вади компютъра от сака и го отваря. Поставя флашката.  Отваря  пощата, скайпа и затваря. Затваря компютъра. Отива до касетофона и пуска музика. Гласно: „Така баба  щеше е    доволна, че и тя ще послуша. Макар, че казваха ,че 40 дни не трябва да се пуска музика, телевизия и да се жали. 

Райна:Поклон , дълбок поклон и вечна ти памет! Бог да прости греховете ти, бабче. Нали животът е вечен  и там   ще ти бъде по- добре.Няма да я има болката и страданието, болестите и греха. Ще се видите  с дядо Георги и ще бъдете завинаги заедно.

На стената се появи някаква сянка и махна с безплътната си ръка.

Райна: Явно, баба Райна е доволна.От утре ще  приготвя ядене за гробища.. Сега се чувства уморена,ще послушам малко музика и ще си легна.   Малко ми е страшничко да легна в леглото, там, където лежеше тя. Отпусната безжизнена, със затворени очи.  

Отива   в съседната стая, взема от шкафа завивките и ляга.  В тишината се чува класическа музика.Гласно: „ Аха Маята любима опера „Сивилският бръснар, арията на Фигаро. Сякаш някой иска да   ме поздрави“.   телефонен звън с босите си крачета заподскача по стаята и стигна до ушите й.Тя грабна уплашено джиесема и го допря до уши си.

Райна:Ало. Кой е?

Гласът:  Не ме ли позна? Аз съм Павката. Твоят колега

. Албена:Здравей Павка. За какво ми звъниш?

Павката:Май ми се сърдиш за нещо, а, госпожо инженер?

Албена: Не. Просто вече си лягам . Пък и съм уморена. Нали знаеш?

Павката:Да, да. Разбрах, че баба ти е починала. Мойте съболезнования.

Албена:Знам, че  нещо те мъчи? Казвай направо!

Павката: Ами и при мен се случи нещастие. Преди малко, в ръцете ми издъхна булката. Знаеш, дълго боледуваше от рак на гърдата. Оперирахме я в София. Но нали знаеш, ракът не щади никого.

Албена: Моите съболезнования, Павка. Бог да и прости греховете.

Павката:Така да е Албена.Напоследък се оплакваше от болки в кръста и краката. Пък и нейната отпадналост. Говореше ми за нещо много лошо.

Албена: Ех, Павка. На мен ли говориш? Аз отдавна прекарах същото. И моят съпруг почина от рак.

Павката:Да. Ама лявата и ръка толкова се поду, че и слагахме компреси от какви ли не билки и цярове. Но все същото.

Албена:Съжалявам, Павка. Не знаех за това.

Павката:Когато я заведохме при доктора. Прегледа я , гледаха я на скенер и казаха, че вече е много късно.Имаше много разсейки. Не помогнаха нито облъчванията и още  много процедури. Окапа и косата. Купихме и перука, защото не искаше да се вижда така. За бюста и взехме подплънки, за да си слага на липсващата гърда.

Албена:Ох, милата! Колко е изстрадала, пък и ти. Но никога не си се оплакал.

Павката:Защо да се оплаквам. Всеки има толкова грижи, че до моята ли му е дошла.

Албена:Силен човек си, ти! Щом до последно си се грижил за болен  умираш човек. Пък и си много добър и съжалителен.

Павката:Да. Нямах друг начин. Просто ми е определено.Изпитание,казват.Така човек става по- силен.

Албена:Но твоите са били много.

Павката:Съгласен съм с теб. Но на мен не ми тежи. Човек, когато обича истински, на всичко е готов.Милена- така се казва жена ми, обичаше да казва: ” С любов се взехме, с любов ще се разделим” Това бяха последните и думи. И си издъхна в ръцете ми. Само изхрипа няколко пъти, силно се зачерни. Бузите и се издуха.И повече не се чу.

Албена:Знам, знам. При мен беше същото. Борислав издъхва в ръцете ми. Явно, добрите хода си издъхват по един и същи начин. Тихичко и изведнъж.

Павката:Извинявай, че те притеснявам! Но си нямам никого, освен  дъщерята. А тя скоро се омъжи в село и замина при мъжа си. Ти си ми първият най- близък човек. За такава те имам. Винаги усмихната и отзивчива. Всички в цеха  те обичаме. Няма човек, който да те мрази.

Албена:Недей така, Павка!  Все ще се  намери някой, който ще говори зад гърба ми.

Павката:А, бе така си мислиш! Досега не съм чул една лошо дума за теб.

Албена:Ами, такава съм си.

Павката:Ще те наречем “Добрият човек, Албена”.

Албена:Ей, ей, чакай малко! Не се изсилвай! Аз съм като всички други. Всеки си има нещо лошичко по- малко. Идеални хора няма на земята Примерно, ако някой те ядоса, не можеш да не се ядосаш и  ти. Освен, ако нямаш нерви.

Павката:Права си. Но ти нито веднъж не си повишила тон на никого. Хората те обичат и уважават. Пък и шефът.

Албена:Е щом мислиш, да е така. Просто, не мога да бъда друга. Да позирам, да лъжа, да се подмазвам на шефа. Винаги съм била директна с него.  Не влизам в конфликт, но дипломатично си казвам мнението. И никога не упреквам другите. Винаги  говоря от свое име. Понякога си  премълчавам и изчаквам, когато другият срещу мен ме обвинява в нещо, което не е истина. След време, той самият идва да ми се извини. Просто, умея да прощавам.

Павката:Да. Ти си просто един добър човек. На такива хора, някой казват,че са наивни. Но според мен, не е така.

Албена:Да. Аз просто съм човек. Човекът трябва да бъде с главно “Ч”. Това е истинският човек.

Павката:Ти си такъв човек, Албена. Е хайде, че много се заговорихме. Пък трябва да оправям жената. Не искам да ти   говоря, колко работа ме чака. Ще се обади и на дъщерята в село. Не знам, как ще и кажа. Тя е бременна  в четвъртия месец. Много е рисковано. Колкото е слабичка, не знам как ще износи бременността!

Албена:За това не се притеснявай! Бог си знае работата.

Павката:Кажи, как да и съобщя?

Албена:Ами, трябва да стане много внимателно! Помисли си!

Павката:Хайде, Албена! Лека нощ и извинявай!

Албена:Не се притеснявай, Павка! Хайде само напред! Не трябва да се връщаме  назад, защото нищо няма да спечелиш! И горе, главата! Не трябва да плачеш! Плачът е за слабите, а ти си силен човек. Помни, че идва време, когато единият си отива първи от този свят.Пък има и друг. От там, те не гледат и ни помагат, за да живеем. Те се радват и плачат с нас.

Павката:Дано казваш истината. Не съм ходил там и не знам, какво.

Албена:Но, аз преди време изживях клинична смърт и пак се върнах на земята. Умрях, на операционната маса . Изживях смъртта.

Павката:Не знаех, Албена. Това никой  в цеха не го знае. Това се случи преди години, когато още беше жив Борислав. Наложи ми се да оперирам стомаха. И изживях смъртта. Излязох  от тялото си и наблюдавах лекарите на операционната маса. Бях над тялото си и гледах всичко. След операцията,  докторите ми казаха, че се наложило да приложат животоспасяващи средства. А какви болки  изживях след операцията, не искам да си спомням. Четири дена не можех да говоря. Чак към тринадесетия ден, започнах да се възстановявам. Да говоря напълно. Но, защо ли ти разправям всичко това. То е минало, а миналото не се връща. Дай Боже да съм все така, както съм сега! Ох, пак се отплеснахме. Хайде, лека нощ, Павка и нека Бог да ти помага, защото оставаш вече сам.

Павката:Лека нощ и на теб, Албена. Ако имаш възможност, ела на погребението! Но знам, че ще ти е трудно да дойдеш от село. Пък и ти си сега като мен. Грижиш се за четиредесете за  баба си.

Албена:Така е , Павка. Но събери сили! Хайде, лека нощ.

ПЕТО ДЕЙСТВИЕ:

   Албена затваря джиесема и скрива глава под чергата. Очите и започват  да натежават и тя  заспива В съня й се явява   баба Райна.  До нея дядо Георги.  А Албена  е   малко усмихнато момиченце, с панделките на двете плитчици. Дядо Горги я слага на коленете си и я гали по главицата. Баба Райна се приближава и хваща дядо Георги за ръка.Той я сваля Албена от коленете си и двамата тръгва . Албена се събужда  и сяда на леглото. На глас: Бях на шест години. Ходих на детска градина. Веднъж,си тръгнах  към къщи сама. Минавах край училището, а там беше  натрупана  купчина павета. И нали си бях мъничка и не мислих. Взех, че започнах да се качва  по купчината. Но се препънах и паднах. Кръв потече от челото ми. Развързах панделката от едната си плитка и завързах раната.Така се прибрах в къщи, цялата в кръв.  Майка ми  ме изгледа под вежди, хвана  ме за ръката и  ме  сложи да седне. Взе памук и кислородна вода от аптечката и изми кръвта от раната. Тя беше почти спряла. Взе марличка от пакетчето, поръси я със бял прах и я постави върху раната. Закрепи с лейкопласт. И до сега, раната беше оставила следа. Белегът между веждите, винаги  ме връщаше във времето.  Майка ми беше много силен и волеви човек. Беше изключителна домакиня. Пък как вкусно готвеше.Да ти направи баница, пръстите да си оближеш.Така я запомних.Защо я няма сега!  Чувствам   нейната липса.Но така е.Няма нищо вечно. Първо си замина баща и, после тя и накрая Борислав. Останах сама с едничката си радост, Пламен, синът им.Същинско копие на баща си. Казваха, че момчетата приличали на майките си, а момичетата на бащите си, а Пламен изцяло прилича на Борислав.  Май моите спомени летят. Спомням си и баща си Никола. Като че е пред мен. Какъв баща беше! Най- добрият, най- милият, най- работливият. Помагаше много на хората. Когато отиваха група, на планината, той беше пръв.Като пъргава катеричка подскачаше.  Една лекокрила птица, която не стъпваше, а сякаш летеше. Приятелите му викаха: “Бай Кольо, не можем да те стигнем”, а той се усмихваше и продължаваше да лети към върха. Обичаше природата и хората. Така го запомних. И сега, го виждам в съзнанието си. Виждам го на  върха на планината. Има криле и летеше над  нея. Такъв си беше и такъв остава в  моето съзнание. Вярваше много в Бог, и той му помагаше. До последният си дъх не се оплака от нищо. Макар,че беше се прегърбил и явно имаше болки. Така падна на ръба на леглото  вкъщи, залежа се и един месец след това, си отиде от този свят.   Сънят и не дойде до сутринта. Стана, сгъна завивката, слага  я в стария гардероб и се облича набързо. Пуска бойлера. Слага кафеничето с кафето на котлона.     Реже сирене, кашкавал, масло и хляб и ги  слага в чиния, след това на масата. Споменът се връща в съзнанието й:“ Да, с Борислав сядаха до масата да закусят. . Малкият Пламен се въртеше около тях и тя насила му слагаше в устата залъчета от филийката със маслото, сиренето и салама. Той изплезваше езиче и искаше да изтика залъчето навън. Но тя го прегръщаше нежно и  Пламен насила лапва залъчето. Играеха си на  “Лъжи, лъжи, бабо”. И той, за да излъже, лапваше залъчето, обръщаше се настрани, хукваше към чешмата  и се връщаше. Така беше излъгал бабата. Беше злоядо дете. Колко пъти    го  гонех   пред блока с паничката. Правех му попарка  от фасул и хляб. Поне това вземаше с охота. Обичаше и циганска баница , хляб с олио, сол и пипер.  Аз също я обичам. Когато бях   на   годините  на Пламен, и  майка ми  също ме гонеше по улицата. Аз също бях  злоядо дете.Какво нещо! Наследството си е наследство. Върви от баби,майки, деца и напред в бъдещето. Пламен се е метнал на мен. Но след двадесетата година, той напълня. Позакръгли се, израсна на височина и сега е един млад мъж, който хващаше очите  на момичетата. Между тях нямаше тайни.Пишеше и в писмата, че много момичета го наобикаляли. Но той си знае мярата. Знае, че има едно момиче в България, което го обича и то него. Беше избрал нея и никоя друга и тя го чакаше. Знаеше, че няма да и изневери и ще  се върне при нея. И, че ще бъдат заедно до края на живота си. “Поздрави я , майко от мен и й кажи, че я обичам1″ Така пише във всяко писмо. И  съм  доволна, че момчето и израсна  и стана отговорен и истински младеж. Не ходеше по барове и дискотеки, като другите момчета и момичета. Обичаше класическата музика, а не модерния поп- фолк. Ненавиждаше разхайтените младежи. Просто, не беше момче на своето време. Явно беше много години напред.Завърши с пълно отличие математическата гимназия Тогава сигурно няма да има този разврат, наркомания,  мафиоти и какви ли не още пороци, които бяха натровили младото поколение. Кажеха ли нещо, че е модерно, всички хукваха по него. Искаха да бъдат в крак с  модата. Да не изостават от другите. А Пламен, беше по- различен. Израсна сред любов и се научи да я цени.  Така и сега. Влюби се и заобича истински.

Албена мажи за филийка с масло и отгоре слага   натрошено сирене и парченца кашкавал. Хапва  и преглъща   трудно. Чува се джиесемът да звъни.Албеанай го взема и отваря.

Гласът:Ало.Може  ли да не го позная. Наде?  Какво има, дъще? Защо тъй рано?

Надежда:Ами, ами, закарахме тете в болницата. Снощи му стана много лошо. Тази сутрин спря за говори, не можеше да се  повдигне от леглото. Извиках бърза помощ  и ми казаха, че е получил инсулт.Сега е в Окръжна болница, в сърдечно- съдовото, в реанимация.Не пускат никого при него. А той, милият ми е в много тежко състояние.  

Албена:Ох, Наденце. Това ли трябваше да се случва, точно на тебе!

Надежда:Такъв ми е късметът, лельо Бенче. Остана ми само ти.

Албена:Милата ми. Няма да те оставя сама. Ще дойдеш при мен, докато се оправи татко ти. Дай Боже, да не му се случва нещо по- лошо!

Надежда:Не знам. Ами ще дойда, но трябва да се прибирам и у дома.Виж, какви времена настанаха. Само да  научат, че в къщи няма никой и я се вмъкнал някой крадец. За крадците няма брави, няма ключове.

Албена:Наде, не предизвиквай  съдбата! И стените имат уши.

Надежда:Да, да, лельо Бeнче.

Албена:Хайде, Наде! Приготви си багажа и идвай! Аз ще ти се обадя, когато пристигна от село.Ти си добро момиче и няма да ми пречиш.

Надежда:Добре. Ще се приготвя.

Албена:Хвани такси, а като дойдеш тук,аз ще го платя. Не се притеснявай

Надежда:Ама, как! Не ми е удобно.

Албена:Хайде, ще  те чакам!- и затвори джиесема.

Албена  довърши закуската  и се замисли. “Ще  й приготвя  стаята на Пламен”. Става, раздига масата, взема си чантата и тръгва към автобуса. Той е на автогарата. Мисли: „Браво на мен. Тръгва след 10 минути Качва се и сяда. Пак се замисля:“ Ще я настаня в стаята на Пламен. Трябва първо да проветря.  Отдавана никой не  е влизал в неговата стая.“ Автобусът пристигна в Пловдив. Албена слиза и маха на таксито.   “Към Освобождение” моля. Шофьорът натисна спирачките и таксито тръгва.   Спират пред блока.Тя плащат и се качва по стълбите. Качва се на асансьора  и спира на 12 етаж.  

Отваря вратата и влиза. Събева се и влиза в хола.Взема джиесема и  звъни:

Албена:Ало, Наде. Вече съм в Пловдив. Вземи таксито и идвай!

Не минава много време и джиесемът звъни.

Надежда:Долу съм, лельо Бенче.

Албена: Идвам, идвам. Чакай!

Албенеа слиза. В таксито я чака Надежда. Тя слиза от таксито. В ръцете си държи сак и букетче рози. Албена застана до таксито и пита шофьора: 

Арбена:Колко струва, момче?

Шофьора:Пет лева.

Албена:Ето, вземи шест, да се почерпиш!- и тя подава парите на шофьора.  

Таксито тръгна и двете  тръгват  към асансьора. Качват   се  и влизат  в  апартамента. В антрето ги посрещна воалното огледало.

Албена: Влизай, влизай,  не се притеснявай! Чувствай се като у дома си!Пък трябва да свикваш! Нали ще ставаш наше момиче?

Надежда:Да, ама…

Албена:Ей, момиче. Какво е това, ама? Знаеш, че това все някога ще стане.

Надежда:Лельо Бенче, много искам да стане. Обичам Пламен с цялото си сърце и душа. А това са за теб, любимите ти рози. От Пламен знам.

Албена:Благодаря ти, мила Наде. Ще стане,мила, ще стане! Хайде сега! Събуй се, съблечи се, пък тука има чехли,  обуй ги! Може да ти станат. С теб носим един номер обувки.

Надежда се събува и съблича, и обува чехлите.

Албена:Ще се настаниш в стаята на Пламен. Когато научи, ще се радва много. Ще му пишем по скайпа, а ще му се обадим и по микрофона.

Надежда:Вчера се чухме с  него, лельо Бенче.

Албена:Е, днес ще му се обадим двете. Ще се изненада.

Надежда:Да, ама как ще му кажем, какво стана с татко?

Албена:Не  се притеснявай! Аз ще му кажа.

Надежда:Благодаря ти.

Албена:А сега , се настани! И не  се притеснявай!

Надежда влиза в стаята на Пламен  и отваря сака. Изважда дрехите и показва лицето си през вратата.

Надежда:Лельо Бенче,  къде да сложа дрехите си?

Албена:Отвори гардероба и там има много закачалки. Празен е.  На рафта има чаршафи, калъфки и одеала.Каквото ти трябва, вземи си! Пък можеш да идваш да слушаш музика, да гледаш телевизия! Аз излизам,защото имам работа и те оставям.Ще ходиш ли на лекции?

Надежда:Няма да ходя. Ще се обадя, че тате е в болницата и ще отида при него.

Албена:Към колко часа ще ходиш? Ето, тука имам още един ключ за вратата, вземи го!

Надежда: Благодаря. След теб ще изляза, за  да отида до болницата.

Албена:Добре. Вече имаш ключ. Не се притеснявай! Върви! Ако го видиш, кажи му много поздрави от мен. Да не  се притеснява за теб. Че ти си у дома.

Надежда:Ще му кажа. Стига да ме пуснат при  него. Пък може още да не е добре.

Албена:Ще се оправи. Ще видиш. Той е силен и добър човек.

Надежда:Сладка ти уста. Нали така казват старите хора?

Албена:Да, Наде. Няма да го оставим. Кажи му, че мислим за него. На болен човек, само добри думи трябва  да се казват. Не трябва да го притесняваме! Така по- бързо ще оздравее.

Николай:Слушам, господин началник- с лека усмивка изрича Надежда. Не ми е до усмивка, но нали трябва да не плача, защото казват, че хората си придавали по телепатия чувствата. Така, баща и ще почувства, че тя е добре и че го обича, и мисли за него.Така и на него ще му е по- леко.

Албена се приготвя , взема чантата  и тръгва.

-Довиждане, Наде. И успех. Не забравяй, какво си говорихме!

 Тя излезе и Надежда започва да се приготвя. Пуска си музика! Започва да танцува. Тананика си в унисон с музиката. Спира телевизора,грабна чантата и излиза. Навън я посреща шумът на колите, които  минаваха край нея

Надежда   се спря на тротоара и чака автобуса.   Шестицата пристига и тя се качва.  Слиза на центъра и там   и сепрехвърля четворката.  Вече е пред Окръжна болницата. Мисли си:  “Дано, татко да е добре! Дано ми позволят  да влезе при него и да си поговорим!” Тя се качва на асансьора и слиза пред сърдечно – съдовото. Пред вратата  на отделението я посреща възпълничка сестра.

Надежда:Сестра. Може ли да ми кажете, как е Панаьот Янков?Вчера постъпи по спешност.

Сестрата:Почакайте, моля! Ще отида да видя!-  и обръща гръб.

По коридора се мяркат  хора с бели престилки.  След  кратко време, сестрата се връща.

Сестрата:Може да те изненадам, но татко  ти е добре и е преместен  в трета стая.

Надежда:О, чудо! Благодаря ти, Господи. Моят баща е добре. А може ли да  го видя.

Сестрата:Ще  те заведа, но по-тихичко!

Сестрата я  води по коридора и спират  пред трета стая. Надежда отваря първа и се сблъска с разширените очи на баща си.

Бащата:А, моята мила дъщеря. – Трифоне- обръща   се той към съседа по легло.- Виж каква  хубавица си имам. Пък, колко ми е добричка.

Съседът:Да ти е жива и здрава.

Бащата:Тъй да се чуе. Хайде,дъще! Ела при мен, че ми е много мъчно за теб, малката ми.

За мен си винаги малка, дъще. Ти си моето обично момиченце.

Надежда:Не така, тате! Виж, колко съм голяма!

Бащата:Е, де, не се сърди, че ти казвам тъй!

Надежда:Добре, тате. Както  искаш, така ми казвай!

Бащата:Такава си е моята дъщеря. Винаги е съгласна с татко си.

Бащата:Трифоне. Чуваш ли я. Сега такива деца почти не се срещат. Децата станаха агресивни. Не слушат  за нищо. Шляят се по баровете. А виж, моята. Стои си мирно в къщи. Ходи на лекции в университета и това е. Кротана си е,тя. Мяза на майка си. Пък умее да готви и шета. В къщи е като аптека. Всяко нещо знае реда си. Дори по някога по- малко ме сгълчава, защо не съм си прибрал дрехите.

Трифон:Браво на  нея, аркадаш. В какъв ли дом ще попадне?

Бащата: Ти за това не бери грижи. Тя вече си е намерила момчето, също като нея.

Надежда:Тате, аз съм при леля Бени, докато те изпишат. Тя сама ми предложи. 

Бащата:Виждаш ли, Трифка? И свекърва  си има.

Надежда:Не ме засрамявай, татко! Тя е майката на Пламен, а ние с него се обичаме.

Бащата:Кой знае сега, къде е той?

Надежда:Ами в чужбина. Там следва и всеки ден се чуваме. А днес, с леля Бени, ще му се обадим по скайпа. Нека да знае всичко!

Трифон:Ей, та… Като си имаш такава дъщеря, всеки ще я обича.

Надежда:Татко, татко, стига ме хвали! Знаеш, че и аз си имам кусури.

Бащата:Те са малко, момичето ми. Ти си ми милата и добра дъщеря. И сега не забрави баща си.

Надежда:Какво казваш, татко? Как мога да те забравя. Ти си най- добрият татко на света.

Бащата:Айде сега, пък. Аз съм бил, най- добрият татко на света? Щом така думаш.

Сестрата:Момиче. Хайде тръгвай! Че много се заговорихте! Докторите ще ми направят забележка, че съм те пуснала.

Надежда:Добре, сестра. Да си кажем довиждане с татко и тръгвам.- И скорошно оздравяване,татко! Чакаме те с леля Бенче. 

Тя се приближава до него, допира устни до челото му и го целува. Той също я целува по челото и роши косите и.

Бащата:И да слушаш, леля си Бенка! Нали ще ти става втора майка.

Надежда:Не  се шегувай, татко! Хайде, тръгвам. Утре пак ще дойда.

И тя тръгва към вратата. Вънка я чака Албена.Надежда гледа с изненада.Не очаква да я види тук. Надежда махна с ръка към нея и се усмихна.

Албена:Не бързай! Сватбата няма да ти се размине. И двамата сте сериозни и се обичате.

Надежада:Тъй да бъде! Моля те, хайде да тръгваме, че нали обещахме да се обадим на Пламен!

Албена:Знам, знам. Целият ден е пред нас. 

Надежда:Нямам  търпение да чуя Пламен.

Албена:Нали тръгваме?   

Те се качват  на асансьора. Слизат   на партера и излизат  навън.

Албена:Не се притеснявай! Сега  ще извикаме едно такси и право у нас.

Надежда:А, ето го и него. Сякаш нас чака.

Албена:Наде, хайде да отидем до него. Давай, давай!

Те отиват до таксито.

Албена:Шефе, ще ни закараш ли на “Освобождение”.

Шофьорът:А, бе, ние все още не сме свободни, но карай да върви.  Шегува се шофьорът. На кой номер?

Албена:С шеговит тон.Номерът е ясен, но портфейла ми остана в приятелката 

Шофьорът:Аз пък забравих, кафето  ми остана в моята приятелка

Албена:Теб, май съм те виждала някъде?

Шофьорът:Да, бе. Как не? Аз живея в Столипиново.

Албена:Не ми приличаш да си от там!

Шофьорът:Шегичка, госпожо. Ведях, че вие се шегувате, пък реших и аз.Хайде. Качвайте се. Тръгваме. Варда!

Албена:Тъй, както сме   подхванали тоя лаф, ще обършем май губите в асвалта? 

Покрай колата минават мъж  и жена.

Шофьорът:Ей, вие, бягайте от тук. Не виждате ли, че идва кола?

Мъжът и жената се отдръпват  уплашено и бързат  към вратата на болницата.

Шофьорът:Ех, тия… Хората се промениха. И колата да мине през тях, няма да им пука. Не им са живее. Времето е много тежко. Няма работа. Парите не стигат. Сега само да крадеш и лъжеш и готово. Животецът ще ти бъде лек. Ще си вървиш и пееш. Какво  се е заоплаквал, ще кажете! Ами така си е.Сега са най- добре богатите, които си изкарват парите с нечестен труд. А бедните ще ровят по кофите, за да си търсят парченце хляб. Много се увеличиха клошарите. Всеки гледа да пребърка по- бързо, та  да се нахрани. Пък и някой имат дечица. Май много ви дотегнах. Спирам вече. Поне си казах, това, което мисля.

Албена:Казвай, момче! Пък  дано ти мине болката. Сега, тя е болка на много хора. Монополите ни одраха кожата. Я виж- тока, водата , парното и какво ли не още.

Шофьорът:Госпожо, благодаря ви, че и вие мислите като мен. А пък  аз, като ви гледах, мислих, че сте от ония. Дори си виках на ум “Ако ме захване, тая, няма да си  намеря място.”

Албена:Спокойно, момче. Всички се печем на един огън. А, ето, че пристигнахме. Колко струва?

Шофьорът:На вас 3 лева, за хубавия разговор.

Албена:Ето, вземи 4, па се почерпи за наше здраве!

Шофьрът:Благодарно, госпожо. Ако ви трябва такси, ето тази визитка. Вземете я и се обадете. Винаги ще бъда на вашите   услуги. Пък и каква готина дъщеря имате!

Албена:Тя не е моя. Но скоро ще ми стане снаха.

Шофьорът:Аха, такава ли  била работата? Снаха, значи! Хайде, чао за сега! Пък не забравяйте? Винаги съм на ваше разположение.

Албена:Довиждане и на теб, момче. Ще те потърсим пак!

Албена махна с ръка. Двете с Надежда влизат   в блока  и се качват  в асансьора..

Надежда:Ето  го и нашия дванайсти етаж. Не виждам ако спре астансьора, какво ще правим.

Албена:Малко трудничко, но дано не се случва често!

Албена щрака ключа и влиза  в антрето.

Албена:Хайде, Наде! Да обядваме и ще пишем на Пламен. Чака го изненада.

Надежда:Може ли, аз да приготвя?Тук всичко е като аптека и лесно  се намира . Има и от готовите супи. Ще направя супа и ще опържа картофи. Става ли?

Албена:Ти измисли добро ядене. Аз не съм много по месото.

Надежда:Тогава, ако обичаш седни си и можеш да погледаш телевизия, а аз ще приготвя.

Къде мога да намеря престилка?.

Албена:Ей там. Виждаш ли я? Закачена е до мивката.

Надежда:Да, да. Стой си!

Надежда слага  престилката и започва да бели картофите. Не забравя да приготви и супата.   След около половин час, яденото  е готово.

Надежда:Лельо Бени. Лельо Бени!

Албена: Наде, събуди ме когато сънува и баба Райна. .Их…. Забравих, че срещу мене   бъдещата ми снаха  

Надежда нарежда масата. Първо супата, а до нея чинията с картофите. Не  забрави  да настържи сирене върху тях.  Направи и салата с маруля, зелен лук и репички. По средата   сложи по едно варено яйце.   Постарала си да го нареже във вид на лотос.

Албена: Е, хей. Пък и каква тертеплия си.! Такава беше майка ми.Всеки да посрещне. Всеки да нагости. Пък какви вкусни манджи готвеше! Пък как нареждаше масата! Като, че ли, тя те е родила!

•  
•  
•  
•  
•  
•  
• Какво съм направила?. Такова  е ежедневието у нас. Татко заради това най- много ме обича. Иска все да му е хубаво. “Като седна, казва, да ми е арно на душата. На красиво да  се нагледат очите ми”“.
• И Пламен обича да му е наредена масата. А знаеш ли, че по- хубаво от мен я нарежда. Обича и интимните вечери на свещи. Понякога, сам си прави интимни вечери. Казва, че трябва да се научи за бъдещата си съпруга.
• Охоооооо. Това е интересно. Не го знаех. Дори не е споделял с мен.
• Той си е такъв. Също като баща си. Обича изненадите.
• Благодаря ти ,лельо Бенче, че сподели това с мен. Ще го имам предвид. Аз също обичам изненадите.- А сега ,аз ще разчистя масата   и ще  се обадим на Пламен. Искаш ли?
• Знаеш ли откога чакам да му се обадим?
• Хайде! Да отворим компютъра и готово!
• Ха. Той го няма в скайпа. Съжалявам. Ще го потърсим по- късно.
• Може би е отишъл да обядва!
• Да, сигурно е така. До колкото знам, те имат трапезария и там се хранят.
• Имат. Той ми е писал за нея. Че била просторна. Студентите помагали при приготвянето на храната. Затова имало кухни от различни националности. Присъствала и нашата, българската. Пламен ми се похвали, че и той се включва при приготвяне на български ястия.
• То било интересно, лельо Бенче. Това не го знаех.
• Е. Сега вече го знаеш.
• Ние също имаме студентски стол, но аз си приготвям сама храната и си нося в университета.
• Браво на теб.
• Да. Така ще се науча сама да се справям в живота. Да мога да готвя и всичко останало.
• Рядко са момичетата като теб. Радвам се, че си такава умница.
• Ех, лельо Бени. Не ме засрамявай! Аз съм си такава, каквато са ме създали мама и татко.
• От добри родители, добра челяд.
• А най- вече, мама и татко много се обичаха и всичко правеха с голяма любов.
• Е, това прави любовта. Създава и гради добри хора.
• Съгласна съм с теб. И вие с чичо Борислав, лека му пръст, сте се обичали много. Затова Пламен е толкова добър.
• Така е. Там, където има хармония в семейството, там растат добри деца. Родителите са еталон на подражание.
• Радвам се, че Бог ни събра с Пламен. Да се надявам, че ще се съберем, пък и децата ни ще станат като нас.
• Ще се радвам да се съберете. Преди време сънувах, че чичо  ти Борислав ми се яви и ми каза, че първото внуче, ще бъде момиченце. Че преди години, аз имам един спонтанен аборт и беше момиченце. В съня си го видях, в Рая. Бях забравила, но той ми напомни. Сигурно, духът на това малко същество, ако има прераждане, ще се прероди в моето внуче.
• Слушала съм от старите хора, че душите на починалите деца, се прераждат наново на земята .
• И аз съм слушала. Дай Боже, то наново да се прероди! Пък много ще го обичам и като баба, вече, ще се грижа много за него.
• Радвам се, че така мислиш. Ако котка не ни мине път, ще се вземем с Пламен и ще се роди внучка. Нали така е казал чичо Борислав?
• Да, да. И той ще ни помага отгоре. Ще изпраща своята любов към всички, нас и нашето внуче, живот и здраве.
• Да стане така, както желаеш. Защото казват, че трябва да мислим само положително и за добро. Така, нашите мисли се сбъдват. Каквото помислиш, така става. Но трябва да го желаеш много.
• Много ми е приятно да слушам  такива неща. Обичам да чета такива книги, защото, те ми дават много знания.
• Ами, Пламен също се интересува от тези знания. Дори има доста книги. Разгледай библиотеката и ще ги видиш. Можеш да четеш колкото си искаш.
• Благодаря, лельо Бенче. Ще се възползвам!
• А сега, хайде пак да потърсим Пламен! Хайде, отвори скайпа!
• Ето, ето, той вече е на скайпа. Като ,че ли чака да му се обадим.
• Да отворим микрофона! Така ще се чуем с него!
• Добре. Ето, отварям го. – Пламене, здравей. Подготвили сме ти изненада.
• Здравей Пламене. Мама е.
• Майко, Надежда е у нас. По какъв повод?
• Ами, познай, де!
• Не, не мога да позная.
• Ами, тя временно ще живее у нас. Дори я настаних в твоята стая. Оставам ви да си  поговорите, тя ще ти обясни.
• Добре.
• До скоро, Пламене, аз ще отида да погледам телевиизя. Вие си говорете!

Албена излезе от стаята. Затвори вратата и седна на дивана. С дистанционното  пусна телевизора и загледа. Имаше интересно предаване ” За децата и взаимоотношенията им с родителите”. Бащата беше алкохолик и детето  израснало  в такава среда. То се връщал пият всяка вечер. Не работил. Шляел се с приятели по кръчмите.А когато се върнел в къщи, тормозил майка им, а него  го биел. Удрял му главата в стената. Дори, веднъж го хвърлил от хола в антрето. Детето получило стрес и от тогава станало  агресивно .” Ето защо, децата стават агресивни?- замисли се Албена. Агресията стана болест у децата и възрастните. А това дете, докъде ли щеше да стигне с тази агресия? Понякога даваха по телевизията случаи, когато дете убило родителите си- майка, баба и дори свои приятели. Пък в училищата колко убийства стават! До това  води  агресията. Тя е болест на слабите.” В този миг, джиесема звънна.

• Ало, кой е?
• Не  ме ли позна, Албена? Аз съм, Николай?
• Здравей. Имам гости  и не мога да разговарям много. Кажи, как я караш?
• Ами, работя. Напоследък имам много изяви. Пък знаеш, на мен се пада най- важното.
• Сигурно е така. Като имам  предвид професията ти.
• Ако някога имаш време, ела в София! Ще гледаш някое мое представление.
• Благодаря. Но засега нямам никаква възможност. Приятелката на сина ми ще бъде известно време у дома, защото баща и е в болницата с инсулт.
• О, горкото момиче!
• Да То си няма майка.
• Гледай я, пък може да ти стане снахичка.
• Така е. На там вървят нещата. Пламен си  знай , че тя ще бъде неговата  съпруга. Ето сега, пак са на скайпа.
• Това е добре, да си познаваш бъдещата снаха.
• Пък и тя е прекрасно момиче. Като, че ли не е от това време.
• Това е добре. Ти заслужаваш да имаш такава снаха.
• Кой не иска да има добра снаха? А мен, като че ли Господ ми я изпрати.
• А при мен, дано ми се падне добър зет. Когато питам моята дъщеря, няма ли си момче, тя ми отговаря: “Стига, бе, тате. Нека да завърша, пък тогава. Има там едно момче, което я ухажва, но тя се дистанцира от него.” Не ми е времето още, тате”- казва тя. Е, малко е своенравна. Пък има и гордост, защото е красавица. Прилича на майка си, лека и пръст. Гергана също   беше голяма красавица. Доста се заглеждаха по нея. Но тя си хареса мен и живяхме в мир и сговор.
• Но от добрите семейства, все някой си отива първи. И то, преди всичко много рано.
• Ох. Нека  да не говорим за това! Това е най- голямата ми болка. Да изгубиш човека, когото много обичаш.
• Знам. И аз го преживях. От добри семейства, добри деца. Сигурна съм, че и ти имаш добро дете. За нас, все още са деца. И цял живот ще си останат такива.
• Да. Сега е една млада фиданка, която напъпва и когато цъфне, все някой ден,ще даде плод и този плод, ще го изяде някой друг. Ти поне виждаш коя ще бъде, а аз нищо не знам и не мога да гадая. Мойта е малко потайна. Не обича да споделя. Дано не се сблъска с някой, който ще я вземе при себе си и ще я тормози. Има много такива сега. Пият и бият жените си.
• Николай, не мисли най- лошото. Твоята дъщеря, както чувствам е доста умна и въздържана. Не бърза. Това е една много хубава черта у нея. Затова, не  се притеснявай!
• Хайде, сега. Вече да приключим разговора, че както се заговорихме, виж, че е пламнал джиесема.!
• Да, Беше ми много приятно. Пак ще се чуем.
• Приятна вечер, Албена.Как ти е галеното име?
• Бена. Може ли да ти казвам така?
• Разбира се. За мен ще е удоволствие, защото съм свикнала така да ми казват.
• Дочуване. И пак ще ти се обадя. Нали нямаш нищо против.
• Разбира се, че не. Дочуване, Николай.
• Лельо Бенче!- стресна я гласа на Надежда. Имаш много поздрави от Пламен.
• Ех, този Пламен! Нали го делим на две.
• За мен ли става въпрос.
• Ами, да. Той разделя любовта си на две.
• Да, така е.
• Нека да е все така. Че каквито синове и дъщери има.
• Хайде, че стана вече вечер и трябва да приготвяме вечерята.
• Аз ще я приготвя. Ти ако искаш само направи салата.
• Наде, ще  те оставя сама. Ще отида до село и довечера ще се прибера. Няма  как.Трябва да отида до гробищата. Да запаля свещичка и да прелея за баба. Ти, нали ще отидеш в университета?
• Да, ама първо трябва да отида да видя татко. Сигурно вече  ме чака.
• Добре. Хайде, аз излизам, да не закъснея за автобуса. А ти закуси и тогава излизай! Аз ще си купя баничка по пътя.
• Добре, лельо Бени.
• До довечера, Наде.

Албена затвори джиесема и продължи да гледа телевизия.

Надежда стана и тръгна към кухнята.

НА ДРУГАТА СУТРИН

Албена излезе и забърза към  спирката. Автобусът почти веднага дойде. Дори щеше да го изпусне. Тя махна с ръка и шофьорът спря. Благодари и седна в почти празният автобус. Беше ранна утрин и все още нямаше пътници. На автогарата потърси табелата, където пишеше името на селото. Автобусът пристигна и пътниците го напълниха. Пристигна в селото бързо, защото беше съвсем близо до града. Автобусът спря на средата на селото и тя подета от игривата игра на вятъра се понесе към къщата на баба си. Привидя и се,че баба Райна   седеше на пейката пред къщата. Разтърси глава. Навярно и се видя, защото много искаше да е така. Но животът си тече и нищо не остава вечно на земята. Отвори пътната врата, щракна ключа и влезе. Изкачи се по стълбището и влезе в къщата. Сложи водичка в едно шише, взе чантата , набра люляк от градината и тръгна към черквата. Трябваше да вземе свещички и тогава да отиде на гробищата.

Така измина целият ден. Прибра се от гробищата и се приготви  за Пловдив. След половин час, автобусът тръгваше от село. Нарами чантата. Заключи вратата на къщата и заслиза по стълбите. Прекоси градината. Розови и сини зюмбюли, червени и жълти лалета поклащаха главици за сбогом. Те живееха и умираха със своето време. Те ухаеха на пролет и се радваха, че са живи, че живеят.” Довиждане, милички. Аз пак ще дойда.

Чакайте ме! До утре, живот и здраве”. И тя забърза към спирката. Отдалече зърна автобуса. Оставаше още малко време. Качи, когато шофьорът се приготвяше са тръгне. Влезе, плати си билета и се усмихна. Нещо в нея напираше. Чувстваше, че я чака някаква изненада в къщи.

Пристигна си в сумрак. Звънна на звънеца и я посрещна усмихнатото лице на Надежада.

• Ей, Наде. Има ли нещо ново?
• Двойна радост, лельо Бене. Татко утре ще го изписват, защото докторите казват, че няма инфаркт. А е преживял някакъв нервен стрес. По- скоро се е уплашил от нещо.
• Радвам се за него.
• И аз. Знам, че преди да се случи това, той се стресна на сън и започна да вика. Отвори очи и тогава му стана много лошо.

.- Това е много добре. Защото, като се прибере в къщи, ще се успокои.

• А сега, чуй каква новина ще ти съобщя. Утре си идва Пламен. Дали му отпуск, тъй като изкарал отличен успех на изпитите.
• Браво на моето момче! Няма  да посрами майка си. Хайде да му се обадим по скайпа. Искам да го чуя!
• Добре. Ето компютъра. Само да го отворя!
• Хайде. Готово. Ето и той е на скайпа. Само нас е чакал.
• Пламене. Как си, моето момче? Кога ще тръгваш.
• Утре рано сутринта, от летището. Ще се прибера в България в 14часа. Няма да ме чакате. Ще хвана автобуса за Пловдив. А те са често. На всеки час. Най- късно в 17 часа съм в Пловдив.
• Добре моето момче. Искаш ли да чуеш Надето?
• Дай ми я! – Наде, обичам те, миличко. Утре ще те разцелувам.
• Добре, Пламка. И аз много те обичам и ще чакам час по- скоро да дойдеш. Хайде, чао засега и приятно  пътуване!

Чакай ме!

Надето затвори компютъра и седнаха да вечерят. Докато е нямаше Албена, тя беше приготвила печени кюфтета и салата от картофи с лук и майонеза. 

• Много е вкусно, Наде. Мерси и за тази изненада. Няма грешка в теб. Радвам се.

Обядваха и Надето се прибра в стаята. На сутринта стана рано. Отвори тихичко вратата и влезе в хола. Албена също беше станала.

• Хайде да закусим и всеки по работата си!

Беше направила спагети. На масата имаше две чаши за кафе. Тя отиде  до кухнята и се върна с кафениче в ръка. Мирисът на кафето изпълни стаята. Двете закусиха на фона  на сутришната музика. Албена беше пуснала телевизора и се чуваше лека, приятна  мелодия, която галеше ушите. Стана, загаси го и тръгна към антрето.

• Довиждане, Наде. Вземи тези парички! Нали ще трябва да повикаш такси, за да докараш баща си? Пък и да имаш малко дребни.
• Довиждане и на теб. Ще отида да взема татко от болницата и ще се прибера. До сега ти гостувах, за което ти благодаря, а сега трябва  да се върна в къщи.От угре пак на лекции в университета.
• Добре, миличка. Днес си пристига и Пламен. Като се прибере, ще ти се обадя. Той ще се изненада, че те няма в къщи.
• Кажи му, че татко вече са го изписали от болницата и съм се прибрала. А щом ми се обадиш, веднага ще дойда.
• Хайде, аз тръгвам, до довечера.- и тя тръгна към  антрето и щракна ключа. – Наде, ела заключи, че нали знаеш?…
• Идвам лельо Бени. Ти тръгвай!

Албена излезе, а Надето заключи вратата и наново си пусна музика. Облече се.Гримира се, затвори телевизора и тръгна. Трябваше да отиде до тях. След това да отиде да вземе баща си от болница. “Милият татко! Това ли трябваше да му се случи! За него е голям стрес. Вече трябва  да сме много внимателни.

А аз трябва да се грижа за  него. Няма кой друг.” В апартамента влезе за бързо. Взе някой дрехи за баща си  и извика такси. Таксито пристигна бързо. Качи се и потеглиха.

• За Окръжна болница, моля!
• Добре госпожице.

Градът беше оживял. Хора и коли бързаха за някъде. Сърцето заигра в гърдите и. И то чувстваше промяната, която ставаше в нея. Сега баща и, а довечера ще си дойде Пламен. Двама любими човека, се връщаха, за да и се доверят. Баща и и грижите около него, Пламен, да докаже своята любов. Откога чакаше срещата с него. Тя си представи, как ще го посрещне, ще се хвърли на вратата му и ще го целуне, за да му каже “обичам те”. Таксито спря в двора на болницата. Надежда плати и слезе. Влезе през вратата и се насочи към асансьора. Сърцето и биеше силно. Баща и вече я чакаше. Тя показа главата си през вратата на кардиологичното отделение и видя сестрата, която преди това и помогна  да го види.

• Сестра, моля ви. Днес, баща ми  го изписват. Може ли  да му да дадете дрехите и кажете, че го чакам!
• Ей, момиче. Важното е, че баща ти не е получил инфаркт. А сега изчакай, ще ти го доведа, когато е готов.
• Искам да говоря и с лекуващият му лекар, да ми изясни състоянието му, от какво ще има нужда .
• Добре. Ела с мен до лекарската стая и ще те представя на доктора. Хайде, не  си притеснявай!
• Да. Идвам.
• Доктор Петров. Момичето иска да разговаря с вас.
• Да влезе. – Кажи сега, какво те притеснява.
• За баща ми. Днес ще го изписвате.
• А да, този, който мислехме, че е инфаркт, а то какво излезе.
• Да. Моля да ми обясните,от какво ще има нужда? Трябва ли да му се дават някакви лекарства?
• За сега му е нужно спокойствие. От лекарства няма нужда. Той е здрав, физически. Ние му направихме пълни изследвания. Мина през скенер и не открихме нищо съществено.
• Радвам се, докторе.Тук съм приготвила едно малко подаръче за вас. Да сте жив и здрав, да помагате на повече хора.
• Нямаше защо. Но все пак благодаря. А вие  да се грижите за него!
• Защо не дойде и майка  ви?
• Няма я, докторе. Тя почина отдавна и сме само двамата с татко.
• Тогава, грижите остават за  нас. Та, аз до сега се грижа за него. Замествам майка си. Аз съм единствената дъщеря и няма кой друг.
• Е, значи сте  оправно момиче. Знам ги , аз днешните момичета. Мамини дечица. Само скитат по барове и дискотеки.
• Е, мен не ми харесват тези неща
• Браво ! А сега тръгвайте, че сигурно баща ви чака!
• Довиждане. И ви желая лек и ползотворен ден.
• Благодаря ви, момиче. Довиждане и на  вас.
• Много сте мила, сестро. Ето, това малко подаръче е за вас. Бях намислила да ви го дам, защото още тогава ми помогнахте да видя баща си. Добре, че сте на смяна.
• Аз също съм майка и моята дъщеря остана без баща.
• Аз пък без майка.
• Знам какво е да си без родител.
• Да, тежко и трудно.
• Хайде сега да вървим, че баща ти е готов и те чака.
• Благодаря още веднъж!
• Няма защо. Това ми е работата. Да помагам и да се грижа за болните. Затова съм учила.
• Много ми харесвате. Имам едно предложение. Може ли, някой ден да ни дойдете на гости. Пък можем и да се запознаем с вашата дъщеря. Дайте едно листче да напиша вашият телефон, ще ви дам и моят.
• Изчакай малко да отида до манипулацонната да взема листче!
• Ето, вземи, това е моят джиесем. Можеш винаги да ме намериш на него!
• Благодаря. А сега ще запиша моят. Може ли да влезем в стаята при татко и там да го напиша?
• Разбира се. Тук няма къде да поставиш листчето, за до го напишеш. Хайде!
• Хайде, тате! Знаеш ли откога те чакам!
• Извини ме, татко. Ходих до лекуващият ти лекар, за да ми каже какво трябва да правим, след като те изписва.
• Добре, Добре. Знам. На мен също не ме е ясно.
• Хайде да тръгваме и в къщи ще си поговорим. А сестрата я каня да ни  дойде на гости. Пък имала и дъщеря. Можем да станем с нея приятелки.
• Добре. Щом си я поканила, ще ни бъде скъпа гостенка.
• Благодаря ви. В най- скоро време ще отделя малко време, за да ви дойда на гости.
• Довиждане, сестра. Как е вашето име?
• Мария. Мария се казвам.
• Благодаря ви, Мария. Много сте внимателна.
• Задължена съм да съм такава.
• Хайде. Довиждане и до  нови срещи!

Те тръгнаха по коридора и спряха пред лекарския сабинет.

Надежда излезе от лекарския кабинет и сестрата я чакаше  в салона.

И тя забърза. Върна не с две листчета в ръка.

Те влязоха и там ги посрещна усмихнатото лице на баща и.

Надежда хвана под ръка баща си и дамата се запътиха към асансьора. Излязоха през сградата и потърсиха такси.

• А, ето го. Същото, с което дойдох. Като, че сме се наговорили.
• Вие вече знаете, къде. Ето  баща ми го изписаха.- Хайде да тръгваме!
• Качвайте се!  Аз постоянно идвам тук. Тук почина моята жена и ми напомня за  нея.
• Ох и на вас ли се е случило същото нещастие?
• Ние преди години също останахме сами. Но хайде, да не говорим за това. Ние сме живи и трябва да живеем. Така ни е писано.
• Тръгваме.

Тя се приближи до таксито и помоли шофьора да  ги закара.

Шофьорът натисна скоростите и колата потегли. През цялото време никой не проговори.

• Вече стигнахме.
• Ето ви паричките. Беше ни много приятно. Имаме еднаква участ.
• Довиждане. Може пак да се срещнем.
• Ето, вземете тази визитка! Винаги можете да ме потърсите!
• Благодаря.   Лек и ползотворен ден.

Надежда и баща и влязоха през вратата на блока и се качиха на

асансьора. Живееха на третия етаж

• Ето ни най- сетне у дома.
• Да, дъще. Радвам се.
• Как няма да се радваш? Ние и двамата се радваме, защото  ти няма нищо.
• А сега да обядваме и искам да си почина!
• Добре, татко. Ще приготвя  обяда и ще си легнеш.
• Ало. Ти ли си лельо Бенче? Татко вече си е в къщи.
• Затова ти звъня. Да разбера, дали се е прибрал. Вече съм спокойна, пък и ти.
• Как е? Добре ли е?
• Все едно, че нищо му няма.. Весел е, както винаги. Има настроение.
• Браво на него. Прати му поздрави от мен и кажи, че скоро ще дойда да го видя.
• Ще му кажа. А сега вече ще чакаме Пламен.
• Той още не е пристигнал в София. Когато си дойде, веднага ще ти се обадя.
• Вярвам, че и той ще ми  се обади. А ето някой звъни по джиесема.
• Аз затварям, а ти ми се обади, да знам какво е казал!
• Добре. Не  се притеснявай! Ще ти се обадя.- Ало, Пламене. Как пътуваш?
• Още не съм пристигнал. Ще ти се обадя по- късно. Сега ми е много трудно. Току що слязох от самолета.
• Добре. Ще чакам с нетърпение да си дойдеш. Да те прегърна, да те целуна. За сега, чао.

Джиесема прекъсна разговора.

Да. Пламен е.

Надежда затвори джиесема и принесе яденето от кухнята. Сервира масата и седна. Обядваха и баща и отиде до спалнята .Тя остана сама с мислите си. Беше много щастлива. Пламен идваше. Колко много го обича.А и той доказва любовта си към нея. Само не знаеше, за колко време ще остане. Може да отидат до Бачковския манастир, да запалят свещи за здраве и успехи в учението на двамата. Само да дойде. Вече не издържаше. Сърцето и биеше лудо пред мисълта, че ще бъдат заедно. Дълго време не бяха се виждали.

Времето беше  .напредваше . Наближаваше часът на  идването.Още малко и той ще бъде тук. Трябва  да издържи.  Звънът на джиесема наруши тишината в стаята.

• Ало. Аз съм миличко. Вече кацнахме и в момента отивам към автогарата, за  да хвана автобуса за Пловдив.
• Радвам се. Нямам търпение да  те видя.
• И аз. Но първо ще отида да си оставя багажа в къщи и да видя мама. След това бегом, право при теб.
• Когато пристигнеш тук, моля те, обади ми се!
• Знаеш, че ще ти се обадя. За сега чао.
• Чакам те, мили. И тя затвори апарата.

Времето напредваше и Надежа остана в очакване. Някой наново звънна. Не познаваше този номер. Обади се женски глас.

• Ало, не ме ли позна? Аз съм Мария, медицинската сестра. Реших да се обадя, за да  разбера, как е баща ти.
• Ти ли си, била? Изненада ме.
• Нали бяхме се разбрали, някой ден да ти се обадя. А ако позволите, бих дошла да ви видя.
• Защо не. Аз самата те поканих.
• Тогава, кога ще бъде удобно?
• Последните няколко дни няма да е възможно. Ще имам гост и трябва  да обърна внимание на него.
• Добре тогава. Нека да бъде, когато ти ми се обадиш и ако не съм на смяна, ще дойда.
• Така се уговаряме. За сега довиждане и ще  ти се обадя.

Надежда погледна стенния часовник. Той отброи 6 последователни удара. ” Да, наближава  да си дойде”. Пусна си музика от телевизора и зачака. Не я свърташе на едно място. Сърцето и играеше лудо под звуците на музиката и отброяваше удър след удър. Идеше и да скочи и да побегне към тях.  Пламен още не беше си дошъл. Обеща, че като пристигне, веднага ще и се обади.

Стана 19 часа, а той все още не беше и се обадил. Нещо я сви под лъжичката. Зави и се свят и за малко да падне  на земята. Не знаеше какво да мисли. И в този момент, джиесема звънна.

• Ало- беше гласът на Албена.- Не знам как да ти го кажа, Наденце. Автобусът, с който е тръгнал Пламен е катастрофирал близо до Костенец. Няма жертви, но Пламен,благодаря на Бога е леко ранен.Успял е да излезе през прозореца. Малкият дявол, миличка. Добре ни е момченцето. В момента явно е във стрес. Когато се върне, ще му леем куршум. Може да е малко, но това, което е станало пред  него е голямо.
• Миличкият ми,той. Като, че ли нещо чрез сетивата ми подсказа, че има някаква ситуация. Сви ме под

лъжичката. Явно, в момента на катастрофата. Зави ми се свят и щях да падна на земята. Добре, че се хванах за  дивана и веднага легнах. А то, какво било?

• Яка връзка имате с него. На мен също ми прилоша и в главата ми заудря чук, който щеше да я разбие. И в този момент ми се обадиха,че е станала катастрофа, а после Пламен продължи. Каза ми да не се притеснявам, защото всичко е вече минало и връщане назад няма. Има съвсем малки  рана и на коляното и на челото. Били леки
• Ох. Много се притесних лельо Бени. Докато не го видя, няма да съм спокойна.
• А, успокой се! Ще ни го докарат чак до нас.
• И веднага да ми се обадиш. Не е ли по- добре да дойда до вас, та двете  до го посрещнем?
• Както решиш. Но обещай, че  няма да плачеш пред  него!
• Обещавам. Хайде, ще  се кача на такси, за да дойда по- бързо – и тя извика такси.
• Къде  да карам?- обърна се към нея шофьора.
• Към ж.к “Тракия”. Ще ви покажа къде да спрем.

Порязвания  от стъклото.

Таксито пристигна бързо и се качи.

Потеглиха. Спряха пред блока, който му показа Надежда. Плати и слезе. Звънна на звънеца пред входа на блока. От прозореца на терасата се показа Албена и погледна надолу.

• Ей сега идвам, Наде- прозвуча гласа на Албена  като ехо.
• Ето ме и мен, Наде. Чака те изненада в къщи.
• Добре, лельо Бенче. Хайде, да изчакаме Пламен.

Те се качиха на асансьора и спряха пред вратата  на апартамента. Вътре се чуваше лека музика. Албена отвори вратата и от нея се показа Пламен. С лепенка на челото. Надежда се приближи,  нежно го прегърна и целуна.

• Трябва да съм по- внимателна, за да не ти направя нещо.
• Не се притеснявай, миличко. Виждаш, че ми няма нищо. Съвсем леко е.
• Добре миличък. Видях те и ще те оставя да си починеш. Сега имаш нужда. Ще си тръгна, а и утре е ден.
• Добре миличка. Може бе така е по- добре, макар, че исках днес да бъдем заедно.
• Е . И това ще стане. За сега чао и утре  ще ти се обадя.
• Добре, довечера ще си пишем  по скайпа. Става ли? Знаеш ли, колко неща имам да ти разказвам.
• След вечеря ще ти пиша и ще си поговорим по микрофона. Сега вече тръгвам, че татко ме чака. Обадих му се, че  ще се прибера.Той знае  какво ти си е случило. Чао, чао- и тя тръгна към вратата.

Албена я изпрати до асансьора. Надежда слезе и се  забърза към спирката. Автобусът дойде бързо и тя се качи.  Чу се гласът и:

• Татко, прибирам се.
• Бързо, дъще. Ела, ела да видиш. По телевизията дават за катастрофата по новините. Казаха, че нямало загинали.
• Да. Поне видях Пламен. Само е с лепенка на челото. Разминал се с две леки рани, на крака и челото.
• Радвам се,  миличката ми дъщеричка. Бог му е помогнал. Не виждам, ако беше му се случило най- лошото.
• Мълчи, татко, моля те! Не искам и да си мисля. Защото ако си помисля, пак ще ми прилошее.
• Защо думаш така?
• Защото преди да ми каже леля Бени какво е станало, прилоша ми и ми се зави свят. Това е било в момента, когато е   станала катастрофата.
• Понякога се случват такива невероятни неща, че да не повярваш. Но такъв е животът. Писалката е неписала, че Пламен има още живот. Затова е останал жив.
• Да. Поуспокоих се, като го видях жив и здрав. Той може би е в стрес и си тръгнах, защото има нужда да си почине.
• Правилно си постъпила. Умничка си ми ти. Знам, колко ти си е искало да бъдете заедно, но разумът в теб е надделял.
• Татко, приготвила съм вечерята. Хайде да вечеряме, защото му обещах, че ще се чуем по скайпа!
• Добре, дъще. Хайде, донеси я и ще вечеряме.

Надежда се запъти към кухнята и сервира на масата печено пилешко и зелена салата. Не беше забравила и пържени картофи. Вечеряха и баща и тръгна към спалнята. Надежда прибра посудата. Подреди масата и изми чиниите. Не обичаше да гледа мръсни чинии  на мивката. Въздъхна си и тръгна към нейната стая. Изведнъж се сети, че беше забравила хавлиената си кърпа в дома  на Пламен. ” Нищо, сега ще му пиша и ще го помоли  да я  сложи в торбичка и утре след лекциите,ще отида да си я взема.” Влезе в стаята и отвори лаптопа. Пламен беше в скайпа. Натисна сигнала на видиокамерата и Пламен се показа. Усмивка грееше  на лицето му.

• Миличък. Как си?
• Не се притеснявай за мен. Аз съм добре. Все едно, че нищо не е било.
• Радвам се и вече съм спокойна. Нека тази вечер да си починеш, пък утре ще си говорим повече. Става ли?
• Щом казваш. Така да бъде.
• Целувам  те, миличък. Желая ти лека и спокойна нощ.
• И на теб. Лека.

Надежда затвори лаптопа. Облече нощницата и си легна. Заспа много трудно. Сънува странен сън. Катастрофата и че Пламен вече го няма. Получил е тежка травма в главата и останал на място. Той лети над нея  и я гледа отгоре. Усмихва и се.

• Смърт няма ,мила. Виждаш, аз съм жив.

Тя се стресна.  Седна на леглото и се заоглежда. В стаята властваше тишината и само тракането на стенния часовник в хола подсказваше, че всичко беше само сън. Наново си легна и заспа. Събуди се рано. Главата и силно я болеше.  Стана, пийна аспирин и се запъти към кухнята. Сложи кафе и от готовото тесто направи мекици. Двамата с баща и много ги обичаха.

• Леко открехна вратата на спалнята, където спеше баща и  тихичко викна.
• Татко, татко, буден ли си. Направила съм кафе и закуска, и ако искаш, ела да закусим!
• Баща и се прозя. Вдигна  нагоре ръце и се протегна.
• Ставам, миличко. Ставам. Изчакай ме!
• Довиждане, татко. Аз тръгвам. Ако има нещо, обаждай се!
• За мен не се притеснявай! Аз съм добре. Здрав съм като чук.

Двамата закусиха и тя се приготви за лекции.

“Милият ми татко. И да му има нещо, никога не  се оплаква. Все с това чувство за хумор”-замисли се Надежда. Толкова много го обичаше. Само, той и остана. Как да не го обича, щом като беше толкова добър и грижовен баща. Самичък я  гледа, след смъртта  на майка и. И я  учи  на добро. За нея, личният пример беше едно от големите неща, за правилното възпитание на децата. Такава ще бъде и тя, за да отгледа добри деца.

Преди да тръгне, звънна на Пламен. Като се увери, че е добре, излезе ог къщи и тръгна към университета. Там пристигна в последният момент. На входа  на аулата се сблъскаха с професора. Извини се и влезе. Седна и се замисли. За малко да изгуби Пламен. Съдбта беше благосклонна към него. Остана жив, дори и нямаше никаква травма. “Боже, благодаря ти, че ми го остави жив!” Не виждаше, как щеше да живее без него. А леля и  Бени! Просто, голям късмет. Но нали Пламен е жив. Нека да не мисли повече за това. Нечий грас я извади от размисъл. Беше гласът на професора:

• Госпожице, може ли да повторите думите ми?
• В момента не съм в състояние. Случи се нещо лошо, което все още не ми дава мира.
• Няма да ви разпитам. Моля, влезте в час!
• Аз съм в час, професоре.
• Млада госпожице. Нямах предвид това, а че мисълта ви беше някъде другаде. А вие сте отлична студентка и   трябва винаги да отговаряте на въпросите, които ви се задават.
• Да, професоре.  Виновна съм.
• Това ми харесва у вас. Че сте искрена и ви желая да останете и в живота такава.
• Благодаря. Ще се постарая.
• А сега слушайте и помнете! Не всяко нещо, което преподавам, можете да прочетете от учебника. Затова са лекциите.

Надежда се стресна.

Надежда  замъча и се заслуша. Този ден, беше един мъчителен ден за нея. В главата и непрекъснато се въртеше катастрофата на Пламен. Очите и се навлажниха. Преглътна няколко пъти и се усмихна ” Но нали, той е жив и пак ще бъдат заедно”. Излезе от университета и забърза за вкъщи.  Баща и беше се излегнал в хола

на дивана и гледаше някакъв филм по телевизията.

Тя се събу и съблече, и влезе тихичко.

• Татко, аз съм. Не се притеснявай. Обядва ли?
• Да, дъще. Не се притеснявай за мен!
• И аз ще хапна нещо, каквото има в хладилника и ще си почина. Довечера ще пиша на Пламен. Не искам да го притеснявам тия няколко дни. Нека да си почини и да излезе  от стреса. Леля Бенче каза, че ще отидат да му леят куршум.
• Добре, милата ми. Отиди си почини!
• Да, татко. Отивам. А ти си почивай, за да се възстановиш по- бързо, че работа  те чака. Хайде, до довечера.

И тя тръгна към нейната стая. Сънува интересен сън. Някаква млада жена, облечена в ефирни дрехи до земята се приближи до нея. Сложи ръка върху главата  й и каза:

• Те ще станеш голям човек. Ще управляваш много хора. Всички ще те обичат, заради твоята доброта и професионализъм.
• Татко, татко, чакай да ти кажа. Сънувах интересен сън. И тя разказа съня.
• Явила ти се е Света Богородица, за да ти предскаже бъдещето.
• Така ли? Но не ми каза нищо за Пламен.
• Наде. Ти все за него мислиш?
• Как да не мисля. Толкова много го обичам.
• Не искам да те отчайвам, но стават много неща по света. Представи си, че залюби друго момиче.
• Не говори така, татко! Причиняваш ми мъка.
• Трябва да бъдеш подготвена за всичко. Защото, после ако се променят нещата, щ е отхлабиш силите, ще паднеш духом и ето ти болестта. Болестите идват от промените и стресовете в живота.
• Може би си прав. Човек винаги трябва да е буден.И когато дойде нещо лошо в живота, трябва  да е готов да го посрещне и да има воля, и сили.
• Ето, това е моята дъщеря. Помъдряла, а още е толкова млада.
• Татко,недей! Така ме надценяваш!
• Не те надценявам. Това е самата истина.
• Тогава, много ти благодаря да хубавите думи. А сега отивам да се обадя на Пламен. Искам да знам как се чувства.
• Тичай, тичай! Ех, любов, любов. Имаше една такава песен.
• Нека нашата любов да бъде до края на живота ни! Никога да не гасне!
• Амин, дай Боже. Нали така се казва!
• Чул те Господ, татко! А сега да бягам.

Жената изчезна, както беше се появила. Надежда се събуди и затича към баща си:

И тя се затича към стаята си. Веднага отвори лаптопа и видя, че Пламен беше на скайпа. Навярно, вече я чакаше.

• Миличък, вече съм тук. Как си?
• Добре съм. Днес ходихме с майка, да ми леят куршум. Знаеш ли какво се появи?
• Казва, казвай!
• Ами, автобуса и аз.
• Така ли? Значи, ти е показало катастрофата и че имаш стрес от нея.
• Така излиза. Но  вече  излезе от мене.
• Ох, миличкият ми. Целувам те и когато се почувстваш по- бодър, ще се видим.
• Добре. Чакам с нетърпение този момент.
• Ще стане. Нали се чуваме по скайпа. Все едно, че сме заедно.
• Утре, преди лекциите ще мина да пийнем по едно кафе. Става ли?
• Как да не става. И още как? Ще  те чакам.
• А сега си почивай, утре сутринта ще се видим!
• Съгласен, господин началник!
• Какъв началник съм ти аз?
• Малка шегичка. Ти да не се разсърди?
• Какво говориш, миличък? Как да ти се сърдя на чувството  за хумор?
• Благодаря ти, че ме разбра.
• А сега, отивай да си почиваш. До утре- и тя затвори лаптопа.

Върна се наново в хола при баща си.Даваха интересен филм по телевизията. За едно момиче, което

е влюбено в мъж, по- голям от нея, който е женен.   Но тя скриваше любовта си към него, защото, той имаше прекрасно семейство- жена и две деца, които много се обичаха.

• Татко. Тази нейна любов е невъзможна. Тя трябва да превъзмогне чувствата си, в името на доброто. Няма право да разваля такова семейство.
• Да, Наденце. Така може да разсъждава само един умен и порядъчен човек. Човек, с достойнство и правдивост. Наново се уверявам, каква дъщеря съм създал и отгледал. Един морален човек.
• Благодаря ни, татко. Това са мои съждения. Така виждам нещата. А в университета имаме една доцентка, която е разведена и ходи с професора от другата катедра. Той е американец и е женен. Неговата съпруга е българка. Нямат деца. Но казват, че на времето, тя е направила спонтанен аборт и вече не е успяла да забременее. А този професор, възмущавам се от постъпката му. Демонстрира пред всички, връзката си с доцентката. Навсякъде са заедно. Дори за Нова година ходил с нея в Гърция и оставил добрата  си съпруга сама. А, тя горката, не знам как се чувства. Знае цялата истина. И как го търпи! Ето, това е човек без морал. Язък, че е професор! А може би, американците така виждат живота? Имат жена и любовница. Но защо повечето време е с любовницата си, сякаш няма жена? Не се срамува дори от студентите си. Какъв пример им дава? Но нека да не го обсъждам! Всеки отговаря за себе си. Не мисли ли,че ще остарее и ще легне в ръцете на жена си?
• Моята моралиска. Моята мила дъщеричка. За кого се е загрижила?
• Така мисля, аз. Това са моите принципи. Благодаря на мама, лека и пръст и на теб, че сте ме родили да бъда такава. Родителите са еталон на подражание. Вие с мама бяхте прекрасно морално семейство. Много се обичахте и аз съм ви наследила.
• Нека да не говорим за това, защото ми става много болно!
• Добре, татко. Спирам. Не искам да гледам повече филма, защото кръвта ми кипи. Ще отида да си почета, че утре имам тежък ден. Много часове. Пък сутринта ще  се отбия до Пламен. Обещах му.
• Хайде, дъще. Лека нощ.
• Лека и на теб, татко.

   Надежда целува баща си по челото и се запъти към стаята си.Извади от чантата си тетрадка и химикал, и в този момент и дойде на ум да напише едно стихче. Отдавна и се въртеше в главата,  тази мисъл. Обичаше стихове,   пък защо да не се опита да напише това, което в момента беше в главата и. И думите започнаха сами да се леят. Учуди се на себе си за това, което до сега не беше подозирала. Та, тя може да пише стихове. Преди време, случайно беше разровила някой книги от библиотеката и намери нещо интересно. Това я изненада. В една от книгите, имаше тетрадка и в нея стихове. Майка и никога не беше споделила, че може да пише. Тя я взе и я прибра в гардероба си.Сега се сети за нея. Стана, отвори гардероба  и извади тетрадката със стиховете. Зачете. Бяха великолепни. Поне разбираше от хубави стихове. А те наистина бяха изпълнени с много емоция и

любов. Беше започнала като ученичка да пише. Бяха отбелязани годините. Имаше и като студентка. И всичко беше свършило до тук. Имаше едно последно стихотворение, малко преди  нейният край. Тя  пишеше за живота и смъртта. Сякаш беше предчувствала, какво ще се случи. Очите на Надежда  се навлажниха. Нещо я парна по бузата. Беше една едра сълза, която се стече надолу и   капна върху тетрадката. Имаше чувство, че майка и беше до нея. Сякаш я прегръщаше и я целуваше по бузата, галеше я по главата за лека нощ. Почувства някакво докосване, като лек бриз, до бузата. Сякаш две очи я наблюдаваха.” Мамо, мила мамо. Имам една идея. Ще ти издам стиховете. Навярно ще се радваш отгоре и ще  се гордееш с твоята дъщеря. Знай, че тя никога няма да  те разочарова. Не се притеснявай за мен. Аз съм добре и ще се старая да съм добра дъщеря. Обичам те, мамо. Мисля, че аз ще продължа това, което си започнала.  Чувствам, че и аз ще започна да пиша стихове.

Тя разгърна тетрадката и написа няколко реда. Виж ти! Наистина. Тя може да пише . До сега не знаеш нищо за себе си.Ето защо, човек трябва непрекъснато да се наблюдава. Така можеше да  научи много неща за себе си, пък и за другите. Някъде беше чела, че човек трябва да се самонаблюдава, да се опознава непрекъснато. По този начин, ще научи много нови неща. Самоконтрол и самодисциплина е това, което прави човека силен и волеви. Опознай себе си! Това е един висш принцип, който йогите проповядват. Тази вечер, нещо я подтикваше към размисъл. Дали наистина майка и е при нея и и помага да разбере тия истини. Дали ,тя не и дава насоченост  на мисълта? Благодаря ти, мамо! Искам вече да си лягам, че доста се уморих. Целувам те, мамо, както ти ме целуваше! Сега си лягам. Сама си казвам, лека нощ, Наде. И тя се мушна под одеялото и заспа. Сутринта се събуди рано. Приготви кафе и юфка, и покани баща си. Този път, тя не пи кафе, защото щяха да пият с Пламен. Само закуси. Раздига масата. Приготви се и тръгна.

• Довиждане, татко. След лекциите ще се прибера веднага. Приготвила съм ти обяд. Хапни, не ме чакай! Днес имаме много часове и ще се прибера по- късно.

Тя тръгна и баща и остана сам. Реши да се обади на  Мишо. Отдавна не бяха се чували. Мишо беше неговият  най- добър приятел. Познаваха се още от гимназията. Никога не бяха се обиждали. Помагаха си много. Когато беше   в болницата, всеки ден идваше при него и му носеше плодове. Когато бяха двамата, разговораха 

на дълго и на широко. Спомняха си ученическите години.  Разказваха си случки от войнишкия живот. Пък Мишо, беше авджия.Толкова много случки разказваше от авджийския си живот. Някой смешни, други тъжни. Пък имаше дар слово. Така умееше да разказва, че те принасяше в мястото на случката. Да го слушаш в захлас. Затова реши да му се обади. Чувстваше някаква пустота в душата си. Имаше нужда от някой, с който да си поговори. Набра номера му на телофона и звънна. Отсреща се чу плътен, мъжки глас:

• Кой е?
• Не ме  ли позна, стари мой приятелю?
• Нещо телефона не ми е в ред. Много пращи. А, ти ли си бил, Пано?
• Ей, най- сетне! Ами кой да бъде? Аз съм Панайот Янков, мое величество, човека.
• Все такъв си бил и такъв ще ки останеш. Няма да те напусне чувството за хумор.
• Да бе, да бе. А ти пък да го нямаш? Дори ти е в излишък.
• Каня те на сутришна водка.
• Ти пък да не се шегуваш? Толкоз рано на водка.
• Не бе, не бе. На сутришно каймаклия кафе. Пък ще си пием и водичката.
• Това е нещо. Знаеш, че си обичам кафенцето. Пък с повече каймак, няма да е зле.
• Ей, не знаеш какво да отговориш! Тогава идвай! Ако път имаш някаква работа…
• Нямам никаква работа. Ще дойда, как да не дойда, като така любезно ме каниш.
• Че, аз кога не съм бил любезен?
• Да, да. Съгласен, господин началник.
• Е стига с  тия шеги! Че виж, слънцето е вече високо.Тръгвам де. Нека да се облека и ще тръгна.
• Да не те чакам с часове?
• Та, аз съм на една крачка от вас. Дори не гоня автобус.
• Хайде,  хайде, тръгвай, че вече гърлото ми засъхна. Трябва да го смажа с малко кафенце.
• Чакай ме след 5 минути. У вас съм.

Панайот затвори телефона и зачака. Не минаха и повече от 5 минути и на външната врата се звъна.

Той стана . Беше Мишо. Отвори и Мишо влезе вътре.

• Ей, мама мостара. Точен си като изсрел в целта.
• Знаеш, че винаги съм бил точен. Ти заслужаваш приятелю. Та ти си толкова точен във всичко, че се срамувам, да обещая и да не бъда точен.
• Ей, ей. Стига ме ласкай! Ще се възгордея  и ще пусна криле.
• А къде ще летиш.
• Ще литна ей, там на върха на Родопа планина и ще викна с пълен глас: “Хорааааааааа, мили хора. Чуйте един пастир, който е загубил стадото си. Елате при мен, да го потърсим. Пък от тук се вижда цяла България. Нашата майка мила. Колко е красива. Нямате си представа. По- хубава  страна от България няма.С нейните тучни морави, с нейните буки зелени, с нейните сенки дебели и красивите българки.
• Чакай, чакай, Пано! Та ти си бил много поетичен!
• Забрави ли,  Мишо. В гимназията пишех такива стихове. А на колко момиченца съм пращал любовни. Ех,   време ли беше! Луди, млади години. Да бяха се върнали, но да не бъдат като днешните.Сега, любовта изчезна от младите. Не знаят що е истинска любов. Романтика, братче, романтика…
• Я слез на земята, приятелю! Не виждаш ли, че живеем в друго време. Никой не ти говори за романтика.Казват, че е нещо отживяло. Тук,таме може да се срещне някой романтик. Но такива, като него се броят на пръсти.
• Ех любов, любов. Ти кажи, защо? Май имаше някаква такава песен.
• Имаше ли, нямаше ли, просто изчезна от сърцата на хората.
• Прав си приятелю. Сякаш се скри в дън земя и никой не може да я открие.
• Ние поне на времето я открихме и се къпехме в нея , като в бистро езеро.
• Да. Изпитахме  нейната сила и истина.
• Колко беше красива, тя. Ето ти романтиката.
• А вече не може да се върне. Ако имам втори живот тук, на земята, пак моята любов, по- точно жената, с която живях толкова години, пак нея ще взема.
• Забравих, че вече си сам. Затова ми говориш за любов, защото вече я няма.
• Хайде, нека  да не говорим за това?Става ли?
• Става Пано, става.
• Дай сега, кафетцето, па да си пийнем сладко, сладко!
• Ей сегичка! Тръгвам- и той се запъти към кухнята.
• Ех, че ми е толкоз хубаво. Хайде, давай, давай, че нямам търпение!
• Не виждаш ли ,че ида? Ето, вземи! Избери си сам чашката!
• Те, двете се еднакви, като две капки. Така са изпъстрени, чак миришат на пролет.
• Пак се понесе във вихъра на времето. Вземи, та малко да си в крак с новото. Че ако не можеш да свикнеш, сърпа ще се отреже като житен клас.
• Като ми каза за съпра. Спомних си и за паламарката. Нали знаеш какво е паламарка. Оная, дървената подобно на ръкавица, с която прихващаш отрязания от сърпа клас.
• Знам, как да не знам. Сега младите не знаят какво е сърп и паламарка. А по наше време нямаше комбайни, а жените ходиха на нивата с тях и прибираха житото.
• Аз съм от село и като малък ходех с майка си на нивата да жънем. Гледах я,  държеше паламарката и режеше житните класове. После ги оставяше в сайвана, да има за зимата. По- голямата част носеше на мелницата, за да ги смелят на брашно. Нали трябваше да ядем хляб.
• Мама пък обичаше да прави баница. Сега я наричат домашна баница. Първо правеше тестото, после правеше малки купчета, леко ги разтилаше с ръце и точеше с точилката. Корите и бяха толкова тънки, та чак гледах през тях. Правеше много хубава баници, която, аз много обичах.
• Да. Но сега всички се научиха на готово. Точените кори готови. А да не говорим, че има и готова баница, само да се опече.
• Така и баба знае. Аз сам мога да си я направя. Какво му е.
• Ех, че сладко, кафенце!- и той отпи една глътка. -Винаги ми  е сладко при тебе.
• Е, не се познаваме от вчера. Колко години изминаха и все си останахме такива, луди глави.
• Ей, не обиждай на глави!
• Не сме ли такива? Остаряхме, но не ни увират главите.
• Ех, приятелю, приятелю мой мили. Нека още да си поживеем,та да се порадваме още малко на живота. Много е красив пущинявица. За нас поне е такъв, защото виждаме само хубавите неща в него. А той наистина си е такъв. Хората не могат да разберат, че трябва да живеят, докато им се дава даром този живот. А те виждат се лошите неща. Но не мога да ги упреквам. Всеки отговаря за себе си. Животът си е негов и той си живее така, както го разбира.
• Прав си. Ей, идват Великденските празници. Днес е велики четвъртък. Надето, дъщерята значи, каза, че като се върне от лекции, ще боядиса яйцата. Навремето, когато беше жива жената, какви яйца боядисваше! За чудо и приказ. Дъщерята се научи от нея. Пък какви красиви козунаци месеше ! Заплетени, незаплетени. Някой кръгли, други продълговати. Само да ги гледаш. Но когато дойдеше неделята, Възкресението Христово,всички сядахме до масата. Чукахме се с яйцата и у който останеше здравото, борецът де, го оставяхме за следващата година. Ех, живот, живот. Няма да се върнеш ти назад,  в онова време.
• Пано, дай една чашка от водката! Водата де.Че от кафенцето ожаднях.
• Ей, сегичка. –  и той забърза към кухнята.Върна се с чаша вода.
• Ето, вземи. Та  да ти мине жаждата!
• Благодарю вам, друг мой.
• Е моля, моля. Няма защо. Пийни си! Да ти е сладко!

След малко се върна с табличка в ръце с две чашки, от които  дъхаше  на кафе.

Изведнъж телефонът наруши разговора. Панайот  вдигна слушалката и в нея прозвуча женски алтов глас.

• Ало, кой е?
• Не ме ли позна. Аз съм твоята сестричка.
• Коя сестричка?
• Не ме ли помниш? От болницата. Бяхме се уговорили с дъщеря ти, да се обадя някой ден. Пък идват празници и реших да го направя сега.
• А, ти ли  си Мария? Много се радвам да те чуя.
• Може ли да дойда на Възкресение, да поднеса моят подарък  и да се чукнем по приятелски, с едно яйце?
• Разбира се. Надето няма  да има нищо против, дори ще се зарадва. Тя много те уважава. Може ли към десет, сутринта?
• Може, може. Ще те изчакаме, всички да се чукнем.
• Тогава да не те притеснявам повече. До Възкресение.
• До Възкресение Христово.
• Ей, какви са тези мацки, дето ти звънят. Чак у вас искат да идват?
• Стига шега!
• Понякога шегата става истина.
• Не се бъзгай! Надето беше поканила сестрата, която ме гледаше в болницата, да дойде на гости у нас.
• А, такава ли била работата? Пък, аз си помислих… Пък не е лошо наново да се влюбиш. Толкоз години си сам. И твоята жена отгоре няма да има нищо против, вярвам. И ти имаш нужда да легнеш до женска плът.
• Виж, до сега и не съм го помислил. Имах толкова щастлив брак и то с голяма любов. Не мога да забравя нищо.
• Но ти си жив и имаш нужда все пак наново да срещнеш любовта.Според мен е така. И ти си човек.
• Виж. Може би си прав. Но не съм мислил по този въпрос. Не знам и Надето как ще посрещне друга жена в нашия дом.
• Е, това вече знам. Туй сий ваша работа.

Хайде, да не говорим за това. Знаеш, че всеки човек си има предначертан живот. Пък каквото му е писано.

• Добре, спирам.
• Май вече ще стане обед. Много се разбъбрихме. Време е да тръгвам, щото жената ще ме подгони. Че каквато си е ячка…А инак е много добричка. Шегичка.
• Знам, нали я познавам. Бяха приятелки с моята. Две добри приятелки, две добри жени.
• Хайде Пано.Тръгвам. Пак ще се видим, когато кажеш.- и двамата тръгнаха към антрето. Панайот  отвори вратата и Мишо излезе.
• Довиждане, брат. До нови срещи.

Извика асансьора и той го обгърна в своята прегръдка.

Панайот остана сам и се замисли. Да не би пък съдбата да му изпращаше тази, Мария. Каква жена е ! Каза ,че  и тя е останала вдовица. Ако е решено от съдбата, може да се случи нещо непредвидено.

В коридора се чуха стъпки.

• Татко, аз съм. Идвам си по- рано, защото днес нямаме лекции.

Нали е празник. Ще учим чак на седми. Хайде. По пътя купих яйца и боя и ще боядисаме яйцата. Искаш ли

и ти да се включиш? Тази година има нови бои. Найлонови флакончета с течна боя. Отрязваш и на ръкавица нанасяш боята. След това слагаш яйцето в шепата и боядисваш.

• Така ли? Какво ли не измисля човешкият мозък! Всичко ти се дава наготово.- Наде, обади се Мария,  медицинската сестра. Иска да дойде в неделя да се чукнем с яйцата и тя също ще ни донеси.
• Много се радвам, татко. Пък може, а… Да не те е харесала? И ти си жив човек и то преди това мъж- як и хубавец.
• Ей Наде! Не ме засрамявай!
• Защо да те засрамявам? Това се е самата истина. Теб всяка жена може да те хареса. Все още не си за изпускате.
• Виж, каква мъдра дъщеря имам. Прилича на майка си. Лека и пръст, милата.
• Да. Аз просто съм си такава. Така виждам нещата. Колкото и да ни е тежко, животът си тече като реката.
• Така е дъще.Ние трябва да вървим напред и да не се обръщаме назад, защото там са спомените. А те ни причиняват болка, защото са спомени, които не могат да станат настояще.
• А сега, татко, давай да се стягаме, че нас чака! Ще ти завържа престилка да не се цапаш. Нали няма  да се сърдиш? Хайде, залавяй се за работа! Аз ще сложа яйцата да се сварят и когато са готови ще стартуваме.
• Ех, милата ми. И тя има моето чувство за хумор.
• Нали си ми баща. Не мога да не имам твоето чувство за хумор. Хайде, яйцата са вече готови.Слагай ръкавиците! Аз съм приготвила боите. Дай си ръката. Ето, сипвам  от червената. Първото яйце трябва да е червено. После можем да смесим, за да станат многоцветни. Ще видиш какви красиви яйца ще станат. Мария, като ги види, не може да не им се радва.
• Пак ли за нея ми говориш? Хайде да боядисаме яйцата! Приказките на пазара.
• Добре, миличък ми татко. Ще те послушам. Нали съм твоето послушно момиче?
• Ето и последното яйце. Виж, колко са красиви! Тази боя прави чудеса.
• Аз ще взема памук и ще ги овалям в олио, за да станат лъскави.Ще го поставя върху хартия и след това в фруктиерата. Да я украсим, татко? Отдолу ще сложим тази слама, дето я купих специално за това. Върху нея ще поставим яйцата и отгоре ще ги украсим. Има и пиленца. Ще ги сложим по средата. Виж, колко са красиви?
• Хайде, дъще! Вече сме готови. Ще купим готови козунаци и неделята ни е готова.
• Аз ще купя два козунака. Нали ще дойде Мария. пък трябва да се почерпим и с козунаци.

А реката не спира да тече във вечността.

Нали, татко?

Надето се приготви и излезе. Прибра се бързо с два козунака в ръка. Влезе в хола и ги  постави до яйцата. Масата  излъчваше празничност.

В петъка, както го наричаха хората Разпети петък , на църквата Света Богородица   и се промушиха под масата, върху която бяха наредени, библия и един сребърен кръст. Целунаха ги и се прекръстиха три пъти. Вечерта, свещеникът трябваше да направи опелото. Тогава се събираха много хора, за да се извърши света-

та молитва.

Тази вечер, Надето и баща и останаха в дома си и пуснаха телевизора. От там щяла да наплюдават целият ритуал. Запалиха една голяма свещ и стаята се озари от необикновена светлина. Някаква сянка прекоси хола. Навярно, духът на майка и беше дошъл, за да бъде тази вечер заедно с тях.

• Татко, видя ли. Също мама. Както винаги тихичка, с лека походка и едва забележима. Нашата добра майка. Беше дошла при нас.
• Хората не вярваха, че душата никога не умира. Че тя е винаги жива. Че тя се явява на своите близки.Имаше толкова случаи на хора, които разказваха за тях. Пък и науката започна да доказва, че има живот след смъртта. Има специална апаратура, която хващала образите на починалите.
• Трудно ми е да повярвам, но щом има вече доказателства, не мога да не се приобщя към тях. Още дълго стояха двамата пред телевизора и гледаха предаване от храма Свети Невски от София. Вечерта,

Надежда сънува странен сън. Върви по една пътека, горе, в планината. Насреща и Иисус Христос. Той и подава ръка и изведнъж, пред тях се изпречва малка църква. Двамата влизат вътре и се вижда много народ. Иисус застава по средата и благославя народа. Всички започват да излизат. Той застава на вратата и изважда печат. На едни слага печат на лявото рамо, на други на дясното. На Надежда, сложи  на дясната. Тя се събужда и все още е под властта на съня. Озърта се, но Иисус не се вижда. Разбира, че е в стаята си и седи на леглото. Реши ,че на сутринта ще отида в съседката Елена. Тя може да разгадава сънища. Стана рано. Приготви кафето и закуската и отиде до стаята  на баща си. Леко го побутна по рамото.Той отвори очи и се обърна към нея:

• Станала си много рано, дъще? Не искаш ли още малко да си поспим?
• Не, татко. Сънувах много странен сън и съм решила да отида до кака Ленче, да ми разгадае съня. Много интересно. Сънувах Иисус, че ми сложи печат на дясната рамо. Бяхме в една  малка църква, с много хора. Той ни благослови, накрая сложи печати на всички. На едни на лявото  , на други на дясното  рамо.
• Това наистина е интересен сън. Иди при Елена! Тя ще ти каже. Пък и на мен ми стана интересно.
• Ще отида. Нека малко да напредне времето, че още може да спи.
• Снощи, прозорците им светеха до късно.
• Тъкмо, като закусим.
• Сега ставам и аз.Чакай ме в хола!

Двамата закусиха. Стана 10 часа. Надежда се облече и излезе. Звънна на звънеца на Елена. Отвърте се чу нежен глас.

• Кой е?
• Аз съм, како Ленче. Съседката Надежда.
• Момент, да отворя !
• О, ти ли си била, Наде? Не те очаквах. Явно нещо те води насам?
• Да.
• Но хайде първо да седнем и разказвай!
• Како Ленче. Знам, че ти разгадаваш сънища и затова дойдох при теб.
• Сънят ти е много интересен.
• Явил ти си е Иисус Христос. Завел ти е в духовното средище, неговата църква. Там те е осветил.

Те седнаха в хола и Надежда разказа целият сън на Елена.

На който е сложил печат на лявото рамо, те са хора, които служат на сатаната, лошите хора. А на дясното, са неговите, божиите хора. Хората,които обича. Ти си негово чедо, което той обича, защото си много добър човек.   Тъй да знаеш! Радвай се, че си сред неговите люде. – Искаш ли да пийнеш едно кафенце? 

• Не, како Ленче. С татко пихме в къщи. А не пия повече от едно.
• Добре, тогава. Искаш ли на Великдена да се чукнем с едно яйце?
• Нямам нищо против. Нека дойде живот и здраве, пък ще се чукнем. А сега да си тръгвам, че татко ме чака. Довиждане, до неделя.

Надежда забърза. Искаше час по- скоро да сподели с баща си, какво  беше и казала кака и Ленче. Влезе. Баща и вече я чакаше.

• Татко,  татко, много интересно. Да знаеш само, какво ми каза кака Ленче?
• Слушам, дъще! Целият съм в слух.
• Така ли, дъще? Ами това е много хубаво. Не се и съмнявам, че ти си Божие дете, защото си много добра. Все добри неща правиш.
• Щастлива съм, татко, че Иисус ме е сложил при добрите и неговите  хора.
• Правилно те е сложил.
• Да, още като бебе, на  една година.
• Казват, че който е кръстен, вече било  християнин.
• И аз така съм чувал.
• Ами ти, кръстен ли си?
• Доколкото знам. Преди години, мама ме е кръстила.
• Браво! Значи и ти си християнин, като мен.
• Да. От християнин, християнче се ражда. Затова те кръстихме.
• Благодаря ви. Днес много се замислям върху вярата. Често чета библията. Трудно ми е да гадая, но знам, че тя е историята на човешката цивилизация. Започва от време оно и е вечна во веки.
• Аз да ти кажа, не я чета, но вярвам в една сила, както и да я наречем. Тя съществува и не можем да я оспорваме.
• Да. Тази сила прави чудеса.  Много хора са повярвали в нея и са се излекували от тежки болести.
• Да. Аз знам много случаи.

И тя разказа дума по дума, каквото и  беше и казала.

Искам да знам. Кръстена ли съм?

Ах татко, ах татенце. Не знам защо, днес много искам да говоря на тази тема. За вярата, за Иисус Христос. Дали, защото ми се яви в съня, не мога да проумея! Аз го обичам, защото заради нас, хората е разпнат на  кръста. Нима и ние не сме разпнати като него на кръста за вярата? Но всеки сам решава. Да вярва или да не вярва. Никого не можем да накараме  на сила да вярва.

• Човек трябва да вярва в доброто, а то е любов. Да прави добро от любов.
• В това е истината, татко. Това е истинският, новият човек. Човекът с новото мислене и новото съзнания. Човекът на Новото време.
• Много се говори за това Ново време. А кога ще дойде, никой не знае..
• Ще дойде, когато хората се променят. Знаеш, че никой не може да ги промени, ако  не желае.
• Съгласен съм с теб, дъще.
• Ех, времена, времена. Минали сегашни и бъдещи. Кои ще са най- добрите за хората! Дали е имало такива? Културите се променят, но хората не. Винаги има лоши и добри. По изостанали и по- напреднали. По- прости и по- интелигентни. И в случая, с какво се различават времената? Просто със строя, в който живеят хората. Всичко е един кръговрат и има повторение във времето и пространството. Назад, напред, назад, напред и все едно и също. Столетия, епохи, векове и хората са едни и същи. Съзнанието е едно и също. Пороците им са едни и същи. И какво очакваме от тях? Ако нямат желание, никога не могат да се променят. И тогава, те си остават едни и същи.
• Да. Между тях има толкова назадничеви, че винаги се връщат назад с времето и не желаят да се променят.
• Татко, много се задълбочихме. Вместо да послушаме хубава музика, ние обсъждаме хората. В случая, с какво ще помогнем? Нямаме право да влизаме във вътрешния аз на човека. Между хората няма единомислие. Всеки е индивидуална личност.
• Права си. Една птичка пролет не прави. Дали имаме право да се месим, там, където не ни е мястото? Да се правим на всезнаещи и всеможещи.
• Според мен, нямаме право.
• Ето, стигна до моето. Знаеш, че Бог е всесилен. Ако желаеш да се промениш, ако се молиш, Той ще ти помогне. В това е Неговата сила. Да ти помага, когато се молиш и имаш истинска нужда. Да се молиш с цялото си сърце и душа.
• Татко. Моля да ме извиниш. Искам да се обадя на Пламен. Май го забравихме? Как ли се чувства, миличкият? Отивам да му се обадя. Хайде!

Така им е по- добре.

Надежда побягна към стаята сякаш летеше и след себе си оставяше една голяма любов, от която хората имаха нужда. А най- вече баща и и Пламен. Не можеше да забрави и втората си майка, Бена.

В събота останаха в къщи. Гледаха по телевизията  от храма Александър Невски в София.В 24 часа българският патриарх произнесе “Христос возкресе” , пое свещеният огън от Иерусалим и го раздаде на присъстващите. Носилото с плащиницата тръгна от олтара и с насъбралите се, излезе навън и обиколи храма. После се върна обратно. Започна нощната литургия. Пълна тишина. Литургията нарушаваше тишината и призоваваше към покаяние. Тази нощ, всеки даваше равносметка на своите деяния. Наближи краят. По средата  на храма тези, които бяха извършили великото постене са наредиха в редица, за да поемат комката.Свещеникът стоеше до олтара с поднос, върху който беше поставена чаша с вино и в страни залъчета хляб. С лъжичка подаваше от виното и залъчето хляб. Хората привеждаха глави и целуваха ръката му.

Присъстващите вярващи бяха поставили свещичката с вечния огът в найлонови чашки, по средата на които бяха направили дупка, където се виждаше горящата свещичка. Всички започнаха да излизат и с горящите свещички се запътиха към домовете си.

Надежда и баща и си легнаха към 3 часа в полунощ. Сутринта станаха рано. Джиесемът наруши тишината. Надежда го приближи до ухото си и чу ясен женски глас.

• Ало. Мария съм. Мога ли да дойда?
• Хайде, идвай Мария! Вече те чакаме. Ще се чукнем първи с теб.
• Татко, виж кой, а аз ще продължа разговора.
• Извинявай, Мария. някой звъни отвън и изпратих татко да види кой е.
• Не си притеснявайте! Приключваме и аз тръгвам към вас. Знам адреса. Ще хвана такси.
• Ще те чакаме.
• Наде, Наде, ела!- чу гласа на баща  и.
• Кой е татко?
• Елена, съседката. С яйце и козунак в ръка.
• Ами, да влезе.
• Ще и кажа дъще. Няма да я връщаме.
• Христос возкресе.
• Наистина возкресе- продължи Пано. Хайде, всички да се чукнем!
• Ами, аз предлагам, малко да изчакаме.- Искаш ли како Ленче. Чакаме още един човек. Той ще пристигне всеки момент.
• Разбира се, че ще изчакаме. Днес е ден на покаяние. Да дадем равносметка на своите деяния. И нека Бог да ни  прости всички наши прегрешения!
• Идва. Татко, аз ще отворя.- и тя се затича към вратата
• Заповядай, Мария. У нас има още един човек. Нашата съседка. Тя може  да ти предрече много неща.
• Интересно. Ще се запознаем с нея.
• Христос возкресе.
• Наистина возкресе-  отговори Елена.
• Хайде сега, всички да се чукнем  с Великденски яйца- произнесе Пано.
• Да започнем от най- възрастният!- прекъсна го Надежда.- Това си ти, татко. После следващият по възраст.
• Мисля, че съм аз- произнесе Мария.
• После съм аз- побърза да каже Елена.
• Аз, като най- малка съм последна. Предлагам, двама по двама. Татко и Мария. Кака Елена и аз. Съгласни ли сте? С борците ще продължим борбата. Което яйце остане последно, остава тук, за следващата година.
• Следващият тур- пошегува се Надежда, съм   аз и Мария. Хайде сега, да видим, кой е по- силен.

В този момент звънец отвън прекъсна разговора.

Елена влезе и поздрави.

Вън се чу звънецът.

Мария влезе и поздрави

В борбата паднаха Пано и Елена.

Червеното яйце на Мария и синьото на Надежда се сборичкаха. Чу се чук и яйцето на Надежда не издържа.

• Бравоооооо. Мария е победил в днешната безмилостна борба, по Вапцаров.
• Това е моят любим поет- намеси се Мария.
• Аз също много го обичам, затова го цитирам. Особено неговата  Вяра, ми вдъхва сила , вяра и надежда. Че животът ще бъде по- хубав, по- красив. Като неговият Завод.
• Тук май сме имали и хора, които обичат поезията- подхвана разговора Елена..
• Тук е имало и хора, които са пишели великолепни стихове.

И Надежда се затича, и извади тетрадката със стиховете на майка си. Ето, ще ви прочета само един стих и ще разберете тяхната сила.

” Живот ли бе да го опишеш

ти който беше в прицел.

Смъртта е някаква си мярка,

която идва,  да си идеш.”

• Тук виждам една мъдрост, от мъдър човек. На кого са тези стихове- запита Пано.
• Ех татко, татко. Толкова години си живял с този човек и не си го познаваш. Та това са стиховете на нашата майка. И ако искаш да знаеш, имам намерение да и ги публикувам в книжка.
• Виж я ти, моята умна дъщеря! Открила е нещо, което не знаех за майка и. Отиде си тя, милата, без да я разберем.
• Хайде, не се разстройвайте! Надежда е права да издаде тези стихове. Чрез тях, тя ще оживее и винаги ще е сред вас– намеси се Елена.- Права си лельо Ленче. Всичко, което е оставил човек от себе си, то винаги е живо и той винаги е жив. Образът винаги ще е пред нас и никога няма да го забравим.
• Съгласна съм с теб- намесва се и Мария. Великите поети, писатели, художници и изобщо великите, никога не са забравени. Пък една книга, и нейният автор, също остава в историята на  имената и има свой образ Чрез своето творчество. може да не е велик, но все пак той е творец. А за да си творец, това е дар Божий.
• Браво. Значи и нашата майка е имала дар Божий. Тя е между творците и нейното име не можа да се забрави във великата духовна съкровищница.-продължи Надежда.
• Това  е така. Намесва се и Пано. Навремето, още  в ученическите си години и аз пишех стихове. Но никъде  не съм ги запазил.
• Ей, татко и това не знаех. Днес ни са подготвени много изненади.
• Хайде, аз си тръгвам, че вече доста позакъснях. Ще ме изгонят домашните- прекъсна разговора Елена. Имаме толкова време пред нас. Нали сме си съседи. Минаваме се, разминаваме се, казваме си здрасти и в крайна сметки сме си добри познати. За приятели не мога да говоря.  Тръгвам си. не ме изпращайте! На една крачка съм от тук. -и тя забърза  към вратата.
• Хайде, сядайте! Кой където намери. Пък да се опознаем- произнесе Пано.
• Мария, седни на диванаІ Мисля, че там ще ти е най- удобно.
• Не се притеснявайте за мен. Аз съм  човек без претенции. Лесно   се разбирам с хората. Не съм конфликтен човек. С дъщеря ми, Ирина страхотно се разбираме.
• Ето, такъв приятел ни трябва.- прекъсна я Надежда. Надявам се, че и твоята дъщеря прилича на теб?
• По външност прилича на баща си. А по характер на мен. Много е кротка и прибрана. Не прилича на другите младежи. Наде, на твоята възраст е. А може и да се познавате. Какво си завършила?
• Френската.
• Е хей. Какво съвпадение! И тя.
• Коя година?
• 2007.
• Тя завърши малко преди теб, 2005.
• Затова може би не се познавате. В момента ,тя е студентка в агрономическия. Вече трета година.
• Аз пък съм в пловдивския.
• Ако имаш желание, мога да те запозная с нея. Тя е доста кротък и скромен човек.
• Разбира се. С удоволствие. Пък може да си допаднем.
• Ще и кажа и когато има възможност да ти се обади.
• Да. Ние, студентите сме много ангажирани и разполагаме с малко време. Но ще се намери такова за нея.
• Благодаря ти, че прояви желания. Тя също има нужда от приятел и то истински. А в твое лице, аз виждам такъв.
• Благодаря. Поласкана съм.
• А сега моля да бъда извинена. Ще ви оставя с татко да си поговорите, а аз трябва да изляза.
• Е малко се чувствам неудобно
• Няма неудобно. Татко е разкошен човек, пък има и голяма чувство за хумор. Все ще намери какво да  те развесели.
• Добре. Убеди ме. Ще остана още малко, че дъщеря ми е в къщи и ще се притесни.
• Татко, аз отивам до Пламен. Горкият, почти не съм му обърнала внимание. Как ли чака!
• Бягай Наде! Навярно, вече момчето те чака, а ние с Мария ще си побъбрим!

Надежда сложи яйца и козунак в торбичка и забърза. Дълго време чака автобус на спирката. Накрая, той пристигна и тя се качи. Слезе на спирката до блока на Пламен и забърза. Не усети, как се качи на асансьора и спря пред вратата на техният апартамент. Звънна. На вратата се показа Албена.

• Христос возкресе Наде.
• Наистина возкресе.
• Влизай де! Отдавна те чакаме.
• Пламен стоеше върху дивана и като чу, че Надежда пристигна стана и  побягна към вратата. Не дочака дори да влезе вътре. Той я притисна до себе си и целуна нежно.
• Христос Возкресе, миличко.
• Наистина возкресе- отговори тя.
• Хайде, хайде, влизай, че толкова време не сме се виждали. Тази катастрофа, ми отне времето, което щяхме да прекараме заедно.
• Надежда се притисна до Пламен и остана така, замаяна от допира с  него.
• Хайде, сядай- подкани той. Хайде да се чукнем. Отдавна те чакаме.
• Дойдоха ни гости и аз не можах да изляза.
• Мамо, мога ли да кажа на Надето?
• Да, сине. Може би ще се зарадва.
• Казвай, казвай, Пламене, че само съм слух!
• С мама решихме. И…..
• Казвай, казвай!
• Какво ще кажеш. Ох, не мога. Не, не. Решихме да направим годеж.
• Ура….че как да не искам. Да. Колко време чакам. Така ще съм сигурна, че няма да те загубя. Нека да се върна, веднага ще съобщи на татко. Ех , Пламене! На какъв голям празник ме изненада.
• Защото те обичам и като Исус, съм готов на всичко, за  да ти давам моята любов. Не казвай сега на баща си!

С мама ще дойдем при него и ще искаме официално ръката ти, както наподобява на хора, като нас.

• Съгласна съм. Макар, че ще ми е трудно да издържа да не му кажа.
• Ще издържиш. Ти си силно момиче. Пък, нали ще ставаш моя жена? Обещай?
• Добре, де. Обещавам.
• Ние след три дни, точно в сряда, в който ден съм се родил, ще дойдем да искаме ръката ти.
• Знаеш ли, колко се радвам? Чак не мога да повярвам.
• А сватбата ще я направим, когато се върна. Следващата година, можеш да дойдеш при мен, да продължиш образованието си. Аз ще се помъча, да ти помогна.
• Това е наистина голям жест от твоя страна.
• Щом като се обичаме, трябва да бъдем заедно. А когато си дойдем в България, ще си родим едно хубаво момиченце, като нас и ще го кръстим на мама.
• Виж го, нашият! И това не бях чувала от теб!
• Да не мислиш, че не казвам истината?
• Не, не. Дай Боже да сме живи и здрави и това ще стане.
• Мама беше сънувала татко и той и казал, че първото и внуче ще бъде момиченце.
• Ето защо си сигурен, че ще се роди момиченце.Тогава, ще чакаме да дойде това време. А сега трябва да си тръгвам.
• И помни, какво си говорихме. На никой, нито дума.
• Да. Нали обещах А щом обещая знаеш, държа на думата си. Засега ви оставям с мама Бенче. Аз си тръгвам.Чао.

Когато Надежда се прибра в къщи, Мария беше си тръгнала. Баща и беше във весело настроение.

• Е, тате? Да няма нещо?
• Какво да има , дъще?
• Поговорихме си с Мария. Разказах и доста случки от моя живот и тя също сподели. Просто, беше ни интересно. Ти знаеш, че аз  никога не скучая. Все намирам нещо.Каза, че и е много приятно с мен и ме попита, дали може да дойде пак?
• А ти?
• Какво аз? Нали ме познаваш. Не мога да откажа.
• Татко, ще се радвам да станете приятели. И ти имаш нужда.
• Изненада ме, Наде.
• Защо, татко?
• Мислех, че няма да допуснеш никаква жена в нашия дом.
• Аз съм съвременен човек, татко И виждам нещата такива, каквито са.
• Хайде, дъще. Сложи да обядваме и да си починем, защото ти напоследък много работа свърши.
• Е, татко. На мен ми е приятно. Пък съм млад човек.
• Добре, добре. Да се наобядваме и искам да си почина.

Надежда приготви масата и седна. Замисли се за думите на Пламен. Днес е неделя, в сряда ще дойдат. Трябва да се приготви.  Сега ще си почине, а във вторник ще започне подготовката. Само баща и да не се досети, че нещо подготвя. Трябва да бъде внимателна. тя довърши обяда. Раздига масата,  изми чиниите и се прибра в стаята си. Довечера ще пише на Пламен, за да се разберат. Трябва да знае, кога ще дойдат. Така, остана в очакване.

През това време, Албена реши да се обади на Николай. Набра номера по джиесема и зачака.

• Оло, Албена, ти ли си?- прозвуча гласът отсреща.
• Да. Христос Возкресе, Николай.
• Наистина возкресе, Албена. Как си? Благодаря добре. Приготвям се за годеж.
• А. това е добра новива. Значи вече решихте.
• Да. Младите се обичат и нека се вземат! Иначе постоянно ще ги гризе съмнението. Така решихме с Пламен. А той иска да си я вземе при себе си.
• Добро решение. Какво не прави любовта! На всичко  е готова.
• Да. Така е. По мене си съдя.
• А ти би ли се влюбила наново?
• Това е много деликатен въпрос. Каквото е писано. Така казват старите хора.
• И аз съм на същото мнение. Знаеш ли? Май се влюбвам.
• Браво на теб. А аз не знам дали ще се влюбя наново.
• Искам да ти кажа. Не мога да крия. Още като те видях първия път си казах” Дано да не е омъжена!” Нещо трепна в сърцето ми. Тогава, когато те заговорих, при погребението на баба ти.
• Виж ти! Това са сериозни неща. А ти ги споделяш по телефона.
• Нямам друг избор. Така е по- лесно. Иначе, мисля, че няма  да имам смелост.
• Приемам го за сериозност. Не знам, дали ще мога да ти отговоря.
• Е. Нищо на сила не става Аз просто   си споделих чувствата и ми олекна на  душата. А сега ще затварям телефона, защото ще отида до едни приятели. На теб желая, весел празник.
• Благодаря, Николай. И на теб го желая.

Николай затвори джиесема и на Албена и стана мъчно, че той е криел толкова време своите чувства.Значи, я обича. Ами аз не съм наясно с чувствата си. Харесва ми. Но не мисля постоянно за него. Само, когато се обади.Това не е любов.Само едно харесване. Но все пак, нещо и трепна под лъжичката, като го чу. Хайде, сега да не мисли. Трябва да се приготвя за годежа. Има само два дни. Иска, обичният и син да е щастлив, както тя беше щастлива с Борислав.Охооо, май и тя започва  да се влюбва! Почувства го след разговора с Николай. Не, не е възможно. Борислав все още заема нейното сърце. Да не мисли сега за това. Тя е майка и трябва да се грижи за сина си.Кой и втълпява тая мисъл, че трябва да се влюбва наново? Не, не…Но защо? Прииска и се наново да се обади на Николай. Да го покани на годежа. Но това не е възможно. Тя е силна. До сега се е справяла сама. Трябва само да се мобилизира! Да се залавя за работа.

• Пламене… Къде си? Ела, сине да си поговорим!
• Тук съм, мамо. Ида, ида.- Кажи ми мила мама, какво искаш да ми кажеш? И той я прегърна и нежно я целуна по челото.
• Същински бащинко. И той обичаше така да ме прегърне и за целуне челото ми.
• Ами, кой е моят баща. На кого друг да  приличам?
• Казвай сега.Кажи как виждаш годежа?
• Ами както  всички други. Годеж, като годеж, но по- различен. Както едно време, ще ходим да искаме момата.
• И пак с чувство за хумор. Така говореше баща ти.
• Ще вземем букет цветя. Ще омесиш една пита. Ще направиш баница и непременно една бутилка сливовица. Ще ги сложиш върху месала. Не,не. Шегувам се. Ще купим една много красива чанта. И какво ще подарим на момата?
• Пак ,твоят хумор?
• Не се шегувам. Наистина трябва да измислим какво ще и подарим. А също  на сватът. Нали баща и ще ти става сват.
• Колкото и да не ми се нрави тази дума, това е така. По- скоро искам да сме приятели с нейното семейство.
• Вие пак си бъдете приятели! Но думата сватове е останала от време оно.За мен сватосвам се, значи сближавам се. Така, че няма нищо лошо.
• Добре, добре. Тъй да бъде! Но какво да подарим на Надето.
• Мисля едно сребърно пръстенче. Та да е винаги с мен, с този пръстен.
• Съгласна съм. Разбира се, че трябва да бъде пръстен. Но не знаем каква големина.
• Не се притеснявай! Ще и взема мярката. Знам как да го направя.

. Добре, сине мой. Винаги си бил умен.

• Е, хайде, не се  размеквай! Нали, ти винаги се  ми казвала,  да бъда силен и твърд като стомана.
• Пак ме  обори. Винаги да си над мен.
• Е, такъв съм си. Нали ме приемаш такъв?
• Хайде, отивай да си лягаш! Че вече стана късно. Вечеряхме и не сме гладни. Аз съм сънчо, ида от горица, да ви кажа лека нощ дечица”. това беше любимата ти песничка, когато беше малък. Не знам, дали я помниш?
• Как да не я помни?
• Хайде, лека нощ ,че и на мен ми се приспа.
• Лека нощ, мила мамо- и той разроши косите и и наново я целуна по челото.
• Лека,сине.

Измина понеделник, дойде вторник и най-сетне сряда.  Пламен набра номера на джиесема на Надежда и звънна.

• Аз съм, мило. Приготвяй се! Идваме. И нито дума на баща ти.  Искам да е изненада.

Не мина много време, Пламен и Албена стояха пред вратата на апартамента  на Надежда. Пламен звънна. На вратата се показа Надежда.

• Здравей Наде. Идваме ви на гости.
• Влизайте де, влизайте! – Татко, виж кой е дошъл.
• Нека да влязат. Пък приготви нещо!

Не се притеснявай! ще приготвя.- и тя се затича към кухнята.

Тази сутрин беше станала рано, още преди баща си и приготви различни сладкиши, каквито  обичаше да прави  майка и. Постави ги във фруктиера на масата и баща и отвори широко  очи.

• Какви са тези неща, дъще?
• Ами, Пламен се обади, че ще дойдат на гости и аз ги приготвих.
• Не се чуди, Пано. Дойдохме да искаме дъщеря ти за снаха.
• Аха…. Това е голяма изненада. Ето тук, донесохме нещо за почерпка.
• Даваш ли ни я за снаха?
• Още е малка.
• Да, ама с ум за голяма.
• Затова сте прави. Много ми е умна, работна и каматна- така казват в Родопите.
• Виждаш, децата се обичат и нека вече да бъдат заедно.
• Не ми се иска още да се омъжва.

Сега още няма да правим сватба. Само ще се сгодят. А когато завършат, тогава ще направим сватбата.

• Е, така може. А къде ще живея?
• Нека, те сами да си решат.
• Не мога да остана сам. Кой ще ми шета?
• Ти си дай думата, всичко ще се нареди.
• Няма къде да отида. Знам, че Надето много обича Пламен. Ако откажа, грях ми е на душата.
• Значи си съгласен. Тогава на здраве! – Наде сложи четири чашки и ако има малко салата, за сливовицата.
• Сега ще отида да направя.

Надежда се затича към кухнята и се върна с две блюда салата от маруля, репички, зелен лук и краставички.Беше ги подредила  с голям вкус.

• Наде, хайде сядай при нас!
• А сега, идва ред на изненадата- тържествено произнесе Пламен. – Наденце, дай си мъничката ръчичка. Ето ,това пръстче. – и той постави красивото сребърно пръстенче , с розово кристалче  та пръста.
• Това е. Да ти е честито!
• Благодаря. Много е красиво.
• За красив човек, красиво пръстенче- произнесе Албена.
• Да. Красива е моята щерка. Красива и умна.
• Затова си я искаме за снаха.
• И няма да сбъркате. Две добри деца с любов ще се вземат. Желая им, както ние цял живот се обичахме с майка и, така и те, двамата да се обичат.
• Благодаря ти,татко. Така искам и аз. Цял живот да се обичаме.
• На здраве за децата ни и тяхната любов!
• На здраве.
• А сега, вече ще си тръгваме. – Благодаря ти, Пано, че се разбираме. Искам  да си останем приятели за цял живот.
• Аз също го искам, Албена.
• Хайде, довиждане. И вече ще се виждаме по- често.

След няколко дни,  Мария наново дойде в дома на Пано. Когато беше на гости за Великден, случайно стана въпрос, че има всичките книги на Чудомир и Пано я помоли да донесе някой от тях, за да чете. Надежда беше на лекции, а Мария беше свободна.

• Това са книгите, които ти обещах. Мисля, че ще ти харесат.
• Благодаря ти, мила приятелко.
• Искаш ли да станем приятели? Да си помагаме. Защото, ей на. Дъщерята се омъжва. Оставам сам. Пък до сега не съм бил сам.
• Питаш ли ме мен? Толкова години съм сама. За всичко аз. И мъж и жена. Дъщерята е студентка.
• Моята също следва, но щом  като  се обичат, да се вземат. Макар, че още не и е времето.
• Така са младите. А моята все още си няма приятел. Казва, че когато завърши.
• Умна е дъщеря ти.
• Да, Пано.
• Благодаря, че ме приемаш за твоя приятелка. Мисля, че ще си помагаме. Аз не съм конфликтен

Мария го погледна право в очите. В тях се четеш много тъга.

човек. Ти си веселяк. А сега ще си тръгвам, че дъщерята ще се прибере и трябва  да има ядене.

• Щом е тъй. Макар, че имам желание повече  да си поговорим.
• Времето е пред нас. А нали вече сме приятели? Хайде, аз да тръгвам! До нови срещи.
• До нови, Мария. Да се надявам, че ще сме добри приятели.
• И аз също.

Мария излезе и Пано остана сам с тишината. Наистина. Постъпи правилно, като и предложи приятелство. Нищо не се знае с младите, къде ще живеят! А така, ще си има добър приятел. Няма да се женя , я… Животът е такъв. Да има две половинки и винаги да се търсят. Едната без другата да не може.  Толкоз години беше без половинка. Добре, че е Надето, да му запълва живота. Но сега  и тя отлита от него.

Пано обядва от вкусната яхния от картофи с пилешко, която беше приготвила дъщеря му. “Моята добра дъщеричка. Какво ще правя без нея? Но няма вечни неща. Все някога, някой си отлита.” Той раздига масата ,изми чинията и се запъти към стаята. Искаше му се да си подремне. Очите му натежаха и  се унесе в сънища.

Пред това време Албена беше на село. Приляла на гроба на баба Райна и сега седеше та пейката, в градината. Погледът и подскачаше като малко детенце върху разцъфналите зюмбюли и си спомни думите на Николай: ” Цветята чувстват радост и болка. Обичат да слушат музика и да танцуват. Да разговарят с тях”. Миличките ми приятелчета. Само вие оставихте спомена, от моята мила баба. Винаги я чувствам до мен. Сега много ми липсва.

Зюмбюлите поклатиха главици, сякаш искаха да кажат: ” И на нас ни е мъчно, че я няма баба. Как ни обичаше като теб. Когато сядаше на пейката, винаги ни говореше с много любов.”Джиесемът подаде сигнал и огласи

пустият двор.

ГОСТЕНИНЪТ

• Албена, ти ли си? Аз съм Николай.
• Току що   съм седнала на пейката в градината и се любувам на цветята. Говоря им. Радвам им се. Нали, ти ми каза, че трябва  да говоря с тях. Знаеш ли? Като, че ли ме разбират. Поклащат нежните си главици, сякаш ми казват “Здравей. Добре дошла при нас. Ние те обичаме”.
• Разбра ли сега, че ти казвам истината. Да бях имал и аз такава градина, да се любувам на цветята. Но живея в апартамент  и това не е възможно.
• В Пловдив, аз също живея в апартамент, но си имам цветя в къщи. Вече ще разговарям с тях.
• Да. Те ще ги дават своята любов и ще те зареждат с енергия.
• Любовта, която ми липсва.
• Защо да ти липсва? Нали имаш сина си?
• Да, ама и той не е при мен. Остават му още две години и ще завърши. Иска да се върне в България.”Мамо, аз обичам България, защото съм се родил в нея. Сега, тя има нужда от мен. Като завърша, веднага ще се прибера и ще дам живота си за моята  мила България. Тя ми е втората майка”- ми каза той. Как да не се гордея с чедото си, Николай? Такова чедо рядко се среща. Ето, вече получихме съгласието от бащата  на Надето. Ще направим годежа, а когато завършат децата и сватбата. Пламен иска да я вземе при себе си. Надето ще се прехвърли на задочно обучение. Ще  си идва за изпитите.
• Добро решение. Сватът и сватята остават самички.
• Е ,не съвсем сами. Нали хода на работа. Имам приятелки.
• А аз съм съвсем сам. Работя много, но нямам приятели. Всеки се е свил във себе си като пашкул и не показна главата си навън.
• Времената са такива, Николай. Работиш, за да се нахраниш.
• Знаеш ли, в момента от къде ти се обаждам?
• Не.
• Ами, аз съм в село. Пия си  кафето в кафенето. К на квадрат. Защо не дойдеш и ти?
• Трябва първо да отида до гробищата да прилея  и тогава ще съм свободна. Можем да се видим след това.
• Предлагам ти, като се върнеш, да пътуваме заедно за  Пловдив. Там ще обядваме на ресторант. Искаш ли?
• Да, това е  приемливо. Тук не е удобно, за да не приказнат хората. Не съм със скруполи, но така е на село.
• Тогава, като си готова звънни! Ще видя в колко часа има автобус.
• Добре. А сега да отивам до гробищата. Довиждане.

Албена стана.  Усмихна се на цветята и се сбогува с тях. Приготви се и тръгна към гробищата. През цялото време мислеше за Николай. Не искаше да се обвързва. Все още в сърцето и беше Борислав. А Николай и призна, че я обича. Чувстваше се объркана. Може би трябваше да му откаже да отидат на обяд. Това и напомни Борислав.  Когато за първи път отидоха на ресторант и той и предложи да стане негова жена. Не, не трябва да мисли. Каквото е писано. А Николай и харесваше. Беше сериозен мъж. Не го вълнуваха жените. Беше споделил с нея. Пък и красавец, като Борислав. Интелигентен и въздържан. Може би и мил като Борислав. Стигна пред гроба. Приля, Сложи пресни цветя във вазичката и запали свещичка. ” Бабо, мила бабо. Много съм объркана. Срещнах човек, който ме обича, а аз все още обичам Борислав. Ще дойде заедно с мен в Пловдив и ме покани на ресторант на обяд. Аз приех. Ти какво ще кажеш?” Ох, какво ми става? Май си говоря сама! Знаеше, че баба Райна вече е отишла в друг един свят, може би при дядо Георги. И вече е щастлива, а тя, Албена не знае какво да  прави. Наново среща любовта, но не може да и отговори. Трябваше да се обади на Николай, че тръгва и набра номера.

• Ало, Николай. Вече съм готова. Провери моля те, за автобуса, за да знам кога тръгва.
• Ей сега, Албена. Ще ти се обадя.
• Пак съм аз. Автобусът тръгва след половин час. Ще се справиш ли?
• И още как. Ние, жените сме оправни. Чакай ме на спирката!

Тя тръгна, като леко потичваше. Тъкмо стигна къщата, Николай се обади.

Тя се приготви. Взе чантата си. Затвори вратата и заслиза по стълбището. Още веднъж погледна с усмивка към цветята и им каза довиждане, до утре. Затвори външната врата и забърза към спирката. Нещо я подпираше под лъжичката. Сърцето и заби силно.  Николай беше там и я чакаше. Тя му махна с ръка и се приближи.

• Здравей, Николай. Отново тук, където се запознахме.
• Да. Нали знаеш. Все още съм тук, заради мама. Още е в болницата. Като я изпишат, смятам да я заведа на раздвижване. Има такива специализирани болници. Нека да не говорим сега за това! Хайде, да се качим , живот и здраве право в Пловдив. Ти ме водиш. Градът е твой.
• Да. Ще отидем на центъра. Има много хубав ресторант.
• Съгласен. На твое разположение съм.
• Албена. Ще хванем такси. Остави на мен!

Автобусът потегли и много скоро пристигнаха в Пловдив.

Николай се забърза към спрялото такси и махна с ръка на Албена. Тя се забърза. Той отвори вратата на таксито и я покани да влезе.

• За къде?- попита шофьорът.
• Към центъра, моля- изрече Албена.

Таксито тръгна. Николай понечи да хване ръката  на Албена, но тя леко я отдръпна и го погледна право в очите.  Той леко примигна и се извини.

• Пристигнахме- чу се гласа на шофьора..
• Един  момент, моля! Да платим. колко дължим?- попита Николай.
• Пет лева.
• Заповядайте. Довиждане, господине. Приятна работа.

Двамата тръгнаха. – Николай.Ето,това е ресторанта. Да влезем!

На врата, сервитьорът ги поздрави най- учтиво и те влязоха. Вътре  обстановката предразполагаше.

Беше приятно и шикозно.

• Албена. Тук е много приятно. Благодаря ти, че дойдохме именно тук.
• Моля, моля. И аз така мисля. Знаеш ли, колко време не съм идвала на ресторант. Освен на празниците, с колегите.
• Аз пък ходя често и се храня там.
• Разбирам. Забравил си домашно приготвено.
• Да. Как позна?
• Разбрах от думите ти.
• Аха… Хайде да поръчаме! Искаш ли малък аперитив?
• Да. Може една малка поморийска  ракия.
• И за мене същото. А салата. Виж менюто и си избери!
• Да. Предпочитам шопска салата.
• Ще поръчам и за мен. А за обяд?
• Предпочитам печени кюфтенца, с пържени картофки.
• Какво съвпадение? Аз имам същото предпочитание. Колко на брой?
• Ами две.
• Аз ще си поръчам три с картофки.
• Готово. Вече си избрахме.
• Сервитьор, моля, направи жест с ръка Николай.
• Избрахте ли си?- попита той.
• Две малки поморийски, две шопски салати и две порции, едната с две, другата с три печени кюфтета и пържени картофи, моля.
• Първо поморийските и салатата, нали?
• Да- изрече Николай.
• Ще донеса и салатите.
• Извинете- обърна се Николай към него. Може ли две минерални води?
• Не те попитах, Албена, минерална вода ли искаш или нещо газирано?
• Да, две минерални, момче- обърна се тя към сервитьора.

Сервитьорът се забърза и след малко се появи с поморийската.

Той обърна гръб и след малко се зададе с две чинии, от които апетитно приканваше шопската салата.

• Кога желаете обяда?- обърна се  той към тях.
• Да си изпием аперитива и тогава.
• Албена. подхвана Николай На здраве, за днешната среща. Дано имаме още такива срещи.
• Още не съм готова за срещи. Все още моето сърце принадлежи на Борислав.
• Ти забравяш, че и аз имах една любима съпруга, която много обичах. Но животът си тече и ние не можем да живее с миналото. Даден ни е още живот и ние трябва са го изживеем така, че да ни е хубаво на душата.
• Съгласна съм с теб. Но споменът не може да се заличи. Той остава вечно в сърцата ни. Особено, като си имал до себе си любящ съпруг и приятел.
• Разбира се. Не го отричам. В животът стават такива промени, каквито не си очаквал. Нищо не може да се върне, когато е отишло там, в необятното.
• Но, аз живея с него. Той е жив в мен.
• Той и тя са живи, но не можем да почувстваме допира им. Да видим усмивката им. Да се любим с тях.
• Но, аз все още го обичам.
• Ние цял живот ще ги обичаме и ще бъдем винаги с мисълта си с тях. Никой не може да го отрече.
• Но, аз…
• Така е, Албена. Любовта винаги ще живее в душите ни. Но  ние, живите, не можем да живеем без любов.
• Започваш да ме убеждаваш във своята правота.
• Човек трябва да гледа мъдро на живота. Да не живее с една илюзия, че всичко е вечно. Смъртта е нещо естествено. И трябва да се приеме като такава.Виж, цветята!   Израстват, напъпват, дават цвят, прецъфтяват и увяхват. Такъв е и човешкият живот.
• В твоите думи е цялата истина. Започвам да се убеждавам в правотата на думите ти. Ние живее в един илюзован свят. Сякаш всичко е сън. Отвориш очи и всичко е минало.
• Ето, сега ме разбра. Момент.Сервитьорът идва с кюфтетата. А и храната е,за да нахраним празните си стомаси. Изяждаме я, и вече я няма.
• Бил си много умен, Николай! Не очаквах от теб.
• Когато се натрупат годинките, човек изведнъж помъдрява и започва да си спомня животът, който е преминал  и оставил след себе си.
• На това му казват равносметка.
• Да,  точно така.
• Момче, благодаря.
• Хм, много са вкусни, Николай!
• Да, да и на мен ми харесват. Все тук ще идваме, да си похапнем вкусни кюфтета. – Искаш ли да си поръчаме по чаша вино?
• Да. Настроението ми си подобри. Може, но по една чаша.
• Сервитьор, имате ли наливно вино?
• Да. Какво да е?
• По една чаша маврудово.
• Сега ще ви донеса, Моля.

Сервитьорът се забърза към барчето.

Сервитьорът поставя двете чинии с кюфтетата и се отдръпва.

Той се забърза и се върна с две чаши, в които червената течност привличаше погледа.

• На здраве, Албена, за хубавата среща!
• На здраве, Николай. Настина беше приятна. Ти си интересен събеседник. Не ме остави да скучая.
• Как, та и ти също си интересен събеседник. Почти по всички въпроси имаме единомислие.
• Така ли? Интересно!
• Да. За всичко имаше отговор. На това се казва- висок праг на интелигентност.
• Вече сме готови. Сега можем да си тръгваме.
• Сервитьор, може ли сметката?
• Да. 10,50 лева е цялата сметка.
• Ето. Вземи 12, да се почерпиш от нас.
• Ама, моля…
• Хайде, вземай! А сега да тръгваме, че ей на, още малко ще стане пладне.
• Не  се шегувай! Още е обяд.
• Хайде, довиждане, момче?  А сега, накъде?
• Ами, аз се прибирам.
• Албена. Не може ли да дойда да те изпратя?
• Не, не.Благодаря ти за обяда. Трябва да се прибирам, защото Пламен сигурно се е притеснил вече.
• Добре. Бях забравил, че синът ти те чака. За сега довиждане!

Албена се усмихна и забърза към спирката. Николай дълго стоя и я наблюдаваше, докато се скри от погледа му.

СЪНЯТ

Измина доста време от тогава.Пламен замина и тя остана съвсем сама. Вече не ходеше в село. Започна работа. Надежда често идваше на кафе у тях. Споделяха си своите преживявания. Бяха като две сестри. Така се привързаха една друга. Наближаваше време. Всеки ден се чуваха и той чакаше мигът, когато ще бъдат двамата заедно с Надежда. През лятната ваканция, тя щеше да отиде при него. И следващата година записа задочно обучение. Като отлична студентка и разрешиха да идва само за изпитите.

И мигът дойде. Пламен вече я чакаше. Надежда приготви дрехите си и учебниците за следващата година. Утре ще се качи на самолета и ще бъдат двамата за винаги. Баща и нямаше да бъде сам. Беше се създало добро приятелство между него и Мария. Тя щеше да му помага. Надежда я обикна и прие, защото беше много добър човек, като майка и. Всеки ден след работа идваше в дома им.  Много им помагаше. Беше изключително внимателна и добра домакиня. В повечето случай заместваше Надежда, в приготвянето на храната. Отиваше си вечер, за да посрещне и своята дъщеря. Двете момичета се запознаха и ставаха добри приятелки. Те бяха приели дружбата между родителите си, за нещо нормално.

 

 

Затова, Надежда беше спокойна.Мисли си:“ Оставам баща си в добри ръце. Пък нали е и медик, ще  му помага, когато се наложи.“

На другата сутрин става рано. Надежда на глас:“Самолетът ми е следобед. Ще  пътуваме  с  колата на Мария до София   и след това на  летището. Мария сама ми предложи.“ Джиесемът звъни.

• Мария:Наде. Ти ли ти? Ще обядвам и ще тръгнем. Ще дойда да те взема към 13 часа. Ти да си готова и като дойда веднага ще тръгнем!

Надежда:Аз ще бъда готова. Не се притеснявай!

Мария:Знам. Ти си точно момиче.

Надежда:Добре, Мария. Ще чакам!

Надежда замина при Пламен. На другия ден  и двамата се обаждат на Албена по микрофона на скайпа.

Надежда: Мамо Бенче.  Пътувах добре. И сега сме много щастливи, че  сме заедно.

Тази нощ,Албена сънува интересен сън.“ Уж пътувам с Борислав за село. Той беше  хванал ръката  й и нежно й говори.Бенче,аз много те обичам.  Но ми е жал за теб. Позволявам ти да си имаш приятел и да го обичаш, както мен обичаше. Защото, аз така по- силно ще чувствам любовта. Знам, че никога няма да ме разобичаш. Но, ти не можеш да бъдеш все така сама.“

Тя се стряска и отваря очи. Борислав беше си заминал.” Гласно:Милият ми той. Колко много ме обича! Искаш да не оставам сама. Така ли? Знаеше, че и аз те обичам и ще те обичам цял живот. Ще се обадя на Николай и ще му кажа, че приемам да бъдем приятели.  Ще се виждаме веднъж седмично, живот и здраве. Пък когато се пенсионираме, каквото е писано.

Албена набра номера на николай по джиесема.

Албена:Ало, Николай. Аз съм Албена. Можеш ли да дойдеш тази седмица в Пловдив? Искам да си поговорим. Ще се срещнем пак в онзи ресторант. Може ли?

Николай:Трябва да си подредя нещата в работата, защото имаме представление в събота. Може да дойде в неделя.Става ли?

Албена:Разбира се. Само трябва да знам, с кой автобус ще пътуваш?

Николай:Може да дойда с колата. Като пристигна, ще ти се обадя.

Албена:Добре, ще чакам.

Неделя е. Тя става рано. Слага си душ. Издухва   си косата и сяда  да закуси.  Не я свърта на едно място.  Обяд. На глас: „ Но той все още не се обажда“.И звукът на джиесема  прекъсва мисълта й. 

Албена:Ало.

Николай:Чува се мекият глас на Николай. Аз съм в Пловдив. Ще те чакам, както се бяхме уговорили.

Албена:Добре, Николай. Обличам се и тръгвам. Няма да се бавя много.

Николай:Чакам те пред ресторанта.

Албена предварително се е подготвила. Само се обува, взема чанта, заключва  вратата и тръгва. Качва  се на асансьора и слиза пред блока. Извиква едно такси и тръгва към центъра. Когато пристига, Николай вече я чака с букет рози.Пред нея изплува образа на Борислав. Розите, които обичаше. Откъде Николай знае, че обича рози! Той и подава букета и целува ръката и.

Албена:Благодаря ти, Николай. Това са моите любими рози. Борислав често ми подаряваше.

Николай:Е, навярно съм улучил без да искам. Хайде да влизаме! Ето, да седнем на тази маса. Същата, когато бяхме  предния път. – Сервитьор, може ли?

Момчето се приближава  до масата .

Николай:Албена, пак ли същата поръчка, като преди?

Албена:Да, ти вече знаеш.

Николай:Две поморийски ракии по 50 грама и две шопски салати. За обяд една двойка и една тройка печени кюфтета с картофи. А и по една чаша червено вино, мавруд да е!

Сервитьарът тръгва към бюфета и се връща с поморийските и две шопски салати.

Николай: Благодаря. Обяда по- късно, моля! И сега. Защо ме повика така спешно, моята добра и красива приятелка?

Албена:Таз нощ сънувах Борислав. Интересно. На сън ми каза, че не трябва да бъда сама. Че много ме обичал и че знаел, че и аз го обичам и ще го обичам. Че трябва да имам  приятел. И аз се реших, най- после. Да послушам съвета му.Затова не трябва да се отказвам. Сега взех решение.

Николай:Ех, милата ми… Виждаш ли, че и починалите виждат така нещата, както ти казах. Разбира се. Аз те обичам и все някога ще бъдем заедно. За сега ще се виждаме веднъж, дваж седмично, когато имаме възможност. А когато се пенсионираме, шапка на тояга.

Албена:Така обичаше да казва и Борислав “шапка на тояга”. Дали сега не е влязъл в твоята мисъл?

Николай:Е не знам. Аз обичам да го произнасям понякога.

Албена:Утре как си на работа? Каня те у дома. Ще приготвим вечеря. Ще погледаме телевизия. Ще послушаме музика.

Николай:Довечера дават по първа програма  една моя постановка.

Албена: В колко часа?

Николай:В 21 часа. Ще се обадя в театъра, че в понеделник няма да бъда на работа. А сега да обядваме и искам да разгледаме града. Първо, искам да видя Стария град.

Албена:Там има къде  да спрем, нали?Да, има паркинг.

Николай:Сега съм я оставил в една улица. Пресечка  на Иван Вазов. Да платим и да тръгваме!

Николай: Сервитьор, моля сметката!

Николай плаща  и тръгват. Прекосяват  главната и  тръгват по Иван Вазов.

Николай:Тук, моля! Ето я нашата кола.Тя вече ни чака. Ще я яхнем и ще потеглим. Хайде, Албена, качвай се!

Разглеждат  града. Качват се на тепето. Пият  следобедно кафе  и потеглят.

Николай:Сега, ти водиш! Казвай, накъде да карам?

Албена:Отиваме на Съединение.

Николай: Какво е това Съединение.

Албена:Улицата, където е нашият блок.

Николай:Хайде. Тръгваме! Сложи си колана, че ако ни хванат без колан полицаите, ще ядем глобата!

Албена:Ето от тук и право пред нас.

Николай:Ще гарирам колата пред блока. Има аларма. Няма страшно.Албена: А сега на асансьора и право у нас, на дванайсетия етаж.

Стигат пред апартамента. Албена отключва вратата и влиза първа.

Албена:Моля, заповядай в моя дом, Николай!

Николай прекрачва прага и влиза. В мисълта му:“Тук е живял той, нейният съпруг, с Албена. А сега, аз влизам  тук. Чуствам някакво вътрешно напрежение. По- скоро, някаква тъга. А и моята съпруга.  До този момент не  съм й изневерил, макар, че имах прекрасната възможност. Около  мен има много жени, но нито една  не  ме е развълнувала. Не усетих, как се влюбих в Албена. Стана някак си спонтанно.“

Албена:Влизай де! Какво се замисли, Николай? Аз те каня.

Николай::Нищо, нищо, върнах се в миналото си.

Албена:Нали казахме, че трябва да оставим миналото и да вървим напред?

Николай:Да, да.

Двамата прекосяват антрето и влизат вътре.

Николай:У вас е доста приятно. Обстановката доста предразполага.

Албена:Да, всичко се дължи на Борислав.

Николай:Имал е голям вкус. Всяко нещо си е на мястото.

Албена:Да. Като говорим за него, ме навява тъга. Може ли повече да  не споменаваме неговото име?

Николай:Да. Вземи тези пари и отиди да  вземеш нещо за вечеря! Ти си жена и знаеш какво.

Албена:Ти си истински кавалер, Николай. Благодаря. Искаш ли да купя едно готово печено пиле?

Николай:Вземи и нещо да аперитив. Аз не съм много по пиенето, но ей така, за настроение.

Албена:Какво да бъде? Каквото избереш.

Николай:Вземи и бутилка вино!

Албена:Излизам, а ти си пусни телевизора!

Николай:Хайде, тръгвай, да не се стъмни!

Албена:Тръгвам, тръгвам!

Тя излиза  и се връща. Носе малко шишенце сливовица и една бутилка червено вино. 

Албена:Ще направя салата от домати и краставички. Ти отвори моля те бутилките, а аз ще донеса чашите!

Николай:Дай ми един тирбушон, да отворя виното!

Албена:Да, един момент. Ето, вземи, а аз отивам да приготвя салатата. Нося ти и чаши. Заповядай! А сега  изчакай ме малко. Почти съм готова.

Николай  пуска телевизора и гледа новините.

Николай: След един час ще гледаме постановката. Нали, Албена?

Албена:Да, да идвам.

Печеното пиле апетитно се подаваше из голямата красива овална чиния и напомня, че е време за вечеря.

Албена:Да си пийнем аператива! Ето и салатата.

Николай:Как си я наредила, само…като млада булка!

Албена: Ами обичам, всичко да е с тертип.

Николай:Милата ми, тя. Обичала всичко да е с тертип!Такава жена ми харесва.

Албена:Хайде сега, на здраве, за нашето приятелство!

Николай:На здраве, Албена!- и той хваща ръката й и нежно доближаваи устни.

Албена не я отдръпна. Чувства приятна тръпка.

Албена:А сега, идва ред на вечерята.

Николай:Я, колко апетитно гледа това печено пиле! Браво, Албена! Добър избор за вечеря.

Албена: Добър апетит! Надявам се, да ти хареса.

Николай:Ще ми хареса, разбира се. Как няма да ми хареса. Като с такъв вкус е подредена масата.

Албена:Благодаря. Това е традиция в моя дом. Бяла покривка и всичко подредено с вкус.

Николай:Ето, защо съм те харесал. Явно, интуитивно съм разбрал твоята душевност и вкус! Благодаря на Бог, че те срещнах. До сега, никоя жена не ме вълнуваше. А ти, направи чудото. Дай да те целуна по бузката!

Албена:Хайде, не се вълнувай! Още не мога да свикна с мисълта, някой друг мъж да ме целува. Нека да стане когато съм готова!

Николай:Добре, Албена. Както кажеш.Хайде, да се приготвим! Сега ще гледаш, а после ми каже, дали  ти е харесала пиесата?

Албена:Добре Николай. Може ли да седна до теб?

Николай: Да. С удоволствие. Ще ми бъде приятно.

Тя сяда до Николай и се притисна нежно до него. И той се притиска до нея.  Леко я прегръща и  нежноцелува. Тя не се отдръпва. В лицето на Николай, вижда Борислав. И се притисна още по- силно. Албена се отдръпна за миг. Николай я гледа  загадъчно. Навежда глава и става.

Албена:Искаш ли нещо газирано, вода? Ще си пийнем от винцето и ще гледаме твоята постановка.

Николай:Разбира се. Може само една чаша вода.

Албена:А за винцето ще нарежа малко сиренце и кашкавал. Имам и шпеков салам.

Николай:Нямам претенции. Каквото решиш.

Албена бърза към кухнята  и се връща с чиния, в която  е наредила салам, кашкавал и сирене.

Албена: Кой каквото желае. Нали Николай?

Николай:Сядай сега. Успокой се! Откакто сме дошли, ти все нещо правиш! Неспокойно сърце имаш.

Албена:Да, бе. Нали съм стрелец. Родена съм на 12 декември.А ти, каква зодия си?

Николай:Аз съм лъв.

Албена: Стрелец и лъв си подхождат. Така пише в зодиака.

Николай:Сядай де, сядай! Време е да си починеш.

Албена:Ето. Сядам. Е хеййй. Вече е започвала. Пропуснах началото.

Николай:Нищо. Ще вникнеш лесно.

Албена:Пиесата наистина е съдържателна. Харесва ми сценария.

Николай:Нали ти казах, че ще ти хареса.

Албена:Ех, този Петър. Изнасили момичето и го остави бременно. А, то, сега как ще намери своя път!

Николай:Ще я изгледаме докрай и тогава ще разбереш. Драги зрители, пазете тишина! Внимание!

Албена:Цялата съм слух и внимание.

Двамата стояха един до друг. Пиесата завършва с щастлив край. Момичето  си намира приятел, който приема детето. То се ражда  и създават 

семейство.

Албена:Да. Падението и крахът на човека, без морални принципи. Наслоена мътилка в душата му. Безразличие и отвращение към всичко красиво, и чисто. Една безкрайна пустош. Това са повечето съвременните младежи. Всичко е вплетено в образа на Иван.

Николай:И кристалната, чистата любов, в образа на момичето.- наруши тишината Николай.

Албена:Това е нашето съвремие. Добре, че моят Пламен не беше повлечен от него.

Николай:Това е похвално. Такива младежи са като перлата в морето.Трудно може да се намери.

Албена:А сега е време да си лягаме, защото стана много късно. Ще ти приготвя леглото в стаята на Пламен.

Николай: Добре.Макар, че имам голямо желание да се притисна до теб. Да те целувам, да се любим.

Албена:Още е рано, Николай. И това ще стане. Казах ти, нека да свикна с мисълта. Лека нощ. Отивам. Хайде. Готова съм. Дай да те целуна по бузката за лека нощ.

Николай:Лека нощ, Албена. Вече ще ти казвам, Бена.

Албена:Да.Така ми казват всички.

Сутринта, Албена става рано и приготвя кафе и закуска.

Албена:Хайде, Николай! Закуската и готова!

Николай показа главата си през вратата и тича към банята.

Николай:Почакай ме малко, да си хвърля един душ!

Албена:Добре. Отивай!

Той се връща освежен, с усмивка на лице и произнася като тържествен псалм.

Николай: Моля, всичко по- големи и по- малки да седнат на масата! Време е за закуска.

Албена се усмихва и повтаря последните му думи “Време е за закуска”.

Николай:Днес е време да си отивам. Ще тръгна по- раничко, за да не ме хване слънцето. Че каквито горещини са.

Албена:Както решиш, Николай. Искаш ли да пусна малко музика?

Николай: Разбира се. С удоволствие.

Албена:Имам доста дискове с музика. Каква предпочиташ?

Николай:Нека да бъде нещо весело, за настроение!

Албена:Куин харесваш ли!

Николай:Да много. Предпочитам тази сутрин  малко рок, за раздвижване на мускулите.Албена: Да, ще ти пусна Тази харесва ли ти?

Николай:Да, да нека да е тя. Искаш ли да поиграеш с мен? Този рок ще ни създаде настроение, пък то ще бъде и по пътя. Хайде, ставай!

Албена:Ти играеш добре рок.Този танц е изпълнен с много жизненост. Дава ти енергия.

Николай: И аз мисля така.

Николай започва  да  се приготвя.

Албена:Ще ти сложа закуска за из пътя. Ще спреш някъде и ще си похапнеш. Ето ти и малко плод. Обичаш ли ябълки?

Николай:И още как. Те са много полезни. Особено пептина, който съдържат.Хайде, Албена, аз тръгвам и се надявам, че този път ти ще дойдеш в София. И си помисли!

Албена слиза заедно с него и го изпраща до колата.

Албена:До нови срещи, Николай. Ние пак ще се виждаме.

Край

 

Автори: гл.ас. Стоян Долапчиев от ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“,
доц. д-р Елица Петрова НВУ „В. Левски“

Настоящата разработка се основава на задълбоченото проучване на жития на славянските просветители Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум; жития на отшелниците Иван Рилски, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски (Сарандапорски); жития на жените – светици Юлияния, Филотея Темнишка, Параскева Епиватска – Петка Търновска; жития на държавните и църковни дейци: Михаил Воин, Патриарх Йоаким Първи, Иларион Мъгленски, Митрополит Петър, Теодосий Търновски, Ромил Видински  и жития на мъчениците Георги Нови Софийски, Николай (Никола) Нови Софийски.

На базата на житиеписните творби се правят изводи за семейното възпитание и образованието, получавано в училища, школи и манастири. В таблична форма се представя нагледно възпитанието, обучението и образованието на светците според житиеписните творби. Изследват се не само житията на посочените светци, но се прави и съпоставка между техния живот, начин на възпитание и получено образование – религиозно и светско.

Семейната среда оказва пряко влияние върху образованието, възпитанието и живота на разглежданите светци и светици. При повечето от тях се набляга на аристократичния произход на родителите, което осигурява много добри материални и духовни възможности за развитие – за възпитание, обучение и образование. Децата израстват в „добър род”.

Родителите в повечето случаи са „благочестиви християни”, т.е. – те спазват божиите закони и възпитават децата си в нравствено-религиозните добродетели на християнството. Посочва се, че децата са въведени от ранна възраст в християнската религия чрез покръстването. Източно-православната християнска традиция влияе върху подрастващите и е определяща за тяхното образование.

Можем да твърдим, че е налице житийната схема, характерна за мнозинството от житийните творби, в която родителите са заможни, от добър род, благочестиви и богобоязливи християни. Възможно е известно идеализиране на семейната среда на светеца с оглед на неговия по-нататъшен житейски път, но религиозно-нравствената насока на възпитанието в семейството на много от тях едва ли може да се отрече. В същото време, по този начин се възпитава и подобна религиозност и у тези, които се запознават с житийните творби и героите, техните родители и семейства да им служат за нравствен пример.

Изглежда, още през Средновековието християнската църква залага много на семейството. Внушават се и се препоръчват прояви на милосърдие, на човечност и на помощ от по-богати към по-бедни хора. Този принцип, който стои в основата на християнската религия, същевременно спомага за стабилността на обществото и за осъществяване на класовия мир.В някои случаи няма конкретни сведения за родното място и семейството на светеца или светицата, но се посочват нравствено-религиозни добродетели, типични за християнството: богобоязливост, кротост, търпение, смирение, щедрост към по-бедните, мъдрост още от ранна детска възраст, почитане на родителите, любов и твърдост в отстояването на вяра и народност.

подбра Мария Герасова

Не трябва да се отвръща с неправда, нито да се причинява злина на когото и да е било – дори и на онзи, от когото сме пострадали.” Сократ счита, че любовта е силен порив, движеща сила, но не и добродетел. Тя може да ни отведе до най-доброто, но и при най-лошото. От любов човек може да извърши саможертва, но може и да убие. Любовта сама по себе си не е качество, нито недостатък. Любовта е универсална сила, тласкаща ни да търсим нещо, което ни липсва.

Уйлям Шекспир се счита за най-великия писател и драматург в историята.

Пиесите му са образец за хармонична сплав от наситено драматургично действие, богати драматични и комични образи, динамични и пълноценни диалози, богат език…

Единственият ренесансов художник споменат от Шекспир в негова пиеса е

в 5 действие, втора сцена на „Зимна приказка“- „Този рядък италиански майстор

  Дхулио Романо“.

Великият художник и архитект Джулио Романо влиза в историята на изкуството и театъра, като организатор и вдъхновител на маскарадни игри, дизайнер на нетрадиционни костюми и основен церемониалмайстор в двора на херцозите на Мантуа-Гонзага.

1551 година- няколко години след смъртта му, започва развитието на прочутата италианска комедия- Комедия дел арте. Тя полага основите на модерния театър .В нея за първи път намират широко приложение използването на театрални маски, импровизацията, скечовете, сценариите на театрални представления, пантомимата…

Чрез нея, се налагат за първи път и различни типове театрални герои, като Арлекин и Пулчинела. А представленията се представят от професионални трупи- първообрази на модерните театрални колективи.

Там ,откриваме и първите професионални актриси на Европа, които развличат краля на Франция и всички богати благороднически европейски фамилии. Основните теми- любов, ревност, изневяра, вълнуват всички.

Италианската комедия „обогатява“ визуалните изкуства- фламандската живописна школа, Вато, Пикасо…А нейните герои вдъхновяват Молиер

,                     Шекспир, Голдони, Бомарше, за създаването на своите театрални шедьоври.

Не остава по-назад и музиката…Моцарт и неговия „Дон Жуан“, Турандот“ на Пучини, Рихард Щраус- „Ариадна от Наксос“ или „Карнавала“ на Роберт Шуман…

Далечни отгласи от прочутата италианска пантомима, откриваме у големи съвременни актьори, като Саша Барън Коен…

А характерното „преувеличение“ на чувствата, мислите, действията на комедия дел арте е доведено до крайност в „Берковианския“ театър на големия английски актьор и режисьор на 20 век- Стивън Берков.

Така Джулио Романо се привръща в един от предтечите на модерното театрално изкуство.

  Георги Караджов

 1887 год. Кметът Христо Дюкмеджиев започва прокарването на водопровод на Пловдив. Водохващането е от с.Храбрино с метални тръби с 30 см. диаметър.

Проектът е завършен и тържествено осветен на 6.09.1891 год. В 24 улични чешми на Пловдив потича бистра планинска вода.

1891 год. Люсиен Шевалас създава великолепна зелена градина на площ от 80 дка, която по-късно ще стане известна, като Цар Симеоновата градина.В нея ще се проведе и Първото земеделско- промишлено изложение.

По книгата на Николай Илчевски „Пловдив най най най най най“