iStock/Getty Imageshttps://dariknews.bg/novini/liubopitno/pet-nerazgadani-misterii-na-dreven-egipet-video-2167005

Последната българска държава в Мала Азия е покорена от турците през 1516 г., когато султан Селим І разбива войската на българската кралица Катерина.

През 1391 българите при Булгардаг разгромяват Баязид.
Днес наши историци ни убеждават, че прадедите ни са отишли там късно – едва преди 3-4 века и ние знаем, че някои от дедите ни са помнели местата в България от които са се изселили към Мала Азия и са се върнали отново по същите села, но българи живеят там много по-рано. Тяхната култура не прилича на емигрантска – напротив – от нея прозира ясното съзнание за собствена земя и за роден край – там на стотици и хиляди километри от България. Пълноценна местна култура не се създава за няколко поколения. Другата характерна черта на малоазианските българи е, че по нищо не се отличаваме от останалите българи – едни и същи са фолклора, обичаите ни, диалектите ни – за разлика например от бесарабските българи, които имат свои особености. Това показва, че никога не сме прекъсвали връзките с България. Преселници от България наистина непрекъснато са се заселвали в българските области в Мала Азия, но много данни сочат, че още от древността това са български земи. 

-Авторът на житието, Охридският архиепископ Димитрий Хоматиян свидетелства в началото на XIII век, че българи са живяли в Мала Азия  – Бурса и малоазийската планина Олимп – още преди времето на Александър Велики, и че именно от тези българи е родом Св. Климент Охридски:”1. Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи*, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия. 

2. Преподобният мъж водел произхода си оттам.”

*Византийските автори често наричат българите „мизи”, а България – „Мизия”. Това народностно име се предпочита от тях след падането на България под византийско иго. В Мала Азия има област Мизия и затова авторът е смесил Мизия от Мала Азия с областта между Дунав и Стара планина.

Българи живеят на компактни маси в продължение на векове в сърцето на Османската империя.

 В Караманското шахнаме (царственик) се говори за две български държави в Южен Анадол в полите на Булгар-даг (Българска планина), разклонение на веригата Торос. За държава в Мала Азия с името Булгар се споменава още в летописна бележка на Санджар, а в повествованието „Сказание за Малик Данишменд“ също се говори за българската държава в Булгар-даг с център Ерменак. Едната е просъществувала до разбиването на българските войски /водени от българската кралица Катерина/ от войските на османския султан Селим I преди похода му до Египет и Арабия през 1516 г., а другата Булгар до 1518 г. , разбита пак от Селим І , след похода му.
В летописа на Абу Мансур ал Хазини се споменават “славянските страни Сувар, Булгар и Анкара…”. „Историята на Караман” хвърля обилна светлина върху българите във и около Българската планина и техните военни действия в Мала Азия от началото на XIII в. до началото на XVI в. Има сведения, че периодично са идвали през вековете още българи от Кавказ, Балканите, Приазовието, Средна Волга, Долна Кама.
Когато караманците идват в Южен Анадол около 1217 г. влизат във войни с България от Тороските планини. След едногодишна война те заживяват в съюз до разбиването им от Селим І. В не малко източници се споменават средновековните държави Версак, Сувар, Булгар, Анкара, като български.

Граници на Българската държава в Мала Азия със столица Ерменак при владетеля Яхша ІІ 

- книга за българите в Мала Азия от Петър Коледаров, 1940 г.

Моменти от книгата

българската столица в Мала АзияСпоред Караманския царственик крепостта Ерменак (днешния турски град Ерменек – в областта на известния курортен град Анталия) била столица на българската държава в Мала Азия при планината Булгар даг – част от голямата Тороска верига (според други Булгардаг обхваща целите Тороски планини).Турско-българските воЕто как българската столица в Мала Азия била временно превзета от турците през 13 век, според караманската хроника:Арменците, караманците и турците постоянно се оплаквали на селджукския (турския) султан Аяделин, че българите ги тормозели. Той наредил на своя васал Нуредин бей да тръгне на поход срещу българите.

“С помощта на всички огузки, тюркменски и кюрдски бейове и главно благодарение на хитростта “за очудване на всички” той успял да овладее Ерменак, заедно с големите съкровища що намерили вътре и в околността. След 40-дневно сражение превзели Мод, Гюлнари, а после и Маре в Булгардаг.”  

(Всички имена и титли са дадени в караманския царственик според караманските писатели и турските преводачи и преписвачи, а какви са били в действителност няма други данни.) 

 Войните с българите продължили няколко години. Накрая българския владетел Яхша хан загинал в битка и неговият син Айдън станал васал на Нуредин бе

“с желзни гащи”. В голямо сражение при Гюргес те били поразявани от прашките на “българите, които с всеки камък унищожаваха главите им. Самият Айдън уби на бойното поле 24 души…” Град Селевке (под контрола на кръстоносците) се предал и “българския княз Айдън бе оставен със 7 000 войници за пазител” Българските князе продължават да водят своя политика в Мала Азия. Те се месят в междуособиците на селджуците (турците) и накрая минават на страната на караманците срещу турците.  През 1343 г. заедно с караманския владетел Алаедин Карамански, 10 000 българи се били срещу Ерменак (вероятно за да си го върнат). За тази година ”френците” писали че, била “решително неблагоприятна”. Разширение на българската държава до Средиземно море. Вони мдбългарите и караманците

През 1354 г. потомъкът на Айдън – Яхша ІІ решил да отхвърли зависимостта си от Алаедин Карамански. В началото не успял да възстанови пълната свобода на българската държава, каквато тя имала при дядо му Яхша І. Бил разбит, българите се оттеглили по непристъпните чуки на Булгар даг и Алаедин Карамански се отказал да ги преследва и простил на Яхша ІІ.  

Алаедин Карамански се опитал да привлече на своя страна и Асен – вероятно (но недоказано) потомък на търновските Асеневци.Последният търновски Асеновец – Иван Асен ІІІ – имал сложна съдба. Първо избягал с държавното съкровище от България при татарите през 1270 г. После татарския хан Ногай се опитал да го убие и той отново избягал – този път при дядо си в Цариград и Андроник ІІ му дал през 1284 г. да управлява областта Троада. Най-сетне последните асеневци, според Иречек, изчезнали в Мала Азия. Ето че след 70 години те се появяват може би пак.

Родственикът на Асен - Асеноглу (вероятно негов син) през това време заедно с варсаци се отправил за град Тарос, където бил Яхша ІІ хан и го убедил отново да въстане срещу караманците.  Варсаците (берсилците) са съюзници на малоазийските българи. Те са народност от български произход, която от древността живее на две места – в Македония и в Кавказ, но се разселва и към Мала Азия:  ”Племето Березити, населяващо района около Охрид и Битоля е известно още и като варсаци или барсаци. Точно с такива названия (варсаци, барсаци) са известни и берсилите, родствено на прабългарите племе от Североизточен Кавказ, древната Берсилия.”   Ханът изявил желание да стане “султан” и с развято знаме начело на 20 хиляди войници се отправил към град Мут и го превзел. Там бил провъзгласен за шах (вероятно цар), а Асен и Садедин (вероятно водач на варсаците) били назначени за везири. Българският шах Яхша ІІ превзел град Гюлнари и всички места до Карадаг и Аляйе.  При Ларенда, където воювал с караманите, пристигнал срещу него и Алаедин Карамански. Яхша не могъл да удържи и отстъпил в Паяс (Пияс), където местният управител минал на негова страна.

 По-късно начело на 20 хилядна войска шах Яхша превзел град Никде (Нийде) и Акъ Сарай. Там обаче бил обсаден от Алаедин. Той успял да внесе разцепление сред българите. “Най-после Алаедин опростил Асен, който взел всичкото си имане и дружината си и излязъл. Отпосле името му не се чуло вече.” - пише царственика. Тук вероятно е края на Яхша ІІ, който разширил българската държава в Мала Азия до Средиземно море – от залива Александрета до залива Адалия.

Алаедин победил, но оттам нататък караманците и българите трябвало да се защитават от турците.

Войни с турците. Българите разбиват Баязид

След битката на Косово поле (1380 г.), султан Баязид (бъдещия поробител на Търновска България)  се видял подсигурен в Европа и решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия и да се справи със своя зет султан Алаедин ІІ, емира на караманците. Алаедин ІІ и българите от Булгардаг и Тюркмени се събрали на съвещание. Сблъсъкът с Баязид бил неизбежен. Водачът на българите от Тюркмени Айдъноглу с 10 000 “българи каменохвъргачи” и 6 000 гюлнарци връхлетял върху войските на турския стратег Демир Таш. В боя се хвърлил и султан Баязид, но се намерил в опасност и се принудил да сключи мир – през 1391 г.

Баязид презема Търново /с еврейска помощ/ и води още две войни с караманците и малоазианските българи, които все се подновяват, тъй като не успява да ги подчини.

Тамерлан и българите

През 1402 г. монголския хан Тамерлан напада Баязид и му нанася пълно поражение. Накрая поробителят на България на свой ред е пленен от Тамерлан. Малоазианските българи останали неутрални и се прибрали в своята непристъпна област. Заради това им благосклонно поведение, Тамерлан останал доволен от тях и “върнал на българите всичко, що било българско”.

 

Кралица Катерина  

Царственика съобщава за още една българска държавица – в непристъпната планина Еренкелов (Еренколоф - вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м, която се намира на северо-изток от Бейшехир). Там в края на 14 и началото на 15 в. царувала българската кралица Катерина. Турския проф. Асъм бей (изследовател на караманския царственик) разказва: “Понеже била умна, тя станала много богата. Тя не ходила на плячка, а войската си използвала за обработване на земята. В една хубава местност тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтън сарай, т.е “златен”, защото стените му отвън били със златни покривки. Водата за него била хваната отдалеч и доведена с водопровод.”

По нейно време, изтощени от вековните войни с турците, караманците се били оттеглили при българите в Булгардаг и цялото население от границите на Коня до границите на Бейшехир останало под властта на кралица Катерина.

През това време султан Селим водел войни в Египет, но понеже тила му бил постоянно смущаван от караманците и 10 000 българи от Ерменак, той решил веднъж за винаги да се разправи с тях. За тази цел изпратил своя пълководец Абдулах Кемал паша срещу Катерина. Тя обаче отлично се защитавала с въоръжените си с прашки войници и оръдия, разположени по височините около двореца й. Имала успех – Кемал паша паднал убит в сражението, а войските му се върнали в Кония.   Но по-късно султан Селим обградил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина се отдръпнала в планината и поставила в пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците и те с големи жертви овладели прохода. Там успели да поставят артилерия, която довършила българите. Кралицата, войската и част от населението загинали, а остатъка се разбягали.

Според надписа на гроба на Кемал паша, тези битки се водили около 1413-14 г.  

Каква е била по-нататъшната съдба на българите от двете български държави не е известно.  

По-късно малоазианските българи разказват предание за някаква Маненска крепост на “Мано, български войвода” и твърдят, че караманците са потурчени българи. Обаче караманците са християни, говорят турски, а пишат на гръцки. Има много покараманчени българи.Останали са “много старини” от крепостта Ерменак, но до тях не можело да се иде, а развалините на двореца на кралица Катерина стояли до 19 век, според преписвача на шахнамето Ибрахим Аджизи. Те образували могила, която местните наричали Хатун сарай – “Женски дворец”. 

Българите и от двете държави са християни. 

През цялото Средновековие и до 20 в. в Мала Азия се заселват българи – заточени там от византийци и турци или доброволни преселници, които бягат от турски размирици в балканските български земи.

През 7 век император Юстиниан заселил 30 хиляди пленени българи от Македония в Киликия за борба срещу арабите. 208 хиляди български бежанци по време на Телец са заселени от византийците във Витиния (Брусенско). 

През 50-те години на 9 век Кирил и Методий отиват в манастира Полихрон в малоазийската планина Олимп (до Бруса) и там създават азбуката си. 

През 14 век, при византийски междуособици, турците опустошават Тракия и изселват голяма част от населението в Мала Азия. Такива роби се отвличат в Мала Азия  и през всички следващи столетия. Народният певец пее за многото “синджир роби”

Хиляди българчета взети за еничари още от 15 в. били изпращани срещу Тамерлан и по фронтовете в Мала Азия, Сирия и Египет. След това тези “войнигани” минавали в обоза и ставали пастири и коняри на султанските и везирските стада и хергелета. С песни, гайди и знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата към Мала Азия. Много от тях се заселвали и се задомявали в българските села в Мала Азия и оставали при малоазийските българи.Връзките с Българиябили постоянни – в Мала Азия непрекъснато обикаляли български търговски кервани на камили и продавали стоките на българските занаятчии, които били едни от най-известните в Османската империя – аби, шаяци, черги, гайтани от Габрово, Самоков, Устово, Димотика. Много балкански и родопски еснафи, покрай търговията, също се заселвали в Мала Азия.  Най-късните български поселници в Мала Азия са бежанците. Високата порта, подобно на Византия, за да отслаби България, започнала да заселва в Добруджа, Делиормана и на други места селджуци и други турци. В България станало несигурно заради кърджалии, еничари и други бандити. Много българи се принудили да търсят спокоен живот по-близо до централната османска власт. Така се появили най-новите български селски и градски махали в Мала Азия – от 17 до 19 в. Те са запазили българския език, нрави, носия, лични и фамилни имена, песни и обичаи.

Занимавали се със земеделие, пчеларство, бубарство, скотовъдство. Коледаров пише, че те са били заможни и беден човек между тях рядко имало – всеки род притежавал средно по 100 декара земя.

Имали буден български дух. През 1873 г. жителите на българското село Мандър пребили с колове гръцкия Кизикийски владика. До там се стигнало, защото отказали да плащат данък владичина на гръцката Патриаршия, а той имал неблагоразумието да посегне на един от българите. За инцидента разказва мандърският учител Неделчо Орешков, който оставил бележки за родното си село и за учителстването си. 

Почти навсякъде имало черкви, в които се пеело и на български (освен на гръцки). Делегация от Мала Азия поискала от българската Екзархия български свещеници и учители, но тя не успяла да им изпрати и такива имало само двама. 

Нашите предци живели в Мала Азия сравнително свободно и охолно до Освобождението. Тогава започват притесненията. 

 

/Забележка: Възрастен българин от най-голямото българско село Коджа Бунар (дядо Илко от с. Бяла поляна) разказва следната история, непотвърдена от нашите учени. Българите живеели спокойно, били собственици в земята си, местните турски паши ги зачитали и си имали вътрешно самоуправление. Не създавали проблеми на турските села и те също не ги закачали. Положението се променило около Балканските войни, когато правителството започнало да заселва в близост до тях черкези-бежанци. Те започнали да създават проблеми на българите. Отношенията между черкезите и коджабунарци се изострили. Турската власт отказала да вземе страна. Развръзката е следната – най-сетне преди една сватба в селото дошъл черкезки главатар с хората си и обявил, че той ще е първия, който ще спи с булката през първата брачна нощ. В деня на сватбата младоженеца събрал приятелите си и въоръжени причакали черкезите на реката. Те наистина се появили и когато тръгнали да пресичат, българите започнали да ги убиват един по един. Убили няколко от тях и черкезките села се разбунили. Местният турски паша предупредил българите, че срещу селото се готви погром. Това ускорило изселването им в България, с помощта на пашата./

 Изселването 

Българските села през 1913-1914 г. – насила били принудени от турската власт да се изселят. 

/Забележка: Едни от най-ярките разкази, които по-възрастни малоазианци помнят от бащите си са за големия български кораб, с който преминали Босфора и премреждията и затрудненията, които им създавали турските власти, докато се качат на него. Често не им разрешавали да вземат голяма част от собствеността си. Така от заможни хора някои, които не си направили сметката навреме да се сменят с турски семейства, се озовали в България бедни бежанци. Другите ярки спомени са за приготовленията за преселването. По-будни българи от малоазийските родове по-отрано пътували за България и издирвали турски семейства с които да се сменят и да разменят къщите и имотите си. Първите от тях били гледани като авантюристи. Но по-късно и други малоазианци последвали примера им. С тези турски изселници от България, с които се сменяли, те се сприятелявали, а с някои приятелството им оставало за цял живот./

В Мала Азия остават много българи, които изгубват самосъзнанието си. В градовете Бандърма, Бруса (един от кварталите там и днес се нарича “Булгаръ Махле” /към 1940 г., когато е писана книгата/), Смирна (там К. Фотинов издава първото българско списание – “Любословие” – през 1842-1844 г.) и др. те се потурчват, а другаде, като в с. Къз-Дервент, се погърчват. 

 Малоазийски българи са и част от “гръцките бежанци от Мала Азия”, за които гръцките вестници пишат, че говорят по-добре български, отколкото гръцки.

 Багдадските българи 

Западни учени пишат, че българите имат вродена склонност да колонизират. Така една част от малоазианските българи стигат чак до … Багдад  и по-точно планинската му околност. Те се занимават с обработване на горите, селата им са чисти, без инородци и иноверци.  През 19 век те говорили български и знаели за съществуването на българи и българска държава в Европа. По селата си багдадските българи си построили каменни черкви. Към края на 19 век в България пристигнал един багдадски калугер, който събирал помощи за един тамошен български православен манастир, който те си направили.

Първите преселвания на българи в Мала Азия през Средновековието са станали по време на българо-византийските войни и византийското владичество над българските земи. През този период хиляди българи били преселени отвъд Босфора и Дарданелите. Имало и българи-боляри, между тях и членове и потомци на династията на Асеновци, които влезли в близки връзки с византийския императорски двор. Някои преминали на служба на византийците и били използвани срещу българите. Боляринът Мицо като отплата за предателство получил феодално владение в Мала Азия. Син му Иван Мицо, внук на цар Иван Асен II, бил оженен за дъщеря на византийския император Михаил VIII Палеолог. По време на въстанието на Ивайло и междуособиците в България императорът нахлул с войски заедно със зет си и през 1279 г. го поставил на българския трон, с име и титла цар Иван Асен III. След разбиването на византийските войски от Ивайло през 1280 г. Иван Асен III избягал в Мала Азия при византийците и завършил живота си в Цариград.

Втората вълна преселвания на българи в Мала Азия била по времето на завладяването на България от османските турци и през периода на турското робство. За тези българи П. Р. Славейков пише в издавания от него в Цариград в. “Македония”:

“При превземането на Търново от турците султанът преселил много български семейства в тогавашната столица Бруса… И до днес в един край на Бруса една местност носи названието Булгар махалеси, но няма веке ни здание някакво тако, ни белег некой, ни пък българи жители. Може да се предполага, че те са се преселили испосле в Едрене и в Цариград след пренасянето на столицата в тези градове или са се слели с местните тамо жители и са изгубили езикът си и народността си.”  

Тези българи били ислямизирани и потурчени, други били асимилирани от гърци и тюркоезични християни, наричани ка-раманлии. Някои от търновските и от други населени места първенци приели исляма, за да запазят живота си или да се включат в османската държавна, военна и административна йерархия на властта в балканските и малоазийските провинции. Между отвлечените и доброволно приелите исляма имало и членове на царската фамилия. В околностите на старата османска столица Бурса (българите произнасят и пишат Бруса) завършил живота си плененият от султан Баязид през 1396 г. последен български цар – владетелят на Видинското царство Иван Страцимир. Един от синовете на цар Иван Шишман -Александър, приел исляма и името Сюлейман. Той заемал високи постове в султанската административна и военна йерархия. Бил валия (управител) на вилаетите на Самсун и Сарухан, командвал и войските на султана срещу въстаниците на Бьорклюдже Мустафа и Торлак Кемал – последователи на прочутия средновековен философ-революционер шейх Бедретин Симави, който проповядвал утопичен комунизъм. Александър (Сюлейман) загинал през 1419 г. или 1420 г. в сражение с въстаниците в Западен Анадол.
Случаят със сина на цар Иван Шишман е описан от османски летописци на времето и от съвременни турски историци. Публикацията на проф. Неджиб Асъм през 1921 г. е въз основа на ръкопис от по-късен произход. В 200 страници на тази история се съдържат над 100 сведения, в които се споменава българско племе, българска войска, български войници, български бейове, български владетели, страна Булгар, планина Булгардаг. “Преди всичко историята на Караман утвърждава наличието на компактно българско население в южната и средната част на Мала Азия. Летописецът често определя българите, живеещи там през XIII в. като “българско племе” – подчертава авторката. Българите, според нея, трябва да са имали значителна бойна сила, вероятно най-малко 4000, а може би до 20 хиляди души, за да могат да водят войни срещу карамани, селджукски и османски турци, кюрди и тюркменски племена. К. Венедикова стига до извода, като проф. Татарлъ, че Шикяри бей давал сведения за наличието на “публична власт” и “държавни механизми”. Българите били обединени на териториален принцип около планината Булгардаг през различни периоди на тяхното съществуване. В историята на караманците тя намира сведения за “държваност и суверенитет” на българите в Булгардаг преди първите си контакти с караманците, с които по-късно установили “договорни отношения” с известни елементи на васална зависимост от тях.

От тези българи, преселени в Мала Азия от византийци и турци през Средновековието, не са останали следи освен някои наименования на местности и селища, в които са живели, работили, или където са воювали: Булгардаг (Българска планина), Гявурдаг (Планина на неверници) също в планинската верига Торос, Булгар-мадени (Българска мина) във вилаета Адана, също в Южен Анадол, в южните склонове на Булгардаг, Булгар махалеси (Българска махала) в покрайнините на Бурса.
В Южен Анадол има един вид гъдулка с 4 струни, която местното население нарича “Булгари”. Гайдата, кавалът, хорото се свирят и играят и в Мала Азия, но това не са турски, а български музикални инструменти, както хорото е българско.
Българите в селата на Северозападен Анадол, съществували до 1914 г., разказват легенда за развалините в района на Бандърма, край езерото Маняс, и казват, че били останки от крепостта на българския войвода Мано, но тя е далече от Булгардаг и Ерменак.

 Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения – Ани (Овнанян, 1969, 21-22). През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край (Аристакес Ластивертци, цит. по Овнанян, 1968, 21).
***
И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини “Забележителните дни на селджушката държава” , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават “славянските страни Сувар , Булгар и Анкара…” (цитат по Татарлъ, 1982, 387).
В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати – юруци (Eroz, 1983, 21 и 22). 

 Професор Стефан Младенов определя езика на малоазийските българи като един от южнотракийските и източнородопските говори. Известният наш етнограф Васил Кънчов го определя като “съвсем чисто тракийско наречие”, а проф. Л. Милетич казва: “Те говорят в главни черти оня клон на рупския диалект, който сега преобладава южно от Марица, по цяло Хасковско”. В диалектно отношение самобитен остров е село Стенгелкьой, околия Лапсеки, чиито жители са потомци на заселници от Костурско в Югозападна България.

Подобно на източните говори и в малоазийския е разпространено произнасянето на старобългарската гласна е двойно,Ѣ като Я, омекотяването на някои съгласни – „Н“, „Л“, „Р“, „Т“ и други старинни говорни особености.

Примери за:

Изговаряне на е-двойно са: бяше, излязе, двя, двяста, нвяста, вятер, чувяк, недяля, вряме, ряка, вяйка, гняздо’. Но в някои случаи ѣ се изговяря като “а”: цало, цали.

Омекотено се изговарят съгласните в думи като: конь, тютюнь, огънь, соль, дюльбень (забрадка), шельмень (охлюв), день, копань, орань, кетень (лен), дармонь, лялька (картунка), Влидень (Великден), алать (олио), мъльчи, зеть, пъть, бать и др.

Особени показателни местоимения: соя (този), ноя (онзи), тяя (тази), няя (онези), сва (това).

Особени притежателни местоимения: хи (и), хми (им).

Ударение върху първата гласна в някои думи: жена, мома, дяте, ръка, нога, ода (вода), ряка, глава, ухо, око и др.

Замяна на ч с ц: цървен, църноок, църница, цървя (червеи) и др.

Умалителни: очиньки, ушиньки, дичиньки, мънинка, кунинка (колко малко), мисонци (месенце, месце) и др.

Използва се звателен падеж в отговор на питане: Кък та викат? – Мене ма викат Стану(Иване, Димитре).

В говора на малоазийските българи могат да бъдат открити редица редки и слабо използвани думи в други български говори. Сходни характеристики на езика могат да бъдат открити само в Хасковско и Южна Тракия. Част от думите имат турски и/или гръцки произход. Особени думи,

съществителни имена: кулизма (икона), драмела (джанка), пушигъз (шипка), кочур (кочина за прасе), рапка (царевица), ропа (дупка в земята), бял лук (чесън), посарич (дрисльо), лахана (зеле)(от гр.λάχανο или тр.lahna), пиршюня (перушина), търкалета (колела), шушка (прашинка), хута (престилка).
глаголи: бъхте (бие), бендисвам (харесвам) (от турски beğenmek – харесвам, одобрявам), сайдисвам (уважавам) (от турски saygı – уважение), калесвам (поканвам), докундисвам (обиждам) (от турски dokunmak засягам,закачам), обидвам (навестявам), куртулисвам (успокоявам се).
прилагателни: паратька (свободна), надупен (по очи).
наречия: мърва (малко), пъсно (мръсно, за дехи), меч-меч (пълзешком), възнак (по гръб).

В изречение:

Рюкни сяя дичинки да дойдат тува. Викни тези дечица да дойдат тук.
Калотишка калмана Стана, ката день паратька. Блазя и на кумата Стана всеки ден е свободна.
Ку имаше мърва брашно и алать, щяхме да сторим ленгиди. Ако имаше малко брашно и олио щяхме да направим мекици.

 На 2 август 1879 година такава молба е връчена на Варненския губернатор от името на “повече от хилядо семейства” населяващи “долните чисто български, почти всеко с църква и изключително с гръцки свещеници и с училища (но за жалост все за гръцко учение) села: Коджабунар (200 къщи), Гюбел (180 къщи), Мандър (80 къщи), Тебелери (70 къщи), Еникьой (45 къщи), Х. Паункьой (40 къщи), Баиремич (35 къщи), Сюют (25 къщи), Аладжабаир (20 къщи), Мехмед бей-чифлик (12 къщи), Смаул (10 къщи), Кубат (89 къщи), гдето се занимаваме със земледелие и скотовъдство.”

В прошението подробно са разказани причините, поради които техните родители са потърсили спасение в Мала Азия, продължаващите безчинства на турската власт и черкезите и пр. Молбата им е “да се разпореди правителството, за да се изпрати един параход в гр. Бандарма, който да ни пренесе от това пристанище в гр. Варна.” В този смисъл Варненското пристанище е вратата за малоазийските българи към свободното отечество. В повечето случаи се налага техни представители да пребивават в града дълъг период от време, за да установят контакт с властите или получат отговор на молбите. Един от многото такива случаи е прошението на “Слави Проданов, Димитър Иванов, Митьо Павлов, жители от с. Гюбел, Мейличска околия, Брусенско окръжие, в Мала Азия (Турция), временно живущи в град Варна, 4 участък, на хотел Юшенлийски” от 24 септември 1883 г.
“Господарю! Ние, долуподписаните, сме нарочно пратени от всичкото българско население в Мала Азия и от страна на всичките най-покорно молим Ваше Височество, да блъговолите по принадлежност на турското правителство, за да ни оставят свободни за изселението ни от там за в Княжество България, защото имаме голяма нужда и не можем вече да търпим турските към нас отнасяния, които ни бият, крадат ни децата за откуп и пр. и пр. Уверени сме, че просбата ни не ще остане без удовлетворение…”
Една голяма част от малоазийските и най-вече от тракийските българи успяват с руски военни кораби да се доберат до Варна. Френският вицеконсул Е. Боасе, който стриктно докладва за изтеглянето на руските войски, не пропуска да съобщи за придружаващите ги бежанци от Одринска Тракия. Например на 4/16 юни 1879 г съобщава в донесението си: “Вчера, неделя, 2 руски военни кораба “Владимир” и “Весла” и един параход на руската компания “Александър” прекараха от Бургас до Варна един генерал, 120 офицери от 12, 16 и 37 дивизия, голям брой чиновници, стотина емигранти българи и гърци от Къркклисе (Лозенград)…” В друго свое донесение от 30 юни/12 юли Е. Боасе съобщава, че руският военен кораб “Владимир” и търговският “Александър” превозват от Бургас до Варна офицери, войници, 12 000 патрона и “20 емигранти от Къркклисе (Лозенград)…

“Ние сме българе, ние сме българе”
Български войници на Чаталджанските позиции през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Заведени при началството, турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. След много премеждия, при голям риск за живота си, те успели да достигнат фронтовата линия и да преминат на българска страна.
След Хуриета (Младотурската революция през 1908 г.) българските младежи в Турция били вземани войници в турската армия. През Балканската война мнозина българи от Мала Азия били изпратени на фронта. Почти всички, на групи по двама-трима или поединично, преминали в България. Бягства на малоазийски българи от турската армия имало и преди, и след войната. Те прекосявали турско-българската граница или по различни пътища и по море стигали до други страни и оттам се прехвърляли в България. Те настоявали пред българското правителство да уреди преселването в България на семействата им, останали в Мала Азия, изложени на насилия и грабежи от турските власти, от черкези и от пристигащи от България турци-мухаджири (изселници), които се настанявали в къщите и

От арменски източници (Мовсес Хоренаци, Ашхарацуйц) е известно, че първите древнобългарски поселения в Анатолия датират още от Античността (II в. сл. Хр.) и са на т.нар. Вундови българи, които са преселници от Имеон или Севернокавказките степи на арменската територия наречена от Хоренаци “Вананд”, която днес попада в границите на Република Турция в Източен Анадол. Едва през XXI век е извършено специализирано лингвистично-историческо проучване за Вундовите българи.

Първото голямо преселение на български славяни в Мала Азия извърша император Юстиниан II през 690 г., когато преселва 30 хил. местни славяни от района на Кавала към Киликия, вероятно за отбрана от арабски нападения и нахлувания в Анатолия през т.нар. юдейска порта.

Втората и най-голяма преселническа вълна е преселението на 208 хил. тракийски славяни към района на Бурса (виж история на Бурса) във Витиния, което е осъществено от император Константин V Копроним по време на управлението на кан Телец.

Третата огромна и вече под етническото име българска изселническа вълна е описана от арменския историк Аристакес Ластиверци, който в своето “Повествование”, писано в годините 1072-1087 отбелязва, че: …

“А пък българските жители той чрез измама (император Василий II Българоубиец) събрал на едно място, преструвайки се, че желае да ги възнагради, а след това заповядал да ги запишат във военните списъци и да ги изпратят на Изток по пътищата, от които няма връщане. Ту дошли тук (в Армения, т.е. Велика Армения) и накрая разорили цялата тази страна (т.е. по византийската укрепителна линия в Анатолия). О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещастни са местата, през които те минаха! Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие! Уместно е да се повторят скръбните слова на пророка Йоил: Пред него земята е като райска градина, а след него ще бъде опустошена степ. Но достатъчно за това. …”

 http://vselenabg.blogspot.com/2015/11/blog-post_86.html