Какви точно породи коне е имало по онова време, археологията не може да отговори, макар че са засвидетелствани погребения с коне в много райони на Евразия, в това число и в България. Предполага се, че по това време са съществували няколко породи коне. Сарматите използвали две породи – ферганските(за тежката кавалерия) и дребните, по-ниски на ръст( чийто прародител е монголският търпан) за скотовъдство, транспорт и леката кавалерия.
Хуните също са ползвали такава порода коне, неин потомък в България е аборигенният делиормански кон, много популярен до края на 19 век. Служейки в римската войска сарматите използвали своите коне.   

Все пак за церемониални и официални нужди най-вероятно аристокрацията е ползвала ферганската порода в противовес на обичайния “народен” кон за всекидневни нужди… Непосредствен образец на древния български конник е каменният релеф на т.нар. “Мадарски конник: от тук: 

https://boianimen.blogspot.com/2017/06/blog-post_27.html

Също така и от средновековните рисунки графити:

Български средновековни рисунки-графити :

https://boianimen.blogspot.com/2017/06/blog-post_94.html

Възстановка на средновековни български коне по скелети от погребение. Явно става дума за дозор от двама човека, т.е. това е вторият вид основна порода, конете на съгледвачите и патрулите т.е. най-бързите в случая.

  
За тежката конница т.е. болярските дружини, са засвидетелствани също в едно интересно проучване на проф. Николай Овчаров. Ето една такава възстановка:

     
От тук: http://www.promacedonia.org/no/no_1.htm?fbclid=IwAR0TsvkXlRGocXG-25SemNfqH_hCT2BZ-XQnI9Q1DDq1WK00oHVPTmkT9r8

Българските породи коне впечатляват с издръжливостта си и приспособеността си към родния климат. Основното им предимство е, че повечето от тях издържат на студена зима с температури достигащи -20 градуса и много горещо лято с максимални температури до +35, +38 градуса.  

За съжаление в наши дни обикновеният човек е далече от коня. Такова е ежедневието ни. Рядко срещаме това прекрасно животно, защото за разлика от дедите ни, не го използваме за транспорт и за воюване. Нямаме го вкъщи и почти не го срещаме вече по улицата. А то е било неизменна част от живота на българина…  

От аборигенните породи най-известни са:
 
1. Делиорманския кон.

Център на развъждането му е Южна Добруджа. Конят е нисък /130 см при холката/, здрав, издръжлив на липсата на вода, високите летни температури и изгорялата тревна растителност. Поясницата е дълга, а гърдите често са тесни и плитки. Работоспособността е изключителна. Двойка коне с товар 650 кг изминават 35 км за 2,5 часа при непрекъснат тръс и само с кратка почивка по средата. Аборигенната местна порода “Делиормански кон”.
До края на 19-ти век се отглеждал в полудиво състояние на хергелето в степните и полустепни райони на Добруджа и Делиормана. Високо ценен заради универсалните си качества по цялата страна и на Балканите. Това бил т.нар. народен кон. По време на руско-турската война от 1877-78 г. Петко Р.Славейков(който бил главния българин по това време и отговарял за връзките с местното население пред руското командване) и в свитата му яздели именно такива коне.  

Повече за Делиорманския кон тук:

http://www.zooferma.com/deliorman_horse.html

2. Планински товарен кон.

Най-голямата група тук са каракачанските коне. Планинският кон е дребен, с характерен широк гръб и закръглен гръден кош, които го правят да изглежда масивен. Средният пояс е не само дълъг, но и много обемист, което се подсилва от големия корем, дължащ се на грубия фураж. От същия тип са старопланинските коне и конете от Родопите.  

От селекционираните български породи:  

1. Източнобългарска порода.

Създадена е в конезаводите “Кабиюк” и “Божурище” чрез сложно възпроизводително кръстосване на местни, арабски, англо-арабски и полукръвни английски кобили, съешавани с полукръвни и чистокръвни английски жребци. Първите кобили, използвани като майки, са били внос от Русия, Полша и Унгария. До 1925 г. са използвани главно полукръвни жребци, а след това съотношението се променя в полза на чистокръвните. Целта е създаването на подходящи за нашите условия полукръвни ездови коне. В конезавода в Божурище, които снабдява с ездови коне кавалерията, се оформя ценно стадо.

Постиженията на Източнобългарските коне на хиподрумите са много близки до тези на чистокръвните коне, като дори в Пардубице породата е спечелила няколко призови места. Работоспособността във впряг е също много голяма. При 20 кг теглителна сила без особени усилия конете изминават в тръс 2000 м за 6 минути. С празна каруца в тръс конете достигат 30 км/час. Всичко това нарежда породата на първо място между нашите коне. Елитната част на породата е в “Кабиюк” и “Стефан Караджа”.  

 2. Плевенска порода.

Създадена е в бившия конезавод “Клементина”, сега “Чифлика” край Плевен. Кръстосвани са местни, местни подобрени, полукръвни арабски и т.н. кобили с арабски, англо-арабски и главно гидран жребци. Формирането на породата е започнало през 1880 г., а утвърждаването й става през 1951 г.   

3. Дунавска порода.

Създаването й започва през 1924 г. в конезавода “Клементина”. Освен местни, полукръвни и англо-арабски кобили са използвани и кобили от породата Нониус, които били покривани с жребци от породата Нониус. Така освен поглъщателно кръстосване на местните и подобрени кобили с жребци Нониус е прилагано и чистопородно развъждане на подходящ за нашата страна тип  жребци и кобили Нониус. В резултат е създаден своеобразен български Нониус, различен от развъждания в Унгария, Чехия, Сърбия и др. Породата е призната също през 1951 г. Това е полукръвна впрегатна порода за транспорт и селскостопанска работа. Конете са едри, масивни, със здрава костна система. Цветът е черен, кестеняв и рядко алест. Цялото тяло е леко удължено, а живото тегло е доста по-голямо от това на конете от останалите полукръвни породи /550-600 кг/

https://atil.blog.bg/history/2021/10/10/velikiiat-konen-narod.1783407

Таг старите български породи, коне

Тези символи са добре познати на древните българи още преди трайното им заселване в земите на Балканите. Те са присъствали в украсите на ръкописни книги, в шевици на дрехи и тъкани, амулети и накити. Символът се възприема като етнокултурен код от средновековния българин, създаващ сигурност, самочувствие, себепознание, идентичност. Останал в паметта на етноса, символът се възприема като знак, който носи благослов, здраве, предпазва от зло, превръща се в послание към поколенията.

Древният символ „дълголетие” или „космическа костенурка” е открит сред ръкописи от първата половина на XV век (Четвероевангелие на йоромонах Никодим). Той доказва силата и устойчивостта на художествената традиция дори и в началните векове на османското владичество. Съставен е от символ квадрат, състоящ се от 16 квадрата. Той може да се получи на основата на древнобългарската матрица.

Квадратите са обединени от общите им диагонали. Този символ е познат от дървената врата на Хрельовата черква в Рилския манастир (1335 г.). Той се възражда в тъкани килими и дори в женски чорапи от XVIII-XIX в.  

Мандалата е древен графичен модел на космоса. Не е донесен, нито е измислен в Индия а се среща на много места по света, без някой да го е носил там. Както е и при североамерикавските индианци или древните българи от Евразия. Чрез този символ се постига хармония между Земния и Небесния свят. Той е открит в Остромировото евангелие от 1056-1057 година, но и във фрагмент от мраморен фриз от Двореца във Велики Преслав (IX-X в.).

Планът на предхристиянската култова сграда, върху основите на която стъпва централния олтар на Голямата базилика в Плиска (IX в.) възпроизвежда модела на мандала.   

Знакът „разцъфнал равнораменен кръст” (или плетеницата, за което се споменава във филмчето за Булгарите долу)вписан в кръг се среща врязан в каменен блок от Големия дворец в Плиска. Подчертано е култовото му и защитно предназначение. Същия знак може да се открие в основата на грузински килим „хали” от XIX в.

Древният знак бележи основните посоки на света и мястото на центъра.

П.П. Всъщност старите думи казват много. И за мандалата и плетеницата и плетовете…

Да видим за мандалото:

ма̀ндало — съществително име, среден род
Значение мн. ма̀ндала, ср. Заключалка на врата, голямо резе, което държи вратата затворена.

• Мандалото падна. — За нещо, което до този момент е било позволено, достъпно, но вече не е.

Т.е. пак за защита става дума.  То и за нея има много фантазии а келтите например, знаят. Имат много талисмани с мандали и същия вид плетеница.
В Америка има много келти и знаят, сценаристите на фентъзи филми и сериали отдавна са сложили в ръцете на магьосниците да правят защитни стени от енергийни плетове и мандали.

Затова и горният кръст с “разцъфнало цвете” са го изсекли върху сградата на Големия дворец в Плиска, работното място на държавния глава. И един Господ знае по кое време се е случило.

https://atil.blog.bg/history/2022/08/24/drevnobylgarskite-simvoli.1832083

 Таг древнобългарски, символи

Преди 150 години в Букурещ в българската емигрантска печатница “Свобода” под редакцията на Любен Каравелов е издадена книгата:“МОЕТО ПЪТУВАНЕ ПО СТАРА ПЛАНИНА И ЖИВОТООПИСАНИЕТО НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ СТАРИ И НОВИ ВОЙВОДИ”.Неин автор е прочутия хайдушки войвода Панайот Хитов (1830 – 1918) . Книгата е разделена на множество кратки глави, в които е проследен целия жезнен път на войводата. Тя предизвиква значителен отклик сред съвремениците си.Обнародваните през 1872 г. записки на П. Хитов привличат вниманието и на чуждестранните учени като К.Иречек, А.Н. Пипин и др. и неслучайно още преди Освобождението на България книгата е преведена на няколко чужди езика. Тя е и важен исторически извор за българското хайдутство, за живота и подвизите на много легендарни войводи като Димитър Калъчлията, Кара Танас, Алтън Стоян, Бойчо Войвода и др. и вообще важен източник за Възрожденската ни история.Тук се предлага кратък текст от началната глава озаглавена ”Млади години”.От самото начало читателят ще усети непримиримата ненавист на младия Панайот Хитов срещу османските потисници и неговата неутолима жажда за свобода. Както обаче, от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек – хайдутин. Подобно на мнозина други, които са нямали такова намерение, на него като че ли му е “било писано” и съдбата го е водила именно в тази посока. “Аз съм се родил в 1830 година в Сливен. На баща ми името беше Иван Хитов, а на майка ми Съба. Баща ми се наричал Хитов затова, защото на дядо ми името е било Хито. На майчинимия ми баща името било Христоскал, а Христоскалов баща е бил Златко-чорбаджи.(…)Когато Златко-чорбаджи минавал през града, турците ставали на крака и ниско му се покланяли, а когато влизал в мезличът/ общински, градски съвет; събрание/, хановете и бейовете му опразвали място и го канели да седне. Неговите лозя се обирали със зурли, тъпани и голямо веселие. Златко чорбаджи бил наплашил турците до толкова, щото тия решили да го убият, – и убили го…Моят баща беше горски човек – овчар и козар. Богатството му беше средно. Когато ми се изпълниха дванадесет години, баща ми ме взема със себе си и ме направи козарче. И така аз почти порастнах в гората при козите - и се научих от малък да нося пушка и да ценя човешката свобода. Нека ми бъде простено да кажа, че в нашето отечество само хайдутите, овчарите и говедарите са свободни хора. Тия хора барем на време са избавени от турското робство и от чорбаджийските насилия, а за една свободна и щастлива минута много българи са готови да пожертвуват всичкия си живот.Една вечер, като вечеряхме вече, баща ми стана, взема пушката си и рече ми: “Вземи, сине, шишането си и иди да спиш зади кошарата.” Аз, като млад и неопитен момък, не послушах бащините си съвети, а останах при овчарите, които в това време свириха, пееха и се веселяха. (…) В онова време, когато ние се веселяхме, нас ни нападна една въоръжена турска чета (…) Нашите момци не се защитаваха, а се предадоха като жени.Турците ограбиха всичко щото намериха в колибата, а мене и още двамина от нашите овчари вързаха и ни отведоха със себе си. Пред зора овчарите бяха пуснати, но турците им заръчаха да кажат на баща ми (…) “Ако Иван не ни прати хилядо жълтици, нека дойде на Ройна – планина и да събере на сина си костите” (…)Овчарите се върнаха при баща ми и му разказали какво са видели (…) Тогава баща ми вземал пушката си и отишъл да ме търси. Когато стигнахме до едно място, което се нарича Еньова-булка, изведнъж гръмва една пушка и един от хайдуците падна на земята. Когато другите турци видяха своя другар мъртъв, оставиха ме и побягнаха. Побягнах и аз. (…) Преди обед аз стигнах дома си. Около обяд дойде и баща ми, и тогава вече се научих, че съм бил избавен от него.  От онова време аз оставих овчарството и козарството и се залових за баккалък/ търговия с хранителни стоки/; но това занятие не беше за мене – за свободния човек е твърде тежко да продава на гаджалите/хулно название за турци/ за три пари сирене и да слуша всевъзможни псувни.Скоро аз оставих бакаллъка и се залових за касаплък. Разбира се, и това занятие не беше в състояние да удовлетвори моите желания. В продължение на три години аз изгубих половината от капитала си. Турските чиновници вземаха месо на вяра и никога не плащаха. Само из конакът имах да вземам повече от 4 000 гроша. Иди ти прави търговия, когато в царството не съществува никакъв ред и когато почти всеки турчин е крадец!Турските чиновници се хранят безплатно по всичка България и така аз напуснах касаплъка и захванах пак да купувам овце, кози и говеда и да ги препопродавам на касапите.В 1855 год. умря майка ни. После смъртта и ние останахме двама братя и две сестри. Баща ни още живееше. В това също време между народа се беше разпространил такъв един слух, че българите могат да се делят между себе си сами, без да искат позволение от турските власти. Тоя слух ни накара да повикаме по-първите от нашите граждани, съседите си и роднините си, и да разделим онова, което беше останало от майка ни. Сестрите ни бяха вече омъжени.Подир три години някои си турски мекерета наговориха сестрите ни да искат от мене изново дял от майчиното ни имане. Разбира се, че аз трябваше да им откажа, и те отидоха да ме съдят пред кадият. Кадият беше един от ония турци, които смучат народната кръв и пият народния пот, като всяка пиявица. Тоя кадия изпрати едно заптие, за да ме закара в правосъдното съдилище. Това ми обърна сърцето наопъки. (…)Тръгнахме. Когато вървяхме из пътът и когато видях, че хората гледат и сочат с пръст към мене, то на сърцето ми падна голям яд, и аз казах на заптието: “Моля ти се, аго, да ме оставиш… Върви ти пред мене или подир мене, че ме е срам от хората.”Но турчинът, като всеки турчин, поиска съвсем да ме засрами пред светът: той се приближи до мене, хвана ме за рамото и ме поведе насила. Това турско варварство ме накара да забравя за себе си и да направя началото.Аз хванах царския чиновник през кръста, хвърлих го в калта и го изгазих с коленете си. Когато наситих яростта си, отидох при чорбаджиите и обадих им, какво се е случило…Нашите честити чорбаджии, наместо да ме попитат, защо са ме карали насила и защо съм изгазил заптието, – захванаха да викат, да ме обвиняват и да ме попърджат… – “Да сте проклети”, помислих си аз; но не проговорих ни бяло, ни черно…В това време дойдоха няколко души сеймени/ военни полицаи/ и закараха ме при кадията. Кадията заповяда на сеймените да ми ударят петдесет тояги по краката, защото съм дръзнал да ударя царски човек…Захвана се съдопроизводството. Каквото и аз да проговорех, кадията ми отговаряше: “Мълчи, бре гяур! Не ща аз да слушам твойте думи. Ти си достоен за бесене!” Във времето на това турско съдопроизводство, мене беше дотолкова дотегнало, щото аз насмалко щях да се спусна, да хвана правосъдецът за врътът и да го удавя като жаба. Най-после кадията реши да дам на сестрите си 200 жълтици, или да изляза из бащината си къща. (…) и аз бях принуден да дам втори път 200 жълтици и да се избавя от турското правосъдие.  (…)Един ден аз повиках брата си, предадох му всичкото свое имане дадох му къщата си и помолих го да храни жената ми. Брат ми ме обичаше твърде много, и затова, когато чу моето предложение, той ми рече така: “Аз ще ида с тебе, ако би ти отишъл и в пъкъла.” (…)После дълги молби, брат ми се съгласи да остане дома, а аз и моят шурей Стоян отидохме да се “шетаме” по Стара-планина. Аз казах вече по-горе, че хайдутинът е най-щастливият човек в турското царство а моето сърце търсеше свобода, търсеше честност, търсеше правда. Само Стара планина беше в състояние да удовлетвори моите желания.“Благоразумните” хора говорят, че отмъщението е свойствено само на дивите и на кръвожадните народи; а аз мисля, че то е свойствено само на честните хора, които имат душа и сърце, които ценят своето човешко достойнство и които не се наричат животни. Когато аз излязох “да се шетам” по Стара планина, то единствената ми цел беше да си отмъстя на турските зверове, които не знаят, ни що е чест, ни що е човечеството, ни що е правда.Причината, която накара и шуреят ми да вземе пушката си и да върви след мен, беше следующата. Стоян имаше четири братя, от които единият беше бакалин и се наричаше Тодор. Веднъж той се скарал с няколко души турци, които от яд му строшили кракът. Тодор пролежа цели две години и похарчи около 20 000 гроша. Стоян поиска да отмъсти за брата си и уби двамина от гореказаните злодейци. Другите турци помирисаха каква е работата и търсеха случай да убият и него.С нашата “вярна и сговорна дружина” се съедини и Георги Трънкин, който беше родом из Сливен, но живееше в Добруджа. Георги беше хайдутин. Когато се намерихме с него и когато го попитахме где са старите войводи, той ни разказа, че Димитър Калъчлията е хванат. Ние събрахме цяла чета юнаци и захванахме да се разхождаме по горите и планините. Георги беше избран за войвода. И така, почти всичкото лято през 1858 год. ние хайдутувахме, но не можахме да направим нищо важно, защото бяхме още млади и неопитни. Дойде и есен. Трябваше да си търсим и зимовище. Станахме от Сливенските планини и дойдохме в Шумен, из Шумен в Кюстенджа, а от там всеки  из нас зави краят си, накъдето намери за нужно. Аз и Стоян отидохме в Тулча, а от там в Браила.В 1859 год. аз и Стоян намислихме да съберем по-опитна и по-голяма дружина. Из Браила ние преминахме в България през Хърсово. Разбира се, че ние си имахме тескерета, и всичко; ние бяхме търговци и отивахме да купуваме овце и говеда. Из Хърсово отидохме в Черна вода, от там в Меджидие, от Меджидие в Пазарджик/Добрич/, а от там през Шумен, през Преслава, през Върбица – на Стара планина.   Ето ви накратко историята на моето детство и началото на моето хайдутуване.”https://atil.blog.bg/history/2022/07/07/oshte-edin-izvor-za-istoriiata-na-bylgarskoto-haidutstvo.1825603                  

Спечелването на Нобелова награда веднъж не е лесен подвиг, камо ли да я спечелиш два пъти! Първият човек, който направи това, беше химикът и физик Мари Кюри, както мнозина от вас може би вече знаят.

алф Хилеман е американски микробиолог, който е разработил над 40 ваксини през живота си, което е несравнимо постижение на производителност. През 1963 г., когато една нощ най-голямата дъщеря на Хилеман, Джерил Лин, има подута челюст и треска, тя веднага е диагностицирана от Хилеман, че е причинена от паротит(заушка).

Заушката е инфекция на слюнчените жлези, която може да доведе до инфекции на мозъка и може да причини трайна глухота или дори смърт.

Хилеман е загрижен като баща, но вижда и възможност. Той бързо посещава вирусните лаборатории в Merck и се връща у дома с няколко памучни тампона и шишенце пилешки бульон. Събира проби от паротит от дъщеря си и отглежда тези проби в пилешки ембриони в лабораторията си, за да ги отслаби.

С помощта на атенюирания вирус на паротит той създава ваксина срещу паротит през 1965 г. Тества ваксината си върху най-малката си дъщеря Кирстен през 1966 г., която е създадена от вируса, изолиран от по-голямата й сестра.

Ваксината на Hilleman работи и през 1967 г. е одобрена от FDA за търговска употреба. Единадесет милиона дози ваксина срещу паротит на Хилеман са разпространени в САЩ и неговата ваксина спасява милиони животи по целия свят и днес.

 https://naedin.click/moments-in-history/

Та ваксина, заушка, изобретение

По време на изграждане магистрала „Струма“ археолозите откриват невиждан и неописван досега некропол. Спасителните археологически разкопки на некропола са направени само за четири месеца през 2011 и 2012 г. под ръководството на археолозите от Регионален исторически музей – Перник Анета Бакъмска и Филип Михайлов. В процеса на работа са открити каменни струпвания с дължина около 400 м и площ 6575 кв.м. Натрупаните над гробовете камъни са подредени както в съвременните гробища – в успоредни редици. Най-дългата е 80 м.

Преди да бъдат погребани, всички покойници били изгаряни. Това обаче е ставало извън гробните съоръжения. Някои от кремираните мъртъвци, заедно с даровете са полагани в урни. Специалистите отнасят находката към две археологически епохи – ранножелязната и късножелязната. Обектът има изключително висока научна стойност, както заради уникалността на гробните съоръжения, така и заради продължително му използване и възможността да се проследи развитието на културата в цялост

Таг тракийски, некропол, магистрала Стума

“Ако се запасиш с търпение и проявиш старание, то засетите семена на знанието непременно ще дадат добър урожай. Корените на учението са горчиви, но плодовете — сладки.”

“Добрият художник трябва да изобрази две неща — физическата външност на модела си, и неговите мисли и духовни състояния. Постигането на първото е лесно, но на второто е много трудно.”

“Живописта е поезия която се вижда, а поезията – живопис, която се слуша.”

“Този, който не цени живота, не го заслужава.”

“Умереността е надеждна защита от пороците.”

“Щастието се дава на онзи, който много се труди.”

“Този, който иска да забогатее за един ден, ще бъде обесен в рамките на една година.”

“Ако се запасиш с търпение и проявиш старание, то засетите семена на знанието непременно ще дадат добра реколта. Корените на учението са горчиви, но плодовете – сладки.”

“Мнозина са търгували със заблуди и лъжливи чудеса, заблуждавайки глупавите тълпи.”

“Науката е пълководецът, а практиката са войниците.”

“Впечатлен съм от важността на действието. Знаенето не е достатъчно; трябва да прилагаме. Готовността не е достатъчна; трябва да го направим.”

“Така, както добре прекараният ден носи приятни сънища, добре прекараният живот води до приятна смърт.”

“В действителност там, където не достигат разумните доводи, ги заменят с викове.”

“В общността на глупаците има една част, наречена лицемери, които непрестанно се учат да лъжат себе си и другите, но повече другите – а в действителност лъжат повече себе си.”

“В действителност там, където не достигат разумните доводи, ги заменят с викове.”

“Ученето никога не изтощава ума.”

“Винаги ще се намерят очи и уши, отворени за чуждите тайни.”

“Където мисълта не работи заедно с ръката, там няма художник.”

“Всеки живот, добре прекаран, е дълъг живот.”

“Искай съвет от този, който умее да побеждава самия себе си.”

“Когато критикуваш, критикувай мнението, а не автора му.”

“Природата никога не нарушава законите си.”

“Мнозина са търгували със заблуди и лъжливи чудеса, заблуждавайки глупавите тълпи.”

“Науката е пълководецът, а практиката са войниците.”

“Най-благородното удоволствие е радостта от разбирането.”

“Има три категории хора: такива, които виждат; такива, които виждат като им се покаже; такива, които не виждат.”

https://www.hera.bg/s.php?n=6319

Таг Леонардо за Винчи ,умереността, надежна, защита

Искра Виденова

Алергията е автоимунно нарушение, което най-често се предава по наследство. Неправилно е да се мисли за алергия към определено вещество, а по-скоро за нагласа на организма. Веднъж формирана тя може да се проявява към различни дразнители.

Какви са причините да се формира тази алергична нагласа? Най-просто съвременният начин на живот. През последното столетие човечеството почти успя да се пребори със страшните епидемиии. На тяхно място обаче се появиха не по-малко коварните автоимунни заболявания.

Установено е, че при хората с алергична нагласа имунната система е много активна, а както знаем тя е създадена да атакува вируси и болестотворни бактерии, навлезли в организма. Но заради стремежът на съвременното общество, децата да се отглеждат в максимално стерилна среда, патогенните бактерии почти липсват. Тогава имунната система напълно погрешно започва да реагира срещу всяко едно непознато вещество, считайки го за опасно чуждо тяло. Най-често това са именно химическите препарати, с които майките „грижливо” дезинфекцират дома.

Напротив, децата от ниските социални слоеве и в селските райони рядко страдат от алергия. Тяхната имунна система се развива в естествени условия и се среща с необходимото количество микроорганизми, за да функционира правилно. В тази среда се използват и много по-малко химикали в бита и нетрадиционна храна.

Но да се върнем към вече формираната нагласа към алергии. Неправилната реакция на имунната система към иначе безвредните, но непознати вещества (екзотични храни, препарати, животински косми) се запомня от организма. Така след като веднъж сте имали алергия, той ще реагира отново, когато в бъдеще срещне този алерген.

Свръхчувствителността към алергени не е константна. През определени периоди тя се изостря или затихва. Най-често зависимостта е сезонна, като най-голяма склонност към алергии има през пролетта. В други случаи стресът и психическото напрежение рефлектират върху дейността на имунната система и отключват алергията. Тогава дори вещества, с които индивида често влиза в контакт, могат да предизвикат имунен отговор – като например слънцето и морската вода.

Как да се предпазим от алергиите? Как да се предпазим от алергиите? Истинското решение на проблема с осигуряване на максимално естествена среда на детето от самото раждане. Доказано е, че прекараните в детска възраст чести вирусни инфекции могат да предпазят индивида от алергии.

Друга опасност е употребата на нетрадиционни или преработени храни, както и на нови химикали в бита – все вещества, които имунната система не познава чрез генетичната си памет

https://www.hera.bg/s.php?n=21

Таг алергииге, автономно, нарушение, наследство

 БАМЯ ПО ИНДИЙСКИ

Продукти

500г. бамя
3 домата
половин чаша вода
2 с.л. зехтин
2 скилидки чесън
1 глава лук, почистен и нарязан на тънки ивици
1ч.л. лютив червен пипер
1ч.л. куркума
сол

 Приготвяне

Изчиствате бамята от дръжките и нарязвате на малки парченца.
Доматите, лука и чесъна също нарязвате на дребно. В дълбок тиган загрявате мазнината. Добавяте лука и чесъна и задушавате за 4-5 минути. Към тях слагате червения пипер и куркумата и разбърквате добре. Добавяте бамята. Накрая и доматите. Изсипвате и водата и покривате с капак. След около максимум 15-тина минути ще имате вкусна индийска бамя.Поръсете и малко сол и… да ви е сладко!

БОБ ЧОРБА ПО МАНАСТИРСКИ

 Продукти
Боб – 250 гр

Моркови – 3 бр

Сухи сладки чушки – 2 бр  

Целина глава – около 150 грама

Лук – 1 голяма глава или 2 по-малки

Джоджен – 1 с.л и

1/2Домати консерва на кубчета – 200 мл. или 1/2 консерва

Олио -повечко, да кажем 100 мл.Сол на вкус

 Приготвяне

Накиснатият за 24 часа боб се слага да ври с 1 морков, половин глава лук (знаете, че за бульон винаги го използвам с люспите), един резен целина, половин суха сладка чушка.

Когато леко поомекне, добавям останалия лук, морков, целина – нарязани на кубчета. А също и останалите сухи чушки. За да ги режа по-лесно ги попарвам за 20 секунди във врящия боб. Когато омекне всичко, добавям олио, домати консерва на кубчета, джоджен, сол. Още 20 минути и изключвам.
Да ви е сладко!

  подбра Мария Герасова