Monthly Archives: септември 2023

СТАРИТЕ ЗАНАЯТИ БР 274

Грънчарство:

image
В българските народни представи работата на грънчаря е свещена. Според народното вярване овладяването на този занаят представлява тайнство, което ревниво се пази в рода. Едва през 18-19 в.  тази обичайна норма се нарушава и в  занаята навлизат “чужди хора”. Според българския народ за усвояването на занаята се изискват не само труд и старание, но и “дар божи”. 
Към началото на 19 в. се формират няколко изявени центрове сред повсеместно разпространеното грънчарство. Към средата на века занаятът в Троян, Габрово, Берковица, Разлог, Айтос, с. Бусинци, Софийско, Чипровци, Разлог и др. е в разцвет. Развитата продажба по различни краища води до взаимовлияние на технологии и художествени принципи. И все пак в отделни райони се запазват специфични предпочитания към форми, маниер на украса, цветова гама. 

По своето предназначение керамичните съдове следват особеностите на  медните и често пъти се покриват като форма. Особени глинени изделия са сватбените крондири (съдове за вино, сватбарски), плоските (съдове за ракия, носени в пояса), ръкатките (за носене на храна на полето) и др. 

                               Везбарство:
image
Везбарското изкуство на българките е било забелязано от не един чуждестранен пътешественик, минал през българските земи в периода ХVІ-ХІХ век. Традицията на везбарството е разпространена най-вече сред селското население и е свързана предимно с украсата на облеклото. Шевицата се изработва, като се броят нишките на тъканта, а при тънките памучни и копринени тъкани за везането се използва гергеф, като изображенията се очертават предварително с въглен или молив. 

Традиционната българска везба се характеризира с голямо регионално и локално разнообразие, основано на три основни цвята – черен, червен и бял. Съществуват най-различни плоски, релефни и ажурни бодове. Най-използваните сред тях са няколко: прав (цепен) бод – хоризонтален или полегат (разминат); кръстат бод (или кумански); бримчен бод и двулицев бод.  

Високата художествена стойност на везбената орнаментика се дължи най-вече на умелия подбор, съчетаване и обработка на материалите. Обикновено се използват вълнени и копринени конци. Металните (сърмени) нишки придават блясък и великолепие на шевицата. Мотивите са предимно геометрични, съчетани с стилизирани флорални мотиви, както и животински и човешки фигури. Извезаните с антропоморфни фигури фризове са характерни за Самоковската шевица. Шевицата от Софийско е симетрична, сложна комбинация от семантично богати древни геометрични мотиви. Гъстата шевица от Югозападна България с типичното си преливане на червено и винено, е напълно различна от сокайната шевица с нейната ажурност и сърмена украса. 

Везбената украса определя до голяма степен спецификата и уникалността на  българските народни носии. Тя е характерна за всички географски области, но е най-застъпена в Северна и Северозападна България, както и в района на Македония. Тя е обичаен елемент от мъжките и женските ризи, престилките и коланите, от сукмената и саяната носия; открива се и върху завеските на двупрестилчената носия. Везбените мотиви красят също тъканите, използвани за забраждане на омъжените жени. Шевиците върху носиите са най-разнообразни по техника на изпълнение, структура, модел, материал, цвят и място на поставяне. 

                       Бакърждийство( медникарство):
image
Медникарството (или бакърджийството) е занаят, познат по нашите земи още от времето на древните траки, за които се смята, че са били прочути майстори на медта. То среща своя разцвет през Възраждането, когато в България се оформят множество бакърджийски центрове (Велико Търново, София, Шумен, Пловдив, Прилеп и Устово),а медните съдове почват да заемат важно място във всекидневието на българина. Тогава се обучават и едни от най –добрите майстори, оставили в наследство красиво изработени съдове, които и до ден днешен будят възхищение у нас.

Медникарството се специализира в изработката на домашни съдове и църковна утвар или по-конкретно в  тяхното профилиране. Това се дължи на ковкостта на медта и нейната висока топлопроводимост. Бакърджийството, както и повечето занаяти, се е предавало през поколенията, което допринесло за запазване на многогодишните му традиции. По важни медникарски сечива, които си заслужава да познавате са: мях, мулия, циция, дървени чукове, железни чукове, магаре, калеми и други. Що се отнаса до материалите най-старо време майсторите сами са леели медните листи, от които са изработвали съдовете, но по – късно започнал внос от Цариград. От тези листи се правят всички части на съда и впоследствие те се събират в едно цяло. Следва и дооформянето, която често се е преплитало и с украсата. В противен случай бакърджията украсявал своето произведение едва най-накрая – предпочитан метод било продължителното нагряване и начукване на медта с различни чукове, но понякога се използвало шило или киселина.
                                 Розоварство:

image
Едно от нещата, които е прославило България през вековете е маслодайната роза. Тя е донесена на Балканския полуостров още през XII век от околностите на Дамаск името Rosa damascena, известна у нас като казанлъшка роза.. Технологията за нейното обработване е взаимствано от източните страни Персия и Индия. Българските производители увеличават количеството и подобряват качеството на продукта чрез двойна дестилация и усъвършенстване на съоръженията. Това налага българското розово масло на междунарадния пазар още през XIII век. Основна технологична база на Розоварството до началото на ХХ век са розоварните с малки казанчета- гюлапхани. Многократна редестилация се извършва в така наречените аламбици- медни казани с вместимост около 120 л., групирани по няколко в дестилационна инсталация- гюлпана. В процеса но модернизация на технологията се преминава към пароотделяне, като се използват парни дистилационни казани. През 1935 започват да действат 100 частни и кооперативни розоварни инсталации. През ХІІ и началото на ХІІІ век розоварството се развива като основен поминък на населението в някои от Подбалканските котловини поради благоприятните климатични условия за отглеждане на маслодайната роза, заради което българската маслодайна роза е с най-високо качество. Цветовете на казанлъшката роза съдържат около 0,04% етерично масло, което се натрупва главно във венчелистчетата. Те се берат рано сутрин, когато съдържат най-много етерично масло и веднага се подлагат на дестилация. От около 2500 и 3000 кг. цвят се получава 1 кг. розово масло. То е незаменим компонент на най-хубавите и трайне парфюми у нас и в чужбина. Разпространява се и в Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Пазарджишко, Пловдивско и други. В края на ІІ световна война в България има 88 розоварни инсталации.  До 1950 тя е най-големият износител розово масло в света. Днес център за розоварство е комбинатът “Българска роза” в Карлово с Цехове и в други градове.
https://www.kaldata.com/forums/topic/288817-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%8F%D1%82%D0%B8-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/
Таг старите занаяти

КОГАТО БОГ СЪЗДАЛ ЖИВОТА БР. 274

Когато Бог създавал жената, той работил до късно. При него дошъл един ангел и го попитал:
- Защо отделяш толкова много време за това?
Господ му отговорил:
- Виж само колко различни изисквания трябва да изпълня, преди да е готова. Тя трябва да има над 200 подвижни части и при това да се движи грациозно. Трябва да се лекува сама, когато е болна. Да работи по 18 часа на денонощие. Трябва да има само две ръце, но да може да прегръща с тях едновременно няколко деца, и то така да ги прегръща, че да излекува всяка болка, независимо дали е душевна или са си ударили коляното.
Ангелът бил впечатлен.
- Но това е невъзможно! Цялата тази работа не може да се свърши за един ден.
Ангелът се доближил и докоснал жената.
- Господи, но тя е толкова нежна!
- Да, тя е нежна, но освен това съм я направил и много силна. Не можеш да си представиш дори колко неща може да издържи и преодолее. Изглежда ранима, но крие в себе си огромна мощ.
- А тя може ли да мисли? – попитал ангелът.
Бог казал:
- Тя може не само да мисли, но и да се аргументира и убеждава.
Ангелът докоснал бузите на жената.
- Господи, мисля, че тази тук е дефектна, струва ми се, че тече.
- Не, тя не е дефектна, поправил го Бог и продължил: Това са сълзи.
- Те за какво са? попитал ангелът.
- Те са израз на нейната тъга, нейната любов, нейната самота, нейните страдания и нейната гордост.
Ангелът бил наистина впечатлен.
- Помислил си за всичко. Жената наистина е невероятна! - О, да – казал Бог. Тя има сила, с която може да удиви мъжа. Тя може да се смее, когато й се плаче. Тя може да се усмихва, когато я е страх. Тя ще помага на друг, когато самата тя има нужда от помощ. Само един неин поглед е способен да направи онова, което мъжът не може да постигне …
Ангелът занемял и гледал жената като омагьосан.
После Господ въздъхнал:
- Тя все пак има един недостатък, който може да ѝ обърка живота, ако тя сама не го поправи.
- Какъв е този недостатък? – Не си знае цената!
Неизвестен автор.
 

Мевляна Руми бр.274

,,Знаеш ли какво правят достигналите
до тайната на сърцето?
Не се ядосват.
Не се сърдят.
Не обиждат…
И не се обиждат.
Във всичко красивото виждат.
За нищо не обвиняват хората.
Защото знаят, че всичко им е от Бога.
…и мълчат,
Мълчейки говорят…”
Мевляна Руми

 

РЕЦЕПТИ БР..274

Манджа с ориз и наденица

Манджа с ориз и наденица - Рецепти | Gotvach.bg

НЕОБХОДИМИ ПРОДУКТИ

  • ориз - 200 г
  • лук - 1 глава
  • моркови - 1 бр.
  • домати - 3 бр.
  • олио
  • червен пипер
  • чубрица
  • черен пипер
  • сол
  • захар
  • варена наденица - 2 бр.
  • печени чушки - 2 бр

НАЧИН НА ПРИГОТВЯНЕ

Лукът се почиства и нарязва на ситно. Морковът се обелва и измива. Настъргва се на ренде. Доматите се измиват и почистват.

Нарязват се на малки кубчета. В бързоварка се сипва вода и се загрява.

На дъното на тенджерата се сипва повечко олио да загрее. Добавят се лукът и морковите, да се запържат. Добавя се червеният пипер и оризът, като непрекъснато се разбърква. Добавят се доматите и продължава да се бърка.

Слага се щипка захар, за да убие киселинността на доматите. Сипва се от врящата вода. Добавят се чубрица и черен пипер. Разбърква се.

Наденицата се нарязва на две по дължина и всяка половина се нарязва на филийки. Печените чушки се нарязват на кубчета. Добавят се в манджата. Овкусява се със сол и се вари до сготвяне на ориза.

Гъстотата на селската манджа може да направите по ваш избор, като регулирате количеството добавена вода.

Може да бъде течна манджичката с ориз, с гъстотата на яхния или да се яде с вилица. Когато аз приключих готвенето, имаше малко течност.

След охлаждане на манджата с ориз и наденица поднесох в по-гъст вариант.

Пълнени чушки с яйца и сирене

Пълнени чушки с яйца и сирене - YouTube

НЕОБХОДИМИ ПРОДУКТИ
  • чушки - 12 бр. червени
  • сирене - 350 г краве
  • яйца - 4 бр.
  • брашно - 1 с.л. при нужда
  • домати - 1 бр.
  • магданоз - 1/4 връзка ситно нарязан
  • олио
  • сол

НАЧИН НА ПРИГОТВЯНЕ

Почистете чушките, изтърбушете ги, като добре ги почистите от семенцата. Леко ги посолете отвътре. Разбийте яйцата и ги разбъркайте с натрошеното сирене. по желание добавете обелен и нарязан ситно домат. Ако има нужда сместа да се сгъсти, се разбива с 1 с.л. брашно. Накрая объркайте с малко нарязан магданоз.

Напълнете чушките със сместа и топвайте отвора им в чинийка с брашно. Подреждайте ги в подмазнена тава. Полейте ги със струя олио или зехтин.

Сложете пълнените чушки с яйца и сирене да се изпекат в предварително загряна фурна на 180 градуса за около 30 минути или до готовност.

 ог интернет 

Влада Карастоянова – отречената от два режима българка бр 274

На 17 февруари 1889 година в известното семейство на генерал Рачо и Султана Петрови се ражда Влада. И двамата ѝ родители са популярни в тогавашното общество. Баща ѝ Рачо Петров е началник на щаба на българската армия по време на Сръбско-българската война, след това министър на войната, министър-председател и министър на външните работи. Майка ѝ Султана е хубава, добре образована и известна жена, една от първите дами на българското висше общество, която оставя и интересни мемоари.
Рачо и Султана Петрови.
Влада получава солидно образование – завършва гимназия в столицата, а след това учи във френския колеж в Цариград. Получава диплома за преподавател по френски език в средните училища. Има желание да завърши медицина, но поради неодобрението на майка си изоставя тази своя мечта. Омъжва се за офицера от царската армия Любен Карастоянов. Бракът им се оказва несполучлив и скоро е прекратен, но въпреки това от него остава нещо прекрасно, а именно дъщеричка – Лиляна. В София Влада дава уроци по български и френски на наши и чужди дипломати, с което си спечелва статус на уважавана млада жена. Известно време работи и като преводач в японската легация в столицата.
Семейната среда, в която израства Влада, спомага изключително много за оформянето ѝ като личност и за нейните бъдещи свободолюбиви, демократични възгледи. След избухването на Втората световна война тя, както и много други, вижда бъдещето на България на страната на Антихитлеристката коалиция. Започва публично да осъжда прогерманската линия на правителството на Богдан Филов. Според нея България трябва да запази неутралитет в тази ситуация и вярва, че Англия ще излезе победител от войната. Тези нейни възгледи определено не са в унисон с официалната политика и заради тях попада в полезрението на полицията. Обвинена е в „подмолна дейност и проанглийска пропаганда”, а също е заподозряна в шпионаж за английското разузнаване. Тези обвинения и подозрения водят до въдворяването ѝ през лятото на 1940 г. за три месеца в село Левуново, Петричко. След шест седмици е освободена с предупреждението, че трябва да се откаже от „проанглийската пропаганда”.
Влада Карастоянова
След престоя в Левуново остава без работа, защото учениците престават да вземат уроци от нея. В този труден момент някои от приятелите ѝ от страх я изоставят. Полицейското наблюдение над нея продължава, а когато в началото на 1941 г. правителството все повече се ориентира към Тристранния пакт, Карастоянова е обявена за „враг на Германия”, което означава, че пряко е застрашена от немската тайна полиция – Гестапо. Междувременно Влада получава предложение от британския пълномощен министър в София Джордж Рендъл за политическо убежище в някоя от английските колонии, ако България се присъедини към Оста. Това се оказва съдбоносен избор в нейния живот, който в крайна сметка завинаги ще я откъсне от близките и родината. Въпреки желанието на Карастоянова България да избегне съюза с Хитлеристка Германия на 1 март 1941 г. той става факт с подписа на премиера Богдан Филов под договора за присъединяване към Тристранния пакт, в двореца Белведере, Виена.
На 18 февруари с.г. Влада завинаги напуска България заедно с дъщеря си. Цар Борис III съдейства за получаването на виза и за тяхното напускане на Царството. Пътешествието им започва като минават през Белград, Скопие и Цариград и се установяват в Йерусалим за три месеца.
Факт, който ще окаже пряко влияние върху по нататъшната съдба на двете изгнанички, е това, че от февруари 1940 г. Радио Лондон – Би Би Си, открива в програмите си и предавания на български език. По това време е имало нужда от хора, владеещи и български, и английски език, които да са добре запознати с обстановката в България и да имат авторитет, за да могат да увличат слушателите. Чрез английския военен аташе в Йерусалим Карастоянова е поканена в Лондон получава предложение да участва в радиопредаванията срещу Германия.
На 9 септември 1941 г. Влада и нейната дъщеря пристигат в Лондон и това е началото на нов етап в техния живот, във военно време и далеч от родината. Карастоянова започва един път в седмицата да коментира за българските слушатели по т. нар. „черна станция” Васил Левски. От март 1943 г. Влада започва да говори по Радио Лондон като подчертава пред слушателите, че е родена Рачо Петрова. Дъщеря ѝ Лиляна казва за нея:
Мама държеше под всеки материал да се подписва, родена Рачо Петрова.”  По-нататък Лиляна обяснява, че заради това желание Влада често е влизала в пререкания с отговарящия за отдела на Източна Европа към Би Би Си. Въпреки споровете „коментарите ѝ се пущаха така, както тя ги желаеше”, казва Лиляна. По-късно, в документ на Държавна сигурност, описващ радио емисиите на български език, също е засвидетелстван силният характер на Карастоянова. Тя е характеризирана от службите като „единствената, която се ползува с известни свободи в начина и подбора на казване предварително определените теми”.
Реч на Богдан Филов по време на церемонията за присъединяване на България към Тристранния пакт.
Отзвукът от нейните предавания в България води до нейната първа задочна присъда. На 29 април 1943 г. Софийският военно-полеви съд я осъжда на смърт чрез обесване и конфискация на имуществото заради дейност „в полза на чужда държава и във вреда на България”. От България започва да получава много негативни анонимни писма, но същевременно и много писма с благодарности за нейните коментари. Султана в писмо до Влада от 3 юни 1946 г. пише: „Непрекъснато ме спират непознати хора да ме питат: „Имате ли новини от Вашата дъщеря. Кога ще се завърне: О, колко много обичаме да я слушаме…”.
Джордж Рендъл
След 9 септември 1944 г. с идването на власт на правителството на Отечествения фронт Влада Карастоянова прави своите последни политически коментари, пожелавайки „успех във великото начинание”. Но всъщност тези коментари няма да са последни, защото демократичната промяна, която очаква и на която се надява Карастоянова остава илюзия. Скоро нейните надеждите за път обратно към родината са окончателно прекършени. Тя през цялото време е била срещу съюза с Германия, но на страната на Англия. За новата власт в България тя остава с негативното определение „английски агент”. И макар все още да има сътрудничество между СССР и западните демокрации, това не спомага за връщането на Влада и дъщеря ѝ в родината им.
В този момент, в новата политическа международна обстановка и емисиите на Радио Лондон се променят. Заради очакванията, че България ще поеме по демократичен път политическите коментари се оказват ненужни и стилът на Карастоянова не отговаря на тези тенденции. Затова и остава без работа и започват трудни дни за нея и дъщеря ѝ.
През 1947 г. във връзка с национализирането на едрата градска собственост последното имущество останало от родителите ѝ е конфискувано. Влада прави нов опит поне да посети България, но получава категоричен отказ. С писмо Васил Коларов в качеството си на външен министър ѝ съобщава, че ще е по-добре да не се завръща.
Радиобеседа на Влада Карастоянова по Би Би Си.
С края на войната, с неутрализирането на общия враг в лицето на Германия крехкият съюз между комунизма в лицето на СССР и демокрацията, олицетворявана от САЩ и западноевропейските държави, се пропуква. Започва Студената война, а това означава, че ще са нужни остри политически коментари точно като тези на Карастоянова. Би Би Си подновява политическите си предавания с оглед на започналото противопоставяне между двата блока. През 1948 г. тя се връща в радиото като сътрудник, с изричното условие да говори от свое име. В предаванията, а и като представител на българските емигранти в Либералния интернационал, тя надига глас в защита на българските интереси, остро се противопоставя на започващата съветизация в родината си. Междувременно отстоява своите идеи и в парижкото списание „Възраждане”.
През 1962 г. Карастоянова прекратява коментарите по Радио Лондон и заедно с дъщеря си тръгва на още едно пътешествие. Двете отиват в Мюнхен, където Лиляна е назначена в Радио Свободна Европа като редактор. През 1971 г. там завинаги замлъква гласът на талантливата българка, която умира от рак.
Цял живот Влада Карастоянова отстоява възгледите си без да склони глава на цената на заплахи, присъди, раздяла с най-близките хора и родината си завинаги. Както днес казваме, заминава с еднопосочен билет. За съжаление и след 9 септември 1944 г. нейната антигерманска линия не е оценена и тя е третирана като предател. Тази образована, начетена и свободомислеща жена умира далеч от родината си без да се оцени това, че тя е могла да има един прекрасен и безгрижен живот, все пак е била от добро семейство, приближено до царския двор. Вместо това тя избира трудния път, в който отстоява своите убеждения, което ѝ отрежда тъжната съдба на политически емигрант.
За щастие част от нейното богато наследство е съхранено и събрано в книгата „Влада Карастоянова. Останах завинаги българка: радиобеседи по Би Би Си, доклади, писма”, съставена от Наталия Костова и излязла в София през 1992 г. Радиобеседите са богат извор за читателя за времето на Втората световна война и след нея, за политическата обстановка – вътрешна и външна, както и за таланта на Влада Карастоянова да говори ясно и точно за проблемите в България.
https://bulgarianhistory.org/vlada-karastoyanova-otrechenata-bulgarka/

Таг  Влада Карастоянова  два режима българка 

„Защо ми е живот, когато нямам Отечество?“ – последната битка на подпоручик Георги Ангелов бр.274

Защо ми е живот, когато нямам Отечество?" – последната битка на подпоручик  Георги Ангелов | Българска история

 

След като Сърбия обявява война на България, на 2 и 3 ноември 1885 година предните отряди на българите се сражават с частите на сръбската Нишавска армия и забавят нейното настъпление. Трънският отряд на кап. Никола Генев трябва да удържи натиска на Моравската и Шумадийската дивизия при Трън и Врабча. Първата позиция е заета от дружините на кап. Стефан Тошев, втората – от частите на кап. Марин Маринов. Между тях в района на Ломница и Петачинци са разположени две чети доброволци под командването на кап. Цанко Кавалов и две роти от Плевенския и Дунавския полк. Общият резерв е при Секиричкия мост.

На 3 ноември българите удържат позициите след упорит бой при Трън, но малобройният отряд на кап. Марин Маринов при Врабча е принуден да отстъпи пред полковете на Шумадийската дивизия. Това дава началото на отстъплението на целия отряд към Сливница. Кап. Кавалов получава заповедта да се оттегли и го прави, но забравя да уведоми командирите на ротите Плевенци и Дунавци за това.

Кап. Марин Маринов

В утрото на 4 ноември двете роти при Петачинци – 4-а рота от Плевенския полк с командир подпор. Рашков и 16-а рота от Дунавския полк с командир подпор. Георги Ангелов от град Болград, Бесарабия, заемат позиции по височините северно от село Банкя. Известията за отстъплението на нашите отреди от Врабча и Трън не достигат до тях. Кап. Кавалов просто е забравил за съществуването им. Двамата командири виждат как сърбите заемат връх Плоча в техния тил и се досещат, че са обградени.

Офицерите приемат положението си хладнокръвно, още на 3 ноември вечерта при един разговор между двамата подпоручик Ангелов казва:

„ От тука не може да се отстъпи под никакъв предлог, защото откриваме фланга на цялата позиция (позициите при Врабча и Трън, б.а.).“

В 8:30 часа сутринта срещу двете роти настъпват 12-и полк от Шумадийската и 14-и полк от Моравската дивизия. С цел да разкъса обкръжението и да отиде в Трън подпор. Рашков повежда ротата си по билото към колиби Веслай. Когато погледите на българите се насочват към града се вижда, че той е зает от сърбите. Остава един-единствен път – през връх Чарчилат на юг. Там обаче сърбите ги посрещат с плътен огън. Българите се разколебават. С половината от ротата си подпор/ Рашков успява да си пробие път и ранен в крака успява да изведе 28 войници от обкръжението.

Останалите в обръча войници под командването на подпор. Георги Ангелов се сражават храбро. Най-смел от всички е подпоручик Ангелов. Той стои прав и не се крие от куршумите на сърбите. Войниците му го умоляват да залегне, тъй като е ранен в ръката.

– Аз съм български офицер  и срам ще е, ако се предам в ръцете на презрените сърбе! – отговаря офицерът.

Само час след изричането на тези думи много от войниците на подпоручика лежат мъртви или ранени. Самият Ангелов е ранен на три места.

Тогава двама от обкръжените българи решават да се предат. С точни изстрели на револвера си, офицерът ги поваля на земята с думите:

– Стадо без мърша не бива!

Скоро всички от шепата българи са ранени и прекратяват стрелбата. Сърбите се приближават и пленяват всички. Ранен на четири места, със смъртоносна рана в корема, на земята лежи подпоручик Ангелов. Той до последната минута командва войниците си. На въпроса на сръбските офицери какво иска, той гордо отговаря:

– Оставете ме спокойно да умра за Отечеството си!

Монумент на загиналите офицери и войници от 5-ти пехотен Дунавски полк при Врабча и Трън.

Сърбите отнасят ранения български офицер в болницата на Моравската дивизия. За срещата си с него сръбският дивизионен лекар доктор Маркович пише:

„Бедният Ангелов, беше млад и хубав мъж и едва му бяха прораснали мустаците. В ъглите на устните имаше засъхнала кръв. Като се приближих към него, казах му, че съм лекар, искам да го прегледам и да му помогна. Той махна с ръка и прошепна с тъжен, слаб, едва чут глас: Благодаря Ви, господине и брате. За мене не трябва никаква помощ. Когато Отечеството ми пропада, нека пропадна и аз с него. Защо ми е живот, когато нямам Отечество! Ако обичате, моля Ви, окажете помощ на оня младеж- и той посочи с ръка една постеля, в която лежеше един и от него по-млад подофицер.- Той ми е сестреник ( племенник, б.а.). На него би могло да се помогне. У мене има 40 наполеона и златен часовник. 20 наполеона са мои, 20 – държавни. Моля Ви, часовникът и моите пари изпратете на домашните ми, а с държавните пари правете каквото знаете.

Лукович и аз се спогледахме, изненадани от тоя патриотизъм на младия човек. Превързах Ангелов въпреки неговото желание, дадох му няколко глътки коняк от моята манерка, и тръгвайки от болницата, заповядах на доктор Моравац да обърне особено внимание и по възможност да изпълни всичките желания на този благороден и храбър български офицер.“

Подпоручик Ангелов съзнава, че му остава малко време. Само след няколко дни в болницата се чува, че българите настъпват към Трън, тогава българският офицер събира всичките си сили, опитва се да стане от леглото и казва последните си думи:

– Не бойте се, господа сърби, потрайте, нашите войски скоро ще пристигнат от Румелия и когато се уравнят силите, Вам тясна ще се види българската земя…

https://bulgarianhistory.org/georgi-angelov/

Таг живот, к Отечество  последната битка   подпоручик Георги Ангелов

Тома Васильов е един от най-големите дарители в началото на ХХ век бр 274

 д-р АЛЕКСАНДЪР МИРКОВ
архив
Тома Васильов

През първите десетилетия след Освобождението през 1878 г. в родната история се изявяват бележити политици, изтъкнати интелектуалци и всеотдайни общественици. Сред тях е и малко познатият днес Тома Васильов Цоков (1855-1937), който обаче за времето си развива впечатляваща служебна, публицистична и благотворителна дейност.

Родното място на Васильов е Тетевен. Той завършва първия випуск на Априловската гимназия в Габрово. Започва да възпитава младите хора като учител в родния си град и продължава да се самообразова. По време на Руско-турската война (1877-1878) е преводач в различни войскови части на руската армия.

След Освобождението Тома Васильов активно се включва в управлението на Княжество България. Една година е околийски управител на градовете Елена и Габрово. От 1881 г. трайно се настанява в правителствената структура и конкретно в Министерството на вътрешните работи. Първоначално е началник на отделение, а след това (1892-1908) заема ключовата длъжност главен секретар. През този период на министерския стол се изреждат 12 популярни политици от различни управляващи формации. Сред тях са Драган Цанков, д-р Васил Радославов, генерал Рачо Петров, Димитър Петков и Никола Генадиев. Някои от тях изцяло подменят чиновническия апарат, но

 

никой не посяга да замени Васильов.

 

Той се откроява с ерудиция, знания и умения. В своите професионални ангажименти се ръководи от високо моралното чувство на дълг към България. Разработва почти всички проектозакони, правилници, разпоредби и решения, под които стоят подписите на министрите и които те внасят в Народното събрание. Васильов се радва и на благоразположението на княз/цар Фердинанд І, който го награждава с множество ордени.

Тома Васильов не се намесва пряко в политическия живот, но симпатизира на Демократическата партия и в личен план на Петко Каравелов. Участва в нейното ръководство и в разработването на партийната програма. Избран е за народен представител в Първото велико народно събрание (1879), а след оттеглянето си от министерската служба е депутат от листата на Демократическата партия в ХІV Обикновено народно събрание (1908-1911). Успоредно със законодателната си дейност той намира време и за обществени изяви. Става член и подпредседател на дружество “Славянска беседа”, на Червения кръст, на Археологическото дружество и др. Участва в работата на различни комисии. Сред тях са тези за събиране на информация за безредици в изборни кампании, за проучване териториалното райониране на държавата в административно, военно и просветно отношение, за изготвяне на проектозакон за Столична община и за задължителен държавен герб, за провеждането на търг за изграждане на пристанището в Бургас и др.

Васильов впечатлява и със своето публицистично творчество. Повече от 25 години сътрудничи на популярни вестници и списания – “Зора”, “Мир”, “Пряпорец”, “Юридически преглед”, “Тетевенски вести” и др. Публикува предимно спомени, които са писани по някакъв повод или спонтанно. В тях описва миналото и развитието на родния си град. Отдава дължимото на историята на Априловската гимназия. Отразява политическите събития след Освобождението. Поставя акцент на видни политически дейци и министри като Тодор Бурмов, Димитър Греков, Петко Славейков, Григор Начович, Драган Цанков, Стефан Стамболов, д-р Константин Стоилов и др. Отделя място за историята на родните политически партии и техните водачи. Обстойно се спира на управлението на княз Александър Батенберг. Не са пропуснати състоянието и проблемите на Българската православна църква, както и ролята на полицейските служби в държавната сигурност.

По-голяма част от публикуваните материали са събрани и издадени с негови лични средства през 1934 г. под заглавие “Спомени за лица и събития през ХІХ – ХХ век”. Година след кончината на Васильов (1838) известният книгоиздател Тодор Чипев отпечатва нов вариант с наименование “Живот и спомени”. В него са включени и подробни биографични данни на Тома Васильов. Но нещата не спират дотук. През 1994 г. Академичното издателство “Марин Дринов” предлага на българските читатели ново творение на Васильов, озаглавено “Моят дневник”. Той е воден редовно от 1899 г. до 1937 г. и в него са описани детайлно перипетиите, през които преминава животът му. В тази връзка авторът споделя: “…Редовно записвах от време на време онова, което преценявах, че заслужава да влезе в дневника. Някои части от него имат личен или семеен характер, но сега, като прегледах написаното и направих отделни стилистични поправки, аз не ги изхвърлих. Нека историкът или общественикът, който някога използва моят дневник, проведе нужната граница”.

По неизяснени причини Тома не създава семейство и няма преки наследници, за които да се грижи. Ето защо всичките си финансови средства той отдава за благотворителни цели.

 Тук ще хвърлим поглед върху най-важните му дарения.

На Българския археологически институт при Българската академия на науките (БАН) оставя 50 000 лева за разкопки и разкриване на старините на България. Следват дарения в пари и натура на различни организации и институции. На Народната библиотека, на Университетската библиотека и на Етнографския музей подарява няколко редки книги и автентични ръкописи. Подпомага църковното настоятелство в родния си град с 30 000 лева с пожелание лихвите от сумата да се раздават на Рождество Христово на бедни, болни и недъгави граждани. Със същата цел на църквата “Свети Седмочисленици” предоставя 50 000 лева. Безплатните ученически трапезарии в София и Тетевен подпомага с по 5000 лева. Значителни средства от 5000 до 10 000 лева изпраща на читалищата в Търново, Оряхово, Луковит и село Гложене. Специално внимание отделя на читалището в Тетевен. На него завещава 20 000 лева за уреждане на музейна сбирка. Личната му библиотека също остава тук по библотечните рафтове за ползване от местните жители и гости на града.

Несъмнено най-крупно е дарението на Тома Васильов за БАН. В неговото завещание изрично е записано, че той предоставя сумата от 100 000 лева за образуване на фонд на негово име. За изпълнители на последната си воля определя своя съгражданин адвокат Цветан Пупешков, председателя на Висшия административен съд Лазар Горанов и директора на Българската народна банка Марин Ничев. Желанието на дарителя е с половината от сумата да се подпомагат академични издания, а с останалата част да се съберат и отпечатат в едно книжно тяло неговите статии и спомени. Фондът се ръководи от Управителния съвет на БАН. Академията спазва волята на дарителя и, както вече споменахме, подготвя и издава статиите, мемоарите и животописните бележки на Тома Васильов.

Васильов във военна униформа по време на Руско-турската война (1877-1878).
 архив Васильов във военна униформа по време на Руско-турската война (1877-1878).
Тома Васильов (на заден план вляво) със семейството си.
 архивТома Васильов (на заден план вляво) със семейството си.
https://www.segabg.com/category-lyubopitno/toma-vasilov-e-edin-nay-golemite-dariteli-nachaloto-na-hh-vek
Таг Тома Васильов   един   най-големите дарители xx век

Храмът на Тракийския конник най-сетне разкри тайните си бр 274

Проф. Николай Овчаров обясни защо именно на Перперикон е построена най-голямата християнска базилика в Родопите

Археологически сезон 2023 на Перперикон донесе важни разкрития.

Финал на поредния археологически сезон на скалния град Перперикон обяви дългогодишният ръководител на проучванията там проф. Николай Овчаров, отчитайки, че той е завършил с уникални разкрития. „Само преди месец обявихме разкриването на изключително интересния храм на водата – нимфеум от III-IV в. Именно тази прекрасна сграда е била първата забележителност, която са виждали пристигащите в града пътници през римския период“, съобщи историкът. Става дума за огромна издялана в скалите цистерна за питейна вода в самото начало на Южното подградие. Над резервоара е съществувал втори етаж, където се е помещавал същинският храм в чест на водните божества – нимфите. Той е бил украсен с колони и профилирани корнизи. През римската епоха нимфеумите се строят под формата на квадратни или кръгли сгради с колони, понякога на няколко етажа, издигащи се над градските водохранилища. Така култовите функции практично били съчетавани с утилитарните нужди от питейна вода, изтъква Овчаров.

Но според него голямата сензация на сезона е храмът на Тракийския конник. „Той бе разкрит от нашия екип още преди десетина години. Тогава стана ясно, че намиращата се само на двадесетина метра от олтара на храма на Дионис култова постройка е посветена на Тракийския конник. Става дума за прочутия в древността олтар, където са идвали да получат предсказания личности като Александър Велики“, смята проф. Николай Овчаров. Тракийският конник е синкретично божество, обединило през III-IV в. функциите на по-древните тракийски богове. „При първите разкопки не можахме да проучим пространството пред храма, защото там минава туристическата алея. Ето защо в 2023 г. насочихме всички наши усилия натам и бяхме шокирани от резултатите. Оказа се, че пред фасадата на храма на Тракийския конник се оформя свещено пространство с полукръгъл план (теменос), оградено с висока стена от обработени правоъгълни каменни блокове“, уточнява професорът. От теменоса към храма се е влизало чрез тържествено стълбище и порта с две йонийски колони. А от противоположната южна страна в свещеното пространство е включен изявен скален масив, където жреците извършвали ритуали.  „По този начин се видя цялата структура на култовия ансамбъл, развивал се около храма на Тракийския конник“, посочва Овчаров.

В северната част се е издигала основната свещена сграда, където се намира глинен олтар, на който били принасяни в жертва дребни животни – кози и агнета. В стените има издълбани ниши, в които са слагани мраморни оброчни плочки с изображения на Конника, каквито са открити  при разкопките. „Още при проучванията преди десетина години до главната сграда бяха разкрити склад с големи делви (питоси) и кухня с готварска пещ, където са приготвяни ястията за ритуалните пиршества. А след тазгодишните разкопки ясно се очерта ограденото със стена свещено пространство пред храма, в което са правени тези ритуали. Тепърва ще анализираме ролята на голямата канара, включена в него, но най-вероятно става дума за обожествяване и преклонение пред този скален масив още от дълбока древност“, предполага ученият.

С последните разкрития се изяснява какви са били обредите на езическите жреци, свещенодействали тук. Те дават нови щрихи за живота в грандиозния култов комплекс от няколко храма на различни божества, оформил се през III-IV в. около древния храм на Дионис на Перперикон. „Още миналата година изказах тезата, че буквално в навечерието преди приемането на християнството в Южния квартал на Перперикон се е наблюдавал изключителен разцвет на езическото култово строителство. И съвсем не е случайно, че през VI в. именно на просторния площад в Южния квартал са построили грандиозна базилика. Като най-голяма църква в цялата планина Родопи, тя е трябвало да демонстрира победата на новата вяра над упоритите езически култове“, заключава проф. Николай Овчаров.

 В скалния град реставрацията на Голямата базилика по европейски проект продължава.
В скалния град реставрацията на Голямата базилика по европейски проект продължава.
https://www.segabg.com/category-culture/hramut-na-trakiyskiya-konnik-nay-setne-razkri-taynite-si
Таг Храмъ  Тракийския конник   тайните  си

Ранно християнство бр 274

Християнството се появява много рано. Но дали е достатъчна легендата, в която император Константин вижда през нощта на 27 срещу 28 октомври 313 година Христовия кръст на небето и това му помага да спечели битката на моста Милвио срещу Максенций. Всъщност, императорът не е видял кръст, а анаграма, т. нар. “кризмон,” поставени една в друга Х и Р и затворени в кръг.
За ранното християнство бил ужасен инструмент за мъчение срещу тях. На него е загинал Спасителят. Нима това е достоен символ на тяхната религия.
riba.jpgИстина е, че кръстът е въведен като знак на новата религия едва през 5 век и го дължим на коптите. А ранните християни използвали като знак рибата. И то не защото е миролюбиво същество, а защото анаграмата от първите букви на гръцките думи “Исус Христос наш Баща” се чете като XTIS, xtios, т.е. риба.
След битката на моста Милвио в центъра на Рим, откъдето се удавя Максенций, Константин приема Миланският едикт от 313 година, с което дава религиозна свобода на християните и признава тяхната религия за равностойна на другите. Но самият той остава езичник почти до края на живота си и се покръства три месеца преди да умре през 336 година, и то от Еузебий, най-върлият ариан.
Век по-късно в 393 година, император Теодосий обявява християнството като единствена и задължителна религия в империята. Така, той е първия император и стои на върха на колелото на живота в православната църква. Като пръв Василевс на Вселената, Властелин на земния свят и Божий наместник.
Християнството, през първите три века става такава огромна маса, че тяхното игнориране е немислимо. Дори висши сановници и генерали са такива. Свети Георги и Свети Димитър са само малка част от легионерските християни.
Християнството има несравнимо качество да асимилир а, да поглъща в себе си различни идеи – култове, практики от всякакви религии.
Материалът подбра Коста Иванов
Таг  Ранно християнство

РЕЦЕПТИТЕ Бр 274


        
ПРИ ВИСОКО КРЪВНО НАЛЯГАНЕ
КРОМИД ЛУК
Лукът се обелва и се настъргва на ренде. Изтисква се с марля и сока се пие 3 пъти дневно, половин час преди ядене.
Първи ден- 3 по 5 капки. Всеки следващ ден се увеличава с една капка, докато се стигне до 10. След това започваме да намаляваме с по 1 капка, докато стигнем до 5 и спираме.
   Рецептата се прилага трикратно през 15 дни.
 herbs.jpg
ЗА ЕКЗЕМА
Накиснете поразеното място със смес от:
Смрадлика- листа и клонки
Корени от бял оман
Орехови листа
Корени от троскот
След като мястото засъхне след банята, намажете със следната смес:
Орехово масло, печатарско мастило, сок от узряла капина.
УПОРИТАА  КАШЛИЦА
100 грама борови връхчета врат 30 минути със 100 грам захар в 1 литър вода. След това се прецежда и се прибавя   1 чаена лъжичка нишадър, две супени лъжичка пепел от бяла върба.
Пие се 3-4 пъти по една кафяна чашка на ден.
ПЪРХОТ
6 лъжички пепел от лоза
2 лъжички хума
3 лъжички припечени стрити жълъди
Цялата смес де залива в 200 грама чист спирт.
Косата се маже всяка вечер, докато изчезне пърхота.
КОСОПАД
150 грама корени от коприва
50 грама корени от сапунче
50 грама черупки от лешник
Варят се в 1 литър силен оцет, докато остане наполовина.
Отварата се втрива в косата вечер.
Мария Герасова