На 7 ноември 1920 година, големият наш поет и вдъхновител ,по покана на инициативен комитет начело с  Недко Каблешков пристига в Пловдив, по повод 50 годишната му творческа дейност  и 70 години от ражданео му.Той е посрещнат  на Централна гара Плодвив от детски хор, свещениици ескадрон от трети конен полк, военна духова музика,  качен на ръце във файтон и тръгват по улица Станционна до Военен клуб. Там е посрещнат от цялото плоздивско гражданство..-представители на студентски,, спортни, ученически,, пенсионерскии запасни военни организации.Пред военен  клуб, той произнася приветствено слово към пловдивчане. Тук е присъдено званието му „Почетен граждаин на Пловдив“и улица Стационна получава неговото име „Иван Вазов“.

На 7 ноември от 11 часа за девета година пред Воеен клуб Пловдив  Ще  се пресъздаде събитието чрез „Възстановка на идването на Иван Вазов в Пловдив.

Най- официално каним всички граждани на Пловдив и страната

Мария Герасова главен организатор сценарист и водеща програмата

–

от IV б клас на НУ „Станислав Доспевски“-гр.Самоков с гордост и ентусиазъм творим за конкурса „Нашите традиции и обичаи“, като с много обич и любов посвещаваме творбите си на:

85 години НУ „Станислав Доспевски

200 години от рождението на на нашия патрон -Станислав Доспевски

НУ“Станислав Доспевски“- гр.Самоков е училище с ценности и традиции, новаторство и градивност.Училището ни във времето е носело имената:

„Зелена върба“, „Борис Хаджисотиров“ и от 1991 год. е единственото училище в България,носещо името на художника Станислав Доспевски от известния род Зографски от град Самоков.

Подкрепяни и вдъхновявани от нашите учители и директорката г-жа Асенова творим за нашето прекрасно българско училище „Станислав Доспевски“!

Казват че истинския живот на човека е този в съня му. Може би защото точно там в най-голяма степен се разкрива подсъзнанието му, където са спотаени нашите най- съкровени тайни и копнежи.Препоръчват ни смеха, като универсален лек за нашите човешки неволи, дори има такава терапия-смехотерапия. А какво е човешкият живот без страданието и без чистите човешки сълзи. Не че не плачем понякога и от щастие. Но всъщност нашето човешко съществуване е съвкупност от тези състояния.Често неусетно те прерастват от едно в друго.

Най-известния литературен герой на великия немски писател и мислител Томас Ман е Ханс Касторп. Той  осъзнава напълно какво се случва в живота му в сънищата си. както неговия предшественик Вилхелм Майстер, в изключителното произведение на Йохан фон Гьоте.Как иначе можем да преживеем тежките изпитания и предизвикателства, на които ни учи земния живот. Според Ман, точно в тези гранични области на човешкото съществуване като съня, най-пълно се разкрива човешкото и нечовешкото в човека. Не случайно, героя от произведението му „Доктор Фаустус“ не е учен и философ, а композитор. Затова според Ман, музиката е най-близко до дяволското, ирационалното, абстрактното и мистичното.Прото-тип на този му герой е великия философ Фридрих Ницше.

Голямата полска писателка Олга Токарчук получава Нобелова награда по литература за произведенията си,в които разглежда преминаването на границите,като форма на живот. В последния си роман „Емпузион“, основни героини са емпузите-митични същества от митологията с чудовищна и изменчива природа.Но всъщност, не тях изобличава Токарчук. С неподражаема ирония и хумор, тя разкрива как нежната сила на жената трябва да се бори с безумното и безобразно насилие, което притиска  особено слабите и уязвими хора.Не случайно, нейния призив към читателите е „Смейте се с Емпузион“

Нобеловата награда по литература за 2023 година бе дадена, изненадващо за мнозина, на

норвежеца  Юн Фосе.Фосе е най- играния норвежки драматург в света след великия си сънародник Хенрик Ибсен. В основата на литературното му вдъхновение е една драма.На 7 годишна възраст претърпява тежка катастрофа и се докосва до смъртта. Може би затова езика на произведенията му е пестелив, като лирична проза. Сам признава,че в пиесите му много по- голяма роля играе мълчанието, отколкото действието. Учи се от големите Бекет, Кафка и Фокнър.Като малък свири на цигулка, но се отказва от музиката в полза на литературата. В последното си произведение „Септология“ в седем части и 3 тома описва срещата на един човек с друга версия на самия себе си.Страхувал се , че ще умре преди да я напише. По признанията му, както Ибсен „получих дара на тъгата и тогава станах поет.“ За него „болката,скръбта, меланхолията и депресията също са дар“.

Така в съня, със смях и през сълзи се създават едни от най- забележителните литературни произведения на нашето време.

Георги Караджов

Трудно в българската история може да се намери личност от величината на Тонка Обретенова. Баба Тонка, както е известна тя, е пример за човек, посветил безкористно целия си живот на родината, макар в повечето случаи това да й е носило страдания.

Спорно е къде точно е родена тя – в Русе или в село Червен, както и кога се е случило това – през 1812 или 1814 г. Родителите й много искали да я изучат, но по онова време не било прието момиче да ходи на училище и тя остава почти неграмотна.

Тонка е буйна, самостоятелна и находчива още от малка. Противно на обичаите тя не се съобразява с желанието на баща си, а сама си избира съпруг през 1831 г. Той е известният абаджия и търговец Тихо Обретенов. От този брак се раждат 12 деца, от които 7 остават живи. Всички те са възпитани в любов към родината и знанието от своите родители.

Георги С. Раковски е приятел на Тихо Обретенов и гостува в къщата им. Двамата не крият от Тонка, че говорят за свободата на българите. Тази идея я запалва и скоро домът й става сборище на революционерите.

От синовете й пръв в делото е посветен Петър. Той участва във Втората българската легия в Белград (1867-1868). Друг нейн син – Ангел, повикан от Стефан Караджа, преминава Дунава. Ангел и Петър участват в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868). След тежки боеве Петър загива някъде в Балкана, а Ангел е заловен. Тонка публично не проронва и сълза, а е охулвана от българки, че синовете й са тръгнали по „кривия път“.

Когато отива да види Ангел в затвора, тя е ругана и блъскана от заптиетата като майка на комита, но разиграва блестящ спектакъл – хока заловените четници, а сина си ругае: „Как ти посмя да станеш царски душманин! Нали знаеш, че българинът е роден вечно да бъде роб?“ Това толкова се харесва на турците, че я остават да влиза в затвора, когато пожелае.

С молби и бакшиши успява да замени смъртната присъда на част от четниците със заточение в Мала Азия. Когато изпраща Ангел, за учудване на всички тя не заплаква.

За да не остане в забвение безименния гроб на обесения в Русе Стефан Караджа, Тонка го отбелязва, а по-късно скришом взема неговия череп и го пази като свещена реликва.

Случилото се с двамата й сина и смъртта на Тихо (1870), с нищо не я променя, а къщата й остава бунтовническо гнездо. Заседанията на Русенския революционен комитет стават именно в нейния дом. На Тонка е поверена задачата да пази цялата документация на организацията. Тя пренася оръжие през Дунав с дъщеря си и майка си и винаги запазва хладнокръвие. Не спира сина си Георги, който през 1873 г. отива във военно училище в Одеса.

За нейната всеотдайност Захари Стоянов я нарича „Баба Тонка“ и под това име остава в народната памет.

Дъщеря й Петрана ушива знаме за Старозагорско въстание (1875) и се налага да бяга, както и Никола Обретенов. Най-малката – Анастасия, поема работата.Когато Шуменският революционен комитет е разкрит, а членовете му са заловени и откарани в Русе, Баба Тонка измолва да пуснат в дома й болния Панайот Волов. Излекуван благодарение на нейните грижи, той преминава в Румъния. Когато заптиетата се сещат за него и го търсят в дома на Баба Тонка, тя лъже без да й мигне окото: „Вие да сте живи, той откога умря!“

Властите обаче подозират вече този дом и разполагат стражи (края на 1875). Веднъж за да прикрие трима апостоли, които са в къщата, тя се престорва на пияна и събира цялата махала да гледа сеир, докато революционерите се измъкват

В началото на 1876 г. домът на Баба Тонка е превърнат във военен щаб, откъдето на всички страни тръгват указания и оръжие. През Априлското въстание Георги Обретенов загива като апостол в Сливенско, а Никола е заловен. Отново Баба Тонка всеки ден носи в затвора храна, дрехи, лекарства на заловените Ботеви четници.

Самото й присъствие им дава сили да се държат достойно. Никола Обретенов е заточен в Мала Азия, но вече никой българин не упреква Баба Тонка. Тя изпраща поредния си син, отново без сълзи, напротив, публично заявява, че „четирима сина загубих – двама са в гроба и двама полуживи. Но още четирима да имах, пак нямаше да ми стане жал, ако ги видя, че носят байряка.“

През 1878 г. Ангел и Никола се завръщат от заточение. Анастасия пък се омъжва през 1882 г. за Захари Стоянов. Когато правителството отпуска на Баба Тонка пенсия за заслуги към Отечеството, тя я дава за учебници на бедни ученици.

Баба Тонка умира през 1893 г. и хората я запомнят с неизменната черна забрадка, вечно изпращаща и вечно чакаща. Наричана от турци и от българи „Майка на бунтовници“, тя се превръща в свещения образ на Българската майка.

Румънският журналист Замфир Арборе, който посещава Баба Тонка през 1891 г., пише: „Ще минат години, десетилетия, ще изтече един век, ще се извоюват победи… над всичко това сянката на Баба Тонка ще изпъкне като свещена икона от времената на народна печал.“

https://bulgarianhistory.org/baba-tonka-2/

 Таг Баба Тонка – живот свободата

В близост до село Свещари български археолози, ръководени от професор Диана Гергова, откриха гробница на тракийска жрица, каквато се намира за първи път в България.

Според специалистите гробницата може да се датира към IV–III в. пр. Хр.

Тя е облицована с масивни дъбови греди, а подът имал специално покритие, благодарение на което се е запазил стабилен и до днес.

Експертите са намери край останките на жрицата множество магически предмети като брадвички, глинени човешки фигури и чашка с отвори на дъното, които свидетелстват за езотеричната дейност, с която жената се е занимавала приживе.

В средата на гробницата е открит ритуален комплекс, боядисан в червено и черно, за който се смятало, че е характерен единствено за гетите.

Професор Гергова разкри, че до този комплекс е открит и друг олтар с формата на пресечена пирамида.

Подобен полихромен олтар се открива за първи път и може да хвърли нова светлина върху жреческите дейности в древните общества.

Сред интересните находки са и бронзови фигури, стъклени мъниста, култови предмети, останки от сребърна чаша и златни апликации.

Повечето предмети, които археолозите са открили, са били разделени на отделни части, тъй като много често траките са разчленявали не само човешките останки, но и предметите, които са погребвани с тях.

Проучванията на гробницата ще продължат до края на месеца.

В момента експертите изграждат специална защитна постройка, с която да предпазят откритието си от тежките зимни условия.

Спонсор на тези разкопки е японската телевизия TBS.

В края на септември миналата година край могила в село Свещари беше намерено дървено сандъче с много златни накити.

Сандъчето е съдържало рекрасни златни накити и апликация към конска сбруя с много хубав златен начелник с конско протоме.

В разградското село Свещари беше намерена и известна тракийска гробница, открита през 1982 г., която неотдавна беше включена в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО.

В намерената тракийска гробница бяха открити останките на гетския владетел Дромихет.

https://sanovnik.bg/n-41512-%D0%9E%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%85%D0%B0_%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%B1%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B6%D1%80%D0%B8%D1%86%D0%B0

Таг уникална гробница  тракийска жрица

Роберт Шпеман (1927-2018) е един от най-значимите съвременни немски философи. В разговор с журналиста Пол Баде той размишлява за вечната тема – любовта.

Въпрос: Веднъж Анди Уорхол каза, че любовта не е нищо друго освен една химична реакция. Какво ще кажете, какво е любовта, професор Шпеман?

Роберт Шпеман: Tова, което казва Уорхол, всъщност може да каже само човек, който никога не е обичал някого. Този, който наистина обича някой човек, е невъзможно да разглежда това само като химична реакция. Какво е любовта? „Everything is what it is and not another thing”, казва английският писател Самюел Бътлър („всяко нещо е това, което е, и нищо друго”).

Вие говорите и за „антиномиите” на любовта. Как бихте обрисували тези сякаш правомерни противоречия с няколко изречения?

В историята на философията и на мисленето за любовта винаги е имало разграничаване на две части. Аристотел говори за различните видове приятелство. Съществува приятелство с някой забавен човек, с когото може би е приятно да се прекара една вечер. Съществува делово приятелство, от което човек има изгода. Но освен това съществуват приятелства заради самите приятелства, просто защото за човек е ценно да го обичат, без да има някаква изгода от това. Това вече е изгодата, че този човек ти е приятел. Тоест може да обичате един човек повече от всичко и да му желаете да има своето голямо щастие. И заедно с това имате някой, който отива в публичния дом – и при това също използва думата „любов”. Нашата дума „правя любов” сякаш фактически обхваща неща, които нямат почти нищо общо помежду си.

Сиреч любовта все пак не е като всяко нещо, което е и нищо друго? Зад тази смесица от различни значения няма ли все пак нещо общо?

Размишлявам с думите на Валентин Томберг: „Любовта е истинското осъществяване на другия за мен”. Защото част от любовта в пълния персонален смисъл е и това, да се предоставя възможността и на другия, самият той да дава. Човек, който иска винаги само да дава и не иска да взема, не дава достатъчно. Той трябва да даде и на другия възможността от своя страна да дава, да дарява. Това за мен е важно разбиране – любовта на доброжелателството и любовта на силното желание в действителност са дълбоко свързани помежду си.

Роберт Шпеман за любовта: Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко

Ревността, обаче, също ли е част от любовта?

Да, но естествено, това не може да бъде ревността на болезнено ревнивия човек, който веднага прави сцени на другия, ако той е по-тясно сприятелен с друг човек от другия. Съществува любов, която е основана на изключителността. Без такава изключителна любов човек изобщо не може да има някакъв личен опит.   Във всеки случай човек не може да има едновременно интензивна изключителна връзка, в която постепенно да се разкрива изцяло пред другия (той никога не се разкрива напълно, винаги остава тайна за другия) – и наред с това да има друга връзка, която също е готова да приеме характера на такава единственост. Когато любовта е заплашена, в същността на нещата е някой да страда и страстно да защитава любовта. В същността си любовта съдържа обещанието за вярност. В Библията, и то в първата от десетте заповеди, Бог се представя като верен и ревнив любовник. Първата заповед е заповед на ревността! Да нямаш други богове освен Мене.

„Може ли любовта да бъде грях?”

Това беше завладяваща песен на Зара Леандър. Все пак това е подвеждащ въпрос, разбира се. Любовта изобщо не може да бъде грях. Но престъпването на верността може да бъде грях, нарушаването на обещанието може да бъде грях. И тогава това не се оправдава с друга любов – която често е само една преходна страст. Ако една любов е основана на изключителността, тя е несъвместима с друга любов.

Казвате, че всеки, който може да даде отговор на въпроса, защо обича този човек, все още не обича истински. Защо?

Когато се влюбваме, ние сме привлечени от определени качества на другия, които ни докосват. Неговата красота, неговото това или онова. Това е цял конгломерат от качества и техен синтез. Но когато любовта прониква по-дълбоко в човека, тогава ние свързваме много лично собствената си съдба с този друг човек. Тук започва приключението на сработване и съгласуване един спрямо друг, като в джаза, където двама музиканти импровизират помежду си, където всеки слуша, какво и как свири другият. Така протичат нещата във връзка, която трае през целия живот. Развитието на единия не минава без съдействието и съгласуването с развитието на другия.

Колко караници все пак може да понесе любовта? Колко омраза? Колко предателство и измама?

Роберт Шпеман за тайната на любовта: прошката и обещанието са най-важните лични актове

Прошката, както и обещанието, е специфичен личен акт. Прошката означава: аз позволявам на другия да не е идентичен с постъпката си. Не казвам: ти си просто такъв. Това го унищожава като личност. Това не му дава възможността да се дистанцира от собствените си действия. При обещанието е обратно. Аз действам независимо от променящите се чувства утре и вдругиден. Ницше казва: „Да можеш да обещаваш е най-висшето нещо в човека.” Това означава човек да стане независим от различните състояния, през които преминава, тоест, да гарантира за себе си. Обещание означава да предоставя право на другия да разчита на мен. Ето защо прошката и обещанието са най-важните лични актове. И когато питате, колко може да понесе любовта? Християнинът би трябвало да подражава на Бог, че принципно е готов да прости всичко. Но разбира се при условие, че другият иска да му бъде простено. Ако той намира, че няма нужда от прошка, то тогава на него не може и да му се прости.

Има ли съвременно недоразумение, при което главно любовта страда?

Да, това, което казва Анди Уорхол. Цари господство на обективиращите науки, които разглеждат човека само от гледна точка на неговата манипулируемост, като плетеница от неврологични процеси – според думите на Томас Хобс: „Да знаеш нещо, то е да знаеш какво можем да правим с него, когато го имаме.” 

„Да обичаш някого”, според  Габриел Марсел, „означава да му кажеш: „Ти никога няма да умреш”. Какво ще кажете, какво е да обичаш някого?

Това, което казва Марсел, е красиво и вярно, но още по-скъпа ми е мисълта на Никола Гомес Давила: „Да обичаш някого, означава да разбереш причината, защо Бог е сътворил този човек.”

Вие сте вдовец. Все още ли обичате жена си? Или любовта избледнява като сън?

Еее, не. Първоначално човек се намества болезнено в един живот без другия, постепенно привиква с това. Но същностната връзка, тя остава. Любовта е основана на обещание завинаги. Това не свършва и със смъртта. Ако човек наистина обича някого, тогава това не може изобщо да престане. Веднъж две имена заедно са изписани на звездите. Никой вече не може да ги смъкне.

Защо любовта е силна като смъртта, както казва песента на песните?

Защото в известно отношение любовта е умиране. Умиране на егоцентричното, на привързаността към собствения живот. Любовта побеждава всичко, така както смъртта побеждава всичко. За християните, обаче, и това е новото в християнството, любовта е по-силна от смъртта.

Източник: welt.de; със съкращения;
Превод: Господин Тонев; снимки: derstandard.de; henning-klingen.de; auszeit.bio