Monthly Archives: октомври 2023

ЗА РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ КАТОЛИЦИ И ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ БР.275

За различията между католици и православни християни
 Опит за кратък отговор към любознателни граждани
В България повечето вярващи хора са православни и знаят твърде малко за другите християнски църкви и нехристиянски религии. Затова въпросът „в какво се различават Католическата и Православната Църква” е въпрос, който често се задава. Нека се опитаме да отговорим кратко на него.
Християнството се дели на три основни направления – католицизъм, православие и протестантство. Но не съществува единна Протестантска Църква (протестантските деноминации са няколко хиляди в целия свят), а Православната Църква включва в себе си няколко независими една от друга Църкви.
Освен Руската Православна Църква съществуват още Грузинска, Сръбска, Гръцка, Румънска и прочие православни църкви. Православните Църкви се управляват от патриарси, митрополити и архиепископи. Не всички православни църкви имат общение помежду си в молитвите и тайнствата и не всички се признават една друга като истински църкви. Но православните смятат, че единството на Православната Църква се проявява в единството на вероучението и във взаимното общение в тайнствата
Католицизмът – това е едната Вселенска Църква. Всички нейни части в различните страни се намират в общение помежду си, имат единно вероучение и признават Римския Папа за свой глава. В Католическата Църква има разделение на обряди (общности вътре в самата Католическа Църква, различаващи се една от друга само по формата на литургичното поклонение и църковна дисциплина), но всички те са членове на едната Църква.
Сега да поговорим за различията:
1) И така, първата разлика между Католическата и Православната Църква се състои в различното разбиране за единството на Църквата. За православните е достатъчно изповядването на една вяра и едни тайнства, докато за католиците освен тези два белега е необходимо и единство на главата на Църквата – Папата.
2) Католическата Църква се отличава от Православната Църква по своето разбиране за католичността. Православните твърдят, че Вселенската Църква е „въплътена” във всяка поместна Църква, оглавявана от епископ. Католиците добавят, че тази поместна Църква трябва да има общение с Католическата Църква, за да се каже, че принадлежи към Вселенската Църква.
3) Католическата Църква изповядва в Символа на вярата, че Светият Дух произхожда от Отца и Сина. Православната Църква изповядва, че Светият Дух произхожда само от Отца. Неколцина православни светци говорят за произхода на Светия Дух от Отца чрез Сина, което не противоречи на католическия догмат.
 
4) Католическата Църква изповядва, че тайнството брак е за цял живот и разводите са забранени. Православната Църква допуска в доста случаи развод.
5) Католическата Църква е приела догмата за Непорочното зачатие на Дева Мария. Това означава, че Майката Божия не е докосната дори и от първородния грях. Православните прославят светостта на Богородица, но смятат, че тя също като другите хора е родена с първороден грях.
6 ) Католическата Църква е приела догмата за примата на Папата над цялата Църква по въпросите на вярата и морала, дисциплината и управлението. Католическата Църква е прогласила догмата за безпогрешността на Папата по въпросите на вярата и морала в случаите, когато той, в съгласие с всички епископи, утвърждава това, в което Католическата Църква вярва от векове наред.
7) В Православната Църква има само един обряд. В Католическата Църква същият този обряд, възникнал във Византия, се нарича византийски и е само един от няколкото.
В България е известен римският (латинският) обряд на Католическата Църква. Затова често, когато се говори за различия между Православна и Католическа Църква грешно се приемат като такива различията между литургичните практики и църковната дисциплина при византийския и римския обреди на Католическата Църква.
8) Православната Църква приема решенията само на първите седем Вселенски събора. Католическата Църква се ръководи от решенията на 21 Вселенски събори, като последният от тях е Вторият Ватикански Вселенски Събор (1962-1965).
Следва да отбележим, че Католическата Църква признава, че поместните Православни Църкви са истински Църкви, съхраняващи апостолската приемственост и истинските тайнства. И Символът на вярата за католици и православни е един и същ.
Независимо от различията, католиците и православните изповядват и проповядват по целия свят една вяра и едно учение в Исус Христос. Каквито и човешки грешки и предубеждения да са разединили католици и православни, вярата в един Бог ги обединява.
Превод с незначителни редакции: Емил Даскалов
Източник: http://inolunarpages.net/
https://cao.bg/razlichiya-katolitsi-i-pravoslavni/
Таг различията между католици православни

ВЪРХОВЕ НА ОРАТОРСКОТО ИЗКУСТВО – РЕЧТА НА ЕЙБРАХАМ ЛНКЪЛН ЕТИСБЪРГ БР 275

Върхове на ораторското изкуство - речта на Ейбрахам Линкълн в Гетисбърг
Ейбрахам Линкълн: Трябва да заявим, че те не загинаха напразно
Публикуваме една от прочутите речи – образец на въздействащо и смислено ораторско умение. Това е речта на президента на САЩ Ейбрахам Линкълн, произнесена в Гeтисбърг на 19 ноември 1863 г. пред гробовете на загиналите войници. В битката при Гетисбърг, Пенсилвания по време на Американската гражданска война са се сражавали 170 000 души, седем хиляди са били убити.
Речта на Линкълн ще е жива, дори когато се забрави тази битка. И някога за тази битка ще си спомнят главно заради речта на Линкълн. През този ден в Гетисбърг и други оратори говорили дълго време, но всичко, което са казали, отдавна е забравено. Ейбрахам Линкълн говорил по-малко от две минути. Един фотограф се опитал да го заснеме по време на произнасянето на речта, но Линкълн завършил своята реч, преди той да успее да настрои примитивния си апарат от тези времена.
Речта на Линкълн била излята от бронз и поставена в Оксфордската библиотека като примера за това, какво може да се създаде с помощта на английския език. Всеки, който изучава ораторско майсторство, трябва да я научи наизуст. Публикуваме един от преводите на тази прочута реч на български език:
„Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент нова нация, отгледана в условията на свобода и предана на принципа, съгласно който всички хора са създадени равни. Сега ние водим велика Гражданска война, в която се проверява може ли тази нация или която и да е друга, възпитана в същия дух и предана на същите идеали, да съществува по-нататък.
Срещнахме се тук, на полето на една от най-големите битки в тази война. Ние дойдохме, за да отнесем частица от това поле като последно място за успокоение на тези, които отдадоха живота си, за да може тази нация да живее. Много правилно е, че го правим. Но равносметката говори, че не ние освещаваме и не възхваляваме тази земя.
Тези храбри хора, и живите и мъртвите, които се сражаваха тук, вече я осветиха и възхвалиха и го направиха много по-добре от нас. Със своите нищожни сили ние не можем нито да добавим, нито да отнемем нещо. Светът почти не ще забележи и не ще помни дълго това, което говорим тук, но никога няма да забрави това, което те направиха.
Ние, живите, трябва да се посветим на незавършените трудове, които сражавалите се тук благородно осъществяваха. Ние трябва да се посветим на решаването на тази велика задача, която още стои пред нас. Именно от тези хора, загинали с чест, ние трябва да възприемем дълбоката преданост към това дело, на което те тъй вярно служеха.
Трябва тържествено да заявим, че те не загинаха напразно, че с божията благословия нашата нация ще получи ново възраждане на свободата и че правителството на народа, управлявано от народа и за народа, никога няма да изчезне от лицето на земята”.
Дали Ейбрахам Линкълн, чийто баща е бил неграмотен дърводелец, а майка му – жена без никакви изключителни способности е бил надарен от природата с дар слово? Няма основание да се приеме такова предположение. Когато бил избран в Конгреса, като попълвал във Вашингтон официалната си анкета, на въпроса относно образованието си отговорил с помощта на една дума: „Недостатъчно”.
През целия си живот Линкълн не е посещавал училище и една година. Но той не си губел времето да общува с хора, които са били с равни или с по-ниски от него умствени способности. Той си избирал приятели сред интелектуалния елит, сред певците и поетите на всички времена.
Този самоук човек е обогатил своя ум с образците на истинската култура. Ейбрахам Линкълн е следвал педагогическия метод, който се е оказал единствено ефективен: като се е опирал на своята неизтощима енергия, насочена към постоянно попълване на знанията и към практическа дейност.
Речта на Ейбръхам Линкълн е публикувана в книгата „Как да развием самоувереност и да влияяем на хората при публични изказвания” на Дейл Карнеги. За съжаление не е отбелязано името на преводача.
Издава: Център по психология
https://cao.bg/oratorsko-izkustvo-rech-na-eybraham-li/
ТагР ЕЧТА НА ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН В ГЕТИСБЪРГ

ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА: РЕЧ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО На ЧОВЕКА БР 275

Джовани Пико делла Мирандола: Реч за достойнството на човека
Джовани Пико делла Мирандола за същността на човека
Джовани Пико делла Мирандола (1463-1494) е италиански философ от времето на Ренесанса. Той е познат най-вече с речта си за достойнството на човека, чрез която изразява възгледа си за същността на човешката личност. Публикуваме фрагмент от тази великолепна реч: „Многоуважаеми Отци, бях чел в писанията на арабите, че на въпроса – кое явление от тази като че ли световна сцена му изглежда най-достойно за възхищение, Абдала Сарацинът отговорил: нищо не ми изглежда по-достойно за удивление от човека. На тази мисъл съответства и онова знаменито изказване на Меркурий: „Човекът, Асклепий, е велико чудо”.  В търсенето на смисъла на тези думи не можех да се задоволя с многобройните и изтъркани от мнозина доводи относно предимствата на човешката природа: че човекът бил посредник между тварите, понеже имал общение с висшите сили и властвал над по-низшите същества; че бил тълкувател на природата, надарен с проницателност на чувствата, с търсещ ум и със светлина на духа; че бил междинно звено между преходното време и вечността; че бил, както твърдят персите, връзката на света, дори неговото бракосъчетание; че бил според свидетелството на Давид разположен малко по-долу от ангелите. Наистина тези доводи са важни, но те не са основополагащи, т.е. не могат по право да си осигурят привилегията за върховно удивление. Всъщност защо да не се възхищаваме повече на самите ангели и на най-блажените небесни хорове? Имам чувството, че най-накрая разбрах защо човекът е най-щастливото и по тази причина най-достойното за удивление същество и кое в крайна сметка е мястото му в порядъка на Вселената, което той е получил по жребий, та да му завиждат не само безсловесните твари, но и съзвездията и духовете извън този свят. Невероятно и чудно! Защо пък не? Нали именно затова наричаме човека велико чудо и достойно за удивление същество. Но чуйте, Отци, за какво става дума и в името на вашата човечност ме дарете благосклонно с вниманието си.  По законите на тайната мъдрост върховният Отец, строителят Бог бе вече сътворил видимата световна сграда – най-честития храм на божествеността; наднебесната област бе украсил с духове, ефирните кълба бе оживил с вечни същества, а отходните и мръсни части на долния свят бе населил с гадини от всякакъв вид. Но след завършването на делото Творецът искаше да има някой, който да разбира смисъла на творението, да обича красотата и да се възхищава на величието. Затова едва след като приключи всичко, както свидетелстват Мойсей и Тимей, той взе да мисли за създаването на човека. Наистина нито сред първообразите (архетипите) имаше материал, от който да създаде ново поколение, нито от съкровищата си имаше какво да дари, в наследство на новия си син, нито на световната скамейка имаше място, където да седне този съзерцател на Вселената. Вече всичко бе запълнено и всички неща бяха разпределени по висшите, средните и долните разреди. Но мощта на Отца не можеше да откаже при последната рожба сякаш уморена от честите раждания, в едно толкова важно начинание мъдростта му не можеше да се колебае поради невъзможност и взимане на решение, благотворящата негова любов не можеше да допусне бъдещият хвалител на божествената щедрост у всички неща да бъде принуден да я осъжда, когато гледа себе си.  Накрая Творецът в добротата си реши, че този, на когото той не можеше да даде нищо собствено, може да ползва еднакво всички неща, определени за отделните същества. Също така прие човека като творение с неустановен образ и като го постави в центъра на света, му заговори с тези думи: „Адаме, не ти дадох нито сигурно място, нито собствено лице, нито някакъв особен дар, за да можеш по твоя воля и преценка да имаш и притежаваш, каквото място, каквото лице и каквито дарове си пожелаеш. Установената за останалите същества природа се регулира чрез предписаните от мен закони, а ти сам ще си определиш природата по твой свободен избор, в ръцете на който те поверих, без да бъдеш ограничаван от никакви пречки. Поставих те в центъра на света, за да можеш да огледаш всичко наоколо; не те направих нито небесен, нито земен, нито смъртен, нито безсмъртен, за да можеш като твой собствен ваятел и творец със свободна воля и чест да си изваеш образ по твое предпочитание. Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини.” О, върховна щедрост на Бога Отец! О, върховно и достойно за възхищение човешко щастие! Бе му дадено да има това, което поиска, и да бъде това, което пожелае. Безсловесните същества, както казва Луцилий, още от майчината си утроба придобиват това, което ще носят за цял живот; в началото или малко по-късно висшите духове са били това, което ще бъдат за цялата вечност. При раждането на човека Отецът вложи всякакви семена и зародиши, та, които от тях се захванат, да израснат и да дадат плодовете си в него. Ако са растителни, да стане растение, ако са чувствени, да стане безсловесно животно, ако са разсъдъчни, да стане небесно същество, ако са духовни, да стане ангел и син Божи. Ако пък остане недоволен от избора на творенията и се оттегли в центъра на собствената си единственост, заедно с Бог да стои начело на всичко като дух, поставен над всички неща в самотния мрак на Отца. Кой не би се удивил от нашия хамелеон? Или кой би се учудил на нещо друго повече? С пълно право Асклепий от Атина, имайки предвид това изменчиво и преобразяващо се същество, е твърдял, че в мистериите човекът се представя символично в образа на Прометей. С това се обяснява и немаловажната роля на преображенията у питагорейците и евреите, понеже и еврейската тайна теология ту превръща свети Енох в божествен дух, ту обръща в божествени духове други хора. Също и питагорейците превръщат престъпниците в безсловесни животни (Превръщането в животно като форма на наказание е възглед на сторопитагорейците) и дори в растения, ако може да се вярва на Емпедокъл. PicoDellaMirandola По техен пример и Мохамед повтарял често, че отстъпилите от божествения закон щели да се превърнат на животни, и то напълно заслужено. Понеже нито кората дава облика на растението, a неговата глупава и безчувствена природа, и нито кожата характеризира добитъка, a неговото неразумно и чувствено битие; понеже нито сводът е отличителна черта на небето, но несъкрушимият разум, и нито безтелесността изгражда ангела на духовността. Ако видиш някой човек пълзящ по земята и отдаден единствено на търбуха си, да знаеш, че това е израстък, а не човек; ако видиш някой, заслепен от суетните измами на фантазията, на Калипсо например, и увлечен от съблазънта да се е превърнал в пленник на чувствеността си, да знаеш, че е животно, а не човек. Ако пък видиш философ, който с истински разум прави разлика между всички явления, него да почиташ. Той е небесно, а не земно същество. Ако видиш някой чист съзерцател, който си няма и представа за тялото си, но е потънал дълбоко в дебрите на духа си, да знаеш, че не е нито земно, нито божествено същество. Той е възвишен божествен дух, облечен в човешка плът. Та кой не би се възхитил на човека? В свещените текстове на Вехтия и Новия Завет той с пълно основание се означава ту като „всяка плът”, ту като „всяко творение”, тъй като сам се изгражда, създава и променя в образа на всяка плът и в духа на всяко творение. Затова Евант Персът, когато представя халдейската теология, пише, че човек не притежава свой собствен и вроден образ, а че има множество външни и случайни образи. Оттам произлиза и халдейското изречение: „човекът е същество с многообразна, променлива и непостоянна природа”. Но защо е всичко това? За да разберем, че след като сме се родили с условието да бъдем това, което желаем, трябва най-много да се стараем да не се казва за нас, че тъй като сме били на почит, сме изгубили съдната си способност и сме се уподобили на безсловесни скотове и на неразумния добитък. Нека повече се придържаме към казаното от пророк Асаф: „Вие сте богове и синове на Всевишния”, за да не би, злоупотребявайки с най-великата милост на Отца – свободния избор, да си нанесем вреда от полезното. Нека не се задоволяваме със средното си положение и нека ни обхване едно свято желание да обърнем взора си към висшите блага и да ги постигнем (а можем, ако искаме), като се стремим към тях с цялото си същество. Да отхвърлим земните неща, да презрем небесните, да оставим всичко светско зад себе си и да долетим до свръхземното седалище, в близост до възвишената божественост. Там, както сочат свещените мистерии, първите места се заемат от серафими, херувими и тронове. Не трябва да им отстъпваме и да се задоволяваме с вторите места, а да се стремим към тяхното достойнство и слава. Няма да бъдем с нищо по-долни от тях, стига да го поискаме.  Но как? Какво да направим? Нека видим какво правят те и какъв живот водят. Ако ние почнем да водим такъв живот (а можем), то вече ще сме станали равни с тях. Сараф гори от огъня на любовта; Херуб свети с блясъка на духа си; Трон е непоклатим в съда си. Следователно, ако се отдадем на деятелен живот и поемем правилно грижата за светските неща, ще се укрепим със здравината на троновете. Ако, освободени от работа, мислим за твореца в творението и за творението в твореца и ако прекарваме времето си в съзерцателно спокойствие, ще бъдем осветени отвсякъде с херувимска светлина. Ако изгаряме от изключителна любов към Твореца, като Сараф ще се възпламеним внезапно от нейния разрушителен огън. Над Трон, т.е. праведния съдия, стои Бог – съдията на вековете. Той лети над Херуб, т.е. над съзерцателя, и го топли с крилете си. Духът Господен се носи над водите (водите, които са над небесата), които у Йов хвалят Господа с предутринни химни. Сараф, т.е. обичащият, е в Бог и Бог е в него и с Бог са едно. Голяма е мощта на троновете, която постигаме със съдене, върховна е възвишеността на серафимите, която постигаме с любов. Но как човек може да обича и да съди това, което не познава? Моисей възлюби Бога, когато видя, и като съдия проведе сред народа това, което преди видя на планината като съзерцател. Следователно Херуб е посредникът, който със светлината си ни подготвя за серафимовия огън и ни осветява за съда на троновете. Той е свързващият възел на първите духове, паладичният ред, защитникът на съзерцателната философия. Трябва да се равняваме по него, да се обръщаме към него и да се държим за него, за да се издигнем до висините на любовта и да слезем до задачите на деятелния живот добре обучени и подготвени.  Но наистина, ако искаме да изграждаме живота си по примера на херувимите, трябва да си даваме ясна сметка, какъв е този живот, какви са техните действия и какви са делата им. Ние сме плът и познаваме само земните неща и това, което е свързано с нас и става чрез нас, а тъй като не можем да проникнем по-нататък, нека се обърнем към древните отци, които като на близки приятели ще ни дадат достоверна и изчерпателна информация. Да попитаме апостол Павел, този съсъд на божествения избор, какво е видял да правят херувимските армии, когато е бил възнесен на третото небе. Ще ни отговори чрез тълкувателя си Дионисий: очистват се, обливат се от светлина, довеждат се до съвършенство. Следователно, ако на земята се стремим към херувимски живот и ако чрез нравствено познание удържаме чувствените инстинкти, ако чрез диалектиката разкъсваме мрака на собствения си разум – сякаш измиваме нечистотата на невежеството и пороците, ще можем да си очистим душата, за да не се лутат в безумие чувствата ни и да не се побърква неразумният ни разум. Тогава добре устроената и очистена душа ще облеем богато със светлината на натурфилософията, та чрез познанието на божествените неща най-накрая да я доведем до съвършенство…”  Фрагментът е от изданието: Дж. Пико делла Мирандола – Реч за достойнството на човека, За съществуващото и единното, С., ИК „Св. Иван Рилски”, 2004, с. 5-11.   Преводач: Теодор Хрисчев; Снимки: de.wikipedia.org; martienverstraaten.com;
https://cao.bg/mirandola-rech-dostoynstvo-chovek/
Таг ДЖОВАНИ ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА: РЕЧ ЗА ДОСТОЙНСТВОТО

ЮЗЕФ ТИШНЕР ЗА ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЧОВЕШКАА БОЛКА БР.275

 Юзеф Тишнер за философията като израз на човешката болка
Юзеф Тишнер и сборникът „Мислене според ценностите”Отец Юзеф Тишнер (1931-2000 г.) е един от най-популярните полски католически мислители, автентичен морален и интелектуален авторитет. Професор в Папската академия по теология в Краков и президент на Института за хуманитарни науки във Виена. Научните му интереси са насочени към философията на човека и теорията на ценностите. Публикуваме размисли на Юзеф Тишнер от сборника „Мислене според ценностите” на издателство СОНМ.Съвременният ни човек е навлязъл в дълбока криза на своята надежда. Кризата на надеждата е криза на основите. Някога хората са слагали край на живота си в името на вярата във върховенството на собствената си надежда над чуждата надежда. Днес те се „задушават” от собствената си безнадеждност.Търсенето на пътища за излизане от кризата на надеждата: ще се произнеса по въпроса, позовавайки се на един известен факт. В Полша има една личност, отец Колбе, който – волю-неволю – е част от новата ни история. Раймунд Колбе (1894-1941 г.), францисканец, обявен през 1982 г. за мъченик.По време на Втората световна война в Аушвиц доброволно заема мястото на определен да изгори в пещта баща на невръстни деца, за да го спаси. Отец Колбе не е просто францисканец, посветил живота си на другия. Той представлява също така живо въплъщение на нашата, полската, заложена дълбоко в нас, но никога неописана докрай философия на човека.

На Запад има екзистенциализъм, структурализъм, кибернетика, алиенация и поведенческа теория за десерт. Фактът Колбе стои абсолютно над всичко това. Такова доказателство за човек, каквото даде отец Колбе с постъпката си, не е дало нито едно съвременно течение на философията на човека.

Хайдегер казва: „в битието на човека се касае за самото това битие”. Сартр заявява: „адът, това са другите”. Леви-Строс твърди: „адът е в мене”. Друг структуралист говори за „края на човека”. А ние си имаме Колбе. Да беше само Колбе! Още колко много такива хора имаше, за които никой не знаеше! В това се състои проблемът ни: липсата на собствена философия за човека е съпътствана от необикновена чувствителност по въпросите за човека.

Вярно, не сме убивали кралете си, не сме доубивали ранените, играхме си „на класи” малко като деца, не пуснахме на земляците си „глупави бесове”, близки до тези на Достоевски, дори дявола успявахме да склоним да приеме подкуп за доброто на осъдения. Въпреки това по нашите катедри и в учебниците ни властват „-изми”. В това се състои парадоксът ни.

Дали съществува някакъв полски хоризонт на изход от полската криза на надеждата? Мисля, че съществува. Колбе го откри, но не му даде име. Просто го направи. Задачата на философията е: да разбира и да назовава. Тук виждам възможността и трудността.

Такива бяха повече или по-малко тогавашните ми търсения под надслов „философия без етикет”. А как ще бъде утре? Въпросът се отнася до мечтите. Трудно е да се говори за мечтите. Мисля, че утре също няма да надхвърля собствената си сянка. Зная, че отивайки на поредната среща с човека, на поредната проповед, на поредната популяризация, някъде дълбоко в душата ми ще ме измъчва мисълта, че не правя това, което трябва. Винаги трябва да копая още половин метър по-нататък от мястото, където мисля, че се намира моето съкровище.

Дори сега ми се струва, че не е необходимо да пиша за това. Дали не е по-добре да се занимавам с философия, отколкото да пиша за това, как се занимавам с философия? И сигурно така ще е до края на живота ми. Тогава ще кажа: не направих това, което исках, не направих това, което можех, не направих дори това, което наистина трябваше да направя. Какво направих? Това другите ще кажат. Нека те измислят етикет.

Струва ми се, че преди да се захванем с каквото и да е философстване, особено у нас, трябва да се направи важен избор: трябва да се избере от това, за което може да се мисли, онова, за което трябва да се мисли. Но онова, за което трябва да се мисли, не идва при нас от страниците на книгите, а от лицето на разтревожения за съдбата си човек.

Някога философията се е раждала от учудването към заобикалящия ни свят (Аристотел). А после и от съмнението (Декарт). А сега на нашата земя тя се ражда от болката. За качеството на философията решаваща роля играе качеството на човешката болка, която философията иска да изрази и на която иска да помогне. Който не вижда това, е склонен към измяна.

Краков, ноември 1981 г.

Отец Юзеф Тишнер, „Мислене според ценностите”;

Издателство СОНМ, София 2004 г.;

Превод от полски: Десислава Недялкова;

Снимки: krakow.gazeta.pl; wyborcza.pl;

https://cao.bg/razmisli-na-yuzef-tishner-ot-sbornika

Таг ЮЗЕФ ТИШНЕР ЗА ФИЛОСОФИЯТА КАТО ИЗРАЗ НА ЧОВЕШКАА БОЛКА

ДЕКЛАРАЦИЯ НА ЧОВЕШКИТЕ И ГРАЖДАНСКИ ПРАВА – 26.08.1789 Г. бр.275

Декларация на човешките и граждански права – Френско Национално Събрание
Защото представителите на френския народ, обединени в Национално Събрание, прецениха, че непознаването, забравянето и незачитането на човешките права са единствените причини за общественото нещастие и влошаване на управлението, те решиха да изложат в тържествена декларация естествените, неотменни и свети права на хората, за да може тази декларация да бъде непрекъснато пред погледите на всички членове на обществото и да им напомня постоянно за техните права и задължения; за да може действията на законодателите, както и на изпълнителната власт да могат да бъдат сравнявани по всяко време с крайната цел на всяко политическо устройство и по този начин да бъдат спазвани по-добре; за да може оттук нататък правата на гражданите да бъдат основавани на прости и неоспорими постановки и да се придържат винаги към спазване на конституцията и на общото благо. В следствие на това Националното Събрание признава и декларира по настоящем и под защитата на Всевишния следните човешки и граждански права: Член 1: Хората са и остават по рождение свободни и равни по права. Член 2: Целта на всяко политическо обединение е съхраняването на естествените и неотменни човешки права. Тези права са свобода, сигурност и противопоставяне срещу потисничество.  Член 3: Произходът на всяка суверенност се определя от народа. Нито едно физическо тяло, нито една личност не могат да упражняват власт, която не произтича изрично от народа. Член 4: Свободата се състои в това, да можеш да правиш всичко, което не е във вреда на другите. По този начин упражняването на естествените права на всеки човек се ограничава само от това, да се осигури на другите членове на обществото ползването на същите права. Тези граници могат да бъдат поставени само от закона.  Член 5: Единствено закона има правото да забранява действия, вредни за обществото. Всичко, което не е забранено със закон, не може да бъде възпрепятствано, и никой не може да бъде принуден да прави това, което не е забранено. Член 7: Всеки човек може да бъде обвинен, арестуван и задържан само в определените от закона случаи и в предвидените от него форми. Тези, които упражняват, изготвят, издават или позволяват да бъдат издавани произволни заповеди, трябва да биват наказвани. Както и всеки гражданин, който е призован или заловен на основание на закона, трябва незабавно да се подчини. Чрез своята съпротива той се превръща в нарушител.  Член 8: Законът трябва да определя само такива наказания, които очевидно са непременно необходими. И никой не може да бъде наказван на основание на закон, който не е обнародван, провъзгласен и законово приложим, преди извършване на действието.  Член 9: Тъй като всеки човек се счита за невинен до провъзгласяването му за виновен, при неговото законово задържане задължително трябва да се избягва всякаква жестокост и трябва да бъде защитена неговата личност.  Член 10: Никой не може да бъде обезпокояван заради мнението си, дори и от религиозен характер, докато неговият израз не смущава определения от закона обществен ред.  Член 11: Свободното споделяне на мисли и мнения е едно от най-изконните човешки права. Всеки гражданин може свободно да пише, говори, печата при условие на поемането на отговорността при злоупотреба с тази свобода в определените от закона случаи.  Член 12: Гарантирането на човешките и граждански права изисква въоръжена сила. Тази сила е в служба на всички, а не в особена полза на тези, на които е поверена. Член 14: Всички граждани имат правото сами или чрез своите заседатели да установяват необходимостта от обществения данък, да изпитват неговата употреба, неговата висота, да определят неговото събиране и давност.   Член 15: Обществото има правото да изисква от всеки свой обществен чиновник отчет за неговата дейност.  Член 16: Едно общество, в което не са гарантирани правата и разпределението на властта, не е устроено, не притежава основен закон.  Член 17: Тъй като собствеността е ненакърнимо и свято право, тя не може да бъде отнемана никому, когато това не се изисква от законово постановена, обществена необходимост и при условията на справедливо и предхождащо обезщетение.” 
https://cao.bg/deklaratsiya-na-choveshkite-i-grazhdanski
 Таг деклърация  човешки, граждански, права

БРАК ИЛИ НА СЕМЕЙНИ НАЧАЛА БР. 275

Всъщност разликите биха могли да бъдат много повече, но тези са от най-съществените и вероятно включват останалите, които се явяват подробности от пейзажа. Факт е – трайна се оказва тенденцията към увеличаване дела на хората, които живеят по този модерен начин – на семейни начала, без сключен граждански брак. Как човек ще устрои живота си е ненарушим личен избор, важно е единствено и двамата в двойката да се чувстват комфортно и щастливо. Понякога съвместното съжителство се оказва нещо като пробен брак, подстъп към истинския, опит да се намалят рисковете за брачна катастрофа на по-късен етап.В съжителството без брак някои виждат сигнал, че семейството отмира, а трайните връзки между хората клонят към разпад. Напълно погрешно. Заедно без обвързващата сила на правните последици, всъщност е знак за силата на семейните ценности, а не тяхното отричане. Няма задължение отвън, принуда или някакъв друг вид насилие над личността, липсва и така типичното за нашите географски ширини съобразяване с общественото мнение. Те са заедно, без да са привързани с възела на брачния документ. Без катинара на подпис и печат те са с ангажименти и отговорности един към друг. Живеят общ живот, делят пари и безпаричие, отглеждат деца, карат се и сдобряват, но устояват заедно, без друга причина, освен вътрешното им чувство, че живот в семейство, макар и неформализирано, е по-щастливото битие. По-добро, отколкото сам или с безразборни връзки. Това доказва, че семейството не само няма да изчезне, а е много по-устойчиво, отколкото се предполага, след като не са му нужни проформа обвързаности.
Втората съществена разлика е, че съвместното съжителство дава неподозирано прекрасното чувство за свобода. Не става изобщо въпрос да не се съобразяваш другия човек. Иде реч за голямата свобода, която касае важните неща в живота. Можеш във всеки момент да си отидеш, без никакви последствия, да започнеш на чисто, да заминеш в друг град, държава, вселена. Самата мисъл те кара да се чувстваш вече свободен.
Свободата и сигурността обаче, не са особено съвместими понятия. Затова и следващата разлика е, че при общия живот без брак обикновено поне единият от партньорите се чувства несигурен и това обикновено е жената. Появява въпросът – не ме ли обича достатъчно, за да поиска да се оженим. Защото бракът е много повече от документ и подпис, както понякога го изкарват. Той е обещание, вричане. Той е следващият етап на една връзка, която търпи развитие. Зрялото решение за брак означава, че този мъж или тази жена иска да бъде с теб трайно и завинаги, независимо как ще се развият след това събитията. Но в този момент се вярва безрезервно в това. Затова бракът е знак – намерил си човека, с който си сигурен, че искаш да продължиш пътя си, какъвто и да е той.
Четвъртата разлика е, че си правно неравнопоставен, когато сте заедно без брак. Животът е непредсказуем, а правните последици от брака не са само скандални разводи и делене на имуществото. Те са и сигурността, че материалната част от живота, която заедно съграждате, в някакъв неочакван момент няма да се окаже само на него или на нея, а ще бъде на общото вас.
Няма спор – с или без брак най-важното е любовта да е жива и истинска. Когато я има, двойката сама ще намери своята форма на съществуване. Правилото е едно единствено – и двамата да се чувстват достатъчно щастливи и спокойни, независимо какво са избрали. Защото преждевременното притискане на единия с настояване за брак, може да бъде точно толкова затормозяващо, колкото и проточилото се предълго съвместно съжителство, ако единият от двамата желае да бъде именно съпруг.
Интернет Мария Герасова

Мария Павлова бр. 275

. Наградена на Четвърти национален конкурс “Човекът на Ноовот врема”

Роден си победител       

Покори хоризонта далечен,

загърби и болки, и неволи.

Скалата в паметник вечен

превърна с ръцете си голи.

Успя през кръв и куршуми

с храброст самичък да минеш.

Не спряха те ни алчните чуми,

ни страхът, че ще загинеш!

След удара ставаш отново –

не спираш, изгаряш в борбата.

Дали с меч или със слово,

надвиваш до края съдбата.

Свещени са твоите жили

и даже в света обречен,

напук на тъмните сили,

роден си Победител, човече!

представи  Мапия Герасова 

 

СТИХОВЕ НА РУМЯНА ШОПОВА БР.276

 Отваряне на снимката

 ПРЕОТКРИВАШ

Преогкриване

           Във пластове дълбоки

на Времето,

            безвъзвратно минало

следи- – епохи.

Там някой е надскочил

      рамката на ботието,

прлозрял  наго поета,

         че в кръговрата на   Всемира 

Дух борбен не умира

Преоткрива

ш единството

           Възможната посока

За Ссмисъла на естеството.

На паметта е влога!

И залога-

Да пребъдем по волята на Бога!…

 представи  Мария Герасова

ХУМОР И САТИАР В ЕДНО БР.275

 Я КАКЪВ Е ЗАВАЛИЯТА

Досущ бащинко. Метнал се е целия на него. Пие, пуши и лъже мацетата. А те като му вярват, нека си ги лъже. Виж го, насъбрал ги е на върволица и все им бъбри нещо. Казват, че на времето, баща му бил голям ербап. Все за голям се пишел. А като го погледнеш, педя човек, лакът брада. И е като онзи наежен пуяк, който стъпва, а не вижда къде стъпва.Гледам го, аз. Върви си значи, той, а на среща му Лилито. Знаете я, оная от махалата. С късата поличка и пъпчето отвън. Загледал се завалията в пъпчето и въздиша. И ето ти, динената кора насреща му. Подхлъзна се горкия и а.. Какво ти а? Мацето го гледа и прихва, та чак се задави от смях. А той като видя резила си, наведе глава и започнал да плаче. Ехей.. Виждали ли сте мъж да плаче?Плаче, та пушек се дига. Плаче, ама с крокодилски сълзи. Току поглежда мацето с едното око, а с другото намига.Значи така, нашият Перчемко. Така му думат. Прищяло му се млада мръвка да ръфа. Да я отгризе, та да му стане сладко на душата. Прищяло му се, а… Мацето извъртя апетитното си задниче и дим да го нямо.
Не се ли види Перчема на какъв хал е, ами тръгнал млади мацета да задиря! Така и синчето му. Току се шляе по кафенета и барове. Работа не похваща и все мацетата са му пред очите. Казват, времето е такова. Всеки е тръгнал и не знае къде отива. Така Перчема и Коко, синът му де. Както са я подкарали, май в скоро време ще ги връхлети вятъра и ще ги върти, не знам си на колко оборота. Щом като главите им са празни, не искат да влеят някакво съдържание в тях. Един ден и Коко излезе от бара, целият наваксан. Пиян до козирката. Върти се като панаирна въртележка и си бъбри сам. Все мацета му се увиждат. Па и сега: „Ей, маце. Много си готина. Хайде, ела при батко си!”Но само шумът на минаващата кола му отвърна. За малко да връхлети връз него. Той изпусна една благословия из устата си.Залитна, спъната се и падна. Подложи двете си ръце под главата и захърка. Изведнъж, някой викаше над главата му : „Ей, малкият, за къде? Тук да не ти е хотел, та си се разположил така? Я ставай, докато не съм извикал полицията!
Коко отвори широко очи, стана от тротоара и подаде заканително юмруци към мъжа.
-Чакай, чакай, Коко! Кой те учи така? Да налиташ на непознат човек?
- Гледай си работата, старче?
- Пък и старче ме наричаш ! Та, аз съм на възрастта на татко ти, а ти ме наричаш старче.Не ме ли позна? Янаки, вашият комшия съм. Минавах случайно и те видях проснат на земята.Та реших да ти помогна, а ти?
Коко залитна, и хвана Янаки за ръка.Тръгнаха.
писателят сатирик Весела Будилкона

Житейски уроци от нашите деца бр.275

Да бъдеш родител – това не означава само да изпиташ най-голямото щастие. Децата пробуждат в нас стремежът отново да преоткрием себе си и да покажем най-доброто, на което сме способни. Заедно с тях, ние израстваме вътрешно и научаваме много житейски истини, например да бъдем по-малко безотговорни и егоцентрични и повече искрени и творчески настроени.

Оказва се, възпитанието е двупосочен процес. През детските очи ние започваме да гледаме по друг начин не само на света, на и на собствените си постъпки и решения. На пръв поглед безпомощните същества ни карат да преосмислим „мъдрите” си възгледи си, в които преди това сме били абсолютно убедени. Това, разбира се, не е никак лесно, но винаги се оказва полезно за нашето личностно развитие.

Завръщане към детството
„Когато кученцето на моя син се изгуби, той беше безутешен” – разказва 38 – годишната Надя. – “В този момент си припомних собственото детство. Колко дълбока и безизходна ми изглеждаше тогава всяка загуба и неудача. Тези спомени станаха повод да му разкажа, каква съм била на неговата възраст.”

Нашето дете ни кара отново да изживеем забравените емоции на своето минало и да погледнем по друг начин на притаените обиди, страхове и огорчения. Това от една страна ни помага да осъзнаем, че неудачите всъщност са ни донесли безценен опит и са ни направили по-силни, а от друга – да разбираме по-добре чувствата на своето дете.

Да отворим очи за чудесата в света
„Както много жени, и аз съм напълно равнодушна към техниката” – споделя 32-годишната Марина. – Но моят син Борис просто обожава всякаква друга строителна техника. По време на една разходка видяхме огромен ярко-червен подемен кран. Той го гледаше с такъв блясък в очите, че и на мен ми се прииска да почувствам неговото възхищение. И тогава видях: как този огнено червен цвят се откроява на фона на сивите сгради и небе и този кран изведнъж ми се стори прекрасен!

Децата ни карат да излезем от уморената си черупка на възрастни и да видим света със свеж поглед. Тогава всичко около нас става по-ярко, живо и чудесно. В този случай малките същества ни водят за ръка по пътя на откривателството и пробуждат желанието ни да играем, мечтаем и творим.

Да станем възрастни
„Докато не родих дъщеря си, аз малко се замислях за утрешния ден” – признава си 29 годишната Мария. – Но сега, когато имам моята Мая, буквално всичко се промени”. Появата на малкото същество изпълва живота ни с нов смисъл и ние сме ставаме загрижени не само за него, но и за самите себе си. „Преди се занимавах с алпинизъм” – продължава да разказва Мария – но сега предпочитам само разходката в планината. Не искам, само заради няколко адреналин, да рискувам живота си и детето ми да остане без майка”.

Така инстинктивното безпокойство за благополучието на нашата рожба, ни прави по внимателни, предвидливи и съобразителни. Вече се стремим да предвидим хода на събитията, за да избегнем евентуалните опасности, което ни прави по-умни и зрели

https://www.hera.bg/s.php?n=980
Таг Житейски  уроци   нашите деца