.Мирното време носи поводите на търкания между военни и управляващи, тези последните търсещи намаляване на цената, първите – тласкащи към разходи. Случва се някой неотдавнашен урок или близка заплаха да ги поставят в съгласие. Без съмнение политиците, сръчни в манипулирането на хората, се споразумяват да разбият съпротивата на професионалистите. Факт е обаче, че мерките, свързани с отбраната на страната, рядко са спирани без разисквания, където се противопоставят изискванията на едните и на другите, сред обидите на трибуните.

Но рано или късно, предвидено или не, развихрена с умисъл или изтърпяна с ужас, ето войната! С първия блясък на сабите редът на стойностите е объркан. Излизащ от полусянката, военачалникът изведнъж е обграден с плашещо обаяние. В един миг неговите права, както и задълженията му, достигат крайните си граници. Животът на другите е поставен под негово разпореждане. Бъдещето на отечеството зависи внезапно от това, което той реши. Цял един народ обръща към него своята тревога. И министърът с учудване вижда тази грандиозна и свирепа власт, изскочила изпод земята – до неговата собствена.

Най-напред, понесени от саможертвата и загрижени от примера, който трябва да дадат, управляващият и войникът се съгласуват, най-често без трудности. Няма нужда от оптимизъм – всеки открива в партньора хиляди качества, за които дотогава съвсем не е подозирал. Виждаме политика, забравил горчивината и иронията, да множи доказателствата на доверие към войника, докато този, последният, късащ със студенината си, понастоящем излага откровена лоялност.

Но ето, войната изкарва своя кортеж от скърби и разочарования. Страстите на тълпите нарастват до най-високата си степен. Тяхната страшна вълна, малко или много задържана от дигите на предаността и на закона – държавните мъже не я чуват без замайване. Кръвта и богатствата на народа, които те отнасят към полето на битките и за които те отговарят, управляващият трябва да се отдаде на съдбата на гражданите, на тази на страната, да вижда своята лична съдба, на далечните мъже, чието ревниво изкуство никак не допуска натрапници.

Тази тревога, свързана с това безсилие – ето в такива моменти е най-лошото изпитание за властта. Чувства се, че обикновено нейният ефект е някаква нервност. Предишните предубеждения се раждат отново. Изисква се безпокойствата да бъдат потиснати. Тъмнината става непоносима. Къде сме? Какъв е планът? Колко рискове трябва да бъдат поети? Защо това бързане или тези срокове? Нека генералите се обяснят! Прочее, това е необходимо, за да се направлява нацията, да се преговаря навън, да се подготвят нови средства. И политикът обръща смутено лице към главнокомандващия.

Този, последният, стои начумерен и отговаря без благосклонност. Понесеният товар удвоява теглото си. Да напрегне ума си, да концентрира душата си, да усили природата си и тази на другите. Във вълната от мнения, доклади, сводки, да отдели истинското от фалшивото, основното от второстепенното; сред страстите, които се надигат от разни стойки, без съмнение да устои, да забрави страха, да остане глух за интригата; каквито и да са съдбата, суматохата, бързината, да изглежда спокоен, да не се отказва никога и въпреки уверенията отгоре и подчинението отдолу, да не чува нищо, освен себе си и да знае, че е сам пред съдбата – тези задължения, които се налагат на командира не са, за да го укротяват.

Проникнат от техните изисквания той трудно схваща терзанията на министрите. Прочее, нямаше ли той самият да се оплаква? Тези средства, които му липсват, не са ли подготвени? Този съюзник, който си трае, не би ли могло да бъде накаран да действа по-добре? Тези възгласи на общественото мнение – най-напред да бъдат успокоени! На всичко отгоре командването се застъпва в задачата си за пълна свобода на духа и отрича, че това е за да го омаловажи, отколкото да отбележи съмненията си.

Ако славата не закъснее, неудобството бързо е заличено. Никакви караници в щастието! Но ако заплахата нараства, язвителността се разпростира, изостря се до степен на публичен смут. Около управляващите нищо, освен мрачни фигури, заплашителни погледи, уста, готови за упреци, едновременно с тревожна критика, която опетнява действието на армиите. Въпреки това се намират министри, за да подкрепят генералите в един моментен обрат. „Един провал не е престъпление”, пише Карно на нещастния Ош при Кайзерслаутерн. „Според усилията съдим за хората, а не според събитията.”

Въпреки всичко самообладанието, патриотизмът често пречат на съперниците да достигнат до крайностите. Но понякога определена степен на обществена заплаха достига такава точка на страстите, че те разкъсват предпазните диги. Разстроени от кризата, политикът и войникът изведнъж намират за непоносима тази взаимозависимост, в която те се виждат оковани. Амбицията да се доминира, която възбужда тези вечно стремящи се към силата, която е техният подтик, тяхното величие и тяхното страдание, ги отвежда до спречкване.

Пред действието, с което се опияняват, всеки претендира да бъде единствен в изпълнението му. Скоро държавникът завзема терена на командването и на обаянието, диктува стратегията. Скоро военният, злоупотребяващ със силата си, подрива публичните власти. Но триумфът на единия от партньорите е парализа за другия. Ето пречупено равновесието, нарушен редът, смазани поривите. Занапред действието става непоследователно. Бедствието не закъснява.

Шарл дьо Гол и канцлерът Конрад Аденауер заедно сред жителите на германската столица Бон

Политици и войници, най-добрите служители на държавата, рядко са най-гъвкавите. Господарите трябва да имат душа на господари; лошо направена е сметката да се отстранят подчертаните характери под претекста, че те са трудни. Служейки си с удобства в непосредствените отношения, се рискува да се загуби всичко, когато великите дни са дошли.

Някога, вървейки по най-простия път, народите предоставяха грижата за направляване на политиката и армиите си на волята и съдбата на един единствен човек. Александър, цар и генерал, превзема Азия за десет години. Рим, във време на големи заплахи, установява диктатура. Фридрих II кове държавата, управлява дипломацията и води войските по такъв начин, че всичко се слива с рисунъка, който той си е направил.

Наполеон донася равенството на военното изкуството и управлението. Трябва да се признае, че това съотношение ще придаде на военното усилие безброй пъти особена сила. Но то е видяло и жестоки обрати. На него се дължи Ватерлоо след Аустерлиц. Колкото и малко да изневери водачът – то завършва при Седан.

Това се отнася до факти и изключителни мъже. Срещу тази дисхармония на едновременно съществуващи правителство и командване, дисхармония стара като войната, ще рече като света, мъдростта на нациите би искала да открие лекарства. Дори днес се предлагат такива. Тези толкова трудни отношения могат ли да бъдат регламентирани? Защо от действието, извършвано заедно, да не се направят две части и за да се осигури реда, да се установи някаква система, на която би бил посветен законът? Не!

Защото в действителност, ако се разграничат две области, не би могло да се разделят. Прочее управлението на войната принадлежи на държавника, операциите са полето на военния. Но къде всеки от тях трябва да спре? До каква степен стратегията и политиката ще реагират едната на другата? Кой трябва да се разпростре и кой да се ограничи? Това не може да се предпише предварително, нито дори определено. Най-напред обстоятелствата слагат своя изменчив отпечатък: национални институции, състояние на общественото мнение, характер на борбата, естество на средствата и сто други условия на момента, които карат подходящата организация коренно да се промени.

И още – дали личността на действащите хора е основен елемент на нещата? Достатъчно е да се прецени по колко много различни начини играта е била водена в няколко случая, завършили с победа, за да се види добре как талантът подчинява в своя полза и в полза на обстоятелствата доктрината и способите и че възможностите на действието не се обвързват с формули.

… Развитието на нещата днес съвсем не поставя политиците и войниците да изпълняват общо действие, нито дори да се познават добре. Смътно водачите на народа и началниците на войските изпитват нещо като взаимно привличане. Виждайки се да теглят без отдих, по протежение на двата противоположни бряга на реката, кораба на своите амбиции, тези встрастени от обаянието хора изпитват един към друг приглушената почит на силните към силните.

Но какво? Те стоят на песъчливия бряг. Техните желания, техните грижи, техните действия имат много малка прилика, за да им се случи движение за приближаване. Те не намират никакъв случай, с изключение на някои комисии или конференции, на които военните, определени като „експерти”, държат на техниката си, както и в публичните церемонии, където всеки, на своето равнище, слуша речите или следва траурните процесии.

Една предвиждаща държава би могла да подготви политически, административен и военен елит – чрез ученето да управлява, в случай на нужда, военното усилие на нацията. В случай на конфликт такава институция би могла в мирно време да осветли дискусиите и законите, които се отнасят до военната сила на страната. Защото факт е, че в действителност поради липсата на доктрина, изработена според моралния и физически облик на Франция, ние постъпваме много често като народ, роден вчера.

Но висшите възгледи, върховната мъдрост, откъдето произлиза съгласието на войника и политика, не могат да бъдат извлечени от една наука. Отнася се до интуиция и до характер, които никакъв декрет, никакво образование не могат да внушат, но най-вече дарбата, размишлението и особено тази латентна жар да се играе ролята, откъдето произлизат мощните сили. Защото в крайна сметка трябва да се стигне именно там: нищо велико не се извършва без велики мъже и те са такива, защото са го искали. Дизраели привикваше да мисли като премиер-министър още от юношеството. В уроците на Фош, смътно още, прозираше генералисимусът.

Колко войници и политици искат, въпреки службите и противоречивите предразсъдъци, да се потопят вътре в подходящата философия. Не е толкова важно, че в това се опитват посредствените, които биха потърсили в трудностите по-скоро да се гарантират, отколкото да ги овладяват. Но биха могли да бъдат обзети от такава жар честолюбивите от първия ред – артистите на усилието и подквасването на нравите – които не виждат в живота друг смисъл, освен да отпечатат със свой белег събитията и които от брега, където обикновените дни ги установяват, мечтаят за вълната на Историята!

Тези, последните, въпреки суматохата и илюзиите на века, нека не се оставят да бъдат излъгани: няма в оръжията славна кариера, която да не е служила на една необятна политика, нито велика слава на държавник, която не е позлатила блясъка на националната защита.

Източник: gaullismebg.wordpress.com;

Основано през втората половина на размирния XIV в., от българския деспот Йоан Комнин (брат на цар Иван Александър), Валонското княжество бързо приема ролята на търсен търговски и политически партньор от могъщите средиземноморски републики Венеция и Дубровник.

Стратегическото разположение на Валона върху Адриатическия бряг и контрола върху Онтарския провлак позволяват на българското владение да просперира в условията на засиленото търговско корабоплаване, преминаващо през неговите акватории. Този период на разцвет е доведен обаче към своя край със смъртта на Александър Комнин – синът на Йоан Комнин, в полетата на Черномен през 1371 г., където българинът дава живота си в защитата на Балканите от османците.

Кончината на Александър довежда до политически вакуум и властови сътресения, които скоро хвърлят Валона в дълбините на сложната геополитическа обстановка на Балканите.

Наследник на Александър на валонския престол е личност, останала в историята само като Комнина. За тази мистериозна владетелка се знае много малко и нейните връзки с валонските Срацимировци са обект на дебати. Според някои медиевисти въпросната Комнина е представителка на албанската фамилия Музаки и вдовица на покойния валонски деспот Александър.

Други виждат в нея дете от първия брак на самия основател на Валонското княжество – Йоан Комнин и съответно сестра на последния валонски владетел. Двете хипотези всъщност не са взаимоизключващи се, тъй като е възможно въпросният първи брак на Йоан Комнин да е бил именно с благородничка от фамилията Музаки, което и обяснява техните по-късни претенции за произхода на Комнина от техните среди.

Завоевателните походи на сръбския крал Стефан Душан, в служба на когото е бил българския деспот през 40-те години на на XIV в., на териториите на Албания със сигурност са предоставили на Йоан Комнин възможността за такава връзка с фамилията Музаки. Скромните сведения, с които историографията разполага в момента се базират основно на кратката хроника на фамилията Музаки, съставена през 1515 г. от Джовани Музаки, която обаче, според скорошни тълкувания, е пълна с неточности и преувеличения и може да се окаже съзнателен опит за мистификация от страна на албанския благородник. Подобни опити за „изграждане“ на родословие далеч не са били прецедент през периода последвал османското завоюване на Балканите, в който без нужните средства за проверка на достоверността на претенциите на даден род, тяхното родословие било приемано „на доверие“.

Несигурна в своята власт във Валона, както изглежда, Комнина търси подкрепа в лицето на амбициозния зетски княз Балша II. Бракът на българската благородничка с Балша е осъществен през 1372 г., като с този династичен съюз Валона и Зета стават една държава, макар парадоксално да нямат обща териториална граница.

Самата Комнина явно подхожда с известни резерви към своя нов партньор, защото не се примирява с ролята на консорт на Балша, оставайки равноправен владетел и изрично договаря властта във Валона да се прехвърля само по линия на нейните потомци. По всичко изглежда обаче, че жителите на Валона не са били във възторг от своя нов господар или от съюза със Зета, тъй като във венецианските архиви е засвидетелстван наплив от валонци напуснали родината си и търсещи протекции от републиката на Сан Марко.

Ситуацията в новата държава още повече се усложнява, когато през 1378 г. почива братът на Балша и така съпругът на Комнина се оказва единствения владетел на Зета. Решен в отсъствието на обща граница между Валона и Зета да прокара такава, налагайки същевременно властта си в Албания, Балша поема на поход срещу херцогство Дурацо, което смята да покори в името на амбициите си. В хода на тригодишна кампания от 1382 до 1385 г., Балша успява да овладее столицата на Дурацо – Драч и да надвие съпротивата на неговия владетел Карло Топия.

Самопровъзгласявайки се за херцог на Албания, Балша е на върха на своя триумф, който обаче скоро е помрачен от появата на османците на границите на владенията му. Тяхната интервенция в този момент всъщност не е случайна – измъкналият се от рухващите си под ударите на Балша владения, Карло Топия търси помощ от емир Мурад в желанието си за реванш срещу Балша. Вероятно без необходимостта от някакви сериозни убеждения, османците откликват на поканата и още през 1385 г. Хайредин паша разгромява силите на Балша в битката при Савра, където албанският херцог намира смъртта си.

Появата на османците в непосредствена близост до нейните владения и разгромът на Балша, отрезвяват Комнина, която скъсва всички отношения със Зета, в надеждата, че нейните владения няма да бъдат замъкнати към дъното на гибелта заедно с тези на съпруга й. В отчаян опит да се измъкне от безизходната ситуация, Комнина търси помощта на дългогодишния партньор на Валона в търговски и политически начинания – Венеция. Разчитайки могъщия флот на републиката на Сан Марко да спаси владенията ѝ, валонската господарка е готова на значителни териториални отстъпки към средиземноморската република. Венецианският съвет взема под внимание предложението, но отговорът им е колеблив, а впоследствие и отрицателен. Твърде вероятно е на този етап Венеция да не е желаела да се въвлича в едно рисковано начинание с много неизвестни и трудно прогнозируем изход.

В този тежък за Валона период, Комнина намира съюзник единствено в лицето на своята етърва Теодора, вдовица на брата на Балша – Джурадж. Сходната съдба на двете благороднички и общите интереси го подтикват към идеята за сключването на династичен съюз между дъщерята на Комнина – Ружина и сина на Теодора – Мръкша. Подобно действие обаче определено не се харесва на православната църква, в очите на която Мръкша и Ружина се падат първи братовчеди, макар синът на Теодора да е от неин предишен брак и реално е просто припознат от втория ѝ съпруг Джурадж. След известни убеждения Охридският архиепископ дава разрешението за брак „по снизхождение“, който бива сключен през 1391 г.

Виж още: Валонското княжество – българският диамант на Адриатическия бряг

Макар да осигурява съпруг на дъщеря си, който да ѝ оказва подкрепа в бъдещите изпитания, Комнина далеч не бърза да се оттегли от властта. Дори нейното замонашване през 1393 г. под името Ксения не отказва валонската господарка от светските дела. По това тя значително се доближава по съдба до своята предполагаема леля – Елена Българска, владетелката на Серското княжество. До смъртта си през 1396 г., Комнина продължава да се опитва да изтъргува владенията си в договорка с Венеция, с надеждата да продължи аристократичните привилегии на семейството си на териториите на републиката на Сан Марко. По всичко изглежда, че валонската владетелка е считала княжеството си за обречено и се е опитвала по-скоро да осребри стойността му за негов еквивалент във Венеция.

След смъртта на Комнина, на валонския престол застава нейната дъщеря Ружина, известна още в изворите като Рузина, Ругина, Ружица и прочее. Някои изследователи са склонни да виждат в нейното необичайно име променената транскрипция на гръцкото женско име Ефросина, докато други акцентират върху подозирителните сходства между нейното име и това на княз Фружин – синът на Иван Шишман, което и посочват като поредното доказателство, че Ружина и майка ѝ Комнина са от българската династия на Срацимировците.

Подобно на Комнина, и Ружина продължава да зове Запада в лицето на Венеция да се притече на помощ на княжеството ѝ, но за разлика от майка си не се опитва да го изтъргува в името на личната си безопасност. Когато през 1415 г. съпругът ѝ Мръкша умира, Ружина остава като самотен стълб на стабилност за поданиците си в условията на разпадащите се Балкани. През 1416 г. към владенията ѝ започват да проявяват апетити вече не само османците, но и представителите на албанските фамилии Балшичи и Музаки, които по същото време водят своя борба срещу нашествениците от Мала Азия. Венецианците от своя страна продължават да отговарят на молбите на Ружина за помощ с уклончивост и несигурност.

Според преданията, на края на силите си, обградена отвсякъде от врагове, Ружина се сбогува с поданиците си в Канина и Валона и отплава през 1416 г. към Зета на дубровнишки кораб от пристанището Химара. Трюмът на плавателния съд бил напълнен с пръст от владенията ѝ, тъй като тя, последната валонска господарка, отказвала да живее на друга освен на родната си земя.

Краят на Валонското княжество настъпва през 1417 г., когато в лятната си кампания османците без особени трудности преодоляват вялата съпротива на малкото останали защитници на Валонското княжество. Вероятно едва тогава Венеция с ужас осъзнава, значението на това османско завоевание за търговските ѝ интереси в региона и се опитва да откупи владенията на Ружина от новите им притежатели, но това така и не се случва.

Останала без владения, Ружина намира убежище в земите на баща си, където племенникът ѝ Балша III ѝ предоставя управлението на град Будва. След нейната смърт през 1430 г., около личността ѝ се създава цял епос от легенди, като в българския фолклор, Ружина става известна като Будимската кралица.

Нейното име се среща и в така наречените бугарщини, които представляват юнашки песни на народите от западните Балкани. В днешна южна Албания редица географски топоними носят името на накогашната валонска владетелка, а през XV в. в сръбския Белград ѝ е отдадена почит с построяването на църквата Ружица, съществуваща и до днес.

Според митовете, заобикалящи смъртта на Ружина, неиният последен дом е манастирски метох на гръцкия остров Понтикониси, в близост до Корфу. Там тленните ѝ останки били положени в гроб, чиято пръст била заменена с тази откарана от нея през 1416 г. от Валона. Обикновен кръст маркирал мястото с епитаф: „Тук лежи Ружина, рабиня Божия – положена в собствената си земя“.

https://bulgarianhistory.org/komnina-rujina/

Таг     Княгините Комнина   Ружина  последните господари на Валона  

1. Харесва ти – кажи.

2. Не ти харесва – кажи.

3. Не разбираш – попитай.

4. Искаш да бъдеш разбран – обясни.

5. Някой ти липсва – обади му се.

6. Искаш нещо – помоли.

7. Искаш да срещнеш някого – потърси го.

8. Не спори.

9. Ако си виновен – признай си и не се оправдавай.

10. Помни, че не си длъжен на никого.

11. Помни, че никой не ти е длъжен.

12. Всеки има своята истина и тя може да не съвпада с твоята.

13. Не общувай с хора, с които не се чувстваш добре.

14. Проблемите на човек са само в главата му.

15. Светът около теб не е нито добър, нито лош – той е такъв, какъвто е.

16. Опитай се да се насладиш на всеки миг.

17. Животът е тук и сега.

18. Живей днес, защото вчера вече го няма, а утре може да не настъпи.

19. Днешният ден е най-добрият.

20. Не пести време и пари, за да опознаваш света.

21. Вярвай в себе си.

22. Доверявай се на своите усещания.

23. Ако си в лошо настроение, помисли си, че и това ще мине.

24. Най-важното в живота е любовта, всичко друго е суета.

Таг 24 МЪДРОСТИ НА ЕДИН ТИБЕТСКИ МОНАХ

Автор: Мария Вълчанова

Влади Симеонов в ООН, Ню Йорк

Влади Симеонов: цигулар, диригент, педагог и общественик, е български музикант, който с пълно основание може да бъде причислен към будителите на нашето време в сферата на изкуството. Основател на цели 7 български оркестрови състава, сред които първия български камерен оркестър (1937 г.), Пловдивския симфоничен оркестър (1945), Симфоничния оркестър на Националното радио и Учебния симфоничен оркестър на Българската държавна консерватория (днес Академичен симфоничен оркестър на Националната музикална академия).Разбира се, когато се спомене името на Влади Симеонов, в съзнанието на повечето български музиканти, както и на почитателите на високото класическо музикално изкуство, безспорно засиява венецът в жизнения му и творчески път – основаният от него през 1952 г. първи по рода си детско-юношески симфоничен оркестър, впоследствие Младежка филхармония “Пионер”, с която е свързан най-плодотворния период в живота му, и която той ръководи до края на земния си път през 1990 г.

Влади Симеонов и Филхармония „Пионер“

В изданието си на 16 май 2023 г. от 19.30 часа предаването “Студио “Музика” отдава заслужено внимание и почит към личността и делото на проф. Влади Симеонов. Освен музика, прозвучала под негово диригентство в изпълнение на различните оркестрови състави, с които е работил, в предаването свои съкровени преживявания и спомени от общуването с Влади Симеонов и неговото изкуство споделят и трима от неговите възпитаници, преминали през школата на Младежка филхармония “Пионер”, която през 2023 г. отбелязва 15 години от възстановяването си през 2008 г.: проф. Владислав Григоров, един от доайените на българската валдхорнова школа, доц. д-р Александър Пешев, изпълнителен директор на фондация “Проф. Влади Симеонов” и Весела Господинова – вицепрезидент на фондацията. По публикацията работи: Росица Михова

 https://bnr.bg/hristobotev/post/101823883/prof-vladi-simeonov-i-negovoto-delo?fbclid=IwAR1QK9NuOzMhQbQOjwuwy9VrxqOWCS11-kPVthSz5dlRWNQZmHEg0t20vCw

  Таг Проф. Влади Симеонов  неговото дело