„Когато Учителя Дънов говори, струва ти се, че той е седнал до морето, гребе от него и налива в съдинките на своите слушатели, според големината им. И чувстваш, че това обилие не може никога да свърши.“

Из спомените на Мара Белчева – „Учителя Петър Дънов и неговото учение“

* * *

Следващите редове са посветени на две велики жени със сходна съдба и сила, чиято необикновена физическа красота лесно запленява умовете и сърцата на светското общество от онова време. С много малки изключения съвременниците им остават напълно слепи за истинското великолепие и достойнство на техния извисен дух, защото за това са нужни очи от друго, по-висше естество.

Веднага след Освобождението общественият живот в нововъзкръснала България, вместо да се въззема, започва бавно и сякаш неотменимо да потъва в мрачината на еснафското дребнотемно ежедневие. Политиканският партизанлък и разделение с така характерната и за наши дни незрялост водят страната неотклонно към бъдещите страшни национални катастрофи. Бакалският морал по байганьовски безпардонно се разпорежда навсякъде и властва дори в културата. Наистина, почти подарената свобода трудно би могла да бъде по достойнство оценена и осмислена, още повече, че истинските герои не доживяват да я видят. В тази задушаваща с отровните си изпарения атмосфера на следосвобожденския ни период бяха принудени да се развиват и плододават малцината високодуховни синове и дъщери на Отечеството ни.

Ключова фигура за този отрязък от време е личността на жреца-воин Пенчо Славейков, който пръв насочва погледа на културната ни общественост към героите на Духа като единствената възможна антитеза на вихрещата се бездуховна действителност. Известен с многостранните си интереси, Славейков е член на Лайпцигското литературно дружество, той е тънък познавач на творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, запознат е с трудовете на всички големи философи от онова време: Г. Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Сьорен Киркегор. Той помага на д-р Кръстьо Кръстев в списването на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Безспорно това е един велик по силата на мисълта и словото си мъж, който отдава целия си съзнателен живот и всичките си сили за издигане на културното и духовно равнище на българския народ.

Мара Белчева

Но не към Пенчо Славейков ще обърнем погледа си, а към една не по-малко велика от него жена – Мара Белчева, която доброволно застава в неговата сянка, давайки му най-надеждна духовна опора, а и всичко необходимо, за да може геният да реализира целия потенциал на своята творческа мощ. През своя повратен живот Мара Белчева тихо и скромно се труди, спомагайки изключително много за засяването на българската нива на Духа с ново, още по-добро семе. Тя е милосърдна сестра и учителка, поетеса и преводачка с широки културни интереси, а нейният превод на „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше е четен поколения наред, и до днес, от хиляди будни български младежи, които поемат по пътя на себенадмогването, превръщайки се на свой ред също в значими за културата ни личности. Творчеството на Мара Белчева е ярко свидетелство за един трънлив и всеотдаен път към вътрешно освобождение. Наред с лириката си Мара Белчева оставя за нас и спомените си за „Учителя Петър Дънов и неговото учение“, даващи едно от най-точните и богати описания на Беинса Дуно.

Рядко родната литературна критика успява да задълбае дотам, че да забележи най-фините и интимни пластове в душевния свят на поетесата Мара Белчева. Това правило важи не само по отношение на нея, но и за всички наши истински големи писатели и поети, устремени и сродени в поривите си към Духа. Донякъде изключение в това отношение прави проф. д.ф.н. Милена Кирова, чиято вярна и деликатна по женски интуиция й е продиктувала да напише в своя критическа студия следните точни слова:

„А що се отнася до Спасителя на Мара Белчева по-конкретно, всеки юнгиански критик би разпознал в него без сянка на колебание архетипа на Мъдрия учител. Може би затова, когато среща Дънов, жената Мара Белчева бързо разпознава в него бляновете на поетесата. Стихотворението „Учителят“ внушава Дънов в екстатичната метафорика на представите за древен пророк и езическо божество едновременно.

Спасителят обитава сънищата на героинята, той е вечният адресат на всяка нейна молитва, обект на силни копнежи. Неговата поява раздвижва всички светли представи (в нейната поезия – бел. авт.), които познаваме до този момент: Великден, пролет, полет, небе, градина…“ (Из „Мара Белчева, или изборът да бъдеш Ехо“)

Самото стихотворение, посветено на Беинса Дуно, издава една особено топла, задушевна нагласа и облекчение, сякаш безкрайно дългото, почти безнадеждно очакване на лирическата героиня е приключило веднъж и завинаги. Мара Белчева много точно припокрива поетичния образ на Душеспасителя от своите въжделения и духовни търсения с действителната личност на Учителя. За да илюстрираме тази мисъл, ще поместим част от нейната творба:

…
От други мир (Учителя) донася вихрени трептения.
Към тоя светъл мир в сърцата мост гради
от мрамора на своето търпение.

Прекарал го е той през светлите звезди.
През озарените недра на тишината
ще мине, който се от Дух роди.

И който се не заслепи от светлината,
и в пламъците й не изгори,
и той ще хване тъй в ръце Съдбата,
като Възкръсналия своите Зори.

Към тези чисто окултни строфи съвсем естествено се вграждат и други нейни поетични пасажи на духовна тематика:

…
И сливат се душа в душа полека,
в едно море на обич и смирение.
(Сонети, ХVІІІ)

Мара Белчева

Семантичната близост на зрялата лирика на Мара Белчева с Учението на Бялото братство е лесно откриваема и напълно достъпна за всеки желаещ да се запознае и с двете. Доц. дфн Албена Вачева, преподавател в Люблинския университет „Мария Кюри-Склодовска“, Полша, пише: „Влиянието на Учението на Петър Дънов в „Сонети“ на Мара Белчева е факт, който често пъти се отбелязва в критическите текстове, посветени на творчеството й. В „Сонети“ тя пресъздава духовната концепция на дъновизма за природата със средствата на поетическото. Образите са силни и въздействащи, съдържащи в себе си концепти от духовни учения. Планината е част от географията на духовното, нейната енергийна сила е еманация на природната енергия, от която съвременният човек се е отдалечил и към която посветените започват да се връщат. Което е пътят на човека.“ („Чуй, тихий извор е дълбок!“, Мара Белчева)

Извън шлифованите литературоведски критически прочити на лириката на Мара Белчева, съвсем по човешки бихме могли да преоткрием за себе си простотата и искреността, с която са изказани от нея дори най-дълбоките, почти неизповедими тайни: „Чуй, тихий извор е дълбок!“ – сякаш дочуваме нашепвания на гласове, идващи от Вечността… Подобни поетизми, особено характерни със своята сентенциалност, лекота и изящество на фразата, можем да намерим в изобилие из беседите на Учителя. В нейния вселенски звучащ „Сонет“ откриваме поетично претворени идеите за смисъла на живота, за прераждането като част от дълъг път, за големия и малките кръговрати на душите и тяхната крайна цел:

Не е от люлката до гроба само –
животът ни е скитник все на път. 
И със дела-надежди той на рамо
минава през гробовете отвъд.

И мълчаливий път го води тамо,
крилати серафими де летят,
към дверите свещени на отца Му,
на истината дето грей ключът.

През тихи теменужени градини,
на лилиите в белите одежди,
надъхан със дъха на мъдростта,

той аметистовия праг ще мине
и ще стовари там дела-надежди
пред слънчевия праг на любовта.

Въпреки склонността на времето да затъмнява дори най-бляскавите човешки образи със своята разяждаща паметта „патина“, следи от благородния лик на Мара Белчева още могат да се открият навсякъде, където искри културен живот и одухотвореност. И днес, както някога, към личността й има нестихващ интерес – очите на светски настроените хора продължават да виждат само тленния отблясък на застиналата по фотографиите физическа красота и търсят да нахранят душите си с пикантериите от личния живот на красавицата и високопоставените й ухажори. Но зрящите духом ще пропуснат тази част и ще оставят за себе си единствено скъпия спомен за една безкрайно красива и богата душевност, завещала ни светъл пример и значимо духовно наследство.

Ще добавим само още няколко допълнителни щриха, за да уплътним в паметта си ангелския портрет на една от най-одухотворените последователки на Беинса Дуно – Мара Белчева. Ще направим това чрез топлите думи от спомените на нейната сестра по дух и участ – голямата българска писателка и поетеса Яна Язова, записани в мемоара й „Една вечер“. („В-к за жената“, год. XVI, бр. 684, 17 март 1937 г., стр. 2)

* * *

 

Яна Язова

Видях я тогава за първи път и последен. Не беше скоро – преди три-четири години. И беше вечерно време, затуй не помня как изглеждаше тя в лицето. И до днес не зная. Само един поглед видях от нея, много топъл, много светъл. Слънцето беше залязло, но въздухът вдигаше златния прах наоколо. На бул. „Скобелев“, пред черковата „Св. Георги“, хамалчетата и децата вдигаха страшна врява. Пролетта клонеше към лято.
– Колко се радвам!… – извика една стройна, но вече възрастна жена.
Това беше Мара Белчева. Никога не я бях виждала, но се сетих веднага.
– Отдавна исках да Ви видя, Яна Язова…
Аз тогава не й повярвах, че й е приятно. Бях загубила доверие в „приятностите“ на много хора, но строгото ми възпитание ме накара да отговоря с още по-голяма любезност. И тя се засмя някак детински и много ме похвали за излезлия ми тогава в „Зора“ разказ за котарака и летните ми истории.
– Може би няма да Ви е приятно да повървите малко с един стар човек? – каза тя и се засмя.
Аз изтръпнах от разкаяние. Та само тая мисъл би трябвало да ме накара да я обичам, да не бягам. Колко скръб и омраза пораждат младостта и старостта! Мнозина знам, които тъй яростно бяха против мене, бяха против моите двайсет години и против началото на моята пролет. Веднага й предложих ръката си и тръгнахме надолу. Приказвахме за времето, за миналото и само за моето бъдеще.
– Би трябвало – каза тя – да се опитате повече в хумористичните работи. Аз настоявам, послушайте ме, а после ще видите…
Тъмно беше, лампите светнаха, ние още вървяхме… вървяхме и говорехме.
– Някои ще Ви кажат – каза тя, – че не са се обичали Пенчо Славейков и проф. Балабанов. Не ги слушайте. Те имаха много различни схващания, но те се уважаваха един друг и всеки знаеше достойнствата на другия. Те се обичаха и уважаваха, както сега не могат вече да се ценят и уважават, и да бъдат приятели двама големи мъже, с толкова различни мисли и с такава различна природа.
Вълнувах се от нейните спомени, от благородството на мислите й. Девет часа, капнали, спряхме пред нейната къща.
– Идвайте при мене, когато можете – стисна ми тя ръката, – ще говорим много, ще Ви покажа интересни работи. Нали ще идвате?
И като ме погали по страната, с развълнуван глас ми каза:
–  Като ви гледам, мисля си колко, колко много щеше да Ви се радва Пенчо Славейков…
Тя си отиде, а аз едва не заплаках. Никога не бях усещала, че около сърцето ми е имало толкова много зима. И като се връщах, гледах звездите, усмихвах се и вярвах, че хората от целия свят ми се радват, и ония, които са горе на небето ми се радват. Обещах да отивам често и най-подло не отидох никога. Нашият студен, сух живот ме отвлече от небесните й радости.
И ето, отидох да я видя мъртва в черковата. Порази ме колко малко хора бяха дошли да се простят с нея, с един толкова значителен човек за България. Не си спомнях образа й и в черквата не я познах. Но когато си помислих какво имах от тази жена, на която не си представях образа, какво имам, че тъй ми е свидно, видях, че в огърлицата ми, на която хората бяха нанизали лошите си езици, тя ми бе нанизала едно бисерче.

http://www.otizvora.com/2012/02/4020/

тагове:Мара Белчева, Яна Язова, духа