ПРЕДСТАВЯМЕ ИВЕЛИНА НИКОВА БР.124

 
ÈÂÅËÈÍÀ ÍÈÊÎÂÀ 4Ивелина Димитрова Никова е родена през 1977г. в гр. Провадия. Завършва висшето си образование в Икономически университет гр. Варна. В момента работи като гл. счетоводител в частна фирма.

Споделя, че за нея поезията е не само хоби, тя е и начин на живот. В стиховете си е втъкала „ златните нишки” на любов, вяра, мечти и красота.  В тях присъстват най-съкровените чувства на жената, която обича живота, жадува за красота и топлина и е свободолюбива като птиците, конете, вятъра и  вихрения танц. В този смисъл за нея всеки ден е надежда и жълтица.

Акцент в творчеството и е обичта и към родината и духовната близост с народните песни.

Автор е на стихосбирките „ България в сърцето ми” и  „ Златни нишки”.  Поетесата подготвя и трета книга със заглавие „ Копнеж по слънце”.

Стихове на Ивелина Никова са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. През 2014г. поетесата получава втора награда в литературен конкурс „ Рада Казалийска” в гр. София и трета награда в конкурс под надслов „ Мила Родино!”.

По нейни стихове са създадени пет прекрасни песни.Сред любимите и поети са: Димчо Дебелянов, Пейо Яворов,  Елисавета Багряна,Станка Пенчева и  Маргарита Петкова. 

Стихове на Ивелина Никова:

Девата вишна

Видиш ли, мамо, бялата вишна,

бялата вишна, там, в Казанлък?

Казват, в живота си нявга предишен

дева била е, сломена от мъка.

 

Не е залязвало слънцето, мамо,

не е залязвало – да и се радва.

Славей и кацал кротко на рамо,

та да и пее за обич и сватба.

 

Момък залюбила, мамо, богат бил,

ала сърце му – сякаш от камък.

Къща си имал, пълна със злато,

ледна била му душата – без пламък.

 

Страдала, мамо, девата бяла,

бяла и хубост вехнела нощем.

Ясна луната кога я видяла,

с нея зажалила, плакала още.

 

После магия сторила, мамо,

бяла магия тежка, съдбовна:

младата дева станала вишна,

та да не сеща мъки любовни.

 

Минали, мамо, много години

вишната с цвят се кичи напролет.

Там, в казанлъшки китни градини

момини сълзи бели се ронят.

Капка любов

Беше капка любов, ала истинска.
Дето стига за двеста години.
Бе по-нежна, по-древна от приказка,
по-красива от лунна коприна.

Исках с плитка коса да я вържа
и с ръце я притисках до мене.
Ти с целувки я пиеше бързо,
а по устните капката стенеше.

Тази капка любов бе магия,
но безмълвна в живот се изгуби.
И с отчаяна жажда я пихме,
тази капка-сълзица за влюбени.

Между тебе и мен – само капка,
ала мъката давим си в нея.
Днес се молим в сърцата да капне
и отново в едно да ги слее.

Завръщам се в сърцето ти

 Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко.

Безмилостна, безумна и мечтана,

Затворила се в орехче, до болка,

терзана в пек и снежни урагани.

 

Завръщам се в потайните ти мисли,

понесла въглени от жарки клади,

от белите ти сънища по-чиста,

божествена, безмълвна и изстрадана.

 

Завръщам се в сърцето ти. Отново.

Притихвам, там, до хилядите рани.

По-силна съм от всичките любови,

завръщам се при тебе – да остана!

Когато…

Когато свършат всички истини

и плаче в сънищата ми кошута,

във длани сребърник ще стисна,

да си платя последните минути,

че дяволът не дава даром нищо

за глътка вино взема ти душата

и хвърля я във адското огнище,

да стане пепел сива тя, горката.

А Господ, зная, помни всичко,

че грешните са винаги смирени

и щом останат с мъката самички

им праща светлина и път – спасение.

Тогава свършват всички камъни,

наречени да удрят със проклятия

и всъщност нищо друго няма,

освен любов в най-нежните обятия.

Остаря, Дон Кихоте!

Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници.
И светът е различен, по-груб от преди.
С глътка черно кафе си лекуваме делника
и превързваме с думи ранени съдби.

Че земята е същата, казваш? Едва ли и хората…
Господари са! Всеки се прави на Бог!
А мигът е борба, но граничи с умората,
че е прах мъдростта ни в живота.

Не достига Любов и Надежда, и Вяра,
а сърцата си пазим зад фалшиви стени.
Дулсинея продава нежността си със мяра –
само грамче за рокля, парфюм и пари.

Зверовете? За жалост, те още са живи.
И навред сеят злоба и завист, лъжи.
Само Санчо е днеска щастливец,
в чаша с гроздова още мечтите брои.

Остаря, Дон Кихоте! Смелостта ти е лудост!
Росинант окуця, а светът е жесток.
Стига толкова битки! Като ледена кула
всяко зло ще се срути в душите дълбоко.

Не искам много

От живота си много не искам –
светлина и небе, влюбен поглед един
и в сърцето ми обич да плисне –
слънчев извор целебен с горещи води.

Ще ми стигнат две хубави думи,
сладък залък, път звезден, любими очи,
шепа спомени в нощите лунни,
късче вяра и сноп пъстроцветни мечти…

Не, не искам богатства несметни –
диаманти, пари и палати не ща,
а светулка една – да е светло
и дървото Живот да разлиства листа.

Молитва за България

О, Боже, опази от зло България,
от робски мрак и майчини сълзи,
от земетръс, порои и пожари,
от блясък на предателски ками!

Пази на Рила езерата, Боже,
на Добруджата златна песента,
на Казанлъка розовото ложе,
в Родопи – на Орфея любовта!

Със устни, Боже, Тракия целувай,
камбаните и наш`те писмена,
а после синята мечта на Дунав
и шипченските орлови гнезда!

Със сила и блага дари народа,
платил с кръвта си святата земя,
България да стигне пак възхода
и да застане гордо пред света!
С една целувка и една молитва

От малка ме научи да съм силна,
да давам прошка и на враговете
и като тебе, мамо, обич свидна
до края си да кътам във сърцето.

Косите ти разресва вече зимата,
снежинки се белеят в тях отрано,
ала по устните си, мамо, още имаш
следи от песни, детски смях останал.

Когато търся щастието в стръмното
и парят в мене въгленчета ситни,
ти, мамо, палиш ясно слънце в тъмното
с една целувка и една молитва.

Сега пред тебе, мамо, коленича,
пред болката и светлата ти радост.
С най-тихото и святото „Обичам те!“
букетче маргаритки ти дарявам.

Ще станеш скоро майка…

Ще станеш скоро майка, дъще.
Сърцето си на две ще разделиш.
Едното със ръце си ще прегърнеш,
ще бие другото във твоите гърди.

Ще спомниш приказки и песни,
ще вържеш в стаята си люлка.
И нощем над детето си надвесена
ще му разказваш за светулките.

Добро и хляб ще слагаш на софрата,
ще чупиш залъци с надежда,
а бликне ли в очите ти сълза
ще я превръщаш в тиха нежност.

Пътят майчин, труден път е, дъще,
ала велик до своят край остава.
Едничка рожбата огрява къща
и смисъл на живота ни дарява.

Предсказано от Пагане

От небесата сини Тангра гледал
децата си със български души.
Предсказвал им падения, победи
и брода преко Дунава неудържим.

Калявал мечовете им във битки,
главите да не свеждат пред врага.
Опашки конски, сплетени на плитки,
да веят буйно, стиснали в ръка.
Стрели свистели бързо над земята,

Растели нови укрепени градове.

По дирите на Аспарух тревата

покрила твръд, поена с кърви векове.
Над златни ниви гарвани летели,
реките тъмни рукнали като винò, 
от женски плач и планини ехтели
и ден и нощ се сливали в едно.

До пепел я изгаряли хиляда пъти,
посичали в утроба детските сълзи,
омраза заискрявала в очите мътни,

но огънят в сърцата им останал да гори.

Препускат нощем черните коне…
Чертае Тангра на чедата си пътеки.
До днес отекват думите на Пагане:
„България, пребъдвай ти през вековете!“

Козият рог

По еленови стръмни пътеки

все ме търсиш, щом слънце догаря.

Чувам пак кози рог отдалеко,

канарите звука му повтарят.

 

Нощем с мене го слушат щурците,

притаени в зелените халища

и до корен потръпват тревите,

песента ти пастирска ги гали.

 

Но мълча, че отдавна до огъня,

си отрязах косите, моминските,

тежки плитки нарекох на Бога,

нож да хвана в тез робски години.

 

Рила пази ми ревностно клетвата

да мъстя за честта за рода си.

Обичта съм решила да жертвам,

но родина от зло да опазя.

 

Не върви по хайдушки ми дири,

че гората ги скрива под листи!

Искам с козия рог да ми свириш

в смъртен час да го чуя да писне.

У дома

Зная, у дома сега цъфтят гергини

и наливат слънце гроздови зърна.

Дни се нижат, а след тях – години

и се сбират в майчина сълза.

 

Радост расне в щъркови гнезда,

чака под липата детска люлка.

Пее тъжно старата чешма

и напомня бащина гъдулка.

 

Сините ми изгреви – разпятие,

надалеч от Добруджа са болка остра.

Споменът през житото се мята,

пò е тънък от тревичка и от косъм.

 

Днес танцуват ветровете в двора,

взор премрежвам и ги виждам пак.

Мама тихо-тихо с тях говори,

седнала на къщния ни праг.

Ти, Родино

Ти имаш хиляди лица, Родино –
девойка млада, старец и дете,
гора, връх снежен, розова градина,
бунтовно знаме, нива, къс небе.

Ти носиш много имена, Родино –
Копривщица, Калофер, Драгоман,
Преслав, Силистра, Плевен, Лом и Видин
и още Плиска, Дряново, Троян…

Ти пазиш толкова сълзи, Родино,
в реките Искър, Вит и Тунджа.
Затуй солено е морето синьо
и буйни са и Камчия, и Дунав.

Ти любиш своите чеда, Родино –
Апостола, Крум Страшни, Симеон…
Пастири, учени, царе, робини
в сърцето ти намират вечен дом.

За мен си всичко ти, Родино –
камбана, люлка, въглен,  кръст,
вековен дъб, мед, старо вино,
хляб, сол, светиня, капка кръв.

Пловдив

Тепета горди снага вият

Пловдив да закрилят днес.

Златна Тракия да скрият –

да е българска, със чест.

 

Глъхне песен над Марица,

къса струните Орфей.              

И прелитат волни птици,

слънце над Аида грей.

 

Тайно римският театър,

низ от векове брои.

А на сцената му вятър

древни приказки реди.

 

Град прекрасен се издига

с белокаменни стени.

Шепа пръст от теб ми стига,     

ти сърцето ми плени!

Червено цвете за Батак

Червено цвете късам до школòто,

листата му да скрият пепелището.

Душите, тръгнали оттук без опело,

над каменния храм се спускат свише.

 

Пристъпвам плахо в черквата в Батак

и цветето държа в трептящи длани.

Отваря се вратата – кървав праг –

една земя, покрита с вечни рани.

 

На всяка крачка свива се сърцето,

батачани изпод пръстта ме викат

и гледам – в кръв на мравките нозете,

обиколили, както някога, дръвника.

 

Шумят лесът и Старата река,

а песните на птиците заглъхват,

и те жалеят сякаш за смъртта

на старци, на жени, деца невръстни.

 

Мълчи Батак – огромен жертвеник,

а аз вървя без дъх да си поема.

Повтарят камъните страшни клетви,

които времето не смее да приеме.

 

Догаря в храма тънката ми свещ

до кладенче, копано с жадни пръсти.

Кънти гласът на мъчениците зловещо,

светци от стенописите се кръстят.

тагове: представяме, Ивелина Никова

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>