ТОЙ БЕШЕ ЕДИН ОТ НАШИЯ ГРАД

 ТОЙ БЕШЕ ЕДИН ОТ НАШИЯ ГРАд

Книга

Мария Герасова

АВТОРСКИТЕ ПРАВА СА ЗАПАЗЕНИ

download

 В тази книга съм си поставила задача да напиша за един истински  българин, живял през бурните години на кървавите събития, по време на Априлското въстание. Човекът, който е направил много за град Пловдив. Градът на седемте тепета. Обгърнат от нежната  прегръдка  на Средна гора и Родопа. Градът, на духовните будители.  

   Всичко, което е написано, е със съдействието на Регионален архив, град Пловдив. Когато влязох в архива, бях приятно изненадана от усмивката на хората, които работят в него. Проявиха много внимание и разбиране относно личността на доктор Кисяков. Предоставиха ми целият му архив, от който имах нужда.

   Той не е от Пловдив, но с идването си в наши град, полага големи усилия за доброто и благополучието на хората, които живееха в него.Един  честен, самоотвержен, деен и истински човек, станал кмет на град Пловдив. И то не веднъж, а дваж.

    Книгата съм написала в оригинал, с цялостният изказ от доктор Иван Цанчов Кисяков.

   Искам да започна, със спомените му от неговото детство и юношество.

   Роден съм на 5 януари 1871 година /17 януари сега / в Копривщица.От събитията на първите години, останало ми е в паметта въстанието, с последвалите го издевателства, вършени от башибозуци и турски войски, прекратени с пристигането на Освободителните руски казаци.

   Току що пролетта беше дошла, когато един ден играейки си със съседните момчета и момичета,  край пътя  видях насядали пред оградата на старинния  Стойковични бостан, трима, четирима непознати мъже с калпаци на главата, облечени в черни, не нашенски дрехи и пушки между краката. По същото време, забиха клепалото на църквата и майка ми се яви на портата, с поръчка:  „ Тичай и викай батко си Хитьо от училището, че е настанало страшно време”- обявено било въстание.Чуха се и откъм пазара пушеци, гърмежи. Всички се прибрахме в къщи. На другия ден се разнесе вестта, че Клисура гори, а до вечерта, двора ни се напълни с коли и добитък. Пък и къщата ни цяла с изключение на собата, гдето семейството ни се прибираше, бе заета от клисурци- Драганови и техни близки. Драганови бяха ортаци на татко ни. Няколко дни преди избухването на въстанието, майка ни и кака Димитрина изкопаха под сайванта  в двора две ями, в които поставиха казани, натъпкани с разни  вещи- сребърни подноси, гривни, обици, пръстени и дрехи, и тем подобни, които след година при мирлик, бяха извадени невредими. Веднага след въстанието, селото ни бе от всички страни оградено от башибозуци и войски, и се започнаха арестувания на всички мъже- учители, свещеници, и малцината други мъже. Арести придружени с обири и злочинства. Съседът ни Дончо Плачков, пратен при пашата да поднесе вероподаническите  си  чувства на раята е убит и тялото му донесено за погребение в къщи.  Риданията и плачовете на стрина Попадия и на Ненко, и момичето  й се чуваха дни по ред из цялата махала. Постепенно, момците от близките села бяха изпратени  по местожителствата, но мъчителната ненавистност продължаваше. Продължаваха и обирите по къщята. При такова едно положение беше  издадена заповед, цялото население да напусне домовете си, защото селото щяло да бъде бомбардирано- обстрелвано от артилерия.      

    Натоварени с дрехи и малко хляб, със сирене, цялото село  под проливния дъжд газейки в локвите, преминахме моста на Тополска и отивахме към ливадите на Чалъковата и Боримечковата воденица. На югоизток от селото, по пътя за Пловдив, гдето събрани като стада, с нетърпение очаквахме някакво нареждане. Такова дойде една към надвечер, да се приберат всичко по домовете си.Завърнали се в къщи разбрахме, че цялата покъщнина е претърсена, много вещи липсваха.  В наше отсъствие е имало обир. И сетне открито продължаваха. Нашето семейство се състоеше от майка ми, баба Мария, Ив. Джойкова, кака Димитрина, байко Хитьо, мен и сестра им Марийка, носена на гръб или на ръце. Денем се въртяхме в къщи или на двора, а нощувахме в мазето. Там спяхме и през нощта. През лятото настъпи известно спокойствие  и хората постепенно се заловиха за всекидневната си работа. По едно време се разнесе мълвата, че били заловили крадец- рядко събитие  и щял да бъде наказан. Бе разкаран от селото и бит на голо на кръстопът. Друга кражба не  се повтори. Впрочем, из селото ни  не  се виждаха мъже, освен старци, деца и момичета. А жените тъчаха, предяха, плетяха чорапи за продан. Нашият татко и байко Славчо, които знаех по име само, въстанието свари първия в Анадола, а втория ученик в Одрин.Ние,  с байко Хитьо помагахме, предяхме, редяхме кросна при тъченето, а вечерно време на общо основание плетяхме чорапи било при газиниче, а най- често на тъмно. От изтъканите по този начин шаек и оплетени чорапи продадени в понеделник на пазара, си купувахме ръж и жито, мелеше се по водениците на брашно, а хляба се печеше в  Цанчевата фурна, срещу училището.  Покрай хляба, купуваше се и малко „кътък”- маслини или лакерда. Немотията беше завладяла почти всички семейства. Стопаните на курбет  продаваха готови потури, чешири или шиейки такива и успяваха да припечелят,  и изпратят нужните пари за издръжката на челядта, та цялата тежест се падаше върху домакините.  Първите две години след въстанието, в това отношение бяха най- трудните. На следната година през лятото се разнесе новината, че Русия е обявила война на Султана, а по Богородица през селото ни минаваха турци и помаци- бежанци от Етрополско,  и Белослатинско. Такива нощуваха и у дома. Между тях имаше и една старица, която разказваше, че руски войски кръстосвали и по техните места, и да не попаднат в техни ръцеим, натоварили имота си, земи и добитък продали, и отивали към Одрин и Цариград…

    Есента, същата година, байко Хитьо се приготви за път. Пратихме го до „Сивека”, заедно с едного от нашите кумци- абаджия за Одрин при байо Славчо. Мен, майка ми през свободното време, особено празничен ден, караше ме да чета и пиша, да събирам и изваждам, готвеше ме да постъпя в училище.      По Коледа се разчу, че казаци пристигат и всички от махалата  отидохме да ги посрещнем.Те- големи хора на едри коне пристигаха по тъмно и бяха настанени по ханищата. След ден, два и пехотинците бяха посрещани от населението на пътя с топла храна и веднага разпределиха  по къщите. У нас дойдоха дванадесет човека- мили и весели хора, които си играеха с нас, милваха   ни и даваха често шекер. Веселието скоро бе заменено с почин. Един войник от разузнаването бе убит и цялото село се стече на опелото му в новата церква, дето бе   погребан.Между пехотинците имаше един песнопоец, комуто останалите пригласяха. Запомнил съм следната песен, която отсетне често си тананиках:

Дня 15-20- го юня

Дувай наши перешли.

И там храбрость показали

Храбри рески нащики / 2 /.

Хей, хей, хей весело братья на серце

Теперь слава дожидались.

За свобода християн

Храбро с туркам мьi  дрались

За свободу християн…

   Братушките скоро заминаха към Пловдив, а след месец или два настъпи и мирът. Всички мъже, които бяха по курбет или се криеха, или бяха по затворите, се прибраха. Дойде си и татко, прибрал беше   и ножиците и ондозето. Пристигна само за няколко дни и най- стария от чичовците ми- хаджи Славчо, калугер в Рилския манастир, побелял човек с дълга брада, сериозен, набожен. Другите чичовци- хаджи Джурко и хаджи Дончо бяха се поминали. А най- младият, хаджи Лало, вече беше  възрастен и знаейки турски, бе съумял да се сближи с мюдюрина и не пострада.

   Дойдоха   и вуйчовците  ни Веня, Стоян и  Джейкови, които знаех само по име. За всички тях и подобни тям вече нямаше препятствие в Цариград и в Анадола. Те трябваше  да си търсят работа тук. Вуйчо Веню отиде в Пловдив и постъпи на служба, но Лука се ожени за кака Катерина Груева, стана секретар при Околийския началник в Панагюрище, гдето прибра и старата си майка- нашата баба, а вуйчо Стоян се върна пак в Цариград.

   Много хора, особено от тъй наречените чорбаджии се превъртаха на безделници, убивайки времето си в кафенетата и избистряйки политика. Няколко опълченци- Рашко Бръснеков и други освободени се прибраха и всеки празничен ден събираха всички младежи, и ги обучаваха на „талим”. Покрай тях и ние всички момчитии на махалата подражавайки им, създадохме дружина. с камъни и прашки водихме формални  сражения с викове, барабани и тръби, последвани от много пукнати глави. Тези сражения продължаваха години, може би две, докато се отвориха училищата, когато доброволци каменобойци не замениха камъните и прашките с учебници. И хлапето Ован, хаджи Цанчевичик подготвен временно от майка си, бе заведен в школото при даскал  Никола Тороманов и приет в трето отделение. Покрай всички други и то миряса. С преправени от байковите се сестри и панталони, с очи отпред и отзад , рошав с книги, също наследство от байковите, комат ръжен хляб в ръка, ближейки маслина или бучка бито сирене,  тичаше бос или с налъми към школото.  Беше мирен и прилежен ученик, макар че рядко отваряше старите  си учебници. Така мина успешно трето и четвърто отделение и постъпи в първи клас. Новите учители бяха Христо Пулеков, Петър Жилков и Ненчо поп Марков. Пулекът преподаваше история и земеописание у дома си и понеже беше болен с подпухнали и зачервени ходила  ходеше с дълга тояга в ръце, а ние, учениците на колене го ограждахме и слушахме урока.  Щом обаче някой не внимаваше, тоягата го подканваше. Имаше ученици, които вместо да дойдат в стаята обикаляха на двора, а Пулекът,   ще вика: „ Виж ма Марио. Тези хаймани обраха ябълките и крушите. Изгони ги!” Учителят Петър Жилков с бодливата си тояга винаги ситнеше ту към училището, ту назад, минавайки покрай нас. Преподаваше аритметика и български език, но кой знае защо, учениците  не го обичаха, и все е се каниха да му хвърлят развалени яйца. Нончо поп Марков бе учил в духовна семинария в Русия и преподаваше Закон Божий и френски език.

   Учителите, въпреки своите слабости, винаги съм уважавал Те не бяха с големи дипломи в пазва, но спроти подготовката си и дългия опит, влагаха труд да пълнят главите ни с знание и ако не винаги успяваха, в повечето случаи не тяхна беше вината. Там- нашите тогавашни преподаватели, както ние, учениците и майка България дължим признателност.

   През времето на училищните занятия било зиме,било лете, само Новата година и 11 май- денят на св.Кирил и Методий внасяха разнообразие и весело празнуване. За Нова година, учениците от класовете образуваха хор и обходиха по видните семейства, пеейки, и поздравявайки домакините.С Нова година, нов живот, чест, здраве и добър имот да стъпят в дом ваши. И с весели, честити, да дойдат всички добрини. Това са песни наши, песни наши!

   След свършването на песента, ръководителят извикваше „ За много години!” Тогава домакините даряваха хора с сушелки, киселици, леблебия и смокини, ако бе си дошъл за Коледа домовладиката, а и с някой имерлик. Тези дарове при завършване на обиколката се разпределяха между участниците. Приготовленията за отпразнуване на св. Кирил и Методий се започваше ден по- рано. Отивахме в гората да насечем клони и храсти, и да съберем диви цветя. С тях и с цветята донесени от учениците се виеха венци, украсяваха се вратите, салона и всички стаи. В денят на празненството, след молебена и подходящата реч от учителя, хорът пееше „ Тоя празник нам дарява нова дързост, нов живот и с наука ободрява, българския наш народ. О вий светци, отци наши Кирил и Методи, просветете, подбудете вси славянски народи!”. Кой поет и кой музиковед са съчинили и одухотворили този химн и сега не ми е известно. Щом е дума за песни и поезия нека спомним и за песните, които слушах по него време у дома, вечер от баба Алексица Кесякова и нейната дъщеря, кака Нона.

-Чифте тупана тупаха  и чифте свирки свиреха при Гаврилица Лютова, при Дончовица Чипева или:

- Яли гърми, яли се земя тресе, яли бият джилябски  тупаници!  Нито гърми, нит се земя тресе, нит вият джилябски  тупаници, но ми бие Марко първо либе!  Хем го бие, хем му тихо дума:кажи ми Маро, кого си любила?

   След освободителната война, дълго време най- много се възхваляваше Русия. „ Като Русия няма втора, тъй могъща на света и прочие…

   Между мнозината съученици от онова време, сред които имах и доста „сговорачи”, ще спомена само онези, които са ми останали  в главата: Найден Тодор Прахов, Лука Делов Бъзов, Христо хаджи Вълков, Петко Догатон, Найден Малеев ,Рашко Пройчев,Гаврил Зайков, Рашко Царвулджиев, Петко Алеск. Шуйков, Петър Генчев, Бозови, Шушлови, Каблешкови, Тороманови,Попилиеви, Лечеви и др. Между наброените имаше и по- възрастни, цели мъже- Петко Карапетков и Хролков от към Бяла река Още тогава, първият от тях заболя  и се погуби, а втория със семейството си се пресели в  Белослатина. Впрочем, на всички копривщенски челяди, съдбата беше такава- да се пръснат по всички краища на Отечество или по широкия свят. Едни от другарите отидоха в Пловдив да следват, други в София,, а мен вятъра отвя към Одрин при байковете.

  Но преди да  се откъсна от съученици, дом, семейство и роден край, дължа им поотделно посвещение.

   Бащиният дом е в Средна махала, на левия бряг на Тополка, срещу Керековата чешма, недалече от училището. Баща ни, когато решил да се задомява,   в съседство на старата Кесякова къща, края на Ламбовска махала, на левия бряг на Тополка, след настаняването там на двамата си по- възрастни братя – хаджи Славчо и хаджи Джурко нямало вече свободни места наоколо. Последвал примера на третия си брат, хаджи Дончо.Избрал място в Средна махала и към 1850 година издигнал голяма къща на два ката с осем стаи, потънали в светлина. Горният кат почти необитаем, освен когато татко и байко са се прибирали през лятото. Имаше и стая още недовършена,  в която, ние малките не смеехме да влизаме и която подир осемдесет години наследниците завършиха, потегнаха цялото здание и подновено го предадоха на училищното място за пансион. В двора всичко беше потънало в зеленина, пезулите бяха насадени с цветя, в градината бе чемшира и цветята. Освен това имаше круши, ябълки, киселица, драгун, вишни. Вода за поливане си бяха прокарали в училището и с промяната на учителите, настъпи промяна и в нашето материално положение- подобри се. Благодарение на байко Славчо, който бе назначен учител в град Пловдив и ни щедро подпомагаше. В двора, под сайваната или в обора блееха 2-3 кози, заменихме скоро с биволици и винаги имахме мляко, масло, сирене. Майка ми развъди пчели- кошери. На двора кудкудякаха десетина кокошки, а между тях се перчеше  паун и пауница, които привличаха всички хлапета и те отивайки и връщайки се от училище, трепаха се около нашата къща и дебнеха отсъствието на надзор, да отскубнат някой от хубавите им пера. И моята работа вън от училището се увеличи. Сутрин, редом с майка си или кака, изкарвах козите или биволиците, вечер ги посрещах, насичах им шума или ги пасех, чистех ги, решех ги  и чаках да набира  пълният с топло мляко медник. Доенето се извършваше от майка и кака. Татко, след като се прибра, както казах по- рано от курбета, бе гост в къщи.  Добър, предобър, освен абаджилъка нищо друго едва не го интересуваше. Той, в наше отсъствие през 1883 година заболя и преждевременно отпътува. Стълб и опора в онези трудни и неспокойни времена бе майка ни Рада Иван Джойкова, родена през 1832 година. Тя бе умна, работлива, строга, безстрашна, решителна жена. Доста начетена, вън от светчето и псалтира, които знаеше почти наизуст. Четеше почти всички излизащи по онова време книги. Получаваше вестници, държеше сказки, интересуваше се по всички въпроси и дълги години беше секретарка на женското благотворително дружество „ Благовещение” при председателка, стрина Ана Каблешкова. Оттам и голямата близост между двете семейства. Майка ми бе и ученолюбива. Тя едничка присъствуваше редовно на изпитите в края на годината.Строга към себе си и пестелива, присъди и в синове  и дъщери същите качества. Ние бяхме навикнали да я слушаме, да й се подчиняваме и при възможност да й помагаме. Нежност и милувки в нашето семейство не бяха познати. Колкото строга , взискателна и пестелива към своите , толкова милостива, състрадателна и щедра бе майка ни към бедните и отрудени. Баба Алексица  Кисякова, баба Рада Кьорката, кака Мария Ралчовичина, кака Лала Кисякова, кака  Лула и калугерките от Сопотския манастир, Евлампия и Филомена, които не само намираха подслон в нашия дом, но често деляха с нас попарата или качамака.  .  Това са моите спомени от онова минало, което никога няма да забравя. И продължавам в настоящето.

   От Т.Г.Л. напоследък получих писмо, съдържанието на което иде да потвърди изнесеното тук от мене. Ето кратко извлечение от това писмо:

   „ Нареченските бани, 11 юли 1900 година. Уважаеми господин д-р Кисяков. Често си спомням за вас, но само като мой бивш началник, но и като голям общественик- кмет устроител на Пловдив. А и като   наш съгражданин- съсед, желая да ви припомня част от миналото. Кака, вашата майка баба Хаджийка е направила за нас на  майка ми вдовица, останала  с четири деца и Вашата осиновена сестра,  а не слугиня кака Митра, а и Вие, бай Христо, бай Славчо и Иван за мен. Мисля, че е добре, старите хора да си спомнят стореното, да си го повтарят често, като отпращат благодарност към техните създатели в случая. Вие подкрепихте една вдовица с четири деца, които все пак не тънеха в невежество, глад и мрак, а се издигнаха, с Ваша помощ и подкрепа, не много високо, но поне до толкова,  да могат да бъдат полезни на обществото и да благодарят на тези, които са ги създали Покрай  признателността и благодарността, която аз, майка ми и братята ми  дължиме на баба Хаджийка, много пъти аз си спомням и за Вас, защото вие заслужихте  не само за мене и моето семейство, но и нашата родина и затова Ви цениме, и ше  запомним до гроб. Моята признателност и благодарност със скъпи спомени… С почит д- р

Тодор Ганчев „ Личев”.

„ПС.Тук съм още един месец, ще се завърна в София, защото след 57 годишна служба с 685 лева пенсия не  се живее в София. Работя, макар, че съм вече 63 годишен… Същия”

   Сега пак продължавам и се връщам назад. За    още една личност, на която не можах по нейна вина да и се издължа е кака Димитрина, чието име вече споменах няколко пъти. Тя бе за нас сестра по- възрастна, която ни къпеше, галеше, готвеше. Считахме я за родна сестра. Едва късно, когато тя ни напусна в наше отсъствие, узнахме нейната история.

   Останали сираци две момичета- Нона и Димитрина, в едно от селата около Пирдоп, тръгнали през Копривщица за Пловдив, да си търсят работа.Но още в Копривщица  се отървала от малката Димитра, като я предала на майка ми, хем да се храни, хем да помага в домакинството.Това става към 1850-1851 година. Тя бе усвоила всичко от майка ми, само не можа да се научи да чете и пише, макар, че не веднъж се опитваше. Със следи от шарка по лицето, тя не можа  да си намери късмета да се задоми.

   През 1893 година, когато ние всички бяхме заминали от къщи, освен сестра ми Марийка, учителка тогава, идва от Пловдив сестра и Йонка да я потърси. Тайно се споразумели двете сестри и въпреки съвети и увещания от страна на майка ми и Марийка, взема си малко покъщнина и се изгубва от очите ни. Завежда обаче дело против нас за издръжка, каквато ние никога не сме отказвали да и даваме. Без да се явяваме, бяхме осъдени да и внасяме по 12 лева месечно. След петнадесетина годни, аз вече лекар и по него време кмет на Пловдив, идва у дома кака Димитрина. Все същата, но вместо сукман с рокля, с бяла кърпичка в ръка.Стои права сред стаята въпреки, че я поканих да седне.-  Како, и думам. Кой или кои ти влязоха под кожата, за да бягаш от нас? Дори и да  те  пъдихме, ти трябваше да бъдеш между нас и да те гледаме на старини, както ни гледаше като деца? Тя мълчи. И продължавах:- Аз съм готов и сега да те приема у дома след станалото. Да сме брат и сестра. Тя просълзена изтри с кърпичка очите си и продума: „ Не може, Иванчо. Мина много време и ние се изменихме, не сме същите.”  Не се видяхме, не  се чухме. Тя през време на войната починала.Бедната кака! Спрях се повечко за кака Димитрина нарочно, за да отхвърля скроената инситуация от или от недобросъвестни партизани  и дребнави колеги, които пишеха и говореха, че съм бил изгонил родната си майка, и ме съдила за издръжка.

Пак се връщам в спомените.Да продължа с моето детство. И така.Криво ляво и моя милост завършил втори клас в Копривщица, трябваше заедно с байко Хитьо да се готвя за път. Ушиха ми риза, гащи, чаршафи, изплетоха ми чорапи, купиха ми кондури, ушиха ми нови шаечни дрехи и всичко необходимо за цяла една година. В края на август бяхме готови  за път. Нека първо опиша влаковете, които се движеха по него време от Копривщица, Пловдив и назад- кираджийските коне и волските коли, управлявани от техните собственици- карамунчовци, гърневци, банчовци и техните другари от еснафа, от  които всеки един имаше по един, два коня, или по една, две коли. Пътуваше се бавно, но приятно и весело сред приказки, смехове, песни и шеги. Пътниците биваха изпращани до „Синека” или „Саполивите камъни”. Спеше се между ливадите между селата, в полето, ставаше се рано, пладнуваше се някъде към Строево и на втория ден се отиваше на гарата- Караул- хан в Пловдив, с управител Симеон Груев. Кираджиите, ако караха стока, скоро се освобождаваха от нея, за да  изпълнят поръчките дадени им от Копривщица за захар, ориз, сапун, прежда и др. с намерение, в четвъртък следобед или петък, рано да наемат пътя обратен за дома, където пристигаха в събота. Тези пътувания се повтаряха зиме и лете, всяка седмица, независимо от времето. И ние с байко Хитьо срещу два лева предплатени, си запазихме един кон със самар, натоварихме багажа върху самара хвърлено шелте, байко на самара, аз зад него тръгнахме по курбет. И благополучно пристигнахме в Пловдив. Тук, за пръв път и последен  път влязох в допир с особеностите на Караул- хан. От обора, от  отходните места се разнасяше воня  към всички ъгли на голямото здание. Милиони мухи пълнеха гостилницата и кухнята, и стаите, и не даваха спокойствие нито на хора, нито на добитък. За пръв път се запознах с прочутите пловдивски мушички, които ни нападнаха през нощта, хапеха и поради произведения от тях сърбеж, сън не ни хващаше. Осъмнахме неотпочинали, при все това излязохме да търсим хладина и бодрост на града. Но и тук бяхме влезли във фурна, прах, шум. Никъде зеленина не  се вижда, само тук- таме по дворовете се  мяркаха овощни дръвчета. Вода за пиене никъде, освен от помпата на моста на Марица, или от издълбаните в пясъка кладенчета. Жителите на втората ни столица се снабдяваха с вода  за пиене от Марица разнасяща се в саки / толуми / , с които пълнеха кюпове, каквито всеки дом имаше заровени в земята. На тепетата, в дворовете на по-заможните семейства, имаше шерни. Събираните в тях води бяха дъждовни от покривите. В махалата- ниските части на града, във всяка почти къща се виждаха кладенци, но не беше пивка. Пловдив тогава не беше привлекателен.И ние с байко Хитьо след като посетихме вуйчо Иван Душков в дюкяна му, а той ни покани на вечеря, когато цялото семейство ще е на лице.Нямайки друга работа, наситили се на прелестите на големия град, побързахме да стигнем в Одрин на срока-  23 август, да сме в пансиона. Нови непознати хора, нови порядки, съвсем ново разпределение на времето. 5 часа- сутрин ставане, занятия, закуска; 8 часа клас и занятия до 1 часа, след обед; от 2 до 5 часа било история и земеописание, било рисуване или красивописане, гимнастика и музика. Между часовете и обяда свободно време. От 6 до 7,5 часа занятия. 8 часа вечеря и в 9 часа сън.Храната блажна или постна биваше питателна, вкусна или в достатъчно количество.Сънят ни се виждаше винаги кратък и трябваше няколко пъти да ни подканят, за да станем. В събота след обед измиване на гладно, крака, тяло, било в умивалнята, било в баня – хем в града. 

От тук нататък, започва нова страница в неговият живот.                           

  Завършва медицина в Краков, след което се прибира в България.

   Преди да започна да пиша за делото на доктор Кисяков, което навярно ще заинтригува читателя, искам да  проследя истината за произхода  на доктора. По- точно, за  неговото родословно дърво.

   Родът Кисякови се помни  още от 1970 година, когато петима братя от село Правец, се заселват в освободена Копривщица. Към 1793 година, там вече се образува колония  от две- три поколения, които се занимават със скотовъдство, абаджийство и търговия. Тази колония съществува някъде след Освобождениято-1878 година. Тя силно е разредена, поради кърджалийските нападения и  Априлското въстание. Къщите им опожарени, те избити и прокудени. Но все още, до ден днешен се помнят Кисяковите- махала, мост, чешма, а в Пловдив -Кисяковото тепе / Таксим тепе / и възрожденската къща на върха  на хълма.

   Кисяковци са били последователи в борбата на българския народ за освобождението, с актив във вековните исторически връзки между българския и руския народ. Знае се, че тази връзка осезателно се развива по време на руско- турската война. През 18-19 век, стимулират националното съзнание на южните славяни, разгарят революционното движение на тези народи. За тази връзка, за дружба и взаимопомощ, са ратували Коста Кисяков и Христо Кисяков. През 1806-12 година, Константин Искров Кисяков, Тодор Искров Кисяков, Александър Петров Кисяков и др.

   На 4 май 1908 година в Пловдив стават избори на общински съветници. Начело  на една от листите на демократична партия се мъдри името на Иван Кисяков, евентуално бъдещ кмет на Пловдив. Тогава, той пише следното: Ще се опитам без измислици и украшения да изнеса тези събития и обстоятелства, доколкото мога да си ги спомня, и доколкото ми са известни. Излишно е да подчертавам, че никога не съм мислил да седна на стола, на който са сядали бившите големи общественици- Костаки Пеев, Петко Каравелов, Христо Дюкмеджиев, Христо Данов, Никола Чалъков и др. Като нова птица, като непозната се явих в Пловдив и на тамошния небосклон, през лятото на 1897 година- ординатор в държавната болница.  Имах неколцина роднини- семейство Тодор Искров Кисяков, Иван Душкови. Известни ми бяха копривщенските семейства Груеви, Иван Личеви, Герджикови, Жилкови, Малееви, Касърови, Говедарови, Радомирови, Моровекови и пр. Но само имената  ми бяха познати.

   Постепенно, познанствата се разширяваха, връзките се изплитаха и след като престоях в болницата пет години, околийски лекар около две години  и три години окръжен лекар, имах вече възможността  да вляза в много семейства, като лекар- лечител и хигиенист, предпазител. А покрай службата и широките познанства да проникна в обществения живот на дружествата- медицинско, певческо, “Юнак”, заедно със стрелковите дружини, Учителска дружба, Граждански клуб и пр. Нямаше пости, обществено начинание, посветено или благотворително дело, дето да не взема дейно участие. Тази усилена и всестранна дейност, професионална и обществена, някому от санитарните началства в столицата се зловидиха,  и след несполучлив опит през 1903 година, да бъда пратен на почивка в Разград. През месец май 1903 година бях преместен за управител – лекар на Видинската болница. Заминах с горещо мое и на моите приятели желание, при пръв удобен случай да се завърна в Пловдив, дето мислех да  се установя завинаги.   Този неочакван с нетърпение случай не закъсня да се яви. Чрез приятели лекари в Пловдив, бях поканен от името на Никола Чалъков да дам заявление до Общинския съвет, за свободната длъжност на града , старши лекар. Това веднага сторих.  Отправих молба и до гражданската санитарна дирекция да бъда освободен  в града, временно изпълняваща  длъжност- видински окръжен лекар. На 4 юни 1906 година бях вече в Пловдив, дето узнах за станалата в общината  премяна. Кметът Никола Чалъков е бил принуден да си подаде оставката и вместо него, за кмет е бил избран Вълко Шопов. На 5- ти същия месец се явих в общинското управление. Представих се на новия кмет, когото познавах. Съставихме акт и постъпих на длъжност. Узнах и причината за тази ненадейна премяна в общинското управление. Концесията по осветление на града  и за електрическите трамваи била дадена  по произволен начин на Белгийското дружество де Бакер, чрез неговия представител  де Рот въз основа на поемни условия и договор, изработени от самите концесионери  и на бърза ръка приети от съвета. Твърде неизгодни за града и за гражданството- като енергията ще се добива от река Чайя. Сделката била подсладена и от една сума от 75,000 лева, раздадени по равно между няколко общински съветници. Това се говореше ясно, като се сочиха имената. И понеже кметът Чалъков не се съгласил да вземе участие в тази тайна покупко- продажба, бил заставен да си подаде оставката. Останалите общински съветници не даваха  да се разбере- кои са яли лук и кои са само мирисали. Общинският съвет бе съставен от стамболовисти, водени от Иван Андонов, Вълко Шопов и Никола Чалъков. Иван Андонов-опълченец, адвокат, самообразован водач на партията в града и околията, но с чувство на увереност и практичност, имайки на гърба си дългогодишен опит, като въпросите разузнаваше и решаваше с привидно безпричастие. Неговото мнение често биваше поука за мнозина, често се възползвах и аз  от него. Кметът Вълко Шопов бе английски възпитаник, вежлив и усложлив. По принуждение и партийна дисциплина седеше на кметски стол, стараейки си по възможност да бъде добросъвестен. Занятието му бе земеделие. В село Демирджи кьой притежаваше малко стопанство, което обработваше по съвременен начин. Никола Чалъков- потомък на големия Чалъковски род от Копривщица, бе образован земевладелец. Имотите му бяха пръснати около града и село Дермен дере, дето лете живееше в стария дом всред обширна градина. Избиран бе няколко пъти за кмет и се ползваше със съчувствие на гражданството, което го считаше за честен обществен служител. Другите общински съветници бяха средна ръка хорица- еснафлии, които слушаха водачите и вършеха каквото им се поръчаше. Наистина, между тях имаше двама- трима хитреци, които се опитваха да вземат участие в разни сделки, близвайки и обществени, и частни блюда, но тяхното влияние не бе зачетено. Мои помощници в службата бяха д- р Георги Силдаров и д-р Шопов- брат на кмета. Дали последният бе лекар, следвал и завършил медицински факултет в Англия, както и  се препоръчваше, бе твърде съмнително. По- вероятно, господин Шопов е работил при някой лекар, или в някоя болница и бе успял да усвои  известни лекарски манипулации- да пише рецепти, да дава съвети, или прави дребни изследвания, и с тях по навик да играе роля, но винаги успешно, като дипломиран лекар. Гледайки с известно съмнение  върху неговата подготовка, д-р Шопов обикновено биваше в работата свързана с отговорността и основни познания- работа, която ние извършвахме с д-р Силдарева. Самият Георги Силдаров, руски възпитаник, подготвен научно и практически  за предстоящата му работа, след като бе служил участъков и околийски лекар, и чиято служба добре познавах и я следях, нему и неговата добросъвестност и човечност, можех спокойно да се уповавам   и да му възлагам най- трудните задачи, бидейки убеден, че той ще се справи умело и напълно задоволително. С тези двама другари при фелдшер Б, след като в ред заседания се запознах в настоящото положение. Божидар Ненов, отсетне зъболекар на санитарната служба в града, за която служба впрочем  имах ясна представа в качеството си на окръжен и околийски лекар и вземах често лично, и дейно участие в такава служба- реших на първо място да се изработи правилник за вътрешната служба, и наредби за надзора върху обществените заведения и хранителен продукти. Както по- сетне постепенно се изготвят и останалите правилници- за водоснабдяване, за реда и чистотата в бръснарници, хотели и ханища, млекарници, хлебопродавници, гостилници и тем подобни.  С кмета се съгласихме и разбрахме: по възможност всички въпроси, засягащи санитарната служба- правилници, доклади, изложения и искания, подлежащи на одобрение  от общинския съвет, да се внасят на определени заседания на съвета, за да мога да присъствам, да давам осветление и евентуално устно да поддържам своите искания и доклади. Трябва да призная ,че въобще съветът се отнасяше благосклонно към моите изложения и ходатайства. Обикновено, те бяха подкрепяни било от кмета с няколко думи, било от съветника Иван Андонов, а при нужда допълвани  от мен и възприемани от съвета рядко, много рядко мои ходатайства  да  не били удовлетворявани. За тези редки случаи ще имам може би възможност да кажа няколко думи по- сетне. Опрян на подкрепата и доверието на общинския съвет, уповавайки се на своите сили, опит и познания, и  осъзнавайки отговорностите си, с които бях се нагърбил, заедно с двамата си другари лекари, се заехме за работа с решителност и добросъвестност. Сутрин , преглед на приходящи болни и даване първа помощ. Посещение по домовете на съобщени лежащи болни, евентуални мерки за ограничение на някоя заразна болест. Следобед, привършване на останалата от сутринта работа, обхождане обществени заведения, надзор върху храни и питиета. Когато бях свободен сутрин и аз вземах участие в преглеждане на болни. Подир обяд съпровождах винаги  участъковите лекари, правех ревизия. Предпочитах отговорностите да поема лично аз както при прегледа и затварянето на някой заведения, така и при унищожаване на някой продукти и вземане проби за изследване. Общественото мнение ме считаше за строг, но справедлив, но засегнатите случайно без негодувание се подчиняваха и изпълняваха нарежданията ми.При прегледа на хранителните продукти при тези ревизии на обществени заведения, често се вземаха проби за изследване.  При изследване на продукти от животински произход, винаги участваше ветеринарния градски лекар Попов, с когото никакви спорове  или недоразумения не ни деляха. Скотобойната бе в негова власт. Той там разпореждаше, само персоналът в здравно отношение бе под надзор на градските санитарни органи. Последните, малко разпуснати поради безначалието, се стегнаха и разбраха, че само на своята дейност трябва да се уповават, а не  на подкрепата на  партизани. А и гражданството скоро схвана, че на издаването санитарни разпореждания, трябва да се подчиняват и за ги изпълняват. С постоянен надзор, чести упътвания, с повече  настойчивост и не малка твърдост и служащи, граждани се дисциплинираха. Службата тръгна без особени недоразумения и без неприятности. При все това трябва  да призная, че тази моя сегашна длъжност ми е останала във времето като една от най- неприятните. Навикнали на своеволия, едни партизани , други близки и роднини на властващите, общинари или водачи, въобразявайки си, че всичко там е позволено, че са длъжни безогледно да покровителстват своите избирател при тъпкане на закони  и пренебрегване на наредби. С всички тези недъзи трябваше ежедневно да се сблъсквам, постоянно да ги ограничавам и да ги изкоренявам. Трудна, наистина задача, особено отначало и само с упорита борба при такт и постоянство, с убеждения и обединения, но и с малка отстъпка или лавирания, прокарани в правилници и наредби. При прокарване на тези нови наредби, стигаше се понякога до стълкновения с известни съсловия- бръснари, колари, месари и тем подобни. Но и те с такт и убеждение биваха отстранявани главно при мълчаливото съчувствие на обществото, което одобряваше налаганите мероприятия.

 Водопроводът бе под мой личен надзор и отговорност. Щом постъпих, първата ми работа бе да се запозная на място с персонала и службата, както при филтрите, така и при резервоара на Бунарджика  и с канцеларията. Заминах неусетно за село Сотир. Явих се неочаквано при водоема, бърже обходих филтри и резервоари, прегледах складирания пясък и съставих си мнение / впрочем още като окръжен лекар бях добре запознат с водоснабдяването на града /, а завърнал се с обстоен рапорт излагайки намерението, исках незабавно надзирателят да бъде сменен, а постепенно и целият персонал. По неизвестни за мен причини , искането ми не бе удовлетворено. След известно време и след повторно посещение в Сотир,  написах нов доклад, в който излагайки констатираните от мен, настоявах на първото мое искане, като заявих, че снемам всякаква отговорност за последствията. И този мой доклад не бе уважен. Може би следвало е да отнеса въпросът до общинския съвет, макар че неговото разрешаване зависеше само от постоянното присъствие. Надзирателят, прост селянин, узнал вероятно, че искам неговото сменяване, не изпълняваше моите наредби, давани чрез деловодителя, но и аз го пренебрегвах съвършено. При това положение, на въпроса около водоснабдяването на град Пловдив  през 1907 година , избухна епидемия от коремен тиф. Нея година времето се затопли бързо. Снеговете се разтопиха, а не рядко дъждове заваляха, та водата пущана в града , както обикновено след проливни дъждове, не бе бистра, а опализирующа, дори и мътна. Заминах за Сотир да узная причината. Надзирателят без да пита  и без разрешение на своя глава намирайки, че филтъра в действие се е изтощил, спира го и пуща поройната вода от реката. Разбира се след това, утайването във втория филтър, който при посещението ми само през един ъгъл от своята повърхност пропускаше от утаечния басейн и нахлуваше  мътна вода. Тя не бе филтрувана, а само прецеждана. Такава вода, филтърът щеше да пуща за града десетина дни, докато водата сама успее да покрие цялата му пясъчна площ. Филтрите бяха строени през 1892 година по образец от онова време , без новите усъвършенствания. При тях нямаше лаборатория за бактериологично изследване и ред години са се изнизвали безнаказано. Тази пролет дойде разплатата. В началото на месец април, бяха отбелязани няколко заболявания от коремен тиф. С време, заболяванията зачестиха. Болничните заведения се препълниха. Откриха се в града подотделения. И при все това, много болни останаха по домовете си. Разви се типична епидемия от воден произход. Установи се, че през есента  на 1906 година, в околността  на Василица, Ихтиманско , не далеч от гара Костенец били произвеждани маневри и между войниците имало около 20 заболявания съмнителни за тиф. Неколцина от заболелите  освободени след това били от селата Бойково, Ситово, Лилково, чийто води се вливат в Сотировската река, която отива в Пловдив. След маневрите, те били освободени и се завърнали по домовете си оздравели, като чрез изпражненията си заразили водата. За тези болни през есента и зимата, държавната санитарна власт не е знаела. Тя ги откри и събра горните сведения по почин и насока, дадени от градската санитарна власт. Разплатата на град Пловдив струва твърде скъпо – 486 заболявания, от които 46 починали. Градските санитарни органи работиха неуморно- денем и нощем без почивка. В тяхна помощ дирекцията за опазване на общественото здраве  изпрати двама лекари- д- р Каракашев и д- р Досев, освен бактериолозите за изследване на водата и за надзор върху предприетите мерки. А и самия директор, д- р Русев не пропусна случай да дойде лично да проучи причината за избухналата епидемия, да установи виновността, ако има такива. Чрез допуснатите пропуски да открие виновниците и съответно да даде своите нареждания. Разбира се, най- голямата отговорност носеше старшият градски лекар, под чийто надзор бе водоснабдяването на града. Разочарованията на д- р Русев допущам са били значителни, когато е прочел неведнъж рапорта и докладите , за които току- що говорих и е разбрал, че надеждите му  за улавяне на виновника     са били суетни. Но това не е важно. Важното бе, че тази епидемия, за мен създаде извънредно много допълнителна работа към службата. Надзирателят бе веднага сменен. Утаечните басейни и филтрите трябваше да бъдат поред основно почистени. Пясъкът подновен и внимателно промит. Тухлите и дъното бяха обеззаразени. Всичката тази работа се извършваше  под мое лично наблюдение. Пренесох временно квартирата си за един и половина- два месеца край филтрите.   Между работниците, като в града се явявах за кратко време, два- три пъти в месеца, само за  да хвърля поглед върху службата, която бях поверил на д- р Силдарова. Така или иначе, епидемията се прекрати с нашите усилия. Ние, лекарите бяхме доволни, че сме си изпълнили добросъвестно дълга.

    Покрай службата в общината неусетно навлизах и в политическите убеждения на хората, и допир с партиите и партизанството. В това отношение до сега, аз не бях засегнат от тази българска напаст. Имах  мнозина познати приятели от всички партии почти, но стоях далеч от тях и от техните клубове, и спорове. Наистина, като студент в нормално време, ходих един път с всички копривщенци до Пирдоп да избираме от местен патриотизъм дядо Петко Каравелов, за народен представител. Като лекар в Пловдив, гласувах един път за Тодор Гатев, без да го познавам, само по слух, че бил честен человек. А трябва  да призная, че през последните години  в живота на партиите в града, постепенно навлизаха  нови хора, между които мнозина минаваха за идеалисти и се стараеха да влеят струя от своя младежки жар в старите изхабени организации. Всред народната и цанковластна партия се явиха адвокатите, Ангел Тончев и д- р Христо Казъров. В редовете на станболовистите  работеше с усърдие  адвокатът  Тома Константинов. Начело  на демократичната, изпъкваха д- р Тодор Кръстев и д-р Христо Танчев. Между радикалната  се проявяваха адвокатите Ангел Станков, Владимир Салджобалиев, Георги Семерджиев. Най- голяма  и всестранна дейност обаче развиваха след тесните социалисти – новодошлият адвокат Георги Чернооков. По него време, в Пловдив пребиваваха цели месеци, дори и години, Янко Сакъзов, вероятно във връзка с партията, Андон и Димитър Страшимирови и както писатели във връзка за събиране  материали за някакви романи или драми, а вторият във връзка с Априлското въстание. С всички тези хора в тогавашния Пловдив- сравнително малък провинциален град, срещите им бяха чести, запознанствата близки и много скоро оставяхме приятелски дири. И Михаил Танев, човек идвал в града от време на време, събирал самишлениците си и уреждал сказки в клуба. На такава една сказка през зимата, бях поканен да присъствам като гост. Там срещнах неколцина копривщенци- търговци, учители, лекари, работници. А в местните вестници понякога сътрудничих, но не като партиец, а като лекар със статии по хигиена, предпазна медицина или хроника около злободневните въпроси. В това отношение бях особено внимателен,защото още в началото се дост  ,в присъствието на около 50-60 граждани, предимно адвокати, учители, творци   болшинство македонци. С документи и писма бяха изложени безчинствата вършени от гръцки чети- андарти, върху мирното българско население в Костурско и специално в село Смърдеш, като се сочеха средства как следва да реагира българското общество. Събранието реши да се свика на първо време митинг, като се възложи  на комисия да изготви резолюция. Да се бойкотират гръцките търговци в града. За оратор на митинга бе избран учителят Крапчев,  а на д- р Кесякова бе възложено да ръководи събранието и да прочете резолюцията. Негласно се повдигна и въпрос при благоприятна обстановка  да се превземе църквата Света Марина, строена изключително от българското население, а усвоена от гърците, като и при същата църква бе и гръцката митрополия. Митингът, поради голямото възбуждение в обществото,бе многолюден, при все това завърши мирно и тихо. Когато народът си разотиваше,  пристигна кавалерия и тя внесе известен смут между гражданството, и последното на тълпи се разпръсна из града в разни посоки. Скоро се узна, че буйни младежи вероятно ръководени от по- опитни и подготвени лица, а и съпровождани от гражданството, успели да превземат църквата Света Марина, Свети Константин и Елена, Свети Димитър, а на гърците оставили само малката църква в чифлика на Тцокалата, в Гюл Бахча. Избрани били дори и църковни настоятелства, и мен бяха избрали като настоятел при църквата Света Марина, която длъжност поех веднага след обяд същия ден. И ако тук- таме не бяха извършени някой пакости дори издевателства,  разрушаване на покъщнина, мебели,унищожаване на библиотеки и документи, би следвало да се признае,че денят иначе е минал спокойно. Затова се дадоха и две човешки жертви, но бяха употребени значителни усилия  от разни страни и лица да се уталожи възмущението сред българското население, и да се успокоят страстите. Жертвите бяха дадени изключително по вина на гърците. Фанатизиран грък от Синапската махала, без да бъде предизвикан или нападнат, стреля от дома си срещу манифестантите по улиците  из българското население и убива един  младеж, работник. Разярената тълпа нахлува в жилището на убиеца и го линчува.  На убития момък бе устроено народно погребение. Не мина и без сватба. Дъщерята на редактора на гръцкия вестник “Филипополис” пристана на един чиновник от Българската земледелска банка и бяха венчани от български свещеник. Наистина, последваха стълкновения  между българи и гърци, и в някой други градове- Станимака, Анхиало, и завършваха с постепенно изселване на гърците от България, и свободна Гърция. Скоро разбрах, че съм попаднал в среда, дето не ми е мястото и постепенно се оттеглих. Въобще, всякакви издевателства придружени с побоища и убийства върху сънародници, не съм одобрявал и камо ли и да участвам в тях. Епилогът, по въпроса за собствеността на църквата и тяхното евентуално изкупуване се повдигна и реши след първата европейска война, когато гърците като победители пред арбитражния съд, но исканията им не бяха задоволени. Българските представители с документи  установили, че църквите са били построени  изключително от българското население. Би било интересно да се потърси изложението по този въпрос, направено от защитника на Пловдивската община, адвоката Димитър Дренски.

    Това мое съвършено случайно участие в противо- гръцкото движение у нас,  остана неизползвано от лекари, около тогавашната дирекция на народното здраве. Такъв един лекар, негодник, вечно покровителстван, д-р Христо Сарленски, подведен от нему подобни, ето как бе украсил получените сведения: ” С перото още не съм разбойничествувал; тълпи да разрушавам черкви , не съм предвождал; вид, че съчувствам на бившия режим, за да ме държат на служба, не съм давал”. За този мой подвиг , д- р Дарленски получи заслужен отговор в списанието “Български лекар” год. ІV. кн.9 и 10.

    Но да се върнем към службата. Тя, макар при известни неприятности и търкания, вървеше към подобрения, особено като се има предвид, че досега в град Пловдив, същинска санитарна служба не е имало. От постигнатите резултати в туй кратко време, не можеха  да не бъдат доволни и управници, и граждани, а и самите служащи.В самата община не можех да не вкуся от сладостите на партизанството. Освен с неприятностите с персонала в Сотир, имах случаи да присъствувам на партийно събрание на стамболистите. Един пазарен ден- четвъртък, отивайки в общинското управление по работа, сварих в стаята на кмета и помощниците, 50- 60 души селяни и граждани, едни насядали, други стоящи прави,  а на стола на кмета седеше министърът на вътрешните работи, Димитър Петков. От разговорите разбрах, че са свикани да посочат кандидат за народен представител от околията. Всеки обаче от говорещите имаше свой консултант и не можеше да се постигне общо съгласие. Министър Петков слушаше невъзмутим, само писецът в ръката му показваше, че е възбуден. По едно време  стана   от стола, повика кръчмаря от село Елешница, бай Т. К. и околийския началник Танчев и  тупайки с ръката си по рамото селянина,   се обърна заповеднически към началника: ” Ето ни бъдещия народен представител!” След две седмици, бай Т.К., бе избран за народен представител единодушно!

    Работейки в партийна среда и следвайки отблизо живота, политически в страната и града, не можах дълго време да стоя далеч от близки и познати. Наистина, като студент вземах дейно участие в събрания на студентите и бях винаги в левицата. Като лекар,  преди две години бях преследван незаслужено от дирекцията за опазване обществото, с недоволните като мен лекари, а те бяха или социалисти, или радикали, или демократи. Не програмата или проповедите им ме интересуваха, а хората. Повечето от моите приятели в София или Пловдив, начело с незабравимият Петър Ораховец, минаваха за демократи. Постепенно почнах да клоня към тях и без да давам декларация или заявление минах за демократ, като пописвах и във вестника  “Демократическа дума”. Така станах приятел с редактора на вестника, д-р Тодор Кръстев.

   При  това положение на обществения живот  в града, в началото на 1908 година настъпи промяна в правителството- стамболистите бяха освободени от управление и то бе поверено на демократическата партия. Моят приятел Тодор Кръстев, стана министър на правосъдието. Поздравих го и толкова. Към средата обаче  на месец март, една вечер към 11 часа, когато се готвих да си лягам, дойдоха у дома двама познати демократи, с покана от страна на доктор Кръстева, да отида веднага у дома му по работа. В дома на Кръстева сварих събрани други десетина посетители, познати. Станало дума да се съберат лица на тричленната общинска комисия. Предстоящо било разтурването на общинския съвет по подаване на оставка, та събралите се спряли върху мен за председател на бъдещата тричленна общинска комисия. Възразих, че не ми е работа в общината, че си имам специалност и не желая от нея да се деля. Посочих измежду присъстващите  двама- трима души, които според мен щяха по- достойно да заемат предлаганата длъжност. Засегнатите обаче господа протестираха високо а и събранието, като че ли не бе склонно към посочените от мен кандидати. До съгласие не можеше да се стигне и д- р Кръстев се видя принуден да преустанови събранието, като ме помоли  да остана малко да разменим мисли.  Събеседникът ми, познавайки добре хората, техните характери и наклонности, настоя да поема управлението на общината, иначе щели да се изложат както партията, така и той пред гражданството, и да се компроментираме. След дълги съвещания и настоявания най- сетне склоних, и на 4 април 1908 година постъпих като председател на тричленната общинска комисия при помощници, Иван Нейков и Димитър Влахкинов. Никакви одобрени промени до изборите не мислехме да правим: въобще със служащите в общината не бяхме наклонни да правим политика. Задачата ни на първо време бе да въведем ред и дисциплина в службата. На гражданите да се гарантират законните права, а служащите да схванат своите задължения. В предизборните събрания  излязохме с кратка и ясна програма: законния ред в изпълнение на службата. Финансово заздравяване на общината- правилно и строго събиране на приходите, пестеливост в разходите и то в зависимост от приходите. Привеждане в ред общинските имоти и тяхното рационално използване.  Благоустройването на града без разточителство, като се има предвид преди всичко задължението ни с концесионера на електричеството и трамвая. Както програмата, така и поведението на тричленната комисия спрямо общинските служащи, срещнаха одобрение в гражданството. Само роптание се забелязваше сред демократите, партизани. Те очаквали  да се настанят на служби, а тричленната комисия им посочваше само няколко места за полски пъдари, пожарникари или  технически агенти уволнихме, като провинени длъжности лица. Това незадоволство впрочем съпровождаше цялата наша обществена  служба в общината, в продължение на 4-те години.  А най- много пролича в навечерието в изборите за общински съвет.Изборите ставаха  по мъжоритарната система. Трябваше  да изберем 24 души, кандидати за съветници. А в събранието бяха се събрали около 60 человека и всички бяха кандидати за съветници. А места нямаше за всички и следователно повече от половината от тях  остават недоволни. На трети май, в навечерието на изборите, цели 4- 5 часа изгубихме  в разисквания за бъдещите кандидати съветници и бъдещата работа на съвета. Тук за първи път, аз разбрах, че насреща си имам много кандидати с големи вълчи апетити и трябваше да се боря с тях. Все пак успях да прокарам между кандидатите 24 души, около 18 человека, хора еснафи, скромни, които имаха пълно доверие в мен и които на всяко мое предложение вдигаха ръка. Само така можех да управлявам в продължение на 4 години и да изляза с чест от Пловдивската община. След като се съгласихме върху лицата, излязохме с “Възвание към пловдивските избиратели”. То бе кратко и ясно: Утре, 4 май ще се реши да се положи  основният камък на разумно и честно самоуправление. Не се поддавайте на измама! Съдете всекиму според делата му!  Ако искате  да се тури край на досегашния начин на управление, то дайте доверието си на следните ваши съграждани”. Тук се изброяват имената: д-р Иван Кисяков, Гребанаров, Ганьо Атанасов, Димитър Врахкинов, Иван Нейков,Милош Хр. Данов, Янко Божилов, Гено Неделев, Петко Беловеждов, Васил Галуниск, Рахамим Мушанов, Влахо Гълъбов, Минчо Ненов, Георги Пирков, Коста Стрезов, Кръстю Бакарджиев,

Манук Томасян”. Миналото на тези наши лица, завършва с възванието  с гаранция, че те ще изпълнят честно и разумно дългът си като ваши избраници, ще прокарат необходимите реформи за преуспяването на града ни.

   Намериха се обаче недоволни от така наречената листа и в притурка на вестник “Народна дума” излязоха с втора листа, в която имената на няколко кандидати бяха заменени с нови- Димитър Общински, Нешо Чипев, Христо Гарвалов, Стоян Железаров и други, и се подканяха гражданите за гласуват за “демократичната листа, в която фигурират имената на предприемачи и гешефтари”. Изборите бяха спечелени почти без опозиция и за първата листа се получиха 3000 гласа, като вместо д-р Гребенаров, бе избран Димитър Общински, от втората листа. Изборът бе утвърден  и съветът пристъпи към избор на постоянно присъствие. Д-р Кисяков бе избран за кмет, а за помощници бяха избрани – Димитър Влахкинов, Иван Нейков,Васил Галунски. Подир няколко месеца, двамата помощници   си подадоха оставката и вместо тях бяха избрани Димитър Общински и Милош Данов. Поддържани от болшинството  на съвета се заловихме сериозно за работа, която ни чакаше и бе наложителна. В едно от първите заседания на съвета, се реши да се издава в 3000 екземпляра “Общински вестник”, където да се поставят всички нареждания на постоянното присъствие, всички по- важни решения на съвета. Да излиза най- малко веднъж в седмицата и да се раздава безплатно. Редактирането на вестника, на първо време бе възложено  на съветника Димитър Общински, а по- сетне имаше си свой собствен редактор По договор на де Бакер, за прекарване електричество и трамвай, общината се задължаваше да разшири и приведе в известност улиците, и ги приготви за прекарване на трамвай, и осветление, както и до стегне основно моста на река Марица. Нашите предшественици бяха съборили две- три здания по улица Търговска и бяха дали на търг направата на моста. Останалите големи и доста сложни работи, бяха оставили  като задължение на бъдещите си наследници. Заловихме се преди всичко да разширим и поправим  засегнатите в договора улици. Бараките бяха освидетелствани и събаряни, а и по- големите солидни здания след законна оценка биваха постепенно отчуждавани и разваляни. Улиците се поправиха и  настилаха с обикновен калдаръм. Бързаше се, щото в определение по договора  трябва да превършим своите задължения и да не даваме възможност  на предприемача да прехвърли отговорността за неустойка пред пловдивската община. Заедно с това, предприеха се и поголовно събиране на бараки и стари здания, подлежащи  на събаряне, с цел да се облекчи, и уреди движението главно за коли по главните посоки на града от изток към запад, от север към юг. Към големите артерии да има и второстепенни такива, които да облекчат част от движението. Така, покрай улица Карловска, се разшириха и поправиха улиците   Брезовска и Войнишка. Покрай улица Търговска, отвориха улица Петко Каравелов и Паисий. Редом с улица Иван Вазов се прокараха улиците Стефан Стамболов и Дюстабанов. А от гарата, покрай Бунарджика до моста на Марица се отвори булевард Цар Освободител. С прокарването на нови улици  и поправянето им, както и събарянето на здания, градът потъна в прах.Пръскачки се движеха и го отстраняваха. Четири машини и маркучи се намериха на пазаря и се ангажираха. Обаче Министерството, в лицето на своя главен секретар Герчо Бъчваров решиха, че търгът е незаконен, че трябват поемни условия, търгове, малонаддавания и пр. Герчо Бъчваров, с тези свои формалности, редом с общинските съветници- опозиция, цели 4 години спъваше работата на пловдивската община. Той, от събирач на абонати на вестник “Пряпорец” бе разбрал, че без пари на тоя свят не е добре и скоро стана притежател на едра гражданска собственост. Издигна се до едър тютюнев търговец  и с презрение  гледаше разните там ” случайни кметове и тем подобни нищожества”. Но общинската управа не  се спъваше  от подобни препятствия. Тя продължаваше  да работи. Преди всичко намерихме градинар,  млад човек, свършил в Чешко, Георги Николов, който с мотика и лопата работеше заедно с работниците,  и вдъхваше доверие   на работниции на управата. Покрай него за залесяване  на тепетата и мерата, бе ангажиран лесничеят Баков, също така енергичен и честен работник.  С тях ходихме в балкана да копаем пръст, да вадим храсти за украса. Събираме издънки и клонки от платната. Пред Бачковският манастир има едно рядко дърво от рода  на формите- диоспирос лотос. Вземах от игумена семена, посадихме ги, хванаха се. Тези издънки, днес красят улиците на града. От Холандия закупихме красиви цветя. Като говоря  за залесяване на тепетата и на мерата, длъжен съм да кажа няколко думи за Бунарджика или Хълма  на свободата. Нашите предвестници- дали от любоугодничество или по внушение, без да му мислят и разсъждават много вземат решение, Бунарджика да се даде на Фердинанда, за да си построи дворец. Че Бунарджика тогаз бе почти единственото залесено място, дето махаленците от югозападната част на града намираха прохлада и вода за пиене, главно женския свят. Че на върха  на Бунарджика е паметника за освобождение на града от руските войски  и се посещава редовно от гости, вътрешни и външни. Че на върха  на Бунарджика  е водохранилището на града, което в денонощието е под постоянното наблюдение на специалния надзирател. Че недалеч от водохранилището бе и жилището на надзирателя със семейството му. Че веднъж, Бунарджика преминал във владенията на “господаря”, достъпът на всички външни лица би бил затрудняем, ако не и невъзможен. Че водоснабдяването на града можеше да бъде  затруднено или спъвано, или най- сетне бихме били принудени да търсим и строим ново водохранилище, от всички тези съображения, които не са били взети под внимание от нашите предшественици. Новият съвет в едно от първите си заседания реши: отменя първото решение от бившия общински съвет и си поема владението  на Бунарджика, като вменява дълг на управата да почне неговото залесяване.

   Моята работа започваше рано, обикновено към 6 сутринта, аз бях било в градината, било в пожарната команда, било в очистителния отдел, било при поправката на някой от улиците. Преди 6 часа вече бях в кметството и почнах приема на докладите. На масата си винаги трябваше да намеря дневната ведомост за движение на касата през предишния ден. Без тази ведомост, никаква работа не предприемах. Кметството обикновено бе отворено за посетители от сутрин до вечер.Едни идваха за работа, други  да се поразходят, трети да видят новини и никаква работа не се вършеше. Наредих, кметството да се затвори за посетители, само от 11до 12 часа и от 5 до 6часа. През останалото време, служителите  да залягат на своята работа. Никакви удостоверения не се издаваха преди завършелият  да се издължи пред общината. По този начин, всички задължения се събраха  в продължение на две години.Училищните здания бяха недостатъчни, стари, почти негодни за целта. Обявихме конкурс, за изработване планове за 5 училища и наредихме референдум за заем от 500,000  лева за тези училища. Референдумът се състоя; конкурсът се състоя; но банката не отпусна пари , защото общината била много задължена, около 5  милиона лева.  Със спестените от касата пари, ние построихме ново училище- Петко Каравелов в Мараша. На основните учители, общината даваше известно възнаграждение, допълнително и предполагаше се, че учителите трябва  да бъдат добре подбрани за това. Чрез окръжни училища и инспектор, общината обяви конкурс за 8 души учители в основните училища. Явиха се много кандидати, а издържалите бяха почти всички социалисти. Това даде нов повик за негодуване между партиите.

   Постоянното присъствие, въпреки значителните пречки, които му се създаваха от недоволните неколцина общински съветници- едни, защото бараките им подлежаха на събаряне, други заграбиха десетки мера земя. Постоянното присъствие, казвам работеше с усърдие, постоянство и добросъвестност. Как бях разпределили службите, не мога  да си спомня. Знам само, че мен бе възложено финансовото отделение и санитарното отделение с водоснабдяването, а на Влахкинова- благоустройството.

   Всяка неделя, придружен понякога от деловодителя по водоснабдяването Алберт Джалтети, заминавах с кола до Сотир и там в работа, и кратка почивка прекарах целия ден.Понякога вземах със себе си и юристконсулта, Георги Семерджиев. Преглеждахме и изработвахме поемни условия, правилници и други, във връзка със службата. Тук единствено, малко по- далеч от обикновените обществени грижи, вкусвах единствен мир и отдих.Но изглежда, това не бе достатъчно. Почнаха да ми се явяват признаци на умора- умствена и нервна.Тези признаци ме заставиха, макар и късно през лятото да взема отпуск  и да замина за странство. Отидох в малко познатия у нас курорт край Загреб- Липик. Тук, след разкошна природа, далеч от шума на големия град, при малобройни посетители, скромни и пестеливи, непознат и необезпокояван, в пълна почивка  и затишие, прекарах около 20 дни. Политическите събития у нас в това време, със заемането на Източните железници от държавата, ме заставиха да се върна по- рано от обикновеното време. Минавайки през София, отбих се да видя министъра на правосъдието- Кръстев.Той настоя по- скоро да се прибера в Пловдив. След два дни се получи официално съобщение, че в Търново е провъзгласена независимостта  на България. Същевременно, получих нареждане от министър Такева, че  на следущия ден, цар Фердинанд ще пристигне в Пловдив. Да му се уреди посрещане и да има банкет. При входа на града откъм гарата с кратка подходяща реч, на която цар Фердинанд отговори само с няколко думи, за пръв път срещнах очи с очи царя. Висок, малко попрегърбен, подпиращ се на бастун, неговите очи скрити като на слон между изпъкналата челна кост и големия му нос, ме наблюдаваха недружелюбно. Вероятно, царедворците около “особата” бяха успели да го осведомят за моето минало и за чувствата, които хранех към двора и неговите обитатели. Ала в случая, той- представител на държавата, аз- кмет на града, приличието налагаше поне външно да пазим известни отношения. Посред горещина и прах пеша, цялото шествие се отправи за църквата Света Богородица, дето бе отслужен молебен. Из пътя, Фердинанд не веднъж даде да се разбере, че е недоволен. Пред градината, площадът на разстояние около 30 метра  бе засегнат от водната струя и всички пешеходци потънаха в прах. Фердинанд се обърна към министъра с бележка. А такава, нему се падаше и на главния му секретар, задето не бе утвърдил своевременно търга за маркуча, за който ставаше сума по- горе. По средата на града, тогаз се мъдруваха така наречените “Станимашки ханища”, дето спираха ландата от Станимака и със своите остатъци от воня, мърсеха центъра на града. И тук, Фердинанд се обърна към Малинова с натякване, че в центъра  на втората столица се търпят подобни заведения! Но Фердинанд, човек на моменти, капризен, зъл и отмъстителен, продължи и след колебание да проявява своето недоволство. Уморен бил, та не могъл да присъствува на банкета. Този негов каприз, бе съобщен от министър Такева. Моят отговор гласеше: банкетът е поръчан, лицата около 150 души са поканени и те ще дойдат,  а втор банкет не поръчвам, за другия ден не мисля, а и не разполагам с обществени средства. Фердинанд отстъпи и министърът  ми предаде, че към 9 часа ще дойде във Военния клуб, дето щеше да се състои и банкета. На определения час, салонът на Военния клуб бе пълен  и поканените в черно облекло бяха заели определените им места. Само началникът на девизията, генерал Фичев и кметът на Пловдивската община , д-р Кисяков се наредиха пред входа на зданието и чакаха пристигането на царя. Той беше придружен от генерал Михаил Савов. Слезе от колата, мина покрай  нас посрещачите и качвайки се по стъпалата за в салона, отправи към съпътника си с натякванията: ” Решено било и тази вечер да ме изтезават и не могло да се отмени, не могло!” Три пъти  повтаряйки тези свои натяквания, той влезе в салона, посрещнат от “ура” и ръкопляскания. А ние, посрещачите си честитихме независимостта! Тази среща бе само предвестник към по- нататъшни укори и излеяния. Едва насядали, Фердинанд се обръща към бившите кметове- Кочо Калчев, Чалъков, Шопов, наредени до мен с укор: “На село се е обърнал, вашият град Пловдив!” А към министър председателя Малинов, сочейки своите нозе, продължи: “Цяло мъчение е да ходи човек из Пловдивските калдаръми , особено ако има мазоли като мен.” Тези бодили по всяка вероятност бяха и във връзка със съдбата на хълма Бунарджик, и с решението на съвета за неговото отнемане. Но аз се преструвах, че нито чувам, нито разбирам. Говорейки с министъра, Фердинанд  чрез особено стъкло, оглеждайки салона и присъствуващите, като на някои от тях спираше погледа си повече, а те отговориха с поклони и с  пречупване  на гръбнаци. По едно време, Фердинанд се обръща към мен с въпроса: “Ами, този турист какво търси тук, господин кмете?”- сочейки ми едного от гостите. Лицето бе с гръб към нас, облечено в сиво – единственият гост не в черно облекло. Схванах положението и без колебание отвърнах, че лицето е кореспондент на Франквуртер цайтунг и като чужденец е бил допуснат на банкета. А всъщност, той бе Димитър Константинов, репортер на тогавашните вестници “Дневник”и “Вечерна поща”, по- сетне съдия.     Предполагам, че Фердинанд е разбрал играта и усмихвайки се под мустак, ме е псувал по маджарски, но не поръча, както би се очаквало -” хванете го за яката и го изхвърляйте вън от избраното общество!” Между това, подносите се редеха. Ястията бяха сравнително изобилни и вкусни, ала царят бе все недоволен. Или мълчеше или ровеше пред себе си написана на машина хартия, която той преглеждаше и поправяше. А когато поднесоха накрая Садовското сирене и грозде чауш, той се обърна към Малинова, вкуси къс от сиренето с похвалата/ “Вземете господин Малинов,вземете садовското сирене, единствено добро нещо в цялата вечеря!” Този нов бодил нито ми развали настроението, нито апетита. Вечерята беше към своя край, когато Фердинанд стана и прочете готовата реч към пловдивското гражданство, а те го посрещнаха с ръкопляскане. След речта на царя, министър Такев ме подсети, че и аз като кмет на града от името на гражданите, трябва да отговоря с благодарствена реч. Възразих, че не съм адвокат, на когото речите са му винаги готови в чантата и трябваше да бъда предупреден. При все това, след кратко мислене и в духа на царската  реч, опитах  да изкажа благодарност на пловдивските граждани по повод обявяването на независимостта. Този мой отговор беше  въздържан и приличен. Но изглежда, че той се е понравил на Фердинанд и последният от тази минута измени искрено своето поведение към мен. Започнаха разговори и запитвания, къде съм  завършил, познавам ли Австрия и специално Галиция и като узна, че съм следвал в Краков, че познавам неговите библиотеки и музеи, че знам курортите в Галиция, изброявайки някои от тях, както и известни хора нему познати, Фердинанд се обръща към Малинов със следните думи: “Какъв интелигентен кмет имат пловдивчани!” При такова едно настроение, банкетът бе приключен.Празнинствата продължиха и на следващия ден, когато се представляваха самоуправителните тела- окръжния съвет и общинските съвети, видни граждани и пр. И които бяха представени на Фердинанд не от министъра вече, а лично от мен. След привършване на официалната част, царят тръгна из градината и веднага забеля за промените. Бяхме закупили както казах, от Холандия декоративни храсти, дръвчета редки, кедри, гинго, луковици, туберози и тем подобни   и той ходеше да гледа, да чете и да се любува. Тържествата най- сетне завършиха и всички пристъпиха към обикновената си работа.С цар Фердинанд се виждах още два пъти официално, пред време на моето кметуване. През една зима дойде   за панахида на покойната царица Мария Луиза. На гарата бяхме излезли  да го посрещнем- генерал Никола Иванов, генерал Фичев, окръжният управител Дуров и кмета. Скокна от трена, мина покрай нас и отпътува за града. След година може би, при дъжд и буря, една късна вечер през гара Пловдив щеше да мине сръбският крал Петър. Царят бе пристигнал предварително и срещата им щеше да се състои във вагона на Пловдивската гара. Представителите на военната и гражданската власт бяхме излезли и ние на гарата. Царят дойде. Всяка минута поглеждаше  през прозореца, дали влакът пристига и се обръщаше по ред към всекиго от нас, с някакво запитвани или с някакъв комплимент. Кметът, който бе на края на редицата, бе посрещнат с думите:” Господин доктор Кисяков, ще оправите ли най- сетне втората столица?”

   Пловдивската община, една от първите в България по почин на градския инженер- архитект Шнитер, беше изработил план за града, но който не отговаряше нито на неговото географско положение, нито на нарастващите нужди на жителите му. Господин Шнитер може би бе добър строител, но инженер или архитект- художник, той не бе, а бе се заел с работа, не по неговите сили и подготовка. Бе честен, трудолюбив, добросъвестен. Бе снел плана на града с всички негови подробности. Ала от този суров материал да създаде план за развитието и благоустройството на втората столица  на България – план, който да отговаря все повече и повече създавалите се нужди. С улиците си от 12 метра, отсетне се оказаха тесни и недостъпни. В центъра на града например бяха запазени къси, тесни улички от по 4- 6 метра, дето не можеха да се разминат две коли. По хълмовете бяха прокарани улици ” стръмни “, през които излагаше се още сега, докато местата са сравнително на ниски цени, а зданията повече паянтови. Налагаше се общинската управа да изготви нов или поправи стария план, за да могат да минават и коли, а в бъдеще и трамваи. Но за да не се предприеме основно преработване на тази сложна работа, плана на града, необходимо е общината да разполага предварително  с нивелационен план, а такъв, тя нямаше. Изработени бяха поемни условия. Обявен бе търг и в продължение на една година. Предприемачът, инженер Марко Иванов с рядка точност и добросъвестност привърши възложената му работа и в срок предаде всички книжа и всички планове. След години, Марко Иванов бе вече в София, един от строителите   на  нова столица. Втора, също важна задача след нивелацията и плана бе, да се снеме водопроводната мрежа и да се отстранят нейните несъобразности или вредни разклонения. Имаше водопроводи, прокарани през геризни ями, под или над канали и при повреда или при спиране на водата, можеха да причинят цели епидемии. По квартали планът бе снет, несъобразностите или вредните разклонения бяха сменени. Тази работа трая близо две години. Пиша по памет, без да разполагам нито с бележки или дневници, нито с протоколи на общинския съвет или общинската архива. И затова не мога да гарантирам за хронологическия ред на събитията. Те обаче са напълно вярно предадени, без преувеличение или измислица. В началото на 1909 година, пловдивските граждани, по- интелигентните се бяха силно загрижили  за бъдещото преуспяване на града, който в сравнение с другите нему, подобно градове в Южна България / Стара Загора, Бургас, Хасково, дори Пазарджик / напредваха в търговско- индустриално отношение, а Пловдив остана назад. Разбира се, градската управа не дремеше. Подбудена от същите съображения, общината отпусна почти даром / по 5 лева на квадратен метър / голям парцел край гарата  на дружеството  ” Картел “със задача, там да бъде построен склад и тютюнева фабрика. Целеше се да се привлече в Пловдив и се разши  търговията с тютюн и тютюневи изделия. И в това отношение, градската управа сполучи. От тогаз, Пловдив стана център на тютюневата търговия и за страната, и за странство. Разглеждайки същият въпрос, на пловдивските чорбаджии бе хрумнала идеята за прокарване минералната вода на Хисаря в града и да се създадат във втората столица  лечебни бани по подобие на Будапеща, със своя остров Маргарита. Същите тези граждани се явиха в общината с предложение, да се получи всестранно този въпрос, за прокарване водите  на Момина баня  или Хавуза до Пловдив и дали е възможно това прокарване, и какви ще бъдат резултатите. Идеята може би похвална, но трудно изпълнима. При все това, общината не можеше да  я отмине без нужното внимание. Мен бе възложено да взема мерки първо, за отпущане водите от държавата на граса и второ, възможността за докарване  на тези води  и в какво състояние, ще бъдат те за Пловдив. Като лекар, от специалната литература ми бе известно, че в Европа има два минерални извора, част от водите на които са прокарани на по- далечно разстояние от самите източници. Това бяха Вилбадгащайн- Хофгащайн, Пфефер-Рагац. Подробности обаче нямах и следваше на самото място да се запозная с  добитите резултати, положителни или отрицателни. Реших  и заминах. Минавайки през София , отбих се  при министър Ляпчев на земеделието, да го уведомя за моето пътуване и неговата цел. Съветът му бе: ” внимание и осторожност както при проучването, така и придобитите резултати. Що се отнася до отпущане на водата,то е най- лесен въпрос, но само пакости  да не се вършат.”

   Курортът Вилдбадгащайн се намира сред Австрийските Алпи, недалеч от Залцбург, на височина 1050 метра тарата. Минералните води извират от няколко източника, които не всички са хванати. Температурата им е различна- 38 до 48-50 градуса.Слабо минерализирана, но силно радиоактивна. Преди години / 1830 / при трудни, почти невъзможни съобщения, притежателите  на водите прекарали част от тези води  в долината от 1050 на 850 метра височина, дето си построили и курорта Хофгащайн, с хотели, бани и пр.  В това разстояние от 8  километра, температурата на водата спаднала, при първоначалните дървени тръби с 8 градуса, а когато тръбите са били заменени с чугунени- с 5 градуса.  След време, при откриване  на радиоактивните сили на водата оказало се, че водата изгубва една трета от своята радиоактивност- от 508 единици по Кюри, спаданала на 280. От тогава, курортът Хофгащайн пустее, а самият Вилдбадгащайн с прокарване и на железницата преуспява и се развива в първокачествено лечебно място, в целия свят почти. Престоях две седмици като завърших моите проучвания и заминах за Пфефер- Рагац ,в Швейцария. Тук, водите извират в  устието край село Пферфер  на височина 685 метра, а са били прокопани в низината – на 525 метра височина и се образувало ново селище Рагац- минерални бани.  Водите и тук в разстояние на 5 километра са загубили 5 градуса от своята температура. По- сетне и при изворите се събират поклонници и създават селото Пфефер. И сета, Рагац се посещава от най- заможните нуждаещи се, Пфефер от по- бедните.От тези проучвания на това място се убедих, че водите на Момина баня, докарани в Пловдив, ще изгубят почти изцяло своята радиоактивност, а и температурата им ще спадне на около 20 градуса и не ще е вече минерална вода за къпане или за пиене, а само за пране. И понеже не бях склонен да правя пакости, турих точка на целия въпрос. След 5 години обаче – през 1914 година, тогавашният кмет на Пловдив, Деню Манев повдигна без да знае тези мои проучвания наново въпроса и с него сезира дори общинския съвет. За развитието на този въпрос за неговия край, ще кажа на своето място няколко думи. Пловдив, следователно нема щастието да се превърне  на курорт или на лечебен град по подобие на Будапеща. Но той въпреки това, постепенно се благоустройваше, търговията му се увеличаваше, индустрията се развиваше и населението му се удвояваше. И ако войните и разбойническото управление на либералите не бяха спънали този развой, успехът му във всяко отношение щеше да бъде по- голям.

   При развоя на града и неговото благоустройство веднага, почти с постъпване в управата на пловдивската община, пред нас се изпречи въпросът на Куршум хан. Неговата история, предназначение, собственост  и бъдещата му съдба.  С настаняването на турците в Балканския полуостров, централната и вилаетски власти, за  да предпазят пътници, стоки, добитък от нападения, грабеж и убийства, по- големите пътища, например между Одрин и Белград построили солидни лагери , здания големи, наречени ханища за подслон на керваните, за нощуване на пътниците и за подсигуряване изобщо на съобщенията. Такива станции имало в Папазли / Поповица /, Пловидив, Ветрен, Нови хан. С прокарване обаче на железниците, тези ханища постепенно изгубили своето предназначение  и се превърнали в складове, търговски кантори, писалища и пр. на  турските власти , на по- влиятелни турци или гърци. С време, всякои от тези наематели се явяват като собственици и след Освобождението  продават или пренаемат заеманите от тях одаи, кантори на по- заможни гърци или българи вече.Такива стаи в Куршум хан бяха около 50-60 търговски кантори, складове или банки. Всички, те минаваха за собственици само на отделните одаи, но не и на двора,  на почвата и изобщо на зданието. А цялата постройка заемаща една площ около 4000 квадратни метра в центъра на града. Пред властите, за реда, чистотата и зданието, за нужниците, почти никой не се грижеше. И понеже нужниците бяха обществени, тяхното присъствие се чувстваше в цялата околност.Общинските власти наредиха първоначално  да се пази известна чистота, както в зданието, така и в двора. И понеже никой обаче не обръщаше внимание на тези заплашвания от страна на общината, последната пристъпи най- напред към затваряне на нужниците. Тогаз се яви идеята, зданието да се отчужди за обществени цели- за постройка на хали. Издаден бе указ за целта.Едва тогава, някой от собствениците се раздвижиха, обжалваха указа пред съдилището. Но по решение на касационния съд, дето защитници на общината бяха Григор Чешмеджиев и кмета, при подкрепата на прокурора Никола Лафчиев, указът остана в сила. Чрез декларациите пред данъчните власти, общината събра сведения за получаването от притежателите  стойност на стаите поотделно и изцяло, около 70,000 лева. Съгласно закона, общината внесе в двоен размер тази стойност в банката- 150,000 лева на разположение  на притежателите и влезе във владение на Куршум хан. Дали собствениците или някои от тях са прибегнали до съдилищата да искат нова оценка на имотите и пр. не ни интересуваше. Знаехме обаче,че мнозина от тях нямат никакви документи и едва ли щяха да се явят пред съдилищата, за да търсят вреди и загуби. По този начин, пловдивската община, без особен труд и почти на безценица, стана владетелка на едно грамадно каменно здание, в центъра на града. Само оловото на покрива тогаз се изчисляваше на стойност около 100,000 лева. В съгласие с указа, общината обяви конкурс за изработване основен проект за хали, при задача по възможност да се запази старинният характер на цялото здание. Доколкото си спомням, някой се архитект Джаков, представи най- подходящият проект и той бе откупен.След десетина години, в общината не се намериха  никакви книжа от този проект. А вместо това, зданието изцяло бе съборено и там се построиха хали, подобни  на всички други, като тези в Русе, Кюстендил, Асеновград или Елхово.

   През лятото на 1909 година, градът бе постигнат от тежка злополука, която се разрази в близките Родопи, в района на Тъмрежката река, от която се водоснабдява град Пловдив и от проливните дъждове. Водопроводът на град Пловдив бе прекъснат. Към средата на месец юли в 1,30- 2 часа след обяд, небосклонът на селата Сотир, Войново и Дедево затъмня. Светкавици и гръмотевици  се разразиха и аз бях сигурен вече, че опасността ще дойде. И наистина, към 3,30- 4 часа, пазачът на водопровода на Бунарджика, бай Лука Шушулов ми се обади по телефона със съобщение, че водата от Сотир не тече. Че вероятно, водопроводът е повреден, а  връзката между Сотир и града бе прекъсната. Наредих веднага колата да вземе инженера и заедно заминахме за Сотир да проверим на място повредите. Още от шосето срещу филтрите се виждаше бушуващата вода на реката, която подкопава основите на филтрите. Тя бе изровила дъното на реката и част от тръбите на водопровода беше изхвърлила, а другата част потънали в пясък и чакъл.

   На другия ден, когато водата беше спаднала, повредите бяха основно проучени, установени и преценени. Водопроводът на разстояние около километър, километър и половин бе повреден. Част от тръбите бяха отвлечени, а друга част повредени. Градът щеше да бъде лишен от вода за пиене за около месец, месец и половина. За да се облекчи от части липсата на  вода за града и гражданите, веднага бяха набавени десетина помпи и поставени в различни части в града край Марица или Дермендерекския арк. Наредих четирите поливачки и почти всички бурета от пожарната команда да вземат чиста вода от дълбоките кладенци при Каменица и спиртната фабрика, и по ред в определени части  да разнасят вода на населението. Последното бе уведомено с подробности за постигнатото нещастие, за взетите мерки, за да бъде отчасти спокойно. Чрез столичната община бяха закупели нужното количество 30 сантиметрови чугунени тръби. Там дето бе възможно, тръбите бяха изнесени от коритото на реката, а там  дето не беше възможно, поставиха се защитни стени.  Цялата тази работа легна върху инженер Шнитер, още повече върху мен. Временно напуснах кметството, пренесох местожителството си край филтрите, като в града слизах  два- три пъти в месеца за проверка на стореното, за набавянето на нужния материал и довеждане майстори, и работници.  Обикновените работници, около стотина души се намериха из околните села. Някой от тях сутрин идваха и вечер се прибираха в селата си.За останалите бяха направени бараки. Готвеше им се храна, изкопани бяха и временни нужници. Работеше се без прекъсване- делник и празник.Така, при усилена работа и почти навреме в срок от един месец, всичко бе привършено. Водопроводът бе готов и на определения час бе обявено на населението, кога ще бъде пусната водата в града.

   При сравнително малки несгоди на граждани и за община, бедата бе понесена с търпение и постоянство. Това нещастие обаче застави общинското управление да се замисли сериозно изобщо с водоснабдяването на града. Да потърси онези източници за увеличаване количеството на водата, било чрез извори, било чрез подпочвени кладенци. Близките извори на Родопите бяха проучени и от тях само Клувията- Аязмото край Бачковския манастир можеха да удовлетворят нуждите на бъдещия многохиляден град Пловдив. Временно, водната мрежа можеше да бъде подсилена с вода от дълбоки кладенци. Повикан бе специалист от Хамбург, след като проучи тези подпочвени води във или около града, определи точно местата, дето  можеше да  се намери достатъчно количество и доброкачествена вода за пиене и състави карта за тези води.Използването на водите на дълбоките кладенци  щеше да струва на Пловдивската община само електрическата енергия за издигане на водата до водохранилището или до мрежата.

И понеже подпочвени води все пак не са тъй вкусни както изворните, ние се колебаехме  да пристъпим към копаене на дълбоки кладенци. Докато пловдивската община се колебаеше да запази или не водите на Клувията пред държавното управление на водите, каквото бях сторил аз за цялото време докато бях в кметството, нашите заместници намерили, че тези води са “гушави” и Станимакалии излязоха по- умни от нас, те си прокараха вода от Бачковския манастир и струва ми се, никой още не е утвърдил, че в Станимака върлува гуша.

   И срещу пакостите вършени от река Марица при наводнение, излизайки из коритото си, трябваше да се вземат мерки. Коритото да се почиства редовно от пясъци и наслоище, за да  не се образуват нови острови, бреговете и да се заздравят. За целта се приложи най- простия и не особено скъпо коствуващ начин- поставяне редица камъни или колове, перпендикулярно на арката от брега към коритото, надлъж 3-5 метра и на височина 20 сантиметра. Реката при всяко наводнение  затлачваше така оградените пространства, по тях изникваха върби, храсти и водите бяха  заставени да не излизат от коритото си. Така с търпение и години се създадоха, и закрепиха двете крайбрежни улици на река Марица.

   Време бе да видим как се развива предприятието по снабдяване  на електричеството на града и трамваите. Директорът на предприятието  г. де Рот бе уведомен официално с писмо, че кметът д- р Кисяков, заедно с общинския инженер Шнитер ще го посетят, за да се запознаят с извършеното до сега и с проектирането за в бъдещи работи. Това стана, ако се не лъжа през есента  на същата година- 1909. Впрочем, датата няма значение. От значение е констатираното от нас, нашето заключение и последствията.На определената дата, ние бяхме в канцеларията на предприятието и водени от господина де Рота потеглихме за обекта. Вън от града на два и половина- три километра, тъкмо под Асеновата крепост, пред реката бе построена стена от бетон, дълга около 7- 8 метра , широка 40- 50 метра, и висока толкоз. По хълма в дясно от реката бе прокаран открит канал, който щеше да поема отбитата вода, прокарана до града, за да не  се получи  пад от 50 метра за движение на машините- турбини. Това бе всичко. На връщане из пътя, размених мнение с инженера върху видяното и извършеното. Мен ми се строи, че и напречната стена, както и открития канал, са несериозни технически работи. При едно наводнение, стената  ще бъде отвлечена, а каналът затрупан изцяло. Мнение, което после след една- две години напълно се сбъдна. Подобно бе и мнението на инженера. Но за  да бъдем на чисто, общинското управление реши, чрез пловдивското инженерно- архитектурно дружество да иска писмено изложение по въпроса. След като се получи това изложение и въз основа на него, обърнах се лично  към познати и ценни юристи.- Селджобалиев- Станков, Коларов- Исмиян, да искам тяхното частно мнение, като ги предупредих, че ще бъде след това свикан общинският съвет при представители адвокати от всички партии,  да си кажат мнението и върху това мнение да действува общинския съвет. За мен, ценно бе мнението особено на Коларов- Исмиян. Те работиха в едно писалище. С господин Исмият се познавах отдавна- бях му домашен лекар. В моето отсъствие от Пловдив през 1905-6 година, както споменах вече, на политическия небосклон в града се бяха явили нови личности, между които беше и господин Васил Коларов. Забелязах го по събрания и митинги,  в кантората на Исмиян се срещахме често и се дори сприятелихме.Коларов бе млад, хубав господин, всестранно образован, сладкодумен, привличаше и омайваше слушателите си. При срещи разменяхме мнения от най- различни въпроси. Обикновено, той говореше и  бе почти винаги обективен. Бяхме принудени да се съгласяваме с неговото мнение, като прибавяхме или изменяхме от части казаното. Взетото бе мнението на адвокатите поотделно. Свикани бяха в общината представители на всички партии адвокати и да си дадат писмено мнение  официално. Заключението на адвокатите бе, след като изслушаха доклада на постоянното присъствие и  писменото изложение на инженерно- архитектурното дружество, че общината е в правото си, след като подкани предприемача да продължи работата по постройката на инсталациите. А той под предлог, че общината не е била привършила своите задължения откаже да стори това- тя да вземе решение, че договорът е нарушен от де Бакер и да иска неговото унищожаване. Започнаха се преписки, обяснения и от двете страни. И понеже фирмата продължаваше да бездейства, общинският съвет единодушно реши, договорът да бъде унищожен. Това стана една към средата на 1910 година. Но де Бакер и де Рот имаха своите защитници в София пред министерства и министри , а имаха и адвокати почти от всяка партия. Министерството на вътрешните работи, в лицето на главния секретар Герчо Бъчваров взема мнение  за назначена от него комисия, адвокатите Тодор Тодоров, Фаденхехт и Данаилов- в смисъл, че общината не била  устояла на поетите от нея условия.За съжаления и следователно, тя би изгубила делото пред нашите съдилища. Въз основа на това мнение, министърът не утвърди това мнение на съвета. Пловдивската община обаче отново сезира своите адвокати и те мотивирано дадоха отговор, че не е виновна общината, а предприемачът, че едва ли би имало съдилища в страната, които да осъдят пловдивската община за неустойка. Въз основа на това ново мнение , общинският съвет настоя на своето първо решение и повърна преписката в министерството, с молба решението да бъде утвърдено. Министерството, след известни протакания, се видя принудено да утвърди решението на съвета и договорът бе унищожен. Приготвени бяха нови поемни условия, според които, енергията за бъдещото електроснабдяване на града не щеше да се вземе от река Чайя, а от река Въча. Търгът бе обявен и се състоя. Ала през това време-1911 година, в страната стана правителствена промяна и новият министър на вътрешните работи, господин Люцканов не утвърди търга, основавайки се на мнението  на софийските адвокати.  Тук се спря и движението за прокарване на електричество и трамваи в Пловдив. Белгийската фирма, съзнавайки вероятно своята виновност, не посмя да заведе дело пред съдилищата в България. И едва след Европейската война- подир 8 години се отнесе до арбитражната комисия по мирния договор и там общината бе осъдена да плати 4 милиона лева. Който познава добре тежките условия, при което бе сключен договора с белгийската компания- при непостоянна или твърде слаба енергия за осветление и индустрия, при твърде големи такси, когато гражданите щяха  да бъдат обирани десетки години, а индустрията спъвана- тази присъда, произнесена въз основа не на правда, а на сила, трябваше да се счита от общината и от гражданите за сравнително износна. Общината и гражданството  се освобождаваха от дългогодишни плащания, без да са сигурни, че  ще имат осветление. Че ще имат енергия за търговията и индустрията и че последните ще продължават да се развиват и процъфтяват.

   Но не ми стига постоянните разправии с министерства или Герчо Бъчваров, малки бяха и преките ми грижи около благоустройството на града, поправките на водопровода, разправиите с дружеството за електричество и трамваи- трябваше винаги да бъда нащрек, да отбивам атаките на неколцина недоволни общински съветници. Безсилни  да се справят с болшинството от съвета и нямайки основания за обвинения против управата, те прибягваха към министри и министерства с писмени изложения. Пращаха делегации, та дано успеят да очернят кмета и съвета, и да ги направят невъзможни. Ходиха през годината няколко пъти в София депутати с голи обвинения и се връщаха с празни ръце.Обикновено не обръщах внимание на тези клевети и не си нарушавах спокойствието, но често и търпението се изчерпваше. По такъв един случай, ето какво писмо намерих между книжата си от моя приятел и учител д- р П. Ораховец: ” Много си неврозен, както казваше завчера една моя пациентка. Ходили, казвали, псували по твой адрес. Разбира се,ще ходят, ще приказват, ще те псуват и затова си станал обществен деятел. Питате какво са приказвали, в какво те обвиняват дошлите тук от Пловдив, приятели.Аз намирам за излишно да отговарям на този въпрос. Вярно е, аз говорех с тях, бяха приети и от Малинова и от Такева.  Знаех, какво си говорил и с какво и какво им е отговорено. Мога да ти съобщя с положителност то е, че тук никога не са се съмнявали в порядъчността на д- р Кисяков и в желанието му да направи крачка напред за всестранно подобрение на втората столица, и за изкореняване на развалата, която е пуснала  в Пловдив  яки корени.Но повтарям, много си неврозен и понякога прекаляваш и обвиняваш хора без достатъчни причини. Остави, на това настоявам, всякакви разправии с приятелите там. Гледай се работата, а към 15-16 ела тук, ще приказваме по поставените въпроси. След години, същият приятел ме предупреждаваше с писмо, че общинският съвет  се готвил да ме бламира и ме съветваше, докато е време да бягам от общината. Предлагаше ми се да поема управата на Александровската болница. Излязла  бе дори заповед за назначаването ми- поддиректор на Народното здраве. Ала приятелите от София не бяха добре осведомени за моето положение. Те  не предполагаха, че зад гърба ми стоят 15020 общински съветници, готови всеки момент да напуснат общината, щом кметът я напусне. Аз наистина не мислих да дезертирам от поетите задължения и от тяхното добросъвестно изпълнение, да излагам почтените хорица, които вдигаха ръка на всяко едно предложение и да дам възможност на недоволните, алчущи и жаждущи да поемат плячката- пловдивската община. Новото управление обаче в лицето на министър Люцканов се опита да им дойде на помощ. На два пъти, той праща финансови ревизьори, та дано се открият улики за закононарушение и следователно, общинският съвет да бъде разтурен. И двата пъти по случая съставените  от финансовите ревизии бяха публикувани в общинския вестник, за да убедят гражданите, че общинския съвет и общинското управление не са вършили престъпления, а са работили съгласно със законите, само за благото на града и общината. Общинският съвет изкара своя мандат четири години и на 4 април 1912 година, бе разтурен.

   Ние- общинският съвет и общинската управа, освободени от тежкото бреме, напуснахме общината с облекчение. Наистина, по наш адрес се хвърляше кал и разни обвинения, но те не ни засягаха. Челото ни беше чисто, а съвестта спокойна. Новото управление, тричленната комисия и хората около тях си търкаха ръцете от радост. А гражданите тепърва  при предстоящите избори щяха да изразят своите чувства. Правителството, въпреки всички взети мерки не можа да получи нужното число общински съветници и трябваше да се задоволи, само с една трета от целия състав. Избраха си кмет, Никола Козарев, когото след години смениха с Герги Джавазов. Ползата обаче бе, че общинският съвет избран по пропорционалната система, влязоха представители от почти всички политически партии от народняци и либерали, до тесни социалисти. Нямам намерение да описвам делата нито на тези двама избраници, нито на общинския съвет. Там липсваше и време и възможност да проверят своите качества и способности. Балканската и Противосъюзническата война им отнемаха цялото внимание. Несполуката в края на войната предизвика оставката на коалиционното правителство, Гешев- Данев и на д- р Васил Радославов,  на които бе възложено да спасяват погибваща България- нещастната България.Той, подпомогнат от най- мръсният по дух и тяло, по помишления и дела набеден общественик Чамовата дъска, министър на просвещението се запретна да спасява и втората столица. Общинският съвет бе разгонен в началото  на 1914 година и там се настани тричленна комисия, начело на Деню Манев. Той бе последният като позната личност на пловдивското общество и на пловдивската община с хвърчащ лист от 20 февруари 1914 година. Как се реди днес пловдивската община:

   “Благодарение грижите  на либералното правителство и главно усилията на Чамовата дъска, от един месец насам, Пловдивската община се управлява от тричленна комисия. Трябваше финансови ревизьори да скърпват мними престъпления. . Трябваше да се сменява съдебния следовател. Трябваше да се докарва угоден прокурор. Трябваше нов председател на Окръжния съд. Трябваше да се образува специален  съдийски състав.Трябваше големи давления и големи нарушения на законите. Трябваше мнозина да си  скриват думите и да си калят съвестта. Всичко това трябваше да стане, за да се проправи пътя на либералната концентрация към пловдивското кметство.

   Общинските средства веднага се подложиха на разхищение. В общината анархията зацари. Беззаконията, рушветите, сопаджилъкът в системата се въздигна.

   Назначена бе първом тричленна комисия от Даню Манов, Аргир Балджиев и Петър Шопов. Добре е да се помнят тия лица и да се изучават делата им.

   Родоначалието на  г- н Деня Манолова няма да търсим, нито ще искаме да описваме патриотичните подвизи на баща му и деда му. За тях в Рахманлий и децата говорят. Значителни следи от пребиваването на бай Деня са останали и личат в пловдивската окръжна постоянна комисия.В архива, в едно от осигурителите на “пожари” дружествата бяха се намерили вероятно не  особено похвални отзиви за него. Народната банка   дълги  години ще цери раните, нанесени и от спекулите на бай Деня. Нас, обаче и избирателите на града Пловдив повече ни интересуваше неговата дейност  и около пловдивското кметство.Е, добре, името на Деня Манев  е в историята на град Пловдив. В миналото е вписано с черни букви. Този господин по случайност през 1900 година е бил избран  за пловдивски кмет.Силом три седмици преседял на кметския стол. Не е бил утвърден в длъжност, ала през това кратко време е успял доста пакости в града да нанесе. Станал кмет, изпъжда с помощта на Гарвалова титуляра Чалъкова и почна бай Даню да кметува. Една от първите му грижи била да тури край на прочутото Бонево дело, харизвайки повече от 300,000 лева общински пари. По тава дело нека оставим да говори  общинският юристконсулт / протокол № 46 от 19 юни 1906 година /. Софийският жител Павел Икономов закупил от пловдивската община  за 1, 179,000 лева даждието “острова” и налога “бач” за период от 15 януари 1893 година до 31 декември 1895 година. Още в първите дни на експлоатацията между предприемача и общинското управление възниквали ред спорове, протести, докато общинският съвет на 13 декември 1893 година с постановление №20, гласувал 120,000 лева на разположение на кмета, когото опълномощили да третира въпроса за спогодба и отказване на Икономова от предприятието. Министерството не одобрило това  решение на съвета. Предприемачът събирал таксите за сметка на общината до 18 януари 1894 година, когато общинското управление фактически отнема  предприятието и поставя свои хора да събират таксите, защото предприемачът вечно протестирал. Вноските не внасял и сметка не давал.

  Спорът се пренася в съдилището. Икономов завежда дело срещу общината за 200,309,98 лева вреди, загуби и обещетения от унищожения контракт. А общината предивява насрещен иск за 70, 812 лева, произхождащи от незаплатен наем. Образува се гражданско дело  № 51/ 94 год., по описа на пловдивския окръжен съд. Тъкмо процесът бил в своето  фактическо развитие и чакал съдебно решение, за да се види, коя страна е била виновна, явява се едно прехвърляне граж. дело №51/ 94 год., с всички права и задължения от Икономова върху Никола Бонев и Ив. Хаджиенов.

   Делото се отлага няколко пъти, догдето настъпва фаталната  за него дата, 14 октомври 1900 година, когато то бива прекратено от съда за спогодба. Тая спогодба се явява по следния загадъчен и оригинален начин. В заседанието на общинския съвет на 7 февруари 1900 година, се повдига случайно уж, а в действителност с план въпрос, да се изучи всестранно делото 51/94 от една комисия от адвокати  съветници, която да даде мнение за спогодба. Комисията на 18 юли дава мнение общината да се спогоди с Бонева и съветът в същото заседание / протокол № 29 ст. ІІІ / с 6 гласа срещу 4 решава: “възлага на общинското управление да уговори и сключи спогодба в размер 180,000 лева “. Нека се помни и отбележи, че и общинският съветник Деню Манев, от началото и до края  в двете заседания е бил против спогодба и е гласувал против решението  на съвета. Това е необходимо да се отбележи, защото същото лице  „в началото си на кмет” е извършило отсетне фактически спогодбата. Всеки, който познава наклонностите и апетита на хората от бай Денювата пасмина, на ума си лесно ще отговори на този въпрос. Според книжата, ето как е станало това: По онова време, кметът Чалъков бил блемиран и общинският съвет, вместо него, избира за кмет Деню Манев, който не е утвърден в длъжност, както повелява закона, почва да кметува. На 14 октомври 1900 година, бай Деню се намира , разбира се случайно в София и от там телеграфира на адвоката да се спогоди с Бонева за 180,000 лева. Съдебната спогодба става  и на делото се туля край, без  да се чуе по него едно съдебно решение. Деню Матев обаче, не е бил утвърден в длъжност кмет и бламираният Чалъков си остава да кметува. Така щото Деню Манев- оня, който е свършил тая спогодба никога не е  бил кмет  на пловдивската община. А тази, последната е платила  за неговия, в случай произвол повече от 250,000 лева  и е съсипала един насрещен иск от 70,812 лева. По- сетне, общината повдига дело за унищожаване на спогодбата. А Бонев пък завежда дело за лихви  на споделената сума. Преди да дочака изхода на тези дела, общинският съвет решава да вземе мнението на видни юристи от това, както се изразил съветникът Ив. Андонов  безподобно ощетяване интересите на общината, с предметния иск на Бонева”.  / протокол № 52, ст. ІІ от 4 юли 1906 година /.  Мнението на юристите е  / протокол № 56 ст. VІІ от 12 юни 1906 година /:            ” спогодбата, с която е било прекратено делото между Пловдивската община и Никола Бонев, е юридически неусъществующа, не станала.”

   И все пак, на следна година, същият общински съвет от Ибишевци, Асса, Нанкиновци и пр. решава и изплаща на Бонева сумата 240,000 лева.

   Тази е една от първите, а голяма пакост сторена от Деню Манев на града Пловдив. Неговото триседмично незаконно кметуване , пловдивските граждани загубиха с повече от 300,000 лева.

   Но ползотворната дейност на бай Деня не  се ограничава до тук. През 1904 година, Деню Манев наема арендата кръвница на общината. Не изплаща цялата наемна стойност и днес, пловдивската община води дело № 505/ 906г. против него за 17,209,50 лева. През 1907 година, Деню Манев става интизапчия и задига на общината 3,116 лева и 12 ст., за която сума има заведено дело. През същата 1907 година, Д. Манев е наел от общината увеселителните заведения. И по тази аренда, Бай Деню дължи на общината 5,000 лева / дело №154/ 908г. /    

   Пак по него време, общината била завела против него дело №1056 / 905 за 54 лева- стойността на задигнатите 16 саксии.

   ” Според общите поемни условия на пловдивската община , Деню Манев  не може да бъде дори наемател на събираните такси на кучетата.  По ирония обаче на съдбата и по волята на Радославов и Чамовата дъска днес, Деню Манев управлява Пловдивската община. Нещастна община, жалки граждани!

   Другар на бай Деню, в реденето на град Пловдив е и Аргир Балджиев- бивш воденичар, сега свободен посетител на кафенетата.

   Дали може  да причини пакости на гражданите и града, не знаем. Но, че е опасен за градските коне, това е доказано. Установено е било с акт в неотдавното минало, как бай Аргир отделя и икономисва  от ярмата мляна на воденицата му на градските коне. Бедните коне и те ще помнят либералното управление.

   Трети член в комисията е някой си П. Шопов. Поклонник на Банхуса, той най- малко е вреден на града и затова е нетърпим от другите двама.

   Тази тройка или по- право двойка почтена, настанила се веднъж в кметството, залавя се и за продуктивна и ползотворна  за себе си и за приятелите си работа.

   Всички търгове за разните градски аренди, които търгове Радославовото министерство по един престъпен и контрабанден начин бе утвърдило и по които бившия общински съвет, считайки ги нестанали и не износни за общината, бе издигнал високо своя глас на протест. Всички тия търгове, тричленната комисия изисква от окръжното управление и сключва контракти с наемателите. Само с това си деяние, комисията нанесе на пловдивската община една щета от около 200,000 лева, пари, които ще се измъкнат из кесиите на гражданите, но няма да постъпят в общинската каса, а ще пропаднат в дълбоките джобове  на разни Бозета, Кировци, Бенардиновци и тем подобни.

   Втората важна работа на комисията е била да подобри и пречисти чиновниците и служащите в общината. С един калем повече от 400 души опитни , честни и трудолюбиви чиновници са били изхвърлени на улицата и заместени с разни безделници, хаймани, крадци и убийци.

   Служащите в общината от няколко години бяха гарантирани от произвола на кмета. Те се назначаваха по цена , а се уволняваха от дисциплинирана комисия. Бай Деню обаче, верен на програмата „идеалната либерална”, но задачите никакви правилници и закони.

   Уволнените по такъв брутален и незаконен начин служащи са завели дела, против Деня Манева и против общината. И понеже членовете на тричленната комисия освен скъсаните си еминии и оръфаните панталони, нищо друго не притежават, то пак пловдивските граждани са, които ще изплащат скъпо произволите на натрапените комисари. Около 300,000 лева ще коства на град Пловдив този един подпис на Деню Манев, сложен върху заповедта за уволнението на служащите.

   Не безинтересно е за гражданите да знаят и как се подбира и подобрява, персоналът на кметството.

   За подсекретар- стенограф е назначен Ячо Димитров- зарзаватчия. От стенография понятие няма.

   За подсекретар по изработка на поемни условия, търгове и пр. е назначен някой си Тобия Им. Козарев, едвам името си  със славянски букви умее да запише.

   За началник на статистиката е назначено момчето Иван Лилов. Следвало било някога в Събевото училище. От статистика разбира толкова, колкото от търговия.С действията си вече е приготвил пътя към съдилищата и по- нататък.

   За финансови агенти са били назначени между другите Коста Михалов.

Началник на чистилния отдел е шайкаджията Шантеклера и Велю Бояджиев. Контрольорът бил против това назначение, но няма кой да го слуша.

   Деловодител на технически отдел е Петър Стоянов Парчеканата, известен сопаджия сега, а в миналото събирач на депозитните суми.

   Негов помощник-технически агент е Илия Караиванов.

   За старши кантонер е назначен Стамата, обитател на нощни вертепи, а в свободното време шайкаджия.

   Деловодител на Водопровода, длъжност изискваща специални знания е Никола Йовчев Куршума, сопаджия и кандидат  на съдилищата.

   Кръчмарят Яко Михайлов и бояджията Христо Велев са произведени във фелдшери в санитарното отделение.

   Водопроводът в Сотир е поверен на един пияница Павли Рангелов и уволнения  по недобросъвестност работник, Иван Тунев.

 

   Пожарен командир, знаят гражданите, е Коста Келеша. Нему е поверено общинския имот, на повече от 200,000 лева и той разходва един бюджет от 80,000 лева. Можем си представи, какво ще стане с този имот и този бюджет.

   Главен градинар е Стефан К. Попов- кореспондент на вестник „Бич”. От градинарството разбира толкоз, колкото от писателство. С действията си този господин е вече насочил своя път към затвора.

   Помощник на главния градинар е назначен старецът Стефан Петров, вестникопродавец, калеко на бай Деня.

   Началник на чистилния отдел е шайкаджията Михаил Ненчев Коцкара- обирач на войнишки пари.

   Кондукторът Дим. Комитов от либералната партия е бил произведен в инженер с 300 лева месечна заплата.

   Секретарят на либералното бюро Костадин Хинов е повишен в кондуктор- оператор. Оперира в статистическия отдел върху списъците на циганите.

   Пазач на „Сахат тепе” и 80 годишния чичо на Деню Манев.

   Надзиратели на градината са: Петю Цамбъра, убиецът Гого Странджата от Гюл Бахча и Петър Кара Иванов.Между подбраните пъдари фигурират имената на Иван Чапана и Иват Йозо Сардара- убийци.

   В чистителния отдел има 28 работници и 31 надзиратели.

   В статистиката си клатят краката  повече от 20 души допълнителни някакви си писари.

   В Техническия отдел повече от 60 души безделници, под името работници, надзиратели, получават от 3 до 5 лева дневна заплата.

   А в градината „Цар Симеон” се върши нещо ужасно: представена е ведомост в кметството за 137 работници- временни надничари , употребени уж за извършените необходими работи в градската градина през м. февруари за сума 5,542 лева. Те работили уж от 16 до 28 т. месец и им е писано надница по 5 лева. Ето някой имена на тези тъй наречени работници: Димитър Дуванджиев /предприемач /, Васил Мицов / предприемач /, Иван Русев / и днес си кара колата в Мараша /, Аргир Ив. Русев / шайкаджията Гарвана /, Моис Бенароя, Аврам Исаков, Никола Инката, смахнатия Петров, Аврам Бераха. Тази ведомост е подсилена от набедения градинар Стефан К. Попов и заверена от Деню Манев. И двамата ще отговарят за извършеното престъпление. Ще следим дали контрольорът ще разреши да се заплатят тези 5, 542 лева и да се ограби общината от нехранимайковци.

   Тричленната комисия, за да има повече средства на разположение за издръжка на шайката, била взела решение „ фондът от 50,000 лева за Пожарна команда” да се употреби за залесяване на тепетата уж. Парите вероятно са разграбени вече, а тепетата не се залесяват, а се унищожават.

   С градските файтони шайкаджии и тъмни личности кръстосват града и селата.

   Всички нови общински служители чрез обири и рушвети бързат да спестят нещо за гладни години.

   Бюджетът на пловдивската община се разхищава. За всичко това, един ден пловдивските граждани ще плащат скъпо и преск

Пловдивски граждани и избирател

   Ето в едри черти как и с кого се управлява днес хубавият  ни Пловдив.

   Моментът е твърде важен.

   Ще допуснете ли стари и нови престъпници да ви терзаят, да ви изнасилват, да бъркат в джобовете ви. Не!

   На 2 март н. о.  вие ще се явите с бюлетини в ръце пред урните и чрез тези бюлетини ще взривите из кметството набралия се там боклук. Вие няма да се уплашите от сопите и камите на шайки и цигани.Вие мощно ще заявите на крадците: „Долу ръцете!” Вие ще им посочите пътя към съдилищата и затвора.

   Не сторите ли това, за всички лудории и беззакония на Денювци и нему подобни ще отговаряте и ще плащате вие и потомството ви.

Съзнателни граждани

Всички вкупом към изборното място

Нека спазим честта на Пловдив и нека го отървем от бандитите!

   Дребен търговец- книжар, малко образован и без култура, но станал случайно политическа личност от приближените на дядо Радославов хора. Деню Манев не търпеше чуждо мнение и от съвети, и от съветници нямаше нужда. Ала кандидат за кмет, поне за очи, трябваше да си осигури известно болшинство и затова вземаше своите мерки. Покрай сопата и камата, на които бе дал пълна свобода, нареди на 700 цигани от махалата Столипиново, преобразени в „турци- мохамедани” да се дадат избирателни права. Наистина, пишещият настоящите бележки се опита чрез съдебните власти да попречи  на този административен произвол, като заведе 700 дела пред окръжния съд. Но  докато тези дела да се разгледат, изборите бяха произведени и либералната концентрация успя от 24- те съветници да получи 13 мандата. С тях Деню Манев, като кмет, управлява нещастната пловдивска община цели 4 години. А имайки голямо мнение за себе си, той търсеше пълна свобода и пет пари за общинския съвет не даваше, нито пък имаше нужда от съвети.

За целта, той отреди заседанията на съвета да се свикват вместо подир обяд както беше обичаят, сутрин в 8 часа.И понеже обикновено в това време съветниците са заети, то рядко се явяваха на първото заседание и те- първите заседания се отлагаха за следващия ден, когато биваха законни без да се вземат под внимание броя  на присъствуващити. И тук се започваше играта. Към 7 часа, господин кмета открива заседанието само в своето присъствие и в присъствието на секретаря, и целият  дневен ред за няколко минути бива изчерпан. Явилите се към 8 часа неколцина съветници, в туй число обикновено д- р Кисяков и Никола Господинов, биваха посрещани от кмета с насмешка: „ Господа, вие сте се успали. Часът е 8,30- 9.Никой не знае какви решения са вземани, защото протоколите не се четеха, а и никому не се позволяваше да преглежда преписките и да знае какво е решено. Само по околен път от секретаря или от по- опитни служащи можехме да добием сведения за вършеното в общината. При сутрешни заседания  на съвета понятно, че адвокатите съветници на брой 9 человека, за да не загубят клиентелата  си бяха заставени да напуснат съвета и бяха  заместени от следващите кандидати  по листите. На два пъти се опитахме с д- р Касъров- той като роднина, а аз като бивш домашен лекар- да вразумим бай Деля, като му посочваме и евентуалните последствия от неговата престъпна дейност, но той бе се самозабравил.” Пет години ще ме разследват, пет години ще ме съдят, а през това време, аз не ще бъда между живите”- отговаряше господин кмета надменно. Предвижданията му обаче  го измамиха. Но затова ще се спра  на своето място. Делата на бай Деня и неговите сподвижници са описано от части в хвърчащия лист с дата 1 декември 1914 година- „Как се ограбва днес, Пловдивската община” и като запитвания тук в съкратен вид привеждам. Ето съдържанието на запитванията:

ПЛОВДИВСКИ ГРАЖДАНИ

  Хубавият ни град Пловдив е бил почти винаги нещастен в избора на своите градски управници.

   С малки изключения, общинарите ни са полагали грижи само за себе си, но не и за града.

   Градските имоти са били разграбвани, общинските средства са били разпилявани, касата опразвана. Та гърба на общината, мнозина забогатяха, а Пловдив, в „дело” се превърна. Освен 10- милионни дългове за града, неговите кметове и съветници почти нищо не са направили.

   Грабежите и престъпленията обаче, ще  се  вършат по настоящем в Пловдивското кметство, надминават всичко преживяно да сега.

   Днес, кмет  на град Пловдив е г. Деню Матев. Той ви е добре познат: не пълни 30 дни през 1900 година, узурпира – той кметското кресло и с 300,000 лева ви обремени. Общинският бюджет нея година с 550,000 лева дефицит приключи. Като предприемач по- сетне, 300,000 лева от разни аренди на общината дължи.

   Трябваше беззаконно да се разтури един общински съвет. Трябваше на хиляди души цигани наборни права да се дадат.Трябваше с побоища, арести и кръв избори да се правят. Трябваше ред произволи и престъпления да се извършат, за  да  дойде пак същия господин Деню Манев, Пловдивска община да реди. Как? Вие добре знаете.

 Има ли някой от нас, гражданин, да не е бил обран от днешните общинари?!

 Потребно ви е свидетелство или удостоверение някакво, длъжни сте с рушвет да го откупите.

 Билет за строеж или поправка ви е нужен- само с рушвет можете да го добиете.

 Водорасклонение ли искате да си прокарате- рушвет трябва да дадете.

 Платежна заповед ли чакате- половината от стойността срещу  подписа ще ви изтръгнат.

 За бедност дори свидетелство само срещу възнаграждение можете да си набавите.

 „На регулационната линия трябва  да излезете”, според добилия право на гражданство израз, сир. с рушвет само можете да си свършите и най- нищожната работа в сегашното кметство.

 Общинските места и парцели на партизани, съветници и контрольори се харизват.

 Арендите и търговете, срещу тлъсти подкупи, даром се отдават.

 Всички доставки по комшийски се извършват.

 Цветята от градската градина по домовете се разнесоха.

 А и на рибата дори от градинските езера  ръка туриха…

Общинската каса  е празна- ето защо без референдум заеми бързат да сключат. Театър ще ви строят- нещичко и от там да смъкнат. Електричество прокарват – печалбата отдавна е уговорена и разпределена. Извънредни кредити за поправка на улици „ по стопански начин”, а по либералски начин за прехрана на майки и партизани ги разпиляват.

 А де са единадесетте общински съветници от опозицията и що вършат те? – ще попитате, вие граждани.

   За да се освободят от всякакъв контрол, днешните общинари наредиха заседанията да стават сутрин.Това малко. За да не знае никой, що се решава от либералното болшинство, заседанията се свикват в 9 часа, а се откриват в 8 часа.В заседателната стая, въпреки чл. 48 от закона за гражданските общини, не се пуща никаква публика, освен шайкаджиите. Протоколите не се четат в съвета  и въпреки чл. 52 от закона, никому не се показват. На общинските съветници е забранено да преглеждат и проучват преписките по дневния ред на заседанията. Цели решения се фабрикуват. Цели протоколи се фалшифицират.

 И посмее ли някой да критикува или осъжда действието  на постоянното присъствие и на болшинството, шайките чакат. Изхвърлен бе из заседателната стая и бе смазан от бой в коридора  на кметството от общински чиновници, общинският съветник, Никола  Господинов.

ПЛОВДИВСКИ ГРАЖДАНИ!

За да имате, макар и малка представа от онова, що се върши за ваша сметка в общината ни, четете!

ЗАПИСВАНИя

ДО ПОСОТЯННОТО ПРИСЪСТИЕ НА ПЛОВДИВСКАТА ОБЩИНА

Въз основа на чл.31 от правилника на вътрешния ред на Пловдивската община,молим Постоянното присъствие да отговори:

1.Известно ли е на Постоянното присъствие, че при отчуждаването къщата на пловдивски жител г. Ив. Х. Гьока, за урегулиране ул.92 /дето е дома на Д. Манев/, съветът е бил въведен в заблуждение, какво всички формалности и законни искания по това отчуждение били своевременно изпълнени? Верна ли е, че оценка на  тази къща, съгласно закона, не съществува? Верно ли е, че общинският съвет и преди години бил решавал, срещу 18,000 лева да се отчужди този имот за под улица, но че въпросното решение тогаз не е могло да бъде приведено в изпълнение, именно поради липсата на законна оценка? Верно ли е, че притежателят на тази къща, тъкмо преди да бъде съборена тя от общината, в присъствието на съдия е викал вещи лица.

И те оценили имота му за около 65,000 лева? Какъв приход е постъпил в общинската каса от продажбата  на материалите от въпросното здание или поне къде са съхраняват тези материали?

 Спомня ли си постоянното присъствие решението на общинския съвет от 23- ий септември н. г., с което решение се настояваше в тридневен срок въпросът по отчуждаването на това здание да се изучи от специална комисия? Свикана ли е била тази комисия, какво заключение е дала и защо докладът и, не  би внесен своевременно, а и не е внесен и до днес в общинския съвет? Знае ли постоянното присъствие, че на Пловдивската община с аферата около отчуждаването и събарянето на упоменатата къща, са нанесени евентуални щети от около 50,000 лева? Кой е виновен за всичко това? Мисли ли постоянното присъствие да открие виновника или виновниците и да ги изправи пред правосъдието?

2.Известно ли е на постоянното присъствие,  че общинската нива „Мерич-алча” от 117 декара и 975 кв. метра и до ден днешен  не е отдадена под наем, а е била използвана по комшийски начин от някой си Лютфула? Верно ли е, че този господин не е никой друг, а същият оня „ почтен гражданин” който тъкмо преди една година се беше възмутил, че при някакъв си търг- ако не се лъжем за същата нива- чул бил уж искан рушвет, та пред финансовите ревизьори бе наклеветил тогавашния помощник кмет, и услужи твърде много, макар и като гнил мост, за разтуряне на бившия общински съвет?Знае ли постоянното присъствие, че за въпросната нива  е било приготвено обявление

 №4829 / от 4.ІІІ. н. г. за отдаването и на търг, и че отсетне някоя силна и престъпна ръка е заличила този имот от втората обява – виж тръжното дело за общинска нива „Кершаните „ /? Защо част от въпросната нива не фигурира дари и по приход в таз годишния бюджет / гледай стр. 29 и 42 на бюджета /? Известно ли е на постоянната комисия, че от този имот общината не получава никакъв наем, а плаща само поземлен данък за него? Коя, нанасяйки значителни щети на общинската каса, е извършила това беззаконие? Има ли желание постоянното присъствие да открие виновника и какво мисли да прави с него?

3.Известно ли е на постоянното присъствие, че в общинския бюджет фигурира длъжността „ ръководител на заледяването „? Знае ли то, че тази длъжност се заема от един лесничей. Че този лесничей получава заплата, но въпреки неговата добра воля, той нищо не работи, защото по заповед на неизвестно кого, той не се допуща да се доближи дори до залесителните места. Бил е изгонен от тази местност. Известно ли е на постоянното присъствие, че по залесяване са изразходвани през последната година 25,000 лева общински пари и че то носи отговорността , ако фиданките и дръвчетата там, вследствие занемаряването им се повредят или издъхнат? Какво е съдържанието на протокола, създаден от комисията и изпратен от Министерството на Търговията и Земеделието, изобщо по въпроса за залесяването, а специално за залесената местност и има ли намерение постоянното присъствие да се съобрази с мнението изказано там, от вещите лица?

4. Известно ли е на постоянно присъствие, че на 14 август н. г. е била пусната в града вода за пиене направо от Сотирската река ,без да бъде водата предварително филтрирана? Знае ли постоянното присъствие, че с такава нечиста нефилтрувана вода са били поени пловдивските граждани цели шест дни- от 14 до 20 август? По чия заповед е била пусната такава вода в града? Знае ли постоянното присъствие, че вследствие пущането на водопроводната мрежа в града с нечиста вода направо от реката, числото на заболяванията от тифус, стомашни разстройства и дизентерия в Пловдив се значително увеличиха? Съмнява ли се то, че между тези заболели, изключително поради вината на градската управа,е имало и смъртни случаи? Мисли ли постоянното присъствие да издири престъпника, който така леко се е  подиграл с живота и здравето на петдесет хиляди пловдивско население? Не счита ли постоянното присъствие , че е длъжно с въпроса да сезира съдебните власти, те да се намесят, да турят ръка на престъпника и да оградят в бъдеще гражданите с подобни прескъпи изненади?

5. На 23 септември 1914 година, общинският  съвет разгледа тържното дело на градския парцел от 270 кв. метра в квартал 166 / срещу Бунарджика /  и въпреки неизносната за общината цена / 10 л. 20 ст. за кв. м. / изказа мнение, търгът да се одобри. Против утвърждаването на този търг гласуваха пет души общински съветници, а и за одобрение на търга дигнаха ръка, също само пет съветника, а именно: Ангел Къркев, Хафъз х. Нюманов, Георги Денчев, Аргир Балджиев и Алеко Милков. При равенство на гласовете  горното, вредно за общинските интереси, решение се взе само благодарение гласа  на председателя г. Деню Манев. Знае ли постоянното присъствие, че този така одобрен търг е бил трети по ред? Знае ли постоянното присъствие , че за същия парцел при първия търг, произведен през 1911 година, е била добита цена 15 лева и 20 ст. за кв. метър и че тази цена тогаз е била призната от съвета ниска за общината и търгът не е бил утвърден. Знае ли постоянното присъствие, че при втория търг, произведен пак през същата година, е била получена цена 20 лева и 40 ст. За кв. метър. Но, че търгът не е бил утвърден от тогавашния  окръжен управител г. Пею Бъчваров, защото цената му се сторила неизноса за общината? Известно ли е на постоянното присъствие, че последният сега, по горния начин удобен за съвета търг, е останал върху някой си Георги Ил. Попов? Знае ли постоянното присъствие, че този господин е зет на общинския съветник Ангел Къркев и че последният, въпреки предписанието на чл. 47 от закона на градските общини, е участвувал в заседанията  на съвета и е гласувал за утвърждаване на търга? Известно ли е на постоянното присъствие, че в покупката на въпросния общински имот е бил заинтересован освен общинския саветник Ангел Къркев, но  и друг един съветник, който също е участвувал в горното заседание на съвета и също е вдигал ръка за утвърждаване  на търга? Мисли ли постоянното присъствие, че това пакостно решение, така взето е валидно? Знае ли постоянното присъствие, че  солидарно  изброените горе съветници носят материалните отговорности- за моралните не говорим- произхождащи за общината от това противозаконно  и вредно решение, в случай, че пристъпи или е пристъпило към изпълнението му?

6. Известно ли е на постоянното присъствие, че към края на м.октомври н. г. по училищата и общинските помещения се разнасяха със  солата  от чистителния отдел, дърва за горене? Верно ли е, че тези дърва били взети от клада  на г. Антон Бозев? Знае ли постоянното присъствие, че тези дърва не отговаряха и не отговарят на поемните условия. Че са тънки, че са полуизгнили, че са смес- повече букови и твърде малко дъбови дърва, че са къси, че са карани по вода? Защо при цялата тази доставка е обходено училищното настоятелство? Известно ли на  постоянното присъствие на каква цена са доставяни тези дърва? Верно ли е, че тези дърва били купени по 15 лева и 80 ст.кубическия метър?Знае ли постоянното присъствие, че цената на най- хубавите дърва днес в Пловдив е около 14 лева? Известно ли е на постоянното присъствие, че в заповедта, издадена от общинския съвет за определяне цените на предметите от първа необходимост по онова време, когато е извършена горната пакостна за общината сделка, цената на дървата е била 13 и 14 лева? Как тази цена задължителна за всички граждани- и за купувачи и за продавачи, се е оказала за общинското управление не изпълнима и не приложима? Защо общинското управление е харизало, съдейки само по цената на търговеца 6000-7000 лева общински пари? Приемани ли са въпросните дърва от комисия. Де са приемани и кой е участвувал в комисията? Известно ли е на постоянното присъствие, че тези дърва се хвърляха по училищните дворове или общинските помещения, без да се мерят от главните учители, от началниците на отделите, или от каквато и да е била комисия, като се е заповядвало да се горят? Знае ли постоянното присъствие , че там, дето така хвърлените дърва да били измервани от главните учители или от началниците на разни служби. Бил са намерени на половина по- малко от показаните, уж предадени? Ако всичко това е известно на постоянното присъствие, как е допуснало то да се купят на такава голяма цена тези дърва. Как е допуснало то да се приемат такива негодни и неотговарящи на поемните условия дърва? Не счита ли постоянното присъствие за уместно да назначи веднага комисия от съветници, която комисия да отиде и намери тези дърва, да ги прегледа  и за намереното да докладва на съвета, а ако ли дървата са вече изгорени, да разследва всичко изнесено тук  от нас и да осветли света?

7. Известно ли е на постоянното присъствие, че общинските кариери от две години насам, не са давани на наемател, а се експлоатират по стопански начин? Знае ли постоянното присъствие, че от тези кариери, общината е имала приход: през 1910 година- 13,990 лава, през 1911-13,527 лева и през 1912-14,912 лева? Знае ли постоянното присъствие, че от същите кариери са постъпили през 1913 година само 393 лева и 20 стотинки / плюс 21349 лева от дружество „Изида /, а през настоящата 1914 година до ноември-1271 лев и 70 стотинки, от дружество „Изида „ /? На какви причини се дължат, тези малки постъпления в  общинската каса от кариерите, през последните две години, когато е знайно, че днес има открити  по няколко общински кариери и на Сахат- тепе, и на Бунарджика, и при винарската изба, и на Марково -тепе, и на Джендем -тепе, и на Джамбаз- тепе? Знае ли постоянното присъствие, че повече от 30 души едри каменари, с помощта на няколко стотни работници експлоатиран понастоящем общинските кариери, без да внасят в общинската каса дължимото право? Знае ли постоянното присъствие, че някой от тези каменари са плащали известни доста големи такси, но че тези суми не а са отивали в общинската каса,   а в бездънните джобове на някой силни на деня? Какви мерки мисли да предприеме постоянното присъствие, за  да охрани този ценен общински имот от разхищение? Не счита ли постоянното присъствие, че е уместно да се нареди една безпристрастна анкета, която да изучи колко общински кариери понастоящем се експлоатират, от кого се експлоатират те, колко камъни са били извадени от всяка кариера, какви суми „кариерно право” са внесени от всички кариери в общинската каса и какви суми са пропаднали в чужди и чии джобове?

8. Известно ли е на постоянното присъствие, че кредитът от 50,000 лева по глава І параграф19 на редовния разход на таз годишният  бюджет за „изхвърляне на сметта, кална и пр.”е бил всецяло изчерпан още през месец септември.Знае ли постоянното присъствие, че през последните три години са били харчени около 43, 000 лева годишно, като от същите суми са били купувани поливачки, коне, кола и пр.? Как е допуснало постоянното присъствие и контролата да се изразходва такава грамадна сума само за 8-9 месеца? С какви средства мисли постоянното присъствие да чисти града до края  на годината? От де ще се платят надниците на метачите и коларите за месец септември, октомври и ноември н.г., когато в касата  на посочения параграф към 1-вий октомври са останали само 10 стотинки? Вярно ли е, че големи суми от този кредит са били прахосани за заплати на хора, които никога не са виждали нито метла, нито лопата? Истина ли е, не се е допущала никаква проверка на надничните листове в чистителния отдел? Не намира ли постоянното присъствие за уместно да назначи от съвета комисия, която да изучи и издири, де са похарчените тези 49,999 лева и 90 стотинки?

9. Известно ли е на постоянното присъствие, че много от редовните приходи по тазгодишния бюджет не постъпват в общинската каса? Знае ли постоянното присъствие, че само по четиринадесет пера  от този приход ще  се явят  един дефицит повече от 200,000 лева /параграф 1 п. 3-12,000 лева, параграф 2 п. 2 и 4- 10,000 лева, параграф 15-10,000 лева, параграф 21- 20,000 лева, параграф 23 п.1- 10,000 лева, параграф 25- 20,000 лева, параграф 26- 35,000 лева,  параграф 28- 8,000 лева, параграф 30- 30,000 лева /?

 Известно ли е на постоянното присъствие , че много от кредитите по редовния разход са отдавна ангажирани, че има по тях вън от платените суми и значително, неизвестно  число издадени платежни заповеди. Че някой от тези платежни заповеди странствуват из разни чекмеджета, а други се не изплащат, защото в общинската каса пари няма? Знае ли постоянното присъствие , че и така вършените разходи ще дадат един преразход от около 150,000 лева.Сеща ли се постоянното присъствие ,че бюджетното упражнение в края на краищата ще се приключи с един недоимък от около 400,000 лева? Какво мисли да предприеме постоянното присъствие, за да ускори и засили постъпленията? Има ли намерение постоянното присъствие за ограничи разходите или гони да надмине по разточителство паметната за пловдивската община  от 1900 година, когато бюджетът и е бил приключил в един минус от 548,998 лева и 97 стотинки. Няма ли желание постоянното присъствие да се подчини поне на Министерската заповед-  „ разходите да се правят в кръга на постъпленията”.

10. Известно ли е на постоянното присъствие, че в параграф 24 п. 3 от редовните разходи  на тазгодишния бюджет, е вписана една сума от 33,000 лева? Спомня ли си постоянното присъствие, че когато общинският съвет гласува на второ четене бюджета, той изрично реши да се отбележи, че отпуща така една голяма сума не само за „поддържане и разширение градините и алеите по улиците”, но изрично и за „засаждане с бор градините и тепетата”? Знае ли постоянното присъствие, че за издръжката на градските градини, заедно и с направа на сградите им, са били харчени средно до сега по 12,000 до 15,000 лева годишно? Сеща ли се постоянното присъствие, че гласуваните в бюджета за настоящата година 21,000 лева, респ.18,000 лева в повече са били предопределени от общинския съвет изключително  за засаждане с бор градините и тепетата”? Може ли а да ни каже постоянното присъствие, колко нови борчета са били насадени тази година, със средствата от въпросни параграф? Има ли от няколко месеца до сега не вече с хиляди, а поне едно ново борче посадено на тепетата, в градините, или де да е на мерата, за да знаем, че то коствува  на общината около 20,000 лева  да се сочи на пловдивските граждани като на скъпоценност. Знае ли постоянното присъствие, че въпреки това, че цялата почти вече таз грамадна сума  от 33,000 лева и изразходвана вече, ала не толкоз за поддържане на градините и алеите, колкото може би, за тяхното разорение? Знае ли постоянното присъствие, че от тези тридесет и няколко  хиляди лева, към 1-ий октомври е имало само  9,005 лева и 95 стотинки. И че днес от тях са останали само някакви  си 8,993 лева и 95 стотинки? Известно ли е на постоянното присъствие, че значителни суми от този параграф са били просто откраднати? Знае ли постоянното присъствие, че някой предмети нужни за градините, са били купувани в двойно и тройно по- големи цени? Знае ли постоянното присъствие, че в надничните листове по градините са били вписвани имената на лица, които или никога не са се явили на работа или пък имена на лице, които никога не са съществували? Не е ли съгласно постоянното присъствие да се назначи от съвета една комисия, която да провери въпросните  наднични листове. Да прегледа всички разходи по градините. Да научи де и как са разграбени горните суми и за всичко намерено да докладва на съвета?

11. Известно ли е на постоянното присъствие, че общинският парцел от 310 кв.метра в квартал  № 4 /до клуба на социалистите / бе обявен и даден на търг, през месец септември н. г.? Знае  ли постоянното присъствие, че през 1909-1911 година същият градски парцел е бил отдаван на търг, че тогава била получена за търга цена 17 лева за кв. метър. То , че търгът не е бил одобрен, защото тази цена била намерена неизгодна за общината? Знае ли постоянното присъствие, че на последния търг през септември настоящата година, е била получена цена само 4 лева и 50 стотинки на кв. метър, дадена от конкурента Ст. Калоянов? Помни ли постоянното присъствие, че общинският съвет в заседанието си от 20 септември единодушно призна  добитата този път на търга цена за твърде ниска и даде мнение, търгът да не  се одобрява? Известно ли е на постоянното присъствие, че окръжният управител без никакви мотиви и без да изслуша заключението на постоянната комисия / чл.56 и 59 от закона на градските общини / е отменил това единодушно решение на съвета и с писмо от 6 октомври е утвърдил търга върху Калоянова? Защо постоянното присъствие безропотно се е подчинило на това произволно предписание на щедрия управител- дарител? Сметнало ли е постоянното присъствие, че окръжният управител само  с един подпис е ощетил общината с около 5000 лева? Защо постоянното присъствие, съгласно  чл. 59 от закона на градските общини е сезирало с въпроса общинския съвет, та последния да се оплаче пред Министерството на вътрешните работи, а със заповядало на контрольора  да покаже писмено наддавача да внесе   стойността на купеното по този начин градско място? Знае ли постоянното присъствие, че изключително,то носи отговорността за щетите, що би  евентуално последвали пловдивската община, от тази негова прибързана и  пакостна постъпка? Щом така се раздават почти даром градските парцели и предвид тревожните времена, що преживяваме, не мисли ли постоянното присъствие да се подчини на решението на  съвета и да спре продажбата на градските места?

12. Известно ли е на постоянното присъствие, че към края на месец юли н. г. са били купени за общината  от Георги Костадинов два коня по 375 лева единият? Известно ли е на постоянното присъствие, че пак за общината в началото на месец октомври е бил купен от Георги  Н. Кацаров / Стамата / един кон за 750 лева? Вярно ли е, че и трите тези коня, за които пловдивската община е броила 1500 лева, са се оказали негодни за никаква работа?  Вярно ли е, че единият от конете купен от Бостанджиева за 375 лева намерен негоден за работа , е бил продаден през месец ноември, три месеца след покупката, само за 30 лева? Как е допуснало постоянното присъствие  така безконтролно да се пилеят общинските пари? Мисли ли, постоянното присъствие да издири виновника или виновниците, които са станали причина да се купят за общински, такива негодни коне за такава голяма сума и да ги предаде на съдилището?

13. С указ  № 495от 2-ри ноември н. г. е било разрешено на пловдивската община да разходва  извънредния бюджет 43,750 лева, с която сума „ да извърши по стопански начин постиланото и поправянето няколко улици / Държавен вестник бр… /” Вярно ли е, че от този кредит са били изплатени вече 3,915 лева на 80 души работници, работили уж 15 дни по улиците? Кога и кои улици са постилали и поправяли тези работници през месец ноември? Вярно ли е, че в надничните листове, представени  по случая в общината, като работници по улиците фигурират: Дим. Дуванджиев, Абдула Хасанов, Петър Стаменов, Стоил Ангелов, Хр. Пурджиев, Киро Иванов, Стоян Тотев?  Вярно ли е, че Димитър  Дуванджиев не е никой друг, освен надзирателят по чистота и че и останалите наброени  ей- сега работници не са други, освен отдавна познатите  на гражданите дългогодишни градски метачи и боклукчии? Вярно ли е следователно, че с горната сума от 3, 315 лева са били изплатени  надниците  на метачите и коларите в чистителния отдел за месец септември н. г.и че тези работници никога не са поправяли  или постилали улиците? Вярно ли е, че в представените наднични листове били вписани около 30 фиктивни имена? Известно ли е на постоянното присъствие, че от сумата 3,315 лева били икономисани 900 лева ,и че те са били разделени между неколцина труженици около общината срещу услугите им по уреждане на „тази работа”? Вярно ли е, че в листовките били предвидени надници дневно  по 5 лева на едни, а по 7 лева на други, а на действителните метачи и колари по 2 лева и 50 стотинки. Но че на последните при изплащане на заплатите им било пресметнато и броено, като те  се оплакват  на гражданството, само по 1 лев и 40 стотинки, дневно възнаграждение? Кой началник  на отдел е донесъл в общината с рапорт, че горните надничари са работили по поправки и постилане  на улиците? Как постоянното присъствие е съставило протокол, че посочените от нас  и другите наброени в надничния лист колари и метачи са работили по улиците и то през месец ноември? Как контрольорът е разрешил да се изплати тази сума, определена за една цел, а изразходвани за друга? Известно ли е на постоянното присъствие, че всички длъжностни лица, които са съдействали за незаконното изразходване на въпросната сума, носят гражданска и углавна отговорност? Сеща ли се постоянното присъствие, или по- добре узнало ли е то, че за подобни престъпления, законът предвижва по няколко години затвор? Не мисли ли постоянното присъствие с въпроса да сезира веднага съдебните власти, Министерството на вътрешните работи и Финансовото министерство?

14. Известни ли са на постоянното присъствие постановленията на членове 51, 56 и 59 от закона на градските общини? Във връзка с тези постановления знае ли постоянното присъствие, че всички протоколи от заседанията на настоящия общински съвет- с изключение на първите няколко протокола и до сега, не са четени в съвета и не са подписани от присъствуващите съветници? Знае ли постоянното присъствие, че протоколите от заседанията на съвета държани през месеците август, септември, октомври и ноември не са дори още вписани в протоколната книга и разбира се, не са нито четени, нито подписани от съветниците? Знае ли постоянното присъствие, че много от тези протоколи, както и преписите им се поправят, преправят, стъкмяват и фалшифицират? Знае ли постоянното присъствие, че цели решения се фабрикуват без съветът да е бил сезиран и без да е вземал подобни решения? Сеща ли  се постоянното присъствие защо тези протоколи не се подписват от общинските съветници и защо не ще можем и в бъдеще  да подпишем подобни протоколи, освен с едно общо особено мнение, тук изразено? Как постоянното присъствие е прилагало в действие всички досегашни решения на съвета, съдържащи се  в горните непрочетени и не приподписани,  а стъкмени протоколи? Как постоянното присъствие е изпълнявало фабрикуваните, а не взети от съвета решения? Мисли ли постоянното присъствие, че тези решения са законни, валидни, задължителни ,че един съд или контролната власт, утре няма да ги обезсили? Кой ще носи отговорностите и щетите, които евентуално биха сполетели общината от това несъблюдаване на закона? Не е ли съгласно постоянното присъствие с фабрикуваните и фалшифицирани протоколи и решения да занимае съдебната власт?

Гр. Пловдив, 1- ви декември 1914 година

Общин. съветници / под /: Д-р Кисяков, Г. Говедаров,  Анг. Станков, Г. Чернооков, Д. Ст. Дренски, Анг.Тончев, Д-р Христо Касъров, Гено Неделев.

ПЛОВДИВСКИ ГРАЖДАНИ

Попаднаха ни на ръка тези „запитвания” и ние ги изнасяме пред вас.

    Ето, как се управлява днес, според осемте души, общински съветници, нашият град.

    Ето, може би, хилядна част от този „ промишлен труд”, на който са се предали днес хората и пловдивското кметство.Ето, каква дейност гъмжи там. Пълна развала- обща гангрена.

   Краде се и от мерата, и от местата, и от камъните, и от конете, и от нивите, и от сената, и от дървата.

    Краде се за сметка и на градини, и на улици, и на водопроводи, и на канали- от всеки наденичен лист, десятък в троен размер се взема.  Краде се от метачите и слугините, от бедните и гладните, от хляба и от брашното.

    Краде се и от броеното, и от спестеното: касата опразниха; на фондовете за скотобойна, хали и пожарна команда посегнаха.

    Всичко е плъзнало към обогатяване…

  „ От вас зависи”- ето нов, модерен израз в днешното пловдивско кметство. С този парол ви посрещат, палецът с показалеца си търкат и с очи в кесията ни бъркат…

    Но малко е това. Между кметството, окръжното управление и Министерство, сдружение се е образувало за облагодетелствуване в отрицателен смисъл, на града ни и гражданите…

ГРАЖДАНИ

В правова държава  ли живеем, ние?

Има ли закони в тази нещастна страна?

Съществува ли правосъдие в България?

-Четете и правете  си заключенията!

Пловдив, 1- ви февруари 1915 г.

Въпреки тайните около безобразията вършени в общината, узна се, че е бил изхвърлен из заседателната стая и смазан от бой в коридора на кметството, общинският съветник Никола Господинов- подвиг, за който мимоходом се споменава  в предисловието на „Запитванията” и който даде повод петима общински съветници да отправят до кмета протест. Ето и неговото съдържание:

ПРОТЕСТ

   От общинските съветници от демократическата, народната,    прогресивно- либералната, радикалната и социалистическата партии

   На 18 ноември т.г., в сградата на общинското управление е извършено едно престъпление, което хвърля своя печат на безчестие  и на позор, и върху неговите подбудители, и върху прямите му извършители. Общинският съветник Никола Господинов е бил изтласкан от заседателната зала и вън в салона  на общинското  управление бит жестоко, от служащи на общината, и от хора близки на Постоянното присъствие и болшинството на съвета.

   Подписаните общински съветници, представители на опозиционните групи и съвета, възмутени от тоя безподобен вандализъм, жертва на който бе един наш другар, съзираме, че това престъпление не може да е било извършено без знанието на кмета, защото в него не биха участвували и служащи на общината, и защото ако то би било дело противно на неговото желание, господин кметът би упражнил своята власт, за да даде заслуженото наказание на виновниците- служащи.

   Законът на градските общини и правилника за вътрешния ред гарантират на всеки съветник осветеното от Конституцията право, да изказват свободно своето мнение, и гледището си по уредбата на общинските работи, и защита на общинските интереси, както и да формулират свободно критики върху дейността на Постоянното присъствие. Общинският съветник Господинов е бил така зле малтретират, след като в заседанието на съвета е подложил на остра критика и хвърлил ярка светлина върху некои от много тъмните страни от дейността  на Постоянното присъствие, като е искал, обръщайки се на свой ред след другите съветници, вниманието  за последното да се погледне по- сериозно на направените от него предложения. Извършен след тая критика,на общинския съветник Господинов вандалският акт, на който той стана жертва, е безспорно първото приложение, та избраното крайно средство- да се отстрани всякаква опозиция от съвета. Когато със силата на своето болшинство и със силата на своята власт, господин кметът нареди да се свикват заседанията сутрин, за да не могат да се явяват опозиционните съветници – адвокатите, и забрани  да се дава на последните  дневният ред за проучване. Постоянното присъствие смятало да ни постави в пълна невъзможност да участвуваме в управляване на общинските работи, та безконтролно, то със своето болшинство да върши свободно всички ония дела, които целят личното добро на съпартизаните във вреда на общинските интереси , жертвувани пред интересите на отделни личности. И понеже, и тая мярка не даде резултат, какъвто се очакваше, сега се почва прилагането на последното средство- побоя, защото се предполага вероятно, че подобни вандалски актове ще подействат най- добре върху опозиционните съветници и ще им внушат най- осезателно това, но другите мерки не успяха да сторят.

   В този протест, като изказваме нашето дълбоко  възмущение от неочаквано престъпление, извършено пред очите на Постоянното присъствие, вътре в оградата на общинското управление. Смятаме за дълг да заявим, че заплашени даже  с най- ценното ни благо, ние ще продължаваме  да се борим против тъмните и скрити сделки, които  така разхищават безмилостно общинските средства. За престъпното забогатяване на близки партизани и приятели на либералната групировка,тласкат общината към окончателно финансова катастрофа и оставяме всецяло отговорността на тия печални резултати, върху Постоянното присъствие и болшинството на общинския съвет.

Пловдив, 10 декември 1914 година. Подписали: Д-р Кисяков, Ангел Томчев, Димитър Дренски, Д-р Христо Касъров, Георги Чернооков.

Общинският съветник Никола Господинов заместваше  едного от избраните първоначални съветници, адвокатите- Васил Коларов и Пенчо Савов.Той бе млад 25- годишен тютюноработник, умен, подвижен, словохотлив и приятен събеседник. Но болнав и затова може би понякога буен и намразен от либералната паплач в общината. А последната не веднъж бе заявявала, че ще плаща нему и мен, които най- много дразнехме Постоянното присъствие и тяхната дейност. Предупреден да се пази и по възможност да не дразни сопаджиите, които се въртяха из общината и търсиха само повод  да си покажат бабаитлъка.Съветван бе, подражавайки на д- р Кисяков, винаги да се придружава от двама- трима приятели, когато отива в общината, но той не слушаше и пострада.  След европейската война, другарят Никола Господинов вече не се явяваше на обществената сцена- заболя и почина. Жалко! Той притежаваше ценни качества и с време би бил полезен обществен и професионален деятел. Учудваше ме и понякога се възмущавах от мълчанието, което съпровождаше паметта на този рядък работнически деятел. Като че бе забравен! Едва преди няколко месеца, неговите приятели се сетиха и във вестник „Работническо дело” четох кратък спомен за Никола Господинов.Мен ми се струва, че неговият живот и делата му заслужават да бъдат увековечени, като образец на жертва, принесена пред олтара на работническото движение… Поклон пред неговата памет и неговите останки! После узнах, че той чистил револвера си, по не внимание се наранил тежко и починал.

   Покрай заплахите и побоя, бай Деню и хората му прибягнаха към действия по- осезателни. Една вечер, когато се прибирах, бе устроена засада със стрелба, при която пострада секретаря при общината, Димитър Върбанов. Беше ранен в крака. Друг път посред нощ бях събуден от шума на драсната запалка в съседния на спалнята лекарски кабинет. В рамката  на отворената врата между двете стаи, виждам стои осветен силует  на едър мъж, държащ в ръката си запалена клечка кибрит и разглеждаше обстановката. Време за мислене и колебание нямаше.Извадих револвера от нощната масичка. Неканеният гост само при вика скочи през отворения към двора прозорец, откъдето беше влязъл , а аз се затичах към него и стрелях във въздуха. На домашните нищо не съобщих за случката макар, че те бяха чули шум и аз им обясних, че на пътя се бе стреляло. А на приятелите, които бяха нещо подочули едва след месец и повече в публична беседа изложих случката, като я съпоставих с упрека правен на дядо Радославова,на когото цял народ вика: „вън”, а той се преструва на глух и се оказва по- нахален  дори и от нощните разбойници.

   Много по- късно научих  за  изявлението, относно въпроса, да бъде прекарана водата от Момина баня в Пловдив.Четях и препрочитах горното изявление, задавайки  си въпроса- не е ли то плод на невежество и недобросъвестност, или е основа на бъдещи спекулации?! Това щеше  да се разгадае в заседанието  на съвета. Те бяха публични и в присъствието  на двамата вещи лица, съставители на изложението.   След прочита  на тяхното мнение, даваха дребни, някои обяснения и допълнения, без особено значение. След тях,  д- р Ничков от управляващото болшинство, го подкрепи с голи фрази и предложи- докладът да бъде одобрен и приет. Изнизаха се още някои съветници, за и против без добре да са запознати с въпроса и без всякакви данни. Взех думата и аз, д- р Кисяков  и въз основа на своите проучвания и събрани материали дадох заключение, че водата от Момина баня да дойде в Пловдив с около 20 градуса изгубила своята радиоактивност и е негодна за лечебни цели, а само за пране. За подкрепа на това свое заключение, д- р Кисяков се позова и на наблюденията на проф. Chаrbes    от Парижкия факултет и за публикуванията в   разисквания и заключения на току що закритият в Мадрид конгрес на балнеолозите, чиито заключения се свеждат до едно: минералната вода е жива само при извора; тя в съприкосновение с въздуха губи много от своите съставни части- газове. Вещите лица не посмяха да отговорят и да оборят моите доводи и съветът бе принуден да реши: отлага въпроса, докато се съберат по- подробни сведения Така бе погребан в пловдивският общински съвет завинаги въпроса по прокарване водите от Момина баня в града.

   След години, инженерът по мините Кръстю А. Бояджиев научно и обосновано обори изложението на господа Стефанов- Бон и даде заключение, че „ терминалната вода от Момина баня ще пристигне  в Пловдив изстинала с загубени газове, с променен химически състав и много намалена радиоактивност.

   С напущане на либералната концентрация, Пловдивската община през септември1918 година, в последната се настани тричленна комисия,  начело с моя бивш помощник и съученик от гимназията, Милош Христов Данов. Едва през месец  декември 1919 година, Пловдив се сдоби с редовно избран общински съветник, чийто състав бе: 11 комунисти, 8 общогражданска листа, 3 либерали, 1 широк социалист и 1 земеделец. Още в първото заседание на новоизбрания съвет, „другарите”, които разполагаха с най- много мандати, бяха поканени да поемат управлението на общината, като им се обещаваше да бъдат подкрепени във всички свои законни начинания. Те без особено колебание дадоха съгласието си и си избраха постоянно присъствие с кмет Никола Гълъбов и Иван Димитров- помощник кмет. Други общински съветници от болшинството доколкото си спомням бяха: Пенчо Савов,- адвокат, Хенрих Хепшкович- фотограф, Манолов Несторов, Иван Фъсов, Иван Рашков, Гюлбаров…

   По този начин, Пловдивската градска община най- сетен  се сдоби със законно управление. Пристъпи се и към смислена работа. Заседанията биваха редовни. Възцари се ред и законност в управлението. Бюджетът бе разгледан и гласуван. Изработиха се правилници, поемни условия за предприятията и службите. Нашето- на буржоазията  задача, бе да надзираваме и подпомагаме другарите в тяхната работа. Те обаче често срещаха   спънки от административните власти. При разглеждане на бюджета взех думата и съжалявам, че бележките ми по случая са пропаднали, за да се види колко внимателно и безпартийно е бил разгледан и как сме се старали да подпомогнем на другарите при управлението на общината. Между пречките, които срещнаха комунистите в тяхната дейност, чрез вмешателство на административните власти в работите на съвета и постоянното присъствие ще изтъкна, една случайно намерена  предназначена за печата, но не видяла бял свят статия, под заглавието: „Пловдивската община” на д- р Иван Кисяков:

   „ Тя, Пловдивската община има нещастието пак да се управлява от тричленна комисия. Едва се спасил от тъй дългата и тъй пакостна деятелност на Деню Манов и неговите сподвижници, Пловдив вече две години близо прекарва ненормален живот. Току що избраният през месец декември общински съвет, преди още да прояви какво годе творчество, преди още  да почне да предлага своята програма, преди дори  да гласува бюджета- бе разгонен.

Погълнати от събитията, що раздрусват напоследък цялата страна, заети твърде много с изборните борби, пловдивските граждани, като че ли отдадоха нужното внимание на тази промяна, станала в нашата община и в кметството ни. Позволяваме си да се спрем изобщо върху въпросната промяна и върху последиците от нея.

   На 15 март 1900 година, когато общинският съвет беше свикан на заседание в салона „Тракийски юнак” за разглеждане  на второ четене на бюджета, в  заседателната зала нахълтаха 50 души стражари и войници от оранжевата гвардия, начело с няколко пристави и един офицер- всичките боево въоръжени. Арестувани бидоха „ в името на закона”    присъстващите  на заседанието    общински съветници- комунисти, на брой 7 члена, заедно с кмета и един  от помощниците му. Откараха ги на гарата , а от там в София, дето и днес стоят затворени безпричинно. Останалите в салона съветници, не комунисти, бяха временно задържани и вечерта освободени. Запитан, същият ден окръжният управител за причината на тези арестувани и на този невиждан дори и у нас скандал отговори: „Общинският съвет е разтурен, има назначена вече тричленна  комисия.” И действително след няколко дни, пловдивските граждани четяха разлепеното по улиците обявление  №13749, в което им се съобщаваше, че със заповед  №2052 от 13 март на Министерството на вътрешните работи, основано на постановление  на Министерския съвет, пловдивският градски общински съвет бил разтурен и за тричленна комисия била назначена комисия от гражданите: Панайот Мутафчиев,за председател,Владимир Грабовски и запасният полковник Вакарелов за членове. А да не би някой да не разбере или да изпадне в грешка, в същото обявление председателя поканваше „ гражданите и длъжностните лица по въпроса за общинското управление, да се отнасят направо до тричленната комисия”.

   От разкритията, които направи по случая онзи ден г. Иван Харизанов се вижда, че Министерско постановление за разтуряне на съвета няма. Че министерска заповед поне писмена такава не съществува. Че целия този насилнически и противоконституционен акт е бил инсцениран в тукашното окръжно управление от представителите на администрацията, при съучастието на хора от местната дружба.Впрочем, този въпрос скоро ще се осветли  и нека се надяваме, че дейците малки или големи, ще получат сега или по- сетне своето възмездие. По независимо от това, при създаденото вече положение искани се да вярваме, че гражданите си задават следните въпроси: Разтурен ли е общинският ни съвет или не? Тричленната комисия, настанила ли си е в кметството, или не? Може ли тази комисия със своите дела да ангажира общината? Съгласно закона за градските общини, общинският съвет  се разтуря преди да изтече срока, в който е избран от царя, по предложение на министъра на вътрешните работи, само когато половината или повече общински съветници си дадат оставката или бъдат отстранени по искане на прокурора и определение  на окръжния съд, поради даването им под съд  и няма възможност да бъдат заменени с други. В нашия случай, общинските съветници на град Пловдив нито са си давали оставките,нито пък съдебните власти са искали тяхното отстраняване. Явно и следователно, че пловдивският общински съвет е разгонен от оранжевата гвардия и от стражарите насилствено, противозаконно. Нима,  властта може би препятствува или не позволява да държи в заседанието си, да ръководи общинските дела, но  той физически не е разтурен. Наистина, администрацията чрез тенденционни и неверни съобщения във вестниците се помъчи да оправдае своя произвол и да спечели обществото, ала едва ли успя за убеди някого в правотата и законността на стореното насилие. Тогаз, съзнавайки вероятно безпътицата, в която се бе втурнала властта, та  сама направи опит да влезе в рамките на закона. Явиха се в кметството разни ревизьори, които тепърва  да търсят престъпления и закононарушение, вършени от постоянното присъствие и от съветниците. Изглежда обаче, че от тези ревизии не е излязло нищо положително, нищо сериозно. Така само си обясняваме  онези съвещания, хроникирани от столичните вестници между министри и разни сановници, в които съвещания се дирят дори и по телефона „мотиви” за оформяне на извършеното престъпление. Но не това ни интересува. Важно за нас и за гражданите е да се констатира, че общинският ни съвет макар и разгонен, няма законните основания, да се счита, че е разтурен.Щом това е така, трябва да се съгласим, че и тричленната комисия е незаконна , че нейните действия са лични деяния на господата Мутафчиев, Грабовски и Вакарелов, в нищо не ангажиращи пловдивската община. Ние нарочно наблягаме на последното обстоятелство, защото имаме данни, че тричленната комисия не бездействува- обатно,  а казват кипяло от дейност. Търгове, безброй дори и в празнични дни се произвеждали.Празници разни се изменяли. Контракти се сключвали.Чиновници едни се уволнявали, други се назначавали. А тъй, като тричленната комисия дори и законно назначена, извършва само  при временно длъжността на общинското управление  / член 35 от закона /, то пита се: кой ще носи отговорността и последствията от всестранната и шумна дейност  на пловдивската тричленна комисия? Ще се намери ли в бъдеще в общинския съвет, кой да одобри тази дейност и да поеме сметка  на общината- целият неин актив и пасив? Още повече, когато се знае, че положителните страни от делата на тази тричленна комисия  не се виждат, а отрицателните са многобройни и все в тежест на общината. Защото, нека се помни, ще се намерят и предприемачи, които щом им не отърва, ще искат зад гърба на комисията под разни предлози да се освободят  от опетите чрез подписа си, задължения спрямо общината. Ще се навъдят и лица, които да искат да използват положението само за  лични цели. Всички уволнени чиновници не се съмняваме,  ще се отнесат до съдилищата да обжалват незаконните  заповеди на тричленната комисия и да настоят длъжностите да им бъдат върнати, и съдът не ще може да не удовлетвори тези молби, а общината ще бъде осъдена. А уволнени чиновници, няколко десетки, между тях фигурират и такива, чието назначение и уволнение става само по решение на общинския съве. Уместно ли ще е, всички тези щети, причинени от недосмислените и противозаконни действия на тричленната комисия,  да паднат в тежест на пловдивските граждани.Не! За делата на настоящата тричленна комисия заседаваща в кметството ни, не може  и не ще може да отговаря

пловдивската община.Тези дела са лични дела на господа Мутафчиев, Грабовски и Вакарелов. Последните ще трябва да носят и ще понесат всички отговорности, морални и материални. Нека това се помни добре и от всички граждани. А и надявам се, че господата от тричленната комисия ще си вземат добра бележка от настоящите ни редове. Кани ме контрольора да бъде внимателен! Време е, най- сетне съдебните места и лица да се запознаят, и позаинтересуват за съдбата  на тъй нещастната пловдивска община.

   Пловдив 20 март 1921 г. Престъпленията и насилията прилагани  от администрацията. върху пловдивския общински съвет и върху някой общински съветници- комунисти, не можаха да бъдат оформени. Арестуваните бяха освободени и поеха своите изборни служби в общината. Но уморени или отвратени от вършения върху им терор,а може би и от заповед отгоре, хората от постоянното присъствие се отказаха от заеманите места и на буржоазните представители предстоеше да приемат тежкото бреме . За кмет бе избран д- р Кисяков, за помощници Коста Божилов, Лазар Пулев и Я.- всички от общоградската листа, като получиха обещанието, че ще бъдат подкрепени от тримата либерали, понякога поддържани от широкия социалист и от земеделеца, а не рядко  и другарите комунисти…Така, управлявахме разбира се не без спънки и препятствия пак от Министерство и от окръжния управител  от 1 април 1921до 30 октомври 1922 година. Между много пречки заслужава да се изтъкне най- важното, отстраняване на д- р Кисяков от длъжността кмет, докато се разгледа заведеното против него дело. Предисторията на това дело е известна / стр.33 / Министър Люцканов през 1911  година  подбуждан и  от своите привърженици, а и по свой почин се опита „на законно основание” да разтури общинския съвет, избран през 1900 година и да предаде пловдивската община на гладници от прогресивната партия. За целта, той на два пъти праща финансови ревизьори да търсят улики за извършени престъпления  от д- р Кисяков и от неговия общински съвет. Злоупотребленията и престъпленията, открити от финансови ревизьори бяха от   такова естество , че съставените по случая актове бяха публикувани в общинския вестник и послужиха само за реклама на съвета и на постоянното присъствие, а не като материал за углавни дела. Минаха години, настъпи грозното царство на отечествоспасителите либерали, при министър на правосъдието Христо Иванов Попов- „Чамовата дъска” през 1914 година, при съдействието на кмета Никола Козарев. Тези актове бяха изровени  из архива и се предадоха на прокурора за възбуждане углавни дела против  д- р Кисяков и помощник кмета Георги Пирков.Това именно дело се използува през 1921  година, за да бъде отстранен от длъжност д- р Кисяков, новоизбраният общински кмет. Важно бе, той да бъде очернен,компроментиран и веднъж да винаги принуден да напусне общественото поприще.Постигната ли бе гонимата цел? Ще се узнае след малко. На д- р Кисяков като общински съветник бе възложено да приеме председателството на избраната от комисията по прехрана на населението, чиято задача бе за снабдява  с доброкачествен хляб и при достъпни цени бедните граждани и служащите.  При липсата  на каква годе  автономия на общините, при никакво съдействие от страна на централната власт  и нейните органи а напротив, противодействия. При формалностите, с които са свързани всички доставки, търгове  и пр. у нас твърде малко можеше да се направи, за да се облекчи положението на  служащите  и на бедните. При все това, общината извърши възможното и ние сме доволни от резултатите. Грижите ни бяха насочени главно към задържане цената на хляба.За целта, докато общината не разполагаше със средства, докато се гласува и образува специален фонд, през месец юли 1921 гаденя, дотогава прибягвахме към палиативи- даване  наряди от страна на общинското управление до държавната мелница на Пелтеков. Благодарение само на тази мярка, цените на брашното и на хляба в продължение на няколко месеца  не се допусна да бъдат повишени.  При съществуването на консорциум и при сформираните от него цени на зърнените храни, такива не можаха да се купуват от другаде по- скъпо. А поискана храна от консорциума или от иззетата от търговците такава, общината само губеше време и очакване. Даваха се обещанията , но храни не се пратиха. За да се развържат малко ръцете на комисиите, на които бе възложена грижата за набавяне на жито, поиска се от министерството със закон да се разреши да се реквизират складове, мелници и фурни. Покупките да се извършат по стопански начин. Да се освободят общините от такси, гербови,  налоги, берии и пр. За целта дори се състоя по наш почин  конференции на кметовете , под председателството на министър Радулов. Желанията и съветите давани от  общинските  представители бяха изслушани. Обещаваше се да бъде приготвен и законопроек, или и тук трябваше да се задоволим само с обещания. Виждайки, че от никъде няма  помощ и съдействие, комисията по прехраната не може да очаква пловдивският общински съвет. По нейно настояване, реши на своя глава да уреди в кръга на законите прехраната на бедните и чиновниците, като отпусна  на комисията три милиона  лева аванс за купуване на жито, брашно и образуване на складове. Така, комисията цели месеци продоволствуваше  с хляб бедните и чиновниците, с цени сравнително по- евтини от пазарите. Но нека да оставим тук да говорят цифрите. През отчетният период, общината е закупила 485,000 кг. червенка и 90,000 кг.или всичко 572,000 кг. От 1 май до 1 октомври 1922 година са раздадени били 16,574 хлебни карти, или средно месечно са продоволствани с евтин хляб 3- 4,000семейства. През същия този период  са дадени 626,000 кгр. хляб, от който 386,000 с 90 стотинки по- евтино  от тази на пазара и 239,000 с 60 стотинки.

   С други думи, бедните и чиновниците през отчетното време са спестили от разлика в цената на хляба 491,000 лева. А и пловдивската община от тази операция не пострада. Тя дори излезе със значителна печалба. Около 100,000 лева, прибавени към аванса, който бе възвърнат на общината своевременно. Тази печалба не бе плод на спекула ,а на пестеливост, предпазливост и на малкото зает персонал около прехраната. Като членовете на избраната от съвета комисия  работиха безвъзмездно. Наистина, с протокол № 6 от 6 март 1929 година,  общинският съвет бе решил да се създаде щат по прехраната, състоящ се от 25 човека и служащи, намалени с протокол №14 от 15 април 1920  година на 20 човека. Но, ние издържахме прехраната само с двама чиновници и с няколко временни писари, за по няколко дни. Във връзка с прехраната, нормираха се временно и други продукти от първа необходимост, главно месото и рибата.  За жалост, поради инертността на гражданството и противодействието на администрацията, в това отношение не можем да се похвалим с успех.При свободна обаче търговия, при бездействие на ценралната власт, при жаждата за печалби и при ширещата се  спекула, борбата на общинското управление за урегулиране пазаря, трябваше да се насочи и в други направления. Замисли се, покрай общинското стопанство  да се уреди общинска краварница. Да се създаде зеленчукова и овощни градини. Гласува се и 500,000 оборотен капитал за чиновническата кооперация.По този път вървейки, общината можеше с време да се нагърби с доставката на  най- необходимите предмети за бедните и чиновниицте, без  да се прибягва към отрязване на „магазини”, тъй като хвалените по това време, чиято съдба там дето съществуваха, е била винаги ключ и фалит. В резултата, когато комисията през 1923 година прекрати своята дейност, след като повърна аванса от 3,000,000 лева и покри всичките си разноски, внесе и една печалба, която споменахме около 100,000 лева. За тази своя дейност , тя получи своебразна похвала, по внушение на подполковник Дренски, случайно временен представител на тричленна комисия в пловдивската община, бе извършена ревизия на комисията. Ревизьорите открили, че някой от писмата  на комисията не били обгербвани и държавата била ощитена с десетки хиляди лева. Водиха се дори и дела пред върховната  сметна палата, което едва през 1925 година бе прекратено. Вместо похвала, нов вид отплата- преследвания съдебни. Докато се занимавахме с прехраната на бедните и служащите в Пловдив, угласеното дело О.Х.  № 433/ 1914 година против кмета д- р Кисяков и неговите служащи,бе насрочено и се разгледа на 14,15 и 16 декември 1921 година, като завърши с оправдателна присъда. Доброволни защитници на обвиняемия се явиха  адвокати от всички политически  партии, изключение либералите. Намирам за полезно  и назидателно, и обществено оправдано да приведа цялата присъда, защото от нея се вижда несериозните и необосновани обвинения.

Тя гласеше:

   „ Пловдивският окръжен съд , отделение углавно, в открито съдебно заседание на 14,15 и 16 декември 1921 година в състав:  Председателств. чл. Р. Ненов, членове: Ал. Мачев и Ив. Малчев, при  секретаря М. Аргаров и присъствието на прокурора М. Радучев, слуша  доложеното от председателств. чл. Р. Ненов углавно о. х. дело   № 433/ 914 год. По обвинението на д- р  Ив. Кисяков и др. по чл.ал. 421 и 431 от наказателния закон.

   В съдебното заседание присъствуваха  поименованите в протокола за същото заседание лица.

  Обстоятелствата на делото да: С обвинителен акт от 27.11.914 г. ,прокурорският надзор при съда  предал на същия съд за съдене без участие на съдебни заседатели, подсъдимият д- р Ив. Кисяков   и др., всички от град Пловдив, по наказанието на първите двама по чл. 431, а на последните трима по чл. 421 от и. закон за гдето: първият, д- р  Ив.Кисяков, в качеството си на пловдивски градски кмет през 1910 година, при отдаване на предприемач експлоатацията на общинската кариера на камъни за срок от три години, считан от 15 юли 1910 година, въпреки утвърдените от Министерството на Земеделието   и Търговията поемни условия, в които е  указано, кои градски кариери се дават на експлоатация и какви права се дават на наемателя на кариерата  със сключен контракт с наемателя Аврам Аврамов. С вторият пункт, от който контракт е признал изключителното право на последния да кърти и продава каменен материал, каквато кауза не е била предвидена в поемните условия при отдаване  експлоатацията на кариерата на търг, с намерение да избави имотна облага на арендатора Аврамов , като с това е причинил щета на пловдивската община.

   По повод на този обвинителен акт е било образувано настоящето углавно о. х. дело № 433 / 914 год., което бе сложено на разглеждане в съдебно заседание на 14,15 и 16 XІІ 1921 г. Когато след изслушване доклада на делото, обясненията на подсъдимите, показанията на питаните свидетели и речите на прокурора и защитата, съдът за разрешението му взе предвид:

1.Подсъдимият д- р Ив. Кисяков не се признава за виновен, като заявява, че клаузата по п. 2 на контракта, сключен с арендатора Аврам Аврамов, не противоречи на поемните условия на тази клауза. Не е поставена, за да се достави противозаконна имотна облага на Аврамова и че той- подсъдимият, не само че не е облагодетелствувал  последния, то напротив, винаги енергично се е противопоставял на всички искания, които Аврамов е отправял към него по експлоатацията на отдадените му род наем с контракт, градски кариери.

   Трябва веднага на първо място да се отбележи,  че при едно тълкуване смисъла  на пункт 2 от сключения между   д-  р Ив. Кисяков и арендатора Аврам Аврамов контакт, не може да се извлече заключението, че с този пункт на арендатора се дава изключително право да кърти каменен материал от всички градски кариери, а че само от онези, означени в п. 1 на контракта, защото клаузата на п. 2 на контракта не трябва да се тълкува отделно.  Във връзка с п. 1 на контракта, в който пункт са изброени кариерите, които се отдават под наем и от друга страна в свръзка и с поемните условия, в които също са означени кариерите, и които поемни условия са залегнали в основата  на контракта. Защото съгласно п. 5 на контракта плюс поемните  условия, съставляват неразделна част от контракта. Не може прочие при това положение  от редакцията  на п. 2 на контракта  да се вади заключение за умишленото  й вмъкване в контракта, с цел да се облагодетелствува арендатора, щом като се казва, тази реакция при наличността на предвиденото в п. 5 на контракта, с нищо не изменя съдържанието на поемните условия. От показанията на разпитаните свидетели Теодоси  Кънчев и Роман Сочински става ясно, че подсъдимият д- р Ив. Кисяков никога не е схващал каузата на п. 2 от контракта в смисъл, тя да дава  на арендатора на градските кариери Аврам Аврамов, право да кърти камъни от всички градски кариери и той да получава кариерно право и от онези кариери, които не са споменати в п. 1 на контракта  и в поемните условия. Напротив, от тези показания, както и от свидетелите Х. Александър Иванов, Аврам Хр. Аврамов, Георги Бобев и др. се установява по положителен  и несъмнен начин, че подсъдимият д- р Ив. Кисяков, бидейки даже в разрез с мнението на юристконсулта е разбрал, че клаузата на п. 2 на контракт  не дава такова право на арендатора и тъкмо затова, той винаги се е противопоставял и не е удовлетворявал исканията на арендатора Аврам Аврамов за събиране кариерно право и от неотдаденото му   п. 1 на контракта и с поемните условия  градски кариери. Така че, при показанията на тези  свидетели, не може да счита за установено, подсъдимият д- р Ив. Кисяков да е вмъкнал в контракта клаузата на п.2, с цел облагодетелствуване с нея, арендатора Аврам Аврамов. От друга страна, няма доказателства по делото, от което да се вижда, арендаторът Аврам Аврамов физически да е използвал положението и да е събирал кариерно право, и от неотдадените му под наем кариери, и това да е направено именно поради съществуването на клаузата в  п. 2 на контракта. Не е установено от показанията на разпитаните свидетели да е имало случай на къртене камъни от необозначените в контракта кариери и в този случай, кариерното право да е било платено на арендатора Аврам Аврамов. Наистина, свидетелят х. Ал. Иванов твърди, какво 1- 2 пъти платил кариерно право на Аврам Аврамов, обаче с нищо не е установено това плащане да е станало във връзка с някакво действие на кмета, Д- р Ив. Кисяков насочено за обладетелствуване на Авр. Аврамов. Поради това, казаното плащане от страна на х. Ал. Иванов ще трябва да се счита като едно плащане, което Авр. Аврамов е получил по контрабанден начин от кариера, от която не е имал право да събира кариерно право. Както от  това  ще следна ,да  се считат като такива и други такива плащания- ако е имало такива, без да могат да се поставят във връзка с някакви действия на подсъдимия  д- р Ив. Кисяков, продиктувано от негово намерение да благодетелствува арендатора Авр. Аврамов, защото такава връзка с нищо не е установена по делото. Що се отнася до резолюцията, която подсъдиимият д- р Ив. Кисяков   е сложил върху заявлението на арендатора Авр. Аврамов, с което последният се оплаквал, че х. Ал. Иванов не му плащал кариерно право, следва  да се  отбележи, че тази резолюция не може  да се схване във връзка на подсъдимия, защото от нея  не се вижда да се даде право на арендатора Авр. Аврамов да събере кариерно право от х. Ал. Иванов, а се вижда едно нареждане на кмета- подсъдимия, което говори в негова полза. Агентът да провери и ако х. Ал. Иванов върши контрабанда и продължава и за напред да я върши, то да му се отнеме кариерата. Съвсем неправилно би било да се схваща тази резолюция в смисъл, че в нея се дава право на Авр. Аврамов, той да събира кариерно право от кариерата  на х. Ал. Иванов. При това положение, повдигнатото по настоящето дело обвинение срещу подсъдимия д- р Ив. Кисяков следва да се приеме за недоказано, поради което, той ще следва да бъде признат за невинен и оправдан, и освободен от отговорност по това му обвинение…

   Гражданските искове на Пловдивската градска община и Държавното съкровище по отношение на подсъдимия д- р Ив. Кисяков и др., които са признати за невиновни, се явяват неоснователни и ще следва да бъдат отхвърлени спрямо тези подсъдими…

   По гореизложените съображения и на основание чл.465 от Углавното съдопроизводство , чл. 6 от закона на  Инспекцията упражнявано от Министерството  на финансите. Присъди: І. Признава д- р Ив Кисяков  от град Пловдив за невинен по обвинението му   през 1910 година, в качеството си на пловдивски градски кмет, сключил с Аврам Хр. Аврамов от град Пловдив контракта от 26 юли 1910 година за отдаване под наем пловдивските  градски кариери ,с цел да набави  с пункт втори  за казания контракт противозаконна имотна облага на наемателя Аврам Хр. Аврамов, с което да е нарушил своите служебни   длъжности  и причинил щета на пловдивската градска община. Затова, го оправдава и освобождава от отговорност по това му обвинение…

   VІІІ. Предявеният от пловдивска градска община срещу подсъдимите д- р Ив. Кисяков  и др. по отделно, срещу тях и солидарно- гражданският иск се отхвърля като неоснователен.

   ІХ. Предявения от Пловдивски окръжен управител, като представител на държавното съкровище, срещу същите подсъдимия д- р Ив. Кисяков  и др. по отделно срещу тях и солидарно- гражданският иск се отхвърля като неоснователен.

   Х. Присъдата е неокончателна и може да бъде обжалвана по апелативен ред, през пловдивския апелативен съд, в месечен срок от 16 декември 1921 година.

   Независимо от изнесената присъда, същият състав на съда, в същото съдебно заседание  съдържа  протокол, дето четем:

   „ Съдът като взема предвид, че с току що  произнесената присъда, подсъдимият д- р Ив. Кисяков и Георги Пиргов са признати за невиновни и оправдани по повдигнатите срещу им обвинения  с обвинителен акт, че те заявяват, че не ще обжалват тази присъда и молят да се счита тя да влезе в законна сила от днес. Че прокурорът също така заявява, че протест против тази присъда, по отношение на тези двама подсъдими няма да подава и  намира, че по отношение на тези двама подсъдими, присъдата на съда ще следва да се счита влязла в законна сила  от днес и процесът по отношение на тях е свършен.

   Понеже съгласно определението на съда  № 1189 от 15.ІІІ.1921 година, д. р Ив. Кисяков е отстранен от длъжността му кмет на пловдивската градска община до свършването на делото, което по сила на току що произнесената присъда и горните съображения, трябва  да се счита съвършено, с оправдаване на подсъдимия, то и горното определение на съда следва  да бъде отменено, като същият бъде възстановен в тази си длъжност. Затова съдът ОПРЕДЕЛИ:

Присъдата на съда от днешна дата да се счита за влязла в законна  сила от днес ,по отношение на подсъдимия д- р Ив. Кисяков и Георги Пиргов.

   Отменява определението на съда №1189 от 15.ІІІ.1921 година и възстановява Ив. Кисяков в длъжността му КМЕТ на пловдивската градска община.

   Препис  от настоящето определение да се изпрати веднага на г- н Министъра на вътрешните работи към  № 3615 от 31.ІІІ.1921 година на разположение.

   След произнасянето на присъдата и определението на съда, съпровождан от стотици приятели  и граждани се отправих в общината и на 17.ХІІ. и постъпих в длъжност. Предстоеше ни огромна и разнообразна работа, защото досега фактически общината се е управлявала от преходно постоянно присъствие. Но преди да се заловим за работа, трябваше да си примерим силите, с които разполагахме: 8 общински  съветници от общоградската листа, подпомагани от трима либерали. Към тях по благоволение се присъединяваха широки социалисти и земеделци. Някой от тези и общински съветници обаче по прищявки било по незадоволяване някой техни желания назначени на някои кандидати на служба или неиздадено удостоверения и тем подобни проявяваха своите прищевки и съставът беше непостоянен, колеблив. В това отношение, между неколцината общински съветници се отличаваше особено съветника Матея Лилов, случайно попаднал в общоградската листа, с връзки съмнителни около предприемачите и доставчиците. Не винаги задоволяван, проявяваше своя инат, като вместо да присъствува в заседанията на съвет ,се разхождаше из стаята, уреждаше сделките си и чакаше покана или молба, за да изпълни поетите задължения като общински избраник. Утешително бе, че „другарите” макар да критикуваха нашите дела и начинания, не рядко ни подкрепяха. Явно бе, че при тези условия, цялото общинско здание се люлееше. Това обаче не пречеше общинската колесница водена от опитни ръце и съобразителен ум макар разглобена, да върви по неравните и криви пътеки, и да развива похвална дейност.

   Три- четири бяха главните въпрос, които между много други поглъщаха  нашето внимание. Благоустройството на града, общинската мера и нейното правилно използване, снабдяване на града с електрическа енергия, и финансово положение на общината.    

   По благоустройството,  между много улици предвидени за поправка, разширяване или подновяване, на първо място бе главната улица от моста до градината. Само за урегулиране на тази улица,трябвало общината да плати на собствениците около 100,000,000 лева. Ако се пропуснеше сегашния удобен момент и все пак  в този случай,общинското управление не трябваше да пропусне. Съветът единодушно взе решение, тази улица още през настоящия сезон да се разшири и поправи. Разширението бе утвърдено от Министерството и на притежателите бе съобщено, че от 1 май 1922 година, общинското управление ще пристъпи към действие. Собствениците обаче повечето богати, не можеха да схванат ползата от тази  мярка,  че имотите им се значително  подобряват, употребиха всички средства да спрат изпълнението на това решение на съвета. Изпращаха делегации до окръжния управител и до министерството. Идваха по един и по два пъти до кметството, но без никакви последствия. Едва в края на определения срок, министър Райко Даскалов без много да му мисли, заповяда на окръжния управител да вземе всички мерки и да попречи на общинското управление да събаря хорските здания. На подобно обаче нареждане нямаше кой да се подчини, докато на ръка общината държеше  утвърденото решение. На  уречения ден 1 май, по всички кръстопътища на главната улица бяха поставени войскови патрули. По улиците се движеха полицаи в пълно въоръжение. В общината цареше мълчание  и собствениците  на имотите ликуваха. Кметът не мислеше да води война с държавните сили. Той имаше зад себе си освен общинския съвет и почти цялото гражданство. Но все пак, той имаше свой план и щеше да го прилага постепенно. Даде заповед на четвъртия ден след срока тревога за пожар в новата махала. Дежурното отделение от командата на път за пожара  да мине по улица Гладстон и неколцина  пожарникари  през двора на хотел „Търговски” , снабдени с кирки и лопати да се качат на покрива на дървеното здание на Никола Габровски, използувано за сладкарница  да свлекат керемиди, дъски, греди и пр. Тази заповед бе умело изпълнена.  Докато се сетят полиция и войска, керемидите са били на тротоара и част от покрива бе разкрит. Пристигат военните сили, почват със закани, насочени пушки и отговори смели и хапливи. Силата най- сетне надделява и пожарникарите биват откарани в полицейския участък. Това узнавам от помощник кмета, който е на полесражението и на телефона. Предавам: обръщам се към прокурора с молба да заповяда пожарникарите, които изпълняват законна наредба да бъдат освободени и те ще бъдат освободени. На връщане обаче пак да се качат на разнебитения покрив и довършат започнатата работа.Така се приключи първият ден от насилственото благоустрояване на втората столица, в присъствието на тълпи зрители.След два- три дни прекарани в спокойствие, същата сцена се повтори  в другия край на улицата- и тук керемидите бяха свалени, покрива разрушени и зданието необитаемо. А когато тази чудновата  благоустройствена работа не можеше да продължи до бял ден, предприети бяха нощни посещения на  предопределените обекти. Най- сетне, засегнатите притежатели  разбраха, че с упорството си пред разпорежданията на общинското управление  не ще  могат да излязат на глава, а само се руши ценен строителен материал. Сами доброволно вече почнаха да развалят подлежащата на събаряне част от имота си и го преустройваха или застройваха. Имотите по този начин добиха по- голяма стойност, а и наемите им се увеличиха. И те, собствениците в края на краищата дори бяха благодарни за стореното. А общината излезе от тази кампания при твърде малки разноски. Редом с улица „ Александровска”  и „Търговска” бяха открити и урегулирани улиците: Найден Геров, Стамболов, Свети Климент, Драган Цанков, Яким Груев, Средец, Драговец, Богориди, Скайлер, Антим Първи и др.

   Току що бе гласуван и влезе в сила за трудовата поземлена собственост   /ЗТПС / и предвидената в закона общинска комисия бе почнала да действа. Да се отчуждава и раздава общинска мера на хора, които никога не са работили земеделие- да ги оземлява. А нашата задача на общинския съвет бе да пазим тази мера от разхищение. Пловдивската общинска мера измерена от специални държавни органи възлизаше на 16,146 декара. Според количеството на едрия и дребния добитък в града, комисията би следвало да отреди 12,610 декара. А тя, шкартирайки файтонджийските, коне,свинете и др. е отредила само  8,657 декара, като в тях е зачислила отредените от по- рано от общинския съвет, училищен и скотовъден фонд от 4,000 респ.2,000 декара. Явно бе следователно, че при това положение,  в Пловдивската община няма излишна мера за отчуждаване. При все това, комисията по закона за ЗТПС- отчуждава и оземлява със забиване  на колчета и има наивници, които вярват, че са и че ще станат собственици на общинска мера.Разбира се, че ако Пловдивската община разполага с мера, вместо  да остава целина, да се разпредели и даде на дългосрочен наем за използване на бедни пловдивски граждани- земеделци. Това впрочем, общинският съвет по свой почин бе сторил. Той бе отделили определил местността „Лаута „ , 2,980 декара от общинската мера за общинско стопанство. Но по липса на инвентар, опит и подготвен персонал, само половината от това пространство  бе обработено от общинските служби, а другата половина разпределена на парцели от по 26 декара и бе дадена под наем за 3 годишен срок  на бедни земеделци за използване. Още първата година, резултатите от общинското стопанство бяха повече от задоволителни. Сено и слама със стотици килограми, овес, ечемик, царевица, просо и др., с хиляди килограми. Вън от това и продадено известно количество за около 200,000 лева. Но да се вземат части от тази мера   и да се раздадат на набедени  земеделци или чрез тази мера да се образуват младежки групи, да се изтръгнат декларации за партийна принадлежност. За подобно прахосване на мерата, ние не бяхме съгласни. Ние се борихме да запазим мерата като обществен имот, с намерение на първо място да създадем там зеленчукова градина за подпомагане в натура общинските служители  и чрез участието в пазаря, да се нормират цените на зеленчука в града.

   След унищожаването на договора с белгийското дружество Де Бакер за доставка на електричество и трамваи ,  и след отказа  на министър Люцканов да утвърди поемните условия за добавяне енергия от река Въча, настъпиха войните и в това отношение всякаква дейност като незаконна, бе прекъсната. С привършване на Европейската война, в края на 1918 година, при река Въча бе образуван воден синдикат за всестранно използване на водите й.Там бяха се закрепостили неколцина търговци, не само за прехрана, но и за нагояване. Те бяха се обкръжили с послушни оръдия от съседните села и общини, и чрез тях държаха в ръцете си управата на синдиката.   Проектите за използване водата  на Въча  бяха  няколко и постепенно щяха да се разширяват в зависимост от средствата, а последните бяха недостатъчни. Без участието в този синдикат на големите общини, Пловдивска и Пазарджишка, синдикатът не би могъл не само да процъфтява но и да съществува. Започнаха се словесни и писмени сондажи, предложения, разговори за влизане на пловдивската община в синдиката, при обещание, тя с двама делегати да участвува в голямото събрание на синдиката. Съветът, общински поначало бе съгласен да влезе в преговори с представителите на синдиката при условие, на общината да  се даде право на представителство, пропорционално с използуваната енергия от града и от покрайнините му за индивидуални цели, осветление и др. Уговорено бе за съвместни събрания предварителни и за уточняване условията, при които общината би могла да се съгласи да участвува в синдиката. Определени бяха и дните, които съветът ще се занимава с въпроса , в присъствието на двама представители от синдиката. На свиканото събрание обаче такива делегати не  се явиха. Схванато е било вероятно, че общината има приети условия  и тя фактически ще управлява последния, а не селата.И през задната врата, чрез увещания  и обещания на служби и участие в управата, ръководителите  на Въча  успяха да привлекат неколцина отявлени до сега противници, обезвредиха ги и Пловдивската община биде заложена във Въча не от редовен общински съвет, а от натрапена тричленна комисия през лятото на 1923 година, като нейните случайни управници бяха същевременно и чиновници в синдиката.   Практически и съобразителни бяха хората  застанали начело на Въча. С кошница  грозде или овошки, с няколко пъстърви обвити в коприва, там всички врати на всички големци при всяко време бяха отворени. Пример: десет години по- късно , една сутрин рано, отивайки на доклад в дома  на   тогавашния министър- председател, се сблъсках с едного  от ръководителите на синдиката, който сконфузен излизаше от къщата на големеца.Никога не бих помислил , че ще срещна тук, този господин, когото едва бих пуснал някога у дома си. Тези изкусни търговци около синдиката не се вече виждат на софийските улици. Въча трябва да е за тях пресъхнала.

   Връщам се към работата в общината. Гласуван бе закон за адвокатите и в съгласие с постановлението на този закон, девет души общински съветници , юристи, трябваше да напуснат общинския съвет и бяха заменени с техните подгласници. Компетентността и общественото значение  на съвета и с излизане от състава му  на адвокатите, безспорно  се намали, но усърдието  на съвета не отслабна.Както другарите по- рано и ние- новата общинска управа, бяхме заставени да работим без бюджет. Очакваше се изменение на закона за градските общини с обещание за създаване тем нови приходи. Работихме следователно с двайсетини!

   Бюджетът за 1921-1922 година след няколкократни връщания, бе утвърден в началото  на месец септември 1921 година. А бюджета за 1922 -23 година – през месец ноември 1922 година, когато при края на бюджетната година нищо сериозно не можеше да се предприеме. Не бива също да се забравя,че пловдивската  община през последните десет години е била в постоянна вътрешна криза,причинена била от самите съветници, било от вмешателството на администрацията. От тук и инвентар увехтял и съсипан,  службите разстроени, личен състав в голямата степен опартизанен, недисциплиниран, разюздан.Сред подобна обстановка спъвани на всяка  крачка от административните власти, заплашвани винаги с оставки и с разтуряне на съвета,трябваше да работим и работихме.А как и каква дейност сме проявили, ще се разбере най- добре от отчета ни  даден пред гражданството и от възраженията ни отправени към недоволните от тази дейност, и тяхната критика. Към този отчет, за който  става дума  ще престъпя след малко.Той бе предизвикан от ненадейното, макар заплашващо си разтуряне на общинския съвет.Бюджета за 1922 – 23 година гласуван от съвета на 17 ІХ, щом всички книжа бяха подписани на 21Х,неколцина съветници поднесоха направо в съда своите оставки и общинския съвета бе  разтурен.В Кметството от 1 ХІ пак се настани тричленна комисия.В момента мъчно можеха да се схванат причините, които заставиха съвета да подаде оставка си и  да  предадат общинското управление на тъй осъжданите от тях тричленни комисии. С  време се разбра, че тук са играли роля и личните настроения у известни съветници,  преследвани  и арестувани, а и изменения  курс на партийната политика и тактика. Макар огорчени от постъпките на другарите във връзка с разтурянето на общинския съвет  и предаване на градската управа в ръцете на отричаната от тях тричленна комисия, раздялата  ни с  тях бе приятелска, с благодарност за подкрепата, която те ни  дадоха в трудните времена през нашето управление  в общината.Отсетне,поради размирните времена, рядко имах възможност да се  виждам поне с някой от тях, с които бях и в по- тесни връзки. А тъкмо след година , някои от тези мои приятели изчезнаха.Състава на тричленната комисия бе: аптекаря Харитон Куев , председател  скоро  подполковник Станчев и Петър Пейков, Петър Янъков  и Атанас Митев. Във връзка със септемврийските събития от 1923 година,неколцина от тях са били арестувани и без съд и присъда убивани. Не одобрих и не можах да одобря подобни престъпни действия, вършени от временни или постоянни управници, и се опитвах сам или с  приятели да се намеся в смисъл, тези своеволия да бъдат преустановени. Явихме се на два  пъти пред окръжния управител Славейко Василев  с  оплаквания, че познати от махалата Мараша, Кърши Яка, Новата Махла слушали нощем викове, стрелби и узнавали, че арестуваните бивали през нощта застреляни и погребани.Той искаше да отрича тези факти- та били само слухове. Сам той не знаел за подобни безчинства и не бил давал нареждания да се вършат такива. Явно лъжеше. В памет на избитите  тогаз мои  приятели и познати общински съветници и др. дължа по няколко думи: Пенчо Савов, роден в Пловдив на 14 юли 1883 година. Баща му гостилничар,чичо му опълченец от Освободителната война. Изключен от Пловдивската гимназия поради своите убеждения, свършва Софийската гимназия през 1902 година. Правните науки следва в Женева  и ги завършва в 1906 година. След стажа си е назначен мирови съдия  първом в Долна Баня, после в Брезово,остава в Пловдив адвокат, като се събират в една адвокатска кантора  с Тигран Исмиян и Васил Коларов. Когато Васил Коларов след първата европейска война напуска Пловдив, Пенчо зае неговото място- секретар на окръжния партиен комитет. Той бе начело на групата в общинския съвет. Буен по характер и словохотлив, Пенчо по душа бе прекрасен човек и едва ли би бил способен пакост някому да стори.Убит е бил на 26 септември 1923 година.

Никола Христов Гълъбов е роден 1882 година в село Новосел, Пловдивска околия. Свършва в Пловдив и известно време е учител във  Французкия колеж в града. Право следва в София- юридически факултет и като адвокат се  установява в Пловдив.Общински съветник през 1920 година. Бива избран на почитна длъжност- кмет на град Пловдив, която длъжност изпълнява до началото на 1921 година. След септемврийските събития през 1923 година бива арестуван у дома си и на 26 същия месец, заедно с неколцина негови другари бива убит. Никола Гълъбов беше извънредно скромен, внимателен и  сърдечен човек, а като кмет учтив и усложлив. Той никому зло не мислеше  и камо ли бе в състояние да върши зло. Кого бе нужна неговата преждевременна и насилствена смърт?

   Георги Пътърчанов е роден в град Панагюрище на 20 юли 1888 година. Завършва гимназия и е назначен селски учител. Постъпва във физико- математическия факултет- София.Бива гимназиален учител в Панагюрище и Пловдив,и заминава за Белгия, дето в Ганд свършва строително инженерство. През 1922 година е началник на техническия отдел при Пловдивска община, дето го сварват септемврийските събития. Убит на 25 септември край село Кадиево.

   Шахбазян Степан-секретар на  градската  партийна организация,който често срещах в писалището на Исмиян, Коларов. Убит на 26 ІХ 1923 година.

Никола Ковачев е роден 1872 година в село Могилево- Чирпанско. Дългогодишен тесен социалист,накрая стана  национален либерал, но по душа си е все тесен и твърде много обичан, и търсен от простолюдието. Убит на 26 ІХ 1925 година.

   От останалите живи общински съветници, след няколко години срещнах в София другарят Фъсов,вероятно студент  по право. По- сетне видях в Княжево Иван Рашков, който бе изпаднал в нищета. Подпомогнах го материално, за да изкарва прехраната си.

   Ала световното колело продължаваше да се върти. Убитите от 1923 година бяха забравени.Те, чрез народен съд бяха признати за виновни и виновността си закупиха със своя живот.Между виновните бе и Пловдивския управител Славейко Василев. Чувствайки се виновен, сам си произнесе присъдата  и сам си я изпълни.На 14ІХ1944 година, и общинското управление на гара Костенец  ми съобщи,  че преди  два дни Славейко Василев се самозастрелял. Пример и поука за бъдещите управници, да не се забравят, а да вървят по пътищата на законите.

   Връщам се към нашата дейност. В Пловдивска община,изтъкната в отчета даден пред гражданите  след преждевременно разтуряне на съвета : „ За нашата дейност в  Пловдивска община не бяха достатъчни нашите желания,не стигаха нашия опит, знания, добросъвестност  и  усилия. Потребни бяха и пари,за разполагане с материални средства за бюджета.И заради това, първата грижа е да издирим и  осигурим  нужната сума не по книжа и тефтери, а в наличност. Взети бяха мерки всички общински недвижими имоти да бъдат приведени в известност.От тези имоти,сгради, оризища, ниви и пр. в касата през последната година са постъпили  906,000 лева,  през1921 година са постъпили 482,000 лева, а през 1920 година- 467,000 лева, макар да ни бъде възприпятствано да използваме някой от нивите и оризищата.

   Освен обикновените по закона и бюджета и доходи, създадени бяха нови приходи: от заграбване и застроени общински места в чертата на града-360,000 лева. От разработени части на мерата- 500,000 лева.От заетите при постройките материали по улици  и тротоари, от допълнителен наем на части от  общинското стопанство и т. н. Таксите за вода, смет, канално право, пъдарщина, надписи, бяха оставени да се събират  от общинските длъжностни лица, а не чрез предприемачи. Във всички правилници за  служби и  аренди  бе прокарано началото на справедливо и съразмерно разпределение на данъчните тежести. Всеки гражданин да плаща според имотното си състояние и според доходите си. Целеше се гражданите да свикнат, че имат не само право, но и задължение към собствената си община.  Поради войните и общинските неуредици през последните години,бяха се натрупали значителни недобори. Пристъпи се към тяхното издирване и енергично събиране. През 1921 година бяха събрани около 1, 655,000 лева, а през 1922 година-  2,025,000 лева. Годините, когато бюджетът на пловдивската община свършваха с дефицити. Когато управниците не можеха да посрещнат нуждите на града. Когато на служителите по цели месеци не се плащаше- тези години минаха безследно. Пловдивската община беше стъпила здраво на краката си . Финансовото и положение бе здраво закрепено. Въведоха се и се раздадоха на гражданите данъчни книжки- всеки да знае що дължи и колко е  заплатил. Редом с увеличение на приходите и на тяхното редовно  събиране, за да могат да се задоволят големите нужди на втората столица, трябваше да се правят икономии, като се намалят разходите. Съкратиха се известни служби, постави се строг надзор при разходване на общинските средства- дърва за горене, газ за осветление, канцеларски материали, съкратиха се и някой разходи изцяло.Пестеливостта бе едно от началата  на нашето управление.

Благодарение  на тези  наша финансова политика,  се постигнаха значителни успехи. Бюджета на финансовата 1921-22 година и 1920-21 година бяха приключили с повече на 4 милиона излишеци. От тези излишеци на 30 юни 1921 година бяха създадени следните фондове: за снабдяване на града с електрическа енергия- 1,000,000 лева; за търсене вода за пиене- 40,000  лева; за общински дом- 900,000 лева; за проектна канализация- 30,000 лева; за прехрана на населението- 2,900,000 лева. А на 30 юни 1922 година  бяха внесени суми  за следните фондове:за направа училище „Малък Париж”- 220,000 лева; за родилен дом и детски ясли- 80,000 лева за осигуряване противпожар-10,000 лева или всичко 4,637,000 лева  внесени в разни фондове към съществуващите вече от 1909 – 1912 година. Пловдивската община от години се носеше идеята да си построи общински дом, пожарна команда, скотобойна,и градско казино. За скотобойна дори преди десет години бе произведен международен конкурс, от който само част от книжата са на лице, а плановете,  сметките и подробностите липсват. Предполагаше се скотобойната и пожарната команда  да се строят постепенно и то от общината  с редовни постъпления или фондове , каквито вече почнахме за образуване.За да има ясна представа как се е треперило върху имотите и върху приходите, привеждам следната таблица.

 

           Постъпили от         П  р  е  з   г  о  д  и  н  и  т  е

                            І   1920         І  1021         І  1922   

      Сергийно право     І 249,000лв.  І326,000лв. І 908,889лв.

           

       Файтони и коли     І62,000 лв.    І123,000лв. І  1263`488лв

 

        Кръвнина              І 204,444лв.  І231,292лв.  І 301,000лв.

 

         Интизап               І 360,000лв.   І888,869лв. І1,256,000*І

           __________________________________________________

          Всичко…             І 876,345лв.   І1,569181    І2,739,322 І

Ще се спра  и на кариерите и на приходите от тях. Преди десетина години /1912-14г. /около тях се твърде много злословеше и не малцина си дразнеха езиците и перото с злоупотребления около този имот, дори както видяхме,бе образувано углавно дело. Пред съда обаче от тези злоупотребления се получи само дим и прах. Сега всички бяхме съгласни по начало да се въведе рационално експлоатиране на кариерите в техническо отношение, като се запази значението на градските хълмове, в естетично, климатическо и здравословно отношение.Спор  се водеше по стопански ли начин да се експлоатират от общината,или да се дадат на  предприемач,  както постановява законът. А как е бил експлоатиран този ценен имот, ще покажат постъпилите в общинската каса суми през последните години.

     

І1909  І1910   І1911    І1912   І1913  І1914   І1915   І1916   І1917   І1918   І1919       __________________________________________________  

І4292  І 6999  І12712  І14912  І 363   І 8170  І 4563  І 1783  І 1407  І  223   І 2281 І

1920   І 1921

____________

7544   І29888 І

__________________________________________________

 

А за 1922  година бяха приведени да постъпят 350,000 лева. От тук сами читателите нека си правят заключение- какви загуби е понасяла общината и в чии джобове са отишли изгубените за общинската каса десятки, хиляди лева.

   Бюджетът уравновесен, засилени и гарантирани проходи, ограничени разходи-  трябваше да се помисли и за дълговете на пловдивската община.              Днес, когато стойността на лева е тъй малка, когато не могат поради скъпотията да  се предприемат големи постройки – налага  се да се вземат мерки и постепенно да се изплащат поне част от консолидираните дългове, а ти излизаха на около 8,500,000 лева. Чрез амортизиране, този дълг бе намален на 7,00,000 лева.При това положение, общинският  съвет реши: от фондовете да се изтеглят сумите 988,370  лева  и заедно със спестяванията от редовните бюджети- 700,000 лева да се погасят малките заеми и част от големия в  размери 1,688,370 лева. По този начин, целият дълг на пловдивската община възлиза на 5 и половина милиона лева. А ако и нашите заместници вървят по същия път, в скоро време пловдивската община ще  се освободи лесно от всякакви задължения. Че при една разумна и последователна  политика е възможно свидетелствуващ факт, както ние на 30 октомври 1922 година,предавайки общинските служби в ръцете на три членната комисия, оставихме в наличност по касовата книга значителната сума от 2,664,205лева. А как  са действали нашите заместници? След месец на 29 ноември същата година, сумата бе намалена на 1,755,965 лева, / с 9,506.300лева по- малко /. А когато пиша тези редове към началото на 1923 година, от него са останали само трохи.

   От друга страна обаче, нуждите на града ни в благоустойствено, санитарно, постепенно и социално отношение са тъй многостранни, а някои от тях са тъй   неотложни, че тяхното задоволяване не биваше да се протака. И понеже с редовните бюджетни средства едва ли могат да се покрият  ежедневните обикновени разходи за големите начинания,  трябваше да се потърсят извънредни  приходи.  От тук и идеята за допитването до народа, в смисъл да  ни се разреши да събираме допълнителни връхни и извънредни помощи. Искаме училища,искаме вода, електрическа енергия, улици, канали и пр. Е добре! За всички тези  постройки и съоръжения са нужни значителни суми и пловдивското гражданство ще трябва   да е, се да ги потърси и намери. За целта, общинския съвет нареди да се направи допитване до народа и пловдивските граждани дадоха съгласието си, да внасят според изработените от съвета таблици,известен процент от своите доходи, от капиталите си, от покритите и непокрити имоти. Предполагаше се да се събират около 12 до 15 милиона лева. Министерството на вътрешните работи обаче  не утвърди  проекта   и пловдивските граждани останаха без училища, покрайнините продължиха да тънат в кал, смрад и мрак, а и безводието ставаше все по- хроническо. Само с оплаквания и натяквания не можем да се отървем, за да се благоустройва втората ни столица не са достатъчни речи, пожелания и проекти на книги, а са нужни пари. Тези пари, пловдивското гражданство кога да е, по един или друг начин трябва да ги намери  и да ги даде. Колкото по- рано, толкоз по- добре.

   При негоден и недобросъвестен  личен състав ,не може да  се очаква дейност продуктивна и полезна. Ето защо, от чиновниците и служителите  в общинското управление в съгласие с платформата ни, се изискваше да бъдат изпитани, дейни, опитни, трудолюбиви и честни. Персоналът се назначаваше и уволняваше по специален правилник  от дисциплинарна комисия, с представители почти от всички партийни групи в съвета и на самите чиновници. Девизът ни бе: по- малко, но добре платени чиновници. Въз основа на този девиз, службите постепенно от 370 бяха съкратени на 280. Заплатите бяха почти удвоени. Нямаше служащ, който да получава  по- малко от 1500 лева месечно. Схващайки обаче, че положението на служащите при ежедневните поскъпнявания на живота  не ще може чувствително да се подобри  само с повишаване на заплатите, съветът възприе да образува чиновническа кооперация, чрез която служащите да могат да  си набавят предмети  от първа необходимост- облекло, обувки, гориво, мас, сирене, картофи, зеле, фасул и др., по цени фабрични или   такива от  производителя.За оборотен капитал на тази кооперация, съветът гласува 500,000 лева. Така или иначе, чиновниците и служителите при пловдивската община бяха сравнително по- добре поставени от всички държавни чиновници, по- добре и от всички свои другари от другите общини. При все това, все се намираха малцина,които злоупотребяваха, или се  опитваха да злоупотребят със служебното си положение. Те, заловени или  подозрени,  биваха веднага отстранявани и  предаване на прокурорската  власт. И при така  подобреното положение на служителите имаше единици, които мислейки ,че общината съществува само да издържа служителите си, не бяха доволни. Общинското управление обаче мислеше, че щом от 22 милиона бюджет,току- речи една трета /7 и една четвърт милиона/  се отделя за чиновниците, че това е достатъчно и че повече за  сега не  може да  се иска , иначе рискуваше се целия бюджет да се превърне на консумативен, не производителен. А който пък е неудовлетворен- добър му час. През годините 1921-22, за чиновниците са  били предвидени около 2,200,000 лева; през 1921-22 г. – 5,300,000 милиона лева; а сега 1922 година- 7,150,000 лева, при намален на една четвърт персонал.

   За постройка на училищни здания, съветът отдели 3 милиона  лева от предполагаемия. А при невъзможността училищните здания да се построят с редовни средства от бюджета, общинският съвет и училищното настоятелство почнаха да образуват фондове. Такъв фонд от 270,000 лева бе създаден за училище Малък Париж,планът на което училище бе изработен и още през постоянната  година ще може да се почне постройката. Но докато се построят новите училища, старите здания следваше да бъдат поправени, измазани и пр. За бедните деца се купуваха учебници, помагала, дрехи, обуща. Отреди се фонд за издръжка на детска трапезария. И заплатите на учителите се изравниха с другите служащи- те бяха значително повишени. За сказки и доклади се плащаше отделно. Отпущаше се помощ на музикалното училище, за издръжка на бедни ученици.Поддържаше се и общинския театър. На народните училища се даваше помощ от 160,000 лева / по 100 лева на дете /сума, която тричленната комисия намали на половина. За да се подсигурят на училищното настоятелство какви годе приходи,от общинската мера се отделиха 4,000 декара за образуване  на училищен фонд.

   За народното здраве се полагаха  доста  грижи. Откри се амбулатория в Малък Париж; снабди се с лекарства, инструменти и покъщнина. Увеличиха се и персоналът- лекари и фелдшери. Откриха се химически и бактериологически лаборатории и се снабдиха с уреди,  пособия, реактиви и почнаха да работят. Откри се и се обзаведе  общинска аптека. Отделиха се средства първом  за отпущане лекарства на бедните граждани и на общинските чиновници, като се взеха мерки да почне да работи на общо основание. За доставка на лекарства, пособия и др. през 1921 година са били изразходвани 238,907 лева и са експедирани 17, 663 рецепти за бедните граждани, а за 145,515 лева, за сметка на обществените осигуровки. През 1922 година  за издръжка на общинската аптека са изразходвани 258,711 лева, като са експлоатирани били за 10 месеца, 40,183 рецепти на стойност 147,070 лева. Общинската аптека, макар да покриваше всички свои разноски и бе гаранция за доброкачествеността на лекарствата и за точното изпълнение  на рецептите с  предвидените лекарства съгласно таксите и наредбите, бе трън в очите на мнозина. Под предлог, че управителят на аптеката бил даден под съд  за мними  злоупотребления, реши се той първом  да бъде освободен, а сетне уволнен. Върховният медицински съвет обаче не одобри това решение и аптекарят освободен от отговорност, встъпи в длъжност.По този начин бе спряно разоряването на аптеката и евентуалното и закриване. Управителят на аптеката е възстановен в длъжност.  Служащите, които  пречеха  на работата в аптеката, бяха уволнени, по този начин се тури край на козните. На бедните родилки  бе гарантирана акушерска помощ  при свободен избор на акушерка и при  заплащане труда й от общината. В  полза на народното здраве бяха отстранени табаханите, които от  десетки години „ красеха” бреговете  на Марица и  „парфюмираха” обитателите им. Те бяха съборени, а изработването на сурови, се нареди да се извършва вън от града. Пък в интерес на общественото здраве, скотобойната се преустрои. Подът бе цементиран, помещенията се разшириха,построи се и кланица за свине.  Всичко това се вършеше временно, докато се построят новите помещения за скотобойната, за които вече както казах имаше и фонд запазени готови планове. Гробищата бяха планирани и заградени. Налагаше ни  се да се  погрижим  и снабдим града с доброкачествена и в достатъчно количество вода. Този въпрос не биваше повече да се отлага. Пловдивският водопровод е  строен през 1892 година, като са използвани водите на Тъмрешката река и потоците й. На северозапад  от село Сотир, до самото село е  била схваната по съвсем примитивен начин водата, прокарана в утаечните басейни, филтрувана  и през 30 сантиметрови тръби, преведена в Пловдив, до водохранилището на Бунарджика. Филтрите и съоръженията около тях с незначителни  поправки. При тифозната епидемия през 1907 година  и след наводнението  през 1909 година, оставаха в първоначалното си състояние до  европейската война.Мрежата в града разширявана според нуждите е била играчка в ръцете на невежи служители и цели улици са оставяни без вода. Другите тръби прокарани през нужнични ями или канали. Разклоненията са  не съобразно с населението и предназначението си.Уличните чешми поставени без план, по прищевка на обитателите. Наистина, част от тези неуредици през годините 1908-1911 години, бяха отстранени. Снета бе цялата мрежа , но скиците се изгубили, мрежата се забравила и служащите бяха тръгнали по отъпканите пътища. И тук се постави ред и норма при прокарване на новите разклонения в града. Надзор лекарски при всяко разкриване на  мрежата и при новите разклонения , частични или обществени. Зданията  и съоръженията при филтрите се постегнаха.Доставиха се цимент, греди, диреци,пясък и пр. За издръжката на водопровода са били изразходвани през 1920 година, 80,000лева, през1921 година-150,000лева, а през1922-приведени 250,000 лева.Но по липса на материал, чугунен и др.на пазара или поради високите им цени, някой от предвидените разклонения и подобрения, особено в покрайнините на града, не можеха да бъдат изпълнени.  От неизразходваните суми се образува фонд. За издръжка на цялата  служба  по водоснабдяването на града- поправките на зданията, набавяне на уреди и материали, персонал, за лихви и погасения на вложения капитал , общината разходваше приблизително  1,5-2,000,000 лева годишно . Сума, която би трябвало да  се събира  от потребителите  на водата- пловдивските граждани. В този дух бе изработен и съответния правилник- копие от този през 1929 година.Водата обаче при постоянния растеж  на населението, бе в постоянен недостиг. Освен това, тя не винаги можеше да бъде доброкачествена, а и тръбите прокарани  по коритото на Фердинандската  река, бяха подложени на повреди. По тези съображения, общинският  съвет  бе принуден да  прибегне поне временно  до дълбоки  кладенци и  от тях  да набавя и попълва временни или хронични липси. За дълбаене на кладенци,  за изследване  на тяхната  вода в качествено и  количествено отношение, в бюджета буха вписани 150,000 лева. Това временно използване на подпочвената  вода не следваше да спре  вниманието  на общината към  търсене на изворна вода. В това отношение, почти във всеки празник излизах в разни  посоки, търсейки необходимата  ни вода било сам, било придружаван  от помощник – кмета Лазар Пулев. Най- сетне спряхме  се върху аязмото  при Бачковския манастир- „Клувията”, чиято вода е доброкачествена и в достатъчно количество за  един град  от 100 до 150,000 население. Общинското управление  стори  и  нещо повече. Чрез  инженера Борис Ангелов-  началник на  отдела в Министерството доби изключително  право в  продължение на две години  да използва тези води, за снабдяването на град  Пловдив. Този срок изтичаше през 1923 година и следваше да  се поднови. За целта, пак по покана на инженер Ангелов, пишещият настоящите редове се отнесе до  тричленната комисия  в общината, начело на подполковник Дренски- да поискат нов, двегодишен срок. Господата вещи по всички въпроси,отрязаха „водата е гушева”! Асеновград това и чакаше. Те туриха ръка на този извор и никой до сега не се е оплаквал, че населението на града страда от гуша, макар, че то вече от 30 години пие тази „ гушева вода”. А Пловдив се  задоволява с безвкусната кладенчева вода, за която общината плаща „ акъл паръсъ” ежегодно само за движението- използващо електрическа енергия, десятки, хиляди лева годишно.

   Благоустройството на града от десятки години занемарено, не биваше да бъде оставено в това  положение- улици разкъртени потънали в кал и локви,или покрити  с купища прах. Почти без бюджет,опирайки само с двайсетини и само в продължение на година и половина, общинското управление успя да разшири , оправи, закърпи или поднови около 30 улици, изброени по- горе, като се почнеше от улица „Гладстон” до улица „Пазарджик”, от улица „Средец” до улица”Цариградска”. Освен това  бяха построени и покрити с чакъл, а другаде складиран нужния материал за направата им, като са били употребени само чакъл 2,820 куб. метра. Други улици- Изток, Касап Иван, Свети Лудвиг,Виктор Юго, Изворна, Свети Горас, Буривест, Стряма, Източна Румелия, Калофер, Овчехлъмска и др. се построиха с калдъръм или се складира материал за направата им. И тук бяха употребени 1495 куб.  метра ломен камък. А за през идущата година  се проектираше улица „Търговска”, да се постели с едър паваж. Мостът на Марица бе поправен, тротоарите му бетонирани.Само  за тази поправка, общината изразходва 220,000 лева.И за моста при „Ландос”, общината се погрижи , тя да  отдели 100,000 лева за  неговата постройка. В някой крайни квартали  бяха снети 200 парцела, а другаде беше извършена нова регулация на парцелите. Само  за издръжка на улици, площади и тем подобни са били изразходвани през 1920 година- 84,083 лева, за 1921 г- 800,000 лева, а за 1922 г- 2 милиона  лева.Позволителни за нови постройки са  били издадени през 1921 година- 140, а без позволителни са били  построени повече от 200 здания. През  1922 година-позволителни 264, без позволение- 120. Независимо от това обаче, само в махалата Малък Париж са били построени с разрешение  39 жилища, а без разрешение,няколко стотин.Строежът в Пловдив никога не е бил така усилен,както през годините 1921-22 година. А за  да се освободи от кварталът Филипово и населението около него, както и Малкия Париж от периодично и хронично наводняване,с трудоваци  се предприе  изкопаване  и регулиране на „Арка” от Фердинандовска  река  и канала на Рибница. Големите земни работи бяха почти превършени, а за по- специални работи- укрепявани бреговете, мостове, дълбок изкоп, общината гласува допълнително 150,000 лева. Само за временна канализация на улица Търговска се изразходваха 250,000 лева.

   Градините и разсадниците от години бяха занемарени и изоставени. На първо място трябваше градината „Цар Симеон” из основа да се възобнови- алеи, травници, цветни фигури. Пейките  се  удвоиха и подновиха. Цветарниците се поправиха. Набавиха се и гумени черва за поливане. Общо за издръжката на градината  и разсадниците през 1920 година са били употребени 119,669 лева. През 1921 година – 200,000 лева, а през 1922 година- 250,000 лева. И в разсадниците край Марица и Асеновградското шосе се тури ред, посадиха се и размножиха всички видове паркови дървета, храсти и разсъди, най- различни.

    Що се касае до общинските  недвижими имоти, те бяха издирени- едни приведени в ред, други поправени и всички правилно използвани. Зданията бяха ремонтирани, дадени под наем или експлоатирани  от самата община. Само с изолационния дом и с жилищата за бедни остана общината  тепърва да се разправя още. Първият е бил реквизиран от държавата без да плаща наем в продължение  на десет години и когато общината поиска  да го отнеме, държавата чрез трудоваците изрази желание да го откупи. При отказ от страна  на общината, държавата го предаде на  жилищната комисия, въпреки всякакъв закон и последните е настанила там 7 семейства бежанци и чиновници. Жилищата пък за бедни бяха заети своеволно от разни покровителствувани лица „бедни” с няколко хиляди лева месечно доход и при опит да бъдат изгонени, явиха се техни покровители и от властта, и от партизаните.Чисто български порядки. Склада  за незапалителни вещества бе освободен от военните и сега се дава под наем на частни лица. Тук е мястото да се изнесат и споровете около тъй наречените места на Кючюкоолу, и сделката около „Арсата” на Копуло, както и продадените по комшийски начин градски парцели край югозападните склонове на Сахат тепе. През време на  войната, Пловдивската община в лицето на кмета Деню Манев ,продаде без да бъдат спазени всички изисквания от респективните закони и съвсем неправилно цялата юго- западна част на Сахат тепе. Образувани са били 36 общински парцели. Прокарана била и изменена на градския план с нови улици  и нова регулация. И тези парцели са били почти на безценица продадени.Повечето лица  заможни, случайно  намиращи се в града през войната и все хора близки на властта. Понеже при продажбата не са били спазвани  формалностите на  закона. Понеже тези  места попадат в района  на залесяването и не а са за стоеж. Понеже общината е била просто ограбена, назначена бе от общинския съвет комисия от юристи и те с обстоен доклад дадоха мнение: общината по административен ред да отнеме своя имот и да  не  позволява никому да строи,  а ощетените ако има  такива да се отнесат до съдилищата. Общината влезе във владение на тези места, но ощетени лица не  се явиха. И с въпроса на Кючюкоолу следваше общинския съвет да се занимае и реши въпроса. Ето нейната история: в давно време. Семейството на Кючюкоолу владеело някаква си арса край Станимашкото шосе от около 3 хектара. През пролетта на 1921 година, един от наследниците, а именно Мехмед Кюцюкоолу,  чрез околни люде поискал от нотариуса да се снабди с крепостен акт. Макар имената  на околните люде да са били съобщени от общината и нотариата, предвид спора около местността и нейните граници, както и предвид съмнението, че тази местност е обществена- държавна или общинска, а не частна, общинското управление въпреки мнението на юристконсулта, оттегли писмото си от нотариуса. Претендентите малко по- сетне, ползвайки се от старо румелийско владало и от стари в техническото отделение при общината скици,сполучва  да изтръгне ново свидетелство за нотариуса с имената на нови околни люде, нотариусът базирайки се на старото владило, а не въз основа на новото общинско свидетелство,признава нивата,  че е собственост на наследниците  на хаджи Кючюкоолу, а те бързат и продават на части цялата местност, както следва: на Атанас П. Манолов 293 кв.метра, на Изабела Владимир Грабовска 286 кв. метра, на Никола Младенов 704 кв. метра, на П. Пейков 4,200 кв. метра и на Атанас Маринов 7,511кв. метра. От полза е още да се изтъкне тук обстоятелството, че този имот е бил записан във вероятните  регистри на името на Юркие Емилова Кюкюкова, през месец май 1920 година във време на тричленна комисия, по един доста мистериозен начин. Общинският съвет, след проучване  на цялата преписка реши: да счита имотът за общински и да не се позволява никому да строи  или да  го използува. А ако има някой да

 се оплаква и да е онеправдан , да се отнесе до съдията. И около „арсата”на Маркопуло се разви непочтена игра. Господинът въз основа на някакъв си фалшив документ, купува край Малък Париж арса и почва да я владее.Общината завежда дело и установява, че имотът е неин, че е мера. През 1914 година, Маркопуло въз основа на закона за измерване и използване мерата твърдейки, че обсебената от него част от мерата е заета с трайни култури, иска да направи  смена и я постига.Общината отстъпва своя ценен имот от 23 декара край Малък Париж на Маркопуло, а последният в замена   дава на общината 25 декара в местността Меренлия- спорната с Царацово зона. Общинският съвет пак след всестранно проучване  на въпроса реши: цялата сделка с Маркопуло като незаконна, да се унищожи. Общинското управление да влезе в владение на своя имот. Мнимият   собственик   Маркопуло през това време   продава арсата на Д. Барзон и Барос, ако мислят, че са онеправдани да се отнесат до съдилищата… Всички тези въпроси, около които имаше мнозина заинтересувани, дадоха повод на доста шум в обществото. Използувани бяха  и  партиите, но общинският съвет силен в правотата си ги реши, ръководейки се не от омраза, а от обществени интереси. Но в общината се настани тричленна комисия- хора лично заинтересувани от тези решения и имотът отново  попаднали в ръцете на търговци и гешефтари. Дали по- сетне общинското управление е успяло да вземе  в своите ръце имота, или те са попаднали в устата на вълците, това не ми е известно.Комисията, заета с издирването на и привеждане в  известност мерата, привърши работата си и  установи, че повече от 5,250 декара общинска мера е била заграбена от държавни учреждения и от частни лица. На така засвоената мера, общинският съвет вземайки предвид, че няма мера за продан, определи твърде високи цени както за наем, така и за използване  на присвоителите  да бъдат принудени да повърнат заграбеното. Съответните протоколи обаче след като се бавеха почти година в министерството, бяха повърнати неутвърдени. Подходящо място и да изтъкна, че почти няма решение, ходатайство или писмо излязло от постоянното присъствие на общината или от съвета, което да е било удовлетворено от по- горните власти- няма решение, което да е било утвърдено.Всички преписки, насочени към София пропадаха, било в окръжното управление, дето цареше Димитър Гичев, било в Министерството, дето не се знаеше кой се разпорежда. Само ако случайно е имало заинтересувани външни  лица, особено партизани, те са успявали да издирят  преписката и да им дадат ход. Редом с мерата и общинските ниви, и оризището бяха издирени  или се дадоха под наем или бяха изорани от общинския стопански отдел. За всички тези ниви и оризища се снабдихме с крепостни актове. Отнета бе и мерата  от около 3,000 декара, заграбена от село Царацово. Но  намеси се и тук администрацията, и въпросът остана пак да се разтакава из съдилищата!…

Службите и те бяха разстроени, както всичко друго  трябваше и тук да се тури ред.В адвокатурата, делата бяха приведени в известност. На едни се даде ход, други се възобновиха. Състави се отчетен списък на всички дела заведени от общината или против нея.За жалост, било по нехайство или недоглеждане от страна  на служащите, много дела се изгубиха.Статистиката, тя съществува само по име. Фактически, Пловдивската община нямаше   сведение за движението на населението и то неточно. Трябваше службата  в срок да се възобнови и понеже подходящо лице нямаше в града, общинското управление се отнесе с молба до дирекцията на статистиката и лично до директора Кирил Попов и той ни изпрати подготвено лица  Никола…  за началник на статистическия отдел. Новият началник си подбра персонал, стегна службата и я поддържаше на нужната висота.При честите срещи с Васил Коларов и Исмиян, и при продължителни с тях разговори, понякога ставаше дума и за хигиената в работилниците, и за личната хигиена  на работниците. Под тяхно от части влияние почнах  да се занимавам и с трудовата хигиена, а когато ми се отдаде случай  и да я приложа на дело: поканен през 1911 година да заема свободната длъжност лекар- хигиенист при тютюневата фабрика „ Картел” приложих своите разбирания – напечатах санитарни листове за всички  работници поотделно. Подложих  на общ преглед всички работници. Попълних листовете на всекиго от тях.  За всеки новопостъпил работник след преглед съставих отделен негов лист. Листовете бяха наредени по азбучен ред и лесно се намираха.Фабриката посещавах два пъти седмично, обхождах всички помещения, давах нужните съвети и нареждания. А болните преглеждах в лекарския кабинет при фабриката. Зад игрите и своеволията, както от страна на фабриката , а също и на работниците, както и на пропуските и отсъствията , не им е място тук да се простирам. Същите санитарни листове и същия ред въведох след войната и в тютюневия склад „Ориент табако”. По него време, поканен от директора  на търговската гимназия  г-н Ефтим Дабев, заех свободната длъжност училищен лекар.И тук, първата ми работа бе да изработя и да  напечатам лични санитарни карти за всеки ученик и да подложа на преглед всички ученици и да попълня картите им. Всеки ученик при идване на преглед  бе длъжен да  носи и представи личната си санитарна карта. Три пъти през годината се извършваше пълен преглед на всички ученици с измерване  на ръста, обема на гърдите, сила, очи, уши, нос, гърло. Намереното се отбелязваше в картите. Според нуждата държех и беседи било за заразните болести, било за личната хигиена. Доколкото си спомням, като санитарните листове във фабриката, така и в училищата, бяха въведени за първи път от мен. Сега , след европейската война създаде се и при Пловдивска община отдел Социални грижи, с поделение „Безработица” и „Благотворителност”. Изготвиха   се ред правилници в съгласие със закона за женския и детски труд, за хигиената във фабриките, обществените заведения и пр. При една по- голяма заинтересуваност от  общината на служащите и работничеството, чрез този отдел би могло да се правят значителни подобрения на работата. Да се изглаждат търканията между работодатели и трудещи се. Да  се подобрят условията на работа, да се ограничат отсъствията и т. н. За този отдел са били гласувани от общинския съвет  през 1920 година 1,200,000лева намалени от Министерството на 783,000лева, а за 1922 година бяха вписани 1,880,000 лева.Пожарната команда, ето в какво положение се е намирала   / рапорт № 539 от 28.10.1922 г. /. Зданията са били съвсем негодни за целта си. Час по- скоро трябвало да е правят нови, такива. Инвентарът негоден отчасти и отчасти недостатъчен. Почти всичко трябвало да се подновява, като почнете с коне и коли и се свърши с хамути, звънци, лопати, чистила и тем подобни.За пожарната команда са били изразходвани  през 1920 година 188,000 лева, през 1921 г. 200,000 лева, а през 1922 г.- 250,000 лева.Образуван е бил фонд от 400,000 лева. Създаде  се и нова служба „ чистител отдел”. И тук положението не бе по- добро от това в пожарната  команда- помещенията полусрутени и в покрайнините  на града. Поправки невъзможни. Инвентарът следваше  основно да се подновява. Направени са нарове за спане  на служащите. Гласува се кредит от 400,000 лева за нови помещения, като за целта се отреди и общинско място, дето почнаха да се складират нужните  материали. Отпуснаха се 100,000 лева за купуване облекло на служащите- наметала, шапки и пр. За службата по чистотата на града се разходиха годишно  около 1,500,000 лева.Следвало би същата сума пак да се събира от гражданите във вид на такси по особен правилник, дето бе прокарано началото  на пропорционалното облагане, спроти имотното състояние на данъкоплатеца. И този правилник бе копие от предшестващия го от 1922 година.Очаквайки електрическото осветление , втората столица бе потънала в мрак. Само в средището на града, главно на улиците се маркираха тук-  таме  електрически лампи от частни инсталации. Това осветление се разшири и подобри.Даде  се позволително и на   нови инсталации и се разреши от тях  да се дава осветление на заводи и за градските улици. Пристъпи  се към осветление  на улиците в покрайнините, с обикновени газене лампи. На първо време бяха закупени 200 фенера, а през следващата   година още толкова.  За Малък Париж се купиха и  приготвиха стълбове за електрическо осветление от гарата. Инженерите обаче протакаха до безкрай изработването и купуването  на жици, лампи и пр. и то не можа  да се осъществи. За осветлението на града, общината разходвала през 1920 година – нищо, през 1921 г.- 100,000 лева, а през 1922г.- 250,000 лева. Жилищният въпрос от няколко години стои над главата  на общинското управление, като Демоклев меч. Населението на града  през последните години значително нарасна. Към това население се прибавиха и няколко хиляди бежанци – всички те искат подслон.  От тук и жилищната криза. Последната, ясно е не ще може да се успокои  само със закони и комисии.  Потребни са на чиновници с печална слава и жилища. Пловдивската община още своевременно бе научила правия път. Тя почна да строи жилища за бедните, хигиенични, скромни. За жалост, както във всяко друго начинание така и тук, стоежът на тези жилища се прекрати и сега срещу нас са хиляди бездомници. Общината трябваше да се притече на помощ. Свободните край града места от мерата в Малък Париж, хаджи Хасан махала, Мараша и Каршияка се снеха набързо, парцелираха се, регулираха се и плановете се пратиха за утвърждение в Министерството. Същевременно изработи се и правилник за раздаване на тези места на бездомниците  под дългогодишен наем. Но и тук спънки и тук бавеж. Скиците и проектите за регулация на горните места няколко пъти се  връщаха от Министерството  на обществените сгради, за нови проучвания  и изменения. Някои скици и до сега още се разтакават из Министерството неутвърдени. Правилникът повече от 6 месеца се бави в Министерството на вътрешните работи  и едва през лятото на настоящата година бе повърнат утвърден.  Строителният сезон през 1921 година, както и част от този на 1922 година  се изгубиха в канцеларски и други дребни формалности. При все това, макар и късно все доста нещо се успя да се направи в това отношение. На повече от 1000 парцела е теглено жребия вече. Повече от 500 договора са сключени с бездомниците. Много от тези места са вече и застроени. Понятно ,че при голяма нужда от жилища при бавеж с раздаване на общинските места , на мнозина бездомници търпението се изчерпа и те почнаха да строят без позволение, без план, без регулация.Мнозина от тях, може би в бъдеще ще построят при прокарване на улиците и при парцелирането им. Към бездомниците попадат и голяма част от бежанците. Те, уповавайки се на специален закон и на хвърлените им обещания, се бавеха доста с даване заявления до общинското управление за снабдяване с места за строеж. Едва в последният момент и те пожелаха да се възползват от благата на общинския правилник и мнозина са вече собственици и на места и на жилища.Ето в кратце нашата дейност общинска в срок от 20 респ.12  месеца. При изтъкнатата обстановка при изложеното положение  намерено от нас и общината, при спънки от всички страни, ние служихме на града. Гражданството струва ми се оцени тази наша дейност и се е произнесло вече върху нея. С открито чело може да твърдим, че ние честно и искрено преследвахме една цел- да служим според силите си  на град Пловдив и на неговите жители. А какво ще кажат партизаните- това за нас е безразлично. Ако обаче някой от тях се опита да ракртикува тази наша дейност или да я порицае, ще сме заставени да отговорим и да ги оборим.

 

В.

 

КЪМ ДЕЙНОСТТА  НА РАЗТУРЕНИЯ ОБЩИНСКИ СЪВЕТ- ОТГОВОР НА КРИТИКАТА

 

І.

Запознахме се в кратце с дейността на разтурения общински съвет. Чухме и критиката върху тази дейност. Нека си направим труд да изслушаме и възраженията на тази критика.

На разтурения съвет липсваха и време и простор за разиграване на партийни колесници. За тях само една кола- тая на града Пловдив.За доброто и бъдещето на града, те правиха компромиси- взаимни отстъпки. И благодарение на тази умело ръководена политика, съветът просъществува почти две години. Разви похвална дейност и постигна удовлетворни резултати. Когато се разглежда тази дейност и когато се критикува, тя не бива да се изпуска предвид фактическото положение и разпределението  на силата в съвета. 11 комуниста, 8 блока в  съдружие от три партии, 3 либерали, 1 широк социалист и 1 земеделец. При подобно разнообразие, за каква блокова или комунистическа колесница може да  се говори.

Платформата  на блока обещаваше задачи близки и далечни. Блокът управлява само 20 месеца или по- точно спокойно само една година. През това време, съветът не разполагайки почти никога с редовен бюджет, а с дванадесетина успя да направи и закърпи 28 улици, от които половината  в крайнините, а другата половина в центъра  на града. Не можеха и не биваха да се оставят големите съобщителни артерии, които  водят от север към юг на града и от изток към запад да се превърнат в ями и блата, а да се започне сериозна  и костващи грамадни суми там, дето няма движение, дето няма план, няма установени улици. Дето няма ни регулация, ни парцелация. Ако съветът  би се повел по ума на демагозите и бе извършил тази глупост  то не сега, че значителни суми бяха се хвърлил на хаос, но би станал за присмех. При население от 63,000 жители, Пловдив се е простирал според желанието на пришелци и бездомници, които са образували селища, дето им е скимвало. По този начин, днес градът има повече от 200 км. улици, ту от строителната черта, ту вън от нея.  Тези съобщителни линии теглени повечето случайно, по кефа  на новите ни съграждани, никога не ще могат да се поставят в изправност. Това нека се помни! Общината трябва  да ограничи своите улици  и да се грижи само за онези  от тях, прокарани според плана в строителните граници на града, инак всички и всичко би плавало за вечни времена в локви , тиня и прахоляк. А който управник се опитал да изостави на произвола главните артерии   ида хвърли грамадни общински средства там, дето няма ни план, ни регулация, ни особено движение, той би показал само своето невежество по предмета и своето прахосничество. Общината трябва да полага еднакви грижи благоустройствени за всички граждани,, а средствата да се разходват съразмерно  носените данъчни тежести, постепенно според нуждите там, дето необходимостта е по- голяма и по- чувствителна. Казаното  на улицата еднакво важи и за всички други благоустройствени въпроси. Водопровод не бива  да се прокарва там, дето липсва регулация, иначе ще се увеличи само съществуващия хаос. Водопроводни тръби трябва да преминават през канали или нужнични ями. Тръби от разни калибри на една и съща улица и път, както е случаят при старите разклонения. Въпреки това, общинското управление се опита да купи материали и да снабди някой покрайнините и с вода, но за жалост никъде на пазара в България не се намериха материали и затова предвидените суми за целта се внесоха  на фонд.

   Поради липса  на електрическа  централа, общинското управление се помъчи да освети квартала около гарата с електричество взето от депото. Част от необходимите материали / стълбове / се дори закупиха, ала  енергията се оказа  недостатъчна и проектът бе изоставен.  Вместо това, поставиха се около 400 обикновени газови лампи, главно из крайнините  на града. За лампи „лукс” никому не е идвало на ум да прахосва общински пари, защото купените евентуално лампи  след 10-15 дни , развалени и похабени  щяха да отидат в избите на кметството при своите предшественици.

   Лекарски участък се откри в Малък Париж. Такъв се предвиждаше и в Столипеново, ала по липса  на кандидати и помещения не  бе зает. Общинската аптека се снабди  с медикаменти и почна да функционира, макар от добродетели  да се употребиха големи усилия да й се тури ключ. Откриха се бактериологическа и химическа лаборатория. При липса на канализация от избежните болести  в Пловдив се появи само коремен тиф, от о които за 10 месеца от 1 януари до 39 октомври 1922 година са били отбелязани 46 заболявания. Скарлатината върлуваше в града  от няколко години.  Тя през лятото се усили, но все пак при липса  на изолационен дом и на стража, при бездействие на един и противодействие  на други, болестта беше ограничена.  Върху чистотата се обърна особено внимание. Купиха се коли и коне, доставиха се нужните материали, уреди се службата, гласува се вместо предвидената сума от 333,000 лева значителна сума от 1,6000,000 лева за целта.

    . Като отговор на критиките, достатъчни са само числата: училищният бюджета 1920 година възлиза на 1,224,000лева.През 1921 година, съветът отпусна помощ за училищното настоятелство и то да си я разпредели. И училищното настоятелство през 1921 година от2,600,000 лева, успя да отдели 220,000 лева фонд за постройка  на училище в Малък Париж.  Защо през 1922 година от отпуснатите 4,660,000 лева не се отдели поне равна, ако не и по- голяма сума за усилване фонда. Това е негова  работа, негова може би вина, но не и такава, на общинския съвет. Във всеки случай при едно умело боравене с бюджета, ако училищното настоятелство се отърсеше от демагогията е могло да увеличи фонда поне с 300 до 400,000 лева. Впрочем, не би било безинтересно,  блоковите представители в училищното настоятелство да запознаеха пловдивските граждани и със своята дейност!

   . Блокът в болшинството си настояваше общинските парцели да се продадат на бездомниците и на застроителите. Повечето от съветниците обаче бяха противни. Усвои се мнението, тези парцели да се дават под наем. Младите, идейните демократи вместо сега да критикуват, трябвало е навремето при изборите да се стегнат и да увеличат числото на съветниците от буржоазните партии, а не косвено с бездействието си или противодействие да умножат гласовете на другите партии. Относно съдбата на градската мера ще чакаме левичарите да възприемат едно ясно становище и тогаз можем да спорим с тях. Мерата сме защищавали от разграбване  и струва ми се, че сме изпълнили добросъвестно гражданския си дълг, като съветът от тази мера е отредил стопанство и фондове- училищен и скотовъден.

    . В платформата си,блокът настояваше: таксите за вода, смет, надписи и канално право, да се събират направо от общината. Това пожелание е изпълнено. Повече нищо не е обещавано. Който иска обаче всички аренди да се експлоатират по стопански начин, освен демагогията знаейки, че искането му е противозаконно, стреми се съзнателно да ощети с милиони общинската каса. Ние бихме желали, левичарското крило да се опита и приложи проповедите  си на дело. За сега, практиката ето какви резултати ни е дала: от вода предвидени да постъпят през 1921 година 1,200,000 лева постъпили до края на месец декември 1922 година само 436,000 лева. От смет, през същото време предвидени 1,200,000 лева, постъпили 450,000 лева. От вода приведени през 1922 година 2,000,000 лева, а постъпили да края на годината едва 133,000 лева., а от сметта през същото време предвидени 1,600,000 лева, постъпили само 162,000 лева

   Насърчителна картина за бъдещи общинари, нали?  Съветът предпочете  да подпомогне чиновниците, като гласува половин милион лева за кооперацията  им, отколкото да хвърля пари в някакви  си магазини. От магазина се отказахме, защото навсякъде,дето такива са били откривани привършили са или с фалит, или с ревизионни актове и съдилища.

ІІ

 

По повод па и без такъв, ние години поред сме били клевети, псувани. Такава е съдбата на всеки един обществен служител, заел малко по- високо стъпало в обществената лестница. Особеното и интересно в нашия случай е,  че псувните и клеветите върху ни, най- много се сипят уж от наши приятели и съмишленици. Това обстоятелство само по себе си струва ми  се говори доста красноречиво. По него, всеки може да си прави своите заключения. Ние мълчахме, ние работихме. Днес, когато трябва да защитим нашите дела пак от подобни клевети, ние молим снизхождение от четците си, че се простираме малко повече, отколкото позволяват обикновено колоните на едни ежедневник. Касае се не за личности, тока поне не  се иска  да вярваме, а за едно политика, засягаща бъдещето  на Пловдив.Пред такава важна задача ни се считаме дори принудени да продължим отговорите се на критиката.

    Правилникът за сергийно право за 1921 година бе изработен от общинския съвет, при участието на неколцина юристи. Търгът се произведе и съгласно мнението на тогавашния юрист- консулт, одобри се и се възложи на г. Н. След година, арендаторът под влиянието на технически съветници из средата  на кметството иска  да му се опрости сумата 140,000 лева, защото имало непълноти в правилника и защото общината не му позволява уж да събира такси от мнозина амбулантни, търговци. Съвета  не се  съгласи  да му даде тази сума. Щом мисли, че е ощетен, има съдилища. И действително чуваме, предприемачът сезирал съда с въпроса.  А общинската тричленна комисия, съветвана от новият юрист- консулт се е опитала да подведе под отговорност и бившите общински съветници. Опитът обаче не е сполучил- някой си дори бил опарил или изгорил. Ами, ако съветът би опростил горната сума, какви  ли злословия и интриги щяхме да слушаме!? Тук, мимоходом ще отбележа, че в бъдещия евентуален процес, общинският юрист- консулт г. Марин Йовев по много причини, трябва да си направи сам отвод.

     Прехраната се завеждаше от комисия; покупките на жито и ръж се извършваха чрез обяви , оферти, мостри по пазарните цени.  Доставките бяха франко гара Пловдив, приемани от комисия при участие  на вещи лица.  Само веднъж по принуждение, съветът реши да  се закупи брашно, дето се намери. Пратената комисия обходи гарите, но нищо не свърши. Ползата: днешният критиковач и бивш съветник  Матея Лилов, цял месец тогаз държа у себе си авансираната му сума. Този именно съветник  сега плещи на евтини оферти, но с документи, той бе жестоко изобличен в лъжа и други попълновения!…

     Общинското стопанство се основа, набави се инвентар, посяха се повече от 300 декара зърнени храни и фураж; получиха се отлични резултати; гласува се сума за постройка на здания и се започна строежът им.

   В съвършено занемарената пожарна команда и чистителен отдел, всичко необходимо / коли, коне, уреди и пр. /се закупи. Гласуваха се суми за постройка, жилища на метачите и обора  на добитъка. Обяви се конкурс за изработване плана на пожарната команда. Търгът бе дори насрочен на 25 декември 1923  година, като бе гласувана и необходимата сума за награда. Независимо от това, образувани бяха и специално фондове.

     Представителите на блока, с единични изключения, отстояваха доблестно правата  на гражданите и никога не са треперили за мандатите си, а тъкмо обратното, бяха готови за благото на града да жертвуват  и време, и труд, и спокойствие, и местата си. Това, те доказаха не веднъж.  Само един съветник , днес идеен противник г. Матея Лилов милееше и за мандата си, и за арендата си, и кръвното право, и за дисциплинарната комисия.Той, поканен от партията да си подаде оставката  от съветничество, отказа да стори това. Той днес критикува и клевети. Място за постройка на семинария не  се подари по простата причина, че болшинството от съветниците не бяха съгласни. Реши се за отпуснатото място да се плаща наем на общо ползване.

  Чиновниците в общината се назначаваха по препоръка  на бюрата. Ако някой от така препоръчаните служащи са се оказали  негодни, те са били уволнявани.  Вината не е у поръчителите. Тези негодни чиновници, днес най- много лаят. На общинските чиновници се плащаше, много повече отколкото на държавните. Първите са си и получавали добавъчни, и петорните, и всичко, що им се полагало. През 1920 година,  общината е платила  на чиновниците си 2,220,000 лева. През 1921 година са гласувани 7,150,000 лева. Какво искат повече, тези господа? Или тем се ще целият общински бюджет да е в разположение на чиновниците! Който не е доволен, свободен е другаде да си търси късмета. Ортаклък обаче с клиенти, с вещи лица, наематели, предприемачи и тем подобни не  се допуска и не бива да се търпи!

     За секретар бе назначено лице,  одобрено от съвета. Че някой си господин, препоръчен  не от бюрото пропаднал, не са виновни ни кмета, ни помощници. А за един пропаднал кандидат- секретар, да се разтуря съвета, да се разваля блока или да се направи управлението невъзможно, би било не само височайша глупост, но и престъпление. Не можеше да се позволи поправката на зданието на Популярната банка, защото това не допуща нито закон , нито правилниците, нито решението на съвета. Акт има съставен, има наложена глоба и събрана дори. Същото здание не се събори, защото новостроеното помещение не бе още готово. А общинският съвет в благоустройствената си политика не  се ръководеше от някакъв си разрушителен бяс, та по прищевките на ходатаи да събаря здания. На бившият кмет не е било известно , че и в буржоазията се издават декрети, и  че тези декрети са задължителни. Па и да   би знаел това, той не би ги признавал и прилагал. Изобщо, той не е бил наклонен да слуша заповеди.

     Общинската трапеза е и скромна и ограничена. На нея не за всички има място и на всички апетитите, там могат да бъдат задоволени. Съветници, предприемачи, незадоволени, службогонци, не назначени, посетители неудовлетворени, чакащи неспокоени, нарушители глобени, чиновници ненаситени- ето фалангата недоволници. Ето и повод и за критика. Ето от де се рекрутират левите- идейните. Но смятат ли, те да отричат делата ни? Оспорват ли те дейността ни? Не! А и то е  важно и за нас, утешително. От нашите дела, ние сме доволни. И Пловдивското гражданство е доволно в голямата си част. Поне, онези граждани, които не гледат със злобните очи на партизаните на заинтересувания. Каквото можехме, извършихме. Който може повече, да заповяда.

ІІІ

   Ще приключим с няколко характеристики за „новото идейното”. Твърде много напоследък почна да се злоупотребява с тези  две, хубави думи: ново идейно. Те обаче в политическия ни и партиен живот  поне досега са само прилагателни, без вътрешен смисъл и без съдържание, или със съдържание, противно на формата. Младото идейно постепенно взема връх и в партиите. И то не толкова поради своята дейност, или своята нравствена мощ, колкото поради своето нахалство. Младото идейно подслонено под привлекателната егида на блокова листа, реди месец проникна и в общинския съвет. Но младото идейно не хвърчи  из свободните пространства, не ходи по горите. Негови носители са хората. За да охраним неколцина от тези млади, искрени носители, може би пред възможни падения   ида предпазим обществото пред евентуални погрешни заключения или разочарования, ще се опитаме да надникнем зад кулисите на партийните клубове в града ни. Да нарисуваме ликовете на някой от младите, идейните шефове, които отивайки по агитация уж, а действително по гуляи, не плащат пътните разноски и биват съдени или прехвърляни върху организациите не само наема на автомобила, но и бакшишите на шофьорите. Водители, които искат от съпартизаните си сметка- защо не са били избирани  и назначавани за защитници или съветници по известни крупни дела и затова си отмъщават. Членове от партийни бюра, които из тъмни ъгли и с тъмни личности пиянстват по цели часове, защото намерили „муф”. Потънали в дългове млади адвокати, за които не се знае от де се вземат и как преживяват и затова търсят чрез партиите клиентела. Юристи, онзи ден защитници с перо на славната ни либерална идея,  вчера членове на джубашки жилищни комисии, днес приютени под левичарско крило. Банкери, които в сдружения с вождове партийни, вземат скромна лихва от 150%. С нея правят благодеяние на бедните и безработните. Потайни и престъпни личности- левичари, едновременно и общински съветници и наематели на общински аренди, покровители на красивия пол, назовани от едни „ ту мошеници” „ту господиновци” . Юрист- консулти, които намират за полезно и морално да бъдат „технически съветници” на заинтересовани търговци, арендатори и пр. Млекари, които смесват водата с мляко си въобразяват, че щом са на власт, не бива да бъдат преследвани. Едри земевладелци, които за сметка на градската мера си закърпват и закръглят имотите. Просбописци, които в сдружение с разни видове агенти правят смешения между техните писалища и кметството, и добиват средства, за да водят охолен живот. Бивши градоначалници и активни началници, сега пенсионери, известни със своето не особено честно и усърдно служене народу. Търговци, кандидати за свободно пътуване по железници, под булото на дедективи. Ходатаи, желаещи чрез градска мера да станат едри земевладелци. Бивши чиновници дадени под съд и уволнени за злоупотребления.  Пияници професионалисти, които поради дългове до шия напускат семейство, местожителство и забягват в неизвестност , оставяйки златното си име  за украса на блоковите листи. Дружбашки околийски началници  с огромно минало, позорно изгонени от държавната трапеза и търсещи да се нахранят на общинската такава. Младежи, кандидати за големи служби, без образование и без ценз и които си въобразяват, че общинската каса оредява и няма и не може да има друго предназначение освен да покрива тяхната ненаситна жажда на заплати, добавъчни, петорни и тем подобни.Претенденти за съветници и помощници кметове, всеки със своите  мършави съзвездия, чающи повече от тях да надебелеят и затлъстеят на гърба на обществото… Всички тези силуети, гладни за власт, от която поради дълги и систематически проповеди  из средата на левичарското крило, очакват само дивиденти, големи дивиденти, дори със сочени на юмрук. Тези са в общи черти най- типичните представители на новото- идейно, в някои от нашите политически партии.  Из тяхната среда вече казахме, пловдивските граждани преди месец  избраха и бъдещите управници на втората си столица.  Най- типичните от най- младите тичаха около избора. Естествено, че  те ще искат възмездие- дивиденти, дори със сочене  на юмрук. Някой от идейните, без а да бъдат познавани качествата им, се удостоиха с доверието на избирателите. Получиха по няколко хиляди гласа  от интелигенцията, от търговците, от еснафа, от индустриалците… Как лесно се мамят избирателите!? Дали влизайки в кметството от горните представители на младото- идейното ще си изоставят заедно с праха на обущата си  и своите апетити, и своите инстинкти, това ще покаже бъдещето. Доста е тук да изнесем, че от десетте блокови избраници, само шестима се тъкмели да станат помощник- кметове, за да се разбере де сме и де отиваме Чуват се оплаквания, че днешното общество е гнило.Поне политическите  ни партии работят ли за отстраняване на гангрената.  За възпитание на гражданите. За насаждане у тях добродетел. Едва ли! Партиите както видяхме, не са в състояние сами да  се отърват от бълхите и кърлежите, що са впили в телата им. Водителите, бездейни често са ни заразявали, не чувстват нужда  от пречистване. Обществото само трябва  да се погрижи и намери цер за злото.Гражданството и грамотните са болшинство, което стои или вън от партиите, или не  се интересува въобще от партийния живот.Трябва да влезе  дейно в борбата и да подпомогне за изхвърляне на сметта! Избирателите критически трябва да се   отнасят към подаваните им често  натрапващи бюлетини. Да не гледат само цевта или формата, но да различават съдържанието им. Иначе скоро ще дойде време, когато бунището ще е мястото, дето ще се въргалят  всички наши партии, дето обаче покрай новото- идейното, ще пострада и старото.

   На заключение е от полза като допълнение на казаното още в началото, ако се запознаем по- близо с партизанството и партиите от онова време. Партиите тогаз са  обикновените граждани  , какъвто беше и пишещият настоящите страници, представляваха организации на вид сплотени,силни, дисциплинирани, ръководещи се от известни начала и целящи добруването на народа. На вид! А в действителност  беше типична измама. Защото когато се  наложи по- сетне да взема  макар временно участие в партийния живот и се запозная със състава и дейността  на почти всички партии, убедих се, че техните членове, а дори и водителите им в живота и в своята дейност се съобразяват едва ли с идеи или програми,  и че партийните организации в болшинството  си се състоят  от хора чужди едни на други случайно попаднали  в среда уж еднородно, а с цели, намерения и интереси различни и най- често сабични, егоистични. В това отношение и демократическата партия- видяхме по- горе, не представляваше изключение. Не ще откаже, че   в партиите членуваха и почтени граждани, в коя повече, в коя по- малко, ала те биваха подушвани от плевелите, съставляващи  болшинството и издигащи се обикновено начело.  Списъци на личния състав в партиите или не  се водеха или бяха нередовни, събрания рядко се свикваха, а доклади и сказки почти не се правеха. Само в навечерието на изборите, партиите редовно се пораздвижваха, за  да   потънат пак  в дрямка и сън. Тази апатия и това бездушие се отразиха чувствително  особено и в личен план при изборите на Великото Народно събрание през 1911 година, когато демократическата партия получи в града  някакви си 400 гласа, при общинско управление изцяло  в демократически ръце и при персонал 200 души . Явно бе, че дори служащите в общината не бяха гласували за собствената си партия. На това партийно бездушие и на тази хлабавост в ръководството трябваше да се тури край. Реорганизацията  в партията започна  бавно и постепенно в края на 1911 година, когато на пук на кметството и продължи след Балканската война, когато по липса на по- подходящи лица, мен се падна честта и дълга да бъда избран за председател на градския комитет и секретар на окръжния партиен съвет. Партийните списъци бяха подредени. Към всяка избирателна секция се създаде бюро със задача да направи чистка на хората, да свиква редовни събрания с доклади и разисквания  поне един път месечно да привлече в редовете на партията  по- събудени граждани, безпартийни до сега. Наето бе здание за клуб на партията и там всеки  празничен  ден ставаха публични събрания , достъпни за всички с доклади  за най- важните злободневни въпроси в страната и странство.  По него време, както вече имах случая да спомена за своето място не само сред демократите, но и сред всички други партии бяха навлезли нови сили , които се опитваха да ги съживят и реорганизират  със стремеж партиите да поемат идеи от обществен характер. Това партийно съживяване и обновление пролича още при първите  законодателни избори за обикновено Народно събрание, станало на 24 февруари 1914 година, когато се получиха следните резултати: За целия окръг, гласоподаватели 110,000, гласували 76,047, действителни бюлетини 74,680, недействителни 367, зелени бюлетини- радослависти 33,455, оранжеви- земеделци 14,132, морави- демократи 9246, червено- винени- тесни социалисти  4,534, сини- народняци 4400, кремави- радикали 3487, розови- цинковисти 2909, червени / обединени / 2517. При тези избори в пловдивски окръг , произведени при пропорционална система, демократите можаха да изберат трима души народни представители. При следващите избори за окръжни съвети, които предстояха да се извършат в недалечното бъдеще и които избори щяха  да  се произведат по мажоритарната система , рискуваше се всички партии, освен либерали и земеделци, да  нямат представители в окръжните съвети.  Тази евентуалност застави демократическият окръжен партиен съвет да се обърне към близките партии- радикали, народняци и цанковисти с предложение, при следващите избори да действат в коялиция. Отправеното по случая писмо в този дух гласеше: „ Горните цифри- резултатът от законодателните избори, като показват каква е била силата на партиите при тези избори могат да послужат за критерий, коя партия за колко мандата би могла  да претендира, ако действува отделно и ако действува в коалиция с някои близки тем партии. Да почнем например, Пловдивската градска околия Ако при изборите на 11 януари 1915 година за окръжни съвети се получават същите резултати, получени на  24 февруари 1914 година, изборният делител ще бъде 776 гласа.  Понеже нито една от опозиционните партии не  бели, получените в градската околия гласове бяха: зелени 171, морави 739, винени 699, червени 331 сини 289, розови 145, кремови 109, оранжеви 29.

   Имаме едно коалиционно постоянно присъствие в една добра контрола на управлението. Тази покана подействува благотворно  и  отрезвително. Във всички последующи общински избори в Пловдив, тези 4 партии излизаха в коалиция и вземаха винаги участие в управлението на втората столица.

   Полага се въпроса при това положение на демократическата партия и моята дейност в нейния живот в окръга, и града защо не съм се кандидатирал за народен представител.Този въпрос ми бе отправен не веднъж и главно  от моите приятели- лекари от София и провинцията. Той и сега, чини ми се, не ще е излишен.Отговарям и обяснявам: демократите от град Пловдив още при първите избори през 1914 година при тайно гласуване, въпреки предупреждения и протести  от моя страна, с около 250 гласа поставиха кандидатурата на д-р Кисяков, а досегашния народен представител Алек. Христов получи едва четвъртина от подадените гласове. Още тогава в събранието, след като бе обявен резултатът от тайното гласуване, станах и благодарейки за честта и доверието, заявих на всеуслишание, че едва ли ще ми е възможно да изпълня желанието на приятелите- да се кандидатирам за народен представител. Причините бяха ясни и на мнозина известни. Избраник народен, мой дълг бе да присъствувам редовно в камарата, да вземам редовно участие в комисиите и пленума, а не  да  седя в дома и да си гледам работата, като що правеше досегашния депутат, който не пропущаше делата в съдилищата.Заминал за София, трябваше да  се откажа от дребните лекарски служби,  от редакцията  на списание              „ Български лекари”, от малката клиентела. А после, след свършване на мандата или при разтуряне на Камарата- безработица и немотия. Сам, моята бе лесна. Но имах сестра, за която трябваше да се грижа. Бях решил вече въпроса- отказ, когато на другия ден подир събранието пристигна в Пловдив председателят на окръжния партиен съвет, господин Михаил Такев, повикан вероятно от пропадналия кандидат за помощ и подкрепа, без които господин А. Х. никога не би видял , освен отдалеч, сградата  на Народното събрание. Неговата надменност и неговото сребролюбие не бяха приятни на избирателите. В случая, задачата на господин Такева бе лесна и предварително разрешена, та  той след 24 часа си замина за Пазарджик, Пещера, София – доволен, че е спасил положението и че се е освободил от неудобния, какъвто бе моя милост за него, новобранец. А протежето през войните събираше парса , натрупа богатства, които обаче  не вярвам  да е успял да вземе със себе си при злополуката преди 2-3 години, която го отнесе в гроба.

   От участието ми в партиите и партийния живот, освен тревоги и горчивини, едва ли е имало приятни спомени, които да посоча. Гражданите и обществото бяха навикнали да гледат на кмета  и на совите избраници като на техни слуги със задължения: услуги, въпреки ред и закони. Позволителни за строеж на бараки или здания на общински места и без план. Закръгляне на полски имоти за сметка на общинската мера. Данъци да не се събират. Помощ било в наличност или парично, било в полици, стойността на които обикновено се изплащаше с месеци и години от поръчителите. Та нали и самата дума „кмет „ означава  обществен слуга  на славянски. От тези необичайни беззаконни, които бяха и най- неприятните, се освободих в началото на 1923 година, след като дадох отчет на моята и на другарите ми дейност в общината и когато снех завинаги партийното бреме. Не бива да премълча, че при изпълнение на  тези задължения рискувах понякога и с живота си. Ще приведа само към казаното по- горе две премеждия: През пролетта на 1909 година при куп неприятности в общината, при спънки правени от министерствотослед вечеря у Моли, един ден  във време на  която вечеря обикновено не бях оставян спокоен, побързах да се прибера. Чакаше ме съсловна работа- редактиране  на „Български лекар”. Трябваше  да си приготвя материал, да  се върнат коректурите. Из пътя получих страшна болка в стомаха и бях принуден да наема кола. Живеех тогава под наем на улица Богориди в здание от 4-5 стаи, от които само 2 използувах  за мои нужди- гостна и спалня, а останалите обитаваше бедно семейство, без наем срещу прислуга. Още из пътя разбрах, че имам преплитане на червата , потвърдено веднага  и от повиканите колеги, които след като ми предписаха лекарства и разни манипулации, ме предупредиха, че ако е те подействат, ще се наложи операция. За щастие, взетите мерки помогнаха и операцията бе избегната. Не бях задължен да пазя няколко дни стаята и да се поотстраня от службата. Второто премеждие: През 1921 година по повод някакви  си избори бе ми възложено, придружен от няколко приятели, да посетя известен брой  съседни села, между които Ахланево, Белащица и Новосел. Да вляза във връзка с познати и по възможност и нужда  да държа беседа.Още в първия празничен ден се отправихме  към посочените села, като тръгнахме с кола към Белащица, а от там с коне за Новосел, сега Никола Гълъбово. Из току що направения път, който  се и виеше нагоре по стръмните склонове, конят  на който яздех стараейки се да е начело на колоната,със задните си крака попаднах вън от пътя. Схващайки веднага положението, освободих стремената и се отдадох на случайността. Конят почна а да се премята през глава надолу към пропастта. Още при първото премятане се освободи от своя товар, изтърси ме върху каменна плоча.. За щастие при премятането, бе  ме слабо засегнал и затова малко замаян скоро се околопитих, с леки болки в лявото подребрие. Другарите ми уплашени наскачаха  да ме  видят и да ми помогнат. От помощ нямах нужда, само от почивка върху плочата, дето престоях десетина минути, а конят чак долу в пропастта бе спрян от един голям храст и невредим се върна  на  пътя. Продължихме нататък пеша до селото. Събранието се състоя и един другар ме  замести. Но в края и аз бях принуден да кажа няколко думи.

По чудо и с това премеждие излязох само с пукнати две ребра , а придружаващите ми приятели със страха, как биха отговаряли пред гражданството и приятели, ако биха били принудени да се върнат в града с мъртвец. Така или иначе при грижи, неприятности и премеждия отърсих се завинаги  от полепналия партиен прах и вниманието ми бе насочено към съвсем друг- съсловния живо, дето скоро ми бе дадена възможност далеч от партии и партизанство да приложа знание и опит в грижи около  Народното здраве.

 В годините 1923 и 1934г. доктор Кисяков е директор на Народното здраве, а  през 1935-1936 година е главен секретар и подпредседател на БЧК .

 

   Във възпоменанието за неговата кончина пише: “Единствено,само спомена за твоята безгранична любов и доброта. За твоя благ характер, трудолюбие и бащински съвети, остават като вечен спътник на нашето ежедневие- като последен призив на твоето сърце. Силата на паметта е родословното дърво на поколенията. Силата, която живее в гърдите ни и ни прави горди, че сме твои деца.”

  Извървеният път  от доктор Кисяков е път изпълнен  с много  любов, обич, грижи и всеотдайност към хората  и най- вече за  жителите  на град Пловдив. Човекът, който може  да бъде пример за всяко поколение. Един еталон на подражание. С такъв човек като него, можем само  да се гордеем  и да се радваме, че той е живял,творил и  бил достоен кмет на град Пловдив

Край

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>