ЧУДОТО, КОЕТО ПРОМЕНИ ЖИВОТА МИ

 Искам да  разкажа нещо за себе си.

Още като дете, в нашия дом ставаха невероятни неща. Всичко започна от майка ми. Едно видение и пренасяне там – на тази планета. Един висш контакт с Бога и нечувани чудеса. Съживяване на починало дете в ръцете й. Премахване на главоболие, болки и други своего рода.

Полтъргайс – така го наричат хората сега. То  се появи в нашия дом. Беше  млечнобяло видение, което освети цялата стая. Една нежна енергии, които предизвикват обич в душите. Весело подскачаше и изчезваше някъде, сякаш се стопяваше. Чувах гласа му – нежен, като бащин. Вплиташе пръсти в детската ми главица. Прегръщаше раменете ми и дълго, дълго ме съветваше. Не можех да си обясня: „Кой беше той? От къде идваше?” Назовавах го само с името Бог. Той беше с мен навсякъде. Предпазваше ме от всичко лошо.

Времето течеше. Годините минаваха. На тридесет годишна възраст, се появи с  цялото си величие пред мен. Един материализиран образ, според моите представи. Облечен в бяла мантия, на преклонна възраст, с бяла брада и посребрена коса.

Стана чудо, за което не бях мислила. По необясним начин, в будно състояние, аз се намерих на Бачковския манастир. Посрещна ме монах, в коридор от колонада. Стигнахме пред ниска, колкото  ръста ми врата. Тя се отвори сама и аз влязох. Монахът остана отвън. Изненада. Беше огромна, светла зала. Но къде е олтарът, иконите и нито една свещ? Много белота и мраморен под. Тръгнах. Стъпките ми бяха бавни, кънтящи и приглушаваха ушите ми. Вървях, вървях, сякаш нямаше край. За малко да се сблъскам с бялата, варосана стена. Невероятно!

Появи се кафява, дървена рамка, колкото големината на вратата. От нея слезе Той – Беловласият Старец, сияещ от светлина. Очите му искряха от любов, а словото Му нежно, галеше душата. Беловласият Старец с лъчезарната усмивка – така Го нарекох.

По тялото ми пролазиха тръпки на щастие. Коленичих пред Него. Исках да целуна нозете Му. Той постави ласкаво десница върху рамото ми и ме накара да стана. Разговорът беше мисловен и лесно разбираем. Да, нямаше грешка! Пред мен бе Бащата на Вселената и аз трябваше да давам равносметка за своите деяния. Първото, което ми беше на ум да кажа:” Господи, аз съм толкова грешна, че не съм достойна дори да целуна нозете Ти!”

- Стани чедо! – каза Той.

Този израз ми беше втълпен. Кажи три свои желания!

- Но те са много, Господи.

Той настояваше да кажа само три от тях. По същия начин мисловно Му отговорих  и тръгнахме по обратния път. Моите желания не ще споделя с теб, но за тях, той изрече следното:

- За първото ще ми дадеш химикал!

И наново тръгнахме По средата на залата се появи катедра и Старецът застана зад вея. В лявата страна върху й, се виждаше чаша с бистра вода.

- А за второто – продължи Той. Един литър троянска ракия, ще я поставиш в пет литрова дамаджана!

Катедрата изчезна, както беше се появила и ние продължихме към вратата. Близо до нея се спряхме и Той извади бял лист, на който пишеше нещо. Прочете няколко имена, между които Елена -  името на моята дъщеря. Тогава тя беше на десет години.

- А за третото…

И в този момент, перпендикулярно във въздуха се появи рокля, в масленозелен цвят, с платка, тесни ръкави и леко в трапец. Сякаш беше определена за мене.

- И трябва да я оставиш на чудотворната икона в манастира, а тя е на Богородица.

През това време чух гласа на майка ми:

- Мимо, няма ли да ставаш?

Отворих очи и всичко изчезна. Не можах да изляза от залата. Разказах всичко на майка си и я упрекнах, че не ми даде да изляза навън. Още същия ден тръгнах да изпълнявам молбата на Стареца. Не искам да споделям за трудностите, за обиколките из Пловдивските улици. Накрая намерих плата в магазина, срещу Централни хали. Троянска ракия не можехме да намерим. Един ден съпругът ми донесе, като твърдеше, че е от този край, но дали е такава, не беше сигурен. Не знаех какво да правя. Помолих се за съновидение, да ми кажат, мога ли да занеса тази ракия? Вечерта сънувам. Намирам се в хола и върху масата, празна, стъклена, петлитрова  дамаджана. Наливам ракията и тя се превръща в червено вино. Сутринта станах и казах на майка ми:

- Можем да я занесем, защото червеното вино показва, че е същата, която търсим.

Тръгнахме към манастира и изпълнихме поръчението на Стареца. Беше ми леко на сърцето.

Измина година от тогава. Бях на почивка в Хисар с моя приятелка. Спомням си до ден днешен. Една вечер към 22 часа ми стана много лошо Имах чувството, че не мога да дишам. О, чудо! Започнах да говоря невероятни неща. Казах датата и деня на раждането на сина, на една от жените в стаята на санаториума. На друга съпругът й да се пази от кола, а на моята приятелка, че ще има дете, но трябва да занесе панделка на иконата на Света Богородица. По-късно забременя и  се роди син. Тогава тя имаше едно осиновено дете.

Годините минаваха. Започнах да развивам неподозирани качества. Виждах минали, настоящи и бъдещи събития на мои приятели и познати. Чувах гласовете на починалите. Искаха от своите близки неща, които най-много са обичали в земния си живот. Истините потвърждаваха от живите. Разбрах, че няма смърт. Че тя е само едно абстрактно понятие към преминаване от едно състояние в друго. Че тя е мостът, по който трябва да минем.

Старецът често ми казваше: „На тридесет и седем годишна възраст, ти ще изпаднеш в клинична смърт.” Молех се да не стане, защото ще предизвикам шок на моите близки. За всеки случай бях ги предупредила да не се страхуват, а да имат готовност, за да ме обслужват.

Мария Герасова

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>