Кои са наследниците на българските царе бр.163

Кои са наследниците на българските царе

Българска аристокрация безусловно е имало. Били сме царство, монархия, което само по себе си говори категорично и недвусмислено. Въпросът е къде са наследниците на тази аристокрация, има ли живи такива и защо нищо не се знае за тях днес? Говорим за Първа и Втора български империи, както пише сър Стивън Рънсиман. Тази държавна форма се управлява от елит, който е с благороднически произход по дефиниция. Смесването на българските благородници с византийските също е доказан исторически факт, което още по-ясно посочва, че благородници по нашите земи не просто е имало, но те са били цели изявени фамилии, които са управлявали държавата на различни нива и са били признати за хора със „синя кръв“, тоест за истински аристократи. Може би „благородничеството“ не е било чак толкова разпространено по социалната ни стратиграфия, както да речем в старата Византия, но фактът е факт – българска средновековна аристокрация е имало. 

Близо 500-годишното ни владичество от Османската империя не би могло безследно да изличи корените на аристокрацията, просто защото те са дълбоки, жилави и са се пръснали при завоеванието ни в края на ХІV в., което вероятно и ги е спасило. Къде обаче са те днес? 

Оказва се, че липсата на информация за българската средновековна аристокрация не е чак толкова голяма. Преди време във форумите „Бойна слава“ излезе информация за стари родове, които по всяка вероятност „съхраняват“ във вените си “синя кръв”. Публикуван беше списък на фамилии от някои градове и населени места, за които има данни, че са били с благороднически произход. Такива са: Андрейнин от Чипровци, Баласчеви от Охрид, Балина от Никопол, Бимбеловци от Факия, Бойчик от Кратово, Дебелянови от Дебелец, Джамджиеви от Килифарево, Екзарх (Стоилови) от Стара Загора, Живодер от Враца, Зикови от Ниш, Кършовски от Елена, Лолови от Медвен, Лупу от Разград, Лютови от Рила, Мавър от Драгалевци, Соимирович от Горно Лука, Радивой от Кремиковци, Раковски от Котел, Стратемирович от Арбанаси, Селимински от Сливен, Шишманоглу от Видин и още много други. Интерес обаче представляват фамилиите от Копиловец. Те са общо шест на брой – Джоджин, Качамаг, Митрович, Пешин, Прентич и Франкович. 

Изследване на швейцарския институт по генетика Игенеа доказа, че в българите тече 49% тракийска кръв, 15%-славянска, 15%-елинска, 11%-древномакедонска и 8%- финикийска кръв, съобщи БТА. Това е доказателство за приемственост във всеки един смисъл на думата. Тя може да се илюстрира и по още един начин. 

Неотдавна вестник „България“ публикува статия за българин, който пътува до Америка в началото на ХХ в. Това е Захари Гачин от село Копиловци. Неговият правнук Йордан Йорданов преди време разказва родово предание за австрийски престолонаследник, който идвал в село Копиловци, до днешна Монтана, но се криел, че е наследник на царски род. Легендата разказва, че по времето на династията Шишмановци /1323-1396 г./ самият цар плащал на специалисти от земите на Австро-Унгария, които да помагат за добива на злато и олово. Постепенно оловото придобило по-голяма цена от златото, защото приложимостта му във военните действия била много по-голяма. Някъде по това време в село Копиловци – Монтанско пристига някакъв млад мъж, облечен в монашески дрехи, за когото се говорело, че бил най-малкият син на австрийския престолонаследник. Според легендата, именно той основал рода Гачини в днешното село Копиловци.

В същото време Йордан Йорданов споделя, че в една книга преди години открил дворец с името “Гачини” в Санкт Петербург. Едва ли това отново е просто една случайност. Предстои обаче историците и специалистите от помощните исторически дисциплини – етнолози, археолози и архивисти да проучат легендите и да отсеят наслоенията на фолклора. Това е необходимо, за да разберем до къде се простира историческата истина и къде легендата е замъглила, или пък /защо не/ предала точно истината. 

Шишмановият род не е единственият, чиято история се проследява и до наши дни. Много по-древни фамилии могат да се посочат като потомци на великите български царе Асеневци, чиито корени навярно са чак в древна Троя, които също имат доказани наследници. Те обаче междувременно са се установили на остров Корфу, където живеят в свой собствен замък под Асеновски герб, съобщава сайтът forum.bg-nacionalisti.org. Друг въпрос е доколко такива родове, заселили се далеч от родината преди столетия, не са се поддали на чуждо влияниe в случая на Асеневци – на италианско, или по-скоро гръцко.

Потомци на най-древни византийски императорски династии живеят по нашите земи, например на Палеолози и Кантакузи. В село Факия пък продължава да съществува родът на Момчил войвода, родът на Стефан Караджа, който е излъчил за България редица световни олимпийски шампиони. Дирите на последната владетелска династия на Средновековна България се губят след разпадането на Втората българска държава, когато Константин (синът на Иван Срацимир) и Фружин (синът на Иван Шишман) изчезват от погледа на историците. Освен за връзките им с унгарската аристокрация, сведенията ни за тях са твърде оскъдни.

Преди около тридесет години в архивите на Анкара и Истанбул сръбската османистка Душанка Лукач се натъква на нова информация. Фружин заедно с тримата си сина се завръща в България, където служи на османската власт. Така в района на Чипровци се заселват католици, потомци на българската и унгарската династия. Родове, като например този на Пеячевичи, нямат нужда от друго доказателство за аристократичния си произход – те със сигурност са потомци на свитите на Фружин, сродили се с Шишмановия род. Освен това тази фамилия има големи заслуги по време на сраженията в региона, за което получава и баронска титла и обновява семейния си герб. След това родът се развива в Австро-Унгария, един от техните потомци дори успешно управлява Хърватска. След Освобождението на България и този род се числи към възможните претенденти за българския престол като сигурен потомък на Шишмановия род.

Разбира се, има и много други родове, историята на които може да се проследи много назад във вековете. Едни от най-значимите постижения в тази насока са стигнали до началото на ХVІІ в. Това са само някакви си 200 години след завоеванието от османците през 1396 г., с превземането на държавата на Срацимир, с което България изчезва от политическата карта на света. Двеста години не са чак толкова голям период, за да се забрави един род или неговия благороднически произход, ако е имал такъв, дори и в условията на остра политическа криза и демографски срив, които по всяка вероятност са съпътствали онези страшни години. 

Венцислав Жеков
кореспондент на в. “България” в София
/Със съкращения

http://www.burgasnews.com/istoriya-i-arheologiya/81961-koi-sa-naslednitzite-na-balgarskite-tzare

 тагове:български, царе

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>