Каквото повикало, такова се обадило. Е хей, защо са тези думи.?Нали ти казах, че оня хубосник, дето стои като пън пред нас е един никавник. Хвани го за краката, та го върти, върти, та да не може да си каже именцето. Маай, ако му знаят името, ще стане за смях пред хората. Ама, на ербап се пише! Като рекъл: „Кво ма гледаш ма? Я чупката, че ако та хвана, на пух и прах ше та направя!“ Да не мисли, че някой ще го послуша. Аз например. Вървя си право по пътя, а той не знае в какъв свят се намира. На тарикат се пише и толкоз. Да не мисли, че ние ядем само лук и не виждаме какво прави? Цял ден се шляе като гламав и обикаля кафенетата. А от де парички? Пак от портфейла на бедната му майка. Горката, ходи да се трепе по цял ден да изкара някой лев, а той, виждаш ли го, магаре за женене и не хваща никаква работа. Онзи ден казват, хванал горката си майка и така удрял главата й в стената, че тя паднала и дума не можела да каже. Взел и всичките парички и пак по кафенетата. Това човек ли е? Дори ръка не и подал, а тя лежала на пода. Добре, че била комшийката. Влязла и я заварила просната и едва дишала.И така спасила я. а такъв като сина й, мястото им е в затвора. Да лежат там и да знаят, кога собствената си майка са били. Хем мързелуват, хем бият. Нека някой да бие и тях, та да видят какво е болка.Възмутително нали
О ЛЕ ЛЕ. ПОСЛЕ НЯМА ВИНОВНИ
- Болно ми е Еми, болно ми е.
- Защо ти е болно, Краси?
- Ами как да не ми е болно? Не виждаш ли какво става около нас?
- За какво говориш? Не те разбирам.
- Щом не ме разбираш, ще ти го кажа. Нали си чула „Право куме в чьорни очи“?
- Как да не съм го чула. Май някой кум направил нещо?
-Да бе и още как.
- Казвай де, казвай! Не го увъртай!
- Щом искаш, ще ти го кажа, ама май някой…
- Ти да не се страхуваш да го кажеш!
- Аз ли? Защо да се страхувам от истината.
- Не виждаш ли болници, линейки?
- Това ли била. Това всичко го знаят.
- Видя ли сега? Затова ми е болно.
- Навъдили са се много частни болници, а линейките работят в тяхна полза.
- Да бе, да бе. Всичко е за пари. А не мислят, че народът ни обедня. Тъй ще си умрем по улиците…
- Права си Еми. Едно време беше друго.
- Съгласна съм с теб, Краси. Че беше, беше. Болниците бяха държавни. Хората се лекуваха без пари.
- Пък и заплатите бяха достатъчни.
- Сега и да умреш не можеш да си платиш, за да влезеш да те лекуват.
- Аз имам приятелка, която ми разказа една случка, косата ти да настръхне.
- Слушам, цялата съм слух.
- Ами, майка й получила силни болки в стомаха. Охкала, пъшкала. И мойта приятелка я завела в поликлиниката. А майка в момента не работила и нямала осигуровки.
- И…
- Ами какво и. Нищо. Казали й, щом не може да плати лечението, няма да я приемем в болницата.
- Брей, до къде стигнахме..
- Чакай, чакай. Върнали се в къщи и майка й починала в ръцете на моята приятелка.
-.Браво на тях!
- Направили й аутопсия и какво мислиш?
- Казвай, казвай!
- Спукан апандисит. Масивен кръвоизлив.След което остър перитонит. И до тук. Вече я няма.
- О ле ле… После няма виновни.
- Виновни сме си ние, защото допуснахме това да се случи.
- Май има нужда да върнем миналото.
Тогава хората ще си живеят спокойно и ще се лекуват безплатно.
