РУСИЯ ПОКРЪСТВАНЕ БР.165

 0071c-davinchi (1)
 
РУСИ ИВАНОВ
Известно е, че съществуват данни за ролята на България при покръстването на Киевска Русь. В същото време, в историографията тази тематика не е разработвана подобаващо или направо е отбягвано обсъждането й. Едва през 1913 г. млад российски учен, след критичен анализ на различните източници, намира отговора на загадката по този въпрос. Ученият е Михаил Приселков /1881-1941 г./ и в труда си „Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси Х-ХII века”, С.Петербург, 1913 г.”, той дава логическа документална реконструция на събитията при покръстването на киевския княз Владимир от Българската охридска патриаршия, във времето на управление на Самуил и на царуването на българския цар Роман – 987 г. I. Хронология и взаимовръзки при покръстването на Киев от Охридската патриаршия: Поход на княз Владимир, несъмнено провокиран от Константинопол, срещу България на Дунав – 985 г. /6493 г. стар стил/. Походът е неудачен и приключил с бърз мир. Несъмнено походът е запознал Владимир с положението около Дунав и какви могат да са интересите на Киев в този регион. Анализът на древните източници, направен от А.А.Шахматов, разкрива, че има два разказа за кръщението на Владимир. Най-старият разказ за кръщението на Владимир се намира в „Древнейший свод 1039 г.” и съобщава за кръщението на Владимир от ръцете на философа Константин. Източник на този разказ бил писменният паметник – предание за кръщението на българския княз Борис-Михаил. Този свод, а след него и „Память и похвала мниха Якова” са запомнили, че събитието се е отнасяло към 987 г. /6495 г. стар стил/ В последната четвърт на ХI век е била съставена друга повест за кръщението на Владимир – т.нар. „Корсунска легенда”, преместила кръщението на Владимир към времето на завземането на Корсун и в голямата степен умишлено преиначила хода на тези събития. Към това ще се върнем допълнително. Сега да разгледаме подробно „Древнейший свод 1039 г.”. Той е бил създаден в Киев и е имал за цел да разкаже как е възникнала Киевската държава, как се е приобщила към християнската вяра и как е била основана първата й митрополия. Съставена при митрополитската катедра под надзор на митрополит Теопемпт, от нечия гръцка ръка, тази древна летопис в голямата си част говори със загадки. Особено прави впечатление, че вместо действителния разказ за кръщението на Владимир и Русь, се пресъздава някаква красива, но безсъдържателна легенда за проповед на някакъв гръцки философ, за впечатлението на княза от нея и от картината на страшния съд, като това всичко е взето от българската литература и само е сменено името на българския княз Борис с името на киевския княз Владимир. Другото недоумение е още по-основателно. Защо на първия киевски митрополит не му е дошло на ум да разкаже в летописа, по какъв начин е била установена църковната йерархия в Киевска Русь и какви са нейните форми и характер до учредяването на първата киевска митрополия, която той поставя във времето 1037-1039 г.? Защо в „Древният свод от 1039 г.“ няма нито дума за тази военна помощ, която Владимир е изпращал в Константинопол, за поддържане на клатещия се трон на императорите Василий и Константин, което знаем от гръцки и арабски източници, като за събитие предшестващо похода на Корсун? Всичко това е чудно, още повече предвид факта, че по време на писане на свода в 1039 г., все още са били живи участници и съвременници на Владимировото княжение и кръщение, а и на самия княз Ярослав му е била известна семейната история за времената на баща му. Не е тайна, че сводът премълчава участието на Владимир във „византийските” вътрешно-междуособни събития от 988-989 г. Гръцкото сърце на митрополит Теопемпт, под чийто надзор е съставен летописа, разбира се, не е желаело да вади на показ досадните събития от живота на Новия Рим пред варварите и още по-малко да представя самите тях, за спасители на императорския трон от претенциите на незаконни претенденти. Това показва, че в хода на самото кръщение на Владимир, както и в самото устройство на църковната йерархия на Русь, до появлението на митрополит Теопевпт в 1037 г., и в начина на образуване на последната, е имало някакви досадни страни, според мирогледа на този грък – Киевски митрополит. Сега да се върнем към чуждестранните източници за събитията от 988-989 г. Лъв Дякон споменава в 989 г., че появяването на комета, предвещавало превземането на „Корсун от тавроскитите и на Верея от мизите”, т.е. на Корсун от княз Владимир Киевски и на Верея от Самуил Български. Кедрин съобщава, че император Василий, за да се пребори с претендентите си за трона /-патриций Делфина, Варда Фока/, с цел да привлече външна помощ в лицето на княз Владимир, му е обещал да даде сестра си порфирогенната Анна за негова съпруга, т.е. да го направи императорски зет. Зонара съобщава, че патриций Делфина е бил нападнат в Хрисопол от войски на императора и на съюзниците му народа Русь. И така, Лъв Дякон не говори нищо за покръстване. Псел, Кедрин и Зонара съобщават за сродяване на Владимир с император Василий, за негова помощ с войска в борбата за престола в Константинопол, но пък не пишат нищо за някакво покръстване. Съпоставянето на тези външни източници с вътрешния /Древния свод от 1039 г./ показва, че покръстването в Киевска Русь стои извън връзките с гръцките събития. От всички известни източници може да се реконструира политическата картина в следния смисъл: Император Василий притеснен от въстанието на Варда Фока помолил за помощ Владимир /по Кедрин/, за което на последния му е била обещана ръката на сестрата на императора Анна. Владимир изпълнил обещанието си и помогнал на императора /по Псел, Кедрид и Зонара/, но не получил ръката на Анна. Без това предположение е невъзможно да се разбере разривът между съюзниците и кратката война в Корсун, завършила с победа на Владимир /по Лъв Дякон/ и принудително изпълнение от страна на императора на обещанието по договора за брак на Владимир с Анна /по Древен свод 1039 г./. Арменският историк Стефан Таронский /Степанос Таронеци, ХI в./ пише, че първоначално император Василий изпратил за брак при Владимир вместо сестра си Анна, някаква друга придворна дама, но тази гръцка измама е била разкрита в двора на киевския княз и последният напъдил императорската делегация, след което осъществил наказателен поход срещу кримската „византийска“ колония Корсун /вж. източници – лекция проф. А. Зубов, 28 октомври 2015 г./. Можем само да гадаем, дали Самуилови представители не са взели дейно участие при разкриването на тази гръцка завера и обръщането на Владимир против император Василий и към укрепване на съюза с българската държава, отчитайки и факта, че походът на Владимир към Корсун съвпада по време с похода на Самуил към Верея, като и двамата постигат успех в начинанието си. Едва след превземането на Корсун от Владимир Василий е принуден да изпрати сестра си, като след сключването на обещания брак, Владимир връща на Василий завзетия Корсун, но пък Самуил си запазва Верея и Сервия, както и цялата Солунска и Епирска област, завзети от него в 989 г.. Но показаната картина отново е непълна. Окончателно събитията се разкриват от съобщението на Яхия Антиохийски. Този арабин – историк, чужд на „византийската” традиция, е имал повече свобода да говори за отношенията вътре в Константинопол. Той споменава за съюза на император Василий с Владимир, че е имало условие Владимир и народа му да се покръстят, за брака на Владимир с Анна, но особено важна е фразата „и не се причисляваха русите към нито един от законите…”, което е отнесено към момента на брака на Владимир с Анна. Съпоставяйки данните на Яхия Антиохийски с тези на Древния свод от 1039 г., прави впечатление, че Древния свод от 1039 г. поставя покръстването на Владимир и Русь две години преди превземането на Корсун. Това напълно разкрива картината на събитията, които можем да обобщим от тяхното начало по следния начин: Поставен в безизходица от въстанието на Варда Фока, император Василий се обърнал към крайно средство – към молба за помощ от Киевския княз, дотогава намиращ се във връждебни отношения с Константинопол. Не ни е толкова важно откъде идва тази враждебност на русите с императора, било ли е вследствие нещастната смърт на княз Светослав, в която се е подозирала „византийска” интрига, или е било вследствие на съюза на Владимир с България, сключен след неуспешния за него поход през 985 г. Молбата на императора давала възможност на Владимир да моли за това, което в друго време не се е удавало да получи нито един киевски княз. Това е бил брачен съюз с „византийския” императорски дом и независима църковна йерархия. За последната ние само правим догадка, която обаче е законна, тъй като самият този акт не е станал заради същността на самата вяра, като такава, а има политическо значение. Условията са били изяснени и приети. Яхия указва достатъчно точно времето, когато е станало това – не по-рано от 987 г. /идването на Варда Фока в Хрисопол/. Тази дата съвпада с датата на кръщение на Владимир и Русь, според Древния свод 1039 г. Това дава право да мислим, че след приемане от двете страни /Владимир и гръцкото посолство/ на указаните условия за приемане на вярата, Владимир се е покръстил със семейството си, а навярно и с народа си, като въпросът от кой християнски център е станало кръщението, засега оставаме открит. Вече бидейки християнин киевския княз Владимир е дал военна помощ за Василий и е спасил за него клатещият му се императорски трон. Но, когато е дошло време за разплатата, от страна на Василий, очевидно е станало някакво отмятане от дадените преди това обещания. Вероятно е налице опитът за брачна измама от Василий, описан от арменския летописец Стефан Таронский /Степанос Таронеци, ХI в./. Това е заставило Владимир да прибегне до обсада на Корсун, т.е. да започне военни действия против бившия съюзник. В.Г.Василевский е определил датата на това събитие – „след април 989 г.”. Барон В.Р.Розен е поставил периода като „не само по-късно от 7 април, но и по-рано от 27 юни 989 г.”. Непрекъсващата вътрешна смута /Варда Склир/, падането на Корсун /от Владимир/ и успехите на българското оръжие – падането на Верея /от Самуил/, принудили император Василий да търси мир с претендента Варда Склир и с воинствения киевски княз. Преговорите с последния касаели изпълнение на брачния договор с Анна, но в същото време не засягат въпроси относно покръстване и статут на църковната йерархия на църквата в Киев. Имаме законн оправо да мислим, че Владимир към това време вече е бил намерил начин да се сдобие със самостоятелна църковна йерархия от трети християнски център. Това е била църквата на държавата на Самуил – България. Наистина, от „византийска” гледна точка тази църква вече не е била независима, след завоюването от Йоан Цимисхи на източна България със столицата, и царството, и патриаршеството, но за Владимир подобна точка на зрение не е била меродавна, тъй като същата е могла лесно да се измени диаметрално-противоположно и за самата империя в Константинопол, при удачен обрат на военните действия на Самуил против императора. Това дава отговор на въпроса защо в източниците се споменава покръстването от 987-988 г. /Древен свод от 1039 г., Яхия Антиохийски/, но едновременно с това не се споменава за наличие на някаква гръцка църковна йерархия в Киев. По този начин „византийската” дипломатическа игра претърпяла крах, тъй като северния варварин Владимир се отскубнал от църковно-политическият капан на император Василий. Държавата на Самуил е била в напрегната борба с Константинопол и затова е могла да бъде по- отстъпчива в църковните въпроси за Владимир, тъй като по този начин отвличала от императора един негов съюзник. Установяването на църковна йерархия в Киевска Русь от Българската държава на Самуил намират редица косвени потвърждения. От всички синове на Владимир, най-известни са ни Борис и Глеб. Владимир се е покръстил в 987 г. Ако Борис и Глеб са се родили след 987 г., то кръщението им би следвало да е извършено не от гръцко духовенство, а от духовенство на българската държава на Самуил – Охридския патриархат на България и Самуил. В кръщението си братята получили имената Роман и Давид. Към 987 г. български цар е бил Роман /син на Петър и внук на Симеон Велики/, избягал от Константинопол в родината си и тук въздигнат от българския патриарх за цар и приет за такъв и от управляващия дотогава в негово отсъствие Самуил. Както е била традицията при покръствания, преминаващия към християнството е бил кръщаван на името на своя духовен отец, на практика такъв е винаги владетеля носещ християнството. Тъй като при кръщението в 987 г. български цар е бил Роман, съвършено естествено княз Владимир е приел за сина си Борис да бъде дадено името Роман, на името на духовният му отец, българския цар Роман. От своя страна във въстанието в 969 г. в западните български земи и в борбите срещу Констанпинопол, за запазване на независимата българска държавност, роля е играл и най-големият от четиримата синове на комит Никола и брат на Самуил Давид. Той е бил първият управител на тези западнобългарски земи, преди връщането на цар Роман от Константинопол и въздигането му в царско достойнство. Кръщението на Глеб /т.е. съответно и раждането му/ очевидно е станало след 996-997 г., когато Роман вече е бил починал и не е бил цар, а такъв е Самуил, който от своя страна е предложил Глеб да приеме името на първородният му брат Давид. Трябва да се допълни, че Самуил прави и стъпки към канонизиране на брат си Давид, като мести мощите му от Преспа в Охрид. По този начин именуването по християнски канон на децата на Владимир, на името на духовните им отци българския цар Роман и на първородния брат на Самуил Давид, дава предпоставки да се приеме християнизирането на Киев от Охридската църква на Самуиловата държава. Ето защо, не може да се открие името на нито един митрополит до Теотемпт, в късните и древни източници и всички те изписват гърка Теотемпт, като първият митрополит в Киев. В сказанието на светите братя Борис /Роман/ и Глеб /Давид/ и в късните записи при Вишегородската църква, се указва името на някой си архиепископ Йоан. За да се докаже вярността на твърдението за зависимостта на Киевската църква от Охридската патриаршия от времето на Владимир /-987 г./ до -1037 г., когато летописите фиксират устройството в Киев на гръцка митрополия, то трябва само да направим справка в каталога на предстоятелите на българската православна църква в Охрид. Дали няма да намерим там някой си архиепископ Йоан? Сказанието за светите братя Борис и Глеб го поставят във времето на княз Ярослав Владимирович, при пренасянето на мощите и установяването на празника на 24 юли, което според сметките на А.А.Шахматов, е в периода 1020 до 1026 г. Обръщайки се към каталога на българските йерарси в Охрид, действително откриваме, че в тези години глава на българската църква е бил архиепископ Йоан. С това уверено можем да заключим, че Владимир след Корсунската война не е взел църковна йерархия от Новия Рим /-Константинопол/, а още преди нея, се е обърнал за това в Българската държава на Самуил, откъдето се е появила църковната йерархия на Киев, която българска църковна йерархия е била продължена и след смъртта на св. Владимир, при сина му Ярослав. Когато след упорна и кървава борба император Василий е съкрушил държавата на Самуил, глава на църквата в българската държава – Охридския патриархат – е бил патриарх Йоан. С негово съдействие е бил сключен договора от 1018 г. при Струмица, който е залегнал в основата на новото устройство на покореното от Константинопол българско царство. Цяла България е била включена в самостоятелен катепанат с център Скопие и с предоставено вътрешно самоупраление. Охридската църква е останала независима от Константинополския патриархат и патриарх Йоан е останал начело, като само е променил титлата си от патриарх на архиепископ, поради това, че първият титул не е бил признат от императора. Три хрисовула на император Василий са дали правото на Охридската архиепископия да обхваща епархиите, които е имала българската църква по Доростолския патриархат на патриарх Дамян, по време на царуването на цар Петър. Охридската църква е била призната за приемник на Доростолската църква, като само е променен титула патриарх, който титул гърците признавали за Дамян, но според тях, само в лична принадлежност. Това независимо положение на Охридската църква е продължило само до смъртта на архиепископ Йоан, след което константинополския император е поставил на негово място архиепископ Лъв, „първи от римляните”, от който момент започва немалкия период на назначаване на гърци начело на Българската църква и народ и от когато тази църква започва да става от българска на гръцка, или по точно казано, е станала център за погърчването на българите. Киевската църква /на Киевска Русь/ е била в състава на Охридския патриархат и завоюването на последния от гърците, автомтично е въвело същата в състава на Новия Рим /-Константинопол/. За Константинопол е възникнало неудобството разпоредител за цяла една църква и държавност /Киевската/, извънредно важни за императорската власт, да е второстепенен агент на властта, в лицето на Охридската архиепископия, и без това натоварена със сложната задача за погърчването на българската църква и народ. Трябвало е да се придърпа църквата в Киев, пряко към властта на патриарха и императора в Константинопол. Няма съмнение, че императорът е направил предложение на Ярослав, възможно с предлагане на по-висш титул и статус – на митрополия и запазване на някаква вътрешна самостоятелност, което предложение явно е прието от Ярослав. Ако бе отказал, Киев би останал подчинен на второстепенен държавно-църковен агент – Охридската архиепископия, начело на която вече е започнало назначаване, така или иначе, на йерарси-гърци и същата е в процес на гърцизация и дебългаризация. С приемането на предложението, Ярослав и Киев сами стават второстепенни църковни агенти на Константинопол, но със запазено вътрешно самоуправление, вкл. в голяма степен запазване на българския език за църковен /-църковнославянския език/ и книжовен. Разделянето на Охридската архиепископия, на собствено Охридска архиепископия, вече като център на погърчване на българите и на Киевска митрополия, очевидно може да се търси във времето след кончината на архиепископ Йоан и назначаването в Охридската архиепископия на Лъв /”първият от римляните”/ и в Киевската митрополия на Теопемпт. Знаем, че назначението на последния е в 1037 г. Тази йерархическа нишка, която се протяга от Константинопол, чрез българския Охридски патриархат и Охридската архиепископия, може да осветли доста тъмни петна от историята на църковното устройство на Киевска Русь, както за времето до установяване на гръцката митрполия 1037 г., така и в близко време след това. Гръцката йерархия, утвърдена в Киев през 1037 г., започнала борба с учрежденията и порядките от Охридската епоха и българската йерархия на църквата. Глава на църквата в Киевска Русь, след първоучредяването й /-987 г./, е бил Охридския патриарх. Същата е била разделена на епископии, като числото им е било ограничено. Има основание да се смята, че в началото е имало идея цялата църква в Киев да е една епископия, а само Новгород да получи особен от Киев епископ. В течение на времето, с образуването на все повече отделни княжества, всяко едно от тях се е преборвало за собствена епископия. Може да се предположи също, че е съществувала и трета голяма катедра, като викарийна – Белгородската. В Древния свод от 1039 г. се подчертава, че след 1037 г. се е разширило християнството в Киевска Русь но Ярослав заповядал да се правят преводи на книгите от гръцки език на „словенско писмо” /-български език, църковнославянски/, което говори за опит да се съхрани първоучредената българска духовна традиция. Вероятно за посочената цел в двора му са приемани и български духовници, напускащи гърчеещата се вече Охридска архиепископия начело с Лъв. В същото време обаче, в самата църковна институция, след учредяването на гръцка йерархия в Киев в 1037 г., начело с митрополит Теотемпт, е започнал период на постепенна ликвидация на цялото минало и са се установявали нови порядки /-упоменати под формата „разширяване на християнството“, в написания от нечия гръцка ръка по времето на първия митрополит на гръцката църковна йерархия в Киев Теотепмт „Древен свод от 1039 г.“/, извършвани по усмотрение на вселенския патриарх и императора в Константинопол, първостепенните църковни агенти. Преследвали са се манастирите от Охридската българска епоха, запада Десятинската църква, един от изтъкнатите деятели и йерарси епископ Анастас, щастливо укрил се в Полша преди установяването на гръцката митрополия /-1037 г./, е бил представян за продажник и позорен човек. II. Заключение: Държавната християнска религия и църковна йерархия е възприета от Киевското княжество /„Русь”/ първоначално от Българската патриаршия в Охрид, при управлението на цар Роман Български и Самуил /-987/. През 1018 г., след падането на българската независима държавност, Българската патриаршия в Охрид е понижена до ранг на архиепископия, но Киевската йерархия продължава да бъде в структурите й. След смъртта на българския охридски архиепископ Йоан /патриарх Йоан до 1018 г./, църквата му се поделя на собствено Охридска архиепископия по течението и до устиието на р. Дунав на север, начело с гръкомани /-фанариоти/ и още по-на север от устието на р. Дунав, на Киевска митрополия, начело на която също след 1037 г. се поставят гръкомани /-фанариоти/. И в Охрид и в Киев гръкоманите –йерарси започват борба с дотогавашното църковно минало на тези духовни структури, с цел то да бъде заличено като материална следа, и се правят постъпки за погърчване на паството и църковните учреждения. Все пак, наличието на българска църковна първооснова, запазва Киевска Русь в лоното на българската първодържавност, писменост и култура, въпреки наслагването в много по-късни времена на гръкомански /-фанариотски/ властови политически концепции. Българската християнска традиция е предадена впоследствие от Киев /”Малая Русь”, Минор Русь, т.е. центъра, ядрото/ към Московия и други княжества /”Голяма, Большая или Великая Русь”, Мегали Русь, т.е. присъединената периферия, колония или окраинина на центъра/, където след продължила дуалистична религиозна християнско-мюсюлманска духовност /-Афанасий Никитин, „Хождение на три моря“, ХV в./, след времената на Петър I Велики и най-вече на Екатерина II в ХVIII в., се налага, в новоструктурираната на базата на Московия държавност Российская империя, гръкоманския /фанариотски/ православен проект, с мисълта за осъществяване на „мегали идеята” /големия план/ за възстановяването на „Византийската империя” на гръкоманска основа. Естествено е, че в този период българската първооснова на християнската йерархичност и следа в Киевска Русь, така добре унищожавана от гръкоманските йерарси през вековете, не е била и в интерес за изучаване в Санкт Петербургската императорска академия на науките. Това е направил за първи път едва в 1913 г., няколко години преди разпада на Российската империя, църковния историк Михаил Приселков. След 1917 г. и до смъртта му 1941 г. многократно е репресиран от вече новите съветски власти, и неговият труд отново няма база за използване и популяризиране, защото в Москва /Коминтерна, 1934 г./ към това време се приема да се работи по политическа линия за създаване на някаква „македонска държава и нация”, влизаща в рамките на бъдеща коминтерновска Балканска Федерация, и няма място за църковни трудове отпреди 1913 г., какъвто е този на М.Приселков, в които отгоре на всичко се говори за българския характер на Охридската патриаршия и на цар Самуил Български, като първоучредители на църковната структура на Киевска Русь. Удивителното е, че дори българският акад. Иван Снегаров, „патриарх” на българската историография по отношение изучаването на Охридската архиепископия /”Охридската архиепископия”, том I и II, 1924 г./, е пропуснал горепосочената връзка, видяна от М.Приселков още в 1913 г. Поне в издадения през 1924 г. от бележития български учен труд в два тома, липсват дори податки за връзките на Охрид и Киев. Въозможно е да не е имал достъп до труда на М.Приселков, от който достъп вероятно би имал нови данни и идеи за размисъл, както и към източници и анализ на същите, което би направило още по-навременно даването на отговор на въпроса, по каква линия е първокръстителската роля на Българската държава и църква, към тази на Киевското княжество /Малая Русь-център/, а оттам и към присъединените към него периферни земи и областни княжества, образуващи „всея Руси” /Голяма Русь-колонии, провинции/. Това е по линията на България с център Охрид и дейността на управляващия от името на българските царе Борис II и Роман I, а по късно и сам велик държавник и цар Самуил Български /управител 971-997, цар 997-1014 г./
 тагове: Русия, покръстване

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>