БЪЛГАРСКИТЕ КОМПОЗИТОРИ БР.165

ЕМАНУИЛ МАНОЛОВ (1860 – 1902)

 
Емануил Манолов

Емануил Иванов Манолов е български композитор. Роден е в град Габрово, а след това учи в Московската консерватория. Известно време работи като преподавател, а също и като военен капелмайстор в редица български градове. Емануил Манолов е един от първите български професионални музикални композитори. Той е автор на първата българска опера — „Сиромахкиня“ написана за нуждите на Казанлъшкия оперен театър. Други известни негови произведения са „Работнически марш“ и „Учителски марш“. Той е един от първите български композитори, които се занимават с писане на детски песни. Повечето негови произведения за деца за пръв път са издадени в сборника „Славееви гори.“ Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Учил е две години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория.
След Освобождението (1878) напуска родния си град, известно време остава в Свищов, където пее в хора на Георги Байданов. Известно време се спира в Букурещ и Одеса и се установява в Москва, където учи около 2 години пиано, флейта и хармония в Московската консерватория и прави първите си композиционни опити. След обявяването на Сръбско-българската война (1885) се завръща в България, свири в духовия оркестър на I Софийски полк. Преподава пеене в Педагогическото училище в Казанлък (1886-1888), по-късно пее в Катедралния хор на Г. Байданов в Пловдив. Капелмайстор на духовия оркестър на XXI пехотен полк в Асеновград (1890-1899), където записва народни песни, по-късно издадени в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От 1899 до края на живота си е капелмайстор на XIII Шипченски полк, диригент на любителския хор и оркестър на читалище „Искра“ в Казанлък. Тук създава голяма част от своите произведения и развива активна музикално-обществена дейност. В Казанлък е премиерата на първите две действия от „Сиромахкиня“ (1900).
Емануил Манолов е основоположник на българското професионално композиторско творчество. Автор е на първата българска опера „Сиромахкиня“ (недовършена), изградена в интонациите на градския романс и италианската класическа опера. Произведенията му са написани за професионалните и любителски състави в страната. Любителският оркестър, с който разполага в Казанлък, е непълен, което определя и състава в неговите партитури за симфоничен оркестър. Основен жанр в творчеството му е хоровата песен. Голяма част от творбите му, отпечатани в музикалната библиотека „Славееви гори“, са детски и училищни песни. Между хоровите много популярни са песента „Каква мома видях, мамо“ и китките „Мама Иванчу думаше“ и „Повей, повей, буйни ветре“, публикувани в музикална библиотека „Звукове“. Автор е на: китки за смесен акапелен хор; китки за смесен хор и пиано; литургични песнопения; маршове; детски и училищни песни, сред които класическият образец „Хубава си татковино“. Пише китки и пиеси за духов оркестър, камерни пиеси; квартет; 5 солови песни, 3 дуета и други.
Домът на културата в Габрово носи неговото име.

ДОБРИ ХРИСТОВ ( 1875 – 1941 )

 
Добри Христов

Добри Христов е български композитор, един от майсторите от Първото поколение български композитори. 
Роден е във Варна на 14 декември 1875 г. Бащата на Добри, Христо Иванов, е дребен занаятчия – кожухар, преселник от Казанлък. По време на Кримската война той напуска родното си място и се заселва във Варна, която по това време е все още слабо населена с българи. Майката на композитора е гагаузка, знае се, че родителите ѝ са преселници от Ямболско.
Средата, в която расте бъдещият композитор, насочва осъществяването на неговите стремежи. На възраст единадесет години той спечелва от сурвакане на Нова година 12 гроша, с които си купува малка флейта, на която четири години се опитва да свири репертоара на военния духов оркестър. За да научи нотите той се сприятелява с военните музиканти, от които успява да заеме партитури които преписва, и започва да дешифрира знаците, с които са записани познатите му мелодии.
Преподавал е в едно от най-елитното училище 22СОУ.Продължава да се самообразова с една подарена цигулка, а в четвърти клас, когато е на около 16 години, се опитва и да композира — отначало едногласни мелодии, после две мазурки, накрая в последните класове на гимназията и хорови песни с „пълна хармония”, дори и солово-инструментални съчинения. След това си пуска мустак.
Показателен е и начинът, по който започва да изучава хармония: моли учителя си Стоян Бешков, който е диригент на църковния хор, да му даде да преписва щимовете, понеже умее да пише красиво, при което получава възможността да си състави пълна партитура и да разгледа начина, принципите и правилата, по които се водят отделните гласове. Впоследствие се захваща да изучава и истински учебници по хармония – на Рихтер, Пьотър Чайковски, Антон Аренски и Йосеф Фьорстер.
През 90-те години създава двете хорови китки „Лиляна мома хубава” и „Пусти моми жеравненки”, с които се явява на конкурс за стипендия за обучение по музика в чужбина, където е отхвърлен. За варненската общественост това е обида, събират се пари, с които е изпратен да следва в Пражката консерватория. Един от неговите преподаватели там е Антонин Дворжак.
Трите години в Пражката консерватория обогатавят Христов с нови познания за критериите и стойностите в националното музикално изкуство. Музикална Прага живее с музиката на Бедржих Сметана (симфоничния цикъл „Моето отечество”) и на Дворжак, пред когото се прекланя. Българският музикант попада в средата на композитори, която затвърждава любовта му към националното и самобитното – към фолклора.
Умира в София на 23 януари 1941 г. на 65 години
Творчеството на Добри Христов е вградено в основите на българската музикална култура. Оставил е огромен брой хорови и солови песни; няма голям български хор, в чийто репертоар да не са включени „Ръченица”, „Леле моме”, „Ерген дядо”, „Ганината майка” или „Дафино вино”; в репертоара на българските солисти почти задължително присъстват ‘„Сивляна”, „Девойче”, „Я разтурай” или „Леле, Божке”. Не само от сцената се чува „Хвалите имя Господне”, в неделя и на празник в православните храмове звучат хоровите песнопения от „Златоустова” или от „Общодостъпна” литургия с Великата ектения, „Херувимската песен“, „Святий Боже“ и „Тебе поем“.

МАЕСТРО ГЕОРГИ АТАНАСОВ ( 1882 – 1931) 

 
Маестро Георги Атанасов

Маестро Георги Атанасов е роден в Пловдив на 6.V.1882. Диригент, композитор, пионер на българското оперно творчество. Учи в гимназия „Александър I в родния си Пловдив. Пее в ръководения от диригентите Георги Байданов и Емануил Манолов катедрален хор към църквата `Св. Богородица`; той е най-малкият хорист. 
След незавършено учение в Букурещкото музикално училище, и дипломирането си като ученик на Пиетро Маскани в лицея `Росини` в Пезаро (Италия), със звание `маестро ди музика`, през 1902 година се връща в Пловдив. 
Известно време дава частни уроци; включва се в Пловдивското певческо дружество – с него, както и със сформираното музикално трио (Александър Доросиев, Маестро Атанасов, Димо Бойчев), участва в концертни програми. Отбива военната си служба в местния 9-ти пехотен полк като тромбонист в духовата музика – при капелмайстора Спас Софиялиев. След това е изпратен в Хасково и Карлово, където работи като военен диригент; тогава излиза неговата първа песенна `Детска сбирка` (1906). През 1907 година отново се връща в Пловдив – назначен е като капелмайстор на 21-ви пехотен полк; остава на тази длъжност до 1913 година. През това време пише много песни, както и оперетите `Болният учител` (1909),`За птички` (1911), `Самодивското изворче` (1912) специално за основаната от приятеля му Димо Бойчев `Детска музикална китка`. 
В Пловдив създава и първата си опера `Борислав` (1911) по едноименната драма на Иван Вазов. През този период името му като автор на песни, диригент или изпълнител се споменава във всеки концерт на певческото дружество, във всяка програма на детската `китка`, във всяка празнична проява на `военната музика` в Цар-Симеоновата градина. 
През 1914 година е назначен като диригент на Гвардейския (първия български симфоничен) оркестър в София, където продължава композиторската си дейност – пише оперите `Гергана` (1917), `Запустялата воденица` (1922), `Македонска кървава сватба` (1924), преименувана по-късно на `Цвета` (1929), `Косара` (1926), `Алцек` (1930), а също и оперетата `Златното момиче` (1920). 
Маестрото почива на 17.ХІ.1931 в Лаго ди Фазана, Италия.

ПЕТКО СТАЙНОВ ( 1896 – 1977 )

 
Петко Стайнов

Петко Груев Стайнов е български композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринасъл значително за развитието ѝ. 
Петко Стайнов е роден на 1 декември 1896 г. в Казанлък. На 11-годишна възраст загубва напълно зрението си, вследствие нараняване на едното око, довело до влошение и на другото. Завършва Института за слепи в София (1915), където музикалната му дарба се проявява за първи път. Тогава прави първите си композиционни опити.
През 1920 г. заминава за Германия и в продължение на една година посещава частен музикален лицей в Брауншвайг. През 1923 г. завършва Дрезденската консерватория с две специалности: композиция и пиано. Завръща се в Казанлък през 1924 г. и създава първата си значителна творба – симфоничната сюита Тракийски танци в три части (1925), впоследствие допълнена с още една част -“Мечкарско” (1926). От следващата година се мести да живее в София и започва да преподава пиано в Института за слепи.
Петко Стайнов води широка музикално-обществената дейност като председател на Съюза на народните хорове в България (Български певчески съюз) и на Дружеството на българските композитори “Съвременна музика” (1933-1944). В периода 1941-1944 е директор на Народната опера. Избран е за редовен член (академик) на БАН през 1941 г., а от 1948 г. ръководи новосъздадения Институт за музика с музей при БАН (по-късно Институт за музикознание). Тази длъжност той заема до смъртта си. Умира на 25 юни 1977 г. в София. 
Жанровете, в които предимно твори Петко Стайнов са симфоничния и хоровия.
Симфоничното творчество на Петко Стайнов обхваща:
симфоничните сюити “Тракийски танци” (1925, 1926) и “Приказка” (1930),
симфоничните поеми “Легенда” (1927) и “Тракия” (1937),
симфонично скерцо (1938),
концертните увертюри “Балкан” и “Младежка увертюра” (1936 и 1953),
две симфонии (1945 и 1949). 

ПАНЧО ВЛАДИГЕРОВ 

 
Панчо Владигеров

Панчо Владигеров е един от най-видните представители на българската национална музикална школа от тъй нареченото “второ поколение” български композитори,завоювал пръв международно признание и престиж за Българската музика. В своята ярко емоционална, жизнена романтично свежа музика той се изявява като национален композитор, широко се опира на песенното и танцовото народно творчество. Сред многобройните му опери на предимно инструментална музика се отделят жанровете, чието начало в българското творчество е негово дело: Инструменталният концерт, цигулковата соната, миниатюрите за цигулка и пиано , клавирното трио. Неговият бляскав, съвършенно овладян оркестров стил го нарежда сред осново- положниците на българския симфонизъм, а извънредно богатото му и дълбоко специфично клавирно творчество го поставя на челно място в българската клавирна музика.
        Панчо Хараланов Владигеров е  роден на 13 Март 1899 г. в Цюрих (Швейцария), във семейство на интелектуалци. Безгрижно и радостно детство имат Панчо и близнакът му Любен в гр.Шумен /родният град на баща им/. Още от най-ранна възраст децата проявяват музикални наклонности и когато стават на 6 години започват да учат музика: Любен – цигулка,                       а Панчо – пиано. Първи учител на Панчо е майка му, а след това шуменската пианистка и педагожка Павла Вайсман-Жекова. Напредъкът на детето е изумителен и още на 8-годишна възраст участва в концертния живот на Шумен, дори и импровизира.
        През 1908 година, след смъртта на бащата майката се преселва в София. Двамата братя постъпват в частното музикално училище, в което Панчо учи пиано Хенрих Визнер. Същевременно взема частни уроци при най-видния тогава композитор и теоретик Добри Христов, който поощрява композиторските му влечения и ръководи първите му творчески опити.На 12 годишно възраст Панчо Владигеров композира първите си музикални пиеси за пиано и цигулка – валсове, мазурка, потпури от български народни песни.
        В 1911 година, по препоръка на Добри Христов майката завежда децата в Киев при директора на Киевката консерватория Пухалски, който силно се впечатлява от 10-минутна импровизация по негова тема от Панчо. Неговият съвет е Панчо да учи в Парижката консерватория. Връщат се в София и се готвят за пътуването в Париж, но случайна среща с френския цигулар Анри Марто , професор в Берлинската консерватория, променя този план и майката отпътува с децата в Берлин. Започва работа като лекарка, а Панчо получава държавна стипендия. Все още децата са малки, за да бъдат приети в Берлинската консерватория . Любен учи частно цигулка при Марто, а Панчо – пиано при професор Хайнрих Барт, а композиция при Паул Юон. Едва след 2 години Панчо постъпва във Вишето музикално училище.               Започват години на упорит и напрегнат труд. За 5 години усъвършенства композиторската и изпълнителската си техника. В 1914 година Владигеров композира първото си зряло произведение – Соната за цигулка и пиано в ре мажор оп.1 , посветена на Анри Марто / учител на брат му /. След това написва четири пиеси за пиано оп.2.
        През 1915 година вече е в майсторския клас по композиция на Академията за изкуства в Берлин, в класа на Фридрих Гернсхайм. Усърдно изучава фуга. По това време композира голяма творба за пиано – вариации върху патриотичната песен “Мила Родино” оп.3. В 1916 година Гернсхайм умира и Панчо постъпва в класа на Геог Шуман , а в 1917 г. учи пиано при Леонид Кройцер, който в качеството си на руски възпитаник оказва силно влияние върху изпълнителския стил на Владигеров. През тези години написва балада за глас и пиано             “Луд Гидия”, по стихотворението на Пенчо Славейков. Вече изграден като отличен пианист и често концертира сам, или с брат си.
        През 1917 година, по време на няколко месечно гостуване в Швейцария при дядото Леон Пастернак Панчо Владигеров започва своя първи концерт за пиано и оркестър, който посвещава на учителя си Леонид Кройцер. С този концерт доказва, че е симфоник по призвание и си извоюва за него Менделсоновата премия – награда от Берлинската Академия по изкуствата.
        През 1918 година Панчо и Любен Владигерови се завръщат в България, за да отслужат военната се повинност. Панчо е зачислен в Гвардейския военен симфоничен оркестър, чийто диригент е Маестро Георги Атанасов. Същевременно концертира в страната заедно с брат си. Написва редица произведения, най- значителното от което е “Десет импресии” – голям цикъл пиеси за пиано.
        След две годишна служба Панчо веднага заминава за Берлин, за да завърши музикалното си образование с отличие през 1921г. По това време композира концерт за цигулка и оркестър оп.11, който посвещава на брат си. Първото изпълнение на този концерт, характеризиращ стила на Владигеров е на 5 март 1921 г. в Берлин от немския цигулар Густав Хавеман с Берлинската филхармония, под диригентството на Фриц Райнер. Посрещнат е много добре от критиката и от публиката.
        Владигеров живее в Германия 12 години – до 1932 г. Тук е музикален сътрудник на режисьора Макс Райнхард, ръководител на Немски театър в Берлин. За този театър композира     11 пиеси , между които и познатата у нас “Скандинавска Сюита”. По- късно пише театрална музика и в България. 
        През младежките си години се повлиява от редица бележити композитори    / Щраус, Прокофиев,  Барток, Равел и др/, както и от късния романтизъм и импресионизъм, Скрябин Глазунов , Рахманинов, но постепенно личният му стил се обособяво и все-по ярко определя своя дълбоко национален характер. През 1922 г. за втори път получава Менделсонова премия за Трите импресии за пиано из оп.9 – ” Копнеж”, Страст”, Изненада”. През Берлинския си период създава още редица творби, между които “Бурлеска” за цигулка и оркестър  и                 “Българска Рапсодия “  за цигулка и пиано /1922/, “Българска сюита” за оркестър, клавирния цикъл “Български песни и танци”/1932/ и други. Във всички тях се изявявя многостранната емоционална природа на композитора и подчертано господства българската национална интонация. Музиката му завладява както с проникновената си лирика, така и с пищната симфонизация на мотивите от песните и танците на националното ни творчество. 
       “Българска Рапсодия “  е най- популярната творба на композитора и едно от най-изпълняваните му произведения у нас и в чужбина. Група българи в Берлин вдъхновяват автора, изпявайки му  една българска песен. Тя става тема на рапсодията . Певците смятат песента за македонска, затова Владигеров нарича рапсодията си “Вардар”. Всъщност обаче, това е патриотичната песен на Добри Христов  “Едничък чуй се вик”. В 1927 година авторът оркестира рапсодията в широко известния и вид. “Българска Рапсодия ” е причислена към българската музикална класика. С безспорната си сила на въздействие, дълбоко народностна същност и безупречната си художествена и музикална форма, тя има значение за нас българите, равностойно на рапсодиите на Лист, Енеску и Дворджак.
        Своята реалистична и национална линия  Владигеров продължава и в някои от следващите си оркестрови произведения като например “Българска сюита” – също едно от най- представителните и често изпълнявани произведеня на композитора. Името на Владигеров става известно в много европейски страни, виенското издателство “Универсал” отпечатва почти всичките му творби.
        През 1930 г. Владигеров се оженва за Екатерина Жекова , дъщеря на неговата първа учителка по пиано в Шумен и заминава с нея в Германия. Там вече е надвиснала фашистската опасност. Много прогресивни обществени и културни дейци, особено от еврейски произход напускат страната. Културната среда в която живее и работи Панчо Владигеров се разпада и той се връща в България през 1932 г.
        Веднага е назначен за професор по пиано, камерна музика и композиция в Държавната Музикална Академия в София.  Към края на 1932 г участва в създаването на първото българско дружество на композиторите наречено “Съвременна музика”, заедно с Петко Стайнов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов и др.
       До 1944 г. Владигеров концертира в България, Европа и Америка, създава и произведения от почти всички музикални жанрове. Тогава пише и единствената си опера “Цар Калоян”, премиерата на която е на 20 май 1936 г. в София. На следващата година операта се представя в Братислава и Любляна. Това е първата българска опера представена на  на чужда сцена. 
        В 1937 г. Владигеров композира Третия концерт за пиано  и оркестър – едно от най- високите постижения на композитора и едно от най- значителните произведения в българската клавирна музика. И в тридесетте години и по-късно Владигеров с голяма любов продължава да създава клавирни пиеси. Те почти по правило са обединени в тематични цикли. Пиесите за пиано твърде често имат жанров характер и пресъздават метроритмичното разнообразие на народната музика, правят впечатлание с разгърнатата си форма, бляскава виртуозност и напрегнато развитие, някои от тях пък са семпли и изискани миниатюри в многопланов образ. Част от репертоара на почти всички пианисти са циклите “Класично и романтично” /1931/, миниатюрите “Шумен” /1934/, “Акварели”/1942/ и др
        В 1939 г. композиторът завършва своята симфония №1 в ре минор, изпълнена за първи път на 12.април 1940 г. в Белград от Белградската филхармония с диригент Михайло Вукдрагович. Тя е монументално произведение,бликащо от героико-романтичен патос и оптимизъм. У нас се изпълнява за първи път на 7 април 1945г  под диригентството на автора от Държавния Симфоничен оркестър.
        Голям е авторитетът на Владигеров и благодарение на участието му в много международни инициативи.От 1936 до 1942 г. той е представител на Постоянния съвет на Международното Сдружение на Композиторите председател на което е Рихард Щраус. В 1938 г. участва като автор и изпълнител в музикалните фестивали в Щутгарт и Брюксел, а от 1933 до 1939 г. четири пъти е член на международни конкурси по пиано и пеене във Виена.
        След 1944 г. , през социалистическия период Владигеров е увлечен от общонародния ентусиазъм. Написва няколко крупни произведения – балетът “Легенда за езерото” /1946/,  Втора симфония “Майска” /1949/, “Еврейска поема” /1951/ и др.
        От 1953 до 1963 г. композиторът пише Четвърти и Пети концерт за пиано и оркестър – продължение на виртуозния му бляскав стил, като отново ползва теми от народни песни, постепенно обновявайки подхода си към народностните интонации. Забелязва се ярко симфонично  разгръщане на музикалната мисъл.
        В годините на народната власт Панчо Владигеров продължава активната си музикално-обществена дейност .Член  е на почти всички комисии  и жури на общобългарски състезания за певци и инструменталисти, представлява България в международни композиторски прояви конкурси и фестивали, участва в български и международни конгреси и комитети за защита на мира . Голяма е и педагогическата дейност на Панчо Владигеров. От него се учат Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Лазар Николов, Константин Илиев, Пенчо Стоянов, Цветан Цветанов, Александър Владигеров /негов син/, Васил Казанджиев, Цибулка , Иван Спасов, Георги Костов и много други.

ВЕСЕЛИН СТОЯНОВ ( 1902 – 1969 )

 
проф.Веселин Стоянов

Роден на 17 април 1902 г. в Шумен. 
Проф. Веселин Анастасов Стоянов е български композитор, пианист, музикален педагог и общественик. 
Учи пиано първоначално при баща си, след това при своя брат Андрей Стоянов в Държавната музикална академия. Завършил Пиано в Музикалната академия в София. Учил Композиция и Пиано във Виена. 
През 1937 г. започва преподавателска дейност; става професор по музикално-теоритични дисциплини в Държавната музикална академия. 
Под негово ръководство израства и укрепва цяло поколение български композитори: Тодор Попов, Димитър Петков, Ст. Ременков, Александър Текелиев, Иван Маринов. 
Автор на: 3 концерта за пиано и оркестър, концерт за цигулка и оркестър, концерт за виолончело и оркестър, концертино за цигулка;
2 симфонии; гротескната симфонична сюита “Бай Ганьо”, “Празнична увертюра”; симфоничната поема “Кървава песен”; Рапсодия за симфоничен оркестър; оперите “Женско царство”, “Саламбо” и “Хитър Петър”; балета “Папеса Йоанна”; кантатите “Да бъде ден”, “Добрият ученик”, “Балада за невестата”.
За изключителните си заслуги към българската култура е удостоен с най-високи отличия: *народен артист, *герой на социалистическия труд, *лауреат на Димитровска награда. 
Починал на 29 юни 1969 г.

ФИЛИП КУТЕВ

 
 
Филип Кутев
Филип Кутев (1903 – 1982) e представител на т.нар. второ поколение български композитори, член на Дружеството на българските компонисти “Съвременна музика” (от 1936). Учи цигулка при чешки педагог, концертмайстор е на Софийската опера и преподавател в ДМА (дн. ДМA “П. Владигеров”), чиновник във Висшия земеделски институт, оркестрант в първи пехотен полк, в оркестъра на Артилерийското кино, в кино “Уфа” и в АСО. Под влияние на Г. Атанасов Маестрото през 1930 се явява на изпит за военен диригент и започва професионалната си дейност с армията. През същата година е назначен в Бургас в двадесет и четвърти пехотен полк (на освободеното място от Г. Шагунов), където работи до 1935. В Бургас ръководи и градския самодеен оркестър при музикалното дружество “Родни звуци”. През 1935 е преместен на служба в София в шести пехотен полк (1935-39), Школата за запасни офицери (1939-42) и Военното училище (1942-44). В периода 1944-48 работи в Политическото управление на Министерството на народната отбрана, отговаря за музикалните въпроси във войската и ръководи културната дейност на Централния дом на БНА в София (1948-51).
През 1951 заедно със своята съпруга Мария Кутева основават ДАНПТ (днес Национален Фолклорен Ансамбъл “Филип Кутев”), с което поставя в България начало на движението “Народни хорове и ансамбли”. Като негов главен художествен ръководител до смъртта си утвърждава високопрофесионалното му ниво и световната му популярност. Ансамбълът гостува в Европа, Азия и Америка.
Председател на СБК (1954-72). Носител е на много престижни национални и творчески награди и ордени.
Автор е на: творби за симфоничен оркестър; много песни за народен хор; масови и концертни хорови песни; филмова музика и др. За репертоара на ДАНПТ създава авторско творчество на фолклорна основа, което се превръща в класика и образец за много други творци в жанра на фолклорната обработка. Симфоничните му произведения, създадени през 30-те ­ 40-те години, като поемата “Герман”, “Сакарска сюита”, “Пасторал” за флейта и оркестър, вокално-инструменталните му сюити, както и написаните след 1944 героична кантата “Девети септември” (първа в съвременната българска музика), Младежка симфония, шедьоврите за народен хор “Лале ли си, зюмбюл ли си”, “Полегнала е Тодора”, “Драгана и Славей”, “Димянинка”, музиката към филма “Под игото” (по Иван Вазов) и др. го утвърждават като един от най-изявените и самобитни български композитори.
 
ТВОРЧЕСТВО
Хорово-оркестрови:
“Клепалото бие” -­ балада, т. И Вазов (1929); Лазарска сюита (1938); “Девети септември” – ­ кантата, т. Б. Райнов (1946).
За симфоничен оркестър:
Скерцо (1928); Българска рапсодия (1938; ориг. за духов орк., 1937); Сакарска сюита ­ симфонична музика към поемата “Септември” от Г. Милев (1940); “Герман” – симф. поема (1940, пост. в Народния театър 1943); “Пасторал” за флейта и орк. (1943); Младежка симфония (1949); 5 симф. народни танци (1952).
Сюити за соло и камерен оркестър:
Средногорска (1937); Северозападна (1938); Източнотракийска (1938).
Камерна музика:
Духов квинтет (1930); Малка пиеса за виолончело и пиано (1945); 2 малки пиески за кларинет и корна (1948).
Песни за народен хор:
“Драганка и славей”; “Айде зайде”; “Двя са змийки бият”; “Закукала й кукувица”; “Стани ми, майчо, откачи”; “Прехвръкна птичка”; “Замръкнала е Яна”; “Полегнала е Тодора”, “Дай си, Въсе, ръчицата”, “Димнянинка”, “Дона на порти седеше”, “Замръкнала мома Яна”, “Кажи, кажи, агньо”, “Черешица род родила” и др.
За народен оркестър:
Трите пъти (1951); Шопска сюита (1952); Тракийска сватба (1961); Концертино за соло кавал и орк. (1962) и др.
Музика към филми:
“Под игото”, реж. С. Василев (1952); “Неспокоен път”, реж. Д. Даковски (1955); “Героите на Шипка” (1954, съвместно с Н. Крюков); “Хитър Петър”, реж. Ст. Сърчаджиев (1960).
 
 
ЛЮБОМИР ПИПКОВ (1904 – 1974)
 
Любомир Пипков

Любомир Панайотов Пипков (1904 – 1974) е един от най-големите български съвременни композитори. Той е създал богато товрчество в почти всички области на музиката. Произведенията му се отличават със значителността на своята тематика и изострената идеина насоченост. За големите си заслуги към българската музика Любомир Пипков е удостоен с най-високите отличия – носител на почетните звания Герой на социалистическия труд, Народен артист и три пъти лауреат на Димитровска награда. Любомир Пипков е роден на 19 септември 1904 г. в Ловеч, в семейството на Панайот Пипков. Прави първите си музикални опити през 1918 г. От 1919 г. учи в Музикалното училище в София в класа по пиано при проф. Хенрих Визнер и Иван Торчанов. Любомир Пипков написва първият химн на ПФК Левски през 1921 г. – тогава той е само на 16 години. През 1923 г. написва “22 вариации за пиано”. През 1926 г. заминава за Париж, където учи в Ecole normale de musique - композиция при Пол Дюка, пиано при Ивон Лефебюр, и слуша лекциите по история на музиката на Надя Буланже. През тези години написва “Клавирно трио”, “Соната за цигулка и пиано”, песните “Воденичар”, “Любовта на хамалина”, баладата “Конници” (1929) и “Първи квартет” (1928). Завълшва през 1932 г. с отличие и награда. 
През 1932 г. се завръща в България. Участва в дружеството “Съвременна музика” и е негов секретар от 1941 г. Работи като корепетитор, хормайстор и директор на Софийската народна опера. В периода 1932-1937 г. пише операта “Янините девет братя” – първата българска народна музикална драма, изградена върху стара легенда от османското владичество, в която с голяма драматична сила разкрива съдбата на българския народ.
През 1934 г. Любомир Пипков написва вокално-симфоничната поема “Сватба” по едноименното стихотворение на Никола Фурнаджиев, която пресъздава събитията от Септемврийското въстание. През 1940 г. се появява и неговата “Първа симфония – Героична”, посветена на героите от Гражданската война в Испания. Следва операта “Момчил”, в която идеята за свобода и борба намират ярко въплъщение.
В периода на социализма Пипков работи като директор на операта, председател на Съюза на композиторите и професор по вокални ансамбли в Консерваторията. Тогава създава популярните химни “Шумете дебри и балкани” и “Химн на 9-ти септември”. Той пише и големи композиции: “Героична увертюра”, “Концерт за пиано и оркестър”, “Втора симфония”, “Симфоничен – концерт за виолончело и оркестър” (1957), “Оратория за нашето време” (написана през 1959 г. върху Шест писма на поета Владимир Башев). Написва операта “Антигона 43″, “Трета симфония”, “Четвърта симфония”, “Концерт за кларинет и оркестър” и “Четвърта симфония”, Вторият и Третият струнен квартет, инструменталните си концерти и много други.. 
Председател е на организационния комитет на „Мартенски музикални дни“ (Русе), „Люлякови музикални празници“ (Ловеч) и българската секция на Международната асоциация по музикално възпитание. Концертира в Чехия, Полша, Югославия и др. Основател на списание „Музика“.

МАРИН ГОЛЕМИНОВ

 
Марин Големинов

Марин Големинов е български композитор, музикален критик и диригент. 
Роден e в Кюстендил. Взема уроци по теория на музиката и хармония при проф. Н. Атанасов. През 1927 г. постъпва в Държавната музикална академия в София, където учи цигулка при Т. Торчанов, камерна музика при А. Стоянов и теоретични музикални дисциплини при Д. Христов, Н. Атанасов и др. През 1931-34 г. следва композиция в Париж („Скола канторум”), при известния френски композитор и педагог Венсан д’Енди, и диригентство при Марсел Лабе. Взима уроци от именития композитор Пол Дюка в „Екол Норма“. Завършва „Скола Канторум“ със златен медал.
След завръщането си в България (1934) става член на дружеството на българските композитори „Съвременна музика”. Последователно е учител по музика в Първа и Втора мъжка гимназия в София. Редовен преподавател в Музикалната академия от 1936 г., доцент от 1943 г. и професор от 1947 г. по композиция и оркестрация. През 1930 г. дава първия си авторски концерт. През 1934 г. пише „Първи струнен квартет”, първата акапелна хорова песен „Луд гидия” по Пенчо Славейков (наградена на Славянския хоров конкурс в Белград). През 1936 г. едновременно участва като изпълнител в състава на квартет „Аврамов”, дирижира концертите на Камерния оркестър при Радио София, за който написва няколко сюити („Балкан”, „Гайдар”, „Сюита от 5 македонски народни песни”), „Втори струнен квартет” и др.
Специализира в гр.Мюнхен, Германия композиция при проф. Йозеф Хаас и дирижиране при д-р X.Кнапе (1938-39). Завършва (1940) танцовата драма „Нестинарка”, поставена за пръв път в Софийската народна опера през 1942 г.
През 40-те години на XX век създава значими произведения: „Симфонични вариации върху тема от Добри Христов”, поемата за бас и оркестър по текст на Асен Разцветников „Селска песен”, Трети струнен квартет „Старобългарски”, „Втори духов квинтет”, „Прелюд и токата” за пиано и оркестър (през 1954 прибавя още една средна част „Ария”), „Прелюд за виолончело и пиано”, „Пет скици за струнен квартет”, „Концерт за виолончело и оркестър”, операта „Ивайло” (либрето от М.Петканова), „Шест миниатюри върху народни песни” за струнен квартет, „Три народни песни” за бас и оркестър, „Малка сюита” за соло виола, „Поема за партизаните” (симфоничен оркестър), „Пет импресии за пиано соло”, „Младежки страници” (пиеси за пиано, хорови и солови песни).
През 60-те и 70-те години на XX век композира „Концертът за струнен квартет и струнен оркестър” (1963), „Детска симфония” (1963), две „На мира в света” симфонии (1967, 1969-70), духово трио за обой, кларинет и фагот, „Три миниатюри” за сопран и камерен оркестър по текст на В.Парун, Четвърти струнен квартет — „Микроквартет” (1967), кантатата „Отец Паисий” (за хор, солисти и оркестър), „Природа” (пет импресии за глас и пиано по текст на Ст.Гечев), „Концерт за цигулка и оркестър” (1968-69), операта „Зографът Захарий” (либрето П.Спасов), танцовата драма „Дъщерята на Калояна” (либрето В. Консулова и П.Луканов), ораторията „Титанът” (по текст на Б.Божилов, посветена на 90 години от рождението на Георги Димитров), „Концерт за пиано и оркестър” (1975), „Седми струнен квартет” (1977), четвъртата симфония — „Шопофония” (1977-78), „Квинтет за медни духови инструменти” (1978)
През 80-те години на XX век композира „Концерт за струнен оркестър” (1980), операта „Тракийски идоли” (либрето Ст.Дичев), „Симфонични импресии по картини на Майстора” (за висок глас и симфоничен оркестър, текст Г.Струмски, 1981-82), Диптих за флейта и оркестър (1982), Осми струнен квартет (1983).
Развива активна музикално-педагогическа дейност. Ректор на Българската държавна консерватория (1954-56), директор на Софийската народна опера (1965-67). Представител на България в „Трибуна на композитора” при ЮНЕСКО.
През 1983 г. в Кюстендил е организирано тържествено чествуване по случай 75-годишния му юбилей.
Носител на множество държавни и международни отличия : орден „Георги Димитров” (1983), Димитровска награда (1964), Международна награда на Виенския университет на името на Готфрид фон Хердер.
Герой на социалистическия труд (1978), народен артист (1965), “почетен гражданин на гр. Кюстендил” (1983). 
Марин Големинов създава ценни произведения в различните области на музиката – симфонични, вокално-инструментални, камерни, музикално-сценични и други произведения, между които се открояват: 
„Ивайло“ – опера (1959) 
„Зографът Захарий“ – опера (1972) 
„Тракийски идоли“ – опера (1981) 
„Нестинарка“ – балет (1940) 
„Дъщерята на Калояна“ – балет (1974) 
„Златната птица“ – музикална приказка (1961) 
„Селска песен“„Титанът“ – вокално-инстументални творби
петструнни квартети, концерт за виолончело и оркестър, концерт за струнен квартет и струнен оркестър, хорови песни, 2 симфонии.

ПАРАШКЕВ ХАДЖИЕВ ( 1912 – 1992 )

 
Парашкев Хаджиев

Роден на 14 април 1912 г. в София. 
Проф. Парашкев Хаджиев е най-големият български оперен композитор 
и именит педагог. 
Завършил Композиция в Софийска музикална академия, при Панчо Владигеров). Специализирал във Виена, Прага и Берлин. 
Характерни за неговата музиката са: ритмо-метрическото разнообразие (основано върху неравноделни народни размери), ясната и стегната форма, преобладаващата лирико-хумористична тематика. 
Работи и в областта на масовата песен, естрадната и танцовата музика. Разработил е много народни песни. 
Автор на: оперите “Деляна”, “Мадам Сан Жен”, “Имало едно време”, “Луд Гидия”, “Айка”, “Албена”, “Юлска нощ”, “Майстори”, “Пет милиона и нещо отгоре”, “Мария Десислава”, “Звезда без име”; симфонична “Младежка танцова сюита”; 2 струнни квартета; 2 сонати за цигулка и пиано; концертино за цигулка и оркестър, концертино за флейта и оркестър; сюита за цигулка и пиано; пиеси за пиано, хорови и солови песни. 
Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия, на сцените на всички български музикални театри. 
Удостоен с Димитровска награда (1962). 
Починал на 28 април 1992 г.

НИКОЛАЙ КАУФМАН

 
Николай Кауфман

Академик Николай Кауфман е една от големите фигури в българската музикална култура. Посвещава пет десетилетия на българската хуманитаристика като музиковед, фолклорист, композитор и педагог. Името му е известно не само сред българската музикална, фолклористична и и култулна общественост, но и сред учени хуманитаристи, музиканти, професионалисти и самодейци, изпълнители, диригенти, учители… Едва ли има село, където да не е записвал фолклорна музика, читалище, колектив, ансамбъл, където да не се пеят негови песни. Талантливата му музика звучи по радиото, телевизията, от концертния подиум, у нас и в чужбина. 
Истинските фолклористи не се боят от това, че ще ги нарекат “автентични” или “неавтентични”. Напротив, всичко, което върви през хората, по хората, е важно за фолклориста, защото едно време има едни посоки, друго време има други посоки, а има междинно време, което събира посоките. Да се хване точно това събиране на посоките е важно – никога няма чиста посока, винаги е някаква мешавица от различни неща… 
Фолклористът вкуса си не бива да гледа. Той трябва да се съобразява с вкуса на хората, които са дали информацията и които са живели с тази музика… 
Ще се родят нови форми на съществуване на фолклора, без това няма да мине. 
Нашето време ще бъде интересно за музиколозите след 50, след 100 години – ще се ровят, ще ни отричат, ще ни признават… 

http://classic-ahf.blogspot.bg/p/blog-page_2238.html
тагове: българските, компоизтори

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>