Древното българско учение е комплексна наука, която включва космогония и астрология, учение за световете, учение за прераждането, есхатология и предсказване на бъдещето, управление на времето, държавно управление. Това знание е било предавано заедно и по отделно според разпределение на функциите между свещени родове, формирали наследственост, която гарантира физическа издръжливост, качества на характера и ума, духовни и морални способности. На тази база се е конструирала реалността, като отражение на друга по-съвършена действителност. Затова цялото общество на траките е било функция на духовното предназначение, а не на материалното. Сега е трудно да се направи възстановка на действителните обществени взаимоотношения, защото се е загубило това висше предназначение. Но не всичко е загубено. Следи са останали навсякъде. Ще разгледаме връзката между тези, останали в Босна и някои артефакти, които са сякаш в друго измерение и в днешния ден, но са в пределите на България.
Босна се прочу след 2001 г. с едно от археологическите открития на Семир Османагич – пирамидите над село Високо. Според някои учени това не са пирамиди, а естествени образувания. За изкуствения произход, обаче говорят както камъните с руни, намерени в тунелите наблизо, познати и по нашите земи, така и самата конструкция на пирамидата на Слънцето. Изследвания са показали необичайни аномалии както на върха на пирамидата, така и в тунелите. Има косвени доказателства, че богомилите в Босна са били пазители на съоръженията, тъй като богомилството е било официална религия до Късното Средновековие.
Но каква е връзката с България?
Близостта на нашите народи е очевидна. Езикът е сходен с българския, напълно разбираем и то повече от някои наши диалекти. И това е напълно обяснимо. Части от Босна, Херцеговина и Хърватска са били в границата на българската държава или са граничили непосредствено с български земи. Най-интересната връзка обаче е чрез т.нар. стечки – каменни стели с привидно наивни изображения, издялани грубовато, обявени за типично местни погребални паметници. На тях се намират поредица от много характерни и повтарящи се символи. Те не могат да бъдат обяснени, обаче, без знание за древното българско учение. Наричаме го с това общо, но по-точно название, защото разгледано само за себе като орфизъм, богомилство или българско християнство, то не отговаря кои са корените му и как да се тълкуват в днешния ден неговите свещени завети.
Нека разгледаме един артефакт, който има различни трактовки, но не и такава, която касае космогонията на българите.
Това е амулет или печат от Берлинския музей с „разпънат” Орфей с интересен текст на български език.
Фиг. 2 и фиг.3
Орфей на амулета е разпънат като Христос, въпреки че артефакът е датиран от 2-3 век сл.Хр., когато все още рязпятието не се използва в иконографията. От друга страна е мното необичайно да си представим, че певецът с медения глас, който е омагьосвал природата и хората, е бил разпънат. Следователно истината за това странно послание е в представата на нашите предци за духовните ценности на епохата. Друг е въпросът дали предметът е датиран правилно, което ние няма да изследваме, за да не се отклоним от съждението.
На помощ ни идва втората фигура, която е копие-графит на действително изображение на стечки от Некшич, представени в книгата на Рудолф Куцли „По следите на богомилите. Изкуство, история, символи”. Авторът не стига по-далеч от обичайното тълкуване на фигурите по стелите като просто антропоморфни, зооморфни или свързани с живота след смъртта. В съпоставката между двата артефакта по-горе ясно се открояват приликите. А те са наличие на централна фигура, около която има звезди – в единият случай те са 7, а в другият- 6, както и странното присъствие на Луна. Централната фигура в трите варианта на стечките показва, че посветеният има определена власт над злото, изобразено като повален звяр, а и бойната поза на фигурите показва вътрешна и външна борба. При амулета изображението на латинско V няма нищо общо с буквите. Това е символ на власт над дверите на отвъдния свят и смъртта. При траките при дълбоко посвещение и особено при възкресение дверите на храма са се счупвали, за което имаме свидетелство на свещени места като Старосел, Свещаре и др. Интересно е, че подобно нещо виждаме описано в Новия Завет, когато в храма завесата, която отделя олтара на божието присъствие, се разкъсва в момента на възкръсването на Христос.
На стечките още виждаме меч, щит и птица, които имат пряка връзка с теогонията. Мечът за християните е словото божие, а щитът е вярата, записано в Новия Завет. Но тук имаме изображение на Луна и звезди. Знае се, че богомилите за почитали четирите равноденствия и са извършвали мистични обреди, чийто отглас е останал в българските фолклорни традиции. По време на тези специални дни в годината човек е по-близо до другите измерения. И на стечките, и на амулета с разпънатия Орфей това е означено със звездите, които в единия случай ограждат цялата стилизирана фигура, като така седмата звезда е самият човек.
Но да се върнем на текста на амулета с Орфей, където „Вакиккос” е записано по особен начин и също е указател за тайната на посвещението в знанието за преражданията и бъдещето. „Вак” на тракийски е жрец, но очевидно за да се премине във висшата лига е необходимо нещо повече от знание. Оттам идва словосъчетанието „вакло агне” – т.е жертвен агнец. Не случайно и за Исус се използва този термин – „жертвен агнец за нашите грехове”.
Ключовият елемент при прераждането според тракийския орфизъм е огънят и поради тази причина за да се стигне до доброволната жертва на съгласуваното преминаване в отвъдното, трябва тялото да премине през особена трансмутация, което е подобно на разпъване на кръст. Кръстът е древен символ на Слънцето много преди да бъде припознат в християнството. Обаче кръстната смърт при посветените означава съзнателно и конвоирано от други посветени преминаване в отвъдното, където още в този живот се знае какво ще бъде следващото прераждане. Затова кръстовете по богомилските стечки са минимум два, а доста често и три.
В България има стечки, чиято древност не е призната. На една от тях в Разградско се виждат три амфори, от които излизат три кръста. На друга от Софийско има изрязан кръст, който показва, че преминалият в отвъдното е преминал през трансмутацията чрез запазване на съзнанието в пълна яснота.
Фиг.3 Стечка от Имотски, Хърватск №4 Стечка от Разград
Фиг. 5.Храм гр. Яйце,Босна Фиг. 6. Стечка от Софийско
На стечката от Софийско виждаме интересни детайли, разкриващи дълбочината на древното българско учение. Имаме изобразени освен четирите равноденствия в четирите посоки на света и малки изпъкнали „копчета”, които са в хоризонтала и вертикала по 7, а освен това така се образуват три кръста един върху друг.
Нека да видим и кой осигурява прехода към вечния живот през седемте портала и с помощта на водача от седма степен, изразено както чрез седемте зведи както на стечките, така и на амулета с „разпънатия Орфей”. Известно е, че богомилските общности са имали по седем дедеца с високо посвещение.
На един друг артфакт намираме отговора. Златен пръстен от времето на траките показва богинята Кибела със същия знак върху главата й под формата на Луна и заобиколена от 7 звезди. Време да погледнем изображението на спътника на Земята и да си отговорим дали отново няма подтекст. Всъщност обърнатата Луна с роговете нагоре е символ на изгрева на Слънцето и отговаря съвсем точно на египетския йероглиф за огнения диск, който се намира много често върху главата на Изида или на Хатор. Но този символ е и таен код за черното слънце, което е в центъра на Земята или пък според някои учени е скритата планета в нашата система. За други пък това е тройната звезда Сириус.
Фиг.7
Имаме още потвърждения за древността на артефакта с Орфей или поне на учението, което са предавали от поколение на поколение българите. На малко кръстче от експозицията на Шуменския музей откриваме интересна податка. Върху изображението има отново имаме Луна и Слънце в горната част на рязпатието, което определено е свързано с космогонията, която е вероятно още от прото тракийската епхоха
8 Шуменски музей
