и как тази липса се отразява върху съвременното българско общество 

Напълно нормално е хората, родени и израснали в една държава, да я обичат. Да обичат нейните обичаи, нрави, нейните традиции, природа, език, история. Напълно нормално е да се гордеят с тях и да са  готови да жертват нещо от себе си за благото на страната, където са се родили, и за доброто на хората, сред които са се родили. Напълно нормално е да изпитват удоволствие само при мисълта, че са родени именно там, а не някъде другаде. Напълн нормално е. Но не и в България. Тук в момента е обратното – хората не изпитват, не чувстват дълг към Отечеството си, а смятат, че то има дълг към тях, и то не един дълг, а цяла камара: то им дължи образование, дължи им работа, дължи им удоволствия и лесен живот, дължи им богатсвто и слава. И никога не може да им се издължи напълно, защото претенциите им се увеличават постоянно. Вместо да са благодарни, че ядат хляба му, че пият водата му, че дишат въздуха му, че изобщо съществуват чрез него и благодарение на него – те го мразят, защото не е в състояние да задоволи безкрайната им лакомия. Клеветят го, хулят го, плюят го, и когато вече не могат нищо повече да откопчат  – напускат го и се отричат от него.

 На какво се дължи това обезбългаряване? Как то се отразява на съвременното българско общество и ще има ли край, или няма да има? Това са проблемите, които ще се опитаме да анализираме.
 Медиите преди време съобщиха, че родолюбците в България са само 6%. И взех да се замислям: от близо 7 милиона население 6% е една нищожна цифра. Ами другите 94%? Те какво обичат? Та нали ако един народ не обича земята си, националната си самоличност, държавата си, той е обречен?! Добре, днес са 6%, утре могат да станат – и сигурно ще е така – 1%. Тогава кой ще го е грижа за за България, за нейното оцеляване, съществуване и развитие? -Никой, казах си аз, както е и днес.
   А какво е днес: голяма част от народа ни – да не кажа по-голямата – все повече и повече обеднява, затъпява, освирепява: усещането за бедност е 9 пъти по-масово в сравнение с това преди 10 ноември 1989г.   за 10 години от катастрофи са загинали 9000 души; на изпита по български език в нашия университет има 953 двойки, или 33% от всички явили се. Телевизии и вестници постоянно ни заливат с Ниагарски водопад от информация за грабежи, убийства,  изнасилвания, инфлации, кризи, нисък стандарт на живот, наркомания и проституция сред учениците, пламъкът на които се разпалва в  най-кратък срок, но с най-дългосрочни последици.  Не случайно на въпроса “Какво ви тежи най-много в днешния ден?” академик Николай Хайтов отговаря така: “Помрачените хоризонти над България, топящият се, разнищен слисан и сащисан български народ, сдъвкан от партизанщината, която го дояжда, противопоставя хората един на друг в непрестанно сеене на проклета омраза, която отравя цялата ни действителност. Всички са разнищени от тая адска немотия, безверие и анархия. “/Троянските коне в България том1/.
Как така се стига до такова бедствено положение и откъде идва то? Та нали имаме закони, конституция, органи на реда, които да следят и контролират тези отрицателни явления, рожба на тъмните, оловни нагони на обществото? Полиция, прокуратура, армия – къде са? Та нали президентът и премиерът имат цели дивизии чантармерия от   по няколко стотин хиляди държавни чиновници, които са проводник между законите и хората, нали съществуват с единствената цел да внася дисциплина и ред, защо не го правят? Защо не мислят за след 100 години примерно – както мисли една Турция, както мисли една Гърция, – а работят винаги на парче – от днес за утре?
 Отговорът според мен е много прост и е даден преди хиляди години от Хораций: “Каква е ползата от закони, когато няма нрави?”  А нравствеността се придобива по два начина: чрез възпитание и чрез образование. У нас и двете са напълно скапани в момента, и то не само в момента, а от няколко десетилетия насам: образованието ни е абсолютно негодно и не е в състояние малко от малко да цивилизова българската младеж и да ги накара да се замислят за нещо по-високо от яденето, парите и удоволствията, да ги провокира да си поставят някаква по висока цел от задоволяването на телесните нужди, които, според Маслоу, са най-ниското стъпало от пирамидата на потребностите; възпитанието също е в пълен упадък, тъй като то се гради не от националните традиции, националната литература, история, идеали, а от телевизията, която бълва денонощно американски порно- и екшънфилми, проповядващи насилие, алкохолизъм и живеене, колкото се може по-леко и приятно, движение по най-малката съпротива на живота. 
 99% от програмите и предаванията в момента са просташки, безсмислени и бездарни.  Всички търсят сензацията, крясъците, шума. Не се спират пред нищо, дори пред това да говорят, търсят, иронизират и откриват лоши черти и страни в характера и поведението на наистина велики българи. В името на комерсиалния успех не пожалват нищо. Никой не говори за отличили се българи, дали живота си за тая страна, никой не говори за литература, за история, за изкуство, за театър… Не говори, защото никой няма да го слуша, защото българският народ търси шареното, лесното и интересното, защото сега е всеяден. И точно тия най-просташки и елементарни предавания са гледани най-много, имат милионна публика, тъй като са лесни за разбиране, не искат много-много внимание и култура и всеки може да ги погълне. Това е първият и главен убиец на нравствеността. Другият и още по-главен е образованието.
 Една мисъл гласи, че ако искаш да удушиш нацията, хвърляш примката на образованието, което сега е в ръцете на абсолютни некадърници. Те нямат чувство за дълг към тези ученици, както е било в началото на миналия век. Те гледат ден да мине, друг да дойде и така да избутат месеца и да си вземат заплатата, без 5 пари дадават накъде отиват тия ученици и че те утре като завършат,  ще се озоват в задънена улица, тъй като нищо няма да могат и нищо няма да знаят. Знам го това много добре и от личен опит, тъй като преди 2 години съм завършил и картината е пред очите ми. А каква е тя? На повечето учители просто не им се караше час и ни пускаха, а ако не ни пускаха да си ходим, не ни караха нищо да правим.  Нали имало уж закони за образованието?! В часовете по литература, където трябваше уж да изчаваме Ботев, Вазов и другите ни национални светила, от 27 човека 22-ма играеха покер, госпожата седеше отпред и ги гледаше като теле железница. В часовете по история пък, където уж трябваше да се изучават националните подвизи и геройства, учителят само говореше за футбол, какви мачове бил гледал, какви предстояли и т. н. Другите преподаватели няма да ги споменавам, но и с тях не беше много по различно. Ще кажа само, че предпочитах вместо да ида на училище – да си седя у нас и да чета и твърде често го правех, но да не изпадаме в подробности.  Това скапано образование е гнилата почва, върху която са положени темелите на съвременното българско общество. Съвременно е само по външност, а отвътре си е първобитно.
 Спрях се нарочно на историята и литературата .  Именно “родът”, сиреч историята, винаги е имала една и съща основна цел – да създава национално самочувствие у подрастващите, да ги възпитава в любов към Отечеството и в готовност да се поставят обществените интереси над личните. Та нали навремето още Паисий е казал: “Българино, знай своя род и своя език…” В тия няколко думи е вложен смисълът, главният смисъл, който един народ трябва да следва и търси; смисъл, който е основният градивен елемент на националното му самосъзнание; смисъл, който превръща народа в съпротивляваща се нация, която успешно да устоява на центробежните сили, рожби на хищническите и корумпирани нрави, така характерни за нашето “прагматично” време, на другите заобикалящи го народи . Ненапразно Бисмарк е казал, че Германия е велика, защото такава са я направили учителите по история. А нашите май че искат да правят учениците футболисти… Не случайно Стефан Цанев започва своите “Български хроники” с думите: “Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история… авторите са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя  народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната…”
 Да кажем и няколко думи за литературата и българския език. Споменахме те колко усърдно се изучават в училище… А известно е, че без език – няма народ, няма държава. А българският език, както твърдят някои езиковеди, сега е подложен на такова мачкане и оварваряване, каквото не е видял никога досега. За 10 години чуждиците са се увеличили с 56%. Повечето надписи на магазини и табели са на английски, латински, френски и на всякакъв език, само не и на български. И това е напълно ясно, но още по-пълно и ясно е положението на неграмотността, на пълната неграмотност, която цари у нас. Неуспоримо доказателство за това е резултатът на изпита по български език в нашето училище – 33% от 3000 има души слаб 2. А сред незавършилите процентът предполагам не, а 100% съм сигурен, че е много по-висок. И оттук веднага какво следва? Че щом не могат да овладеят елементарните правила на граматиката, щом не са научени как да го направят, напълно нормално е да не могат да овладеят самите себе си. Напълно нормално е да не могат да се справят с едно по високо изискване на живота , щом не се справят с ниското изискване на граматиката – това си е едно естествено уравнение. И е напълно нормално, щом като ученик ти си негоден, като член на обществото, като спазващ обществените норми, закони, правила и морал, да си също толкова – да не кажа още повече – негоден, или както гласи една красива българска поговорка: “От млад глупак стар мъдрец не става”.
 От от всичко горе казано пък какво следва? Че когато ти си възпитан от телевизията, когато не познаваш историята си, когато си неграмотен – ти се превръщаш в лесно контролиран, програмиран и манипулиран човек. Щом си с ниска култура – нормално е да се опитваш да я издигнеш чрез подражанието на някоя чужда, вносна , защото това подражание е  основният признак на липсата и най-добрият водач към националното самопредателството и към зависимостта от външни фактори.  Ширещият се у нас космополитизъм е категорично доказателство за това: вносни и блудкави порно- и криминални романи, които удушиха националната ни литература (Когато веднъж запитах една бабичка, продавачка на книги: “Абе тук няма ли нещо от българската класика, ами само такива мъртворедни книги?”, тя ми каза: “Ами това се търси!”); вносна поп култура, парализираща нашата традиционна;  вносни песни, които затриха нашия фолклор и нашите народни песни. “Гърци или сърби да се отрекоха от песните си – казва Николай Хайтов, третият по издаваност автор у нас, в предаването “Портрети” на Българската национална телевизия през 2002 година, – не, пеят си ги и мога да кажа, че Лепа Брена беше голямата крепост на сърбите, която не пусна там бийтълси-мийтълси да се мотая и това много спомогна, те си го има самочувствието де, но запази Сърбия. Ами гърците? Те веднага намериха един Теодоракис и сега си му пеят песните и пет пари не дават каква друга музика имало. Ние само тука се кълчиме, та пускаме такава чужда музика…”
  От това, което чета като история, разбирам, че тая склонност на българина към чуждопоклонство не е от вчера, и още през далечната 1871г. Славейков много точно и ясно я описва, като казва, че народът ни отдава по-голяма почит на чуждото, не защото е по-хубаво , а защото е чуждо и ново за него. Също така и Йовков, и Вазов, и Хайтов, а в наши дни и Стефан Цанев,  говорят  за този проблем, отразяващ се негативно върху характера на народа ни, който е съдбовно свързан с неговото съществуване. Проблем, който задушава българското национално самосъзнание, като не позволява на онова, което е заложено в гена на нацията ни като инстинкт за оцеляване и съпротивление, да бликне. Може би ниското ни самочувствие като народ в момента е резултат от специалната система, която Османската империя е имала за мачкане самочувствието на българина: не са му давали да носи цветни дрехи, а само черни и сиви; не са му давали да носи шапка, по-висока от два пръста; когато минава с кон през населението място трябва да слезе и да го види, и много други ограничения и унижения , който са действали 500 години и са се превърнали в един генетичен недостатък, проявяващ се и днес, който е в основата на всички по-значими национални бедствия.
 А сега какво да кажем за заключение? Може би все още има надежда, може би се вижда светлина в края на тунела и бъдещите поколения ще поправят грешките.  Че сега сме я ударили здраво назад – за това и съмнение не може да има, но пък утре може да я ударим напред, защото както е известно в една книга за римските легиони,  където е дадено обяснение за храктера на южните народи, написана още през пети век и защо комисията от несменяеми офицери зорко следят в тях да не попаднат хора от Дунав на юг : “Това са хора на импулсите, на тласъците – дръпнат ли напред, никой не може да ги стигне, дръпнат ли назад – пак никой не може да ги стигне. Силното южно слънце ги пече и то се отразява върху цялата им физиология, като ги прави неспособни на дисциплина. Иначе са хитри, умни, бързи, подвижни, бойци, много добри, ненадминати понякога, но дисциплина няма, защото това е заложено в рядката им кръв…” Може пък утре да дръпнем напред и да не може никой да ни стигне. Кой знае…

Георги Чотрав

тагове: на какво, дължи, липсата, национално савмосъзанние