НА РЕЛИГИЯТА И НРАВСТВЕНОСТТА

(Журнал “Странник”, Год XLII, т.I, Петроград, 1901, сс. 42-71)

В хода на историческия живот на човечеството не е трудно да се забележат периоди, когато пулса на живота като че ли започва да бие по-силно, във всички части на човешката дейност започва оживление, енергията се повишава, производителността се усилва, въобще цялостният човешки организъм се пробужда и човечеството тръгва с бързи стъпки по пътя на прогреса. От друга страна, с тия светли епохи срещаме и други епохи, които като тъмни ленти стоят на фона на историята. Това са периодите на упадък, застой и мрак. В тях няма ни славни имена, ни велики събития, нито безсмъртни произведения на изкуството и създания на творческата мисъл, нито пък сияния на гений или поне слаби отблясъци на талант. Хората, като че ли са изчерпали своите сили, изразходвали са духовните съкровища и, обезсилени и уморени, са потънали в апатия.

Историята на религиозното съзнание на човечеството ни показва същата картина. И в нея виждаме периоди на упадък и периоди на подем, и тук ясно личи това редуване на понижение и повишение, както и в общото русло на живота на човешкия род. В определени моменти от историята религиозното чувство отслабва и заглъхва, олтарите не виждат жреците, храмовете пустеят, религията изгубва своята ръководна роля в живота, и хората поемат по своя си път, сякаш нямайки нужда от небето и все едно са забравили за него. Цялото им внимание се съсредоточава тогава върху непосредствената материална действителност; и обикновено в областта на външната култура в подобни периоди човечеството достига забележителни успехи. Заедно с тия успехи се отбелязва засилване и на умствената деятелност, развитие на науките и философската мисъл. Тези бързи успехи играят не малка роля за упадъка на религията, с който се характеризират подобни векове. Опиянено от горделивото съзнание за своята мощ, човечеството изживява своята лекомислена младост с нейните мечти и идеали, с нейната самоувереност и упование на собствените сили, с отхвърлянето авторитета и преданията. Разумът, увлечен от победите в областта на знанието, смело взима ролята на вездесъщ по всички въпроси и обещава на човека без висша помощ, разчитайки само на собствените си сили да проникне в тайните на битието. А могъщата вяра на човека в самия себе си, при това твърде преувеличена вяра, неволно поражда онзи индеферентизъм и скептицизъм, който ледено сковава религиозното чувство.

Но има и други епохи, които можем да наречем векове на човешката вяра. В по-голямата си част те идват след вековете на упадък на религията и с тяхната противоположност. Бързо преминава юношеството на човека и лекомислието се замества от мъдра опитност. Бързопреходна е младостта на човечеството и мимолетни са увлеченията и грешките на отминалите дни. Животът не е изпълнил своите обещания; науката и философията безсилно стоят пред загадките на съществуването, без да са в състояние на проникнат отвъд съдбовната двер. Тогава се и разкрива с все сила винаги живата в човешката душа потребност от молитва и вяра, потребност, която може да отслабне, но не да изчезне; която може да се приглуши, но не да се изличи. “Вечните въпроси” търсят своето разрешаване с особена настойчивост, и жаждата да се намери отговор на тях достига своя апогей. Неудовлетвореността, недоволството от настоящето изникват с небивала сила, и понеже няма надежда за бъдещето, има един единствен изход – отчаянието, или връщането към вярата. И безпомощното човечество се обръща с молба към забравеното небе. Религията, до  момента унищожавана, се радва вече на най-жив интерес, и подем на религиозното чувство се усеща във всички сфери на живота. Никога вярата не е била по-гореща и настойчива. Никога човекът с по-голямо упование не е обръщал взорите си в отвъдния свят, никога с по-голяма самоотверженост не е предавал себе си в ръцете на Провидението. Индеферентността и скептичността отстъпват място на религиозното пробуждане и за дълго изгубват всякакво значение в очите на людите.

Историята на човешкия род възхожда към първобитните времена на човечеството. Там трябва да се обърнем и ние, ако желаем да проследим от самото начало фазисите в развитието, през които е преминал религиозният живот, периодите на неговия упадък и подем. От тези далечни времена не са останали исторически паметници, и единствена ръководителка, която имаме е Библията, макар съобщаваните в нея сведения да са твърде кратки и непълни. Въпреки това, и без да е възможно в дадения случай точно изследване, ни и предадените в Библията факти говорят, че колебанията на религиозното чувство не са били чужди на най-ранните времена от историята (библейската). Именно, Библията ни съобщава за всеобщото забравяне на Бога преди потопа. Според нейното повествование, това била епоха на крайно нечестие, когато всеки човек замислял зло през всичките си дни. Религиозното чувство, потребността от молитва и помощта свише видимо отслабнали, до степен, че хората не искали да си спомнят дори за небето, независимо от всички предупреждения, като напразно гърмял сред тях гласа на проповедника на покаянието. Само вълните на потопа можели да отмият от лицето на земята нечестието, а заедно с него и развратеното човечество, забравило своя Творец.

В последващия исторически ход пред нас се явява избрания народ Божий – Израил. Макар да не му било съдено да играе значителна историческа роля, макар да бил един от най-малките народи на Азия, но в религиозно отношение той оказал такова влияние на всички по-късни векове, че историята на неговия религиозен живот не може да бъде премълчана. Въпреки високоразвитото религиозно съзнание у Израил, не може да не се отбележи колебанието на неговото религиозно чувство. Наистина, в израилския народ нямало място за скептицизъм и неверие; но затова пък целият му живот представлява история на отстъпление от Иехова и връщане към Него, а тези отстъпления и възвръщания свидетелствуват за упадъка или подема на религиозните влечения. При това е забележително, че наблюдаваното в по-късните етапи от живота на човечеството, се вижда и в дадения случай. Успехите на външния материален живот, външното благосъстояние съвпадат с религиозния упадък. Достатъчно е да си припомним периода на съдиите. Победени са външните врагове, настъпва спокойствие в страната – Иехова е забравен и се пали тамян пред езически божества. Когато дойдат притеснения от съседните народи, а Израил стене под игото на робството, – отново свещениците се събират пред олтара, отново се стича Израил при светилището да моли за помощ и избавление. Особено силен подем на религиозния живот се отбелязва след  вавилонския плен. Чуждоземното господство и разрушението на Иерусалим, сякаш разбивали всички национални очаквания на еврейския народ, и в това бедствено положение религията била едничкото утешение. На бреговете на могъщия Ефрат, далече от родината, се пробудила у евреите цялата сила на религиозното чувство. С него живял народът в последващия период от своето съществуване.

Първата криза в религиозния живот на историческото човечество, който заслужава сериозно внимание, се отнася към последните векове на до-християнската ера. Това е епоха, която няма подобна на себе си в по-късните векове. Даже, когато по-после имало периоди на упадък на религията и отслабване на религиозното чувство, никога антирелигиозно движение не е засягало дълбоко самите народни маси, а по-скоро е увличало, в по-голямата си част, висшите класи.

Не бива да разглеждаме даденото явление като внезапно, несвързано с предшестващия ход на развитие. Напротив, то се подготвяло цели векове, като в последните времена преди Рождество Христово религиозният скептицизъм се проявил с особена сила. Началото му можем да потърсим в Гърция пет века преди нашата ера, и, единствено проследявайки го до този източник, е възможно да се разбере състоянието на света в разглеждания период. Гърция, както е известно, е родината на философията и науката; тук първо (след Индия) се пробудила философската мисъл. На Гърция светът дължи грандиозните творения на разума, най-прекрасните произведения на изкуството, но на нея също, за съжаление, се дължи и вечната болест на човечеството, болестта на неговия духовен организъм – религиозният скептицизъм. “Когато духът веднъж е достигнал самия себе си, когато силата на мисълта е вече освободена от авторитета и вседостоверната опора, и по пътя на свободното убеждение да се доведе ума към идеалното, благото и божественото, като към такова, което напълно се одобрява от разума; тогава трябва да се възбуди търсещата мисъл против всякакви предрасъдъци и обикновено само на вяра да се приемат мнения, докато всеки със своя собствен ум да поражда и привежда в себе си съзнанието за всеобщата истина” (Каррьер, Исскуство в связи с общим развитием културы, т.II, сс. 167-168). Такава и задача си поставила гръцката философия, – да построи върху началата на разума цялостно миросъзерцание, свободно от всякакво влияние на авторитета. Поставяйки си така цел, тя естествено вслезла в разрез с религиозните вярвания. Колкото и разнообразни да били философските школи на Гърция, всички те си приличали в едно – в разрушителното влияние върху религията. Свободното развитие на мисълта изисквало преди всичко останало свобода в религиозната сфера. Тогава човекът бил изпълнен с вяра в себе си. Той карал своята юношеска възраст, горд със съзнанието за собствените си сили, отскубнал се от оковите на авторитета. Той се надявал, действително, в самия разум да намери своята опора, той се надявал изцяло да достигне истината. Колко голяма била самонадеяната гордост на елина, става ясно от това, че Елада обоготворила човека. Поразена от неговата красота, първо физическата, после и духовната, тя се поклонила пред тази красота, и от това време човекът станал истинското божество на Елада. Обаче такова самообежествяване не би могло да се нарече религия. То удовлетворявало по-скоро естетическите, отколкото религиозните потребности на човешкия дух. Някакъв стихиен индеферентизъм съставял основната характеристика на гръцкия живот от онова време. Гръкът, сякаш не се нуждаел от божество, изцяло потопил се в света на поезията и красотата. В началото все още наблюдаваме стремеж да се поддържа сриващата се религия и една от жертвите на този стремеж бил Сократ, Но само век след това същият този атински народ видимо изцяло изгубил религиозното си чувство.

Когато Димитър Полиоркет се настанил в храма на Атина Палада, народът му запял химн, като на едното истинско божество с думите:

“О син на всевишния бог, син на Посейдона

И Афродита!

Нима другите богове са без уши

Или пък са твърде далеч,

Дали въобще съществуват, но в крайна сметка

Те не са загрижени за нас…

Тук виждаме твоето лице…

Така че на тебе ние се молим!”

В тия думи се забелязва не просто индеферентност, а насмешка на религията, насмешката на безгрижното лекомислие, свидетелстващо за пълния упадък на религиозното влечение сред народа, съчинил подобни химни. От Гърция вълната на неверието се разпространила и в други страни, повличайки все повече и все по-обширни кръгове на обществото. Философията, завършвайки разрушителното си дело в родината, придобивала все нови и нови прозелити извън нея. Рим, господарят на тогавашния свят, както е известно, съвършено попаднал под духовното влияние на покорената Елада.

Ани Алексиева

тагове: времена, подем, упадък, религия, нравственост