Животът между доброто и злото бр.180

КОНФЛИКТЪТ между доброто и злото е ту спирачка, ту голям, а често и решаващ подтик, дори двигател на живота ни. Ние съществуваме нормално, когато равновесието между положителните и отрицателните фактори се нарушава не постоянно, а само в определени периоди и в поносими степени. Тогава тяхната битка усложнява живеенето ни, без да намалява стремежа да оцеляваме и да се утвърждаваме като създатели на блага.
Докато се борим да надвием лошото и да се домогнем до по-светли дни, ние често повишаваме своята защитна, но и настъпателна енергия. Тогава я възстановяваме, така че да изключим отпускането си, вредното си самоуспокояване. Така се разминаваме с опасността да понижим градуса на битуването си и да изостанем в осъществяването си. Тъкмо така свикваме да работим на по-високи обороти. Затова се оказваме по-подготвени за сблъсъка ни с неизбежния и с непредвидения натиск на тъмните житейски сили.
Естественото противодействие срещу градивната ни проява много често ни калява, освен когато е чудовищно, а ние сме малодушни, страхливи. Тези сътресения ни предпазват от грешката да се надценяваме, но и да подценяваме възможностите си. Защото тогава ние на практика се уверяваме, че имаме по-големи способности, отколкото сме предполагали.
Обикновено, повечето хора се развиват толкова по-сериозно, колкото повече трудности преодоляват, с колкото по-силни противници се сблъскват и ги побеждават. Подобни стълкновения намаляват боязънта им от неприятните неизвестности, от по-големия, но и оправдания риск в битката да се домогнат до целите си. Така те стават по-смели и подхранват въображението си. Оказват се по-изобретателни не само в самоотбраната, а и в настъплението, в самоусъвършенстването си. Така се учат да възприемат схватката с противоположните им сили като драматично, но и като мощно раздвижващо ги състезание. Защото такива сътресения им носят напрежение, болка. Но те пък изострят съзнанието, че не са слаби същества и са в състояние да удвоят съзидателните си сили, когато положението ги притиска и ги принуждава да надскочат себе си. Затова желанието да доказват какво могат се очертава поне като малко по-решаващо от блокиращата ги тревога. Те не се уморяват да търсят по-резултатни средства, докато намерят най-печелившото от тях. Стоят изправени и когато са особено натоварени в осъществяването си. Нерядко са ту удовлетворени от постиженията си, ту угнетени от неминуемите неволи, несполуки. Но те малко или много помъдряват, като свикват с неизбежността да са губещи не само в отделни моменти, а и за по-дълги периоди.
Обикновено лошото, уви, е доста повече от доброто в живота на много човеци. Има какво да ни липсва и малко или много да ни притеснява, да ни тревожи, а понякога и да преобръща душите ни, дори когато се нареждаме между най-силните и най-успяващите. Напълно доволни от съществуването си са само винаги печелещите мошеници, хитреци. Те не се вълнуват от нищо извън себе си. И затова запазват железните си нерви, психическите си сили за живот, докато са на този свят.
Най-големите злодеи ликуват, когато постигнат пъклените си цели. Но обикновено те беснеят и не могат да се съвземат дълго, когато се провалят. Тогава едни от тях се разделят с основните опори на живота си, тъкмо защото изведнъж загубват цялото си съзнание, че са всемогъщи, непоклатими, и рухват като взривени отвътре.
Далеч по-сложен е случаят с ранимите хора, с дълбоко чуждите на спокойното посрещане на безобразията. Те изпитват радост от досега с положителното. Но и твърде много страдат заради съжителството с тъмното житейско начало, въпреки че се борят достойно с него. Ала те продължават да напредват и когато се задъхват от битката с най-тежкото зло. Те и тогава се зареждат с идеи и сили, така че утрешните им дни да се окажат по-добри. Не се предават и когато се измъчват от неблагоприятното си положение. И тогава не се сриват фатално, щом са чувствителни, но и щом притежават силни характери. Не спират да воюват, щом уважават себе си и се гордеят с достойнствата си, с приносите си. Настъпват, макар и по-бавно, понякога дори и през сълзи. Защото те са убедени, че примирението с огромните, но и преодолимите препятствия, е път към сигурното обезличаване до степента на пълното самоунижощаване.
Проф. Юлиан Вучков. Снимка: © artnovini.com
Проф. Юлиан Вучков. Снимка: © artnovini.com

ност и духовност

ДАЖЕ ОТДЕЛНИ образовани журналисти не разграничават душевното от духовното начало в човешкия живот. Някои лъжевестникари редовно зачеркват едно от тези понятия, ако някой автор ги употреби заедно в своя ръкопис.
Духовният живот на хората обхваща всичките им потребности извън материалните им интереси. Той е тяхното целенасочено отношение към художествената литература и към всички изкуства, към точните, междинните и обществените, хуманитарните науки. Немислим е извън изостреното внимание към психологията и към философията на съществуването и на осъществяването.
Духовните хора имат както конкретно, предметно, така и абстрактно мислене. Те винаги се вълнуват от изпитаното, но и от неизвестното, от необясненото и необяснимото в живота. Нуждаят се от богата храна за въображението си, за импровизациите си, за разнообразието на преживяванията си.
А душевността на човека обхваща особеностите на неговата емоционална нагласа, моралните му тежнения, специфичното в характера му. Тя показва доколко той е добър или зъл, до каква степен можем да разчитаме на него. Той може да няма никакво образование, но да е много сърдечен, отзивчив, дори всеотдаен партньор. Може да е пожертвувателен и да усеща от какво имаме нужда, за да се почувстваме по-добре, макар че не е достатъчно грамотен, че няма духовна култура, че не е чел книги, че не е общувал с чудесата на художествените таланти.
В същото време редица хора познават всички периоди от духовното развитие и обогатяват човечеството с професионалните си дела, но пък са себични, зли. Понякога те дори са и нетърпими в съжителството с обкръжението им. Могат да се просълзяват и да занемяват, докато слушат вокални, цигулкови, клавирни, забавни концерти. В състояние са да се възбуждат като децата и даже да плачат, докато говорят за празниците на художественото творчество. Но са студени или поне равнодушни във всекидневното си общуване с нас.
Доста личности блестят с високата си художествена култура и с неповторимите си приноси в нея. Ала се отегчават от моралните си задължения към колегите си, а понякога дори и към най-близките си. Едни от тях са типични маниаци и грандомани. Държат само на себе си, въпреки че възпяват любовта чрез произведенията си толкова увлекателно, майсторски, че ние закопняваме да се домогнем до нея още по-страстно, ако тя ни се изплъзва.
Редица художествени дейци създават ярки образи на романтици и дори на своеобразни светци, които обикваме и пожелаваме да бъдем като тях. Но в същото време едни от тези творци са крайно деспотични в своя семеен и уж любовен живот. Те редовно злоупотребяват с топлите чувства на своя интимен или брачен спътник. Понасят го само ако той се съгласява да бъде ехото им и да ги обслужва безотказно, послушно. Нерядко мразят особено различното от тях, макар че творчеството им разкрива голямата лична и обществена полза от градивния спор, от уважението към многообразието на хората.
Лев Толстой (1828-1910), например, ражда безсмъртни и светли герои като Андрей Болконски, княжня Маря и особено като Пиер Безухов от романа „Война и мир” (1863-1869). Всички те са душевно щедри и трогателно всеотдайни в любовта си. Ала Толстой грубо отрича, а понякога и подиграва велики творци, някои от които са негови съвременници и го обожават. Те са му дълбоко признателни, когато ги допуска до себе си, въпреки че би трябвало да се усещат по-скоро унизени, отколкото удовлетворени от високомерното проявяване на благоволението му към тях. Максим Горки (1868-1936) се прекланя пред Толстой и не пропуска нито една възможност да го посети. Но Толстой го иронизира и пред него, и зад гърба му. Заявява, че Горки не бил обичан от жените, че излъчването му било шпионско. Толстой охулва и „На дъното” (1902) - най-забележителното произведение на Горки. Казва, че Горки не разбирал женското в нежния пол. Заявява, че героините на Горки говорели съвсем еднакво, макар че тяхната реч показва колко са различни като характери, като душевна нагласа. Общо взето, Толстой е твърде благосклонен към свръхтактичния и фин Антон Павлович Чехов (1860-1904). Но предпочита да изтъкне повече човешките, а не писателските му достойнства. Веднъж Толстой се разболява и се залежава, изгубва гласа си. Чехов идва да го види. Малко преди да си тръгне, Толстой го привиква с ръка. Тогава Чехов чува от своя кумир, че драматургията на Шекспир (William Shakespeare; 1564-1616) е много слаба, но че неговите пиеси са още по-отвратителни от нея. Когато го питат какво мисли за Юго (Victor Hugo; 1802-1885) и Фьодор Шаляпин (1872-1938), Толстой споделя, че първият е кресльо, а вторият пее прекалено силно. Нашият Йордан Йовков (1880-1937) се прекланя пред себераздаващите се огнени романтици чрез произведенията си. Но е крайно сдържан, саможив и дори подозрителен, недоброжелателен, когато някой се опитва да му стане близък.
Творецът може да е разтърсван от положителни душевни сили, когато ражда художествените си творби и ни приобщава към топлината на героите си. Но той може да ни изненадва и даже да ни плаши с каменното си сърце, когато се проявява извън творческата си дейност.
Богатият духовен живот и светлата душевност на хората явно са различни неща. Друг е въпросът, че ние сме най-пълноценни, когато ги съюзяваме, когато ги подтикваме да се допълват и да се подсилват.

Емоционалност и чувствителност

НАШАТА емоционалност отразява човешкото предимство да се вълнуваме. Едни я проявяват винаги, а други – само в отделни моменти. Първите малко или много преживяват всеки миг от живота си. А вторите изпитват по-силни или по-умерени чувства било само когато се трудят и доказват какво могат, било само в любовта си или в общуването с брачния си партньор, с децата си, с най-близките си. Тези с най-щедрите души сякаш летят от радост не само когато получават признание за таланта, за приноса си или когато обикнат интимно близкото си същество, семейния си съюзник, а и когато се раждат синовете, дъщерите им, когато са полезни и доставят удоволствие на чуждите хора.
Емоционалността се проявява по различни начини според характера и според индивидуалната психическа нагласа на хората. Не бива да смятаме, че овладените, сдържаните, винаги премерените в реакциите си са сред слабо вълнуващите се хора. Импулсивните, спонтанните са много изразителни в проявяването на чувствата си. Но тяхното преживяване нерядко се оказва колкото силно, толкова и плитко или поне преходно, краткотрайно. И обратното! Понякога хората изглеждат хладни. А се оказва, че са много дълбоки в емоционалното отношение към обкръжението си. Разбира се, че най-подвижните и най-привлекателните от психологическо гледище са страстни не само в изпитването, а и в показването било на своята обич, било на своята омраза, било на раздвоението си между положителното и отрицателното отношение към хората, към света.
Аз лично съм дълбоко убеден, че студените хора не могат да бъдат значителни творци дори ако са особено интелигентни и много зрели в мисленето си. Извоюваното от тях винаги ще бъде под ръста на възможното да се постигне. Те винаги се движат между доброто и средното качество на изявите си. Най-силните плодове на творчеството са родени от точната мярка на човека за успехите в живота, от безотказната работа на ума му, но и от силата му да гори, докато доказва какво може.
Разбира се, аз винаги разграничавам топлината от пяната на чувствата. Винаги съм смятал, че истерията няма нищо общо с тях. Тя е по-скоро чисто физическа, отколкото душевна енергия. Защото тя е следствие от разрушените, а не от хармонично работещите нерви. Това се отнася и за много от патетичните. Те са имитатори, а не чисти извори на истинското преживяване. Защото пълноценната страст пронизва целия човешки организъм. Тя в равна степен преминава и през сърцето ни, и през ума ни. Обвързва ни както душевно, така и волево, понякога даже и телесно. Никога не съм ценял ленивите и психически слабите сред меланхолиците, сред сантименталните. Винаги съм смятал, че ценното вълнение е израз на голямата душевна отзивчивост, но е и подтик за действия – приятни, но и полезни.
Не само необходимо, а и задължително е да разграничаваме чувствата от чувствителността. Защото те могат да бъдат изпитвани и от душевно тромави хора. А тя отразява степента на нашата възприемчивост. Тя показва доколко притежаваме умението да усвояваме нещата от живота не формално, механично, а като своеобразни творци.
Много човеци се вълнуват от външното въздействие. Но не са в състояние да го обогатят. Това им се случва, защото реагират, без да преценяват. Те често решават, без да мислят. Затова системно им се налага да губят своето, но и нашето време, докато ни се извиняват и се поправят. А чувствителните хора са антена и проводник на получаваните внушения отвън. Те поемат, отразяват, но и преработват влиянието на партньора си, така че да продължат неговите градивни усилия по свой начин.
Чувствителният ум поема, но и смила издирената от него информация, така че я превръща в силно оръжие за действие. Той стига до върховите си успехи, защото се вълнува от живота, но и защото умее да отделя ценното от натрупаното, така че да развива опита си, своите домашни, трудови, професионални навици.
Когато чуем, че някой е особено чувствителен, ние трябва да имаме предвид, че той е много отзивчив и възприемчив. Човекът от този тип никога не подминава заслужаващото вниманието му. Той винаги го възнаграждава – ту неволно, ту съзнателно, но все според особеностите му.
Примитивният, плиткият, елементарният, невежият, всестранно неосведоменият може да бъде страстен човек. Но той никога не е чувствителен. Често реагира шумно, но не в съответствие със степента на влиянието върху него. Преценките му почти никога не са верни. Обикновено те преминават покрай същността на едно или на друго явление. Далеч са от точното измерване на тежестта му и на ролята му в живота.
Лишеният от чувствителност може да бъде емоционален, дори горещ партньор. Но той никога не може да бъде плодотворно добър. Защото не е в състояние да усети всички тънкости на човешките радости и на човешките болки. Защото той е роб, а не господар на чувствата си. Може да обича, но не и да помага на хората както с думите, така и с постъпките си. Защото качествените взаимоотношения се нуждаят от топлото сърце, но и от винаги будния разум на човека.
Прекланям се пред страстните, но и пред високовъзприемчивите хора. Защото те много често ни раздвижват, но и отварят очите ни за сложните и скритите страни на света.
Моралът
МОРАЛЪТ е система от градивни, постоянно проявявани или пък системно потъпквани принципи, които направляват поведението ни, мисленето ни чрез волята ни. Той е служене на истината и справедливостта. Свързан е преди всичко с отношението ни към битката между доброто и злото. Здрав е, когато взема страна, като защитава фактите, а не тяхното изкривено и изгодно тълкуване.
Разделяме се с чистия морал, когато сме неутрални към безобразията. Тогава ние сме техните косвени съюзници. Улесняваме ги, защото намаляваме броя на противниците им.
Моралният човек се бори със злините и когато не е засегнат от тях лично, но вижда, че те притискат други хора.
Много е трудно да си морално чист през всичките дни от живота. Това означава да не се поддаваш на всички съблазни, които ти носят придобивки, но пък те отдалечават от човешките добродетели.
Никой не е застрахован да изневери на добрия морал в отделни моменти и, например – от голяма умора, от спадане на самочувствието, от страх.
Общо взето, по-силните хора са верни на морала през по-голямата част от живота си.
Моралният не ограбва другите и когато няма никаква опасност да бъде разкрит и наказан, защото би могъл да узакони изгодните си нередни дела.
Умният морален човек е готов да загуби сигурността си, макар че държи на нея, щом няма друг начин да надвие злото, което заплашва да става все по-голямо. Той винаги има предвид, че несправедливостта често застрашава нечии права и оправдани интереси, но утре може да тръгне и срещу неговото добруване. Той разграничава необходимото съобразяване от недопустимото слугуване на по-силните от себе си. Воюва с тях разумно, гъвкаво, но и безкомпромисно.
Невъзможно е да бъдеш нравствено чист, ако поне малко не си като Дон Кихот, идеалист, дори романтик. Морално светлият човек е победил егоизма си, макар че обича себе си, грижи се за оцеляването си. Той е факторът, който живее за себе си, чрез себе си, чрез другите, но и за тях. Той се чувства част от една общност. Труди се за нея не само срещу възнаграждения, а и безвъзмездно поне тогава, когато тя в момента не е в състояние да му се отплати въпреки желанията и опитите си.
Може да се разбере дали и доколко си морален не в обичайни, а в кризисни моменти, в мигове на изпитание.
Безволевите, душевно слабите не могат да бъдат достатъчно морални дори ако са природно добри, сърдечни.
Моралът винаги изисква да го защитаваме. А това означава да сме поне относително устойчиви като дух. Защото малодушните често и неволно могат да обслужват както доброто, така и злото. Те се поддават и на отрицателните, и на положителните влияния. Нямат способността да поемат високото напрежение в отстояването на една или друга позиция. Затова те нерядко допълват злината, макар че могат да я осъждат тайно, мълчаливо, дори да се презират заради недостатъка да обслужват нейните несправедливости.
http://www.artnovini.com/art-mix/21-grama/1704-philosophia-na-givota-dobroto-zloto-dushevnost-duhovnost-moral.html
 тагове: животът, доброот, злото

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>