КНИГАТА СЪВРЕМЕНЕН ЧОВЕК

   de04b5b1f6615dbd2108f9f6b63048d5

СЪВРЕМЕНЕН ЧОВЕК

                                     книга

  Мария Герасова   

ВСИЧКИ ПРАВА ЗАПАЗЕНИ

ЧУДОТО

– Има Бог – със светнали очи възкликна доктор Димитров, с когото разговаряхме в кафето на главната в Пловдив.

– Има Бог! Той е в нас, в нашите сърца! – отвърнах без колебание.

С доктора бяхме прекъснали връзката си близо три години, като

че ли сега трябваше да се срещнем. Искаше да сподели голямата си радост пред някой близък. Явно, намери го в мое лице.

– Преди години – продължи той. Почувствах болка в гръдния кош.Трябваше да се обърна за помощ към колега-специалист. Навярно нямаше да ми кажат истината. Кой ще подпише смъртната присъда на лекар, знаещ последствията. Помолих доктор Захари Николов да нареди на своя асистент – колега, да направи рентгенова снимка на мой близък. Фактически, това бях аз. На определения ден се явих пред асистента. Не ме познаваше. Беше млад кадър.Снимката вещаеше тежкото ми състояние, което можах да разчета. Прекарана пневмония, с петно на белите дробове – тенденциозно развиващо се. Не загубих самообладание. Някой ме подтикваше към живот.

Обиколих почти всички църкви в града. Горещо се молех на Бога,да ми дари още малко живот, за да подпомогна растеж на двете си внучки. Един ден седнах на една пейка пред централна железопътна гара. Дълбоко замислен, не усетих, как до мен беше седнал възрастен човек с културна физиономия, хубав костюм, бяла брада и бастун в ръка.

– Имате някаква мъка, господине? – започна той.

Разказах му всичко.

– Още утре, в продължение на два-три месеца, всеки ден правете по едно добро!- продължи то.

След това стана и се сбогува с мен.

Упорито се заех да изпълня поръчката. Два месеца изминаха, когато наново се срещнах с асистента. Направиха ми нова снимка.

– Неочакван резултат. Инфилтрат, в последна фаза на всмукване. Елате след месец! – каза той.

Измина повече от месец. Днес отново направих рентгенова

снимка. От петното нямаше и следа. Споделих с доктор Николов, че снимката е моя. Името беше фиктивно. Скрих, за да науча истината.

И му разказах всичко. Той се засмя.

– Има Бог – му казах.

– Бог е в нас. Той може всичко да върши! – отговори ми доктор Николов.

ЗОВЪТ НА МАРИЯ

Есен е. Дървото на двора беше привело клони. По каменната пътека листата, подгонени от играта на вятъра, танцуваха нестинарски танц. От къщата се чуваше гълчава. Там беше се събрала цялата челяд на Гаваза. Голям шегаджия беше завалията. Докато един ден, Кебапа го набеди, че му откраднал кравата от обора и я продал на говеждия пазар. Никой не предполагаше, че край къщата бяха минали цигани катунари, и делото беше тяхно.

Наскоро се помина стопанката му и той остана сам в новата, двуетажна къща. Децата отгледаха в старата кирпичена, а сега вместо да се радват, да си живеят двамата в сговор и мир, проклетникът- рак, я отне завинаги. Голяма къщница беше Мария. Весела и сговорна. Сладка и уста. Умееше да пленява хората. А и те я обичаха. На всеки да помогне, на всеки да направи добро. С нейната честност и правдивост я имаха за майка Тереза. Беше учителка в детската градина. А и децата много я обичаха. Викаха и госпожо- майко. Та тя им беше повече от майка. Пееше им песнички, свиреше им на акордеона. А те сгушени едно в друго слушаха с интерес и пригласяха с нежните си гласчета.

– Госпожо, майко, госпожо, майко, обичаме те госпожо. Ти синай- добрата майка на света. Ний си имаме майки, но ти си втората ни майка. Всеки ден слушаше тия думи от своите възпитаници.

Но ракът не пощадяваше никой. Загнезди ли се някъде, иди, чего гони. Така и с Мария. Не пушеше, не пиеше, пък отиде в белите дробове. Кой можеше да си помисли, че тази добра жена ще се поболее и ще си отиде толкоз рано. В деня, в който отнесоха тялото ú, цялото село тръгна към гробището, за да отдаде последната си почит. А онези, малките, толкоз много плакаха, че майките им едвам ги утешиха.

Днес се навършваха шест месеца, откакто си отиде от таз земя.Обичаше често да казва: «Живей така, за да те помнят дълго хората!» И хората ще я помнят дълго. Кметът на селото обяви, че детската градина ще носи нейното име «Мария- майка Тереза.» Споменът за нея щеше да остане завинаги. «Добрият човек», така ще я помнят.Такъв човек и да сгреши понякога, не може да бъде забравен.

Днес, Гавазът беше особено мълчалив.В очите му напираха сълзи, но стискаше зъби, за да не заплаче. Болката в гърдите му не стихваше. Искаше му се да я види още веднъж. Да чуе нежния и глас и да му каже: «Знаеш, ний се взехме с любов и с любов ще се разделим.» И така си издъхна в ръцете му. Но сега, земята я покри в яката си прегръдка и никога нямаше да я пусне. Децата се поотърсиха.

Голямата, Екатерина завърши университета- английска филология,а малкият, Йордан, беше първи курс в Аграрния. Записа туризъм,с руски и френски. Завърши с отличие френската гимназия. Беше отличник на випуска. Получи специална награда. Приеха го и в университета, но той записа Аграрния. Голяма болка таеше в гърдите си. Имаше си момиче, което обичаше. Роди му син, който много приличаше на дядо му Георги. Но родителите на Вилито, така се казваше момичета, бяха сурови хора. Прибраха дъщеря си и внучетоот родилния дом, в дома си. Детето дори не носеше фамилното име на Йордан. В родилният дом записаха – без баща. Кръстиха го наимето на майка ú.

Вилито сама остана в дома на Йордан. Тогава беше последнагодина във френската гимназия. Цялата трепереше. Родителите и редовно я насилвали и тормозили. Мина време, но те разбраха за бременността. В четвъртия месец, баща и даваше сума ти пари, за да махне детето. Тя сънувала сън. Явил се дядо и Атанас и ú казал:«Никой няма да ти вземе детето. То ще се роди и ще го кръстиш Атанас». И така си я прибраха в къщи, до раждането на Теодор. Какво ли не правеше майка ú за да ги раздели. Дъщеря и да се отдръпне от Йордан. На врачки ли не ходи. Магии ли не прави. Но децата се обичаха. Сега пак са разделени. А Теодор щеше да порасне и да пита кой е баща му. Какво щяха да отговорят. Че той има баща, но насила го отделиха от детето му ли?

Йордан направи опит да разговаря с майка ú, за да вижда детето два пъти седмично. Но тя беше категорична…

Днес, всички се събраха на помена. Но Теодор, го нямаше. Дали Мария не се поболя, защото не можеше да вижда внучето си – част от нейната кръв. С тия хора, не можеше да се преговаря. Явно, майка и успя да ги раздели.

Мария и Гаваза изживяха много с тази история. И до ден днешен,той таеше болка в гърдите си. Не можеше да види внучето си. Да го прегърне, да го притисни до гърдите си и да чуе думата «дядо.» А сега, го вида в компютъра. Теодор беше станал на една година.

Празнуваха рождения му ден, но не в дома на Гаваза.Спомените плуваха в съзнанието му. Идваха един след друг и литваха високо, високо.

А може би Мария ще излезе от гроба и ще викне : «Искам си внучето, искам си Теодор!» 

ПОПИТО

Попито беше навел глава и из устата му излизаше по някоя благословия. Времето така го обрули, че нищо не остана от него. Обичаше живота. Пиеше от него с пълни шепи. Не се щадеше. Но настъпи ново време. Мислеше, че демокрацията ще промени живота и хората. Навсякъде властваше слободията, не свободата. Децата станаха наркомани, защото растяха по улиците без родителска ласка. Обикаляха дискотеките и сред опиянението на алкохол и цигари, намирахалюбовта и щастието.

Попито се пропи. Жена му го изостави, защото нямаше работа,нямаше пари. Синът му Пламен се събра с лоши приятели. Печелеше чрез проституция. Намираше момичета и ги караше да проституират. Вземаше им парите и ги пращаше в чужбина, уж да работят.Но някой беше подшушнал на властите и един ден, го спипаха на летището, когато изпращеше едно от момичетата.Тогава, го тикнаха в затвора.

Какво можеше да радва Попито? Изоставен от всички, нищо друго не му оставаше. Получаваше малка помощ от социалните, но парите само за пиене не му стигаха. Преди да отиде в затвора, Пламен му даваше по някой лев. Но сега? Нямаше си никой. Отчаян до крайност, вече не му се живееше. Два пъти направи опит да сложи край на живота си. В последния момент виждаше Светлината,която му казваше: «Виж колко е красив животът! Виж красотата на природата! Чуй песента на птиците! Живей бе, човек, изживей си живота!Защото той е красив, а времената били тежки. Ха, тежки ли?Вие сами си ги направихте такива. Не спазвате природните закони.Хаос цари наоколо. Превърнахте се в роботи без собствена мисъл и какво? Търсите вината в другите. Виж се и ти! На какво си заприличал? Една машина за алкохол, с разнебитени части, която ще се разпадне всеки момент.» И някакъв глас го накара да се обърне.

– Ей, човече, какво си се замислил? – стресна го гласа на приятеля му Борис.

С него не бяха се виждали от години.

– Ти къде? – попита го Попито.

– Не знаеш ли? Днес е Димитровден. Синът ми се казва Димитър.Та реших нещо да му купя.

– Тъй ли? Мен така ме е завъртяла шайбата, че не знам ни делник,ни празник.

– Да не ти се е случило нещо?

– Не ми се говори за това.

– Но все пак можеш да споделиш с приятел!

– Какъв приятел си ми ти? Ний толкоз години не сме се виждали.Забравихме се. Не можем да се познаем.

– Така е. Остаряхме, човече, остаряхме. Виж, пък душата ми може още да обича. Де да бяха ония години…

– Да бе. А гаджетата? Не помня вече. Но ако се върна назад, знам как да живея. Да имах повечко пари, та ела ме виж!

– Такава ли била работата? Значи парите?

– Ами, без тях за къде см е?

– Виж, аз съм доволен от живота. Имам си работа, имам си добра жена. Децата се изучиха. Знаеш ли? Има ли любов и здраве, всичко се постига. А особено ако е скопосна жената.

– Тя, мойта…

– Човек е такъв, какъвто си е. На лошия никой не може да угоди.Тъй че, аз съм доволен от жената и живота. Децата също са много добри.

– Виж, за това не бях се замислил. Ясно, аз съм попаднал на не-точното място?

– Не знам за какво ми говориш? Но разбирам, че нещо те мъчи.

– Мъчи ме, приятелю, мъчи. Но няма кой да ми помогне. Значи,любовта е изчезнала от моя дом? Жената ме остави в най-тежкия момент. Синът ми е в затвора. Явно и на него му липсва любовта? А какво да правя, аз?

– Намери си друга жена! Жени има много.

– Как да си намеря? Добрите жени са рядко. Такъв като мен, коя ще ме иска? Язък ми за дипломата, язък ми за образованието! Виж на какво съм заприличал! Прав си. Ако срещна истинската жена,която ще ме разбере и обикне такъв, какъвто съм, мога да се променя и да стана истински мъж. Но къде да я намеря? Всички искат пари и коли. А аз нищо не мога да дам.

– Слушай, Попе. Утре ела в моя офис, се ще се намери нещо за теб! А какъв инженер беше! Всички те обичаха. Ценен кадър – казваха. Как можа да изпаднеш в това положение?

– Прав си, Борка. Бог те изпрати в най-тежкия момент, когато имах най-много нужда от помощ. Може ,ти да си ми спасението?

– Радвам се, приятелю, че ме разбра. А сега да си вървя, че ме чакат вкъщи. Пък и още не съм купил подарък на сина си. Нали е Димитровден?…

ЗОРА

Къде ли беше то, детето, което роди преди три години. Сега тя е майка. Има си момиченце, а то беше момче. Владимир я изостави,защото тръгна с друго момиче. Между тях имаше любов, но той може би не я разбираше. Идеше ù да вика до полуда: «Къде си сега?Ела да видиш какво остана от мен! Може би не съм същата. Срещнах Пламен и се омъжих за него, за да те забравя. Но всичко е една илюзия. Любовта ми към теб не е стихнала. Тя е като онзи силенвятър, който брули сухите клони, но не може да ги прекърши. Когато те видях за първи път, ти беше така обаятелен, такъв миловиден и аз те желаех. Първата ми целувка, първата прегръдка и още дълго бяхме приятели. Но ти беше първият. Ти ме облада в своите обятия и аз премирах от удоволствие, че съм с теб. Другото дойде самò.Когато почувствах, че съм бременна, ти ме изостави. Не знаех какво да правя. Бях едва завършила математическата гимназия. Дипломата ми беше отлична, но животът ми с оценка слаб (2). Тогава, ти беше студент в университета. Следваше детска педагогика, но явно си сгрешил специалността. Не заслужаваш да бъдеш педагог, след като изостави едно момиче, което ти роди син. А щеше да обучаваш децата на етика. Какво разбираш ти от етика? Човекът, който не знаекакво значи това и не познава правилата на тази етика. Любов и взаимно уважение. Правилен подход към хората. Никога не изоставяй ближния си, когато е в беда! Така проповядва етиката. А ти, на какво ще учиш децата още от малки? Еталон на подражание. Ха, та ти си самият един пример на подражание. Човекът с двете лица. Защото щеше да учиш децата на добро, а ти самият какво направи от себе си. Един малък човек, който не заслужава уважението на другите.Онзи ден, те срещнах на улицата. Направи се, че не ме познаваш.Обърна ми гръб и тръгна. Но, аз не мога да те забравя. Ти си бащатана моя син, когото оставих в родилният дом. Къде ли беше сега? Кои ли бяха неговите родители? Дали са някои, които приличат на теб?Един безотговорен човек. Един човек, с хиляди пъти малко «ч».Щото голямо, ти не можеш да бъдеш. Големият човек е истинският,верният, етичният, уважителният, който излъчва светлина, която огрява душите на другите. И най- вече, обича истински.

Така си мислеше Милена, съпътствана от спомените за Владимир. Обичаше го толкова много, че все още не можеше да го забрави. Въпреки, че Пламен беше много добър човек и баща. Имаше една дума: «Носеше я на ръце», но тя не го обичаше. Сърцето и се раздираше от болка. Беше между двете крайности крайности :»Дали, или?» И какво печелеше от това? Само страданието и болката за нещо, което никога не можеше да се върне. И в един миг я озари мисълта да го потърси и да му каже, че е родила син от него. Дали си заслужава?Дали щеше да я разбере, както тогава! Не, няма да му се обади. И в този момент, някой позвъни на телефона.

– Ало, Милена, ти ли си? Знаеш, аз съм Владимир. Онзи ден те срещнах на улицата, но не можах да те позная. Станала си много хубава. Не може човек… Усетих се много късно, когато те отминах.Още помня телефона ти. Не си го променила.

Явно, Владимир си падаше по хубавите жени. «В мен беше видял жената, а не човекът. Затова ми се обади»- мислеше си Милена.

– Имате грешка, господине. Тук е семейство Костадинови. Няма никаква Милена.

– Ама, чакай, гласът ти е същият. Не се е променил.

– Казах, тук е семейство Костадинови. Милена вече не същест-вува.

– Как така? Ама, аз…

– Казах, Милена остана в миналото. Сега е семейство, което ти неможа да създадеш.

– Не казвай така, Милена! Бяхме много малки…

– А не беше малък да създадеш дете?

– Как? Ама аз…

– Няма аз. Това дете е твое и ти никога не ме потърси, за да питаш как е.

– Ама….

-Ти ме изостави, когато разбра, че съм бременна.

– Аз, такова…

– Забрави името ми! Повече не се обаждай!

Тя тресна телефона и очите ù се замъглиха от болка. Беше чула гласа му и нещо я сви под лъжичката. Явно, още го обичаше. Но нищо не можеше да направи. Ще живее без любов. Бъдещето е пред нея.

ТЯ, ТОЙ И ЛЮБОВТА

Бяхме седнали на чашка кафе с Гошо. Споделих някой неща итой реши да сподели с мен.

Още мисля за нея. Какво направи? Едно нещо и край. Приятелятми Димо хубаво ми казваше: «Тя не е за теб, Гоше.» А аз не му вярвях. Не се усъмних в нея. Обичах я много. Живеехме двамата. Изгаряхме от любов. Купувах и скъпи подаръци. Водех я по ресторанти и дискотеки. Излизахме на излети. Изобщо, коя жена не желаеше мъж като мен! Ех, колко ме боли! Все още си спомням дните прека- да се върна от работа. Първа, тя отваряше вратата и се хвърляше на врата ми. Силно я прегръщах. Беше сложила вечерята на масата, но не сядахме, първо се любихме. То любов ли беше, чудо ли! Докато всичко рухна. Любовта изчезна. Толкова ли бързо и омръзнах! Забрави вечерите прекарани заедно, сгушени един в друг. И се целувахме, без да ни омръзне. Не мога да я забравя. Годините минаваха, а все още я виждах в прозрачната нощница, под която живееше жадното и за живот тяло. Сякаш майка не беше я раждала. В полумрака изглеждаше като водна нимфа, която плуваше в неоновата светлина на стаята.

– Ти си бил голям писател, бе Гошо! Как описваш само Невена!Нали така се казваше? Сякаш описваш приказка.

– Не, пиша стихове, но никога не съм и ги показвал. Искаш ли да ти кажа едно свое стихотворение? Виж, написах го набързо! – и той подаде джиесема си.На него беше написано малко стихче, в което се говореше за любов.

– Много я обичах и още я обичам- продължи той. Но малшанс.Приятелят ми, дето ти казах, излезе прав.Една вечер ни пуснаха по-рано от работа. Връщам се и вратата отключена. Казвам си: „Невена ме чака.“ Майка ми и баща ми отсъстваха от къщи. И какво мислиш? Отварям вратата и ги виждам дюс голи. Легнали, представи си, на леглото, в което се любихме и си казвахме, че се обичаме.Дали и на Петьо казваше, че го обича! А той знаеше всичко за нас и беше мой приятел. Причерня ми пред очите. Ударих сурата му с юмрук. Грабнах дрехите на Невена и я изхвърлих през вратата. Само чух::“Къде ще ида? Дай ми дрехите!“ – „ Не, няма да ти ги дам! Аз съм ги купил. Те са мои.“ – викнах аз.

Живееше близо до гарата. Как си е отишла, не знам. От тогазнямам вест от нея.Не съжалявай, Гошо! Виж колко момичета има! Се ще срещнеш някоя. И внимавай! Постави я в ситуация! Скарай се едно хубаво снея и чакай! Ще видиш тогава!

– Благодаря ти, приятелю. Нека поспрем! А сега си тръгвам, чемного ме заболя. Довиждане и пак ще се видим.

ТАКА КАЗА ДОКТОРЪТ

Скоро станаха три години, откакто се взеха младите. Калина из-лезе добра снаха. Разговорлива и лъчезарна. Тялото ù се виеше като фиданка и предизвикваше завистта на жените от квартала. Прочу се с доброто си сърце. Петрана, нейната свекърва, я обичаше като собствена дъщеря. И сега, тя беше щастлива, че снаха ù пееше и играеше под звуците на рока. Свиреха класически рок. Беше Куин. А Фреди Меркюри, за него никой не можеше да оспори данните му на вокалист. Много рано си отиде от земята. Казваха, че починал от спин, след бронхопневмония. До края на живота си не казвал истината. Малко преди да си отиде, споделил, че е болен от спин.

Гласът на Калина огласяше стаята и кристалните чаши в секцията издаваха някакъв неразбираем звук. Чуваше се леко кънтене,наподобяващо кънтенето на камбана. Петрана тихо влезе в стаята и скрита усмивка се появи на устните ù. Идеше и да заиграе с Калина и двете да полетят в небесната шир, за да се слеят с полета на птичето ято. Да отиде там, където преди години замина Яким. Беше голямата ù любов. Решиха да се свържат завинаги, но той се разболя тежко. Само в чужбина можеха да го спасят. Родителите му бяха заможни. Приготвиха пари и заминаха за Франция. Там били най-добрите лекари. След операцията се възстанови бързо. А беше голям музикант. Свиреше на няколко инструмента. В болницата се запознал с медицинската сестра, която го обслужвала и той останал да живее при нея. Баща ù също бил музикант. Като разбрал за момчето, предложил му да работи при него в нощния бар. Якимсвирел и пеел. Младежите в бара много го харесали. И повече не се върнал в България. По-късно писал дълго писмо на Петрана, в което споделил всичко това. Тя дълго го чакала да се върне, но нямала късмет да живее с него. И срещнала Рангел. Набързо се оженили и им се родил син. Но и с него не беше писано да живее На тридесет и пет години се разболя от рак на гърлото и си замина. Остана млада вдовица. Ясен – синът ù, израсна без баща. Тогава,тя беше учителка в една детска градина. Момчето излезе добро и разумно. Не ходеше като приятелите си по барове и дискотеки. Помагаше на майка си в къщната работа. Завърши с отличие гимназия. Кандидатства в университета право и го приеха. Завърши го с отличие и сега работеше като съдия в Областната прокуратура. Колегите му го ценяха. Наред с добрия си характер, беше и добър съдия.С Калина се срещнаха на едно бракоразводно дело. Родителитеù след дълги години брак се развеждаха. Баща ù не подбирал жените. И така се стигнало до развод. Ясен и Калина се харесаха от пръв поглед. Магнетизмът между тях беше голям. Започнаха да се срещат. Пламна силна любов и решиха да се оженят. Щастливи бяха двамата, а още повече Петрана. Те ù даваха любовта, която изгуби за цял живот. Обичаше ги и двамата. Те бяха нейните деца. Никога не ги делеше. Обичаше да им прави изненади. Особено много на Калина. Посрещаха заедно рождените и именните им дни. Но една болка таеше в гърдите си. Защо още си нямаха детенце! Толковамного ù се искаше да хване в ръцете си едно малко същество, коетощеше да и каже «бабо.» Да го прегърне, да пусне музиката в хола и да играят до насита.

Един ден, Ясен се прибра рано от работа и се обърна към майка си:

– Мамо, приготви вечерята, искам да ви съобщя нещо!

Тя го погледна с любопитен поглед, но не посмя да каже нищо.Яденето отдавна беше готово. Застла масата и нареди чиниите. Беше сготвила още от обяд.Чакаше само да си дойдат децата. Калина беше асистент в техническия. Петрана сервира масата и всички седнаха.Храната дъхаше апетитно. Пийнаха по малко аперитивче от домашната сливовица с шопска салата. Беше припекла в тавата пилешки бутчета, които сложи в чиниите, като встрани нареди резенчета от домати и краставички. Всичко беше подредено с вкус. Личеше си,че е голяма домакиня. На масата сложи каната с бялото винце, вътре с лимонови резенчета. Разля в чашите от него и настъпи тишина. Само тихият звук на радиото нарушаваше тишината. За миг , Ясен стана и с типичния си за него тембър на гласа започна.

– Мамо, с Калина доста мислихме, когато докторът ни каза, че не можем да имаме деца. След операцията от апендицит, тя направила перитонит. В случая, той беше категоричен и ние решихме да вземем детенце. Спряхме се на момиченце. Ще носи твоето име.

– Их, сине! Моето име никак не ми харесва. Можете да го кръс-тите Петя.

– Не, мамо! Петрана е българско име и то ще се казва така.

– Добре, сине, както кажеш!

Вечерта мина с малък резерв от страна на Петрана. Но Ясен беше щастлив, че най-сетне взеха решение. Пък и майка му беше съгласна. Нали на нея щяха да доверят отглеждането на детето.

Процедурата относно вземането му премина бързо. Студентка-ромка раждаше извънбрачно дете. Бащата беше българин и той също студент. Но родителите му не позволявали да се ожени за нея.

Взеха го от родилния дом. Кръстиха го Петрана. Всички вкъщи бяха щастливи. И най-вече майка му. Нали си имаше внучка, с нейното име.

Детето стана на три години и един ден Калина се завърна вкъщи изключително възбудена. Беше ходила на лекар и не можеше да повярва. «Не, ще сподели вкъщи» – помисли си гласно тя.

Вечерта,когато Ясен се прибра от работа, тя още от вратата се хвърли на врата му с думите: «Честито, ще ставаш татко».

– Как, ама, не, не може да бъде…

– Може не може, бременна съм във втория месец. Но трябва да отида в болницата за задържане на плода, защото има опасност от аборт.

Ясен се усмихна, но в очите му се четеше тъга. И той забърза да съобщи новината на майка си. 

БОЖИЧКО, МОЛЯ ТЕ ПАЗИ ГО!

„Къде съм? Нима умирам?“ – гласно мислеше Светлана. Не, неможе да бъде. Да умра от любов за този, който си отиде. Замина си, като че ли нищо не е било. А колко ме преследваше, докато ме постигне. И всичко било, за да ме има и да ме захвърли. Като мръсно коте ме захвърли. Нищо не остана. Къде отиде любовта? Всичко е било само един красив оазис. Лъжливи обещания. Животът си тече като река ту пълноводна, ту маловодна. Търсим любовта, а тя дали наистина съществува! Явно съм се самозалъгвала, че той е истинският.

Приятелка ми Мери казваше: «Напий го, скарай се с него и тога-ва му гледай сиира!» Права е. Пламен е от тия момчета, дето много говорят, звездите свалят, а те падат на земята и загубват своята светлина. Мацките бягаха по него. Трупаха се на опашка. А той, вижте го, с голямото самочувствие, ги сваляше една по една. Та какво да говоря. Аз също бях една от тях. Както казваше Мерито: «Поредната жертва.» Бях хлътнала по него. Иначе голям красавец Можеше да омайва с приказките си. И момичетата му вярваха, както и аз. Когато го срещна на улицата, сърцето ми заиграва лудо и някой ми шепне на ухото: «Откажи се, момиче! Той не е за тебе!» Знам, че не е замен, но когато го срещна с друго момиче в дискотеката, става ми тежко. Веднъж го срещнах с приятелката ми, Гери. Поредната жертва. Бяха се прегърнали на пейката в градината и нежно си шушука-ха. Минаха няколко дни и Герито дойде при мен, и се оплака, че той се подиграл с нея. Въпреки че знаеше, че и с мен се случи същото. Като че ли всичко вървеше по сценарий.

Един ден, както си вървял по тротоара, срещу него връхлетяла кола. Това едва не му коствало живота. Пламен беше между живота и смъртта. Какво нещо? Съдбата си казва думата. Ходи, ходи, а сега не може да ходи. Дали, мацките ще бягат все още по него? Едва ли. Сега той е една развалина, която всеки момент ще се разпадне. Имах голямо желание да отидав болницата, да го видя. Позвъних на майка му и попитах.

– В коя болница мога да го намеря Пламен, госпожо?

А тя:

– Коя си ти, момиче? Познавам ли те?

– Не, не ме познавате. Аз съм поредната му приятелка.

– Как така поредната?

– Вие не знаете ли, че неговите приятелки нямат брой? Но аз все още го обичам.

– В окръжната е. В хирургическото отделение, на петия етаж.

Трудно ще те пуснат.

– Няма страшно. Майка ми е медицинска сестра и работи там.

Ще я помоля да ми помогне.

– Добре тогава. Аз също ще ходя да го видя. Обади се, заедно да отидем!

Излязох по-рано от лекции. В момента съм трети курс детска педагогика. Той също следваше в университета само, че българска филология. Обадих се на майка му. Тя беше тръгнала за болницата, а моята беше на смяна и обеща да ме чака пред хирургията. Взех автобуса и тръгнах. Навън времето ръмеше. Гърдите ме стягаха.Представях се как ще го видя проснат на леглото, с полуотворени очи, които гледат някъде в далечината с надежда. Стигнах болницата. Майка ми ме чакаше пред хирургията. Влязохме в неговата стая,а той лежеше неподвижно. Не беше същият Пламен. Пред погледа  ми едно беззащитно същество. Краката му бяха изопнати, а главата му цялата бинтована. Виждаха се само очите му.

– Пламене – леко прошепнах на ухото му. Той не ме чу. Лежеше неподвижно, с леко отворени очи.

Не можех повече да стоя. Сърцето ми се късаше от болка. Животът все пак е пред мен. А Пламен!…»Божичко, моля те, пази го!»- гласно произнесох аз и тръгнах.

ИСТОРИЯ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ

Кой си ти, човече, който дръзна да нарушиш покоя ми? – чу се

дрезгавият глас на Стоил. Отговор не последва. Стоил беше във втората фаза на алкохолния глад. Отдавна не беше пийнал глътка от ментетата, които продаваха на пазара. Не е ли това намесата на демонична сила, която тикаше хората към порока?

Последният път, когато си купи водка от Трифон – зарзаватчията и си пийна петдесетте, изведнъж му прилоша и нещо го жегна вкорема. Завъртя му се свят и повече нищо не помнеше. Когато се събуди, беше сам в стаята и лежеше на пода. Не можеше да стане.Целият беше се схванал. Така го намери дъщеря му Ирина. Тя беше менаджер в една търговска фирма. И тя изживя житейска драма. Съ- пругът ù Стефан ù обърна гръб, защото си намери друга жена, за която нямаше намерение да се жени. По цели нощи не се прибираше вкъщи. А дъщеричката им Петя постоянно питаше: «Къде е тате?» Ирина не можеше да ù отговори, че тате си има друга жена. Тя, другата, непрекъснато го търсеше по телефона. А той, щом чуеше гласа ù, хукваше навън. Дори Новата година прекараха заедно в Гърция.

Жана, така се казваше, беше разведена. Нямала деца и съпругът ù я изоставил. А сега си търсеше мъж и може би се надяваше, че от него ще има дете. Ирина страдаше. Понякога, скрита в кухнята, когато приготвяше яденето, си поплакваше. Но се криеше от малката Петя,защото беше любознателно дете и не искаше, то да узнае истината за баща си. Един ден, когато ù беше много тежко на душата, взе бутилка сливовица и от тогава започна да пие. Алкохолът подтискаше мъката ù. Детето заведе у майка си, за да го гледа. Не можеше да го остави при себе си. Вечер, когато си лягаше, упоена от алкохола, ù се привиждаха демони, които искаха да я хванат в лапите си. И тогава, тя с пиянски глас ги пъдеше и викаше. После онемяваше и тялото ù тупваше върху спалнята. Един ден си легна уморена, без да пие алкохол. Пусна тиха музика и се заслуша. Спомените ù летяха,когато се запозна със Стефан. Влюбиха се от пръв поглед. Любовта им продължи три години, когато почувства, че е бременна. Направиха сватба в селото на Стефан. Колко хубаво беше тогава. Цялата облечена в бяло, а в корема ù за първи път прорита малкото същество. Когато сватбата свърши, те си легнаха и Стефан допря ръка докорема ù.

– То вече е живичко – каза тя. Ето, рита. Дай си тук ръката!

Изминаха още пет месеца и се роди Петя. На майка му я кръс-тиха. Тя се казваше Петкана. Заживяха щастливо. Любовта не беше изчезнала от тях. Напротив, още повече се засили с раждането на детето. Но един ден, Стефан не се прибра вкъщи. Ирина го чака цяла вечер. И от тогава, всичко започна да се повтаря. Отначало я лъжеше с какви ли не неща.Докато ги засече, хванати под ръка. Бързаха за някъде. Стефан не я видя. Тя също не му се обади. Сметна, че това е временно увлечение. Дори вкъщи не подхвана разговор. Но може би тогава направи грешка. Трябваше да го попита, за да разбере какви бяха отношенията му с тази жена. Така ден след ден. Тя таеше болката в гърдите си и не подхващаше дума. Докато един ден ù съобщиха, че Стефан катастрофирал с колата, а жената до него останала на място. Той се отървал с леко счупване на ключицата на лявата ръка. Закарали го в болницата и гипсирали ръката му, след което се върна вкъщи. Сълзи напираха в очите му. Явно за Жана. Той подозираше, че Ирина знае всичко. Но тя и този път си замълча. Нямаше я вече другата. Беше свободен да прави това, което пожелае. И Стефан реши да сподели голямата си болка. Предразположи Ирина на разговор.

– Знаеш ли, скъпа? – обърна се за първи път след толкова време той. Имам голяма вина пред теб и пред нашето дете.

„Значи разбра най-сетне, че има жена и дете?“ – помисли си Ирина.

– Знам, че заради мен, ти се пропи. Детето заведе при майка си, за да не вижда това, което ставаше в нашия дом.

„Все още ли смяташе, че това е нашия дом?“ – помисли се тя.

– Аз, знаеш, ти изневерих. Ходих с друга жена. Но с нищо не беше по-хубава и по-добра от теб. Просто не знаех защо ходех. Все едно,някаква магия.

– Значи, най-сетне разбра къде е истината? Че истината е в семейството. В жената и детето. Всички жени са еднакви. Едните по-добри, другите по-лоши. Но всички са устроени по един и същи начин.

– Помислих си…

– Какво, че като е чуждо? Казват, че чуждата кокошка е ярка. Така ли?

– Да, ама кокошката си е майка. А майката няма никога да те предаде. А ярката си е дете, което още не разбира. Ирина, кажи ми,моля те, ще ми простиш ли? Много сгреших?

– Признат грях не е грях. Макар че семейството трябва да се за-пази чисто. А ти?

Моля те, кажи ми?

– Все пак трябва да си изтърпиш наказанието. В закона на етиката се казва, че да простиш и на най-големия си враг, значи си истински човек. А истинският човек е добрият човек.

– Много си мъдра, Ирина. За първи път разбирам, че не заслужаваш това, което ти причиних. Ще ми простиш ли?

– Аз мога да ти простя, но не знам как ще легна с теб, след като си бил при друга жена. Затова, засега ще си легнем поотделно, времето е пред нас.

Ирина беше се върнала с времето назад. А сега баща ù лежеше на пода и я гледаше с полузатворени очи. Тя се наведе, подхвана го с двете си ръце и постави да легне върху дивана. Добре, че дойде. Не се знаеше колко време щеше да лежи на пода. Майка ù беше отишла да вземе детето от детската градина. Срещна я по пътя.

Пусна телевизора и зачака.

РАЗДЯЛАТА

Росица стоеше на ръба на пропастта, но нечий глас я спря. „Животът е красив, а ти искаш да скъсаш нишката с него.” В далечината изсвистяха гуми на лека кола и тя се върна в действителността.

Всичко беше само един сън.Откакто Даниел замина за Щатите, не можеше да си намери покой. Някой вънка викаше нейното име. Не можеше да повярва. Това беше неговият глас. Погледна през прозореца и остана изненадана. Там, долу, стоеше Данаил. „Той дойде при нея. Дали е истина всичко това?” – мислеше си тя. След като замина за Щатите, не се обади повече. Всичко беше, за да спечели повече пари. Неговият приятел Ячо скоро се върна от там. Двамата бяха тръгнали заедно. Той ù се обади, за да изпрати много поздрави от Даниел. Разговаряха дълго за Америка

– Не е това, което си го представяш, мила. Америка е огромна страна, където има много бедни и много богати. Има цели квартали на бедните и огромни къщи на богатите. Там играе капиталът.Нямаш ли капитал, ти си за никъде. А особено такъв като мен, който напусна страната си и тръгна да гони Михаля. Но среден пръст.Обикалях по огромните булеварди. Те нямат край, братче. Работа не можах да си намеря. Просто, домъчня ми за България и реших да се върна. Ние, българите, като че ли копираме от американците! От техните екшъни, изпълнени с престъпление и много кръв. Какво ли не гледаме по телевизията и се учим! Но не за добро, а обратното.Виж, всеки ден става ново убийство Подземната мафия не стои на едно място, а действа. Затриха семействата ни. Изчезна любовта. Няма кой да седне и да прочете една хубава книга. Замряха хората и ръчениците. Навсякъде се чува само диско. Музиката на живо потъна нейде в земята. А песните, все едни и същи. Няма ги песните от „Златният Орфей”. Все истински и затрогващи, изпълнени с много чувство и романтика Ето, това трябва да върнем. Песните и любовта, която изчезна. И да се хванем за ръчичка, и да работим, а не да мързелуваме и да търсим начини лесно да забогатеем. Както казва народът: „Бързата работа, срам за майстора. Да живей, живей труда,на мама и на татко на гърба.”

Още дълго разговаряха с Ячо и той си тръгна. А сега и Даниел се завърна. Стоеше на пътя и я чакаше да отиде при него. Не беше я забравил. Знаеше си, тя.

Росица излезе навън. Даниел я чакаше пред колата Разпери ръце и се хвърли в прегръдките му.

– Качвай се, мило! Ще отидем да се почерпим, па другото да чака.То се е видяло, че от майка България по-красива страна няма, а ние сме хукнали… Трябва да се хващам на работа тук. Защото камъкът си тежи на мястото.

ЩЕ ПРОДЪЛЖИ НЕГОВОТО ДЕЛО

Вяра беше там, където не всеки можеше да отиде. От малкаимаше желание да стане войник. Бойка стража за родината. Баща ù Станьо също беше военен. Отдавна се пенсионира с чин полковник. Бранеше родината на граничната застава. Колко врагове беше хванал. Но един ден се случи нещо неочаквано. Стреля по човек. Патронът отскочи и връхлетя върху него. Рани го в гърдите. Беше в несвяст. Събуди се в моргата. Не знаеше къде се намира. Бяха го отписали от света. Стана от леглото и тръгна по коридора. Студът лазеше по тялото му и то се тресеше до неузнаваемост. Навън беше зима. Поогледа се и се уплаши от голото си тяло. Започна да вика с пълен глас. На коридора се скупчиха лекари и медицински сестри.Чуваха се гласове. “Нали беше в моргата! Как е излязъл от там? Как може един мъртвец да се съживи? Такъв случай е описан само в библията. Станало е чудо!”Един от лекарите се приближи до него и внимателно подхвана тялото му. Наистина, той беше жив. Не е някакво видение. Заведе гов реанимация, за да бъде под наблюдение.

Съобщиха на Ана, съпругата му, че мъжът ù е жив. Че е станало чудо и ще го оперират, за да извадят куршума от гърдите му. Той беше заседнал високо над гръдната кост и разкъсал мускулни влакна. За известно време сърцето беше спряло. И тогава решиха да го сложат в моргата. Но имаше късмет. Излезе от ада. Операцията премина без усложнения. Изписаха го на четиринадесетия ден в сравнително добро общо състояние.

Ана се освободи от работа и дойдеда го вземе от болницата.Минаха дни, месеци и година. Беше отишъл на почивка в Хисаря. Изведнъж му стана много лошо. Отвори широко очи и с изненада започна да говори неща, които не знаеше за хората в неговата стая. На единия каза, че има син, името му и рождената дата. На другия, който беше по-млад, каза баща му да се пази, защото го чака тежко премеждие. А третия, който нямаше деца от съпругата си, а само едно осиновено, да отидат на Бачковския манастир и да подарят панделка на чудотворната икона на Богородица. Ще им се роди син. И така мина време. Беше развил ново съзнание. Виждаше ичувстваше болките на близки и познати.Тяхното минало, настоящеи бъдеще.

Години назад, когато бил на границата, сънува сън, в който един човек, облечен в бели одежди му казал, че ще изживее смъртта и ще придобие нови способности. Не трябва да се страхува. И сега помагаше на своите близки и познати със съветите си. Премахваше болките с ръце и очи. Не знаеше как става това. Само беше щастлив,че е жив и помага на другите.

А Вяра – неговата дъщеря – вървеше по пътя му – да бъдеш вой-ник на родината си. Тя беше щастлива, че избра да служи за доброто на своя народ. Живееше в дома на баща си, който беше човекът на Новото време, с новото съзнание. Беше убедена, че ще продължи неговото дело.

ПРОШКАТА

– Така ли се отплащаш за това, което направих за теб? – чу се гласът на Стефан. Двамата живееха четири години заедно, но не бяха сключили брак. Нещата вървяха добре, докато един ден той разбра,че тя вземала от парите му и ги давала на детето, което беше родила.

Тогава не познаваше Стефан. А сега, от страх да не го загуби, беше скрила истината. Вихрен, нейният син, даде да приятелката си. Не искаше да го остави в родилния дом за осиновяване. Тогава Вероника току-що беше родила Бистра. Искаше да има още едно дете. И Гергана реши да я помоли да вземе Вихрен. Разговаря с нея дълго и двете решиха, че ще го остави при Вероника.

– Ще ти изпращам пари, с които ще гледаш Вихрен. Каквото е необходимо относно отглеждането му, ще ти помагам.

– Не се тревожи, Гери. И без това щях да си родя още едно дете.

Но сега Вихрен ще ми бъде второто.

– Един ден ще ти се отблагодаря, скъпа приятелко. Никога няма да те забравя.

Дните се нижеха един след друг. Вихрен стана на шест години. И тогава Стефан научи истината. Случайно засече Гергана, когато отиваше да го вземе от детската градина. Беше го хванала за ръчичка и двамата вървяха. Детето не знаеше , че беше неговата истинска майка. Тя го вземаше всеки ден от детската градина, а то й се отплащаше с лъчезарната си усмивка.

Днес, не й провървя. Стефан я засече в момента, когато го беше прегърнала и нежно го целуваше по румената бузка.

– Кое е това дете, Гери? – попита с изненада той.

Тя не знаеше какво да каже. Цялата се тресеше пред мисълта,какво ще му каже. Сълзи напираха в очите й и леко се замъглиха.

– Това… да знаеш. Не, не мога да ти кажа. Нямам сили.

– Какво не можеш да ми кажеш? – запита Стефан.

– Ами аз… Такова. Това….

– Гери, не говори с недомлъвки! Кажи ми истината!

– По-добре да умра, отколкото да ти кажа!

– Не мога да те позная мила. Няма я оная пряма жена, която ми казваше: „ Нека никога не се лъжем! Ако има нещо, ела и ми го кажи право в очите.“

– Да… Моля те! Разбери ме!

– Хайде, изплюй камъчето! По-добре кажи, отколкото да премълчаваш!

– Това е Вихрен. Вихрене, подай ръчичка на чичкото!

Детето погледна любопитно и подаде малката си ръчичка на Стефан. Той го грабна в обятията си и нежно целуна по бузката. Гергана досега не беше разбрала, че той толкова много обичаше децата. А защо не искаше да му роди?!

– Може би е на твоята приятелка? Защо, тя не взема детето от градината, а ти?

– Ох, не мога повече. Това, Стефане, е моят син. Аз го родих преди години и го дадох на Вероника да го гледа.

– А може би един ден, детето ще разбере, че тя не е неговата майка и какво ще каже?

– Виж, за това не бях помислила. Но то расте пред моите очи и аз всеки Божи ден знам какво става с него.

– Ето докъде стигат нещата, когато човек не мисли навреме.

– Така стана и преди години. Когато разбрах, че съм бременна,беше вече късно. Трябваше да родя детето. Иван не научи, защото се разделихме и повече нямах вест от него. Той изобщо не знае, че има син. Пък и да знаеше…

– Ей, Гери… Не знам какво да те правя? Така ли се отблагодаря-ваш за всичко, което направих за теб? Да беше ми казала. Любовта ще изчезне, след като жената, която говореше за истината, самата тя крие такава истина.

– Моля те, Стефане!Човек цял живот греши. Но не исках да те изгубя. Мислех си, че, ако ти кажа истината, ти ще ме разлюбиш и ще ме изоставиш.

– Не е така, мила. Животът сега е друг. Хората се женят и разженват. Такива като теб има много. Но повечето от тях са изоставили децата си и не знаят нищо за тях. А ти все пак си помислила. Може би един ден ще вземем Вихрен и ще си го отгледаме.

Гергана го погледна изненадано. «Това ли е онзи Стефан, който не искаше да има деца! Не, не може да бъде. Та той говори истина.

– Стефане! Знаеш колко ме зарадва. Разкайвам се за това, че не съм ти казах. Прости ми, моля те!

– Прощавам ти, мила Гери! Толкова много те обичам и те прие-мам такава, каквато си.

ЖИВОТЪТ Е ТАКЪВ, КАКЪВТО СИ ГО НАПРАВИМ

Мишо и Огнян седяха в кафенето и смъркаха сутрешното си кафе. Разговаряха дълго за своите проблеми, когато Мишо насочи разговора в друга посока.

– Утре ще дойде твоята любов. Сигурен съм, че ще я намериш -започна той.

– Няма свестни момичета, братле. Светът се е извратил. Виж Пепито! Израснахме заедно, а тя се събра с едни приятели, та… Свикна с наркотиците. Докато един ден, майка ù я намери полумъртва,просната върху леглото. Очите ù изцъклени, а сърцето ù почти не бие. Закараха я в болницата и лекарите едвам я спасиха. Какво да ти кажа? Нямам думи.

– И аз не знам какво да кажа.

-Тогава къде да намеря свестно момиче, готин? Нали ги виждаш?

Скоро даваха по телевизията момиче, което родило на единайсет години. Не знам само как се чувства майка му? Детето – дете да гледа. Срамна работа. Тогава какво ще стане от нас? Едно поколение…

Мамата си джаса.

– Така е, Оги. Всичко е възможно. Какви ли не чудеса стават по света. Един ден, Лилито ми разказа за нейната приятелка Нели.Оженило се момичето, а нямали деца. Как ще имат, като на петнайсет години направила аборт и получила възпаление.

– Да бе. Пък Стефито е много готина мацка, но за нея няма зима,няма лято. Вечно пъпчето ù е вънка. Ходи с толкоз къси блузки, чак очите ти да изкочат. Пък отгоре на всичко и обичка си сложила на пъпчето. Какво му е хубаво на това?

– Мишка. Нали знаеш? Модата е такава.

– Да, ама докъде води тая мода? Като се омъжат, нямали деца,а… Едно време преди много години, бабите ни са ходили с шаечни дрехи. Деца бол, цяла дузина. А сега? Нашите жени едно не могат да имат. Изроди се нацията, мой човек. Младите бягат навън, да спечелят някой лев. Както е тръгнало, няма да има млади хора у нас.Нищо, че родителите им са ги учили толкоз години, за да станат вишисти.

– Тук ми мирише на нещо! Но не искам да говоря. По-добре малко да те развеселя. Усмихни се де! И така. Вървя си аз по главната,а пред мен готина мацка на моята възрст, хванала под ръка оня ти старчок. Ама, той така изтупан! Личи си, че има много мангизи.

Нали знаеш? Сега не значи на колко си, а какво имаш в порфейла.Имаш ли парички и колички, всички мацки са твои.

– Знам, Мишо. А ти ми говориш за свестни момичета и любов.Та тя има ли я?

– Знайш? Такъв е животът.

– Да, бе. Такъв е, какъвто си го направим. А другите кат са рекли,че животът им бил тежък.

– Много-много не говори! Хайде, че имам много работа!

Двамата излязоха от кафенето и тръгнаха към главната.

НЕПОЗНАТАТА

Когато тя си тръгна, Радослав дълго гледаше след нея. Изящните и форми не можеха да не направят впечатление на всеки мъж. Все още не знаеше името ú. Запознаха се в барчето. Когато той влезе, тя стоеше сама на масата и пред нея имаше чаша с кафе. В ръката си не държеше цигара.Беше от ония жени, които не бяха вкусвали от никотиновата отрова. На съседната маса стояха момче и момиче, и разговаряха оживено.

– Може ли да седна до вас?- помоли Радослав.

Тя вдигна глава и го погледна с красивите си кафяви очи.

– Да моля, седнете!

– Да не би да нарушавам спокойствието ви? А може би чакате

някого?

– Не. Сама съм. Напоследък съм съвсем сама.

Очите и се навлажниха и тя се извини за моментната слабост, която прояви. Беше една непозната, която ангажира вниманието на Радослав. Искаше му се да започне разговор , но тя изведнъж обърна глава и се загледа към прозореца. Той понечи да я заговори, но нещо застана на гърлото му. Все пак намери сили и прекъсна мълчанието.

– Вие навярно не сте от този квартал? Всеки ден идвам в барчето,но не съм ви виждал.

– Да, отскоро съм тук. Откакто съпругът ми почина, реших да се преместя, защото всичко ми напомняше за него. Имахме великолепен брак. Но той се разболя. Кръвното му беше високо. И един ден,си отиде завинаги от мен. Нелепа смърт. Почина в линейката, когато го карахме към болницата. Стана му много лошо. Линейката спря и докторът ме помоли да сляза. Цялата треперих. Молех се силно на Бога да го спаси. И в този момент, нещо се разкъса в мен. Докторът отвори вратата и съобщи, че вече е починал. Идеше ми да викам с пълни гърди. Болка свиваше сърцето ми.

– Не, не е истина. Той е жив, докторе.

– Той вече не е жив. Ще го откараме в болницата.

– Не. Ще си го взема в къщи. Не искам да му правите аутопсия.

Картината е ясна., докторе. – Втори инфаркт и край. След първият започна да пие. Лягаше и ставаше с бутилка в ръце- обърна се тя към Радослав. Очите му бяха вечно замъглени. Изпитваше голяма болка,че не може с нищо да ми помогне. А толкова много ме обичаше.Като си помисля колко голяма беше любовта между нас. Но вече нищо не може да се върне.

– Аз пък- прекъсна я Радослав. Отдавна се разведох с жената. Нямаше хармония между нас. Непрекъснато се карахме, докато един ден ми дотегна и поисках развод. Решихме, че ще се разведем по взаимно съгласие. Ето, че и аз съм съвсем сам. Имам си само една дъщеря. Тя живее отделно от мен. Така, че знам, какво е да си сам.

– На мен ми е много тежко. Съпругът си никога няма да забравя.

Но ако срещна по пътя си човек с моите разбирания, да бъде мил и внимателен. Да обича природата, музиката и изобщо да е човек всестранно надарен, ще се замисля. Ще ми бъде приятно да се срещам и разговарям с него, без да го ангажирам с моите проблеми.

Просто, всяка среща да бъде празник за нас.

Тук разговорът прекъсна. Тя се извини и стана. Сбогува се итръгна. Радослав я спря за миг.

– Да се надявам, че наново ще се срещнем. Аз съм Радослав. За сега – довиждане.

ДАНО ХОРАТА КАЗВАТ ИСТИНАТА

Волен стоеше сам в стаята и в ума му нахлуваха мисли, които напоследък толкова много го подтискаха. Прав е Дон Кихот катоказва: «От свободата по-хубаво нещо няма, Санчо.» Беше толкова натоварен с личните си проблеми, че можеше да се каже, че всеки момент ще избухне като атомната бомба над Хирошима. Искаше му се да се скрие, ако ще да потъне в земята, но да излезе на свобода.

Съпругата му Яна се разболя. Вече не ходеше на работа. Започна да слабее. И докторите не можеха да определят диагнозата. Отпаднаха жизнените ù сили. А и синът му Светлозар се събра с лоши приятели. Имаше си семейство – жена и дете. Забърка се в далавера с фалшифициране на пари. Единия път се отърва от затвора, но втори път нямаше да се отърве. Наново го хванаха и сега лежеше в карцера до гледане на делото. Волен не можеше да намери покой. Всичко го болеше, най-вече душата.

Дните се нижеха един след друг и нещата вървяха от зле по-зле.Яна лежеше на легло и никой не беше в състояние да му помогне.Имаше моменти, когато чувстваше, че не е на земята. Беше в някакво безвъздушно пространство, в което съществуваше, но животът сякаш беше го напуснал. «Май загубих вярата си в него?“ – мислеше си той. – Какво ми е нужно? Едно малко парченце от нейно величество Любовта? Като, че ли и тя изчезна! Без нея, аз се превърнах в едно сиво човече, което се движи, а очите гледат безжизнено. Колко малко ми е нужно! Пламъкът, пламъкът, който да възпламени сърцето ми. Но къде е този пламък! Искам да се доближа до него и да стопли сърцето ми. Всичко ми дотегна. Пълна пустош е в сърцето ми. Къде е онази жизнена сила, която ме караше да летя? Защо не се върне тя – младостта? Пък ела да ме видиш! И тогава никой неможе да ме спре. Сега се превънах в един старец, след като излязох в пенсия. А съм само на петдесет. Вече не съм същият. Тогава летях.Нямаше спиране. Всички гаджета бяха мои. Остаряваме бавно с теб, Яна. Както се казва в песента на Богдана Карадочева «Остаряваме бавно.» На какво заприличахме? Тогава , ти беше буйна, красива.Обичаше живота. И черпеше от него с пълни шепи. Няма го това време. Казват, времената се сменят. Годините отлитат и ние вървим напред към вечността.»

Няколко дни по-късно, Яна се залежа и вече не можеше да ста-ва. Волен беше като орел над нея. И той самият не вярваше, че ще дойде това време. Една сутрин,тя го събуди с тежкото си дишане.Хрипове излизаха от гърдите и изведнъж пригихна. Той сложи пръстите си върху вените на дясната ù ръка. Нямаше пулс. Не можеше да повярва. Взе малкото огледалце от шкафчето, в което Яна напоследък обичаше да се гледа и да реше кестенявата си коса. Допря го до устните ù. Нямаше дихание. Идеше му да викне с пълно гърло,но сълзите го давеха. «Да, това е краят» – мислеше си той. Вече на никой не можеше да се опре. Дори и на сина си…

Организира погребението ù чрез траурна агенция. Покани само най- близките си приятели и роднини. Дори и сълза не можеше да пророни. Не вярваше, че е истина. Че Яна вече я няма. Но такъв беше животът. Едни се раждат, други напускат този свят. Скоро щеше да им се роди второ внуче. Докторите казваха, че ще е момиченце. Яна ще го кръстят. Нищо, че не трябва да се кръсти на починал човек. Хората казваха, че смърт нямало. Душата си отивала, за да си почине и наново се връщала да работи. Може би, с раждането на внучето, Яна щеше да са върне наново! Дано пък, хората казват истината!…

ТОВА ЛИ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ СЛУЧИ?

Елена отдавна живееше в Щатите. Отидоха с зелена карта. С Владо имаха две дъщери и един син. Три красиви ангелчета, които огласяха къщата с веселите си гласчета. Добре, че беше братовчедът Асен. Той живееше в голяма къща, в най- богатия квартал на Ню йорк. Извади голям късмет. Запозна се с дъщерята на богат магнат.Харесаха се и всичко се нареди само по себе си. Катрин, така се казваше тя, забременя и двамата заживяха заедно. Асен започна работа при баща ù и сега е една от ръководните фигури в фирмата. Роди им се дъщеричка и тримата се настаниха в голяма къща в най-богатия квартал.

Когато Асен научи, че Владо и Елена са едни от щастливците,той ги покани на първо време да живеят при него.Тъй като Владимир беше инженер и се занимаваше с електроника, започна работа при Асен. Нещата тръгнаха добре, докато настъпиха промени в личен план. Владо закъсняваше. Говореше за служебни срещи, договаряния и куп други неща. Една вечер не се върна вкъщи. Това щеше да продължи до безкрайност, ако не беше Елена.

Един ден извика такси и тръгна към фирмата на Владо. Наближаваше краят на работния ден. Помоли шофьора да изчака и влезе в близкото кафене. Седна и поръча кафе. Непрекъснато гледаше към прозореца. Докато Владо се появи на входа с колата и тръгна. Елена изпи набързо кафето, плати на сервитьорката и се затича навън.

Таксито я чакаше.

– Карайте след онази кола, моля! – изрече тя.

Таксито потегли. Колата на Владо спря пред една двуетажна ко-операция, чиято фасада беше цялата олющена. От външната врата излезе чернокоса красавица, с къса дънкова пола и високи токчета.Той се приближи до нея, прегърна я и я целуна, след което тръгнаха към колата. Владо отвори предната врата и направи жест. Красавицата влезе в колата и двамата потеглиха. Спряха пред осветения от неонови светлини бар и влязоха в него. Вечерта,той не се прибра.

На другия ден се обади по телефона на Елена, че между тях всичко е приключило. Само ще дойде да си вземе багажа. Че ще остане да живее в къщата с децата и ще ù помогне да си намери работа.

Изостави я той заради кабаретна актриса. И Елена заживя сама с децата. Тя също беше инженер. Започна работа в една строителна фирма. Децата ù Нели, Верката и Цецка бяха вече големички и можеха да се справят сами. И тримата ходеха на училище. През деня,тя работеше в офиса и ходеше по обекти, а вечер миеше чинии в един ресторант. Връщаше се капнала от умора и моментално заспиваше. Поспиваше малко и наново всичко започваше отначало.

Един ден, Верката дойде при нея и помоли:

– Мамо, би ли ми дала три доларчета! Харесал съм си нещо и искам да си го купя!

– Ще ти дам, сине, но следващия месец вместо да получиш три-десет, ще си приспадна днешните.

– Добре, мамо. Съгласен.

Елена даваше всеки месец на децата по тридесет долара, за да си купуват необходимите неща. Беше ги научила на ред и дисциплина.На уважение, търпение и примирение. Всички живееха в сговор и не чувстваха липсата на баща си. А Елена беше от ония добри майки, които ценяха живота и живееха разумно. На първо място бяха децата.

Един ден, пред вратата на къщата спря кола. Мъжът звънна на звънеца. Елена отвори и остана изненадана. Пред нея стоеше Владо.В очите ù се спусна мъгла.

– Елена, моля те, искам да се върна вкъщи! – започна той. При теб и при децата.

– Така ли? Едва сега се сети, че имаш жена и деца – отговори с пресипнал глас тя.

– Моля те, Елена! Знаеш ли?…

– Не може, Владо. Когато трябваше да бъдеш при нас, ти замина с първата срещната. Върви при нея! Вече забрави, че ни има!

– Моля те, Елена! Аз, такова…

-Късно е да се разкайваш. Днес ако ти простя, не се знае дали утре някоя друга няма да ти завърти главата и пак същото. А после?Едно куче научи ли се да хапе, бягай от него!

Елена блъсна вратата срещу него и влезе. В трапезарията децата бяха наредили масата с голям вкус и чакаха майка си. Ухаеше приятно и храната възбуждаше апетита. Тя влезе с наведена глава. Децата подозираха, че нещо се е случило, но не смееха да попитат. Седна до тях и усмивка се появи на устните ù.

– Хайде да вечеряме, деца, че и утре е ден!

СРЕЩАТА

С нея се срещнахме случайно. В очите ù се четеше тъга. Напи-раха сълзи. Седна до мен и си поръча кафе. Погледнах я. Тръпка на болка пролази в гърдите ми. Минута мълчание и изведнъж нещо се отприщи в нея. Сълзите сами потекоха от очите ù. Навярно в мое лице беше срещнала приятел, на който можеше да сподели. Не бях сгрешила. Изведнъж тя започна така.„Когато го срещнах, допивах кафето си в бистрото. Той се приближи до мен. Дъхаше на алкохол. Заговори ме, въпреки че исках да го отблъсна.

– Знаеш ли, много ми харесваш?

„Пак с обичайните фрази, с които някой иска да те свали – помислих си.“

– Е, и? Може би любов от пръв поглед? – отговорих аз.

– Ей, маце. Аз не съм от тук. Дойдох по работа. Бизнес дела.

„Какво ме интересува откъде е и за какво е дошъл!“

– И как, бързаш ли?

– Да – отговорих аз. Отивам на работа.

Тогава работех в един магазин за мебелен обков.

– Да те закарам? – продължи той.

Погледнах го. «И отгоре на всичко нахален. Предлага, без да мисли дали искам.» Станах и тръгнах.

Бях забравила за случката. Но на другия ден пак се засякохме.Той отивал на работа. Бил военен. Отбил се за бързо да си пийне кафенце.

От тогава, дните се занизаха един след друг. Докато един ден се връщах от дъщеря си и бързах да се прибера вкъщи. Някой викна зад гърба ми.

– Ей, маце, не ме ли позна?

Стреснах се и се обърнах. Беше той. Наблизо имаше ресторант.

– Не искаш ли да влезем, да се почерпим?

Замислих се. «Виж го тоя, колко е нахален! Какво маце съм! « Но някаква вътрешна сила ме подтикна и гласът сам излезе от гърдите ми. Бях дълги години сама. Съпругът ми си отиде завинаги от белия свят. Дали пък да не опитам!

– Добре, ама за бързо – отговорих аз.

Влязохме в ресторанта. Пееше Сашо Роман. Седнахме и той си поръча голяма, а на мен малка водка. Пиех бавно на глътки, а той поръчваше една след друга. В един момент главата му тупна върху масата. След малко се надигна и викна:

– Саше, братле, ела тук! Изпей една!

Оркестърът приближи и Сашо започна да пее.

– С това те поздравявам, маце! Да помниш бат си Данчо.

Когато Сашо спря да пее, той пъхна десетачка в ръката му и рече:

– Туй е за теб, Сашкин. Да си жив и здрав, се така да си!

Наближаваше полунощ. Не можех повече да стоя. Не бях закъс-нявала толкова.

– Хайде да си тръгваме! – подканих го аз.

Той извика келнерката и плати. Тръгнахме. Излязохме от ресто-ранта и зафъфли с пиянския си глас:

– Хайде, Маце, да си ходим у нас!

Погледнах го. Никак не ми беше приятно и отсякох.

– Никъде няма да ходя. Отивам си.

– Тогава ще ти хвана такси – прекъсна ме той.

– Няма нужда! Ще си отида сама.

Обърнах гръб и си тръгнах.

Бях забравила за случката. Но един ден наново се срещнахме в

бистрото. Като ме видя, седна до мен и ме заговори.

– Хайде с нас на Пампорово! Със синовете отиваме. Пламен ра-боти в една кабелна телевизия и ще имат представяне на новата програма.

Не разбрах как, но се съгласих. Толкова време не бях ходила никъде. Излязох и забързах към къщи, за да се приготвя. Върнах се.Той ме чакаше в колата с Тинко и Пламен. Запозна ме набързо с тях. Качих се и тръгнахме. Тинко караше колата. Беше шести август. Паметната дата, когато водите на Чай бяха прехвърлили коритото и влачеха след себе си корени и трупове на дървета. Чуваше се страшно бучене. Атмосферата стана тягостна. Пътуването трудно, а на всичко отгоре колата удари на камък и за малко да отскочи от пътя.Стопирахме. Наоколо нямаше жива душа. Това явно беше краят на нашето пътуване.

– Ами сега? – рече Данчо.

– Да се обадим на пътна помощ – предложих аз.

Звъняхме, звъняхме, но никой не отговаряше. Останахме сами,сред бучащите води на Чая. Изгубихме всякаква надежда, че ще тръгнем. Но след всяко нещастие идва и радост. Чу се бучене. Приближаваше кола. Идваше откъм Асеновград. Шофьорът спря и се показа от прозореца

– Какво става, колега? – попита той.

– Ей, на, закъсахме – отговори Данчо. Колата удари на камък и не можем да тръгнем.

– Имам въже. Да я прекачим към моята и ще стигнем до Хвойна.А после, лесна работа.

Закачиха въжето за двете коли и тръгнахме. Така стигнахме до Хвойна. Но там ни чакаше голяма изненада. Върволица от коли, автобуси и хора. Пътят до Пампорово беше непроходим. Тръгнахме да търсим монтьор, за да поправи колата ни. Беше празничен ден и с големи трудности го намерихме. Обеща ни, че до вечерта ще бъдеготова. Бяхме доволни, че все пак щеше да стане. Запътихме се към близкото ресторантче на селото и обядвахме. Престоят ни в Хвойна беше тягостен. Чакахме до вечерта. Отидохме да си вземем колата.

Обявиха, че пътят към Асеновград е вече проходим. Потеглихме заПловдив. В Нареченски бани спряхме да си похапнем..

– Маце – обърна се Данчо към мен. Хайде да останем да преспим тук! Има хотели и квартири.

– Не, не искам – отвърнах аз. Хайде да си тръгваме!

Поотдъхнахме си малко и тръгнахме. Прибрахме се съсипани от уморителното и стресиращо пътуване.

– А сега, хайде да отидем вкъщи! – подкани Данчо.

Всичко започна от този ден. Животът ми се промени до неузнаваемост. Вече не съм онази усмихната, лъчезарна и приветлива. Тъга запълни душата ми. Данчо не беше човекът, който си представях,че ще срещна. Той беше студен, вечно намръщен, който обичаше да слушат само неговото мнение. Изключително агресивен и експанзивен. Липсваше му нежността, за която си мечтаех. Веднъж дори ми подхвърли:

– Аз не обичам да прегръщам. Но ти не се сърди!

Дните минаваха. На мен ми липсва нежността и милувките.

Забравих това чувство. Живеем непрекъснато в резерв. Не мога да разбера откъде идва тази агресия в него! Искам да сме заедно, но нещата някак си не вървят. Не мога да разбера има ли чувства към мен, след като винаги се държи така агресивно! Това ме измъчва,но нямам сили. Тежко ми е да живея с него. Не знам вече какво изпитвам. Може би не е любов, но някакво особено чувство, което ме задържа при него. Това е. Извини ме, че те натоварих със себе си. Но трябваше да го споделя с някого.

– Не се тревожи, мила. Всичко се случва. Всеки има своята съдба.Така и ти. Но извини ме. Трябва да тръгвам.

Плати си кафето и излезе. Аз платих своето и тръгнах.

СТРАХИЛ

Страхил беше последен курс детска педагогика. Когато бешена девет години, родителите му загинаха при автомобилна катастрофа. Останал съвсем сам, социалните го изпратиха в дома за сираци.

Един ден, към седем вечерта, реши да се поразходи. Наблизо имаше парк с храсти и дървета. Тръгна по пътеката. Някой изсвири с уста. Из храстите изскочи рунтав пес. Момчето понечи да избяга, но песът направи два подскока и се намери пред нозете му. Подгъна лапи и ги допря до тях. Изневиделица изскочи хлапе на неговата възраст. Страхил погледна към него и в очите му се четеше любопитство. Хлапето спря и го заговори.

– Това куче е мое. Тръгнах да го разхождам, а то се откъсна от мен и побягна.

– Много се изплаших като го видях, че тича срещу мен. Но като легна до краката ми, се поуспокоих. Знам, че никое куче не ляга пред непознат. Особено ако има стопанин – изрече Страхил.

– Тъй е. Как се казваш?

– Страхил.

– А аз Павел. За пръв път ми се случва моето куче да направи това.

– А пък аз така се уплаших, че сърцето ми щеше да изскочи.

– Ти къде живееш?

– В дома – отвърна Страхил.

Павел го изгледа с пронизващ поглед.

– Сирак съм. Майка ми и баща ми загинаха при автомобилна катастрофа. Сега си нямам никого.

– Вече ще си имаш. Искаш ли да станем приятели? Ще си играем заедно. Ще си споделяме. Пък и родителите ми няма да имат нищо против. Сигурно си добър, щом и кучето те позна?

– Съгласен. След училище, в същият час, на същото място. Става ли?

А кучето как се казва?

– Ричи.

– Ок. Води и Ричи!

На други ден, двамата се срещнаха наново.

– Нашите искат да те видят – започна Павел.

– Срам ме е. Не ги познавам.

– Не се срамувай! Ще видиш колко са готини. Утре вечер ще дойдем с колата да те вземем. Ще се обадим и в дома.

– Добре тогава. До утре.

На другата вечер ,Павел дойде с майка си и баща си. Всичко стана, както бяха се уговорили. Тази нощ, Страхил остана в тях. Сутринта отиде направо на училище. От този ден, той стана постоянен член на тяхното семейство. Научи се да борави с компютъра. Играеше на разни игри. Слушаше музика заедно с Павел. Докато един денЕлица – майката на Павел, го повика:

– Страхиле, може ли да те попитам нещо?

– Кажи, лельо Ели!

– Искаш ли да станеш наш син? Ще те осиновим и ще станете братчета с Павел.

– Може ли да не отговарям веднага? Ще си помисля и когато съм готов, ще ти кажа.

– Разбира се. И без това ние си нямаме друго дете, а имахме голямо желание. Но ей, на. Останахме само с едно. Затова ще се радваме, ако се съгласиш.

– Лельо Ели. Обещавам, че в най- скоро време ще ти кажа. А сега нека да си тръгна!

– Добре, Страхилчо. Ще те изпратя. Хайде, кажете си довиждане!

– Чао, Павле.

– Чао, Страши.

Елица и Страхил се качиха и потеглиха.

Изминаха дни, измина седмица. Дали някой можеше да замести неговите родители? Непрекъснато, тази мисъл преследваше момче-то и не му даваше мира. Докато един ден, нещо проблесна в съзнанието му. Сякаш Деница – майка му, се яви от отвъдното и чу гласа ù: “Иди, сине! Елица е добра майка и ще се грижи за теб, като свое дете.” Тези думи трябваше да чуе. “Да, ще ида при леля Ели.

След училище, той тръгна към тях. На вратата го посрещна Елица.

– Хайде! Влизай де!

Страхил се усмихна, приближи се до нея и се хвърли на врата ù.Наистина, той я обичаше като своя майка.

– Да. Вече си моята майка. Имам си и татко.

Документите по осиновяването бяха приготвени набързо. Съдът отреди Страхил да стане дете на Елица и Стоян. Ще носи и тяхната фамилия – Иванови.

Още помнеше деня, в който взе документа в ръцете си, в който се казваше, че е тяхно дете. Бяха вече и братчета с Павел.Той подскачаше от радост и не можеше да си намери място.

От този ден, живееше в свят на братство, обич и любов. Така, докато стана студент. Завърши математическата гимназия с пълно отличие и реши, че ще запише детска педагогика. Това беше неговото призвание. Приеха го в университета. А Пламен записа психология.

Но един ден се случи нещо неочаквано. Една вечер, Пламен закъсня. Някой звънна по домашния телефон. Беше мъжки глас.

– Ало, семейство Иванови?

– Да. Страхил е на телефона. Кажете, моля!

– Елате в хирургиите! Пламен е блъснат с кола.

– Ало, ало, сега тръгваме – и не усети как затвори.

– Кой се обади, сине?- чу се гласа на Елица.

Страхил стоеше неподвижно и не знаеше какво да каже. Не, трябваше да каже. И в този момент, в съзнанието му се появи образът намайка му. Сякаш му заговори: ”Кажи, сине, на Елица! Намери сили в себе си!” Тези думи го стреснаха.

– Мамо, ела! Хайде да не губим време! Нещо е станало с Павел.Викат ни в хирургиите.

– Нещо лошо се е случило с моето момче. Хайде, сине, хайде да вървим! Нещо лошо се е случило…

Елица запали колата и тръгнаха. “Нещо лошо се е случило с моето момче“ – пповтаряше гласно тя. В очите ù се появиха росни капки. Срещу тях се мярна кола и я заслепи с фаровете. Изведнъж,тя удари спирачки.Колата мина покрай тях. Като че ли някаква невидима сила беше помогнала, да не се случи най-лошото. За миг, пред Страхил се появи образа на майка му. И този път, тя наново им беше помогнала от отвъдното.

Не разбраха как стигнаха до хирургиите. В това време, Павел беше на операционната маса. Имаше разкъсан голям кръвоносен съд и счупена дясна ръка. Лекарите се бореха цели пет часа за живота му.

Елица почука. Влезе в спешния кабинет и запита:

– Къде е настанен Павел Иванов, докторе? Какво му е?

– Коя сте вие, госпожо?

– Аз съм майка му. Кажете, моля ви?

– По-спокойно. В момента синът ви го оперират. Блъснала го е кола.

Пред очите ù се спусна мъгла. За миг залитна.

– Кажете, къде да го намеря? В кое отделение е? – намери сили в себе си тя.

– В хирургиите, на единадесетия етаж.

– Хайде, сине, по-бързо!

– Докторе. Може ли да го видим?

– Засега не е разрешено. Само можете да получите информация за състоянието му.

– Хайде, Страхиле! Хайде, сине, да го намерим!

– Довиждане, докторе.

Двамата излязоха и се качиха на асансьора.

Бяха изнесли Павел и той се намираше в реанимация. Елица се промъкна тихичко по коридора. Вратата на стаята беше затворена.

Леко я открехна и погледна. Павел лежеше неподвижно. Лявата му ръка беше със система, а дясната, цялата обинтована. “Милото ми дете – въздъхна тя. – Какво ти направиха, сине! Кой беше тоя?”

А виновникът изчезна, след като видя момъка проснат на земята. Около него бяха се насъбрали много хора. Един от тях грабна безжизненото тяло и го качи в колата си. Докара го в хирургиите и си тръгна. Беше взел данните за момчето от личната карта, която се намираше в джоба на якето му. След това отиде до полицията и полицаите се обадиха вкъщи.

Кой беше този мъж? Само един добър и достоен човек можеда постъпи така. Той знаеше, че държи в ръцете си живота на един млад човек. Дори не каза и името си. А онзи – страхливецът,  беше се уплашил и избягал.

Елица с безшумни стъпки прекоси коридора и излезе. Навън я чакаше Страхил.

– Хайде, Страхиле! Вярвам, че ще оживее и ще се върне при нас,щом е в ръцете на докторите, с Божията помощ.

МОЛЯ ТЕ, СЪДБА!

Вълненията остави на мен! Това е един смешен карнавал от страсти, въображения и семеен скандал. Дали да ти го кажа, ама не искам да споделям това мое желание, което ме привлича като магнит в сляпата действителност. Моля те, съдба, дай малко шанс а мен, пред която се изпречи ти! Тя – действителността, е в моите ръце. Да си въобразявам, че обичам, или мразя, да ревнувам, или плача. От кого, от този, който духа като вятъра ли?

Така гласно изразяваше чувствата си нещастната жена, която вървеше по пътя пред мен. Загледах се в нея и недоумявах. Беше почти сляпа старица, попрегърбена с времето, а от беззъбата ù уста се отронваха слова, от които човек можеше да се обърка.

„Колко мъка има по земята?“ – мисля си и ровя из чантата, коя-то бях нарамила. Тя беше моето ежедневие и моето скрито място,където бях скътала разни дреболии, необходими да прикрия с тях бледото си лице. Прибрах се вкъщи и се огледах в огледалото. Пред мен стоеше една жена на средна възраст, но още запазена с времето,в което живееше. Чужди бяха за нея скандалните ситуации, лъжата, измамата, алчността, които царяха в това забързано ежедневие.Ежедневие, запълнено със страстен, безчувствен секс, трупане на имане, което ако се замисли човек, в крайна сметка като финал, отиваше там, където не можеше да занесе нищо със себе си.

С пари и власт закупуваха крехкото доверие на хората. А любовта -беше изчезнала от сърцата им.Това беше то, нашето ежедневие. А някои мислеха, че това е животът. Живот на безразличие и апатия ли? Да, това е той, нашиятживот.

Отдръпнах се от огледалото и се замислих: «Как ще живея отсега нататък?» Аз обичам музиката, песните танците, разходките в планината, виенските валсове на вълните, които огласяват безбрежната морска шир. Изгрева и залеза на слънцето. Когато ги гледах, душата ми се изпълваше с особено вълнение, което ме караше да литна в безкрайното пространство. И като волна птица да летя, без да спра.

Ето, такъв исках да бъде животът. Да се усмихвам и да не страхувам, че някой може да ме нападне и да грабне чантата ми, като вземе последния ми лев. Някой да гръмне някого, или някоя майка да убие детето си, защото нямаше с какво да го нахрани.

Искам всички хора, без цвят и религия, да си подадат ръце, вимето на доброто и любовта.

ДАНО ИМАШ КЪСМЕТ

Как не те е срам да говориш така?“- като ехо прозвуча гласът на Папазовия син, Радостин.

Момчето скоро се върна от от чужбина. Преди известно време реши, че трябва да отиде в Америка, за да си търси късмета, макар че беше без интелект и образование. Не искаше да учи. А сега се събра с лоши приятели. С тях ходеше по барове и кафенета. Докато една вечер, с Ванката решили да си вземат парички от кафе машината. И какво мислите стана? Уловил ги собственикът. Осъди ги за предумишлено нападение. И сега Радостин е осем месеца на пробация. Трябваше три пъти в седмицата да ходи и да се разписва. Но когато всичко беше стигнало до краен предел, съдбата се намеси.

На пътя му се изпречи Гергана. Беше от заможно семейство. Родителите ù харесваха Радостин. Иначе беше добро момче. Нищо, че се случи това с него. Реши, че ще продължи да учи. Гергана изключително много го обичаше и беше готова на всичко заради него.

А сега , той срещна на улицата Петьо, който скоро беше излязъл от затвора. С някакъв човек бяха се спречкали и си разменяха неприлични благословии.Два пъти го съдиха за хулиганство и кражби и накрая го тикнаха там. Изнасили едно момиче на пейката пред блока. Родителите ù заведоха дело срещу него, за да плати морално обезщетение. И така, те спечелиха делото, а той отиде да излежава присъдата си три години.

Затова, Радостин беше ядосан и поскастри приятеля си.

– Да идем да си пийнем малко, Ради! Какво ще кажеш?- подхвана Петьо.

– Отдавна съм забравил какво е това пиене. Започнах да уча.

Имам си хубава и добра приятелка. Благодарение на нея, аз се отървах от улицата. Не искам да се връщам наново там.

– Ехей… Значи вече не се познаваме, тъй ли?

– Да. Бях се загубил сред тълпата, а сега намерих себе си. И най- вече, ще завърша училище, а не се знае, може да продължа нагоре…

– Аз пък не знам накъде да я захвана. Човек, излязъл от затвора,вече не е човек. Трудно ще си намеря работа. Хората ще ме гледат с други очи. Освен…

– Не говори така, Петьо! За всеки има място под слънцето. Виж и мен. Една случайност и станах нов човек.

– Дано и аз намеря спасение! Да е в някое момиче, щото истински момичета сега са рядкост.

– Аха, аз съм късметлия. Пък е много чаровна. В истинския сми-съл на думата, красива и най-вече добра, ама доста ревнива. Много е загрижена за мен, макар че е още малка. Тя също учи.

– Ох… Да се надявам, че и мен ще ме огрее това слънце.

– Не се отчайвай, приятел! За всеки има по нещо. Ти много си изпати, дано си намериш такова свястно момиче като моето!

– Виждам, че в това е спасението.

– Да, пък и трябва да продължиш да учиш!

– Може би си прав. Ради, твоята приятелка няма ли някоя, с която да ме запознае?

– Ще я попитам. Дано имаш късмет.

– Ех, моят късмет е един… Майка ми се разведе с бащата, щото беше пияница. Тя си намери приятел и аз останах сам. Кой да помисли за мен! Така ме завихри вихрушката и ме помете. Виж на какво дередже съм! Останах само с приятелите, ама и те хич ги няма. От кол и въже са.

– Ок. Ще попитам Гергана, дано се намери някое момиче за теб.

– Ако стане това… Но малко не ми се вярва.

– Петьо. Нека да вярваме, че ще дойдат по-добри времена!

– Хайде чао, Ради. Ако има нещо… Обаждай се!

КРАЯТ

Един ден тя реши, че ще избяга от тази действителност. Ще отиде там, нейде, където той нямаше да я намери. Това са цели четири години, в които изживя толкова страдания. Той беше от ония хора,на които не може да угоди човек. Обичаше да налага своето мнение,а тя сякаш беше едно нищо в неговото обкръжение. Дори пиеше до забрава и когато се напиеше, не помнеше нищо. Тормозеше я, наричаше я какво ли не, а дори я биеше. Тя стенеше от болка, но той не я пускаше. В този момент виждаше един освирепял човек. Разярен звяр стоеше срещу нея и искаше да я разкъса. А тя беше хубава жена. Ето защо не съумя да го обикне. Един агресивен човек можеше ли да се обича! Това беше неговата същност. Той не желаеше да се промени. Всички бягаха от него. Дори синовете му не го обичаха.

Беше останал сам. Само тя го търпеше. Веднъж дори ù сподели, че не можел да обича. Но не искаше да търси причината защо е така.Не искаше да си признае, че тя беше само за него едно нищо. Един човек, който не обича себе си.

А тя го търпеше, за да не бъде сама. Но всичко това ù коства-ше много. Непрекъснато я псуваше, като че ли беше най-долната жена. Всъщност, тя беше с интелект, който той никога не можеше да достигне. Ядосваше го нейното присъствие. Така поне твърдеше.Намираше непрекъснато вината в нея. Всъщност беше жена, която можеше да обича. Жена, домакиня и майка. А той непрекъснато ù натякваше, че не я бива за нищо. Унижаваше я. Навярно това му правеше удоволствие. Да ù създаде болка, за да страда. Беше толкова жалък. Не виждаше собствените си недостатъци, а непрекъснато търсеше нейните. Непрекъснато налагаше своето мнение, без да ù даде възможност тя да изкаже своето. Правеше се на гениален. А всъщност беше един деградирал човек, изтъкан от нерви. Психически нестабилен, неуравновесен и агресивен.

Агресията беше болест на човечеството. Прояваше се само при слабите.

И така, чашата преля. Намери сили в себе си и реши, че най-сетне ще си отиде завинаги от него. Че ще се скрие и всичко ще приключи.

Той я потърси много пъти, но тя не му отговаряше. Докато един ден разбра, че си е хванал нова жертва. Но докога ще бъде и с нея?

Видели го в кафето, били двамата пияни. Когато стигнали до вратата да си излизат, започнали да се дърпат и да се удрят с нея. «Намерила си тенджерата похлупака». Така казваха хората.

Беше свободна. Той вече не съществуваше в нейния живот. Това беше краят на един голям товар, който падна от плещите ù.

РАЗДЯЛАТА

Вик раздра простнаството. Вик за помощ и пърхащи криле. Вик, който идваше нейде из дън земята. В стаята се спускаше мрак. На вън се чу крясък на нощна сова. Сред тъмата, върху спалнята, над която беше иконата на Богородица, тихо стенеше Невена. Тялото ù беше се променило до неузнаваемост.

Стефан, човекът, когото толкова много обичаше, тръгна със съседката Ивана. Тя никога не беше се омъжвала, а имаше едно извънбрачно дете, което остави в родилния дом. Не се знаеше кой е баща му.

Двамата обикаляха кръчмите и баровете в града. Стефан имаше фирма, която му донасяше достатъчно големи доходи, за да живее в охолство. Времето беше в защита на богатите. Работниците в фирмата му работиха по 9 часа, а той ги водеше на четири, за да не плаща големи данъци на държавата. С парите живееше така, както на душата му се искаше. Нямаше с какво да се похвали. Сменяше непрекъснато колите си. Но относно жените беше моралист. Да му се чуди човек как се забърка с Ивана. Жена, която търсеше мъжете с пари и власт.

Една вечер, двамата бяха се напили така, че дори не можеха да стъпват на краката си. Качиха се на колата и потеглиха. Но всичко беше дотук. Двама полицаи наблюдаваха отстрани и изведнъж колата затихна. Спряха ги на място. Единият поиска шофьорската му книжка. Пробата в кръвта му се оказа 2 промила. Трябваше да се яви на дело. Той брои на адвоката голяма сума пари и го осъдиха само три месеца на пробация. Дори не взеха и шофьорската му книжка.

Една сутрин, когато бързаше с колата за офиса, насреща му се изпречи хлапе. Спирачките му спряха за миг и той връхлетя върху детето. Очите му се разшириха от уплаха. Не усети как слезе и гръбна детето. За миг спря и започна да вика с всичка сила: «Сине,Пламене. Детето ми. На теб ли трябваше да се случи това». Махна на първата задаваща се кола. Шофьорът спря и той се качи в колата,с отпуснатото детско телце в ръцете си.

– Накъде? – попита шофьорът.

– Към хирургиите, братле. Давай, че още диша!

Колата потегли и пред хирургиите спря. Стефан стисна детето в ръцете си и хукна към кабинета. Докторът го посрещна с думите:

– Детето, ваше ли е?

– Да. По- бързо, докторе, да не умре!

Донесоха носилка и качиха Пламен в нея.

– Къде ще го откарате, докторе?

– Сестра, право в операционната – обърна се той към нея.

Два часа се бориха за живота на детето. Имаше вътрешен кръвоизлив и травма на гръбначния стълб.

Изкараха Пламен от операционната. Когато видя детето отпуснато, с затворени очи, Стефан се приближи до доктора и запита:

– Ще го бъде ли, докторе?

– Ще живее, но е получил пареза на крайниците и ще остане  инвалид за цял живот.

Стефан го изгледа със замъглен поглед, обърна гръб и тичешком се насочи към асансьора. Мъката го гризеше отвътре. Бързо се качи в колата и потегли. А сега накъде? Ще отиде вкъщи, за да каже на Невена. А как ще влезе? Спомни си колко много я обичаше. Каквамила и нежна беше с него. Голяма чистница и домакиня. А тази, с която обикаляше по барове, кръчми, беше една никаквица. Чак сега започна да се усеща, каква голяма грешка беше направил. Изостави Пламен и Невена. Какво ли правеше, тя сега? Дори не я потърси.

Спря колата пред блока. Качи се бързо по стълбите. Щракна ключа и влезе в полутъмната стая на апартамента. Извика няколко пъти Невена, но гласът му удари в белосаната стена. Тръгна към спалнята. Невена лежеше отпусната, с тебеширен цвят на лице. Кръв се стичаше по белия чаршаф и лазеше към земята. Стефан я грабна в ръцете си, но Невена вече не дишаше. Беше решила да си сложи край на живота, като преряза вените си.

Изведнъж, нещо го жегна в сърдечната област и той се строполи на земята. Когато се опомни, грабна наново тялото и с обезумяло лице и дрезгав глас завика: «Хора, спасете я! Тя не трябваше да умира!» Но никой не му отговори. Остана само нощната тишина.

ТИ СИ ПЪРВАТА И ПОСЛЕДНАТА ЖЕНА,

КОЯТО ОБИЧАМ

„Глупак“ – изстена в съня си Ирена. Какво ли измъчваше тази жена, та и в съня си нямаше покой? Беше жена на средна възраст, но все още запазена.

Мишо, напоследък почти всяка вечер се прибираше пиян. Стана неразговорлив. Не искаше да сподели и с Ирена. Промени походката си. Попрегърби се. Погледът му се замъгли. Като че ли не му се искаше да живее. Всичко си имаха. Не им липсваше нищо. Синът им Радостин следваше в чужбина. Докато един ден , Мишо се обадот офиса.

– Ало, Ирена, искаш ли довечера да отидем на ресторант?

– Разбира се, Мишо. Та ние отдавна не сме ходили никъде.

Наистина, отдавна не бяха ходили на опера, театър, дори и на ресторант. Как искаше да послуша малко музика, да си поиграе и да се порадва на живота. Желаеше да забрави за малко грижите, които бяха я притиснали напоследък. Притесняваше се за състоянието на Мишо. Познаваше го онзи, милият и усмихнат, а сега? Какво ли го измъчваше? Не я притесняваше с нищо. Не беше агресивен, както някои други мъже. А просто се затвори в себе си. Движеше се като някоя сянка, която минаваше покрай нея. Гласът му сякаш някъде се скри.

Стрелките на часовника бавно отмерваха времето. Минутите ù се струваха часове. Сърцето ù щеше да изскочи и да се търкулне по нанадолнището на бездънна пропаст. В главата ù се въртяха тъмни, като бездната мисли и се разпръскваха в околното пространство.Представяше се как ще отиде до ресторанта, ще седне притихнала до масата и ще се наслаждава на прекрасната музика. А Мишо ще ù шепне, както тогава, когато се запознаха в онази сладкарница. Ще ùкаже: обичам те мила. Влюбих се в теб от пръв поглед, любов моя.Искам да съм с теб до края на живота си!

Наближаваше седем. А тя трябваше да бъде там в осем часа. Сложи си набързо един душ. Бавно приготви тоалета си. Косата си сви на кок, както тогава, когато се срещнаха за първи път и извика такси.Качи се и потеглиха. Сърцето ù наново заподскача като онзи палавник, който риташе топка и викаше: «Мамо, ела при мен. Моля те,мамо! Искам да си поиграем двамата!“

Представи си, как Мишо беше седнал до масата и я чакаше с роза в ръка. Тя ще се приближи до него. Той ще ù подаде розата и ще ù каже: «Обичам те, мила. Ти си моята любов.» Слезе от таксито и влезе в ресторанта. Наистина, Мишо я чакаше, но я гледаше с онзи помътнял поглед, който издаваше, че нещо искаше да ù каже. Това не беше онзи Мишо, който видя за пръв път. Това беше един друг човек, който тя не познаваше. Той стана, отдръпна стола и ù направи път да седне. Но в ръката му нямаше розата, а един червен карамфил. Все пак, той още я обичаше. А какъв кавалер е. Не можеше да не ù подаде ръка при слизането ú от автобуса. А когато бяха с колата, той пръв слизаше, отваряше вратата и правеше път. Държеше ù палтото, за да се облече. Всяка събота ходеха в рибения ресторант и си поръчваха винаги панирана мерлуза. Неделният ден беше празник за тях. Ирена приготвяше вкусни ястия, дребни сладки и други вкусотии. Всичко беше наредено с голям вкус на масата. А вазата със свежи цветя заемаше важно място. Тя беше една неразделна част от този интериор.

– Здравей, мили. Радвам се, че тази вечер ще се почувствам отново щастлива.

Той я погледна с помътнелия си поглед, но една искрица      проблесна в очите му. Както винаги ù направи място да седне и попита:

– Какво ще пиеш за аперитив?

– Нека да е малка поморийска ракия! Знаеш, че аз предпочитам ракията пред всичко друго.

Мишо направи жест с ръка, за да привлече погледа на сервитьора.

– Келнер, моля една малка поморийска, а за мен голяма водка!

Една мешена салата от краставички и домати, със сиренце отгоре и повече лук! И безалкохолно, разбира се. Да е кола.

– А за мен тоник – намеси се Ирена.

Сервитьорът донесе поръчката и Мишо помоли за менюто. Два-мата решиха, че ще си поръчат нещо по-леко.

– Панирани хапки, моля. Нека да са пилешки и от кашкавал!

– Разбира се, господине. Нещо друго ще желаете ли?

– Да, и една каничка червено мерло!

Сервитьорът обърна гръб и се забърза към бара.

Мишо хвана ръката на Ирена и я целуна нежно. Погледна я с онзи влюбен поглед, който ù напомни за мига в сладкарницата.

– Мила – започна на пресекулки той. – Много те обичам и никога не съм спрял да те обичам. Ти си първата и последната жена, която съм обичал.

Тя го погледна. Привлече го до себе си и целуна с онази любов,която човек изпитва към нещо скъпо. Сякаш пролетта беше тук, с цялата си красота и нежност. С уханието и красивите цветчета на разлистените дървета.

Мишо отпи едра глътка от спиртния алкохол и продължи:

– Не мога, не мога. Не знам как да ти го кажа. Ако в скоро време останеш сама в живота, какво би била направила?

Тя го погледна с изпитателен поглед.

– Да, Ирена. Наистина скоро ще останеш сам-сама. Лекарите ми прогнозират още три месеца живот.

Стон на ранено животно се отрони от гърдите на жената, но   тонът на благоприличие в ресторанта не ù позволи да викне с пълни гърди.

– Как, ама ти нищо не си ми казал? Не, това не е истина. Не,не може да бъде. Господи, помогни ми да намеря сили, защото… И гласът ù изчезна някъде в глъбините. – Моля те, моля те, хайде да си тръгваме! Не, не е вярно. Да не те виждам, да не те чувствам, че дишаш до мен.

– Келнер, моля, ела да ти платя. С другата поръчка се почерпи!

Можеш ли да ми помогнеш да извикаш такси?

– Да, господине. След малко.

Таксито вече ги чакаше навън. Те излязоха и се качиха. Пред погледа на Ирена всичко се завъртя. Тя се облегна на седалката и затвори очи. Пулсът ù играеше като малко дете и всеки момент щеше да затихне завинаги.

ВСИЧКО СВЪРШИ

„Дали да се обадя?“ – питаше се гласно Иван. Отдавна скъсаха с връзката си, но той все още мислеше за Мая. Тя го изостави. Отиде с първия му приятел, Павката. Как можа да направи това? Явно, не го е обичала истински! А първата ù дума беше: ”Обичам те, любов моя.” И така винаги, когато се срещнеха, когато се целуваха, когато правеха любов. Той, в повечето случаи, се въздържаше да казва, че я обича. Знаеше, че любовта не се казва, а се доказва. И Иван я доказваше със своята нежност, със своето внимание към нея. Обичаше без повод и с повод да ù прави изненади. Подаряваше ù красиви аксесоари за нейните тоалети. Водеше я на приеми, на разходки впланината и почивка на море. Веднъж, когато бяха на Златните пясъци, тя се загуби и той дълго я търси. Намери я в нощния бар. До нея седеше красив, млад мъж с отлична атлетическа фигура, а тя го гледаше с изпитателен поглед и си допиваше водката в чашата.

Той, другият, я гледаше и когато протегна ръка да я докосне, Иван се приближи и го хана за ръката.

– Ей, мой човек. Остави ми гаджето!

– Какво гадже бе, приятел? Не виждаш ли, че тя сама ми се     натиска?

Иван изгледа изпитателно Мая, а тя обърна главата си на другата страна, сякаш не го познаваше. Той понечи да я хване за ръката, а тя изкрещя така истерично, че гласът ù се понесе из задимената зала.

За миг, музиката спря и един младеж се приближи до него.

– Ей, друже, я остави гаджето! Не видиш ли, че не те иска!

Иван погледна с недоумение.

– Как да не ме иска? Та тя е моето гадже. С нея ходим цели две години и ако искаш да знаеш, се обичаме.

Младежът обърна гръб и се сля с танцуващите. А Мая погледна Иван с онзи блуждаещ поглед, като че ли нищо не беше се случило.Той я хвана за ръка и поведе към изхода.

Тази вечер, този случай се върна в съзнанието му. Тя е била  такава още тогава, а аз си мислех, че ме обича истински. Защо не я оставих с онзи, другия. Той навярно я харесваше и искаше да остане с нея. Но явно тогава не е било писано. Трябваше да мине време, за да разбере истинската ù същност. Тогава, той си помисли, че е пияна и не разсъждава какво прави. Но явно не е било така! Тя е една жена, която чука на всяка врата и когато ù отворят, влиза. Така стана и с Павката. Може би Мая беше му почукала, а той нали е мъж, не можеше да откаже. Такива са приятелите. А поне повечето. Един истински приятел, никога нямаше да тръгне с гаджето му. Но Павел не беше от истинските. Сменяше гаджетата си като носни кърпички.

Сега май си попадна на точното място. Двамата бяха един дол дренки. Той на едната, тя на другата страна. Не се срамуваха да водят гаджетата си. Докато един ден телефонът позвъня.

– Ало – беше гласът на Мая. Иване, тук ли си? Искам да те видя!

– Няма го Иван. Тук е неговият дубликат. Той вече не е същият.

Има си ново гадже и то какво… Истинска принцеса. А как го обича!

– Не. Не мога да повярвам.

– И да не вярваш, късно е, чадо! Когато Иван те обичаше, ти реши, че ще отидеш при другия. А сега защо го търсиш?

– Иване, моля те, искам да се сдобрим! Аз те обичам.

– Аха… Тя ме обичала! Как се сети чак сега?

Ами. Павел ме изостави и аз останах сама.

– Ето каква била работата! Павел я изоставил и тя решила да се върне при старото си гадже.

– Моля те! Аз те обичам.

– Времето не се връща назад, Мая. Всичко остава в миналото, един спомен. Така и с нас. Аз вече не те обичам и няма защо да бъдем заедно. Насила хубост не става. Нали знаеш?

– Да, аз…

– Няма защо да ме убеждаваш. Всичко свърши. Да си мислила навреме.

– Аз, такова…

– Няма такова, онакова. Има настояще. А то не е в твоя полза.

Хайде, че бързам. Имам среща с гаджето.

И той тръшна слушалката.

ИЛЮЗИЯ

Идеше ù да се заличи с земята. Беше потънала до гуша след множеството несгоди и атаки от други, по-големи сили. Нищо не беше останало от нея. Докато един ден го срещна – него, онзи, непознатият от снимката.

„Влюбих се в теб, още като видях снимката ти“ – беше ù казал той. „Аха, значи и той е от ония, дето ù се свалят заради нещото!

Навярно и този е сваляч, като всички други!“

Времето напредваше и между тях се появи някаква огнена сила,която ги свързваше. Дори не бяха се виждали. Познаваха се само по снимка. Той твърдеше, че я обича, но тя не беше сигурна в неговото твърдение. А на истински го обикна. Със своите действия, му доказваше онази вярност, която не можеше да се срещне в тези времена. А той само я обичаше по снимка. Дори я пренесе в един свят,който беше илюзия за нея.

И от този момент,тя заживя в мечти и илюзия, която беше само на снимка. Виждаше как се доближава до него, но някак си само като насън. Прегръщаше го нежно, целуваше го и устните ù се плъзгаха по цялото му атлетическо тяло. И се любеха, и всичко нямаше спиране. Но това беше само онази илюзия, която вървеше ръка за ръка до нея. А как ù се искаше всичко да бъде наяве. Той е да е онзи– истинският и винаги да бъдат заедно, но така, на живо. Тогава ,тя може би щеше да го обича още по-силно и да бъде само негова.Щеше да му докаже, че е истинска. Че за да бъдеш истински, е нужно само да доказваш, а не да показваш и да обвиваш в ореол своите думи. Но не онзи – сияйният, а черният, през който не можеш да виждаш нищо. Дори и този, който твърди, че те обича.

Може би всички беше сън. Може би , тя само беше го сънувала. Впредставите ù беше такъв, какъвто искаше да е. Но всички е но. Пак онази илюзия, която беше нейна приятелка, денем и нощем. Така животът ù се превърна в една надежда, че всичко това ще се случи наяве. А може би?

Дните минаваха и тя чакаше, и все чакаше. Той да не е само онзи,от снимката, а да е до нея. Топъл, с искрящи очи и страстно да я прегръща. Тогава нейното сърце, превърнало се в трепет, ще засияе в гърдите ù. Тя ще се притисне нежно до него и ще му прошепне,«обичам те, ти си истински». А той ще ù отвърне с много любов. Но това беше само една илюзия

КАЛИНА

„Кой, аз ли? Тук съм оставила само сърцето си. Духът ми лети и ще спре тогава, когато си отида от земята. Детенцето ми, детенцето ми, само то ми остана.“

Калина вървеше, залитайки ту на едната, ту на другата страна игласът ù сякаш висеше в пространството. Вятърът го подема и понася там – горе.

Вальо беше яко и здраво дете. На профилактичните прегледи в училище всички останаха изненадани. Докторите бяха категорични- злокачествена анемия. Животът му беше рискован. Не се знаеше до кога ще издържи! Скоро се помина Владо – сътпугът ù, от рак на стомаха. А ракът веднъж хване ли те, няма отърване. Остана сама, с едничката си радост – синът ù Вальо. Калина не вярваше, че е истина. Докато един ден научи за Яна. Жената, която беше се излекувала от рак. Реши, че на всяка цена ще я намери и ще разговаря с нея. Пък можеше да ù помогне!

Яна по професия беше акушерка. Майките, на които беше дарила радост, я благославяха стотици пъти. И тази благословия може би беше помогнала да бъде излекувана. Какво нещо е да дадеш радост и живот на един човек! «Дай, да ти бъде дадено!» – така пише във вечната книга на живота – библията.

И Калина реши да я потърси в болницата, където работеше.

Беше ранно утро. Днес тя си взе почивен ден. На шефа си каза,че много ù се налага и ще го отработи. Беше отговорен и работлив човек и затова във фирмата много я уважаваха. А и шефът ù много я ценеше. Не ù направи никакъв проблем. Веднага я освободи от работа. Пък всички знаеха, че детето ù е болно от злокачествена анемия. Съчувстваха ù, че беше останала сама в живота, но въпреки всичко беше един борбен човек.

Отиде в болницата да разбере Яна кога е на работа и къде живее.Успя да се качи до родилното и да попита дали може да узнае адреса на акушерка Яна Маринова. Посрещнаха я на външната врата.

– Защо ви трябва адресът на акушерката? – попита я строго   дежурният лекар.

– Искам да разговарям с нея по един много жизнен въпрос – от-говори Калина.

– Отидете до деловодството, на първия етаж, и кажете, че ви из-праща доктор Иванов от родилното, за да дадете адреса на акушерка Маринова.

– Благодаря ви, докторе, отивам веднага – и се забърза към асансьора.

В деловодството нямаше проблеми. Дадоха ù адреса и тя излезе тичешком от сградата. За късмет, видя едно такси, което беше спряло пред входа.

– Господине, свободен ли сте?

– Да, госпожо. Чакам такива като вас, които търсят такси.

– Добре! Карайте тогава на Генерал Колев, номер 5!

Таксито тръгна и спряха пред вратата на къщата. Калина плати сумата и слезе от таксито.

– Довиждане, господине. Приятен и спорен път! Може някога пак да се видим.

Пътната врата беше заключена. Тя извика: «Акушерка Марино-ва, акушерка Маринова. Тук ли сте?»

На вратата се показа жена на средна възраст, с леко прошарена коса и изразително красиви, кафяви очи.

– Аз съм акушерка Маринова. Кой я търси?

– Калина се казвам – подаде ù ръка тя. Моля ви, искам да разго-варям с вас!

Акушерката отвори вратата. В единия ъгъл на градината, под лозницата, се виждаше маса, дървено диванче и столове.

– Седнете, моля – подкани я Яна. Нещо ви притеснява? Казвайте,слушам!

– Аз, аз – започна Калина, а в гласа ù имаше нотка на вълнение.

– Не се притеснявайте! Кажете си болката! – подкани я     акушерката.

– Имам болен син. Скоро му откриха злокачествена анемия.

– А, такава ли била работата? Мен лекарите бяха ме отписали, но аз реших, че ще живея. Отначало бях много отчаяна. Както си седях на една пейка в градската градина, до мен седна старец, прилично облечен.

– Какво те мъчи, момиче? – попита ме той.

– Иска ми се още малко да поживея, за да отгледам сина си. Още е малък, пък няма кой да се грижи за него. Моят съпруг почина преди три години.

– Не се притеснявай, чедо. Отиди в църквата Света Мина и в продължение на три месеца, всеки вторник пали свещ и се моли на светията да помоли Бог да ти даде здраве и живот. Кажи му да ти прости всички видими и невидими грехове, а ти прави по едно добро всеки месец!

– Направих го, мила. И ето ме, жива и здрава. Няма никакъв   по-мен от моето заболяване. Когато отидох след три месеца на контролен преглед, докторите останаха изненадани. Направи го и ти, и твоето синче ще бъде излекувано!

– Благодаря ти, Яна! Нали мога да те наричам така? А може ли от време на време да идвам да те видя?

– С удоволствие. Как се казваше?

– Калина.

– Разбира се, Калина. Когато пожелаеш, идвай! Пък ще ми казваш как върви лечението с твоя син! Ей, нашето лечение.

Времето минаваше. Калина послуша Яна. Правеше всичко това,което я посъветва. След три медеца тя заведе Вальо на контролен преглед. При доктора влезе пребледняла. Трепереше. Сърцето ù подскачаше от силното вълнение.

Докторът го прегледа. Преслуша сърцето и гърдичките му и даде бележка за изследване на кръв и урина.

Часовете се занизаха бавно. Тя чакаше с нетърпение обяда, когато щеше да вземе резултатите от лабораторията. И този миг дойде.

Взе ги и се затича към кабинета на доктора. Прегледите бяха почти привършили и беше спокойно.

– Следващият – чу се гласът на доктора.

– Аз съм, докторе, само да видите резултатите!

Докторът ги погледна. Изненада се появи в очите му.

– Резултатите са отлични. Твоят син е вече здрав. Не мога да повярвам и аз самият. Но резултатите са отлични.

Калина го погледна със светнали очи. Благодари му. Взе резултатите и се затича към дома на акушерка Маринова.

МИГЪТ НА СПОМЕНА

„Кога беше това? Може би тогава, когато птичето ято отлиташе на юг! Или онази жълта есен, когато листата падаха и моята съдба вървеше към своя залез“ – така си мислеше Валя, крачейки бавно по шумния булевард. Край нея преминаваха хора, а тя сякаш беше престанала да ги вижда.

Годините се нижеха една след друга и образуваха плетеница на времето. Тя си спомни онова безгрижно дете, което подскачаше весело и чуруликаше с напевното си гласче песничката за «Зайченцето бяло.» Майка му го гонеше с паничката в ръка, където попарката с бобената чорбица подканяше гладното му стомахче. И то с искрящи очички я грабваше от ръцете ù и с малките си пръстчета бъркаше в чинията, за да си похапне от вкусната бобена чорбица, която майка му Керана така вкусно приготвяше. И сега Валя почувства как вкусната бобена чорбица се стичаше по гърлото ù и дразнеше апетита ù. Стана ù толкова хубаво, че ù идеше да запее с цяло гърло. Но това беше само едно мигновение. Едно усещане за нещо мило, коетобеше изпълнено с много трепет и усмивка на детското ù личице. Не,то не беше изчезнало от нея. Оново, детското, запази в себе си. Беше щастлива, че тя все още е онази Валя, пред която светът се разкриваше в цялата си красота. Идеше ù пак да припне из двора с градинатаи цветята, а те да се поклащат от нейния поглед и да я приветстват с «Добре дошла при нас.»Нямаше я вече градината с цветята. Тя се омъжи в града за Петьо и заживя в панелния апартамент, в който липсваше онзи чист въздух от диханието на тревите по поляните, от багрите на цветята,от песента на птиците в близката горичка. Дърветата се поклащахаи от песента на вятъра, очите ù леко се притваряха. Това беше едно вълшебство, което я опияняваше. И Валя политаше с детските си мечти в онова приказно царство, което се наричаше Любов. То сияеше цялото обляно в светлина и я обсипваше, а тя влизаше през вратата, където я чакаше приказният принц. Той я обгръщаше в своята прегръдка, нежно я целуваше, гледаше я право в очите и ù казваше:«Обичам те, с цялото си сърце и душа. Ще дойдеш ли при мен, в моето царство?» А тя се гушкаше в гърдите му и с нежен поглед отговаряше: «Да. Защото аз обичам Любовта. Затова е Любов. Да бъде обичана.»

Мигновението изчезва. Тя пак живее в панелния апартамент. В царството на Сивото ежедневие. И сега е сред онази тълпа от хора, която не знае за къде бърза и още малко да се сблъска във витрината на остъкления магазин, изпълнен със стока от втора ръка. Такъв беше светът на Валя. Но тя си остана завинаги онова момиченце, на което усмивката не изчезваше от лицето ù. Онова добро дете, което даваше Любов на хората около себе си и ги правеше щастливи.

ВИК

Вик проряза тишината. Вик за помощ или се раждаше нов живот.Не, той сякаш идваше дълбоко от недрата на земята. Някой наистина търсеше спасение! А наоколо беше безлюдно. Тук-таме се мяркаха червените отражения на неоновите лампи, по пустия булевард. В далечина се чу клаксон на кола. Въздухът наоколо пареше от нажежените газове и предвещаваше нещо, което щеше да се случи. По булеварда някой сякаш държеше времето в ръцете си. Сив джип изсъска с гуми и спря на края на булеварда. Шофьорът отвори врататаи слезе с млада жена на ръка, която стенеше. Изведнъж викът стана силен, приглушителен.

Той постла шареното одеало, което носеше, заедно с жената върху твърдата земя близо до джипа и я постави да легне върху него. Тя продължаваше да стане. Мъжът се наведе над стенещото тяло и изведнъж тишината се наруши от детски плач. Очите на младата жена се изпълниха с искри и много бързо, едри капки се стекоха по бузите ù. Той непохватно грабна малкото телце, набързо го обви в пъстрото одеалце, след което го остави да лежи върху земята. Подхвана младата жена през кръста и я качи в джипа. Върна се назад. Погледна малкото с поглед, от който всеки момент щяха да изкочат пламъци, ритна го с крак един-два пъти и забърза към джипа. Новороденото не подозираше какво беше се случило с него.

Настъпи тишина в черния мрак. Неочаквано се мярна фигура на жена, която вървеше поклащайки се ту на една, ту на друга страна.Приближи се и се свлече като ранена гургулица върху детето. Чу се наново стенещ вик и всичко затихна. Беше младата жена, която дари живот на това невинно създание. Кръв се стичаше по краката ù иобразува локва около двете тела. Последен вик и очите ù се притвориха. Тя впери поглед там- в черното пространство, въздъхна тежко и всичко затихна.

ДОСТОЙНА ЗА РОДА

Яна беше задрямала под дебелата орехова сянка на двора и сънува странен сън. Яви се майка ù Славена, която вече не беше между живите. От ореха се спускаше цедилка, а в нея тя, Рада. Славена беше се надвесила над люлката и пееше приспивна песен: Нани ми нани,чедо! Да пораснеш ей толкоз силно и смело, да се бориш с неправдата, да даваш любов на людете! Ти си, чедо, потомка на голям род, български. Родът на Страхил страшен войвода, войвода от село Ветрен.

Рада се стресна, потърка очи, а пред нея все още майка ù Сла-вена. От нея знаеше, за дедите си и за Страхил. Воевода на 200души хайдути, които преследвали под дърво и камък заможни турци и кервани, и заграбеното давали на бедните. Но нищо не можело да стои скрито-прикрито. Кадиите от Пловдив и Пазарджик се уплашили за властта си и направили мохамеданско опълчение, за да хванат войводата. В помощ изпратили и отделни конни отряди. Страхил войвода узнал за стореното срещу него и избягал в планината.

Турците го преследвали, но не успели да го хванат. Той тръгнал с българските бунтовници към Ниш. Така спечелил голямото доверие на австрийските власти. На него гледали като личен представител на бунтуващите се българи. На 20 март 1690 година, заедно с 4000 немци, маджари и хайдути, бил в нападението срещу Кюстендил.

При подготовка на османската офанзива срещу Ниш, Страхил, който много пъти атакувал мюсюлманското население, се страхувал,че ако турците обсадят града, австрийците ще го предадат. Той успял да напусне крепостта и избягал. При завладяването на Ниш от мюсюлманите, семейството му било заловено и продадено в робство. След падането на Ниш, никой не знаел нищо за него.

Това беше разказала майка ù на Рада. За този легендарен и си-

лен българин. Явно, тя беше наследила от него непримиримия дух и обичта си към родината. Обичаше хората и се стараеше само даправи добрини. Но един ден се случи нещо непредвидено. На улицата вървеше възрастна жена. Изневиделица се появи кола и ощемалко щеше да връхлети върху нея. Рада се хвърли без да мисли срещу колата и с последни усилия дръпна старицата, а тя остана да лежи на улицата. Колата беше забила на място. От нея изскочи възпълничък дребен човечец и започна да крещи срещу старата жена.

А Рада все още лежеше на улицата. Покрай тях профуча друга кола и продължи. Изведнъж старицата завиши глас и показа юмрука си на мъжа. Той отправи остър поглед към нея и в този момент профуча нова кола. Спря за миг. Шофьорът слезе от колата и вдигна Рада, след което дръпна дебелака и ги вкара в неговата кола. Приближи се достарицата, хвана я под ръка и тръгнаха към колата. Потеглиха и спряха пред близкото полицейство. Написаха изложение за поведениетона дебелака и тръгнаха. Полицаите го задържаха. Той трябваше даполучи заслуженото, защото нямаше място за такива хора като него.

Всичко беше преминало благополучно, без травми и послед-ствия. Но старата жена не можеше да забрави за случилото се. На-писа едно благодарствено писмо и го изпрати до местния вестник.

В целия град се разчу какво беше направила Рада. Една постъпка,която заслужаваше уважението и почитта на хората. Беше достойно чедо на този велик род. Родът на Страхил войвода.

НЕОЧАКВАН ОБРАТ

Така ли? Ами аз къде да отида?

– Където си искаш. Само изчезвай от тук!

– Нима аз не струвам нищо за теб?

– Не разбра ли? Айде, чао?

– Много бързо забрави любовта?

– А бе, нали ти казах? Хайде, чао!

Бистра стоеше на стълбището и думите отекваха в съзнанието ù. «Наистина, какво бе сторила, че така арогантно се държеше Павел с нея! Винаги беше мила и внимателна с него. А сега!»

Тяхната история беше толкова дълга, че можеше да се напише цял роман. Всичко свърши между тях. А бяха така влюбени и се обичаха. Докато изведнъж нещо се скъса между тях. Тя все още не можеше да проумее откъде идваше всичко. В нея нямаше причина.Беше изрядна в отношенията си с него. Обичаше го до безкрайност.И в един момент, край. Дали не е заради Деница! Та тя беше първата ù приятелка. Кой знае! Сигурно беше казала за онзи, който ù се сваляше. Тя няма вина за това. Тогава го отряза и не желаеше повече да ù досажда. Но винаги, когато го срещнеше, я жегваше под лъжичката. Може би и тя изпитваше нещо към него! Всичко сподели с Деница, а тя беше приятелка на брата на Павел. Всичко бе някаква загадка за нея. Дали Павел не знаеше, или се досещаше.

Не можеше да разбере дали още го обича! Противоречиви чувства витаеха в гърдите ù. Беше между два бряга и не можеше да вземе решение на кой бряг да стъпи. Обичаше Павел, но напоследък нещо куцаше между тях. Тогава се появи той – другият. Беше красавец, сатлетическо тяло, което Павел не притежаваше. Нещо подсказваше в сърцето ù, че го харесва. Но не можеше да си признае. Поразяваше я бистрият му и устремен поглед. Неговата наивност и правота.

Няколко пъти излезе с него на кафе. Говориха дълго и тогава тя разбра, че ù харесва. Не, не трябваше да се случва това. Тя обичаше Павел и той нея. Но какво се разклати между тях? Може би всичко не е било достатъчно силно. Когато срещна другия, разбра, че не гообича достатъчно. Боже, не желаеше това. Не желаеше да причини болка на Павел. Беше ù тежко на душата. Но не можеше да живее повече така. Раздвоена и със съмнения. Дали пък не обича и двамата? Трябваше да вземе решение. И ето, тази вечер се случи това,което не желаеше. Павел я изпъди. Сега тя чувстваше една празнота в душата си, която идваше от раздялата. В този момент разбра, че го обича повече от всичко. А той – другият, беше една илюзия. Много имаше като него. Срещаше ги на всяка крачка. Но истинските бяха рядкост. Павел наистина я обичаше и никога не беше говорил за други жени. Той държеше на нея и я смяташе за една достойна жена.

Сълзи се стекоха по лицето ù. Вече го загуби. Нямаше да срещне такъв мъж, който я обичаше така всеотдайно. А сега, какво трябваше да направи! Искаше да го върне отново при себе си. Искаше да узнае истината. Защо постъпи с нея така!

Една мисъл пролази в съзнаието ù. Ще отиде при Бистра и ще разбере дали тя беше казала.

На другия ден ù се обади по телефона.

– Ало, Бистре, имаш ли време да се видим? Искам да разговарям с теб. Може ли в кафенето?

– За какво, миличка? На работа съм до 6. Тогава може ли?

– Разбира се. До довечера.

Вечерта дойде бързо. Двете приятелки се срещнаха в уречения час. Бистра, както винаги, беше първа. Седна и поръча две кафета.

Докато сервитьорката дойде и Деница се появи.

– Здравей, Бистре? Как си?

– Добре, а ти?

– Както винаги.

– Казвай, сега! Слушам те.

Бистра понечи да подхване, но една сълза се стече по бузата ù.

– Ние, ние…

– Защо така?

– Ние скъсахме с Павел. По-точно той ме изгони.

– Как така? Та вие толкова много се обичате!

– И аз не знам. Не мога да разбера. Стана изведнъж.

– Досещам се. Моят Мишо ви видял да разговаряте в кафето с онзи мъж, за който ти сподели с мен. Сигурно той му е казал.

– Сега разбирам. А аз си мислих. Павел да беше дошъл при мен и да ме попита. А не изведнъж. Той си е такъв. Малко прибързан. Понякога не мисли трезво. От време на време хвърчи нанякъде. Бързо пали, а не мисли, дали всичко, което казва, е истина.

– Не го познавам отблизо. Ти знаеш, аз си имам приятел и се разбираме достатъчно. Затова не се заглеждам настрани. Защото в един момент мога да го изгубя.

– Тук си права. Искаш ли да ми помогнеш? Моля те! Кажи на Мишо да помоли Пламен да се срещнем, защото желая един последен разговор с него.

– Става! Стига да пожелае.

– Кажи му, че го моля от цялото си сърце.

– Добре, миличка. Може би ще се съгласи.

Двете си тръгнаха и Бистра започна да чака. Минаха няколко

дни, но никой не ù се обади. И в един момент.

– Ало – беше Павел на телефона.

– Искала си да разговаряш с мен?

– Да, миличък. Аз те обичам и не искам да те губя.

– Зная това. Сигурен съм, че ме обичаш. Това беше един голям тест на изпитание. Трябваше да съм сигурен в теб. Нали си моятаизбраница. Довечера ще се видим. Ела у нас!

ДА ОСЪЗНАЕ ИСТИНСКАТА СИЛА НА ЛЮБОВТА

„Дали ще продължи това до безкрая“- мислено разсъждаваше Мария. Толкова много го обичаше, а той изчезна вдън земя. Нямаше ни вест, ни кост от него. Изглежда, че парите за него бяха цялата му същност макар, че твърдеше обратното. Когато разбра, че тя не може да му дава повече, просто се скри.

Мария продължи да му пише всеки ден писма, но нямаше  никакъв отговор. Значи, всичко беше само едно завоалирано прикритие,че той я обича с цялото си сърце и душа. Явно, той беше се слял със света на парите и любовта за него беше само една игра. Беше му лесно да каже «обичам те», без да влагаше чувство в това. Но такъв беше светът. Свят без любов. Свят на безразличие и коварство.Парите властваха навсякъде,а особено когато ги нямаш. Ти търсиш откъде да ги вземеш, кого да излъжеш, или откраднеш. Така и той,човекът на това време. Но все пак, Мария се надяваше, че може би ще се появи отнякъде и ще каже наново «Обичам те», или ще излъже нещо, защото лъжата беше в негов стил. А може би, някъде дълбоко в сърцето му говореше гласът на истината, с която, той може би в този момент се бореше. Много жени беше лъгал за пари.Така и Мария. Тя знаеше, че всичко е лъжа. Нея, той не можеше да излъже, защото сънува истинската му същност. Но все пак, имаше едно но. Може би, той ще осъзнае нейното сърце, нейната искрена и добра душа, която отговаряше на неговите лъжи, с всеотдайност и любов, защото, тя не можеше да бъде друга. Да, той и казваше, «ти си моят ангел». Това значеше много. Как да не бъде неговият ангел спасител, когато той не можеше да намери себе си! Понякога изпадаше в безизходица и само с нея споделяше своята болка. Ето, това беше всичко. Това беше неговият път, по който беше тръгнал. Път, който го водеше все по- надолу и надолу. А Мария искаше с цялото си сърце да му помогне, за да немери себе си и да бъде спасен от живота, който водеше той. Да осъзнае истинска сила на любовта.

Но една но, стоеше пред него

К Р АЙ_

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *