Кой е отговорен за теб, за мен, за хилядите като нас? Това е нашият Аз, колкото силен и колкото слаб да е той. „Обичам те”- казва. Уважавам твоите принципи, а зад гърба ти не е същия. Говори ласкави думи, убеждава вярващите наивници, а когато си тръгне, сякаш не е бил той. Един ден те среща на улицата, отминавайки с онова безразличие на весел човек и с някакъв невероятен жест отсича: „Гледай си работата! Не те познавам!” Но кой е той? Коя си ти? Това е твоето безразличие към съдбата на ближния. Размисли ли се: „Дали го обичаш? Дали зачете неговото истинско Аз?” Нали и той е човек, но с главно Ч? Ето го. Той върви пред теб. Изведнъж се спъва и пада на земята. Потича кръв от челото му. Но ти го отмина, без да му подадеш приятелска ръка. Какво направи за него? Какво направи от беззащитното животно, което беше пронизано от куршума на ловеца в гърдите? Ти го взе със себе си, за да си направиш кожух от ценната му кожа.
Божичко, ела и дай разум на Аза, който се крие в този човек! Моля Те, Господи! Прости му, защото не знае какво прави!
Покой, пълен покой е в душите ни. Безразличие и отвръщение към всичко ценно в живота. Дори и не съществува този красив букет от цветя, който ти подаряват. За теб е важна цената на букета като парична стойност и питаш: “Колко струва?” А не питаш с колко любов ти беше подарен. Нима обичта може да се купи с пари? Нима любовта може да се купи с пари? Ти дори не усещаш как приятно ухаят неговите багри. Лек прашец полепва по ноздрите ти, но не го усещаш. И все това безразличие. Дори градината от рози до теб ухае и ти не усещаш това ухание. Луташ си и все търсиш нещо, което никога няма да намериш.
Къде е тя – Любовта? Дали наистина съществува? С какво може да се измери? Явно само с левове и валута – така смяташ ти. Тя е някаква мистична принцеса от приказките, която може би някога няма да се измерва с пари!
Това е твоята истинска Любов. Това е Любовта към цялата Вселена. Любовта към всички хора по света.
МОНОЛОГ
Мащабни открития, политизирано мислене, забравена връзка с природата и човекът-робот. Такава е нашата действителност.
Ограничил се в рамките на пашкула си, ти не виждаш и не чуваш. Това неминуемо води до твоето духовно падение. А Любовта, онази космическа сила, която те кара да летиш към незнайни висини, де факто вече не съществува. Само някаква жалка следа от нея, върху бледо-изпепелените лица с разплути туловища.
Духовен разпад. Опиум от страсти и спортен секс. А онази чародейка – културата? И тя сякаш преживява последните си дни!
Отчаяни вопли и последни надежди. “Но откъде?” Кой се замисля сега? По-важно е парчето хляб, а за какво ни е културата?
Един вътрешен глас ми казва: “Внимавай, че може да стане обратното!” Но нали все още не е станало? И така ще търпим, но докога? Нервите ми вече не издържат. А, бе, къде се скрихте всички? Излезте от бърлогите си! Не виждате ли, че времената са тежки?
Дайте да си помогнем!
Да си подадем ръце!
Знаете ли, не съм по съветите, но ми се ще да кажа, че така не може да продължава! Уважение и взаимопомощ ни са нужни в тези трудни времена! А онова – черничкото, се е вмъкнало в нас и ако не излезе, лошо ни чака! Така ни притиска и не ни пуска, че ще ни задуши.
Погледнете наоколо – всичко замря! Песните и музиката, хората и ръчениците, театъра операта. Какви времена бяха! А сега, да не погледнеш навън. На всяка крачка се чуват ругатни или някой преследва някого. Няма го езерото с лодките и любовните двойки. Зеленината в градините ни се вижда изкуствена. Дори Любовта и усмивките сякаш са изкуствени. А да не говорим за изкуството. Само то не е изкуствено, защото идва от душата. Но няма кой да го оцени. Лошото е, че всички станахме изкуствени. Изкуствени станаха нашите близки и приятели. Опасявам се и аз в скоро време да не стана изкуствена. Тогава по-добре е да се залича.
Страданията, казват, предизвиквали болка, а с нея се гради търпението. То от своя страна гради силата на мисълта. Силни сме да извикаме злото и да причиним болка някому. Кое мислите е по-добре? Да причиним болка или чрез търпение да изградим добродетел у себе си? Не е ли добродетелта онази сила, която разтваря световете и се доближава до сърцето на недобронамерените?
Колко малко ни е нужно! Както казват американците след направената анкета за най-интелигентна нация. Ние, българите, сме били на едно от първите места. А ако вмъкнем и културата, няма да има по-добри от нас…
