Искам да ви срещна с един човек, когото много журналисти от по-старото поколение все още помнят. Познавахме го, защото завеждаше Международния отдел на СБЖ и вероятно доста колеги са прибягвали до неговата помощ.
Малцина обаче знаят, че той е син на едно от големите имена в българската журналистика, оставило и до днес следа, и дал идеята да се родят нови издания – Христо Чолчев – издателя на „Вестник на жената” и сп. „Жената днес”. Та думата ми е за Атанас Чолчев.
Срещнах се с него в най-духовния храм в София – Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Държелив въпреки годините си, с будна памет и все така сладкодумен, както го помня от някога. Разговорихме се за баща му и той, връщайки назад лентата, разказа за своята фамилия в интервю за сайта на СБЖ.
Защо баща ви, г-н Чолчев, решава да започне нещо ново в българската журналистика – издаването на „Вестник на жената”, и то в едно трудно за страната ни време? Кое го накара да се впусне в това предизвикателство?
Баща ми беше едно момче от село, израсло в бедност и минало през всичките перипетии на вестникарството. Бил е словослагател, кореспондент по време на войните и след това през 1923 г. решава да започне да издава свой вестник. Преди това обаче пак работи в две частни издателства.
Разбира се, ползвайки опита на други страни като Германия, той започва това си начинание с голяма любов. Помня е, че той всяка седмица, говоря за годините от 1933-та нататък, имаше един ден, когато се затваряше в кабинета си и от 10 ч. сутринта та чак до разсъмване на другия ден четеше вестника не като собственик, а като коректор. Четеше дума по дума, а не само заглавията, и смятам, че и това му помогна да се издигне и да контактува с най-големите писатели по това време.
Беше много ерудиран човек, а семейството ни беше здраво. Майка ми Пенка Чолчева пишеше книги, завеждаше кулинарната рубрика на вестника, практичните съвети и двамата бяха прекрасен тандем. Е, не сме живели в разкош, защото той харчеше много пари. Даваше за родното си село Свежен, издържаше винаги по един двама свеженци, които имаха желание да учат.
Да не говорим пък за срещите с писателите, когато след работно време сядаха в заведението, което наричаха „Втора шуменска”. Отбиваше се там, защото самият казваше, че разговаря с писателите, но беше задължен и да им плати сметката. Знае се, че преди 9 септември писателите бяха много бедни.
Баща ми изпитваше и голямо уважение към майка си и сестра си. Педантично им изпращаше всеки месец сума, за да ги издържа на село. И това не му тежеше, и никога не се оплакваше. За брат си, който беше в Гърция, по онова време с усмивка казваше, че е чиновник и не изкарва нищо.
Беше купил печатница, която искаше да обзаведе и да издава сам вестника, но тя изгоря. Посрещна това с думите, че по-хубаво, че е изгоряла, защото щели да му я национализират и да го пишат след 9 септември богаташ. По-късно понякога ми казваше: „Наско, това не е социализъм, което е сега. Друго е социализмът.”
Преди Девети баща ми все пак беше заможен човек, но след това изпадна и майка беше тази, която го издържаше. Нейните книги се търсеха много. Издаваше готварските си книги в стохиляден тираж. В Съветския съюз излизаха в трийсет хиляден тираж. Тогавашният директор на издателство „Техника” казваше, че ако не е Пенка Чолчева, отдавна да са фалирали. Важното беше, че издържаше баща ми.
Той обаче с голямо удоволствие пишеше на пишещата машина нейните рецепти, които издаваше. А тя беше много търсена и почти не смогваше. Спомням си, че тя заедно с един писател Марков, зет на художника Стоян Венев, започнаха да издават книги по райони. Ходиха до Благоевград, след което тя го помоли да я освободи, защото не можеше да пътува непрекъснато.
Защо днес такива големи имена в българската журналистика като Христо Чолчев са забравени и е необходимо да се правят научни конференции, за да се припомни за тях? Търсят ли ви днес колегите, интересуват ли се от литературното наследство на баща ви, което е оставил за занаята?
Предполагам, че не е само той забравен. Забравен е и Владо Василев, който казваше на пишещите кой от тях става писател и кой не. И баща ми към края вече беше такъв експерт. Работеше много с жените писателки. Това бяха Дора Габе, Елисавета Багряна, Фани Попова-Мутафова, Мария Грубешлиева…
След промените май беше направен опит отново да се издава „Вестник на жената”?
Никой не е правил опит. Фактически баща ми беше човекът, който даде насоката на сп. „Жената днес”. И го казвам съвсем смело. Дарина Бояджиева беше първата главна редакторка на списанието, но явно си имаше проблеми. Всичките неща, които се публикуваха там, бяха под давлението на баща ми.
Той направи рубриките на „Вестник на жената”, включи ги и в „Жената днес”. Разбира се, по-нататък започнаха да си работят самостоятелно, а той се водеше технически сътрудник.
А имате ли впечатление от днешните т. нар. женски издания? Кои от тях се доближават до стила на Христо Чолчев?
Няма такива. След 10 ноември направих с двама колеги издателство и издавахме книги за дома. Една библиотека от десет книжки на годината. В нея ползвахме рубриките на Христо Чолчев от „Вестник на жената”. Това бяха кулинария, практични съвети, подреждане на дома, жената майка. Всичките тези рубрики ги издавахме и наистина имахме добър успех – три – пет хиляди тираж.
Докато преди 9 септември „Вестник на жената” излизаше в 45 хиляди. Той се разпространяваше не само в градовете, но и по селата, и навсякъде беше добре приет, защото имаше голям тематичен обхват. Беше много търсен вестник.
Някой от рода ви продължи ли делото на баща ви? Пое ли по пътя на журналистиката?
„Вестник на жената” започна да го издава в. „Отечествен фронт”. Писаха ме за главен редактор, а баща ми като собственик и основател.
След това се създаде една група около Любен Генов, не искам да се връщам назад, защото е минало много време. Но докато списвахме вестника, те отидоха в патентното ведомство и го патентоваха. По този начин доведоха вестника от шест цифрен тираж до фалит.
Започнаха да го издават като всички други вестници с пикантни истории. Когато аз им написах писмо да се придържат към „Вестник на жената”, те едва ли не ми казаха да си гледам работата и започнаха да си го издават сами. Е, съдих ги, но не става тази работа със съд. Те имаха възможностите и хората около тях.
Ако това, че съм бил издател се смята. То продължи две години, а на третата цените се сринаха и фалирахме. Тази библиотека можеше да съществува, си мисля. Както и „Вестник на жената”, ако бяха спазвани традициите на стария вестник. Имаше всичко в него, а баща ми си беше социално насочен човек.
Не искам да ме разбирате криво. Все пак работих в СБЖ, завеждах Международния отдел, но имах отношение към журналистиката. Не съм обаче членувал никога в съюза, макар, че имах тази възможност.
Какво си спомняте за баща си? Какво ви е говорил като журналист?
Винаги ми е казвал, че журналистите трябва да са скромни. Неговото амплоа беше да помага на хората. Спомням си, че в неделя отиваше в сладкарница „Цар Освободител”, където се събираха писателите, но нямаше уиски и ракия, а пиеха по кафе. Ние децата ядяхме бяло сладко. Тогава бяха съвсем други настройките на писателите.
