Полковник Каварналиев – човек, командир, родолюбец бр.187

 В топлата вечер на 23 юни 1913 година кипи битката за Дойран. Малобройните български защитници на позицията устояват с твърдост на атаките на многократно превъзхождащите ги гръцки части. Артилерийският огън на противника коси редиците на българите, разорава плитките им окопи, буйната българска кръв напоява красивата земя около езерото, за да я направи свещена за всеки от нас за вечни времена. Зад бойната линия, близо до брега на езерото, на земята е положен един български офицер – той е смъртно ранен, около него са малко на брой негови подчинени. Всички останали са в бойния ред на защитниците.
– Поручик Дуров! – отронва раненият.
– Слушам, господин полковник! – отзовава се млад адютант.
– Тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя. – нарежда раненият и отпуска глава.
Това са последните му думи. Не след дълго сърцето на офицера спира да тупти завинаги. Присъстващите свалят шапки и казват Господнята молитва за душата на своя командир. Неговото име е Константин Каварналиев – любим началник на своите войници, офицер с голямо българско сърце, велик човек. Смъртта му го превръща във вечна легенда за българския народ, а героичните му подвизи хвърлят светлина върху пътя на тези чеда на нашия народ, които се посвещават на предана и безкористна служба на Отечеството и българското племе.
Полковник Каварналиев е един от плеядата светли синове на България, които с ума, сърцето и волята си изграждат здравите основи на родната войска и подготвят бляскавите победи по бойните полета на войните за национално Обединение. Лелеяната мечта за Целокупна България живее в нашето общество от самото създаване на Княжество България. Над тридесет години по сбирки и седенки се говори за това, изнасят се речи, пеят се песни. Изгражда се един непреклонен дух, една гранитна вяра в собствените сили, отглежда се една безпределна любов към останалите извън пределите на българската държава сънародници. Една млада, силна и горда нация се подготвя да осъществи националния си идеал. Естествените водачи на целия този устрем са офицерите в българската войска. Един от тях е смелият герой, добрият българин и човек Константин Каварналиев.
Роден в красивия български град Шумен през 1866 година, Константин отрано е привлечен от военното поприще и е приет във Военното училище в София през 1882 година, а по случай Съединението е произведен в чин портупей-юнкер и е зачислен в Пети пехотен Дунавски полк. С полка си е включен в Източния отряд край турската граница. Само на 19 години е, когато през 1885 година вероломното нападение на Сърбия над България го отвежда на бойното поле за първи път. Бойното му кръщение е на 2 ноември в боя при село Банкя, Трънско. Младият юнкер поема командването на трета рота на Пети пехотен Дунавски полк два дена по-късно,като се сражава храбро срещу враговете на Отечеството при Сливница, Драгоман и Пирот. Краят на войната го заварва като подпоручик.
След войната остава офицер в същия полк, като е върнат във Военното училище през 1887 година, за да довърши обучението си. Там той учи заедно с плеяда от славни млади мъже и бъдещи смели командири на българската войска. След положен изпит е изпратен в Генералщабната академия в Брюксел, а по-късно е прехвърлен да учи в Генералщабната академия в Торино, Италия. Завършва през 1897 година и е приведен като офицер в 2-ри артилерийски полк във Враца. През 1900 година артилеристът става пехотинец — приведен е в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където става командир на дружина в 35 пехотен Врачански полк, а след това е началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия.
През 1900 година се венчава за Елена Попова, дъщеря на известния русенец Стоил Попов, а през 1903 година се раждат двете им деца Веселина и Костадинка. Личното му щастие е съчетано и с израстване в службата — произведен е в чин майор през май 1900 година, а в чин подполковник през 1904 година. За по-малко от година през 1907 година е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, а след това е прехвърлен в Русе като началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия, като малко по-късно е произведен в чин полковник. Владимир Вазов, Иван Колев, Константин Жостов, Александър Протогеров, Генко Мархолев, Никола Жеков и други. Каварналиев завършва трети във випуска си през 1888 година и е назначен в 4–ти артилерийски полк, където служи до 1892 година.
Бързото му изкачване по служебната стълбица не е най-важно. Константин Каварналиев е изключителен военен педагог и сърцевед, като не жали усилия да подготви добре своите войници и офицери за бъдещата война. Воден от Суворовската максима „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“, като командир на Ломския полк избира ново, по-подходящо място за летния лагер на войниците. Не се отделя от подчинените си при упражненията за нападелен бой, придвижване през пресечена местност, преминаване на река, отбранителен и нощен бой. С бащинска усмивка, но строг и сериозен, той прави разбори след всяко упражнение, посочва добрите и лошите моменти на участниците. Освен образцов офицер, той пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.
Настъпва времето за борба за постигане на националния идеал. На 5 октомври 1912 година България обявява война на Османската империя. Пета пехотна Дунавска дивизия под командването на генерал Павел Христов и началник-щаб полковник Константин Каварналиев е в състава на Трета армия с командващ генерал Радко Димитриев. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. На 15 октомври 1912 година Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник.
Оказва се, че това е невралгичен момент от войната — противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и разкъсването на фронта би довело до тежки загуби. Генерал Христов заповядва на дивизията си да задържи позицията на всяка цена и тогава получава телеграма от генерал Димитриев „Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!“, генерал Христов се усмихва — заповедта не е необходима. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, с цената на много българска кръв. България излиза като победител от войната.
През пролетта на 1913 година полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада. Един български полк срещу една гръцка дивизия — героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.
Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции — идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия, единствената възможност — да се умре с чест. Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко — само 6 батареи. Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.
На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата. Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи. За отстъпление никой не мисли, всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите. Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите „Аз на грък гръб не давам“ с пушка в ръка повежда контраатака „на нож“. Увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове „Напред! След командира, момчета!“ и нашите войници се спускат след своя комендир. Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.
От десния фланг на българските позиции се чува — „Ура!“ и „Шуми Марица“ — това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.
— Ранен сте, господин полковник! — възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. — Да извикаме санитари!
— Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! — отвръща Каварналиев.
Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна — прекъсната е важна артерия. Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро. Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Дрангов. Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров, обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:
„По-низко главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв.
Вечная памет!“
Паметникът на доблестния герой е взривен през 1966 година от режима на Титова Югославия. Отломките от красивия паметник и до днес лежат като тъжно доказателство, че не всички хора споделят Дебеляновото „ мъртвият не ни е враг“.  Въпреки многократните молби на официалните български власти все още няма разрешение от властите в Република Македония за възстановяване на паметника. Може би някой ден паметникът отново гордо ще се извиси над бреговете на Дойранското езеро и ще ни припомни онова дълбоко изстрадано, но толкова българско и Ботево „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.
https://www.bulgarianhistory.org/
 тагове:Полковник Каварналиев, човек, командир, родолюбец

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>