СИЛВИЯ ИЛИЕВА (ЧЕТРОКОВА) БР.199

FB_IMG_1508921424077
Силвия Илиева (Четрокова) живее в гр. Асеновград, област Пловдивска. Работи като банков служител. 
  Свои стихове и разкази помества в сайта „Откровения”.
СВЕТУЛКА В БУТИЛКА
Когато животът го къпеше в мрак,
той се влюби във малка светулка.
Пиян от надежди забрави, че грях
е да тикнеш свободата в бутилка.
 
Вечер късно със пребити мечти,
се връщаше във дом от прокоба.
Във ръката му засияла в сълзи –
тя мъждукаше във златна особа.
 
Пет стъклени дни тя сънува лета
и  молитви за вятър в крилата,
пълни зеници със узрели жита,
под звезди ѝ танцуват селцата.
 
Там окапва  розов дъхав храст,
тя го вдишва и почти е реален, 
бял сън впит във стъклен капан,
и светлината ѝ бавно прегаря.
 
Пет нощи съвестта му не спа,
но на шестата реши да я пусне. 
Там където закърняват крила,
нямат място възвишени чувства.
РИС(К)УВАЙ МЕ
Не вярваш ли? Тогава ме създай!
От восъчно мълчание във църква.
Рисувай ме! Със мигли издълбай –
икона стара, на очите с кърпа.
 
Създай гласа ми в детския си смях,
косите ми недей да решиш с гребен,
галѝ ги с пръстите на топъл грях,
за да възкръснат дяволите в мене.
Рис(к)увай ме със устни бледосини,
тъгата ми гримирай с образ на жена…
Сънувай ме деветдесет и девет зими,
в последната ще дойда аз сама.
Ще бъда няма. Тиха вряла страст.
Ще хапя скръбно като вярно куче.
Носи олово, скъпи или пък тамян.
Моли се само да не ти се случа.
ТИ ЦЕЛИЯТ СЕГА СИ ТУК
Няма смисъл да казвам: “Довиждане”. 
Нито: “Сбогом”. Ти си ми храм. 
И нищо, че не потънах в очите ти. 
Със душата си, аз те видях.
Не протегнах ръце, да те сграбча.
Ала още дишат в мене жита.
Жадна съм. Косачите плачат.
Аз – за теб. Те – за вода.
Виж, не тичат по тебе краката ми.
Смирила съм дивата кръв.
Само искам да спра тишината ти:
–  Ти целият сега си Тук!
ЗАСРЕКЕТЕНО
В избената стаичка стачкуват
последните ми капки нежност. 
Ако мигнеш, ще ти изтактуват  
танц от незасищаща поезия.
С която денем Богове се хранят,
а пък нощем се сънуват жадни,  
отсеченото си небе протягат,
една към друга – остри брадви.
И вият агнетата като вълци - 
разпорили корема на Луната.
Такава нежност има зъби. 
Тя хапе, чу ли?! През гръбнака.
Не я поглеждай! Дъжд ще кипне.
Във смоли ще потекат липите.
Цяла вечност, дали ще стигне?! 
Да изплетеш въжета от сълзите.
За бягство там – из низините,  
където другата ще те пирува. 
Във клетка не гнездят орлите.
И Не! Не се страхуват от куршуми.
ИЗДИРВАМ  ТЕ
Днес ти писах и разлях те из вените,
мое черно мастило, заслепило ума,      
и се реех, но увиснах в небето ти    
аз, хвърчилото (застреляно в мъгла).    
Сойка писна и изплака вселената. 
След кошмара, ти целуна ме с вопъл.  
Нож и вретено стърчат от сърцето ми.  
Но съм тук. Чу ли? Още дишаща. Топла. 
И следя на самолетите дирите.
Закарфичвам неполучени картички.
Не Тиктакам. Не бягам. Издирвам те.
Кажи, душата ти има ли датчици?
Да танцувам със тръпчива илюзия,  
а юздите ми да се скъсат щастливо.
Стих и сладко напоени във музика.  
Аз те искам. Направи го красиво. 
 Автор: Силвия Илиева, Асеновград;

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>