Младен Василев – Мисана (Мисана е фамилното име на рода му по бащина линия, който е от гр. Удине, Италия) e роден през 1954 г. По професия е математик с докторска дисертация и научно звание доцент, придобито чрез диплома на ВАК през 2003г.. Областите му на научно търсене са Теория на числата и Комплексен анализ. Член е на Американското математическо общество (AMS). През 2004 г. негови открития в областта на Теория на числата са включени в престижната монография на Richard Guy „Unsolved problems in Number Theory“, издание на Шпрингер. Занимава се също и с шахматна композиция. Пише стихове от 1973 г. До 1989 г.. негови творби са били отпечатани във вестниците „Пулс“, Народна младеж“, „Студентска трибуна“ и списанията „Септември“, „Младеж“, „Читалище“. Две негови стихосбирки – „Самотни рими“ и „Свещ за самота“ остават неиздадени през 80-те години. Поетични цикли от тях са отпечатани през 90-те години в сп. „Хермес“. Други негови поетични цикли и разкази влизат в Алманаха за поезия на фондация БУКВИТЕ, в Алманах „Културна палитра“ – Перник, в Алманаха “Часовникова кула” на група ЕвроЧикаго и др. Стихове, разкази и есета на Младен Василев – Мисана са публикувани и в сайтовете „Откровения“, „Хулите“ и „Стихове БГ“.
Интимен ескиз
Аз още вярвам в тихото небе -
последното, което никой не е стигал.
Там моят двойник е венчан за теб.
Щастливец е и тайно му завиждам.
И там – на него, нямаме халки, а с хладен гланц мечтаното ни свързва - два бляна, неподвластни на стрелки, с любов неклетвена, която не обвързва...
Но тук, прегърнали овалната земя, прогонени завинаги далеч от рая, Адам и Ева сме върху езито на деня и нощем скритото тура мечтаем!
Сега си само лукс на Самотата
В следите на изгубеното време
все още търсиш своята химера.
Илюзиите винаги превземат
най-ценното, което си намерил.
И от живота ти остава жълто лято,
превърнато от дните-гърбици на символ.
В леярната на есента в листа излято.
Миражно носено с невидими камили…
Победите – захвърлени доспехи,
красят стените на изстиналото вчера.
Безсмислено в хербария на паметта ти ехо,
с което спомените-призраци вечерят.
Сега си само лукс на Самотата -
невеста на несвършващото его.
Лернейско наметало то ти мята
и писъкът на края вие в него.
Беляза ме с любов
Беляза ме с любов – умря грехът!
Пресякохме се – ненадейни криви.
Изгуби всеки своя личен път.
Но заедно останахме щастливи.
И днес те гледам с чувство за вина. За мен си толкоз непосилно млада. Искриш от непорочна светлина и в центъра й заслепен пропадам.
Светът е воайор със зли очи. Безбройните си погледи вторачва. Подай ръце – така да помълчим, загледани в иконата на здрача.
Един случаен лъч, позакъснял, от другото небе към нас се спуска. Неземен е – с душите се е слял. И нека с него този свят напуснем.
Последен валс
Бъди последното му вдъхновение, Кралице моя, в мрака на нощта. На валс те кани Непотребния, приют намерил само в гибелта.
Ще хванеш ли ръцете му протегнати за танц прощален в този късен час. Да се докосне с теб до звездното, да чуе бездиханния ти глас.
Кажи, любов ли е или магия, телата ви от транс да затрептят. Или проклятие на Кронос Злия над най-несбъднатия, но единствен Свят!
