Преди около един век големият гръцки писател, поет, драматург и философ Никос Казандзакис се запознава с първата българска художничка експресионистка Бистра Винарова във Виена, където тя, едва 21-годишна, подрежда своя графична изложба.

Българката веднага му прави изключително силно впечатление не само с оригиналните си творби, но и с рядката си красота и интелигентност.

На другия ден гъркът отново отива да види изложбата, на третия ден – пак, докато накрая, целият пламнал от притеснение, й предлага да се видят вечерта и да я прекарат заедно в някое заведение.

Оттук насетне бъдещият автор на „Алексис Зорбас“, направо преследва младата художничка и накрая й предлага да се омъжи за него.

От купищата писма на Казандзакис до художничката, които синът й Траян Радев грижливо пазеше до смъртта си, разбираме, че той безумно я обича и е готов да направи всичко за нея, но тя не му отвръща със същите силни чувства и той много страда.

Как само на 21 години една българка се озовава във Виена и даже излага там свои творби? След като прави началните си стъпки в рисуването в ателието на Елисавета Консулова-Вазова, снахата на Иван Вазов, през 1911 г. Бистра Винарова заминава за Дрезден, а по-късно за Мюнхен, Виена и Берлин, където учи живопис и едновременно с това излага свои работи.

Изложбите й в Германия, Швейцария, Австрия, а след това и в Италия, Франция, Англия и Америка се посрещат изключително добре. Мюнхенският й професор Ханс Хофман насърчава дарбата й да се изявява еднакво добре както в портрета, така и в рисуването на голо тяло.

Бистра е само на 23, когато в нея се влюбва жененият и доста по-възрастен германски скулптор проф. Георг Колбе. Отношенията и са белязани с много страст и нежност.

Разказват, че веднъж професорът я кани в ателието си, за да й покаже творбата на своя живот – внушителната скулптура „Адам“. Бистра повдига вежди и казва, че на едната ръка от лакътя надолу липсва тръпката.

Реакцията на Колбе е светкавична: той грабва работния си чук и долната част на ръката пада. Бистра закрива очи, но професорът я успокоява, че имал същото разбиране за статуята.

Днес тази скулптура е едно от най-известните произведения на Колбе.

И друг много известен интелектуалец и поет – Райнер Мария Рилке, е поразен от чара на Бистра Винарова. Той я забелязва на откриването на изложба във Виена, но не успява да я заговори. След време два;ата се сблъскват случайно в една галерия.

Рилке смята това за знак от съдбата, използва момента и й казва:

Щом се срещаме, значи, че съдбата ни свързва.

По това време той е секретар на великия френски скулптор Огюст Роден. След време й посвещава нежни стихове. Любовта му обаче остава платоническа – разбираме го от многото писма, запазени в архива на художничката.

Бистра Винарова се познава с художници като Роден, Пикасо, Матис. Влиза в кръга на експресионисти като Ото Дикс, Оскар Кокошка, Феликсмюлер и др., но поддържа контакт и с български художници. Именно тя прокарва идеите на експресионизма в изобразителното изкуство у нас.

Бистра Винарова наследява красотата на майка си – известната столична дама Елиза Винарова, която украсява приеми и светски събирания и блести с пъргав ум и начетеност.

Тя е дъщеря на известния възрожденец д-р Георги Вълкович, един от първите български професори медици в Цариград, а по-късно и в София. Разправят, че княз Фердинанд, който по това време още не е женен, кани Елиза на няколко пъти в двореца, но тя категорично отказва.

След като не отговаря с взаимност на толкова знатни ухажори, накрая Бистра Винарова избира големия публицист, историк и дипломат Симеон Радев – автора на знаменитата книга „Строители на съвременна България“.

Когато през 1907-1908 г. започва да събира документи за написването на своите „Строители…“, Радев веднага разбира, че няма да са му достатъчни само изнамерените материали, и тръгва да интервюира останалите живи участници в историческите събития непосредствено след Освобождението.

Така през 1910-а, когато вече е известен публицист и автор на стотици блестящи статии за в. „Вечерна поща“ и сп. „Художник“, той се озовава в дома на Елиза Винарова, за да разговаря с нея за покойния й съпруг и за някои близки до тяхното семейство исторически личности.

Именно тогава се запознава и с Бистра, която му прави много силно впечатление със своята красота и интелект.

Ако съдим по фотографиите й, тя наистина е блестяща. В един автопортрет, рисуван в годините на младостта й, виждаме фините нежни черти на лицето й, с цветни щрихи са очертани веждите, косите, устните и клепачите.

С няколко тъни акцента над главата, към слепоочията, яката и брадичката е постигнала пластическата изразителност и красота на образа.

След 13 години двамата се виждат отново, само че във Виена. Там Бистра следва живопис, а Радев работи в архивите на бившата Австро-Унгарска империя. Той е на 44 години, владее пет езика, включително арабски и турски, и е утвърден дипломат – бил е пълномощен министър в Букурещ, Берн и Хага.

През 1922-ра двамата се сгодяват във Виена, а на следващата година се женят в Цариград, където той е изпратен на дипломатическа работа.

През периода 19251933 г. Симеон Радев е наш посланик във Вашингтон, през 19351938 г. – в Лондон, през 1938-1940 г. – в Брюксел. Там, в изисканите салони на тези световни градове, хайлайфът веднага заговаря за прочутата двойка.

До приятелство с тях се домогват политици, учени, артисти, журналисти. Бистра Винарова, която владее няколко чужди езика, е перлата на дипломатическите среди зад Океана.

Тя е съвършената аристократична дама, блестяща със своята външност и светските си умения. Приятен и умен събеседник, Винарова е обаятелна с тънкото си чувство за хумор и самоконтрола си.

Никога не парадира с произхода и талантите си, просто защото те са толкова ярки, че са видими за всички.

Чувал съм, че връзката на семейство Радеви по онова време е толкова силна, че двамата могат да общуват помежду си и само по телепатия.

Така например през 1925 година Бистра Винарова предупредила телепатично своя съпруг да не ходи в църквата „Света Неделя“ и той избегнал срещата със смъртта. При атентата на крайно леви комунисти срещу военния елит и цар Борис III на 16 април в храма загиват над сто души, а други 500 са ранени.

Когато през януари 1944 г. над София прелитат големите англо-американски бомбардировачи и сеят разруха, те са в една вила в Бояна. Един ден Радев решава да слезе до София, за да свърши някаква работа. След часове във въздуха се разнася мощен тътен – градът отново е бомбардиран.

Тогава Бистра се усамотява в един ъгъл на къщата, започва нервно да пуши и след около половин час казва на сина си:

Трайче, чух го! Баща ти е жив!

След няколко часа двамата, седнали на двора, виждат Радев да се прибира. Преди да стигне до тях, той извиква на жена си:Чу ли ме, защото аз те чух!

След преврата на 9 септември 1944 г. на Бистра Винарова, като съпруга на „буржоазния историк“ Симеон Радев, й е забранено да участва във всякакви изложби. А самият Радев, който през 1940 г. се връща от Брюксел, е уволнен от външното ни министерство и е пенсиониран.

Забранява у се да се занимава с политическа и обществена дейност. В тези тежки години той пише споени, които продава за жълти стотинки на БАН. Народната власт настанява в дома им двама младоженци, а синът Траян дели стаята си със студент по медицина.

Въпреки че има три висши образования – история, френска филология и библиография, години наред Траян Радев не може да си намери работа. Занимава се с тежък физически труд, от който печели хляба си.

Единственият редовен доход, който влиза в къщата им, е малката пенсия на баща му. Управляващите предлагат на Симеон Радев да промени възгледите си и редица факти от историографските си съчинения, но той, макар че мизерства, не променя нищо от написаното.

Междувременно синът му е подложен на какви ли не унижения, но не се отрича нито за миг от името на баща си. Да се откаже от семейството си настоява известен професор от БАН, който щедро му обещава, че ако го направи публично, народната власт ще го приеме занапред като свой.

Траян Радев отхвърля предложението с възмущение. След 1950 г. баща му успява да го направи свой секретар на отпуснатата щатна бройка от Академията на науките. Публицистът има проблеми със зрението и затова синът му се заема собственоръчно да обработва неговите трудове.

Симеон Радев умира на 15 февруари 1968 г., няколко дни след като книгата му „Ранни спомени“ е подписана за печат. Едва след смъртта на баща си Траян Радев успява да си купи първата и единствена пишеща машина в този дом, с която след това преписва и редактира епохалните трудове на баща си.

Негова е заслугата да излезе от печат още един, трети том на „Строителите на съвременна България“.

Майка му Бистра умира на 15 април 1977 г. на 86-годишна възраст, без да е направила самостоятелна изложба в България. Но нейното име остава вписано сред имената на най-изтъкнатите художници експресионисти в европейското изкуство.

В колекцията с нейни живописни произведения, които днес се съхраняват в ЦДА, има пет живописни портрета на съпруга й Симеон Радев. Всеки от портретите излъчва силата на онази уникална интелектуална енергия, която само сходен творчески интелект може да пренесе в живописно изображение.

Близки на Винарова разказват, че след като загубва съпруга си, тя всяка привечер сяда срещу неговия портрет, до който стоят томовете „Строители на съвременна България“, и тихо очаква да чуе стъпките му.

Най-голямата болка през последните й години е злощастната съдба на единствения й син. С три висши образования – с мизерна пенсия. Без да остави наследници. Сам и болен…

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

https://chetilishte.com/%d0%b1%d0%b8%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b0-%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b0%d1%80%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%ba%d0%be%d1%8f%d1%82%d0%be-%d0%bf%d1%80%d0%be%d0%ba%d0%b0%d1%80%d0%b2%d0%b0-%d0%b8%d0%b4%d0%b5%d0%b8%d1%82/