Коситбата през август бр.239

  един горещ епизод от живота на старите българи

“>Коситбата през август – един горещ епизод от живота на старите българи

Защо едно време не можело да се види „жена с коса и мъж с кобилица“
Автор: Димитър Тренчев
Старите българи от Македония наричали месец август с две имена. Едното било „Богородичкия“ – заради християнския празник Успение Богородично, на когото посвещавали църкви и манастири, принасяли му лични и общностни курбани и го превръщали в общоселищни събори. И до днес Голяма Богородица е най-големият празник не само през август, а и е един от най-големите през цялата година.
Другото име – „Косач“, идва от масовите коситби през месеца. Във времената без концентрирани фуражи и всевъзможни фуражни гранулати за изхранването на домашните животни през зимата се е разчитало на сеното, събрано от ливадите.
Затова още на Благовец всеки слагал на ливадата си „почка“ – предупредителен знак, че тя е започена – забранена за пашуване и косене за зелено. Почката я правели от дълъг до 2 метра прът. Забивали го здраво в земята, а за да се вижда отдалече, на върха му привързвали „божук“ – опашка от дървесно лико. Когато в края на XVI век по българските земи „дошла“ царевицата, „божукът“ се правел и от царевична шума.
Които ливадите били по-обширни, забивали по няколко почки, та да се вижда откъде докъде е забраненото.
Заради разновидовия състав на естествените ливади тревата им не узрявала едновременно за косене. Затова узреела ли преобладаващата тревна култура – косели. Но косели и поетапно – по реда на узряване на тревните видове.
Измежду всичката работа по полето и мъже, и жени признавали сенокоса за най-уморителната селскостопанска дейност – защото натоварвало цялото тяло и всеки мускул. Затова и косели само мъжете. Оттам се е пръкнал и неповторимият народен оксиморон: „жена с коса – мъж с кобилица“.
И пак не всички мъже били добри косачи, а само най-младите и най-силните. Защото за силен откосен замах се е искало и силна снага, челичен захват на китките, гъвкави лакти, разкършени рамене, жилав кръст, калени колене и стабилни стъпала.
Изтощителното косене изисквало силно, висококалорично ядене. Неслучайно, някога дойдела ли коситба, се е припомняла една покъртителна история от незапомнени времена и случила се незнайно къде. „Е, невесто, прощавай, ако не доживея да се върна“ – бил въздъхнал на коситба някой си бедняк, чиято стопанка имала да му сложи в торбата само извара и лук. Затова в менюто на косача задължително присъсътвало месо: в чист вид или като суджук, кървавица или саздърма. А също и яйца – пържени или варени.
На коситба ходели рано – „ти да причакаш Слънцето, не то“. Ливадата я косели отдолу нагоре на „амлии“ – образуващи се от окосената трева успоредни ивици, чиято ширина се определяла от дължината на „косилото“, т.е. острието на косата. А равномерната тънкослойност на „амлиите“ зависела от умението на косача.
В епохата на ръчно изкованите косила славата на най-добри в занаята имали майсторите от Сливен, Габрово, Самоков и Неврокоп (дн. Гоце Делчев). А особено прочути били косилата на майсторите от две села – родопското село Устово (днес квартал на Смолян, б.а.) и сярското село Горно Броди, което след 1913 г. е част от територията на Република Гърция.
Голям майсторлък било да се изкове косило. Тънко 2-3 мм, широко от 1-8 см и до 60 см дълго. Вътрешната му страна заостряли и извивали в клюнообразен връх. От него назад външната страна огъвали под прав ъгъл, в плавно издигащ се до 1 см венец. В него опирала основата на откосените стръкове и те, подредени в редици, полягали равномерно назад.
В края на косилото изковавали „уше“ – наподобяващо ухо закривена под прав ъгъл „планка“. Нея промушвали през „колба“ – желязна гривна, която предварително надявали в долния край на дръжката. Между „ушето“ и „колбата“ набивали „чивия“ – късо дървено клинче, което здраво притискало косилото към дръжката, така че да не се измъкне и да не изпадне от нея.
За дръжка пък избирали здраво и право дърво – най-често ива, наричана още козя върба или Salix caprea. За да не се изкриви и напука, отсичали дървото за дръжка през късна есен, когато сокодвижението е замряло. После го окачвали да виси на сянка една година. Щом изсъхнело, отрязвали го на дължина според ръста на косача, но не по-дълго от 2 метра.
На нивото на китката на ръката монтирали ръкохватка – дървена или от телешко рогче. От нея нагоре плавно изтънявали дръжката, като й придавали копиевиден връх. С него косачите лесно забивали косите в земята, когато почивали.
Коса не се оставяла да лежи на земята, за да не поляга от вятъра тревата на ливадата.
Жива мъка било изхабеното и изкривено от косене косило. Затова първо го „клепали“ – изчуквали го със специално чукче на специална малка наковалня, която наричали „йорс“, „орс“, „орце“. У дома я забивали на дръвника, а на полето – в трупче или в някой ниско отрязан и удобен дънер.
Добре „наклепаното“ косило го „брусели“ – заточвали го със специален точилен камък, който наричали „брус“ или просто точило.
За да изсъхнат добре „амлиите“, няколко дни ги обръщали с дървени вили. Тях всеки сам си ги майсторял от някоя 4-5 годишна издънка на здраво дърво – кестен, ясен или копривка. Прерязвал косачът на 30 см дължина върховите или междинните разклонения, заострял ги и ги превръщал в „рога“ – две или повече. А дължината на дръжката пак съобразявал с ръста си.
Изсъхналата вече трева наричали сено. Събирали го рано сутрин, за да не се „сломи“ – урони.
Складирали го или вкъщи, или в близост до ливадите. Когато трябвало да карат сеното у дома, правили го на „вандак“ – сноп, който връзвали с плитка от някоя дълга и жилава местна трева. „Вандаците“ товарели на специално изработени или временно пригодени конски, волски и биволски каруци. Те, вместо стандартния дървен сандък, били с кош от гъсти и дълги до 3 м вертикални пръти, който опасвали с дълга „ортома“ – 5-6-нишково конопено въже.
Когато сеното било малко, пренасяли го на „самар“ – товарно седло за коне, мулета и магарета. Броят на натоварените „вандаци“ зависел от силите на добичето. На магаре товарели до 5 вандака – по 2 от двете страни и един „на панагон“ – отгоре им върху странично натоварените.  На кон и на муле товарели и по 10 „вандака“ – по 4 от двете страни и два – на „панагон“.
Сеното складирали в специални паянтови постройки, наричани „плевни“. Такива къде по-малки, къде по-големи ги имало във всеки двор.
На място, сеното го складирали на „купен“ – куполообразно подредени „вандаци“ около добре окастрено или специално забито дърво, което наричали „соя“.
Но грижата за ливадата не завършвала с коситбата. Веднага след нея стопаните започвали да носят и разхвърлят оборска тор, та есенните дъждове и снегове да я стопят и напролет тревата да избуи гъста, силна и сочна.
http://www.desant.net/show-news/46602

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>