Райна Попгеоргиева Футекова, останала известна в българската история като Райна Княгиня, е едно от най-емблематичните лица на българската освободителна борба и на Априлското въстание в Средногорието.

За разлика от останалите въстаници мъже, тя не е размахвала сабя, не е стреляла с пушка и не е обикаляла из планините. Крехката ú нежна девойка обаче извършва един не по-малък подвиг, като се осмелява да направи нещо, което много от мъжете не посмяват да сторят. Да развее публично знамето на въстаниците. Една постъпка, немислима за жена в условията на строг патриархат и на османско владичество, макар и вече в епохата на разцвета на Българското Възраждане.
Почти всеки българин знае за тази нейна героична постъпка, но малко са онези, които знаят какво заплаща младата девойка за това и как за кратката слава, тя заплаща една скъпа и непосилна цена..
Райкя, както е истинското име на младата героиня, е родена на 18 януари 1856 г. в Панагюрище. Баща й поп Георги Футеков е един от местните свещеници. Родолюбив българин, той подпомага с приходите от църквата местното килийно училище, а през свободното време се занимава и с мутафчийство. Изработва чували, черги, торби от козинява материя. За майката Нона Налбантска няма почти никакви сведения. Знае се, че и двамата родители са от днешното пазарджишко село Паталеница, откъдето през 50-те години се преместват да живеят в Панагюрище. Имат шест деца. Най-голяма е дъщерята Райкя, следвана от братята и сестрите: Атанас, Мария, Васил, Пена и Захари.
Още като ученичка първородната попска дъщеря Райкя прави впечатление на местните жители с ученолюбието си и е изпратена на обществени разноски да учи в девическото училище в Стара Загора. След завръщането си тя е назначена за една от първите две жени учителки в Панагюрище

В дните преди избухването на Априлското въстание 20-годишната Райкя е избрана от Георги Бенковски да извезе знамето на Четвърти революционен окръг. Този избор обаче не е никак случаен. Малцина са онези, които знаят, че преди да й бъде поверена тази отговорна и едновременно с това опасна задача, 20-годишната учителка вече се ползва с авторитет в Панагюрище. През 1875 г., малко след като е назначена за учителка, тя основава в Панагюрище Женско ученолюбиво и благотворително дружество. В него тя учи местните жени не само да шият, да бродират и да се грижата за правилното възпитание на децата си, но ги учи и на родолюбие, като им разказва славни моменти от средновековната българска история, пълна с величави владетели и победоносни сражения над враговете на българската държава. Така, макар и непряко, младата девойка ги подготвя за предстоящото въстание. За смелостта на Райкя още преди да се качи на коня и да развее знамето на въстанието, говори фактът, че по време на годишното тържество на Девическото училище тя се изправя и декламира стихотворението „Стани, стани, юнак балкански”. С това предизвиква истински шок сред присъстващите и е свалена със сила и ритници от сцената от турските заптиета.
Срещата на младата учителка с огнения водач на въстанието Бенковски не е необичайна, а грижливо подготвяна от съдбата. За тази среща самата Райкя години по-късно в биографията си разказва:
„Веднъж в края на март, когато след свършване на занятията се канех да си отида, при мене се яви пратеник от името на гражданите с молба да се явя в дома на един от учителите. Влизайки в стаята, в която беше събранието, забелязах присъствието на една непозната за мене личност, която се горещеше повече от всички. Когато влязох, аз се възползвах да поздравя всички. Когато дойде ред до непознатия, аз по приетия обичай у нас попитах кого имам честта да видя и отгде е родом. На това той ми отговори: „Положително да ти кажа за това не мога, но приблизително съм този, който знае всичко и не знае нищо, който бива навсякъде и никъде, говори за всичко и за нищо, т.е. аз съм просто бунтовник, а ако искаш и апостол, който проповядва на народа да се подготвя, защото скоро ще настъпи денят, когато турците ще ни нападнат неочаквано и ще ни изколят като овци. И ти си длъжна да помогнеш на своя народ!” Какво мога да помогна аз, жена, попитах. „Ето – каза той, сочейки присъстващите. – По единодушното желание на всички тези господа на тебе се възлага длъжността да ушиеш знамето на българските юнаци. Съгласна ли си на това?” Аз се уплаших да откажа направо, а само помолих да ми дадат време да обмисля и което е най-важно – да изпрося позволение от родителите си. Но гореспоменатият господин, който се оказа, че е Георги Бенковски, на това възрази: „Тук вече не се пита за съгласие на родители. Общото събрание реши и ти си длъжна да го изпълниш, т.е. ако откажеш, ще пусна куршума в челото ти още в тази стая.” „Добре, готова съм да изпълня общата заповед“, казах аз.” Тук няма да коментирам, че задачата е поставена пред попската дъщеря Райкя насилствено и под дулото на оръжие.
В крайна сметка за историята е важно, че тя приема и се справя успешно с тази задача.
През деня работи в училището, а нощем ниже бод след бод, за да може да извезе навреме опасните бунтовнически слова „Свобода или смърт”. Според един от слуховете в тези опасни дни между красивата и млада учителка и огнения апостол Бенковски има нещо много повече от революционни настроения. Мълвата разнася, че двамата имали и любовни отношения и че шиенето на знамето било само претекст на дръзкия апостол да се среща насаме с учителката. Дали това е така, едва ли има толкова голямо значение за родната история. По-важното е, че 20-годишната девойка успява да изпълни дадената й задача и макар въстанието да избухва по-рано от предвиденото, когато гръмва първата пушка, знамето вече е готово.
В знак на признателност апостолът Бенковски разрешава на учителката да го развее. Ето как летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов описва историческия момент: „Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният байрактар Крайчо Самоходов, дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се награди и нейният патриотически труд. Двама въстаници не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка, или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендита. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.” Решението на Бенковски да даде знамето на младата девойка не се приема от вече определения за байрактар мустакат Крайчо. „Той беше поразен от тая несправедливост”, отбелязва Захари в „Записките” си.
В този знаменателен час става и символичното ново кръщаване на знаменоската, като неин кръстник отново е Бенковски.
Впечатлен от красивата знаменоска, той си спомня, че във Влашко е гледал представление, в което главната героиня носи името Райна Княгиня. „Ето достойно име за Райкя Попгеоргиева. Тя ще бъде Райна Княгиня”, на мига решава той. И така по волята на съдбата попската дъщеря остава в историята с царственото име Райна Княгиня.
След потушаването на въстанието съдбата на младата знаменоска е жестока и ужасна. Заптиетата убиват баща й поп Георги на прага на дома им и се налага двете с майка й да изкопаят гроб и да го погребат в градината под едно дърво. Башибозуците завличат Райкя в конака, а оттам в Пловдивския затвор, където е смазана от бой и многократно изнасилвана. Освободена е след намесата на европейските дипломати и журналисти и е изпратена да се учи и да живее в Москва. Там завършва медицина, става акушерка и написва своята автобиография, която издава на руски език. Книгата е преведена на български език чак половин век по-късно, през 1934 г. Докато е в Русия, Райкя, която променя името си на Райна, успява да уреди да се грижи за 32 сирачето от Панагюрище.
След Освобождението Райна Футекова се връща в България и за кратко е учителка в Търново. След това се връща в Панагюрище и се омъжва за Васил Дипчев. Местят се да живеят в Пловдив. През управлението на Стефан Стамболов обаче семейството живее на ръба на мизерията, тъй като Стамболов жестоко мрази и преследва всички русофили, каквито са съпрузите Дипчеви. След убийството на Стамболов Дипчев е реабилитиран и дори е избран за народен представител. Семейството се премества да живее в София.
След нанесен му побой и престой в Черната джамия обаче Васил Дипчев заболява и умира. Райна Княгиня остава вдовица и в немилост с петимата си синове. Една от малкото, които й подават ръка и й помагат, е вдовицата на Ботев – Венета. Въпреки че самата тя е без пари, Райна отказва да взема пари от бедните жени, на които акушира. Освен това тя съдейства и за постояването на Майчин дом в София. Българската въстаническа княгиня умира на 29 юли 1917 г. на 61-годишна възраст.
Изключително трагична е съдбата на нейните синове. Единият от тях, Петър, умира, след като на 15-годишна възраст се прострелва при игра с истински пистолет. Другите четирима синове стават военни. Доживяват до 9 септември 1944 г., когато са подложени на жесток терор от комунистите. Най-големият, Иван, е осъден на смърт от червените и умира в концлагера край Ловеч. Подобна е съдбата и на най-малкия, Асен. Третият син, Владимир, пък, изчезва безследно само месец след деветосептемврийския преврат.
Днес родната къща на Райна Попгеоргиева е превърната в музей, а в Панагюрище има неин паметник. Името й носи още и връх на остров Ливингстън на ледения континент Антарктида.