Мъдростта- това е умението да разбереш кога трябва да спреш 274

Животът ни е пълен хаос. Вървим по безкрайни улици, лутаме се в тъмни лабиринти. И защо? Защото така трябва ли? Всеки от нас се възхищава на търсещите, любопитните, както и на тези който твърдят, че намират мъдрост в това и онова. Но наистина ли той е по- мъдър от мен? Онзи човек, който цял живот търси, търси истината, себe си, дори най-малкият знак, който да му покаже пътят към мъдростта, към величието. Не, не мисля така.

Аз не търся почти нищо, единственото, което искам да намеря е края на пътя. Но не на житейския път, не! Искам да открия  края на хаоса, онзи момент, когато всички емоции ще се слеят в едно и БУМ!, спираш да търсиш. Но уви, никой от нас не спира. Отново и отново тичаме, удряме се един в друг, досущ като електроните в батериите, промъкваме се, опитвайки се да се измъкнем от битието. Но не, пак сме тук, на същата позиция, от която сме започнали.

Питаме се кога да спрем, кога най-после ще се примирим с това, че единственото, което можем да открием всъщност, е това че сме загубили живота си на празно.  Баба ми винаги ми казва “Хвърли зад теб, за да намериш пред теб.”, и до скоро нямах и идея за какво ми говори. Но сега разбрах. Всичко това, което се опитваме да намерим, всъщност идва от нас. Кой ли да знае? Не и ние нали? Всичко, което се опитваме да намерим, да заграбим и след това опустошим, защото не искаме никой друг да го намира, това сме ние. Аз сама търся себе си, аз разрушавам себе си, губя се. И кое от всичко това по-точно е мъдрост? Това че губим личността си или това че губим живота си, в опити да разберем това, което вече знаем и притежаваме.

Животът е странна поредица от случки, които всъщност ние пишем. Чертаем си карта, с която да намерим съкровището, което сами сме заровили. Колко иронично е, че не го осъзнаваме и всичко това само защото търсим мъдростта, безсмъртието и душевното спокойствие. А всъщност не намираме нищо от това.

Знам, че си мислите каква песимистка съм и защо точно аз трябва да говоря тези неща след като не съм достатъчно мъдра. И сте много прави. Не съм мъдра, не повече от вас, защото и аз още търся. Все още скитам из онези тъмните лабиринти и вървя по стръмните, безкрайни улици, които не водят до никъде. Но надеждата умира последна, нали. В мен все още стоят онези капчици, които ме успокояват, че моментът, в който ще намеря това, което търся, е онзи момент, в който не само мозъкът, но и сърцето ми ще разберат, че търсенето е приключило. Надеждата, че ще бъда достатъчно мъдра и ще успея да спра търсенето, я има. Все пак колко от вас могат да кажат, че са мъдри. Само онези, които са спрели. Спрели са да търсят. И са намерили.

Лили Дерибанова 11 а клас

http://zpg-sandanski.com/blog/2015/08/%d0%bc%d1%8a%d0%b4%d1%80%d0%be%d1%81%d1%82%d1%82%d0%b0-%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b0-%d0%b5-%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d0%b5%d1%82%d0%be-%d0%b4%d0%b0-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b5%d1%88-3/

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>