Един от любимите ми филми представя една семейна история – именно „Кръстникът”. В много отношения това е история за преживяванията на американските имигранти, същевременно това е история за натиска, които семейството и традицията упражняват върху идентичността. В сцена от филма Майкъл Корлеоне разказва на годеницата си, че иска да се откъсне от гешефтите на семейството си.Но след това различни обстоятелства оказват влияние върху него и го карат да се върне в семейството. Очарователна е тази история, тъй като тя изразява нещо от този човешки опит. Вижда се как Майкъл Корлеоне се бори да спечели свободата си, но накрая това не му се удава. В това има известен трагизъм. Намирам, че това е една разтърсваща история. Майкъл Сандел, роден през 1953 г. в Минеаполис, преподава право и политическа философия в Харвард
Артур Шопенхауер, немски философ: „Всички велики поети, които са били женени, са били нещастни”
Общественото развитие доведе до едно променено схващане за семейството. Красиво звучащите, извоювалите си най-напред одобрение думи „семейството е там, където са децата“, са наполовина верни, наполовина грешни. Вярно е, че децата имат нужда от общност, за да не израстват изолирани и без чувство за сигурност. Но семейството има за предпоставка едно благонадеждно партньорство и съпринадлежност, които изцяло се развиват в брака. Да мълчиш за тази предпоставка е нарушение, първо, на основния закон и, второ, на човешкия опит. Kардинал Карл Леман, роден през 1936 г., католически духовник
Нашето определение за семейството не твърди „семейството е там, където са децата”, а „семейството е там, където родителите поемат трайна отговорност за децата и децата за родителите”. Трайността на тази отговорност не е произволна, не се включва и изключва, считам това днес за решаващото. Тя показва какво значение добива в нашето застаряващо общество отговорността на децата към родителите.
Няма нищо по-лично от това да изградиш семейство. Тук политическото настойничество няма място. Трябва да създадем възможности за свобода на избора – това предполага респект спрямо различните жизнени проекти. Уважение към жизнения проект, при който родителите се посвещават изцяло на възпитанието на децата. Както и към жизнения проект, при който мъжът и жената искат да съчетаят семейството с професията.
В центъра на нашето общество е семейството. А в центъра на семейството са нашите деца. Ето защо ние правим всичко за спойката на нашето общество, за да поощряваме съвместния живот между поколенията. Отговорността на родителите за децата и на децата за родителите. Уважението спрямо различните жизнени проекти на хората.
Социалдемократите казват: семейството е там, където са децата. Това е едно от най-безсмислените изречения, които съм чувала някога. Семейството не е нито на улицата, нито на спортната площадка, нито в детските ясли. Семейството е там, където децата поемат отговорност за родителите и където родителите поемат отговорност за децата. Без отговорност няма семейство.
Точно по тази причина, а не от случайност, бракът и семейството са под особена защита на основния закон. Точно по тази причина ние казваме с цялата си толерантност: „Еднополовите жизнени партньорства няма и не бива да получават подкрепата на държавата“
. Но ние казахме ясно: партньорствата, които са претърпели неуспех, както и майките, които отглеждат сами децата си, както и бащите, които се грижат за децата си, без да живеят заедно с майката, също принадлежат към нашата представа за семейство.
Вярвам, че хората обичат да се обвързват. Никога не бих си помислила например, че всички, които са разведени, изграждат от това някаква философия, а по-скоро ще разгледам този факт просто като несполука на една връзка. Ангела Меркел, родена през 1954 г., канцлер на Германия
В епохата преди индустриалната революция семейството е голямо и животът се върти около дома. Домът е мястото, където се извършва работата, където се грижат за болните и се обучават децата. Тук е мястото за забавления на семейството. Тук се грижат за възрастните. Голямото семейство е центърът на социалната вселена.
Упадъкът на семейството като мощна институция не започна с д-р Спок или със списание „Плейбой”. Той започна, след като индустриалната революция отне повечето функции на семейството. Трудът беше прехвърлен във фабриката или в канцеларията. Болните бяха отведени в болници, децата – в училища, а семейните двойки – в кината. Старците отидоха в старчески домове. След като всички тези задължения излязоха извън семейството, остана „семейното ядро”, поддържано не от функциите, извършвани от неговите членове, а от психологически връзки, които твърде лесно се прекъсват.
Третата вълна отново дава власт на семейството и на дома. Тя възстановява много от изгубените функции, които някога са правили семейството толкова важно за обществото. Домът става все по-силен, а ролята на семейството нараства. Но това са много различни семейства – някои са семейни ядра, други са големи фамилии, състоящи се от няколко поколения, някои са резултат на повторни бракове, някои са малки или бездетни, някои раждат деца, докато са млади, а други създават деца в зряла възраст. Това разнообразие от семейни структури отразява многообразието, което срещаме в икономиката и културата след демасовизирането на масовото общество на Втората вълна.
По ирония на съдбата, без да го съзнават, много радетели на „семейните ценности” не допринасят за укрепване на семейството, когато настояват за връщане към миналото. Те се опитват да възстановят стандартизирания модел на Втората вълна. Ако наистина искаме да укрепим семейството и отново да превърнем дома в централна институция, трябва да забравим периферните проблеми, да приемем многообразието и да върнем важните задачи на домакинството. Алвин Тофлър, роден през 1928 г., американски писател и футурист