Завръщане в миналото: Грешките, които България повтаря вече 100 години бр.281

Или как държавата успява да взима най-лошото от шареното ни миналоСнимка: Getty Images

Или как държавата успява да взима най-лошото от шареното ни минало

Ако сте гледали телевизия през 90-те и началото на новия век, няма как да не ви е попадал някой от онези филми, в които главният герой/ героиня “засяда” в определен, безкрайно повтарящ се момент във времето.

Ако в Холивуд това е сполучлив сюжет за цяла поредица заглавия, в България този т. нар. “loophole” е част от нашето битие.

Според популярния виц, страната ни е държавата с най-много часови зони – в София е 12:10, а в Добрич още е 1987 г. Тъжната действителност е, че не сме дори 1987-а, а по-скоро обитаваме някакво разтеглено пространство, в което преповтаряме най-лошите практики на периода 1920-1960 г.

Според широко разпространяван мит #ПоЦарБорисовоВреме е била златна епоха на българската държава, политика, култура и прочие. То било внезапно прекъснато през 1944 г. от шепа комунисти и Червената армия, които довели до въвеждането на човеконенавистен и изкуствено натрапен режим, който съсипал държавата ни.

Много хубаво, ама не баш. Превратът на 9-ти септември е организиран не от комунистите, а от българската царска армия. Частта с натрапването е вярна, ама до някъде.

Ако беше толкова човеконенавистно и изкуствено, защо тогава ние сме единственият народ в Източна Европа, който не се нуждае от съветска окупация след 1946 г., за да бъде кротък? “Красная” гастролира в Букурещ, Прага, Будапеща и Варшава, но не и в София. Възможните отговори на този въпрос са няколко и нито един няма да погали душата на националистите.

Тъжната истина е, че въпреки подобряващите се икономически показатели (но подобряващи се на фона на кризите след ПСВ и краха на Уолстрийт, през 1938 г., България все още е с по-ниско БВП от това през 1910 г. – б.а.), България си остава напълно зациклила в политическо отношение.

Страната ни преминава от едно безперспективно правителство към друго. Външната ни политика е тотален провал и единствено рухването на Версайската система под напора на Германия ни носи бонуси, които ние събираме докато останалите са заети да гледат в другата посока.

Борис III успява частично да възстанови българската армия през 1937-38 г., но само защото всички очи са вперени в демилитаризирането на Рейнланд и аншлуса на Австрия. Икономическите ни показатели уж са много перспективни, но си оставаме на нивото на най-бедните и посредствени държави в Европа.

По БВП на глава от населението България остава на нивото на Югославия и Румъния, макар да ги изпреварва, за което спомага и значително по-малкият брой на населението в сравнение с двете ни съседки.

Карта на Европа според БВП на глава от населението през 1938 г.Снимка: Александър Стоянов по данни от The Cambridge Economic History of Modern Europe Volume 2

Карта на Европа според БВП на глава от населението през 1938 г.

Оказва се че буксуването е придружено от същинско политическо роене – към средата на 1930-те години броят на партиите, представени в парламента, е 12.

Според историческия анекдот, партиите не се делят на крила, а на пера. Борбата се води усилено между клонящите все по в дясно сили около Александър Цанков, крайно левите фракции на социалистите и остатъците от предвоенната партийна клика, които се опитват да не потънат на дъното.

Превратите през 20-те и 30-те години показват политическата безпътица, в крайна сметка използвана от Борис III за установяването на авторитарен режим, следвайки характерния за тогавашна Европа модел.

Може да се каже че България в периода 1920-1944 г. доста напомня на България от периода 1990-2014 г.

И в двата случая страната ни преживява драматичен колапс в държавността – един път заради Първата световна война, вторият път заради рухването на Социализма. И в двата случая икономиката на страната ни минава през двоен катарзис – един път заради политическите събития в началото на периода и втори път – заради Световна икономическа криза (1929, 2009 г.).

И през двата периода имаме трансформация на стария политически елит в нов и изграждане на ограничена по размер богата прослойка, която е носител на културните, политически и социални ценности (друг е въпросът каква е разликата в тези ценности тогава и сега – б.а.).

Успоредно с тази клика съществува огромна маса от населението, чийто приходи са изключително ниски и неадекватни спрямо нуждите за поддържане на нормален стандарт на живот. Това от своя страна поражда радикализация, било в посока политическо ляво или политическо дясно.

В идеологически план периодите са характерни с нездрава носталгия към отминалите национални ценности (отново с уговорката за разликата между самите тези ценности през двата отделни периода – б.а.). И през двата периода политическите формации в страната се изграждат не на идеен, а на лидерски принцип.

За всички онези проблеми на "Третия райх", за които не говорим достатъчно
Не, “Чичо Ади” не беше прав

За всички проблеми на “Третия райх”, за които не говорим

Съответно политическата борба се изражда не в конструктивни противоречия около дадена програма, а около нападки на личностно ниво, обвинения в корупция и злоупотреба с власт (обикновено верни) и окарикатуряване на опонентите.

Елементарната демагогия, превърната в оръжие от Стамболийски и използвана в последствие и от Цанков, и от останалите лидери, резонира в политическата лексика на настоящето поколение държавни мъже и жени, чието образователно и интелектуално ниво не надскача, а често и изостава от това на техните предшественици близо век по-рано.

Проблемите в подземния свят са сходни. Периодът 1920-1930 г. подозрително напомня по своя размах и покушения на случващото се между 1990 г. и 2004 г. Банди, групировки и фракции, свързани и с външни пари, често от североизток, доминират криминалните хроники на съответната епоха.

И в двата случая присъдите остават неефективни, а рецидивизма – на високо ниво. Осъдени знакови политици за корупция и злоупотреба с власт също няма.

Последната прилика между периода до 1944 и до 2014 г. е, че хората и в двата случая са се залъгвали, че по-зле не може да стане.

Онова, което се случва след 1944 г. и след 2014 г. са, слава Богу, не съвсем идентични процеси. Не съвсем, но прилики все пак има и това е повод за сериозно притеснение.

През 1946 г., в България са проведени избори, на които единствената адекватна опозиция – БЗНС на Никола Петков, фактически се самоубива, призовавайки за техния бойкот. По подобен начин през 2016-2017 г., единствената по-адекватна политическа опозиция в България се самоуби, не с неучастие, а с неадекватно роене, дробене и препирни – или казано в кратце, пълна липса на далновидност и политическа перспектива.

Резултатът и в двата случая е парламент, в който доминират партии, подкрепяни тайно или явно от Москва. От там насетне следва и доста сериозно преориентиране на българската политика в посока изток.

Разбира се, членството ни в ЕС ни спасява от най-унизителните неща, които могат да ни се случат, но все пак.

И в двата периода, България залага на неадекватна и непродуктивна политика по македонският въпрос. Икономическите реформи и начинът, по който се гради концепцията за бъдещо развитие в производството, обещават печални резултати. Правосъдието е казионно, неефективно и тотално подчинено на политическите интереси.

Пак благодарение на строгия поглед на ЕС, днес физическият натиск е заменен с икономически, но иначе логиката на съдоприлагане в горе долу същата.

През 1946 г. в страната е проведен референдум за смяната на политическата система. Историческата ирония бе преизпълнена 70 години по-късно с нов референдум, отново за смяна на политическата система.

Възможна ли е реформата днес? Разбира се...
Защо България не успява да стане модерна държава?

Възможна ли е реформата днес? Разбира се…

Най-притеснително в цялата тази поредица от сходства е отношението към свободата на словото и третирането на приоритетни отрасли в икономиката и услугите. Излишно е да коментираме, че свободата на словото в НРБ е фактически несъществуваща и по стандартите на съвременните индекси, страната ни би била в дъното на класацията, някъде около Китай и Северна Корея.

За съжаление, след като през 2003 г., България заема завидното 34-то място (което днес се държи от Франция – б.а.), сега българската журналистика заема 111-то място, където през 2003-а е Египет на Мубарак.

По отношение на одържавяването ситуацията също е трагична – за последните три години станахме свидетели на поемане на контрол над лотарията, разпространението на печатни издания, платформите за дарения, футбола, без да броим сфери с индиректен контрол като медиите, зависимостите в икономиката от европроектите и обществените поръчки и т.н.

Накратко, новата мантра след 2014-а е като старата след 1944 г. – всички отрасли, в които се отдаде случай да минат под контрола на държавата, защото “така е по-сигурно и продуктивно”.

Печалните последици от комунизма за българската икономика, показват, че такава логика е изцяло лишена от основание и води единствено и само към колапс и застой. Нищо не илюстрира фактите така добре, както суровата статистика.

БВП в Европа на глава от населението - 1938 г. срещу 2018 г.Снимка: Александър Стоянов

БВП в Европа на глава от населението – 1938 г. срещу 2018 г.

Както е видно, една Португалия, която след 1938 г. е преминала през кървава военна диктатура, деколонизация, сериозни политически сътресения и икономически кризи, съпоставими, ако не и по-сериозни от българските, е вече светлинни години напред от нас.

Обърнете внимание и на Финландия, пристисната между Изтока и Запада през Студената война, или Румъния – наш доскорошен евровръстник, чието население е и 4 пъти по-голямо от българското и въпреки това БВП на глава от населението остава значително по-високо.

Всички показатели сочат само към едно – виновник за забатачването в социален и икономически план в България е моделът на управление и прилаганата икономическа политика през последните 70 години.

За жалост, както е видно, съвременната българска политическа мисъл не просто буксува на едно място, тя деградира обратно към най-неефективните и отрицателни черти от миналото на страната ни.

Липсата на политическа перспектива в съществуващите политически и квазиполитически структури би трябвало да е очевидна за всеки.

За нас като общество остава да се замислим и да погледнем към историята и развитието на другите европейски страни, които някога са заемали дъното като нас, а днес вървят уверено напред.

"Историята показва, че не съществува идеална политическа система."
Как се рестартира държава – няколко урока от миналото
“Историята показва, че не съществува идеална политическа система.”

Трябва да видим защо в държави като Чехия и Полша, също преминали през комунизма, нещата вървят напред, а при нас не. Трябва да разберем как така една закостеняла и управлявана от диктатура Португалия е днес два и повече пъти по-богата.

Дори и една съседна и любима на нашите туристи Гърция, с всичките й административни недъзи, характерни и за България, може да послужи като нагледен пример за това как нещата могат да стават и другояче.

С други думи, модели за изучаване и осмисляне не липсват. Очевидно това което липсва, е желанието на народа да направи каквото трябва.

https://webcafe.bg/istoriya/zavrashtane-v-minaloto-greshkite-koito-balgariya-povtarya-veche-100-godini.html

Таг миналото: грешките, България 100 години

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>