Архив на: admin

За admin

Член съм на Съюза на журналистите в България, Съюза на независимите български писатели. Автор съм на шест книги в книжен формат и 17 в интернет. Аз съм главен редакто на вестник Сияние, председател на Съюз "Духовно възраждане - България", с национално движение "Туй що е българско, се е наше" и на международна организация УРИ.

63 години брак празнува семейство Чолакови тази година

семейство чолакови 1

Марин и Ефросина Чолакови ще отпразнуват през тази година своите 63 г. брак, правейки ги една от най-възрастните женени двойки в община Русе. Семейството сключва брак на 14 август през далечната 1960 г. По случай Седмицата на брака те бяха поздравени от Пенчо Милков, като за своето дългогодишно съжителство те получиха и подарък от кмета.

„Семейният ви път е вдъхновение не само за вашите деца и внуци, близки и приятели, а за всички, които имат щастието да ви познават“, обръща се кметът към семейство Чолакови.

Той пожела на възрастната двойка да предава своята мъдрост и любов на по-младите, за да останат тези ценности и за следващите поколения.

Марин и Ефросина са родом от Русе, където прекарват целия си живот, работейки и грижейки се за своите деца и внуци. Срещат се в завод „Найден Киров“, където тя е търговски работник, а той – инженер. Единодушни са, че бракът не може да просъществува толкова години без компромиси един към друг.

„Човек трябва да казва „обичам те“ на своята половинка всеки ден, дори и да е разлял вода по пода, например. Дребните неща, които биха ни подразнили, никога не са толкова важни, стига да си спомняме защо сме избрали този човек за спътник“, съветва баба Ефросина.

През последните 25 години семейството живее в село край Русе заедно със своя любим спътник – кучето Рекс. Там те се радват на обикновен, но спокоен и щастлив живот, а техните деца, внуци и правнуци се грижат за тях, така както възрастните хора са го правили, когато са ги отглеждали.

https://rousse.info/63-

Етикет: двойно н

Правилно е да се пише с двойно н – едноименна, едноименно, едноименни, едноименният, едноименния. За думата е в сила следното правило: ако прилагателното име в м.р. ед.ч. завършва на -нен (едноименен) и в останалите форми гласната е изпада от наставката -ен, в тях се пише двойно н. Филмът „Странният случай с Бенджамин Бътън“ е заснет по […]

Как се пише: изменник или изменик?

Това съществително име се пише с двойно н – изменник, мн.ч. изменници, защото е образувано от основата измен- и наставката -ник. Това, че се обявява открито срещу сегашния президент, не го прави държавен изменник. Изменниците на краля в миналото са били наказвани сурово.

Как се пише: полигонна, полигонно, полигонни или полигона, полигоно, полигони?

Правилно е да се пише с двойно н – полигонна, полигонно, полигонни, полигонният, полигонния. За думата е в сила следното правило: ако прилагателното име в м.р. ед.ч. завършва на -нен (полигонен) и в останалите форми гласната е изпада от наставката -ен, в тях се пише двойно н. Ръководител на полигонната подготовка е майор Димитров. Изграждането […]

Как се пише: ценност или ценост?

Правилно е да се пише ценност, мн.ч. ценности. В моралната сфера водеща ценност е доброто, в познавателната – истината, в естетическата – красотата, в правото – справедливостта. Хората крият пари и ценности предимно в библиотеките, в гардеробите, под дюшеците. Това е проект за липсващата духовност, деградиращите ценности, криворазбраните идеали и изгубената културна идентичност.

Двойно Н – ревизия на ученическите спомени за правилото

Навярно повечето от четящите си спомнят още от началния курс, че ако думата в м.р. завършва на -нен, в останалите форми се пише двойно н: конен завършва на -нен, затова пишем конна, конно, конни, конният, конния. Това правило е сравнително лесно за запомняне и в 99% от случаите върши добра работа, но е опростено и […]

Как се пише: суверенна, суверенно, суверенни или суверена, суверено, суверени?

Правилно е да се пише с двойно н – суверенна, суверенно, суверенни, суверенният, суверенния. За думата е в сила следното правило: ако прилагателното име в м.р. ед.ч. завършва на -нен (суверенен) и в останалите форми гласната е изпада от наставката -ен, в тях се пише двойно н. Суверенният статут на Малтийския орден е признат от […]

Как се пише: домофонна, домофонно, домофонни или домофона, домофоно, домофони?

Правилно е да се пише с двойно н – домофонна, домофонно, домофонни, домофонният, домофонния. За думата е в сила следното правило: ако прилагателното име в м.р. ед.ч. завършва на -нен (домофонен) и в останалите форми гласната е изпада от наставката -ен, в тях се пише двойно н. Домофонните системи се състоят от три основни възела: […]

Как се пише: племенница или племеница?

Това съществително име се пише с двойно н – племенница, мн.ч. племенници, защото е образувано с наставката -ница и крайната съгласна на основата и началната съгласна на наставката са еднакви – н. На тази снимка сме аз и най-малката ми племенница. Пенка Чакалова-Генева, племенница на Капитан Петко войвода, написа книга за него.

Как се пише: пътешественик или пътешественник?

Правилно е да се пише пътешественик, мн.ч. пътешественици. Първата работа на пътешественика след края на пътуването е да започне планирането на следващото пътешествие. Като се събудиха, пътешествениците останаха много учудени от гледката.

Как се пише: поклоннически или поклонически?

Правилно е да се пише поклоннически, също и поклонническа, поклонническо. Около 20 обекта ще бъдат включени в програмата за развитие на поклонническия туризъм в Созопол. Базиликата „Санта Мария Маджоре“ е една от седемте поклоннически църкви в Рим. След това се отправихме към Преображенския манастир, който беше основната цел на поклонническото пътуване.

https://kaksepishe.com/tag/%D0%B4%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%BE-%D0%BD/

Кое е най-примитивното животно на света

Най-малко две същества имат основание да се нарекат най-примитивни – морските гъби и едно странно същество, наречено трихоплакс.

Най-първите животни вероятно са имали форма на топка, защото са се появили във водна среда, където всички посоки са равни. „Топчето“ се състояло от два вида клетки: външен слой с камшичета, служещи за движение и вътрешен – подобен на амебите и извършващ храносмилането. Приблизително така са устроени ларвите на низшите животни – морски гъби (Porifera) и мешести (хидри, медузи, корали). Поради тази причина се счита, че тези същества – особено морските гъби – са най-примитивните животни днес. Те малко са се променили от появата си като вид.

Но възможно е най-примитивното животното да е едно странно същество, наречено трихоплакс. То е плоско, бавно пълзящо петно, което няма оси на симетрия, без определен преден и заден край, без мускули, храносмилателна, нервна, кръвоносна и отделителна системи. Размножава се като се дели, а понякога и полово. Трихоплаксът прилича на ларвите на мешестите и дълго е смятан за ларва на медуза. 

Трихоплакс. Снимка: Flickr

През 2006 г. учените са разчели част от генома на трихоплакса – митохондриалната хромозома. Този резултат показал, че трихоплаксът заема междинно положение между хоанофлагелати (най-близките роднини на животните) и всички други животни (включително гъби и мешести). 

Най-близките живи роднини на животните са хоанофлагелати (choanoflagellates). Те са едноклетъчни, които се събират на колонии. Имат сферично тяло с камшиче, оградено от „яка“. Смятат се за най-развитият едноклетъчен прародител на животните. Снимки: wikimedia

Трихоплаксът е наистина много прост организъм и с основание може да претендира за най-малко променил се от прародителя на всички животни.

Все още е рано обаче да се правят окончателни заключения. След като е прочетен и ядрения, т.е.основния геном на трихоплакса, станало ясно, че е по-малко примитивен от гъбите. Така че, морските гъби си остават най-простите животни, въпреки че най-примитивните митохондрии са се запазили у трихоплаксa.

Гъбите Porifera са водни, предимно морски, многоклетъчни организми с тела, пълни с пори и канали, които позволяват на водата да циркулира през тях. Имат модулна конструкция и като резултат се образуват колонии.

Гъбите Euplectella се намират на дълбочина от около 100 до 1000 метра на дъното на океана край Япония и Филипините. Високи са 20-60см.

Те нямат истински тъкани. Клетките им не са специализирани и могат да се трансформират в други видове и често мигрират между основните клетъчни слоеве. Те нямат нервна, кръвоносна, мускулна, храносмилателна и отделителна система, а разчитат на водните течения, преминаващи през телата им, които да донасят храна и кислород и отнасят отпадъците. Друга особеност е, че имат само два „зародишни“ пласта, които не се променят през целия им живот – ектодерма (външен) и ендодерма (вътрешен), със желеобразна маса между тях. Затова са наричани двупластови животни.

Гъби Monanchora arbuscula. Снимка: wikimedia

Demospongiae. Снимка: wikimedia

Морските гъби често имат скелет от неорганични вещества – варовик, например, слепен с органично вещество спонгин. Формата на тялото е подобна на ваза или дървовидна. Описани са около 8 000 вида.

Между впрочем, най-ранните открити фосили на животно е на гъбата Otavia antiqua и се датира от преди 550-760 млн г. , през периода Едиакарий.

Споровете за това, кое е най-примитивното животно продължават. След обширно изследване е установено, че Ctenophora (Гребенести) са прародителите на животините. Сторед авторите, водните гъби не са толкова примитивни, а по-скоро са опростени, вследствие на вторична адаптация.

Ctenophora (Гребенести). Снимка: Pinterest

Повечето известни животински типове се появяват почти едновременно през Камбрия, преди около 542 милиона години в събитие, наречено Камбрийски взрив. Все още се спори дали то се дължи на бързо обособяване на различните групи (дивергенция) или се дължи на някакви климатични или други промени, които поhttps://nauka.offnews.bg/zashto/koe-e-naj-primitivnoto-zhivotno-na-sveta-11441.htmlзволяват образуването на вкаменелости.

https://nauka.offnews.bg/zashto/koe-e-naj-primitivnoto-zhivotno-na-sveta-11441.html

Томас Карлайл

Томас Карлайл (на английскиThomas Carlyle1795 – 1881) е шотландски писателфилософисторикмедиевист.

Произход и младежки години

 Родният дом на Карлайл в Екълфехан

Роден е в обикновено селско семейство. Родителите му – ревностни калвинисти, го насочват към духовна кариера. На 14 години постъпва в Единбургския университет. Не желаейки свещеническо поприще, след завършване на университета става учител по математика в провинцията[1], но скоро се завръща в Единбург. Изхранвайки се от случайни литературни поръчки, известно време се занимава усилено с право, готвейки се в същото време за адвокат, но и това намерение захвърля набързо, увличайки се сериозно от немска литература.

Преводът на Гьоте „Вилхелм Майстер“, през 1824 г., и „Животът на Шилер“, през 1825 г., са първите големи трудове на Карлайл. След тях следват критическите очерци и преводи на Жан ПаулЕрнст Теодор Амадеус ХофманЛудвиг Тик, Фуке и др., характеристики на Волтер в либералния „Единбург Ревю“. В същия „Единбург Ревю“, в началото на 30-те години, се появява неговата първа статия от по-общ характер, „Белезите на времето“, в дисонанс с либералния характер на списанието. Следващата статия, „Тейфелсдрек“, превърнала се впоследствие в книгата „Sartor Resartus“, а също и „История на немската литература“, не са приети за публикуване от нито един издател, тъй като идеите на Карлайл не отговаряли на духа на времето. По тази причина „Sartor Resartus“ е издадена в САЩ по-рано, отколкото във Великобритания.

Историческо-философски трудове

[редактиране | редактиране на кода]

Томас Карлайл около 1860 г.

Със същата оригиналност, както и предните произведения, се отличават неговата „История на френската революция“ („French Revolution, a history“, 1837), острият памфлет „Чартизъм“ (1839), лекциите за героите и героическото в историята („On Heroes and Hero Worship and the Heroic in History“, 1841)[2] и историко-философските разсъждения „Past and present“ (1843).

Не подхождайки към нито една от утвърдените политически партии, Карлайл се чувства сам и известно време замисля издаването на собствено списание за излагане идеите на собствения си „вярващ радикализъм“. Произведенията на Карлайл са проникнати от стремежа да се обясни прогреса на човечеството с живота на отделната издигната личност герой, да положи в основата на цивилизацията изключително нравственият дълг; политическата му програма се ограничава до проповядване на труда, нравственото чувство и вярата. Преувеличената роля на героическото в историята и недоверието в силата на институциите и опита го тласкат към формален култ на миналите времена, които били по-подходящи за героичните хора. Възгледите му са развити много добре в дванадесетте „Памфлети на последните дни“ („Latter-day pamphlets“, 1858), в които осмива еманципацията на негрите, демокрациятафилантропиятаполитикономическите учения и пр. Не само някогашните му врагове, но и много от предните му поклонници престават да го разбират.

Други исторически съчинения

[редактиране | редактиране на кода]

От всички съчинения на Карлайл най-голямо историческо значение има „Letters and Speeches of Oliver Cromwell“ (1845 – 46), с небезпристрастни коментари относно „героя“ Оливър Кромуел. Най-обширното съчинение на Карлайл – „History of Friedrich II of Prussia“ (1858 – 65), го кара да предприеме пътешествие в Германия.

През 1847 г. излизат „Исторически и критически опити“ (сборник от статии), през 1851 г. – биографията на неговия приятел от младостта, поета Джон Стърлинг.

От 1868 до 1870 г. Карлайл издава своите пълни съчинения („Library edition“, в 34 т.). На следващата година излиза евтиното издание „People’s edition“, преиздавано многократно. Впоследствие излизат на бял свят ред очерци под заглавието „Първите норвежки крале“ (1875 г.).

През 1866 г. на Карлайл е предложено почетното място ректор на Единбургския университет; освен това място, той никога не е заемал никаква длъжност, оставайки през целия си живот само писател.

По време на френско-пруската война застава на страната на Прусия, като горещо подкрепя каузата ѝ в своите писма в „Times“, издадени и отделно през 1871 г.

Умира през 1881 г.

Карлайл и нацизмът

[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Томас Карлайл от 1872 г.

Възгледите на Карлайл, както нееднократно са отбелязвали историците, предшестват възгледите на Хитлер и други фашистки идеолози. Например професор Чарлз Сароли в своята профашистка статия от 1938 г. „Бил ли е Карлайл първият нацист?“ се опитва да отговори утвърдително в списание „Anglo-German Review“:

Нацизмът не е германско изобретение, отначало той възниква зад граница и идва при нас именно оттам… Философията на нацизма, теорията на диктатурата са формулирани сто години преди това от великия шотландец на своето време – Карлайл, най-уважаваният от политическите пророци. Впоследствие идеите му са развити от Хюстън Стюарт Чембърлейн. Няма нито една основна доктрина на нацизма, на които е основана нацистката религия, която да не е била… при Карлайл или при Чембърлейн. Карлайл и Чембърлейн са духовните бащи на нацистката религия… Както Хитлер, Карлайл никога не е изменял на своята ненавист, на своето презрение към парламентарната система… Също като Хитлер, и Карлайл винаги е вярвал в спасителната добродетел на диктатурата.

Таг шотландски писател, историк, философ и преводач

Пет изумителни факта от квантовата физика

Светлината може да бъде едновременно и вълна и сноп от частици

Джоузеф Томсън печели Нобелова награда през 1906 г. за откритието си, че електроните са частици. Въпреки това по-късно синът му Джордж на свой ред печели Нобелова награда през 1937 г., доказвайки, че електроните са вълни.
Кой от двамата е бил прав?

Отговорът е и двамата.

Тази така наречена двойственост вълна-частица е крайъгълен камък на квантовата физика. Прилага се както за светлината, така и за електроните. Понякога си струва да мислим за светлината като за електромагнитна вълна, но в други случаи е по-полезно да си я представим под формата на частици, наречени фотони.

Обстоятелството, че светлината е едновременно и вълна и сноп от частици, е известно като корпускулярно-вълнова дуалност. Това означава, че светлината може да се държи като вълна в някои ситуации и като частица в други.

Вълновите свойства на светлината се проявяват в нейното разпространение, отражение, пречупване и дифракция. Светлината се разпространява като електромагнитна вълна, която се състои от трептения на електрическо и магнитно поле. Тези трептения се разпространяват във всички посоки със скорост от 299 792 458 м/с във вакуум.

Свойствата на светлината като сноп от частици се проявяват в нейното взаимодействие с материята. Светлината може да бъде погълната, отразена или излъчена от атоми и молекули. Когато светлината се погълне от атом, тя може да отдаде своята енергия на електрона, който ще премине в по-високо енергийно ниво. Когато светлината се отразява от повърхност, тя променя посоката си. Когато пък се излъчва от атом, тя се генерира от преход на електрон от по-високо енергийно ниво към по-ниско енергийно ниво.

Корпускулярно-вълновата дуалност на светлината е едно от най-важните открития в квантовата механика. То е основна част от нашето разбиране за природата на светлината и материята.
Някои хора намират корпускулярно-вълновата дуалност на светлината за парадоксална. Как може нещо да бъде едновременно вълна и частица? Няма еднозначен отговор на този въпрос. Корпускулярно-вълновата дуалност е просто едно от многото странни и загадъчни явления, които се наблюдават в квантовия свят.

Един обект може да бъде на две места едновременно

Двойствеността вълна-частица е пример за суперпозиция. Тоест, квантов обект, съществуващ в множество състояния едновременно. Един електрон, например, е и „тук“, и „там“ едновременно. Само след като направим експеримент, за да разберем къде е, се установява дали е на едното или на другото място.

Това прави квантовата физика изцяло свързана с вероятностите. Можем да кажем в какво състояние е най-вероятно да се намира даден обект само след като го погледнем. Тези шансове са капсулирани в математическа единица, наречена вълнова функция. Твърди се, че извършването на наблюдение „свива“ вълновата функция, унищожавайки суперпозицията и принуждавайки обекта да влезе само в едно от многото възможни състояния.

Тази идея стои зад известния котешки мисловен експеримент на Шрьодингер. Съдбата на котка в запечатана кутия е свързана с квантово устройство. Тъй като устройството съществува и в двете състояния, докато не се направи измерване, котката е едновременно и жива и мъртва, докато не погледнем какво всъщност се случва.

Квантовата физика допуска един обект да бъде едновременно на две места, тъй като в квантовия свят законите на физиката са много различни от тези в макросвета. В квантовия свят обектите могат да бъдат в свръхпозиция, което означава, че те могат да съществуват в две или повече състояния едновременно.
Това явление се нарича суперпозиция. Тя се наблюдава при много различни квантови обекти, включително електрони, фотони и атоми.

Един от най-известните експерименти, които демонстрират суперпозицията, е експериментът на двойния процеп. В този експеримент електрони се изстрелват към два процепа в екран. Ако електроните се движеха като частици, те биха преминали през един от процепите и биха оставили две отделни следи на екрана. В действителност обаче, електроните преминават през двата процепа едновременно. Това означава, че електроните трябва да бъдат в свъхпозиция, за да бъдат на две места едновременно.

Суперпозицията е едно от най-необичайните явления в квантовата физика. Тя е в противоречие с нашето интуитивно разбиране за света. Въпреки това, тя е добре установено явление, което е било наблюдавано в много различни експерименти и дори намира практически приложения, като например в квантовите компютри. Те използват суперпозицията за извършване на изчисления, които са много по-бързи от тези, които могат да бъдат извършени от традиционните компютри.

Квантовите комуникации също използват суперпозицията за изпращане на информация, която е защитена от подслушване. А също така и квантовите сензори използват суперпозицията за откриване на неща, които са твърде малки или твърде слаби, за да бъдат открити с традиционни сензори.

Суперпозицията всъщност е едно доста солидно явление, което има потенциал да революционизира много области на науката и технологиите.

Без квантовата физика Слънцето нямаше да свети

Слънцето произвежда своята енергия чрез процес, наречен ядрен синтез. Това включва два протона – положително заредените частици в атома – които се съединяват. Еднаквите им заряди обаче ги карат да се отблъскват, точно като два северни полюса на магнит. Физиците наричат това бариера на Кулон и тя е като стена между двата протона.

https://nauka.bg/pet-

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО

 ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

НАЛИ ТАКА?

-Петре, Петре бре. Не  ти ли е  срам, бре човек?. Виж са на  какво  мязаш? По цел ден скиташ, работа не  хващаш. Чуждите люде одумваш и себе си не  видиш. Гледам те, аз издалеко и ти се наслаждавам на гламавата  глава. Дигнал си я значи, като  че всичко ти е наред. А не се  видиш колко си  затънал до гуша ,брат. Превърнал си се в парцаливко. Гол, бос, мръзнеш от студ, но  хич не ти пука. Думаш, че господарите ти  са виновни. Трупали си паричките, а за людете не  се сещали.

И аз мисля тъй, Петре. Щото  народа гладува, а те  нали си имат парички , коли , пък и грамадни къщи. Цели палати.  Цял симфоничен оркестър да се побере  в тях.  Мислят се за царе, значи. Другите да работят за тях, а те да живеят с многото пари.  Онзи ден видях на земята паднала  старица. Цялата трепери от студ,  Познах я.   Баба Ванчи. Живееше доскоро  на третия етаж, до нас. Но остана сам самичка горката.  С пенсия от 115 лева. Не можеше да си плаща задълженията за месеца, а да  не говорим за  храната  Гледам я, горката , кожа и кости  е станала.  Изритаха я на улицата. Взеха и всичко.

Имаме трима милионери в блока, но никой не се сеща да и помогне.  Така ще си умре по улиците, горката. Отгоре на всичко , гледам онзи. Васко, дебелото шкембе, така му викат. Минава си значи покрай нея и тропа с крак.

-Ставай  ма, дърто! Кво си са проснала тук!

А тя, горката го поглежда  със сълзи в очите и нещо фъфли със беззъбата си уста. Той я рита грубо с крака и тръгва.

Да, ама времето си тече. Нали го знаете, Пепито? За голям ербап се пишеше, завалията. И какво стана! Крал, крал, ама накрая краденото излезе на бял свят. Взеха му всичко. Легна болен на легло. Заохка, запъшка. Хвана го ракът и си отиде. Отиде си, както  майка го беше родила.  Гол, голеничък. Да не стане  това  и с Васко… Като е милионер, дали е човек, с главно Ч? Щото природата не търпи малките 

писателят сатирик Весела Будилкова

Любовта като Песен на песните

Разговор с френския философ Жан-Люк Марион

„Има любов тогава, когато принципът на равенство (между следствието и причината) бъде отменен. Дори може да се каже, че има любов, когато нямаш никакви основания да обичаш, но въпреки това обичаш.“ Размисъл върху „еднозначността на любовта“ пред сп. Philosophoire

Любовта не е философско понятие, подобно на други понятия; любовта е основанието на самия акт на философстването, ако изхождаме от дефиницията на Платон, че тя е „любов към мъдростта“. Вие казвате, че любовта е „солта и смисълът на нашия живот“. Защо това толкова често се забравя в историята на мисълта?

Можем да четем историята на философията, изхождайки от множество големи разкази. Един от тях е несъмнено този, предложен от Хайдегер, отнасящ се до битието и неговата забрава. Но тази забрава ни помага да забравим друга една забрава, забравата на philein във philosophia. Факт е, че не сме в състояние точно да преведем philein чрез обичам (вътре се долавя и нещо като „да се познаем“), което е един от знаците, че не разполагаме с понятия, които да ни върнат в отправната точка. Исторически факт е, че съдбата на философията в продължение на векове е била обвързана с philein, както у гърците, така и у християните, включително чак до XV–XVI в.

Искате да кажете, че модерността, която започва с Декарт, започва да не разбира какво е любовта?

Като историк на философията бях буквално стъписан от факта, че с издигането на „егото“ като принцип (Декарт) въпросът за philein е подложен на реинтерпретация. В основополагащия философски акт на разбирането, какъвто е cogitatio, любовта е сведена до ранга на една от неговите разновидности. Бидейки тайнствено и решаващо събитие, въпросът за любовта престава да се изучава от „първата философия“, както и от спекулативната теология (нека си спомним какво е значението на коментарите на Песен на песните в християнската традиция), за да се окаже подчинен на „егото“ и почти маргинализиран в теорията за страстите.

Във вашите „Пролегомени на любовта“ (1986) вие пишете: „Обичта не е в това да гледаш, нито да бъдеш видян, нито да желаеш или да предизвикваш желание, а е в това да усетиш предварителното кръстосване на погледите… Удоволствието на очите изкривява удоволствието на погледите…“. Кое е в основата на вашето разбиране за любовта, което сякаш отхвърля и еротичното, и етическото начало?

Когато удвояваме любовта до любов на желанието, страстна и доминирана от субективността, и до рационална любов, доминирана от етическото, тогава любовта отслабва и изпада в криза.

Но да се върнем към онова, което споменах преди малко – към традицията на коментарите върху Песен на песните у отците на Църквата, били те гърци или латинци, към средновековните, но и към някои модерни автори. Винаги се питаме, дори с вълнението на стар юноша, познал „нещата от живота“, дали Песен на песните не е всъщност еротичен текст, коментиран по мистичен начин, а не изначално богословски текст за отношенията между избрания народ и неговия Бог. Отговорът се съдържа в поставянето под въпрос на въпроса; още щом се постави този въпрос, някак предварително и безкритично решаваме, че има очевидно напрежение, ако не и противоречие между еротичното и мистичното. Но какво знаем за това, особено когато пренебрегваме всичко от духовния живот? Историята на коментарите на Песен на песните – от Ориген до св. Бернар от Клерво – показва, че подобен въпрос никога не е стоял пред тях, тъй като те са знаели много повече от нас за духовния живот, а мнозина от тях и за еротичния живот. Което означава, че намерението на вдъхновения писател е било да каже и да покаже между другото, че любовта като такава си остава еднозначна. Ако сравним този текст с Псалмите, както и с някои библейски разкази за избраността на пророците, разбираме защо вярващият в отношението си с Бога изпада в ситуация, която може да бъде описана само с дискурса на най-радикалната любов, което е напълно разбираемо; затова и отсъствието на Бога е страдание и фрустрация, докато Неговото присъствие е абсолютна наслада, телом и духом.

Има ли еротично наслаждение във връзката на вярващия с неговия Бог?

Има наслаждение, но то само номинално може да бъде уподобено на онова, което доста прибързано определяме като еротично наслаждение. Опитвайки се да опишем трудно поддаващото се на описания наше отношение с Бога, ние мобилизираме големите категории на т.нар. еротична връзка между мъжа и жената, между създанията и други създания. Но ако квалифицираме това отношение като „еротично“, веднага изпадаме в една едновременно пуританска или тривиална редукция, съответна на най-същностния залог, който метафизиката маскира. Докато основната характеристика на „любовния“ дискурс е в това, че едно и също е да казваш, че обичаш и да го правиш. Любовта винаги съхранява един и същи смисъл. Любовта удържа единственото понятие, което не е аналогично; всички останали са подвластни на аналогията: Битието, Благото, Красивото, истинното, в съответствие с принципа, че колкото и голямо да е подобието между Бог и тварта, там винаги се забелязва и също толкова голямо неподобие. Този принцип съдържа само едно изключение: любовта.

Но защо толкова настоявате върху еднозначността на любовта?

Благодатта, ако използваме този доста късен заместител на понятието любов, може да извърши „обожването“ само ако любовта, която изпитвам към другия човек, е идентична с тази, която Бог изпитва към мен и която аз – поне в намеренията си – изпитвам към Него. Любовта е еднозначна, иначе няма „обожване“, няма и Въплъщение. В името на „обожването“, което изисква Въплъщението (според принципа, че „Бог стана човек, за да стане човекът Бог“), любовта трябва да си остане без всякаква двойственост, накратко да бъде еднозначна. Това е положение, от което християнството никога не е отстъпвало. Обръщането във вярата е възможно, защото любовта е еднозначна. Еднозначността е придобивка от предаристотеловската мисъл, възприета от християнската мисъл, затова и еднозначността на понятието любов е нещо характерно за модерността. Интелектуалното предизвикателство на нихилизма е в това, че вече ни е закрит достъпът до еднозначността на любовта.

Тогава любовта „събитие“ ли е?

Да, но да не избързваме толкова. Нека първо кажем, че има любов тогава, когато принципът на равенство (между следствието и причината) бъде отменен. Присъщо за любовта е да съвместява положителното с отрицателното. Дори може да се каже, че има любов, когато нямаш никакви основания да обичаш, но въпреки това обичаш. Любовта става определяща, когато обичаш даден човек, без да има никакви причини за обич, когато обикнеш необичния. Любовта се намесва в ситуации, и то без каквото и да било основание.

Amo quia absurdum est – обичам, защото е абсурдно?

Не, моята позиция не предполага никаква абсурдност. Абсурдът означава липса на разум. Любовта доказва, че е свободна от всякакви основания да обичаш или да не обичаш. Тя сама си тежи на мястото и не е зависима от никакъв абсурд – нито от разума. Тя се подчинява на принципа за недостатъчното основание. Присъщо за любовта е, че недостатъчността ѝ е достатъчна. Тази недостатъчност е достатъчна за нейната сила и за нейното своеобразие, за да се отличава от желанието, което винаги калкулира възможностите си да се осъществи. Любовта не е подвластна на никаква резултатност, средство или основание. 

Превод от френски Тони Николов

https://kultura.bg/article/1918

Смешно е човек да се хвали с неща, които вече не съществуват

Българите, например, казват: “Велик цар беше Симеон велики! Велик цар беше Самуил!” Питам: Какво остана от великата България на Симеона велики, на цар Самуил? Смешно е човек да се хвали с неща, които вече не съществуват. Смешни са българите, като се хвалят с величието на някогашна България. Да се хвали и гордее човек с някакво минало величие, това е лъжлива философия. По този начин съвременното човечество не може да се възпита. Обаче, днес всички съвременни народи се възпитават именно по този начин, което показва, че те вървят в крив път на своето развитие. Има нещо велико в света, но то не е нито великата България, нито великата Франция, нито великата Германия, нито великата Америка, нито великата Русия, нито великата Япония, нито великия Китай, нито кой и да е народ. Единственото велико нещо в света е Любовта. И всеки, който иска да има нещо велико в света, той трябва да се стреми да постигне Любовта. Всеки учен човек, бил той философ, поет, музикант или художник, който иска да бъде велик, трябва да започне с Любовта.

От интернет

Чаша мляко на ден снижава риска от рак на дебелото черво, показа изследване

млякоЧаша мляко на ден намалява риска от рак на дебелото черво с почти една пета, предаде ДПА, като цитира най-мащабното до момента проучване по темата. Изследователи от Оксфордския университет казват, че са открили най-силното доказателство засега, че калцият предпазва от смъртоносното заболяване.

Научният екип е уст

ановил също, че консумацията на алкохол, еквивалентна на една чаша вино всеки ден, увеличава риска от този вид рак с 15 на сто.

Експертите казват, че хората трябва да се хранят балансирано, да поддържат здравословно тегло и да спрат да пушат, за да намалят риска от рак на дебелото черво, засягащ повече от 44 000 души всяка година във Великобритания.

Данните показват, че една от 20 жени и един от 17 мъже във Великобритания ще бъде диагностицират с рак на дебелото черво през живота си.

Повече от половината от случаите могат да бъдат предотвратени, като 13 на сто от тях се дължат на консумацията на преработено месо, а 11 процента – на наднормено тегло и затлъстяване, отбелязва ДПА.

В новото изследване, публикувано в списание Nature Communications, са разгледани 97 хранителни фактора и тяхното влияние върху риска от рак на дебелото черво сред 542 778 жени, участвали в изследването Million Women Study.

По време на проследяването, продължило почти 17 години, около 12 251 жени са развили рак на дебелото черво, като калцият и алкохолът са имали най-силен ефект за развитието на заболяването от всички изследвани хранителни фактори.

Изследователите констатират, че средно 300 милиграма калций на ден – което се равнява на една голяма 240-милилитрова чаша мляко или няколко кофички кисело мляко, водят до 17 на сто намаляване на риска от рак на дебелото черво.

Специалистите са установили също, че 20 грама алкохол на ден (което се равнява на около една средна чаша вино или една бира) увеличава риска от рак на дебелото черво с 15 на сто.

Проучването потвърждава и предишни заключения, че преработеното и червеното месо повишават риска от рак на дебелото черво, като 30 грама повече на ден са свързани с 8% увеличение на риска.

„Това е най-подробното проучване, провеждано някога за връзката между храненето и рака на дебелото черво, което подчертава защитната роля на калция при развитието на това заболяване“, казва водещият автор на изследването д-р Керен Папие.

Учените предполагат, че защитната роля на калция може да е свързана със способността му да се свързва с жлъчните киселини и свободните мастни киселини в част от червата, като намалява тяхното въздействие за развитие на рак.

Експериментална работа с плъхове също така показва, че по-високите нива на калций в храната могат да помогнат за защита на структурата на червата, смятат те

от интернет

Питагоровата теорема

Как Питагор е измислил своята теорема. Краткият отговор е, че не го е направил.

Питагор от Самос (около 570-495 г. пр. н. е.) вероятно е чувал за идеята, която сега свързваме с неговото име, докато е бил в Египет. Може би той е бил човекът, който я е разпространил в Гърция, но и това не е сигурно.

Общоприето е, че доказателството за съотношенията в правоъгълния триъгълник е дадено от Питагор и че е използвал алгебрични методи за намиране на питагорейски тройки, но в същото време, в продължение на пет века след смъртта на Питагор, няма пряко споменаван за неговото авторство на доказателството. Но Плутарх и Цицерон пишат така за теоремата на Питагор, че сякаш авторството на Питагор е добре известно и несъмнено. Съществува и легенда,според която Питагор е ознаменувал откриването на своята теорема с грандиозен пир, убивайки сто бика.

Каквато и да е истината, Питагор не е използвал теоремата си за нищо практично. Той се интересува предимно от нумерологията и мистиката на числата, а не от приложенията на математиката.

от интернет