Издигнали сме в култ безопасността….Превозните средства са оборудвани с въздушни възглавници,които да ни предпазват при удар.По трасетата на големите състезания има специални коли за сигурност. Опасните участъци са допълнително обезопасени с предпазни ограждения.В жилищата си монтираме все по-модерни охранителни системи,които да ни предпазват от непредвидени опасности.Самите ние избягваме опасните или рискови действия.Рядко се подлагаме на сериозни физически и психически натоварвания.Предпочитаме неподвижното съзерцание на събитията, пред активното си включване в тях.Животът сякаш преминава покрай нас.

Дали това е най- подходящия подход?При нормално развитие на нещата не си поставяме този въпрос.Но когато сме притиснати до стената, съществуването ни придобива друг смисъл.Неусетно разбираме, че ни са необходими максимална концентрация, пределно ниво на физическа издръжливост,необичайна психическа устойчивост.

Волфганг Паули /Pauli/ /1900-1958/ е австрийски физик,роден във Виена.Баща му е известен лекар и биохимик,професор по колоидна химия във Виенския университет.През 1918 година завършва физика в Мюнхенския университет,където защитава докторат /1921/.Там учител му е великият физик и педагог Арнолд Зомерфелд, а колега и близък приятел един от създателите на физиката на 20 век Вернер Хайзенберг. През1921-22 година специализира при друг колос-Макс Борн в прочутия Гьотингенски университет. Една  година е асистент на основоположника на квантовата теория и забележителен философ Нилс Бор в Копенхаген.В1923 година става доцент по теоретична физика в Хамбургския университет През  1925 година формулира прочутия принцип на забраната- първо за електроните, а през 1940 година за всички елементарни частици.Според него, две тъждествени частици с полуцял спин, не могат да се намират едновременно в едно и също квантово състояние.Така създава нова научна дисциплина- квантовата химия и изяснява много неразрешими проблеми във физиката.За него получава Нобелова награда по физика /1945/

С Вернер Хайзенберг създава квантовата електродинамика.През 1930 година предвижда съществуването на неутриното- открито десетилетия по-късно- основа на куп научни дисциплини от неутринна физика до неутринна астрономия.

От 1928 год. до края на живота си е професор в прочутата Цюрихска политехника.

Той е признат за най- острия език и мозък в науката на 20 век Паули разсича като с бръснач гордиевите възли на научните загадки, напук на „безопасното“ научно съществуване.

Георги Караджов

Светлината дарява живот.Слънцето е основната причина да съществуваме на планетата земя.Фотосинтезата- основния процес,чрез който растенията поддържат жизнените си функции е немислим без слънчевите лъчи,достигащи до земната повърхност.Потоците слънчева енергия преминават през човешкото тяло и го зареждат.Те влияят на нашата психика,подобряват настроението,активират жизнените процеси.Не случайно най-високите нива на самоубийства се наблюдават в страните с най- малко слънчеви часове Норвегия, Швеция, Финландия. “Осветяваме“   се не само директно от източника-слънцето,но и от отразеното слънчево излъчване.

Понятието сияние има различни значения- отразяване на ярка светлина,изпускане на ярки отблясъци,светене.Често го използваме и в преносно значения.Светците, в различните световни религии се изобразяват с ореоли около главите си.Талантливите хора обикновено ни „озаряват“ със своето очарование,убедителност,блясък в очите.Сякаш неусетно попадаме под тяхното влияние и не можем да се освободим от въздействието им върху нас.

Lise Meitner/Лизе Майтнер//1878-1968/ е австрийски физик и радиохимик.Завършва Виенския университет/1906/.В периода 1917-1938 година ръководи физическия отдел на Института по химия „Кайзер Вилхелм“/Берлин/.Тя е първата жена професор по физика в Германия.

Основните и изследвания са в областта на ядрената физика и химия.Заедно с Ото Хан открива протактиния/1918/.Същата година изолира най- дълго живеещия му изотоп,за което получава наградата „Лайбниц“ на Берлинската академия на науките.Първа открива и правилно интерпретира емисията на Оже-електроните.Съвместно с Хан ръководи  група от учени,които за първи път откриват ядреното делене на урана.

Поради еврейския си произход през 1933 година емигрира в Дания, а по-късно в Швеция.В 1939 година с Ото Фриш за първи път в света обяснява теоретично процеса на ядрено делене на урана, осъществен експериментално от Ото Хан,разцепването на ядрото му и възможността за отделяне на огромно количество енергия.Тя въвежда и термина за него-делене.

Доказва, че по-този начин може да бъде създадено принципно ново оръжие- ядреното с огромни разрушителни способности.Предсказва верижната ядрена реакция на делене.

 През 1944 година, Ото Хан получава Нобеловата награда по химия за откриването на ядреното делене.И до днес, съществува дискусия в научните среди, дали наградата не е трябвало да бъде поделена с Лизе Майтнер.

След войната става чуждестранен член на Лондонското кралско дружество/1955/.Получава най- големите физични награди – медала „Макс Планк“ /1949/,наградата „Ото Хан“/1955/, наградата „Енрико Ферми“/1966/.През 1992 годива  радиоактивния елемент под номер 109 е наречен на нейно име-мейтнерий /meitnerium/.През 2000 година, Европейското физическо дружество учредява награда „Лизе Майтнер“.В 2010 година Свободния университет на Берлин е наречен „Хан-Майтнер“.

Със своето сияние Майтнер „осветява“ науката на 20 век

 Автор: Георги Караджов

 Ралф Дарендорф за смисъла и измеренията на свободата

 Лорд Ралф Дарендорф: „Не забравяйте свободата!”

Нео-социалисти призовават за повече равенство, нео-религиозни хора призовават за повече морал, нео-олигарси се обявяват за повече ред, нео-консерватори проповядват повече традиция.

За реалните хора в реалния свят (т.е. не за политически философи) свободата получава смисъл само чрез определени отделни свободи. В изминалите двеста години на преден план бяха преди всичко три комплекса от свободи.

Първият от тях се отнася до елементарната свобода на „свободния човек”, съответно гражданин. Дори самият Адам Смит беше на мнение, че свободата трябва да се дефинира като край на потисничеството и робството и да се изписва с големи букви. Краят на робството със сигурност беше голям напредък в историята на свободата. Последваха други форми на зависимост, някои от тях обаче продължават и до днес в много части на света.

Би било погрешно да се изхожда от разбирането, че премахването на физическата зависимост е наложена един път завинаги. Чрез масовата емиграция възникнаха нови форми на несвобода, особено под формата на принудителен труд, включително полу-робството на жените. Чрез такива форми на принуда отделният човек губи състоянието си на личност, способна да взема собствени решения, а с това и своята свобода.

Втори комплекс от свободи засяга (и продължава да засяга) икономическата дейност. Исторически погледнато ставаше дума за премахването на правила, които се противопоставяха на предприемаческата свобода, на възможността за придобиване на собственост, а по-късно в нарастваща степен на създаването на рамкови условия за „свободна търговия”. За такива свободи се воюваше, те бяха придобити, с тях беше злоупотребявано от някои, те бяха ограничавани в резултат на политическа намеса, по-късно за тях се воюваше по един нов начин. Мантрата и реалността на свободната търговия говорят сами за себе си.

В края на 20-ти век глобализацията доведе до положението, правилата на икономическите свободи да бъдат писани наново или най-малкото една голяма част от стария набор от правила да бъдат унищожени. Към „неолибералното” кредо принадлежи опитът за разширяване възможностите за решения на отделните икономически актьори чрез намаляване на правилата, на които те са подчинени. Пазарната икономика със своите големи свободи е критикувана многократно, но същевременно се признава повсеместно, че тя предлага най-ефективните рамкови условия за насърчаване на благоденствието.

От времето на мрачните дни на тоталитаризма през 20 век един трети комплекс от свободи придобиваше все по-голямо значение. Той датира от времето на Джон Стюарт Мил и неговите предшественици и може да бъде описан с широкото понятие за свобода на печата и свобода на мисълта. Тук се включват свободата на словото, свободата на изразяване на мнения, свободата на религията и убежденията, свободата на публикуване и други начини на разпространяване на възгледи, свободата на изкуствата, научната свобода и свободата на сдружаване.

Много автори показаха, че при тези свободи в никакъв случай не става дума за лукса на един малък интелектуален елит. Тези свободи образуват основата на политическата конституция на свободата. (Неслучайно президентът Горбачов започна програмата си за либерализиране на Съветския съюз с въвеждането на гласността, т.е. със свободата на печата и свободата на мисълта)

Тези свободи гарантират в добре функциониращи (социални) пазарни икономики разпространението на информация, както показаха социално-либералните наследници на Джон Стюарт Мил. Те дори имат пряко социално въздействие, ако се присъединим към аргументацията на Амартя Сен в есето му „Poverty and Famines” („Бедност и глад”), според която катастрофите от глад са по-малко вероятни и борбата с бедността по-ефективна там, където цари свобода на печата и свобода на изразяване на мнения. И разбира се, свободата на печата и свободата на изразяване на мнения са елексирът на живота за гражданското общество. Поради тези причини тези свободи с право се разглеждат като дълбоката същност на практическия стремеж към свобода.

Сега свободата не е единствената ценност. Част от човешката дилема е, че ние сме принудени да живеем в едно многообразие от често противоречиви ценности. Няма смисъл да се опитваме да прикрием този факт чрез разширяване на понятието за свобода или да приведем в съгласие несъвместими неща. Трябва да приемем, че има повече от една единствена ценност и че ценностите могат да си противоречат една на друга. Два примера във връзка със свободата са от особено значение.

В единия пример става дума за отношението между свободата и равенството. Двете понятия се появяват – заедно с едно трето, братството – в прочутата програма на Френската революция. За тях често се твърди, че се допълват взаимно или дори, че те са идентични. Но въпреки, че универсалната същност на свободата включва в себе си равни права за всички граждани, държавно-гражданското равенство за някои хора (ако не за всички) води като следствие до това, че трябва да се пожертват определени свободи. Обобщено това означава, че свободата и равенството водят до различни политически начала.

Ако доминира равенството като ценност, винаги трябва да бъде принасяна в жертва част от свободата. Може да има времена, в които партията на свободата и партията на равенството да образуват коалиция, но ако те се слеят, възниква хибридно образувание, което причинява най-вече объркване. В реалния свят на политиката това може да бъде осъществено, но в света на мислите и идеите то трябва да бъде изяснено.

Сложно отношение съществува и между свободата и отговорността. Свободата не е само състояние, една установена, неподвижна ситуация, а предпоставя определено поведение. Мъже и жени трябва да бъдат активни по един определен начин, за да осигурят запазването на свободата; най-малкото трябва да действат отговорно в този смисъл. Свободата се съхранява само като активна свобода. Това е сравнително ново познание. Повечето теоретици на свободата изхождат от това, че хората сами по себе си се стремят към свобода. Те не са вземали предвид апатията на хората.

Но когато стабилни състояния продължават за дълги периоди от време, социално-политическите (както и икономическите) условия проявяват тенденция да се превърнат в една закостеняла система. Тогава гражданите участват все по-малко в обществените дела. Манкур Олсън предвиди това състояние в своя „Възход и упадък на нациите” („Rise and Decline of Nations”).

Олсън също беше застъпник за драстични средства като война и революция, за да се преодолее тази ситуация. Едно пропито с отговорност отношение към свободата обаче може да помогне да се избегнат такива екстремни събития. То трябва да се основава на разбирането, че свободата е гражданско постижение, а не естествено състояние. Свободата трябва да се изгражда и запазва чрез дейността на просветени хора. Когато активният стремеж за свобода отслабне, тя е в опасност.

Заплахите за свободата в нашето време

Борбата за свобода е част от съвременната история от времето на Еразъм, ако не и по-рано. В началото на 20-ти век изглеждаше, че тя е почти спечелена, но тогава се появиха нови опасности за свободата. Най-голямата от тях беше тоталитаризмът, който излезе на сцената в двете одежди – на комунизма и на фашизма. Първият показа в сталинизма, регентството на Сталин над Съветската империя, най-екстремния си образ, вторият в националсоциализма под господството на Хитлер над Германия и над големи части от Европа. Водачество, идеология и мобилизация са отличителните черти на тоталитаризма и трите са в крещящо противоречие със свободата. Съответните режим бяха убийствени.

Може да се каже, че те имаха нужда от война. И завършиха с катастрофи, тоест не можеха да бъдат трайни. Все още малки в началото групи от защитници на свободата, които получиха сили от външна помощ, които се чувстваха отговорни към ценността на свободата, в крайна сметка победиха. Годините 1945 и 1989 са основните етапи по пътя към свободата. Въпросът дали тоталитаризмът може да се върне, остава отворен. Сигурно в много части на света е имало и има зли диктатури.

Някои интелектуалци считат, че войнственият ислямизъм крие в себе си опасността от нов „трети” тоталитаризъм. Може би това също се отнася само за една защитна позиция на губещи от модерността хора с голям разрушителен потенциал, но без бъдеще.

Много по-голяма заплаха за свободата в 21-ви век е може би авторитаризмът, под формата на съвместното действие между господството на една малка група – на една номенклатура, една бюрокрация – и апатията на масите. Авторитаризмът върви лесно ръка за ръка с икономическо благосъстояние, какъвто е случаят в някои части на Югоизточна Азия. Той също така може да се развива с малки, почти незабележими стъпки („пълзящ авторитаризъм”). Борбата срещу тероризма благоприятства тези тенденции дори в старите демокрации.

Разширяването властта на управлението върви ръка за ръка с ограничаване на гражданските права и намаляване на политическото участие. Свободата става задача на едно малцинство, защитниците на свободата са обстрелвани. Може би не бива да се преувеличават такива тенденции. Въпреки това те ни служат като напомняне, че свободата нито е дадена на човека като нещо естествено, нито е вечна, след като вече веднъж е спечелена. Борбата за шансове за живот на отделния човек срещу ограниченията, наложени от други, никога не свършва.

Превод: Господин Тонев; източник: списание „Цицеро”;

Лорд Ралф Дарендорф (1929-2009 г.) е социолог, политик и публицист. Дългогодишен ректор на Лондонското училище по икономика и политически науки.

Снимки: insm.de; diepresse.com;

http://cao.bg/%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%84-%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80%D1%84-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/

Обичаме ясните и прости неща.Две плюс две е четири.Когато има облаци очакваме дъжд,слънцето вещае светлина и топлина.Яснотата влага спокойствие в душите,хармония в ума,психологически ни отпуска.За съжаление животът не винаги е прост и ясен.Неяснотата води до несигурност,колебание,съмнение.Появяват се различни възможности за действие,между които трябва да избираме.Нараства вероятността от грешен избор.Понякога объркването е толкова голямо,че просто не знаем какво да правим.

Точно в такива кризисни моменти, възниква необходимостта от алтернатива.Тя ни дава възможност да погледнем проблема от различен ъгъл.Помага ни да оценим различно ситуацията,в която се намираме.Разкрива ни възможности,на които не сме обръщали внимание.Дава ни решения,за които не сме предполагали.Предпазва ни от грешни стъпки,след които връщането назад е трудно. За да открием алтернативата,първо трябва да я потърсим и повярваме в нея.

Фридрих фон Визер/Friedrich von Wieser//1851-1926/ е австрийски икономист и философ.Роден е във Виена, в семейството на висш държавен служител,получил благородническа титла от австрийския императора.Завършва право във Виенския университет. Той е ученик  на великия австрийски икономист Карл Менгер.

Става извънреден професор /1884/, по- късно  редовен /1899/ и ректор на Немския университет в Прага /Чехия//1901/.Избират го за председател на Дружеството за образование и култура на немците, които живеят на територията на днешната Чешка република.Показва изключителни ораторски способности.

През1903 година замества учителя си Менгер,като титуляр на катедрата по икономика във Виенския университет.Той е един от най-видните представители на прочутата Виенска икономическа школа.

Разработва теорията за „приноса“ в крайния икономически продукт, на различните средства за производство.На нейна основа се развива едно от най- мощните средства за икономически анализ- метода на линейното програмиране.

Има изключителни приноси в теорията на стойността.Ясно разграничава стойността и полезността,като икономически категории.Определя общата стойност на икономическия продукт,като пределната полезност на благото,което носи.Разделя стойността на потребителна и разменна- втората , която зависи от покупателната способност на икономическите субекти.

Въвежда в икономическата теория и практика понятието алтернативен разход.Разграничава цената на стоката от икономическата й цена- сбора от цената и загубата,която претърпява икономическия агент от това, че не инвестира парите и усилията си в алтернативни възможности.Дава определенията на понятията публични и частни блага, и ги включва в икономическата теория.

Прилага икономическите си възгледи в социологията и развива представата си за това, как трябва да функционира властта и икономическата политика във всяка държава.Като министър на търговията на Австро-Унгария, подписва търговски споразумения с България и Турция.

В съвременната икономическа наука, преобладава неолибералната школа и подход,но е време да се вслушаме и в „алтернативния“ възглед на Визер и Виенската школа.

Автор: Георги Караджов

Социалните мрежи доминират нашия живот.Един коментар, интересна снимка, атрактивен клип, могат да те изстрелят на върха на популярността.За минути, информацията обикаля земното кълбо.Тези дни, съдбата на една българска крава привлече вниманието на Европейската комисия и затрогна един от най- големите музиканти на всички времена, Пол Макартни.В днешният „информационен“ свят, дори студенти и ученици са в състояние да се превърнат в медийна сензация.

Има разлика между известен,популярен и голям.Известността не винаги означава истинска стойност.Обикновено, времето е най- обективния съдник за нашата действителна значимост.Минутната слава отминава бързо, а качественото съдържание остава.Много трудно е да се задържиш на върха в своята област,особено днес.Трябва да покажеш качества и характер,с които могат да се похвалят малцина. А както казват умните глави по-лесно е да стигнеш върха,отколкото да останеш на него.

Sir Daniel Day-Lewis/ /сър Даниел Дей Луис/ /1957/ е английски актьор. Баща  му, Сесил Дей Луис е един от най- големите поети на Великобритания.От английската кралица получава  званието поет-лауреат. Дядо му, по майчина линия е легендарен филмов продуцент, оставил името си със златни букви в историята на филмовото изкуство. Актьорската си кариера започва в Бристолския драматичен театър             /Англия/.Скоро покорява филмовата и театрална сцена на острова.През 1989 година получава първия си Оскар, за най- добра мъжка роля за превъплъщението си в полу-парализиран ирландски поет- личност, която действително е съществувала.Същата година, за тази роля получава всички възможни филмови награди,включително Златен глобус и Бафта     /наградата на Английската филмова академия/.

През1989 година е поканен да играе Хамлет, на сцената на най- стария театър в Англия.Докато играе припада и се оттегля от постановката.Обяснява на пресконференция,че е видял на сцената духа на починалия си баща.

През 1999 година решава да си почине от филмовата професия. Става чирак и работи безплатно,  в прочутата работилница за ръчно изработени обувки, на Стефано Бремер във Флоренция.Изработените от него обувки още се пазят в музея на работилницата.

Има продължителна връзка с голямата френска актриса Изабел Аджани. Напуска я,когато разбира че е бременна.Синът му от тази връзка е един от най- талантливите млади музиканти на Франция.По-късно се жени за Ребека Милър- единствената дъщеря на великия американски драматург Артър Милър и голяма австрийска фотографка Ребека, която е художник, писател,режисьор,сценарист, актриса и верен негов сподвижник.Двамата имат две деца.

Дей Луис е единственият в историята мъж актьор, носител на 3 награди Оскар за най- добра мъжка роля.Последния му е за ролята на президента Абрахам Линкълн.

През 2018 година, той получи поредната си номинация за Оскар, за главна мъжка роля за филма „Фантомния конец. Тогава,той обяви, че се оттегля окончателно от актьорската професия.

Превърнал се в легенда, Дей Луис се оттегля…за да остане на върха!

 Автор: Георги Караджов

Живеем във времето на средните възможности.Мнозинството имат познания в различни сфери, но най- вече в тази,където работят.Информацията е изобилна,но не може да бъде разбрана от всеки.По- голямата част от хората могат да четат, но много по-малко сред нас са способни да разберат прочетеното.Заобикалят ни фалшиви новини и дезинформация, но мнозина от нас не могат да ги разграничат от истината..Дали това се дължи на образованието,семейната среда,личностните качества на всеки индивид няма толкова голямо значение.Истинското познание се среща твърде рядко и това е голям проблем, защото до качествени решения на проблемите се стига,когато   бъдат разбрани и дефинирани.“Усредненото“ знание не ни позволява да откриваме най- точните и правилни решения.

Тогава вниманието се насочва към елита- хората,които управляват процесите или в най- голяма степен могат да влияят на тях.Говорим за „просветеното“ лидерство,което може да ни изведе на качествено ново ниво на развитие.Историята показва,че големите,истински лидери са малцинство.

Etienne Jean Baptiste de Senancour / Етен де Сенанкур//16.11.1770- 1846 / е френски есеист и философ.От ранно детство има сериозни здравословни проблеми.Баща му е кралски контрольор на финансите и съветник.Етиен бяга от Франция в Швейцария през 1789 година, за да не стане свещеник,каквото е желанието на баща му.

Отсъствието му от Франция в навечерието на Френската революция се възприема като враждебен акт спрямо нея и е включен в списъка на „емигрантите“.От време на време посещава родината си,но не успява да запази значителното състояние,оставено от баща му.

В 1799 година в Париж публикува книгата си „Размишления върху първичната природа на човека“.Това е първото произведение на романтизма в европейската литература и култура.

През 1801 година отново в Париж започва най- важното си произведение „Оберман“,което завършва в 1803 година в Швейцария.То е във формата на писма,написани от самотен и меланхоличен човек,който живее в отдалечена долина на провинция Юра /Франция/.В тях, той признава неспособността си да бъде и прави това,което иска.През1805 година публикува трактат за любовта,в който атакува възприетите социални конвенции.След второто издание на „Изследване върху историята на моралните и религиозни традиции“/1827/,в което описва Исус като „млад мъдрец“,обвинен от държавен обвинител за  уронване престижа на религията.Осъден е на 9 месеца затвор,но присъдата е отменена след обжалване.

Новото издание на „Оберман“през 1833 година, предизвиква сензация.Великият критик Сент Бьов и великата писателка Жорж Санд пишат възторжени отзиви.Според критика Георг Брандес- „Оберман може да бъде разбран само от високо интелигентни и чувствителни духове.“

Героят на Сенанкур упражнява огромно влияние върху интелектуалния елит на Стария континент и до днес.Той става символ на неразбрания интелектуалец.

Със своя живот и творчество Сенанкур доказва, че от „неразбирането“ на интелекта страда не само той, но и заобикалящата го среда!

Автор: Георги Караджов

 Понятието бизнес предизвиква смесени чувства в нас.За някои, той олицетворява незаслуженото забогатяване на хора,възползвали се от вратичките в закона или влиятелни връзки.Други подчертават, неговото значение за развитието на съвременния свят.Икономистите обясняват, че прозрачния бизнес и истински конкурентната икономическа среда са в основата на икономическия и технологичен прогрес.  .Отношенията между държавата и предприемачите е отделна обширна тема,която и до днес провокира дискусии,сблъсъци, неразбиране.Като че ли в едно отношение съществува консенсус.Не всеки може да развива самостоятелна икономическа активност, а още по-малко са хората,които преуспяват в нея.Подходът и начина на мислене на икономически активните агенти е специфичен и не винаги се разбира от широката публика.

Малцина си дават сметка, че за да имаш действително успешен и устойчив бизнес модел, е необходимо нещо повече от налични материални средства.Защото, успешната икономическа дейност не генерира само приходи, а удовлетворява човешки потребности.Ако не можеш да печелиш партньори и клиенти, няма да си в състояние да развиваш инициативите си да генерираш приходи и печалби.Да се вгледаме в успешните.

 Японецът Masatomo Sumitomo/Масатомо Сумитомо /1585-1652/ напуска попрището на будистки монах и открива книжарница и аптека в имперската столица на Япония-Киото.Riemon Soga /Римон Сога /1572-1636/ доведеният брат на Масатомо развива технология за очистване на мед.Започва да извлича сребро от природния мед.

Tomomoshi Sumitomo /Томомоши Сумитомо//1607-1662/ най-големия син на Римон се жени за дъщерята на Масатомо и става част от клана.Точно, той разширява бизнеса на фамилията към тогавашната столица на Япония-Осака, с подкрепата на шогуните Токугава.Споделя технологията с други преработватели на мед и така превръща Осака в център на преработвателната индустрия на Япония.

Постепенно, компанията разширява дейността си в други сектори на икономиката-търговия и производство на конци,текстил,захар,лекарства. През 1691 година, със специалната лицензия на шогуната Токугава, открива медната мина Беши.

Основоположника Масатомо Сумитомо публикува книгата „Предписанията на основателя“,където описва своето разбиране за бизнес.Тя става основа на бизнес философията Сумитомо.

Според нея „човек трябва да се усъвършенства, за да изгради силен характер и създава доверие у околните, а не просто да се стреми към забогатяване“.Той трябва да бъде „честен благоразумен, да бъде иновативен мениджър и ръководител“.

Днес, банката на Сумитомо е втора по големина в Япония и една от най-големите в света, а корпорация Сумитомо е една от трите най-големи японски корпорации.

Прочутата фамилия сякаш следва основно предписание-„ Който стъпва бавно,стъпва сигурно,а който стъпва сигурно стига надалеч!

Автор: Георги Караджов   

Човек има лимитирани възможности.Животът му  е определен период от време.Физическите и психическите му сили не са безкрайни.Дори световните шампиони и рекордьори в спорта признават, че често се изправят пред непреодолими препятствия.Колкото по-голямо е нашето натоварване,толкова по-важно е рационално и оптимално да използваме ресурсите,които притежаваме-духовни интелектуални, физически.Това,което важи за отделния човек,  се отнася и за всяка държава,защото природните ресурси на планетата са крайна величина..Ресурсът,като понятие може да бъде дефиниран по различен начин.Различни са и подходите по неговото управление и приложение.Колкото по-ефективно и резултатно се възползваме от нашите дадености,толкова по-голяма е вероятността пълноценно да реализираме своя потенциал.Големите цели се постигат с внимателно предварително планиране и оценка на реалните ни възможности, и шансове да ги достигнем.

Maurice Allais/Морис Але/ /1911-2010/ е френски икономист, физик и енциклопедист.Завършва Националното минно училище/Париж/ /1937/ и става инженер.В периода 1943-1948 година е директор на Центъра за минна документация и статистика.Той е пионер в изследването на икономическото управление        /мениджмънт/ на икономиката.Доказва, че независимо от формата на собственост- държавна или частно,икономическата система трябва да бъде организирана с децентрализирани икономически пазари,за да бъде ефективна и да използва най- добре ресурсите си

Много от приносите му в икономическата наука, стават известни в англоезичния свят с голямо закъснение тъй като, той пише на френски език.Пръв въвежда възрастовия генерационен модел /1947/,популяризиран от големия американския учен Пол Самюелсън в 1958 година.Въвежда златното правило за оптимално развитие, десетилетия преди да стане известно на англоезичния свят чрез Едмънд Фелпс. Описва правилото за търсене на пари за транзакционни разходи, много преди Уйлям Бомол.

Неговата наследствена,релативистка и логистична теория за паричната динамика е алтернатива, на господстващата теория за рационалните очаквания. В нея, той за първи път дефинира разликата между психологично и хронологично време. За първи път прави  изследване и сравнение, между реалните доходи и производителността на труда във Франция, СССР и САЩ,като анализира причините за различното им икономическо развитие,за което получава Нобелова награда по икономика/1988/.Става световно известен, с изследванията си в областта на гравитацията и електромагнетизма,както и с трудовете си по история на икономическата мисъл.

Със своя живот и дело, Але е пример за оптимално и рационално използване на човешките ресурси!

 Автор: Георги Караджов      

Много лесно възприемаме ясните неща.Небето  е синьо, светлината на слънцето е жълта.На зададени директни въпроси, отговаряме да или не. Дадени събития  в живота  сме свикнали  да определяме като добри или лоши.Нюансите във възприятията за нас самите и околния свят сякаш  ни липсват. Много неща в земното ни съществуване не могат да се определят като черни или бели.Те по-скоро приличат на дъгата- поредица от цветове,които варират в различни комбинации и имат различно въздействие.

Понякога, съвсем малка добавка към определен материал, може да влоши или напротив да подобри неговите химически и физически свойства.Когато на спортната арена се срещнат равностойни състезатели, везните на победата се накланят в полза на единия или другия,  благодарение на пръв поглед дребни детайли- по-здрава психика, концентрация,способност да стигнеш до ръба си в оределен момент.Без тези допълнителни съставки, трудно може да се постигне максимума на възможностите на отделния човек.

Alfred Nier /Алфред Ниър/1911-1994/  е американски физик.Той е пионер на мас-спектрометрията  През1938 година извършва първите измервания на наличието на изотопи на урана в земната кора,които позволяват през 40 те години да се определи възрастта на земята.Пръв я използва за изолиране на изотопа уран 235,чрез който се демонстрира процеса на ядрено делене.Неговият екип изготвя достатъчно чиста проба за групата на Данинг,която доказва, че точно той участва в този процес. Съвместно с Джонсон, разработва секторния мас-спектрометър за измерване на изтичането на радиоактивни вещества, от първите в света ядрени инсталации, в рамките на първия проект за създаване на атомна бомба„Манхатън“.Изработваповечето спектрографи за мониторинг на урановите сепаратори.Създава и детекторите за установяване изтичането на хелий от инсталациите,критично важна стъпка,  за успеха на метода на газовата дифузия за получаване на уран 235.

Ниър е създател на науката геохронология.Той е един от първите изследва горните слоеве на атмосферата,състава на благородните газове и метеоритите.Открива нов минерал,съставна част от метеоритите,наречен на неговото име.Установява, че метеоритите съдържат аномален изотоп на хелия.Метеоритното научно общество връчва ежегодна награда „Ниър“,за постижения в метеоритната наука.Разработва първия приложим научен метод в геохронологията- калиево-аргонния и го използва в изследванията по археология,като измерва периода на радиоактивното разпадане на изотопите на калия в земната кора.

Той е признат за основоположник на областта на геохронологичните изследвания, в световен мащаб.По-голямата част от изследователите в тази област, са негови ученици.

Според един от тях, ако геохронологичните изследвания в света,могат да бъдат изобразени,като пирамида, то Алфред Ниър би бил „мъдреца“ на върха на тази пирамида.

Ниър показва, че „примесите“ могат да направят революция.

Автор:Георги Караджов      

Животът си тече тихо,както се казваше в заглавието на един филм.Следваме рутината на деня.Часовете за хранене се редуват с работа,почивка,сън и пак всичко отначало.Сякаш нищо не се случва, а ние просто се плъзгаме по повърхността на живота.За наше щастие или нещастие се случват и неочаквани събития.Те ни извеждат от равновесие,предизвикват нашите способностите,нарушават стереотипите,които следваме.

Човешката реакция на тези „необичайни“ явления е различна.Някои се предават,други се поддават на изкушението на новото и губят всичко.Има и такива,които разглеждат такива състояния,като възможност- да променят начина си на живот,професията,родното си място,дори държавата,където живеят.Обикновено за „катаклизмите“ в човешкото съществуване използваме обобщаващи понятия.Едно от тях е земетресение- природното явление, което поразява изненадващо земния живот и природа и може да доведе до неизброими бедствия и страдания.

 Борис Борисович Голицин/1862-1916/ е руски княз,физик и геофизик.Завършва Морската академия в Санкт Петербург /1886/ и Страсбургския университет /Франция-1890/.Завежда физическия кабинет на Петербургската академия на науките /от 1894/, а от 1913 година е директор на Главната физическа обсерватория.

Основните му изследвания са в областта на метеорологията и сеизмологията.Решава най- важната задача на сеизмологията- определяне епицентъра на земетресението, по данни от една сеизмична станция.

Конструира първия електродинамичен сеизмограф и разработва неговата теория.Създава много сеизмични уреди,които се използват и до днес по целия свят.

Решава въпроса за скоростта на разпространение на сеизмичните вълни, на различни дълбочини под земята.

Открива възникването на вторични сеизмични вълни, в резултат на земетръсната активност.Пръв въвежда понятието „температура на топлинното излъчване“/1893/.

През 1898 година става академик, президент на Международната асоциация по сеизмология, а през 1916 година член на Лондонското кралско дружество.

Признат е за основоположник на руската сеизмология и един от създателите на модерната наука за земетресенията, в световен мащаб.

Умира в разгара на едно от най- големите „земетресения“ на нашето време-Първата световна война.

Научните му изследвания сякаш „предвиждат“ турбуленциите, които ще разлюлеят неговата родина и света през размирния 20-ти век.

Борис Борисович Голицин може да бъде наречен “ловеца на земетресения”.

Автор: Георги Караджов