Най-спокойно е в тила.Истинските битки са далеч, а хранителните припаси близо.Тиловаците не водят военните кампании, а само ги подпомагат.Така е и в другите области на живота.Средния административен персонал на големите фирми или администрации получава солидно възнаграждение,има ограничени отговорности и отсъства от взимането на големите и важни решения.Звездите на големите филми са няколко,а изпълнителите на второстепенните роли в тях мнозинство.Не случайно, малцина са личностите оставили собствен отпечатък в световната история. Но когато дойде време за съдбоносните избори, за големите и важни решения на нас не ни трябват „тиловаци“, а личности и фигури,които са в състояние да дадат решения и да носят цялата отговорност да тяхното изпълнение.Те са малцинство.Без тях е невъзможно да се придвижите решително напред.Те са вашия авангард за преодоляване на „непреодолими“ прегради.Колкото по-малка е държавата и организацията,толкова по-големи са отговорностите и трудностите пред авангарда.Големите и силните могат да си позволят да привлекат лидери и визионери от други държави.По-малките и неразвити страни, като Румъния и България трябва да разчитат на себе си.                                       

Eugene Ionesco/Йожен Йонеско//1909-1994/ е френски драматург от румънски произход.Роден в Слатина /Румъния/, той прекарва по-голямата част от детството си във Франция.От 1928-1933 година следва френска литература в Университет на Букурещ. През 1938 година защитава докторат във Франция.

От 1939-42 година живее в Румъния, преди да се върне отново във Франция /1942/.Като великия си събрат по перо Самюел Бекет, започва късно кариерата си на драматург. През 1948 година се представя първата му пиеса „Плешивата певица“.Тя придобива световна известност и признание, а той е признат за един от тримата създатели на театъра на абсурда, наред със Самюел Бекет и Артюр Адамов.На 40 години научава английски език.

Славата мw нараства с „Убиец“/1959/,където главния театрален герой е сериен убиец.Придобива статута на жив класик с „Носорози“- блестяща критика и сатира на масово съзнание,психологията на тълпата и тоталитарното мислене.

В „Кралят умря“/1962/ основните теми в творчеството му самотата, крехкостта и незначителността на човешкото съществуване достигат своя апогей.Той е един от най- големите стилисти в историята на френския език.Избран е за един от „40 те безсмъртни“-член на Френската академия/1970/.Получава наградата Йерусалим/1973/.

Животът и творчеството на Йонеско са образец за авангардното мислене и действия на 20 век.

Георги Караджов 

Днес, времето е дефицитна стока..Модерните средства за движение и комуникация дават възможности,които бяха немислими допреди век.За часове можем да обиколим земното кълбо със самолет.Чрез своите джиесеми и компютри, за минути установяваме контакт с хора на хиляди километри от нас.За минути можем да извършим работа, за която в преди време са били необходими дни и седмици.Но за да стигнем дотук, са били необходими таланта и усилията на забележителни хора,които са живели преди нас.Сякаш забравяме за тях, увлечени в бесния ритъм на динамичното ни ежедневие.Една от областите „спестила“ най- много от тъй необходимото ни време, е ракетната техника и технология.Българинът Виден Табаков има важна роля в осъществяване на американската програма за стъпване на човек на Луната.Етническият  германец Херман Оберт, който е роден в Румъния,  е един от пионерите на ракетната наука. 

Hermann Oberth/Оберт//1894-1989/ принадлежи на германското етническо малцинство в Румъния. Роден е в красивия град Сабъу              /Румъния/.Сегашният президент на Република Румъния Клаус Йоханис е бил негов дългогодишен кмет.Повлиян от произведенията на великия Жул Верн, той прави първия си модел на ракета на 14 години.

Още в младостта си, той стига до концепцията за многостепенна ракета        / днес,най-модерните ракетни системи/, но му липсват условията да я осъществи.През Първата световна война е мобилизиран в германската армия и е изпратен  на Източния фронт срещу Русия. През 1917 година, представя първите си проекти на ракета с течно гориво и обхват 180 мили на пруския министър на войната Херман фон Щайн. В 1922 година предлага докторска дисертация,свързана с „ракетната наука“,която е отхвърлена,като утопична. През 1923 година я публикува  на собствени разноски, под името „Ракетата в космическото пространство“.  

През 1929 година издава учебник „Начини за осъществяване на космически полети“ на 429 стр. без да има докторска дисертация. През 1923 одина получава дипломата си за „физик“ в Университета Клуж /сега „Бабеш-Бойяй“/в Румъния  

1928-29 година е научен консултант във филма на великия немски режисьор Фриц Ланг-„Жена на Луната“. През 1929 година получава първата си награда „Реп-Хирш“ на Френското астрономическо дружество, за принос в „астронавтиката“.Същата година година конструира първия си ракетен двигател с течно гориво- негов асистент е Вернер фон Браун- създател на ракетите Фау 1 и 2 и Сатурн,с чиято помощ човек стъпва за първи път на Луната.Работи за германската ракетна програма, а след Втората Световна война и за американската космическа програма.  Учредено е общество на неговото име, за осъществяване на ракетни полети за цивилни цели.

Херман Оберт е ракетата на „ракетната наука“ през 20 век

Георги Караджов            

Вундеркиндите са странни личности. Някои  са изненадани от феноменалната си памет,която стресира околните. Други със заложбите си в различни сфери на науката и изкуството,проявени още в ранната си възраст.Обикновеното им мястото в историята е запазено.Кой не е чувал за чудото Волфганг Амадеус Моцарт,колосът Блез Паскал или създателя на кибернетиката Норберт Винер.Но не всички имат такава съдба.Много прегарят без време,изтощават умствения си и физически потенциал и остават само имена,под линия в хода на историята.Изключителни личности могат да се родят навсякъде,в големи или малки страни, в богати или бедни семейства,изостанали или напреднали етнически групи. България може да се похвали с такива личности.Съседна Румъния също.  George Enescu /Енеску/1881-1955/е румънски композитор, цигулар, пианист, диригент и музикален педагог.Той е най-важната фигура в румънската класическа музика.От най-ранна възраст композира кратки пиеси за цигулка.Първото му значимо произведение „Румънска земя“ за пиано създава на 5 години и половина. През1888 година,едва 7 годишен е приет във Виенската консерватория.Той е първият, който не е австриец и втория след великия Фриц Крайслер, приет в нея на такава възраст. През 1891 година дава първия си самостоятелен концерт във Виенския кралски двор,в присъствието на императора.Идолът му е великият немски композитор и диригент Йоханес Брамс.Завършва Консерваторията на 13 години със сребърен медал.

През 1895 година продължава образованието си в Париж,където в 1899 година завършва Парижката консерватория. На 16 години, през 1898 представя в Париж първата си зряла творба- Румънска поема с оркестъра,създаден от диригента и цигулар Едуар Колон.В голямото си творчеството,Румънска рапсодия /1901-02/,операта „Едип“/1936/,5 симфонии,симфоничната поема „Гласът на морето“, широко използва румънския фолклор.Открива и представя на широката публика великия цигулар Йехуди Менухин.1923 година прави американския си дебют- дирижира концерт на прочутата Филаделфийска филхармония в Карнеги хол- Ню Йорк.Придобива огромна популярност в Америка,като цигулар. През 1936 година е един от сериозните кандидати за главен диригент на Ню Йоркската филхармония, на мястото на великия Артуро Тосканини.След Втората световна война остава в Париж.Погребан е в прочутото парижко гробище Пер Лашез.Трудно може да се намери аналог на Енеску в българската музикална история.Според великия изпълнител Пабло Казалс-„Енеску е най-големият музикален феномен в историята след Моцарт“.

Георги Караджов

Обхванати сме от желанието да унифицираме.Социалните мрежи „моделират“ начина, по който се свързваме с другите хора.Информационните технологии се „изразяват“ на английски език.Приемаме,че езика на поезията е френският.Свързваме движението „магически реализъм“ с латиноамериканската литература и испанския и португалски език.Толкова сме запленени по обезличаването, че приемаме „унисекс“ модата, която може да се използва както от мъжете,така и от жените.Дори мисленето ни започва да си прилича.Отхвърляме всички форми на екстремизъм, приемаме политически коректното говорене и действие.От нас се очаква да осъждаме определени постъпки и подкрепяме други,тъй като така мисли мнозинството.Постепенно започваме да мислим като другите и забравяме за своята самоличност.А тя може да бъде забравена,но не и заличена.                                                 

Alfred Adler/Адлер//1870-1937/е австрийски лекар,психотерапевт и създател на индивидуалната психология.Той обръща специално внимание в своите изследвания на чувството за малоценност и комплекса за малоценност на всеки човек.Според него те играят решаваща роля,както в „изолирането“ на отделния човек от средата му, така и в индивидуалното развитие на личността.

Той поставя в основата на своята психологическа система човешкото същество като отделна индивидуалност, със своите собствени проблеми,положителни и отрицателни страни.Идентифицира,като основна задача на психологията преодоляването на комплекса за малоценност и интегрирането на отделния индивид в социалната му среда.За разлика от учителя си Фройд, подчертава решаващото влияние на социалния елемент в осъзнаването и израстването на отделната личност.Воден от това свое разбиране „отваря“ психологията към представителите на всички обществени прослойки.Въвежда психиатрията и психиатричната помощ в различните общности и доказва нейната значимост за разрешаване на личностните и социалните проблеми на отделния човек.

На тази основа се развива конфликта му със Зигмунд Фройд.Според Фройд психологията и психиатрията трябва да се прилагат само към отделния индивид и неговите проблеми.

Адлер е основоположник на холизма,като подход към разбирането и обясняването на действителността.Холизмът разглежда всеки проблем в неговата цялост и взаимовръзка с другите социални и духовни феномени.

Адлер еманципира личността в психологията на 20 век.

  Георги Караджов

Подсъзнателно се стремим към подредените неща.Предварително подготвяме работния си график за деня.Съгласуваме програмата си с другите членове на семейството.Планираме отпуската си съобразно с тази, на останалите служители на работното ни място.Стремим се да организираме информацията на нашия компютър така че да я ползваме най-лесно.Подредеността е станала неотменна част от начина ни на живот. 

Ами, ако не всичко е така подредено.Имаме плаващо работно време.Можем да работим не само в офис,но и в собствения си дом или ако графика ни е толкова натоварен,че не сме в състояние дори да си починем между две срещи?.Истинска какафония.                                         

Арнолд Шьонберг/Schoenberg//18741951/е  австриец по произход. Той е композитор,учител,музикален теоретик,писател,художник.Лидер на Втората виенска школа и основоположник на додекафонията.Създава атоналността-12 тонова скала,изградена от 12 ноти в хроматична гама.Той е първият модерен композитор,който развива музикалните мотиви без централна идея.Развива способа на вариацията- вариациите се получават от развитието на съществуващия музикален материал.

Нацисткият режим в Германия отхвърля музиката му,като нямаща нищо общо с музикалното изкуство.Великият композитор и диригент Паул Хиндемит я нарича „сонични оргии“ и резултат на „декадентски интелектуални усилия“.Същевременно заразява с нея много последователи,които творят и до днес.Сред студентите му са големите Албан Берг,Антон Веберн,Джон Кейдж.

Той въвежда иновативни музикални форми за представяне на своите произведения,които преобръщат представите за музикално възприятие през 20 век.Дава теоретична обосновка на подхода си към музикалното творчество.

Шьонберг доказва,че какафонията е един от съществените елементи на музиката и музикалното изкуство.

 Георги Караджов

Времето никога не ни стига.Работният ден не е достатъчен да обработим информацията,която получаваме на работното си място .Модерните технологии увеличават нашите възможности,но ограничават часовете за почивка.За един ден можем да обиколим собствената си държава или да прелетим хиляди километри до желана от нас дестинация.Скоростта ни на действие и придвижване е толкова голяма,че често не й обръщаме дължимото внимание,защото нашите физически и психически възможности са  ограничени. В определени моменти е необходимо   да спрем и натрупаме допълнителна енергия,за да продължим напред.

В забързаното ежедневие, такива моменти са рядкост.Толкова по-важно е да бъдат предварително планирани,за да се възползваме максимално ефективно от тях.Предварителното планиране е особено важно,когато предстои да реализираме големи и значими цели и начинания.Колкото по-ясна е целта,толкова по-вероятно е плановете ни да се реализира.21 век все повече налага необходимостта от „проектиране“ на нашето ежедневие..

Йозеф Хофман /Hoffman/ /1870-1956/ е знаменит австрийски  архитект,лидер на Виенския сецесион.Роден е в Пирница /днес Моравия-   Чешката република/. Ученик е на великия Ото Вагнер, във Виенската академия. През 1895 година печели Римската премия, с едногодишна специализация във вечния град.

През 1897 година заедно с Йозеф Олбрих, великия художник и декоратор Густав Климт и Коломан Мозер основават Виенския сецесион.

Той проектира стая,в която синтезира всички изкуства /1898/.Замества Йозеф Олбрих,като главен проектант на предградието на Виена-Хоеварте,където построява четири вили . През /1901-05/.1900 година гостува в Англия.

През 1902 година създава своя оригинален стил,в който основна роля играят контурите и пропорциите.В 1903 година започва издаването на списанието „Свещена есен“- орган на сецесионистите.

През1903 година с Мозер, създават Виенските работилници за проектиране,производство и продажба на предмети от бита.Те просъществуват до 1933 година и придобиват световна слава, които са образец за подражание  и до днес. От 1903 до 1905 година, Хофман проектира  едно от най- големите постижения на архитектурата на 20 век,санаториума в Пуркесдорф.

За  белгийският индустриалец Стоклет, през 1905 година проектира двореца Стоклет в Брюксела . Това е сграда с епохално значение, за световната архитектура и култура. В 1907 година, той създава немския аналог на Виенските работилници.

Хофман „проектира“ художествените критерии за изкуството на 20 век.

Георги Караджов

Издигнали сме в култ безопасността….Превозните средства са оборудвани с въздушни възглавници,които да ни предпазват при удар.По трасетата на големите състезания има специални коли за сигурност. Опасните участъци са допълнително обезопасени с предпазни ограждения.В жилищата си монтираме все по-модерни охранителни системи,които да ни предпазват от непредвидени опасности.Самите ние избягваме опасните или рискови действия.Рядко се подлагаме на сериозни физически и психически натоварвания.Предпочитаме неподвижното съзерцание на събитията, пред активното си включване в тях.Животът сякаш преминава покрай нас.

Дали това е най- подходящия подход?При нормално развитие на нещата не си поставяме този въпрос.Но когато сме притиснати до стената, съществуването ни придобива друг смисъл.Неусетно разбираме, че ни са необходими максимална концентрация, пределно ниво на физическа издръжливост,необичайна психическа устойчивост.

Волфганг Паули /Pauli/ /1900-1958/ е австрийски физик,роден във Виена.Баща му е известен лекар и биохимик,професор по колоидна химия във Виенския университет.През 1918 година завършва физика в Мюнхенския университет,където защитава докторат /1921/.Там учител му е великият физик и педагог Арнолд Зомерфелд, а колега и близък приятел един от създателите на физиката на 20 век Вернер Хайзенберг. През1921-22 година специализира при друг колос-Макс Борн в прочутия Гьотингенски университет. Една  година е асистент на основоположника на квантовата теория и забележителен философ Нилс Бор в Копенхаген.В1923 година става доцент по теоретична физика в Хамбургския университет През  1925 година формулира прочутия принцип на забраната- първо за електроните, а през 1940 година за всички елементарни частици.Според него, две тъждествени частици с полуцял спин, не могат да се намират едновременно в едно и също квантово състояние.Така създава нова научна дисциплина- квантовата химия и изяснява много неразрешими проблеми във физиката.За него получава Нобелова награда по физика /1945/

С Вернер Хайзенберг създава квантовата електродинамика.През 1930 година предвижда съществуването на неутриното- открито десетилетия по-късно- основа на куп научни дисциплини от неутринна физика до неутринна астрономия.

От 1928 год. до края на живота си е професор в прочутата Цюрихска политехника.

Той е признат за най- острия език и мозък в науката на 20 век Паули разсича като с бръснач гордиевите възли на научните загадки, напук на „безопасното“ научно съществуване.

Георги Караджов

Светлината дарява живот.Слънцето е основната причина да съществуваме на планетата земя.Фотосинтезата- основния процес,чрез който растенията поддържат жизнените си функции е немислим без слънчевите лъчи,достигащи до земната повърхност.Потоците слънчева енергия преминават през човешкото тяло и го зареждат.Те влияят на нашата психика,подобряват настроението,активират жизнените процеси.Не случайно най-високите нива на самоубийства се наблюдават в страните с най- малко слънчеви часове Норвегия, Швеция, Финландия. “Осветяваме“   се не само директно от източника-слънцето,но и от отразеното слънчево излъчване.

Понятието сияние има различни значения- отразяване на ярка светлина,изпускане на ярки отблясъци,светене.Често го използваме и в преносно значения.Светците, в различните световни религии се изобразяват с ореоли около главите си.Талантливите хора обикновено ни „озаряват“ със своето очарование,убедителност,блясък в очите.Сякаш неусетно попадаме под тяхното влияние и не можем да се освободим от въздействието им върху нас.

Lise Meitner/Лизе Майтнер//1878-1968/ е австрийски физик и радиохимик.Завършва Виенския университет/1906/.В периода 1917-1938 година ръководи физическия отдел на Института по химия „Кайзер Вилхелм“/Берлин/.Тя е първата жена професор по физика в Германия.

Основните и изследвания са в областта на ядрената физика и химия.Заедно с Ото Хан открива протактиния/1918/.Същата година изолира най- дълго живеещия му изотоп,за което получава наградата „Лайбниц“ на Берлинската академия на науките.Първа открива и правилно интерпретира емисията на Оже-електроните.Съвместно с Хан ръководи  група от учени,които за първи път откриват ядреното делене на урана.

Поради еврейския си произход през 1933 година емигрира в Дания, а по-късно в Швеция.В 1939 година с Ото Фриш за първи път в света обяснява теоретично процеса на ядрено делене на урана, осъществен експериментално от Ото Хан,разцепването на ядрото му и възможността за отделяне на огромно количество енергия.Тя въвежда и термина за него-делене.

Доказва, че по-този начин може да бъде създадено принципно ново оръжие- ядреното с огромни разрушителни способности.Предсказва верижната ядрена реакция на делене.

 През 1944 година, Ото Хан получава Нобеловата награда по химия за откриването на ядреното делене.И до днес, съществува дискусия в научните среди, дали наградата не е трябвало да бъде поделена с Лизе Майтнер.

След войната става чуждестранен член на Лондонското кралско дружество/1955/.Получава най- големите физични награди – медала „Макс Планк“ /1949/,наградата „Ото Хан“/1955/, наградата „Енрико Ферми“/1966/.През 1992 годива  радиоактивния елемент под номер 109 е наречен на нейно име-мейтнерий /meitnerium/.През 2000 година, Европейското физическо дружество учредява награда „Лизе Майтнер“.В 2010 година Свободния университет на Берлин е наречен „Хан-Майтнер“.

Със своето сияние Майтнер „осветява“ науката на 20 век

 Автор: Георги Караджов

 Ралф Дарендорф за смисъла и измеренията на свободата

 Лорд Ралф Дарендорф: „Не забравяйте свободата!”

Нео-социалисти призовават за повече равенство, нео-религиозни хора призовават за повече морал, нео-олигарси се обявяват за повече ред, нео-консерватори проповядват повече традиция.

За реалните хора в реалния свят (т.е. не за политически философи) свободата получава смисъл само чрез определени отделни свободи. В изминалите двеста години на преден план бяха преди всичко три комплекса от свободи.

Първият от тях се отнася до елементарната свобода на „свободния човек”, съответно гражданин. Дори самият Адам Смит беше на мнение, че свободата трябва да се дефинира като край на потисничеството и робството и да се изписва с големи букви. Краят на робството със сигурност беше голям напредък в историята на свободата. Последваха други форми на зависимост, някои от тях обаче продължават и до днес в много части на света.

Би било погрешно да се изхожда от разбирането, че премахването на физическата зависимост е наложена един път завинаги. Чрез масовата емиграция възникнаха нови форми на несвобода, особено под формата на принудителен труд, включително полу-робството на жените. Чрез такива форми на принуда отделният човек губи състоянието си на личност, способна да взема собствени решения, а с това и своята свобода.

Втори комплекс от свободи засяга (и продължава да засяга) икономическата дейност. Исторически погледнато ставаше дума за премахването на правила, които се противопоставяха на предприемаческата свобода, на възможността за придобиване на собственост, а по-късно в нарастваща степен на създаването на рамкови условия за „свободна търговия”. За такива свободи се воюваше, те бяха придобити, с тях беше злоупотребявано от някои, те бяха ограничавани в резултат на политическа намеса, по-късно за тях се воюваше по един нов начин. Мантрата и реалността на свободната търговия говорят сами за себе си.

В края на 20-ти век глобализацията доведе до положението, правилата на икономическите свободи да бъдат писани наново или най-малкото една голяма част от стария набор от правила да бъдат унищожени. Към „неолибералното” кредо принадлежи опитът за разширяване възможностите за решения на отделните икономически актьори чрез намаляване на правилата, на които те са подчинени. Пазарната икономика със своите големи свободи е критикувана многократно, но същевременно се признава повсеместно, че тя предлага най-ефективните рамкови условия за насърчаване на благоденствието.

От времето на мрачните дни на тоталитаризма през 20 век един трети комплекс от свободи придобиваше все по-голямо значение. Той датира от времето на Джон Стюарт Мил и неговите предшественици и може да бъде описан с широкото понятие за свобода на печата и свобода на мисълта. Тук се включват свободата на словото, свободата на изразяване на мнения, свободата на религията и убежденията, свободата на публикуване и други начини на разпространяване на възгледи, свободата на изкуствата, научната свобода и свободата на сдружаване.

Много автори показаха, че при тези свободи в никакъв случай не става дума за лукса на един малък интелектуален елит. Тези свободи образуват основата на политическата конституция на свободата. (Неслучайно президентът Горбачов започна програмата си за либерализиране на Съветския съюз с въвеждането на гласността, т.е. със свободата на печата и свободата на мисълта)

Тези свободи гарантират в добре функциониращи (социални) пазарни икономики разпространението на информация, както показаха социално-либералните наследници на Джон Стюарт Мил. Те дори имат пряко социално въздействие, ако се присъединим към аргументацията на Амартя Сен в есето му „Poverty and Famines” („Бедност и глад”), според която катастрофите от глад са по-малко вероятни и борбата с бедността по-ефективна там, където цари свобода на печата и свобода на изразяване на мнения. И разбира се, свободата на печата и свободата на изразяване на мнения са елексирът на живота за гражданското общество. Поради тези причини тези свободи с право се разглеждат като дълбоката същност на практическия стремеж към свобода.

Сега свободата не е единствената ценност. Част от човешката дилема е, че ние сме принудени да живеем в едно многообразие от често противоречиви ценности. Няма смисъл да се опитваме да прикрием този факт чрез разширяване на понятието за свобода или да приведем в съгласие несъвместими неща. Трябва да приемем, че има повече от една единствена ценност и че ценностите могат да си противоречат една на друга. Два примера във връзка със свободата са от особено значение.

В единия пример става дума за отношението между свободата и равенството. Двете понятия се появяват – заедно с едно трето, братството – в прочутата програма на Френската революция. За тях често се твърди, че се допълват взаимно или дори, че те са идентични. Но въпреки, че универсалната същност на свободата включва в себе си равни права за всички граждани, държавно-гражданското равенство за някои хора (ако не за всички) води като следствие до това, че трябва да се пожертват определени свободи. Обобщено това означава, че свободата и равенството водят до различни политически начала.

Ако доминира равенството като ценност, винаги трябва да бъде принасяна в жертва част от свободата. Може да има времена, в които партията на свободата и партията на равенството да образуват коалиция, но ако те се слеят, възниква хибридно образувание, което причинява най-вече объркване. В реалния свят на политиката това може да бъде осъществено, но в света на мислите и идеите то трябва да бъде изяснено.

Сложно отношение съществува и между свободата и отговорността. Свободата не е само състояние, една установена, неподвижна ситуация, а предпоставя определено поведение. Мъже и жени трябва да бъдат активни по един определен начин, за да осигурят запазването на свободата; най-малкото трябва да действат отговорно в този смисъл. Свободата се съхранява само като активна свобода. Това е сравнително ново познание. Повечето теоретици на свободата изхождат от това, че хората сами по себе си се стремят към свобода. Те не са вземали предвид апатията на хората.

Но когато стабилни състояния продължават за дълги периоди от време, социално-политическите (както и икономическите) условия проявяват тенденция да се превърнат в една закостеняла система. Тогава гражданите участват все по-малко в обществените дела. Манкур Олсън предвиди това състояние в своя „Възход и упадък на нациите” („Rise and Decline of Nations”).

Олсън също беше застъпник за драстични средства като война и революция, за да се преодолее тази ситуация. Едно пропито с отговорност отношение към свободата обаче може да помогне да се избегнат такива екстремни събития. То трябва да се основава на разбирането, че свободата е гражданско постижение, а не естествено състояние. Свободата трябва да се изгражда и запазва чрез дейността на просветени хора. Когато активният стремеж за свобода отслабне, тя е в опасност.

Заплахите за свободата в нашето време

Борбата за свобода е част от съвременната история от времето на Еразъм, ако не и по-рано. В началото на 20-ти век изглеждаше, че тя е почти спечелена, но тогава се появиха нови опасности за свободата. Най-голямата от тях беше тоталитаризмът, който излезе на сцената в двете одежди – на комунизма и на фашизма. Първият показа в сталинизма, регентството на Сталин над Съветската империя, най-екстремния си образ, вторият в националсоциализма под господството на Хитлер над Германия и над големи части от Европа. Водачество, идеология и мобилизация са отличителните черти на тоталитаризма и трите са в крещящо противоречие със свободата. Съответните режим бяха убийствени.

Може да се каже, че те имаха нужда от война. И завършиха с катастрофи, тоест не можеха да бъдат трайни. Все още малки в началото групи от защитници на свободата, които получиха сили от външна помощ, които се чувстваха отговорни към ценността на свободата, в крайна сметка победиха. Годините 1945 и 1989 са основните етапи по пътя към свободата. Въпросът дали тоталитаризмът може да се върне, остава отворен. Сигурно в много части на света е имало и има зли диктатури.

Някои интелектуалци считат, че войнственият ислямизъм крие в себе си опасността от нов „трети” тоталитаризъм. Може би това също се отнася само за една защитна позиция на губещи от модерността хора с голям разрушителен потенциал, но без бъдеще.

Много по-голяма заплаха за свободата в 21-ви век е може би авторитаризмът, под формата на съвместното действие между господството на една малка група – на една номенклатура, една бюрокрация – и апатията на масите. Авторитаризмът върви лесно ръка за ръка с икономическо благосъстояние, какъвто е случаят в някои части на Югоизточна Азия. Той също така може да се развива с малки, почти незабележими стъпки („пълзящ авторитаризъм”). Борбата срещу тероризма благоприятства тези тенденции дори в старите демокрации.

Разширяването властта на управлението върви ръка за ръка с ограничаване на гражданските права и намаляване на политическото участие. Свободата става задача на едно малцинство, защитниците на свободата са обстрелвани. Може би не бива да се преувеличават такива тенденции. Въпреки това те ни служат като напомняне, че свободата нито е дадена на човека като нещо естествено, нито е вечна, след като вече веднъж е спечелена. Борбата за шансове за живот на отделния човек срещу ограниченията, наложени от други, никога не свършва.

Превод: Господин Тонев; източник: списание „Цицеро”;

Лорд Ралф Дарендорф (1929-2009 г.) е социолог, политик и публицист. Дългогодишен ректор на Лондонското училище по икономика и политически науки.

Снимки: insm.de; diepresse.com;

http://cao.bg/%D1%80%D0%B0%D0%BB%D1%84-%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%BE%D1%80%D1%84-%D0%B7%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%81%D1%8A%D0%BB%D0%B0-%D0%B8-%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D0%B5%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F/

Обичаме ясните и прости неща.Две плюс две е четири.Когато има облаци очакваме дъжд,слънцето вещае светлина и топлина.Яснотата влага спокойствие в душите,хармония в ума,психологически ни отпуска.За съжаление животът не винаги е прост и ясен.Неяснотата води до несигурност,колебание,съмнение.Появяват се различни възможности за действие,между които трябва да избираме.Нараства вероятността от грешен избор.Понякога объркването е толкова голямо,че просто не знаем какво да правим.

Точно в такива кризисни моменти, възниква необходимостта от алтернатива.Тя ни дава възможност да погледнем проблема от различен ъгъл.Помага ни да оценим различно ситуацията,в която се намираме.Разкрива ни възможности,на които не сме обръщали внимание.Дава ни решения,за които не сме предполагали.Предпазва ни от грешни стъпки,след които връщането назад е трудно. За да открием алтернативата,първо трябва да я потърсим и повярваме в нея.

Фридрих фон Визер/Friedrich von Wieser//1851-1926/ е австрийски икономист и философ.Роден е във Виена, в семейството на висш държавен служител,получил благородническа титла от австрийския императора.Завършва право във Виенския университет. Той е ученик  на великия австрийски икономист Карл Менгер.

Става извънреден професор /1884/, по- късно  редовен /1899/ и ректор на Немския университет в Прага /Чехия//1901/.Избират го за председател на Дружеството за образование и култура на немците, които живеят на територията на днешната Чешка република.Показва изключителни ораторски способности.

През1903 година замества учителя си Менгер,като титуляр на катедрата по икономика във Виенския университет.Той е един от най-видните представители на прочутата Виенска икономическа школа.

Разработва теорията за „приноса“ в крайния икономически продукт, на различните средства за производство.На нейна основа се развива едно от най- мощните средства за икономически анализ- метода на линейното програмиране.

Има изключителни приноси в теорията на стойността.Ясно разграничава стойността и полезността,като икономически категории.Определя общата стойност на икономическия продукт,като пределната полезност на благото,което носи.Разделя стойността на потребителна и разменна- втората , която зависи от покупателната способност на икономическите субекти.

Въвежда в икономическата теория и практика понятието алтернативен разход.Разграничава цената на стоката от икономическата й цена- сбора от цената и загубата,която претърпява икономическия агент от това, че не инвестира парите и усилията си в алтернативни възможности.Дава определенията на понятията публични и частни блага, и ги включва в икономическата теория.

Прилага икономическите си възгледи в социологията и развива представата си за това, как трябва да функционира властта и икономическата политика във всяка държава.Като министър на търговията на Австро-Унгария, подписва търговски споразумения с България и Турция.

В съвременната икономическа наука, преобладава неолибералната школа и подход,но е време да се вслушаме и в „алтернативния“ възглед на Визер и Виенската школа.

Автор: Георги Караджов