Category Archives: Литература – изкуство и култура

СТИХОВЕТА НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

 

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
РАШЕЛ
През чистата витрина на моден магазин
ме стрелват всяка вечер две хубави очи
и тихата усмивка на поглед ясносин
над мене сплита притчи от ласки и лъчи.
И в този светъл поглед възторжено чета,
че властен и добър е великият Йехов,
че в образ е изваял той моята мечта
и този свиден образ загърнал е с любов.
А любовта ни свята той триж благословил
обсипал с теменуги и пурпурни зари,
обаче той забравил или пък беден бил,
та нея не поръсил и с мъничко пари.
ГОРЧИВО КАФЕ
Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве –
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.
Отвориш ли тръпнейки плика й цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит.
Изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе,
под тъмната стряха на мисли безумни –
свари си горчиво кафе.
А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе.
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

ЦВЕТАРКА

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.

УЛИЧНАТА ЖЕНА

Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всесилникът Живот преварил я навреме –
и ти… отдавна без душа си ти!

НА ГОСТИ У ДЯВОЛА

1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА

В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той „In vino veritas!“
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
„Човек без капчица чест!“
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
„Без чест ли си? — Прави ти чест!“
Един господин ме целуна: „Ах, братко,
и ти ли!… Ей, кой да те знай!“
Две хубави дами ми казаха сладко:
„Елате в нас утре на чай!“
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но… винаги с чест!“…
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
 подготви Мария Герасова

Древногръцки вази от Exekias

1, 2: ахил и аякс играят игра на борда (540-530 пр.н.е.) [музеи на ватикана]
3, 4: ахил убива амазонка кралица пентесилия (540-530 пр.н.е.) [британски музей, лондон, uk]
5: дионисий и oenopion (c 540-530 пр.н.е.) [британски музей, лондон, uk]
6: дионис в кораб, плаване сред делфини (с. 530 пр.н.е.) [staatliche antikensammlungen, мюнхен, германия]
 От Виртуален музей от епохата на Възраждането и Барока “Изкуства и музика”
Снимка на Inho Lee.
Снимка на Inho Lee.
Снимка на Inho Lee.
Снимка на Inho Lee.
Снимка на Inho Lee.
 49196624_1185064974975316_5071211510093578240_n

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО

 ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪТ

unnamed

ЗАСЛУЖЕНО Я НОСИШ
-Що  думаш, ма   Мине? Нямаш ли си друга работа, та другите одумваш?
- Немой тъй, бре Колка!
- Как не мой?  Не тъ ли видя? Цял ден обикаляш къщята и а за този, а за онзи.
-Че обикалям ,обикалям. Туй мий работата. Надзиравам людите, Колка.
- Надзираваш ги, значи? А нямаш ли си друга работа?
- Туй мий работата. Кметът ми нареди да ги наглеждам, щото скоро идат изборите  и нъл знайш?
- Какво да знам?
-Онзи, Шапкарят  се шмугне ту в къщата на Капраля, ту в къщата на Сливаря. Нещо си шушнат. Човек не мож ги разбра.Ама, аз ше са скрия зад чардака на Пеньовата къща и ше слухтя, кат нащо  псе. Ем ше слухтя и като рипна, здраво местенце  няма да оставя на Шапкаря.С точилката ше го налагам по гърбината, па да види тогаз! Ше види той, как надумва людите!
- Е хей, ма Мине. На голям ербап са пишеш. Не си ли мислиш, че къвто е як, ша та хване за гръкляна и гласът ти няма да са чуе.
- Ей, май туй не си помислих… Тогаз само ше слушам и  ше отида при кмета, да му река, как шушукат и готвят нещо, да го свалят.
- Затуй ти рекох, че си от ония, дето слухтят и доносничат. Всички клюки на селото знаеш.Кой   кривнал настрани, кой   отровил  селското псе, кой бил барабана, че оня, Завалиевия зет изгонил жена си и не знам си още какво…
- Нъл за туй кметът ма назначи за селска клюкарка. Туй е голяма титла.
- Заслужено я носиш. Браво на теб…
- Заслужено, я… Друга кат мен няма.
- А сега да търча, че кметът ма чака…
БАЙ ТИ КОКО
 Тоя ли? Ами, кой друг? Срещам го значи, него, бай ти Коко. И какво мислите? Ами вирнал нос, сложил черните очила, нали слънцето пече ли, пече. И хич  не му пука, че минавам край него. Прави се, че не ме познава. До вчера бяхме   познати, а сега толкова се е променил, дори и близките си не може да познае. На тежкар се пише, нашия… Откакто  стана шеф  в девятката, порасна му работата. Да кажеш, че е учен. Не завърши дори средно, а се пише на шеф. Колко, като него нямат никакво образование и станаха шефове, я на фирма,  на фондация, я на някаква още неизвестна партийка. Но нали са напористи, качиха се  едно стъпало  нагоре и се мислят за кой знае какви. Не мога да му се начудя , на  тоя  бай ти Коко…  Тича  ту тук,  ту там и като че ли гони вятъра. А вятъра си  духа и не се знае къде отвява. Дали на изток, на запад, на север  или на  юг? Нека си духа, но бай Коко никак не му върви да го гони. Къде ли ще го отвее? Май никъде. Ще си стои на едно място и ще си мисли, че прави нещо.Какво нещо, бе хора? Не го ли виждам, че не става за нищо. Не знае колко е две и две, а тръгнал да става шеф. Шеф- деригент, значи, на симфоничният оркестър. Оркстърът си свири, защото музикантите са учени. Но бай Коко, хич го няма. Отгоре на вичко, лекции изнася. Какви ти лекции? Ами тъй. Все едно и също. Като един папагал е назубрил наизуст  и  е  напълнил главата си със чужди мисли.  Предава ги  на хората, все едно, че са негови. А и те, тръгнали да го слушат. Мислят го за много  учен. Де да ида та   да им кажа, че има само осми клас и нищо повече. Пък лидер иска да става, в новата партия. Там май всички са като него!… Все за едно и също думат. „Ние, казва, сме най- добрите. Искаме този и онзи да си идат . Не им е мястото тука. Нека ние победим, тогава ще видят!” Ах,завалиите.Да си мислят, горките, че ще победят. Докато не отидат на училище, да се научат на наука, никога няма да победят. Победата  ще е за силните. А кои смятате са силните? Ами истинските. Тия, дето не лъжат и мамят. Тия, дето имат достатъчно ум в главата си и знаят, как да го използват, но за добро.
 А бай ти Коко си мисли, че може да победи и то умните.
 писателят сатирик Весела Будилкова / Мария Герасова /