Ориенталските танци са за  хора, чиято душа има нужда от свобода и изразяване.

В два поредни броя на вестник “Сяние”, Ви представяме  Семира Гамал/ Ивелина Казакова/.

Ивелина по професия е библиотекар, а в същото време са занимава с ориеналски танци.Когато я попиташ, как се  запалихте по ориенталските танци, тя обикновено отговаря: “Ориенталският танц има голяма сила. Той променя човека духовно и физически. За ориенталските танци отново си беше чиста случайност. Първо се занимавах като малка със спорт. По-късно баща ми ме записа на народни танци. Но някак си, те не ми даваха онова, което търсех. Докато се занимавах с народни танци, дойде предложение да изиграя две ориенталски хореографии по проект и така до ден днешен се занимавам с това танцово изкуство. Вземах уроци и по индийски танци. Обаче не съм ходила нито в Индия, нито някъде в арабския свят. Всичко, което знам, е от прочетеното в книгите и от общуването с различни хора у нас.

 В ориенталския танц, тя намира  уникалната сила,  човек да  се променя   в духовно, и във физическо отношение. Ивелина, по професия е библиотекар, а в същото време се занимавате с ориенталски танци.  Тя споделя:” Да стана библиотекар, си беше съдбоносен момент. Взех решение почти случайно, че това ще е моята професия. За ориенталските танци отново си беше чиста случайност. Първо се занимавах като малка със спорт. По-късно баща ми ме записа на народни танци. Но някак си, те не ми даваха онова, което търсех. Докато се занимавах с народни танци, дойде предложение да изиграя две ориенталски хореографии по проект и така до ден днешен се занимавам с това танцово изкуство. Вземах уроци и по индийски танци. Обаче не съм ходила нито в Индия, нито някъде в арабския свят. Всичко, което знам, е от прочетеното в книгите и от общуването с различни хора у нас.” Когато я запиташ какви бяха първите и стъпки в  танцовото изкуство, тя отговаря: В началото ходех само на семинари, защото много обичам източната музика. След това започнаха да идват други предложения с ориенталска хореография и така взех окончателното решение, че това е моето танцово изкуство, в което вече 11 години се развивам. Своите хореографии ги сътворявам, като уча уроци от интернет и после ги сглобявам. Обичам да представям хореографиите си в различни стилове, така смятам, че е най-правилно да се организира репертоарът на един ориенталски танцьор. Друго предизвикателство е изборът на костюм. Всеки стил има отделен костюм. Танцьорът е този, който си декорира и прави облеклото според своите виждания. При мен е най-трудно, когато ми се наложи да мисля костюмите за традиционните фолклорни хореографии, отколкото на сцената. Това танцово изкуство има уникалната сила да променя човека и в духовно, и във физическо отношение. Движенията в ориенталските танци събуждат в душите и телата най-дълбоки енергии в нас. Всяко движение е израз на дълбока емоция, която се предава и на публиката. Така, аз разказвам моята лична история и обрисувам моята биография в пространството.  Най- големите ми ми успехи в тази сфера са фестивалите. От две години ходя по фестивали  със състезателен характер.  Най-големия си успех отчитам, когато спечелих  титлата “Кралица на Ориента”, през месец март 2018 година на фестивала The land of the Rouss.Бях изненадана,  защото хореографията, с която се явих на конкурса, беше само на два месеца и е доста трудна за научаване. Изненадах се от себе си, че за такова кратко време, може да се получи толкова голям резултат. Едно от последните ми участия е във фестивала “Азия отблизо”, на който с помощта на две ориенталски танцьорки, за кратко време сформирахме трио и изиграхме заедно моя хореография. Преди това участвах в проект на преподаватели от различни университети.

Ивелина Казакова, както казахме  е библиотекар по образование. През 1985 г. за пръв път прекрачва прага на залата по художествена гимнастика. По-късно участва в ансамбъл “Балкания”, ансамбъла при читалище “Христо Ботев” в Нови Искър. Следват редица международни и телевизионни изяви и награди като “Сребърната пафта”. През есента на 2010 г. е присъединена от Капка Кумар в нейната група “Раджуника,” с арабска хореография. Артистичният  ми псевдоним е Семира Гамал. В момента се занимава самостоятелно със създаване на хореографии и менажиране на изявите си, където разкриват почти целия женски потенциал на Семира, като придават допълнителна женственост върху нейната физика.  Когато я попиташ, са какво я привлечат танците, тя отговаря: ” Емоцията е това, което ме привлече, и дълбочината на чувството. Начинът, по който се изразявам, всичко е  казано  чрез танците. Реших да се отдам на тях, защото с течение на времето ми позволиха да се свържа с дълбоките ми корени. Да кажем, че намерих своята същност чрез танца и по-конкретно с ориенталските танци. Всичко това, го показва непрекъснато. На фестивала “Седмица на изкуствата” в Боровец е спечелила трето място и бронзов медал. Още преди това участва на Балканската денс олимпиада и оттам имам спечелен златен медал.”  Как би искали да се развивате оттук нататък? В ориенталските танци – отговаря тя, развитието  е на техническо, визуално и емоционално-духовно ниво.  В него исам да достигна до такова ниво, че чрез ориенталските танци да лекувам хората – емоционално и физически.  Ориенталските танци са подходящи за всеки, който притежава дълбока душевност, която напира да излезе на повърхността на личността му. Те са за хора, чиято душа има нужда от свобода на изразяване. Скрита женска същност, която е в очакване на своето отприщване. В ориенталските танци няма възрастови ограничения. Практикуват се от хора от всякакви професии. Ориенталските танци са за всички, които ценят изяществото, красотата, женствеността и изкуството.  Играла съм пред всякакви хора, от всякакви националности В последните години се заговори много повече за  това изкуство и  набира все по- голяма популярност. Вече много жени, дори и мъже, танцуват белиденс и проявяват силен интерес към екзотичния танц.

 Евелина е получиха се още два златни медала  от Национален Танцов Шампионат, Организирано от МФИ “Утринна звезда”  

И от Mediana Grand Cup Music & Dance Olympiad / Nis 2019   Публично организиран от  Балкански Алианс- Сърбия.

Мария Герасова

Древните римляни пиели свинска тор като енергийна напитка.Тя се приготвяла от изпечени свински изпражнения и оцет и се смята, че император Нерон много я харесвал.

https://www.vesti.bg/galerii/foto/fakti-ot-dreven-rim-koito-ne-se-uchat-v-uchilishte-6849

Роден в Лил, Франция на 12 декември 1858 г.,  Емануел Виланис  трябваше да стане един от най-продуктивните и популярни скулптури от края на 19 век. Признат днес като един от най-големите  скулптури от епохата на Арт Нуво , той успя да улови такъв характер и реализъм в бронзовите си бюстове, че те са високо търсени по целия свят от запалените колекционери.

Животът на Емануел Виланис

Villanis е роден на италиански родители във Франция през 1858 г. Той се премества със семейството си в Пиемонт, Италия, през март 1861 г. след обявяването на Кралство Италия.

Известен в Италия като  Вилани , той учи в  Академията за изящни изкуства Албертина  в Торино от 1871 до 1880 г. заедно с майстор скулптор  Одоардо Табачи . Когато Вилянис завършва, той излага първите си творби в градове в Италия, по-конкретно в бюста си “Алда” в Милано през 1881 година.

Виланис се завръща във Франция през 1885 г., живее и работи в Парижския квартал Монмартър. Той не е оставил Монмартър до смъртта си на 28 август ия  1914.

Творби на Емануел Виланис

Villanis  специализира в женски бронзови бюстове. Много от тях се основават на музикални предмети като героини от опери и композитори, както и на известни личности от литературата и митологията. Жените бяха красиви и млади и често изглеждаха замислени, откъснати и меланхолични. Те показваха хармонични пропорции, като всяка имаше овално лице, кухи очи, къс нос, пълни устни и дълга коса.

Неговите поданици се намират в два или три размера и са направени от бронз, олово или spelter. Неговите бюстове бяха излъчвани от Парижското общество на бронзите, бронзовите гарнитури в Париж, Vrai Bronze Garanti Париж, E Blot Париж Vrai Bronze и KK Kunst-Erzgiesserei Wien и изнасяни по целия свят.

Произведенията на Вилянис често се отличават с мути-патентоване в два или повече цвята, което е особено красиво. Те също често показват заглавието на статията. През 19 -ти  век е от жизненоважно значение за скулптора да изложи в Salon des Artistes, за да получи признание и комисии. Виланис е направил това 11 пъти между 1886 и 1910 г., показвайки 17 скулптури, включително четирите бюста  Нерина  през 1887 г., Галатее през 1894 г.,  Миньон  през 1896 г. и Джудит през 1898 г. Виланис получава почетен знак за двете статуи на макет, представени през 1892 година.

авторизиран превод Мария Герасова

 
Леонид Афремов e американски художник с белоруски произход. Той е роден в град Витебск през 1955 година. Това е и родното място на Марк Шагал (1887 – 1985г.), руски и френски художник от еврейски произход, който основава художествената школа във Витебск (1921). Известни творци и преподаватели в нея са Казимир Малевич (1878 – 1935), украински художник и Василий Кандински (1866 – 1944г.), руски художник. Леонид Афремов е възпитаник на училището и завършва обучението си там през 1978 г. Творецът се мести в Израел през 1990 година, но не след дълго се заселва в Съединените щати и в момента живее в Бока Ратон, Флорида.Леонид Афремов опитва различни техники на рисуване, но накрая открива тази, която го откроява и изразява най-добре неговата неповторима сила на творец. Художникът не използва четка, а така наречения мастихин. Това е вид шпакла за бои, която се употребява за смесване на цветовете. Основно са познати два вида мастихин – симетричен нож със заоблен връх, подходящ за смесване на бои на палитра, както и асиметричен нож с остър връх, подходящ за рисуване върху платно.Всяка творба на Леонид Афремов е изпълнена с различни настроения, цветове и емоционалност. Най-често в картините му са отразени красотата и хармонията, отличаващи се с колорит и очарование.Художникът, който рисува есента – Леонид АфремовОще един неделен следобед, в който есенно слънце наднича през прозорците в стаята. Време за кафе и лек следобеден Stumble. По този начин открих Леонид Афремов, американски художник с белоруски произход. Възхищение предизвикват хората, които успяват да мислят и действат различно от другите, а когато успяват да изразят себе си по различен начин, те са просто уникални. Това, което ще напиша за творчеството на този художник, не е от гледната точка на критик или експерт в изобразителното изкуство, защото аз не съм. Ще се опитам просто да изразя с думи възхищението, което предизвикват неговите картини в мен.

Леонид Афремов е именно от тези уникални творци, които ще се запомнят в поколенията. Това, което го прави уникален е начина, по който рисува, не използва четки, a така нареченият мастихин (palette-knife). По този начин е развил необичайна техника на рисуване, която има особен отпечатък върху всичките му картини. Експертите твърдят, че стилът му на рисуване не може да бъде копиран.

Особено впечатление правят цветовете , които използва, цветовете на есента. В картините се раждат истински есенни импресии, независимо дали рисува дъждовна нощ в града, или ярък ден в парка. Точно това ме грабва, тези невероятно истински, ярки цветове на есента, отраженията на уличните лампи, сенките в горските пътеки, блясъкът на водата. Истинска приказка за есента.
 

Rainy Evening – Леонид Афремов  Fall Blinks -Леонид Афремов

Друга част от творчеството на Леонид Афремов се оформя е под влияние на неговите пътувания. Амстердам, Сан Франциско, Париж – романтика и хармония. THE BRIDGES OF AMSTERDAM -Леонид Афремов 
Цветя – прекрасни натюрморти от вази, пълни с цветя MELODY OF BEAUTY Леонид Афремов 

Ярки,огнени,страстни цветове разкриващи великолепието на есента.По този начин мога да обрисувам с думи,тези въздействащи картини на американския художник от беларуски произход-Леонид Афремов.Това,което го прави уникален е начина,по който рисува,не използва четки,а така нареченият мастихин(palette-knife).
Леонид Афремов опитва различни техники на рисуване, но накрая открива тази, която го откроява и изразява най-добре неговата неповторима сила на творец. Художникът не използва четка, а така наречения мастихин (palette-knife). Това е вид шпакла за бои, която се употребява за смесване на цветовете. Основно са познати два вида мастихин – симетричен нож със заоблен връх, подходящ за смесване на бои на палитра, както и асиметричен нож с остър връх, подходящ за рисуване върху платно. По този начин той е развил необичайна техника на рисуване, която има особен отпечатък върху всичките му картини. Експертите твърдят, че стилът му на рисуване не може да бъде копиран.

http://stela50.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/07/31/kartini-ot-koito-e-trudno-da-otkysnesh-pogled.584951

≈***≈***≈***≈***≈

Мартин Ралчевски е роден през 1974 г. в София. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география. Работил е като преподавател в Софийската семинария „Св. Йоан Рилски“ и като асистент в Богословския факултет в София. Някои от книгите му са преведени и издадени на английски,  немски и руски езици.Живее в Англия Той е издал романите Безкрайна нощ (200Горски дух (2009)·Полубогиня (2010) 30 паунда (2012) Измама (2013)·Антихрист (2016) Смисълът в живота (2019) Емигрант (2014) Душа (2018) и сборници с разкази- Емигрант (2014)Душа (2018)

Представяме ви един от емблематичните негови разкази „Реквием за една любов“ от последния му сборник „Душа“ (Изд. „Си-М“), издаден през 2018  

Представяме ви един от емблематичните негови разкази „Реквием за една любов“ от последния му сборник „Душа“ , издаден през 2018г.  

Един великолепен разказ, изпълнен с много  възхита!

≈РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ≈

Здравей, прекрасна моя, но… тъжна. Здравей красива моя, но… похабена.

Здравей, моя любов.

Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости… Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И… няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка.

Вече съм стар. Немощен. Болен… И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да… умра тук.

Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тези години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше.

Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете ми. Напоследък вечер щом се стъмни виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна… страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам как ще премина отвъд без да съм се простил с теб? И… не мога да го направя. Не мога да тръгна без да съм ти поискал прошка.

Посях толкова много лъжи между нас. Амбиции. Скандали. Предателства. Грехове… които са като стотици ръбести камъчета. Или по-точно, като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но, ще го кажа: Съжалявам! Наистина съжалявам! Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, които ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми.

   И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излезнах на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и мека зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб… И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено. Не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз… зачаках. Чаках кротко и търпеливо, вперил поглед към портата, от която ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но… познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства…

Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха причинили? Защо изглеждаше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво?! Не можех да го мисля дори. И не исках.

Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Те бяха тъжни, но живи. Стоях и те гледах… Ти вървеше бавно срещу мен. Разплаках се, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. Спрях те и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти… ти… моя любов… Ти, моя единствена и незаменима… Ти се смути. Стресна се. И ме… подмина.

Не можах да повярвам… Вцепених се! Замръзнах на място! Имах нужда от време, за да дойда на себе си.

Когато се опомних тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше доста хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. А също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че са… толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви… Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И… не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах аз те оставих… на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като… Стига толкова! Няма да продължавам с глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази. Да те защитава. Да ти помага… Ти остана сама. Съвсем сама, нежна и беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се на скришно. Бяха бели, черни, всякакви… И се нахвърлиха върху ти като невидяли. И… Не, не ми се говори за това… О, ако тогава бях там. Ако бях останал… Това нямаше да се случи. Но, аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов… Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало и много хора, които също са заминали, а и други продължавали да го правят сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Но ще ме питат за моите!

   Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака… И да остана така. Наведен… Сломен… Молещ за прошка… А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой. Заслужавах го. Но… не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но… признавам, че очаквах всичко друго, не и това. Не и че няма да ме познаеш.

През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава… Е, и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей, така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го… ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. И бедна. А аз търсих приключения. Исках да бъда с по-красиви, с по-интересни, с по-богати от теб… и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова… беше предадена.

Някои казват, че това е живота. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислих така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма порта, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема с мен на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми…

Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно… Искаше ми се да ме погледнеш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! Да ме познаеш. Да познаеш, човека, който някога обичаше. Да познаеш… предателя.

Ти някога казваше, че всеки, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне… Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам… Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те, с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми. Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах не спирах да мисля за теб, и да те обичам. Ти, скъпа моя… Ти, единствена, чудна и неотразима… С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб, винаги съм обичал. Теб, родино моя! Теб, моя Българийо!

 представя Мария Герасова

≈***≈***≈***≈***≈

С професор Иван Бързаков се запознах чрез един мой приятел във фейсбук.Професорът проявил интерес към моята особа.Така започна нашата комуникативна връзка. Спомних си и споделих,че имах щастието да се срещна на живо с него, когато беше дошъл в Пловдив по покана, за да представи книга в Тракарт. Това, което прави впечатление при него е  словото му, което извират като бистър извор, от чийто вода не можеш да се напиеш.  Когато, човек чете  биографията му, не може да не възкликне от възхита :”Ето, какъв човек притежава България! Един горд българин”.

Той е роденият в София. Следва английска,след това българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Само на 23 годиин, той е най-младият редактор в  двутомника, „Винсент Ван Гог : Из писмата на художника до брат му Тео“ (издателство „Български художник“), който е издаден над 80 езика.  Превeден е от немското издание „Als Mensch unter Menschen“, със справки от различни френски и английски издания на писмата. На 25 години,заедно с Емил Панов, за десет дни превежда  от немски език, пиесата на Бертолд Брехт „Дните на комуната“, която веднага след това се играе в Народния театър „Иван Вазов“.Работи като преводач, преподавател по английски, лектор по естетика. Публикува статии, интервюта с френски писатели (Ален Роб-Грийе, Андре Гамара), литературни и филмови рецензии, стихотворения и есета в специализирани столични вестници и списания: „Литературен фронт“, „Култура“, „Вечерни новини“, „Пламък“, „Септември“. 

От 1976 г. работи като хонорован преподавател по английски в eксперименталното училище №122 в София,  което прилага уникалната сугестопедия на д-р Георги Лозанов. Класът на Иван Бързаков е избран за образец на този метод в началното образование Английският  министър на образованието Фред Мъли гостува в класа  му и е много впечатлен от неговите експерименти, които изразява в свое писмо с по-късна дата. Същата пролет, BBC в документален филм за България с режисьор Дейвид Лойд, заснима кратък очерк за учения-иноватор д-р Лозанов и Бързаков като “моделен” учител, в неговата експериментална система.

По повод бурното време, той не може да понесе неправдата, която прониква във всички интелектуални сфери на живота, и решава  да емигрира, дори с цената на живота си.  След неуспешният първи опит, прави втори  през месец септември 1961 година, в зоната на южната ни черноморска граница с Турция. На 10 септември 1976 г. той успява да стигне до Триест, Италия,като  преплува 11 км в бурното и наситено с акули Адриатическо море. След пребиваване в емиграционните лагери за бежанци в Италия, на 31 март 1977 г.,  той реемигрира в САЩ.

През 1977-1978 година продължава следването си  в New York City University. Между 1978 и 2003 година изнася лекции и семинари по експериментални методи в образованието и психологията в редица университети, корпорации и престижни клубове в САЩ, Канада, Западна Европа (Франция, Германия, Швейцария, Англия), Русия, Мексико, Венецуела, Бразилия и още в редица страни на петте континента: Япония, Малайзия, Индонезия, Сингапур, Хон Конг, Фиджи, Уругвай, Аржентина.

В 1978 година, заедно с група психолози,Бързаков основава и ръководи в Сан Франциско Международен институт за нови методи в образованието. През 1980-1982 създава в него системата OptimaLearning®, за максимално възприятие и развиване на мисълта, приложена по-късно в 29 страни. През 1985 година  защитава в САЩ двоен докторат по теория на образованието и психология. В 1988 година, сенатът на Калифорния предлага законопроект за модел на училищата, базиран на OptimaLearning. През 1989 е номиниран за престижната международна награда в областта на образованието Grawemeyer, която се присъжда само на личности, създали метод или идея с „доказано световно значение“. В 1996 година, Министерството на здравеопазването на България и Лигата на хипертониците, избират ОПТИМАЛЪРНИНГ® за национална програма за редукция на стреса и трансформиране на отрицателните емоции, в творческа енергия (нереализирана единствено по финансови причини).

През 2004 г. проф. Бързаков създава и уникален метод за бързо и дълбочинно проникване в изобразителното изкуство – и за ускорено развиване на мисловните връзки в цялостната житейска дейност – AOLIA (Accelerative OptimaLearning In Art). Между 2004 и 2009 година с този метод, той обучава   отделни групи и индивиди в най-известните музеи на Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк, Мюнхен, Амстердам, Мадрид, Мексико, Буенос Айрес и Сан Франциско (www.optimalearning.com).

Повече от 20 книги на няколко езика, споменават за драмата на живота му и значението на OptimaLearning. Иван Бързаков говори осем езика, на пет пише поезия.

Дълбоко съчувства на страданията а своята родина -България. Както до 1989 година, така и сега, той написва и издава за по-малко от година поетичната книга “Яростно в скръбта” (София, Работилница за книжнина “Васил Станилов“, 2009).

Второто – съкратено електронно издание на същата книга, излиза  през месец  февруари 2019 година в LiterNet.

Пълното издание се състои от 63 стихотворения, от които 59 на български и четири, сътворени оригинално на други езици: английски, руски, френски и полски. Последните страници на книгата съдържат вдъхновени мисли, за същността на поезията и изкуството.

През октомври 2011 година,той издава втората си поетична книга – „В съня над пропастта“ (издателство Сиела), която съдържа 37 стихотворения и 22 мисли за литературата и изкуството.

През октомври 2013 година, издава третата си поетична книга – „Лумнали огньове“ (Сиела), в която се концентрира изцяло върху трагедията на страната и света днес. Тя се състои от 43 лирически поеми и 54 мисли и кратки есета за поезията и живота.

Октомври 2014 г. Иван Бързаков издава трето, преработено и разширено издание на „Яростно в скръбта“ (Сиела).А през октомври 2015 г.одина  издава второ, преработено и разширено издание на „В съня над пропастта“ (Сиела).

Заради особените художествени достойнства на поезията си, е  седем пъти номиниран официално за Нобеловата награда за литература.

Като първата му номинация е в 2013 г.—по- малко от ПЕТ години от публикуването на първата му книга в края на 2009. Следващите са пре 2014, 2015, 2016, 2017, 2018, 2019 година.

Това е уникален случай в цялата българска и източноевропейска литература за толкова кратко време.

представя Мария Герасова

          *С*Т*И*Х*О*В*Е*Т*Е*  И*       ♦♦♦

                     ♦♦♦                   *В*Р*Е*М*Е*Т*О*

≈Песента на тополите≈

… Мълчеше дори, когато го изправиха на стената. Беше още тъмно, преди разсъмване и не видяха как светят очите му. Само ги усетиха. Нервите на пазача не издържаха. Той измъкна пистолета си и стреля в главата  на затворника. Не веднъж, няколко пъти и кръвта го изплиска целия.

            Беше съвсем тъмно. Някъде зад стената шумоляха тополите.

                                 Заслушай се

                                 някога

                                 в песента на тополите –

                                 гордите, мощни тополи!

 

                                 За мъката им,

                                 за скръбта,

                                 че не могат

                                 да се наведат.

                            

                           Така е и с хората.                           

                            Някои хора.

                                 Ще паднат.

                                 Умрат.

                                 Но не могат

                                 да се наведат. 

                                 Колко е страшна

                                 песента на тополите!

≈Мъртвият град≈

                                   Всичко е преходно, вечна е само скръбта.

Заспал е градът – като мъртъв…

Потънал във черна измама.

Прокълнат.

На радости искрени извор пресъхнал.

Земята безплодна – без корен, без сок…

Отлетели,

                   колите замряха.

Звездите в душите

                                отдавна ги няма!

И светлините са занемели –

почти.

Като в някаква призрачна драма,

в която

             са гръмнали Бог

и го чакат

                  в уплаха

всеки миг

                  да издъхне…

Едва ли,

обаче, са всички заспали.

Не вярвам!

Не спят

               и не могат децата му скръбни.

В канавката – 

                        сгърчил се просекът!

Оня, дребният старец,

с лицето на восък –

                                 припаднал зад лавката.

(Днес не е нищо продадено).

Горе – жената,

с чело като пещ,

напразно се моли, безмълвно нарежда

в студената стая, без свещ,

бащата намръщен

                               да намери работа,

защото във шкафа е всичко изядено.

… синът, загубил всякаква надежда,

вторачил се в бутилката вино

на масата, със смъртоносни хапчета.

… детето

                в съседната къща –

с родители в чужбина –

което

лежи с очи отворени и празни…

И глутница освирепели кучета,

кой знае от кого подучени,

които вият тук.

Подушили

                   трупа на гладния,

издъхнал някак си “случайно”

в огромния контейнер за боклук.

На който никога не кацат птичките.

Отчаян вой!

Пороят

дойде ли –

земята да измие –

ще се издавим всичките…

Моля, запалете свещичка

за нас, за големия град!

За упокой.

≈Очакване≈

На момичето и жената, която го чакаше да се завърне цял живот

Животът ни тук е една отворена рана. Тя кърви отдавна, неспирно…  Откакто се помним.

Подай ми ръка

в светлината –

през мрака.

Отдавна –

тъй страшно отдавна,

със поглед премрежен

те чакам.

 

Да пристигнеш

със вихрена

сила…

Със вярата

и със обичта си

да озариш сърцата,

мой любими!

 

Да разсееме мрака!

Надеждите,

всичко отминало

във свободата

да възкресим…

Как те чакам!

Послеслов: 

За “Мъртвият град” на Иван Бързаков

Препрочитайки отново и отново стихотворението на Иван Бързаков – “Мъртвият град”, наградено по-рано тази година със специалната награда в поетичния конкурс “В полите на Витоша”, в мен се пораждат толкова различни емоции – ярост, тъга, примесени с признателност и благодарност, че не мога да се въздържа от коментар. Тъга и ярост, заради истинността, която струи от всички строфи на стихотворението; благодарност и признателност, че най-сетне някой има смелостта и дързостта да напише тази истина, която всички наблюдаваме и отминаваме, оставяйки я да съществува сама като невидима. Но тя все пак е тук, въпреки нас или по-скоро заради нас – които мълчим, когато ни е даден повод да говорим, които предпочитаме да чакаме някой друг да се надигне вместо нас. А нощем се надига болката и недоволството, нощем не спят онези, които не приемат настоящата ситуация, но нямат възможност да ѝ противодействат.
Трябва да кажа, че това е единственото стихотворение в последните няколко години, които действително да заслужава награда. И не само, заради невероятната поетичност, изключителна структура и дълбок философски смисъл, но и заради това, че обръща монетата от другата страна – онази, която никой не иска да вижда, но знае, че я има. И тук, като в останалите му стихотворения, всяка дума е точно на мястото си и не може да бъде поместена, без да пропадне цялата структура на стихотворението. То съвсем целенасочено е написано в древногръцки стил и ясно личат неговите отделни смислови и композиционни части – пролог, действие и епилог. По този начин се създава усещането, че ние сме преки наблюдатели на тази драма и безмълвни участници, които не могат да се месят в изградената на сцената на живота пиеса.
Г-н Бързаков започва стихотворението с метафората на заспалия град, като че ли сам затворил очите си и потънал в собствените си самозаблуди – на хората, не желаещи да гледат вече, предпочитащи да ходят спейки и само да сънуват своя живот. Това е град на хора, които са забравили как да бъдат искрени и искрено да се радват, на хора, забравили корените си, обречени да се лутат в него, без да го чувстват като дом. Хора, угаснали като светулки, чийто пламък няма кой да разгори. Те самите са се уморили да се палят. Там Бог е убит и само църквите остават като каменни сгради, в които отдавна вече не се помещава вярата.
Бързаков прави дисекция едновременно на днешната действителност и на българския манталитет и психика, които са още една причина за неговото собствено положение. Защото българинът не е единен, защото вместо да подава ръка на съгражданина, близкия и непознатия, той насъсква кучетата – да го разкъсат. Поетът надниква зад панелните стени на старите софийски блокове, в които жени се молят безмълвно и с последна надежда, бащите отчаяно опитват да намерят работа, а както знаем, дипломи и знания тук са излишни, честните остават бедни и не се реализират. Децата се опитват да намерят себе си в отсъствието на родители, заминали да търсят себе си в чужбина. Просякът заспива в канавката, ако изобщо може да заспи, а нощта е толкова черна и скръбта така голяма, че дори птичките бягат оттук. Накрая на стихотворението градът не просто спи – той е мъртъв. И единственото, което ни остава е – да запалим свещица, ако ни е останало мъничко вяра. И вярата, според мен, идва след проглеждането, а целта на стихотворението е тъкмо такава – да ни накара да видим отвъд привидното, отвъд това, което желаем да видим, да видим и онова, което е непосилно за приемане. За да го променим. Да бъде!

Ирен Петрова