ПРОСЕКИНЯТА

Следващата история може да ви прозвучи като приказка и предание от  стари времена, но за жалост, не е нито приказка, нито легенда. А една тъжна, житейска история от родната действителност. Може дори да ме обвините, защо съм  нарушил приятното настроение от прочетеното до тук, защо съм  турил пръст в раната на нашето време с познатите от  телевизионния екран риторични въпроси, които все още нямат  свестен, прием- лив отговор! Може!… Но нали и от литературните страници тези въпроси трябва да стърчат, като таралежови бодли, за да тревожат, будят, крещят и зоват?

В един  средно голям град, в крайния му квартал, живеело бедно семейство. Баща, майка, дъщеря и двама сина-близнаци. От каквато и да е наемна работа по къщите и полето, от  подаяния на  съседи и приятели, от животворна просия понякога – едва свързвали двата края. След раждането на дъщерята Пенка, която била белязана от Бога с недоразвита  умствена система, майката едва дочакала следващото раждане на близнаците. Изтощена от слабост и недохранване, разболяла се тежко, не можела вече да шета по чуждите къщи и дворове, заживяла само с болничните и детските добавки. От отчаяние  безработният баща се предал на изкушенията на Дявола – занемарил се, изоставил се на течението на съдбата да го носи като пожълтял лист отбрулен, пропил се с онова, което тук-там заработвал или от просията в кръчмата.

И така, семейството останало да се изхранва с единствените  болнични и детски помощи. До други социални помощи не стигнали може би нямало кой да се застъпи за тях или защото от кметството  били  сигурни, че бащата работи някъде в сивата икономика. Когато той неочаквано се  разболял и изненадващо починал, властта в селото пак нищо не направила за семейството. Разчуло се, че кметският наместник на пияна глава казал някъде: „Загроби се от пиянството си! Да се беше замислил за децата си!”

След смъртта на мъжа си стопанката още повече се разболяла. От денонощни мисли, какво ще прави, как ще я карат, на кой  селски Господ да се молят за помощ! Като  майка, тя вече себе си прежалила -  тежката й грижа били децата. И най-вече умствено недоразвитата й дъщеря. Защото тя трябвало да гледа децата, макар че тя самата  се нуждаела от  грижи.

Когато коварната болест повалила майката на леглото, и тя ден след ден започнала да се прощава с живота, след дълго мислене, повикала до себе си дъщерята. Не била сигурна, дали ще я разбере и послуша, дали със своята умствена изостаналост може да поеме някаква отговорност, но все пак, нямала друг избор, та решила да сподели тревожните си размисли и казала:

Мила моя дъще! Както виждаш… моят живот свършва, баща ти ме вика… Като ида при него, ти ще бъдеш баща и майка на твоите братя… Приеми моята заръка, да се грижиш за тях, да ги пазиш от малките селски побойници, докато пораснат и вземат хляба в ръцете си… Щото после, когато ти остарееш, те за тебе ще се грижат. Няма да те оставят като мене по чужди къщи да слугуваш и по мегданите да просиш за коричка хляб.

  – Да, мамо – рекла през сълзи дъщерята, – така ще бъде, както казваш. Ще се грижа да братчетата си, няма кой друг…

Тогава майката са пръв път видяла в погледа на дъщеря си своята загриженост, своята мъка и надежда за децата, усмихнала се и тъй, тихо и кротко се  простила с дъщеря си и със света…

След погребението социалните служби най-после се раздвижили и пратили близнаците в дом за сираци. Две-три години Пенка живяла в бащината си къща. Преживявала с подаяния на добри хора, с подхвърлени левчета от селския чорбаджия, който  тихомълком приватизирал единствената нива, двора и лозето на семейството й. Но тъй като болният ум на вече порасналата жена отвреме-навреме просветвал, искала да работи, да си изкарва сама хляба, за да помага с  джобни пари на братята си, които скоро щели да напуснат заведението. Не искала да се унижава с ровене по казаните за смет до селския ресторант, не искала да стане клошарка и просякиня. Но кой от новите селски богаташи  можел да вземе  на работа  жена, която поня- кога сама си говорела по улиците, играела си с децата,  губела си паметта, задавала нелогични, глупави въпроси!

така, когато подаянията като вид просия й омръзнали, когато инстинктът за оцеляване се пробудил с нова активност, тя решила да си опита късмета в големите градове – Шумен и Варна. С част от логическото си мислене искала да бъде по-близо до  двамата си братя, които останали на обща работа в Дома, заради хляба и  облеклото. А може би вярвала, че в големите градове има по-добри хора, които можели да й помогнат с каквато и да е работа. Но ден след ден крехката й надежда рухвала, докато накрая жената се примирила със съдбата си и станала просякиня. Ала и тогава не мислела за себе си, не се пропила и занемарила, а спестявала за братята си. И когато  ги изпращала в казармата, за тяхно  учудване, дала им  доста соли- дна спестена  сума. Нали била обещала на майка си да им бъде баща и майка! По всичко си личало, че и като просекиня, тя си била запазила живо чувството за отговорност и семейно единство.

Минали години, братята се уволнили, поскитали известно време по черноморските курорти, намерили си там  чуждестранните половинки, задомили се и хукнали към щастливата Западна Европа. Пари да печелят, живот да живеят. И както обикновено се случва самата мисъл за многото пари, за лъскавите коли и  мечтаните удоволствия, до такава степен обсебили  младоженците, че те не само  прекъснали връзката със сестра си, но започнали да странят и да се срамуват от нейната болест и просия. Да не ги излагала! Не само, че не са я поканили на  сватбите си в скъпи, престижни ресторанти в Южното Черноморие, тъй като младоженките били от заможни семейства, но и по-късно дори  цветна картичка не са й пратили. Добре дошла била за тях мисълта, че  клошарката, тяхната родна сестра, нямала адрес нито във Варна, нито в Шумен, където всички улици и площади, всички кучета-помиари и всички нещастници като нея е познавали….Тъжно ми стана от  тази история!

Особено, когато разбрах от една бивша селска съседка на нещастното семейство, за случайната й среща с „лудата Пена”.   Видяла я да проси с протегната ръка пред една варненска църква, опитала се да побегне от срам, но после се отворила на спомени и приказки за тъжното си житие-битие по улиците и заслоните на големия град. Просекинята сама заговорила за братята  с предишната си сестринска обич, не им се сърдела, че са я забравили, че не искали да ги срами, това заслужавала тя. Била щастлива, че са живи и здрави, известни и богати хора, с тяхното щастие и тя била щастлива! Накрая съвсем сериозно и неочаквано мъдро казала: „А това… че са ме забравили, ако е грях, нека Господ да ги съди, не аз!.. Пък тия наши управници, дето ни забравят, те рано или късно сами ще се осъдят и в богатството си  ще се  удавят!”

 Дано!

Но съмнявам се, дали нашите деца и внуци ще доживеят до това щастливо време! Когато ще започнат да се сбъдват пред- сказанията не само на пророци, учени, общественици и политици за по-щастливо бъдеще, но и на  „лудите мечтатели” като Просекинята Пена!

 Участник в Четвърти Национален конкурс “Човекът на Новото време”