]
1. Отношението на вярващите към научното познание трябва да бъде не враждебно, а положително – каквото е заложено в християнското учение. Човекът е създаден по Божий образ като свободна и разумна личност и от всички Божии творения на Земята само ние, хората, можем да се занимаваме с наука, както и единствено ние сме способни да спорим по темата за религията и науката. Последната не бива да се възприема като опит да се отрекат основанията за Бога, а като опит да се надникне в чудесното Божие творение, даващ възможност по-пълно да се възхитим на Създателя, развивайки познанието си за Него (срв. Рим. 1:20). Няма как да не се съгласим с френския учен Луи Пастьор, който казва: „Колкото повече изучавам природата, толкова повече се удивлявам от творенията на Бога. Науката отвежда хората по-близо до Бога”[77]. Както смятат някои от св. отци, като св. Григорий Палама, науката може да се използва от християните с апологетична цел[78]. Предназначението ѝ е да усилва вярата на човека в Бога и тя трябва да се използва в защита на основанията на християнството.
2. Необходимо е да бъде следван принципът на различаване между методите на науката и тези на религията. Религията се отнася и към областта на нетварното, и към тази на тварното – тя е мост между тези две области, докато науката е затворена в рамките на нашия свят. И все пак религията разглежда човека и творението във връзка с Бога, докато науката разглежда творението в самото него. Когато хората искаме да разберем нещо повече за устройството на света, за различните научни закони, които действат в него, за устройството на организмите и пр., трябва да се обръщаме преди всичко към науката и учените. Когато искаме да разберем повече за Бога, за предназначението на нашия живот и за това как да се спасим, трябва да се обърнем към религията и съответно към изворите ѝ – Свещеното Писание, светите отци, решенията на светите събори и пр. Нуждата от различаване означава, че има области, в които използването на дадени методи е по-подходящо от прилагането на други – смесвайки и обърквайки ги, ще се претърпи не полза, а загуба; означава, че религията и науката не бива да бъдат бъркани една с друга. Религията не трябва да се смесва с науката – както става в креационизма, а науката не бива да се превръща във върховен съдник за истинността на всяко нещо – както е в сциентизма.
Но религията и науката не бива и да бъдат разбирани като две абсолютно независими области, необходим е принципът на взаимодействието между тях[79]. Така религията ще облагородява науката, предпазвайки я от това да стане безчовечна и жестока, а науката ще предпазва религията от това тя да се изроди в суеверие[80]; науката ще е коректор при някои тълкувания на Писанието, а религията ще напомня, че окончателната и пълната истина е не в науката, а в Бога. Един мост между наука и религия е църковната биоетика, която дава възможност за освещаване на науката, така че тя да получи нравствена санкция.
3. Трябва също така и да се прави разграничение между наука и философия. Такова разграничение често не се следва и на атеистични философски твърдения се придава чисто научна форма и авторитет. От факта, че науката открива истината, не може да се извади заключението, че тя може да се изказва компетентно по всякакви въпроси (както учи сциентизма). По същия начин приемането на еволюционната теория в областта на биологията трябва да бъде разграничено от философския еволюционизъм, който настоява еволюционният принцип да залегне във всяка една научна област като психологията, икономиката, етиката, историята и дори богословието.
4. При опита за формулиране на една православна позиция по темата, основата за нашето разбиране трябва да е вкоренена преди всичко в Преданието на Църквата, от което православието черпи живителни сокове, а философските съчинения трябва да играят спомагателна роля.
5. Без да отрича необходимостта от разглеждане на възможността за съвместимост между определени научни възгледи и християнството, авторът смята, че този подход има второстепенно значение, ако се приема като основен принцип този за различните природи на науката и религията, и различния път, по който достигат до истината. По-добрият вариант е вниманието да се съсредоточи върху възгледа на християнството за познанието и предпоставките, които то създава за полагане основите на науката. Могат да бъдат разгледани и основни принципи в науката, които са в съгласие с християнството – като антропичния принцип[81], без обаче те да бъдат представяни като окончателната научна истина – идеята е по-скоро да се покаже, че християнството е съвместимо с всеки един научен възглед, който остава единствено в рамките на познаваемото от науката. Трябва не само да се акцентира върху ролята на религията при възникването на съвременната наука, но е нужно да се направи един по-балансиран преглед, проследяващ и пречките, които считаните за исторически проявления на християнството (като Римокатолическата църква) поставят пред науката, разбира се, уточнявайки, че действията на Рим не представляват останалите християни, нито пък имат богословски основания в учението на Господ Иисус Христос. Могат да бъдат направени също изследвания за отношението на учените към религията, сред които е имало и продължава да има мнозина религиозни, включително християни[82]. По този начин се показва на практика възможността за синергия между религия и наука.
6. Нормално е като вярващи да възлагаме надеждата и упованието си не в „силата на науката“, в нейните открития, а в живия и безсмъртен Бог. Науката непрекъснато се развива, поправяйки и усъвършенствайки се, но никога не достига до съвършенството и до абсолютната истина. До времето на Галилео Галилей, тоест за около 16 века, геоцентризмът е почти неоспорвано схващане в науката. Впоследствие той се заменя от хелиоцентризма. През XIX в. физиката се счита за почти завършена наука и с такова твърдение професорът по физика в университета в Мюнхен желае да охлади ентусиазма на Макс Планк да се занимава с теоритична физика. Създаването обаче през XX в. на квантовата механика от Макс Планк и на специалната теория на относителността от Алберт Айнщайн – която в някои условия заменя смятаната за окончателна Нютонова механика, променят тази „завършеност“. До XX в. във физиката преобладава схващането за вечността на Вселената, докато след това водеща става теорията за Големия взрив – която предполага начало на Вселената. Затова и може да се каже, че науката е винаги „на път“ към истината. Фактът, че науката се развива и усъвършенства, не бива да се използва като аргумент в полза на твърдението, че на нея въобще не може да се вярва, че тя е нещо лишено от стойност по принцип и конкретно за вярващия. Вече бе уточнено, че в рамките на Църквата отхвърлянето на познанието, т.е. гносимахията, се счита за ерес, тоест такова отхвърляне е чуждо на православието.
7. Когато изглежда, че съществува конфликт между религията и науката, първото, което трябва да се разбере, е дали научното схващане, за което се твърди, че влиза в противоречие с религията, е наистина възприето като такова; дали за него има научен консенсус, или не (например съществуването на гравитацията е научен факт, докато теорията за множество Вселени е просто една хипотеза). Необходимо е да се разбере какви са основанията за това научно схващане, неговите силни и слаби страни. След това трябва да се обърнем към религиозното твърдение, за което се смята, че е източник на противоречието. Да приемем, че става дума за въпрос от Писанието. В такъв случай трябва да се изяснят особеностите на текста като автор, време на написване, цел на текста, аудитория, културен контекст, библейски контекст и пр. Трябва да имаме предвид и насоката, дадена ни от митрополит Калистос Уеър, че като православни ние не тълкуваме Библията като изолирани индивиди, а в рамките на Преданието, заедно с Църквата[83]. Затова трябва да се обърнем към тълкуванията на светите отци, решенията на събори, литургични текстове и т.н. Напълно е възможно нароченият за „противоречие“ въпрос да се окаже, че се отнася до слабост на нашия ум – в неразбирането на науката, или в неразбирането на религията. Възможно е определени научни твърдения да изглежда, че не могат да бъдат съгласувани с християнското учение. Както отбелязва проф. Борис Маринов, в такъв случай не бива да се правят опити християнската вяра насилствено, на всяка цена, да бъде помирена с това знание. Може би един ден, когато науката се развие, новото знание ще отрече онова, което някога е считано за вярно в науката[84]. Или посредством развитието на библейската археология, екзегетика и патрология един ден може би ще разберем неща, които не са ни били известни преди това, които ще ни помогнат да поправим погрешните си разбирания в областта на богословието. Това означава, че в даден исторически етап е възможно да се наблюдава по-ярко изразен антагонизъм между наука и религия, а в друг по-силен синхрон, в зависимост от интерпретацията на фактите в тези две области.
8. Т. нар. „конфликт” между религията и науката изисква от християните да бъдат осведомени. Да бъдат информирани за ученията на своята вяра, както и за постиженията на съвременната наука, така че при изникването на даден дискусионен въпрос да могат да дадат своевременен и коректен отговор. Трябва да сме особено внимателни в тълкуването на Писанието и в абсолютизирането на собственото си разбиране като вярно и непогрешимо. За предпочитане е да се ръководим от тълкуванията на светите отци, но също и да бъдем отворени за постиженията на съвременната екзегетика, която би допълнила или поправила неща, които няма как да бъдат известни на светите отци, или в които те грешат, или се разминават. Целта на нашата информираност е да дадем адекватно свидетелство за вярата си (срв. 1 Петр. 3:15), както и хората да не загубят пътя си към Бога, но да бъдат спасени. Трябва да настояваме, че в Църквата се открива истинското познание за Бога, света и човека, където умът се просветлява с благодатта, без да изискваме непременно хората, непричастни на Бога, да имат същите разбирания по темата за религията и науката, каквито имаме ние.
Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение
–––-++++++++++++++++++