Има един незабравим ден в живота на някои мъже – денят, в който баща им им връчва стара сабя с надпис: „Съ нами Богъ“.

ЕДНА МАЛКО ПОЗНАТА ЧОВЕШКА И БОЙНА БИОГРАФИЯ на един саможертвен български патриот, който на два пъти прекъсва уредения си живот в Америка, за да рискува живота си и да се бори за свободата на своите брятя – за пример на бягащите със светлинна скорост от Родината ни младежи и незавръщащи се никога от Америка:

Владимир Каназирев – командир на 4-а Битолска дружина на Македоно-одринското опълчение.

Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер (подполковник) и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Роден е на 14 октомври 1879 г. в Мехомия, тогава в Османската империя. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 г., в къщата на Никола Каназирев, Гоце Делчев основава Мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав. Владимир Каназирев закършва класното училище в Мехомия и през 1897 г. постъпва във Военното училище в София. През 1900 г. го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14 пехотен полк на Българската армия в Дупница. Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило начело с генерал Иван Цончев. Участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разлога и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. застава начело на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Иван Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серския революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен за войвода и военен ръководител в Разложко. След направени разкрития от страна на властите, Каназарив, заедно с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Каназирев, заедно с Годлевската чета, се оттегля към Рилския манастир на българска територия.

След въстанието постъпва отново на служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Цончев и участва във възстановяването на офицерските братства. През 1904 г. Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК, и е една от най-активните фигури в революционната организация. През 1904 г. е произведен в чин поручик, а в 1908-ва – капитан. През 1909 г. Владимир Каназирев напуска военната служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещението на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с Лилиян Рич от Сейнт Луис, с която се оженват през 1911 г. в Париж.

При избухването на Балканската война Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4-та битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Каназирев участва във всички по-важни битки на Опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой. Носител е на кръст „За храброст“ IV степен II клас. След Междусъюзническата война Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но при намесата на България в Първата световна война отново се завръща като доброволец в България и е назначен за дружинен командир в 62-ти пехотен полк на 11-та пехотна Македонска дивизия. След края на войната, на 30 януари 1920 г., е произведен в чин подполковник и е уволнен от служба.

След погрома във войната се премества в Париж, където завършва политически науки и право през 1921 година. Сетне се установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия. Владимир Николов Каназирев умира през декември 1962 г. в Ню Йорк.