Category Archives: ИСТОРИЯТА ГОВОРИ

Генерал Пантелей Киселов

  помита 40-хилядна румънска армия с атака “На нож!”

Автор: Илиана Иванова,  
Останал в историята като победителят при Тутракан, доблестният командир участва в четири войни и служи вярно и достойно на българската армия в продължение на 40 години. На 23 октомври се навършват 152 години от рождението му.
 
Пантелей Киселов е роден на 23 октомври 1863 г. в гр. Свищов. Той е третото от шест деца в семейството на заможния търговец на зърно Георги Киселов и Томаица Дюлгерова. Фамилията идва от прозвището на бащата на Георги, бай Моньо – изкусен майстор-строител от с. Вишовград. Тъй като бил всякога сериозен и навъсен, всички започват да го наричат бай Моньо Киселия.
Георги Киселов много държи на образованието на децата си и подготвя синовете си да продължат с търговията. Наред с уроците в класното училище, за децата е нает частен учител – даскал Георги Боров. Най-ученолюбив е Пантелей. Винаги сериозен, послушен и кротък, той обича науката и е любимец на баща си. Но търговията никак не му е по сърце. Постепенно у него се развива силно национално чувство. Несъмнено влияние за това оказва учителят Боров – голям патриот и член на местния революционен комитет. Бащата също подпомага родолюбивото дело.
В навечерието на Освобождението, на 28 юни 1877 г., руски части влизат в Свищов. По покана на Георги Киселов няколко руски офицери отсядат в семейната къща. Пантелей е силно впечатлен от тях – униформите, пушките, разказите им за битки предизвикват у него странни усещания и съвсем скоро той решава, че ще се посвети на военното дело. Узнавайки, че в София се открива Военно училище, решава да кандидатства. Баща му приема избора на сина си, дори търси съдействие на руски офицери и получава обещание от генерал Бобринов, бъдещ началник-щаб на българските войски, че ще даде препоръка, каквато се е изисквала заедно с полагането на изпит. Пантелей започва да се подготвя, но се случва нещастие – баща му губи няколко решаващи сделки и от притеснение за поминъка си се разболява и умира. Въпреки това, момчето не се отказва от желанието си, издържа успешно изпита и през 1880 г. е приет във Военното училище.
 
Малко след като се връща в Свищов, при нелепа детска игра, най-малкият му брат Ангел го прострелва по невнимание с револвер в корема. Раната не е сериозна, но поставя под въпрос постъпването на Пантелей в училището. Генерал Бобринов се застъпва за него и мястото му е запазено, докато се възстанови. Още неукрепнал, слаб и изтощен, Киселов пристига в София. Въпреки вида си, той уверява началството на училището, че ще се справи и ще навакса. Така и става. Бързо настига връстниците си, калява се и се превръща в издръжлив юнкер.
Киселов като юнкер, 1883 г.
 
Завършвайки 3-годишния срок на обучение, на 30 август 1883 г., мечтата на Пантелей се сбъдва – той е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Получава назначение в родния си град Свищов, в 15-а пехотна Ломска дружина. Бойното си кръщение получава през Сръбско-българската война, когато е назначен за командир на рота в Трети пехотен Бдински полк и се отличава при защитата на Видинската крепост. 30 % от личния състав на ротата излизат от строя, но позицията е удържана и нахлуването на противника в Северна България е спряно.
 
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, с година старшинство, както всички участници в Сръбско-българската война, и е назначен за ротен командир в 13-ти пехотен Рилски полк със седалище в гр. Кюстендил. От 1 януари 1888 г. е капитан. През 1896 г. е назначен за командир на Свищовския граничен участък.
На 1 септември 1896 г. Пантелей Киселов се жени за Марийка Панева, свищовлийка, дъщеря на виден търговец. Раждат им се три деца – Георги, Александър и Татяна.
На 1 януари 1899 г. е произведен в чин майор и заминава във Варна като командир на дружина в 8-ми пехотен Приморски полк. На 1 януари 1904 г. получава чин подполковник и заема длъжността помощник-командир на полка. Изтъкван често от началството си, през 1906 г. е предпочетен пред мнозина, за да бъде назначен на длъжността комендант на София. Две години подполковник Киселов въвежда ред в столичния гарнизон.
През 1908 г. Щабът на нашата армия решава да изпрати кандидатите за командири на полкове на стаж за една година в чужбина, в старите европейски войски, за да придобият знания и умения. Един от осемте щастливци е и Киселов. Той заминава за Франция и е прикомандирован към 82-ри пехотен полк, квартируващ в гр. Монтаржи.
 
Участници в курс за старши офицери в Българската армия. П. Киселов е на първи ред, втори отляво надясно
Непосредствено след завръщането си в България, е назначен за командир на Пети пехотен Дунавски полк в Русе и на 1 януари 1910 г. е произведен в чин полковник. Остава там до 1912 г., като успява да спечели любовта и уважението на войниците си и на русенската общественост. На 10 март 1912 г., в навечерието на Балканската война, е преведен във Варна, като командир на Осми пехотен приморски полк.
 
При обявяване на войната с Турция, на 5 октомври 1912 г., полкът на полковник Киселов влиза в състава на 2-ра бригада от 4-а пехотна Преславска дивизия към Трета армия, съсредоточена източно от Ямбол. Първият бой е на 9 октомври при с. Селиолу. С две дружини от полка си, Киселов е изпратен в предна охрана на бригадата. След обстрел от турски батареи, полковникът решава да не чака другите две дружини, заповядва да се развее полковото знаме и настъпва право към селото, над което се е окопал противникът. Целта му е да заеме селцето, чиито къщи са отлично прикритие, а покрайнините може да приспособи за изходна за атаката позиция. Замисълът е изпълнен. Турците се опитват да спечелят нощта и да се укрепят по-добре, но българите настъпват и на мръкване първите редици на полка вече са на 300-400 крачки от турските окопи. Следва страховита атака „на нож“. Врагът е изненадан и обърнат в бягство във всички посоки. Неприятелската позиция е превзета. В този бой полк. Киселов проявява качества като настойчивост, бързина и правилно схващане на обстановката. От тук започва неговата бляскава кариера на военачалник.
 
Само седмица по-късно, на 16 октомври, предвожда полка си и в тежкото и стратегически важно сражение при с. Караагач. След множество жертви, решителността в редиците е разколебана, но командирът успява да върне духа на войниците си и след три дни битката е спечелена. Тя се оказва решителна за цялата война, защото турската войска е разбита, дезорганизирана и деморализирана.
През Междусъюзническата война Осми пехотен Приморски полк отново е в състава на 4-а пехотна Преславска дивизия, но вече към Четвърта армия, която е под командването на ген. Стилиян Ковачев. Решителният командир отново е в най-горещите събития – в драматичните боеве на Калиманското плато. Там пренебрегва висша заповед да отстъпи от позицията, която той намира за много удобна за отбрана. Под негово командване на 5 юли 1913 г. полкът му с мощен пушечен и картечен огън успява да отблъсне главната сръбска атака на височината Баньова чука при с.Калиманци. После тръгва в контраатака, която прераства в ръкопашен бой – врагът отстъпва в пълно безредие. В сражение при Злетовска река, Киселов е ранен от граната.
След края на войната, достойнствата на полковника са оценени и той получава повишение – на 24 септември 1913 г. е назначен за командир на 2-ра бригада на 4-та пехотна Преславска дивизия. От април 1914 г. поема командването на цялата дивизия и именно с нея се сражава в Първата световна война. На 1 януари 1916 г. е произведен в чин генерал-майор.
Командир на 4-та пехотна Преславска дивизия, 1916 г.
По време на Първата световна война ген. Пантелей Киселов се изправя пред най-голямото предизвикателство в живота на български командващ. Неговата дивизия е в състава на Трета българска армия, която през септември 1916 г. започва да освобождава Добруджа. На Киселов е поверена най-важната операция – превземането на Тутракан. След вероломното заграбване на Южна Добруджа от Румъния през юли 1913 г. и последвалият го Букурещки мирен договор, който предава тази изконно българска земя на окупатора, румънското командване полага неимоверни усилия завинаги да задържи тази прекрасна и богата област.
 
Решено е да се изгради “непревземаемата” Тутраканска крепост. Най-добрите френски и белгийски инженери проектират уникално, мощно и много модерно за времето си военно полево съоръжение за отбрана на Тутракан като предмостова крепост – „тет дьо пон“. Укреплението е във формата на полукръг, умело е използвана естествената защита на река Дунав от север и особеностите на терена. Крепостта е строена 3 години. Около града са изградени две отбранителни линии с дълбок овраг между тях. На първия пояс с форма на полукръг са изградени 15 мощно укрепени форта с циментови укрития за оръдия. Между фортовете са опънати телени заграждения широки над 10 метра и предхождани от вълчи ями с набити вътре колове. Подстъпите към крепостта в близката гора са осеяни с огромни ями запълнени със смола и сухи клони, които е трябвало да бъдат запалени със снаряди, за да бъде изгорена жива българската войска, която се осмели да навлезе в района. Гарнизонът наброява близо 40 000 души. В очите на военните експерти превземането на тази съвременна крепост изглеждало невъзможно без продължителна обсада. Но ген. Киселов разбива тези представи. И румънските илюзии.
Част от смятаната за непревземаема Тутраканска крепост – форт с циментови оръдейни укрития
Командващият Трета армия ген. Стефан Тошев поверява на Киселов сборното командване на частите, които ще участват в операцията – 4-та Преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва Софийска дивизия, Дунавски българско-германски части и други подкрепления. Атакуващите Тутраканската крепост български войски наброяват 55 000 души. Те разполагат със 132 оръдия и 53 картечници.
Ген. Киселов решава да не си играе на обсада, а да атакува крепостта директно, от движение. Това е нещо нечувано в историята. За начало на операцията е определена датата 4 септември, но поради технически причини генералът я отлага с ден. Щурмът започва в 6,30 ч. на 5 септември с ураганен артилерийски обстрел – канонадата от 100 български тежки оръдия засипва като огнена градушка укрепените румънски части в крепостта.
Разполагане на българска тежка артилерия на позиция край Тутракан
Районът на битката е покрит с гъст пушечен дим, стълбове пръст, хвърчащи части от тела на противника и други предмети. В този страшен ад румънските войски изпадат в ужас и обезумели от страх, започват паническо бягство. Следва началото на най-страшния момент от битката. Пионерни авангардни части започват рязането на мрежите с ножици. Те са посрещнати с ураганен картечен огън от противника. Българските юнаци тръгват в атака, когато по заповед на ген. Киселов българската артилерия пренася огъня си в тила на противника. Предвождани от своите командири (съгласно заповедта офицерите са най-отпред) с развети знамена, под звуците на „Шуми Марица“, „О, Добруджански край“ и с громко „Ура!“ родните воини връхлитат срещу Тутраканската крепост. До вечерта е превзета първата отбранителна линия. Рано сутринта на следващия ден 6 септември атаката е подновена и още преди обяд фронтът при втората линия е пробит. Много от румънските войници и офицери се опитват да се спасят с бягство през река Дунав, но почти всички се издавят. Командирът на крепостта ген. Теодореску успява да премине реката и се спасява. В 16,30 ч. е изпратен парламентьор с предложение за капитулация. Ген. Киселов я приема с условие до два часа румънските войници да излязат пред казармите без оръжие. След само 33 часа, смятаното за непревземаемо съоръжение пада . В 18 ч. българският славен генерал влиза в Тутракан. Пленени са около 28 хил. румънски войници, повече от 450 офицери, 150 оръдия, всичкото пехотно оръжие, муниции, боеприпаси, други материали, техника, каруци, коне и др. Броят на убитите и ранените от румънска страна са над 12 хил., а от наша – около 7 хил. д.
Трофейно румънско оръжие и боеприпаси, пленени след падането на Тутраканската крепост
Убити румънски войници на брега на р. Дунав край Тутракан, 1916 г.
Победата има не само стратегически ефект – отрязва най-прекия път за прехвърлянето на румънска армия в Южна Добруджа, но и морален – едва четири дни след началото на настъплението българите овладяват най-укрепения румънски пункт в този район. Румънците се отказват от защитата на втората крепост – Силистра.
От 18 септември до 21 октомври 4-та Преславска дивизия на ген. Киселов взема участие в атаката и пробива на Кубадинската позиция. Преследването на север продължило. На 23 октомври генералът влиза в Меджидие, а на следващия ден – в Черна вода. На 24 декември превзема Исакча. На 5 януари 1917 г. преминава на левия бряг на Дунава и превзема Браила.
На 15 август 1917 г., за „особените си военни заслуги“ в Добруджа, Киселов е повишен в чин генерал-лейтенант. След капитулацията на Румъния, дивизията му е прехвърлена на Македонския фронт, където успешно отразява англо-френските атаки при завоя на р. Черна източно от Битоля. А след пробива при Добро поле през есента на 1918 г. той съумява да изтегли войниците си към България и така ги спасява от плен.
 
Ген. Киселов при наблюдателен пункт на позиция
След края на войната е назначен за началник на 3-та Военна инспекционна област в Русе. В края на 1919 г. е произведен в най-високото воинско звание – генерал от пехотата и малко след това, заради общото намаление състава на войската по силата на Ньойския договор, неочаквано е уволнен след 40-годишна служба. Генералът остава да живее със семейството си в Русе, където е избран за председател на организацията на запасните офицери в града, а малко по-късно е провъзгласен за почетен член на дружеството. Ежегодно участва в тържествата, посветени на годишнината от Тутраканската епопея в Русе, Шумен и Разград. Негова е идеята да се създаде мемориал „Военна гробница – 1916 г.” На първата годишнина от битката Щабът на дивизията излиза с призив за събиране на средства за изграждане на мавзолей-костница край Тутракан. Набират се първите средства от доброволни дарения.
В края на 1926 г. генералът решава да се премести при сина си Георги, адвокат в София. Героят от Тутракан, изключително уважаван от русенското общество, е изпратен тържествено на гарата от началника на гарнизона, множество офицери, запасното войнство и стотици граждани. В София се настанява в къща на ул. „Граф Игнатиев“. Силите му вече започват да отпадат, вече не е онзи енергичен човек, има проблеми и с кръвното налягане. На 14 октомври 1927 г. генералът от пехотата, героят от Тутракан Пантелей Киселов умира от инфаркт. Погребан е с всички подобаващи почести.
http://glasove.com/categories/izgubenata-bylgariya/news/general-pantelej-kiselov-pomita-40-hilyadna-rumynska-armiya-s-ataka-na-nozh

Ангкор Ват: История на древния храм

Ангкор Ват: История на древния храм
Въздушен изглед на Ангкор Ват, показващ рова и пътеката и централната кула, заобиколена от четири по-малки кули
Кредит: Алексей Стийп | Shutterstock.com
Построен между 1113 и 1150 г. пр. Хр. И обхващащ площ от около 200 хектара, Ангкор Ват е един от най-големите религиозни паметници, построени някога. Неговото име означава “храмов град”.
 
Първоначално построен като хиндуистки храм, посветен на бога Вишну, през 14 век е превърнат в будистки храм и статуите на Буда са добавени към вече богатите му произведения на изкуството. По-късно тя се превърна във военно укрепление . Днес тя е обект на ЮНЕСКО за световно наследство, който учените се борят да запазят
Централната й кула с височина от 213 фута е заобиколена от четири по-малки кули и серия от ограждащи стени, оформление, което пресъздава образа на планината Меру – легендарното място в индуската митология, за което се казва, че се намира извън Хималаите и да бъде домът на боговете. 
В най-големия град в света
Градът, в който е построен храмът, Ангкор, се намира в съвременната Камбоджа и някога е била столица на Кхмерската империя. Този град съдържа стотици храмове. Населението може да е над 1 милион души. Това беше лесно най -големият град в света до Индустриалната революция. 
Ангкор имаше градска ядро, което лесно може да се проведе 500,000 души и огромен вътрешността, които са имали много повече жители въздуха лазерно сканиране (LIDAR) изследвания е показал. Изследователите също са идентифицирали “изгубен” град, наречен Mahendraparvata, който се намира на около 40 километра северно от Ангкор Ват.  
Ров, кули, спирална структура и скрити картини
Самият Ангкор Уат е заобиколен от пещера с широчина 650 метра (200 метра), която обхваща периметър над 5 километра. Този терен е дълбок 13 метра (4 метра) и би спомогнал за стабилизиране на основата на храма, за да се предотврати прекаленото издигане на подземните води или падането на твърде ниски нива.
Основният вход на Ангкор Ват е на запад (посока, свързана с Вишну), покрай каменна пътека, с пазителски лъвове, маркиращи пътя. Наскоро археолозите откриха останките от осем кули,изработени от пясъчник и латерит от западния вход. Тези кули могат да бъдат останките от светилища, които са били използвани, преди Ангкор Ват да е напълно построен. На изток от храма имаше втори, по-скромен вход. 
Сърцето на храма беше централната кула, влязла през стръмна стълба, статуята на Вишну на върха. Тази кула “беше символичният център на нацията и истинският център, където светската и свещената сила обединиха усилията”, пише изследователката Елинор Маниска в книгата “ Ангкор: Небесни храмове на Кхмерската империя ” (Abbeville Press, 2002). - От това несравнимо пространство Вишну и кралят управляваха кхмерските народи.
Скрити картини са открити в централната кула. Една камера в кулата има сцена, показваща традиционен ансамбъл Хммер на музикални инструменти, известен като pinpeat, който се състои от различни гонг, ксилофони, вятърни инструменти и други ударни инструменти. В една и съща зала има и сложна сцена, в която участват хора, които яздят коне между две структури, които могат да бъдат храмове. Тези две картини са сред 200 , които са открити в Ангкор Ват от 2010 г. насам.  
Наскоро до Ангкор Уот бе открита една дълга пясъчна структура, съдържаща разнообразие от спирални дизайни, от археолози, използващи лидар. Тя би съществувала за кратък период от средата до края на 12 век. Археолозите не са сигурни за какво е използвано и е възможно структурата никога да не е била завършена. 
Останките от домове и езера, използвани от работници, живеещи близо до Ангкор Ват и обслужващи храма, също бяха открити наскоро по време на проучванията по лидари.
Бас релефна резба, показваща хиндуистки богове, или богове, издърпвайки змията Васуки в историята за разпадането на Морето на морето.
Бас релефна резба, показваща хиндуистки богове, или богове, издърпвайки змията Васуки в историята за разпадането на Морето на морето.
Вишну и царя
Строителят на “Ангкор Ват” беше крал, наречен “Суриаравман II”. Узурпател, той дойде на власт през тийнейджърските си години, като убил великия си чичо, Dharanindravarman I, докато караше слон. Надписът казва, че Суриаравман е убил човека “тъй като Гаруда (митична птица) на планински скат ще убие змията”.
Кръвта на Сурияварман щеше да продължи в управлението му; той започна атаки във Виетнам в опит да получи контрол над територията. Той също така направи мирен дипломатически напредък, като повторно отваря отношенията си с Китай.
Той почита бог Вишну, божество, изобразявано често като защитник, и монтира статуята на бога в централната кула на Ангкор Ват. Тази преданост може да се види и в един от най-забележителните релефи в Ангкор Ват, разположен в югоизточната част на храма. Релефът показва глава в хиндуистката история на сътворението, известна като “разбиване на морето от мляко”.
Както пише археологът Майкъл Коу, облекчението “описва как девите (боговете) и асурите (демоните) разбили океана под егидата на Вишну, за да произведат божествения еликсир на безсмъртието” (“ Ангкор и кхмерската цивилизация ” & Hudson, 2003). Учените считат, че това облекчение е едно от най-хубавите произведения на изкуството в Ангкор Ват.
Привързаността на Суриаравман към Вишну е показана и в посмърбленото име, което му е дадено – “Парамавишнулока”, което според изследователя Хелен Легендре-Де Конник означава “този, който е във върховната обител на Вишну”. ( “ Ангкор Ват: Кралски храм ”, VDG, 2001). 
Строителни техники
Изграждането на Ангкор Ват е огромно начинание, което включва кариера, хубава художествена работа и много копаене. За да се създаде ров около храма, бяха преместени 1,5 милиона кубически метра (53 милиона кубически фута) пясък и глина, задача, която изискваше хиляди хора да работят едновременно.
Сградите в Ангкор Ват поставят своите предизвикателства. За да ги поддържа, се използва твърд материал, наречен латерит, който на свой ред е обвит с по-мек пясъчник, използван за издълбаването на релефите. Тези пясъчни блокове се караха в Куленските хълмове на около 30 километра на север. Серия от канали бяха използвани за транспортиране на блоковете до Ангкор ват, показват изследванията . 
Под централната кула имаше шахта, която води до камара, където през 1934 г. археолозите откриват “две кристални и две златни листа далеч под мястото, където е трябвало да бъде статуята на Вишну”, пише Коу, добавяйки, че депозити като тези “духовно” захранващ “храм, тъй като батерията ще осигури енергия за преносимо електронно устройство.”
 
Предназначение
Въпреки че Ангкор Уот е посветен на Вишну, пълната цел на храма е все още обсъждана. Един от въпросите е дали пепелта на Суриаравман II е била погребана в паметника, може би в една и съща стая, където са открити находищата. Ако случаят е такъв, ще даде храм погребално значение.
Елинор Маниска отбеляза, че Ангкор Ват се намира на 13.41 градуса на север на географска ширина и че северно-южната ос на камерата на централната кула е с дължина 13.43 лакътя. Това, смята Манивка, не е случайно. ”В централното светилище, Вишну не само се намира в географската ширина на Ангкор Уат, той също се намира по оста на Земята”, пише тя, посочвайки, че Кхмерите знаят, че Земята е кръгла.
Освен това, в писането си, Mannikka отбелязва дузина настройки на Луната с кулите на Ангкор Ват, което предполага, че тя е изпълнявала важна астрономическа роля. ”По време на дългите и ясни камбодски нощи, когато звездите изпълниха всеки инч от черното небе, астрономните жреци стояха на дългата западна пътека … и записаха движенията на луната срещу кулите в горните две галерии на храм. “  
https://www.livescience.com/23841-angkor-wat.html