Я КАКЪВ Е ЗАВАЛИЯТА
ХУМОР И САТИАР В ЕДНО БР.275
Leave a reply
Category Archives: Архив
Житейски уроци от нашите деца бр.275
Да бъдеш родител – това не означава само да изпиташ най-голямото щастие. Децата пробуждат в нас стремежът отново да преоткрием себе си и да покажем най-доброто, на което сме способни. Заедно с тях, ние израстваме вътрешно и научаваме много житейски истини, например да бъдем по-малко безотговорни и егоцентрични и повече искрени и творчески настроени.
Оказва се, възпитанието е двупосочен процес. През детските очи ние започваме да гледаме по друг начин не само на света, на и на собствените си постъпки и решения. На пръв поглед безпомощните същества ни карат да преосмислим „мъдрите” си възгледи си, в които преди това сме били абсолютно убедени. Това, разбира се, не е никак лесно, но винаги се оказва полезно за нашето личностно развитие.
Завръщане към детството
„Когато кученцето на моя син се изгуби, той беше безутешен” – разказва 38 – годишната Надя. – “В този момент си припомних собственото детство. Колко дълбока и безизходна ми изглеждаше тогава всяка загуба и неудача. Тези спомени станаха повод да му разкажа, каква съм била на неговата възраст.”
Нашето дете ни кара отново да изживеем забравените емоции на своето минало и да погледнем по друг начин на притаените обиди, страхове и огорчения. Това от една страна ни помага да осъзнаем, че неудачите всъщност са ни донесли безценен опит и са ни направили по-силни, а от друга – да разбираме по-добре чувствата на своето дете.
Да отворим очи за чудесата в света
„Както много жени, и аз съм напълно равнодушна към техниката” – споделя 32-годишната Марина. – Но моят син Борис просто обожава всякаква друга строителна техника. По време на една разходка видяхме огромен ярко-червен подемен кран. Той го гледаше с такъв блясък в очите, че и на мен ми се прииска да почувствам неговото възхищение. И тогава видях: как този огнено червен цвят се откроява на фона на сивите сгради и небе и този кран изведнъж ми се стори прекрасен!
Децата ни карат да излезем от уморената си черупка на възрастни и да видим света със свеж поглед. Тогава всичко около нас става по-ярко, живо и чудесно. В този случай малките същества ни водят за ръка по пътя на откривателството и пробуждат желанието ни да играем, мечтаем и творим.
Да станем възрастни
„Докато не родих дъщеря си, аз малко се замислях за утрешния ден” – признава си 29 годишната Мария. – Но сега, когато имам моята Мая, буквално всичко се промени”. Появата на малкото същество изпълва живота ни с нов смисъл и ние сме ставаме загрижени не само за него, но и за самите себе си. „Преди се занимавах с алпинизъм” – продължава да разказва Мария – но сега предпочитам само разходката в планината. Не искам, само заради няколко адреналин, да рискувам живота си и детето ми да остане без майка”.
Така инстинктивното безпокойство за благополучието на нашата рожба, ни прави по внимателни, предвидливи и съобразителни. Вече се стремим да предвидим хода на събитията, за да избегнем евентуалните опасности, което ни прави по-умни и зрели
https://www.hera.bg/s.php?n=980
Таг Житейски уроци нашите деца
За миналото и вечността. История на България в картини бр.675
Васил Горанов. Генерал Гурко поздравява българските опълченци. Илюстрация от книгата
„История на България в картини“ (Софтпрес) събира в едно репродукции на маслени платна от художника Васил Горанов и текст на Христина Йотова. Луксозното издание в голям формат е полиграфическо бижу, предназначено за всяка семейна библиотека. „Изкуството трябва да възхищава“, казва художникът Васил Горанов и допълва: „Най-вече искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите. Българите са красиви, знаещи и можещи хора. Просто трябва да запретнат ръкави и да работят“.
Историческите събития, описани в книгата, са подредени в тематични раздели. Така читателят не научава само сухи исторически факти и години, но вижда връзките и последствията от определени решения, битки и съюзи. „История на България в картини“ се стреми да бъде не учебник по история, а книга за българския дух.
„Без да преувеличаваме, това е една от най-красивите книги на Софтпрес и мислим, че читателите ще го оценят. Тази книга е написана така, че да бъде разбрана от всички: и най-малките, и най-големите. Картините на Васил Горанов говорят на най-разбираемия език на света – езикът на красотата“ – казва Димитър Риков, главен редактор на издателството и отговорен редактор на „История на България в картини“. Следва откъс.
За миналото и вечността
За миналото се говори като за нещо, останало далече, далече назад в годините и вековете и безвъзвратно отлетяло. И няма как да е иначе. Нищо, случило се преди години – дали ще са хиляда, петстотин, преди година-две, или даже днес сутринта – не може да се повтори такова, каквото е било. Дори видяното и преживяното само преди минута вече е отминало. Беше, било е… Минало време.
Но миналото не може да бъде изличено. То живее в паметта ни и се връща при нас като спомени от детството, спомени за срещи и раздели, за успехи и разочарования, за тъжни и щастливи мигове, за места и хора, за приключения и премеждия…
Миналото не отминава безследно. То оставя следи – последствията от нещо, което вече се е случило, от разиграли се отдавна или наскоро събития – без значение дали сме били участници в тях, или просто наблюдатели, или изобщо не подозираме какво и как е станало. А най-важното е, че тези последствия сякаш предначертават пътя ни днес, в настоящето, дори в този момент, защото, искаме или не искаме, няма начин да ги пренебрегнем, когато правим избор и вземаме решение как да постъпим в дадена ситуация – накъде да тръгнем, какво да кажем, кого да подкрепим или от кого да потърсим подкрепа. Изправим ли се пред тях, понякога ги наричаме просто „стечение на обстоятелствата“ – щастливо или неблагоприятно за нас в зависимост от резултата.
Стореното днес утре вече ще е в миналото, но то нито ще бъде изличено, нито ще отмине безследно. Ще остане в паметта ни като повод за гордост или угризения, като вдъхновяващ стимул или напомняне да сме по-предпазливи, умерени и разсъдливи или по-решителни, но при всички случаи като част от житейския ни опит, чрез който трупаме мъдрост.
Така, както е значимо за настоящето и бъдещето на отделния човек, миналото предопределя и съдбата на държавите през годините и вековете. Какви личности са ги водили? Дали са били решителни и прозорливи, или плахи и колебливи? Какви решения са вземали? Добре обмислени и далновидни или прибързани и безразсъдни? Какви събития са белязали пътя им? Как народите им са се справяли с изпитанията? Какво е поддържало жив духа им? От това е зависело тогава, в далечното и близкото минало – зависи и сега дали държавата ще укрепва и процъфтява, или ще рухне, сломена от изтощаващи силата ѝ вътрешни междуособици и раздори или под напора на нагли нашественици. За съжаление, поуките от преживяното често се забравят – понякога поради невежество, понякога поради прекалена самонадеяност. Колко по-хубав щеше да е светът, ако народите помнеха уроците на миналото!
Нека се запитаме дали ние, българите, познаваме историята на България – и славните, и мрачните ѝ страници? Познанието има силата да подхрани самочувствието ни на народ, способен да твори и съгражда, но и да се справя във времена на тежки изпитания
Неслучайно паметта за владетели, книжовници, будни умове, светли, свободолюбиви, юначни и прозорливи личности, за величието и немощта на държавата, за героизма и себеотрицанието на българските воини в битките за защита на Отечеството, за трудните решения на държавниците – правилни или не, се предава от поколение на поколение.
И не е случаен интересът към миналото ни на бележити наши творци, посветили се на художественото слово – писатели, поети, драматурзи, на изобразителното изкуство – художници, скулптури, на музиката – композитори и изпълнители. Техните творения, вдъхновени от историята на България, ни пренасят назад във времето и с невероятна сила предизвикват въображението ни. Благодарение на него образите на бележити личности, пресъздадените сцени или събития от миналото, до които се докосват сетивата и съзнанието ни, сякаш заживяват в настоящето успоредно с нас в романтичните ни представи за далечните времена. Няма как да не изпитаме гордост и възторг, зървайки прекрасна картина с изображението на цар Симеон Велики, или тръпки на униние, но и преклонение пред паметта на падналите за България, когато четем словата на поета в „Новото гробище над Сливница“!
И тогава просто си казваме, че изкуството е онова вълшебство, онази чудна магия, която запазва миналото, увековечава го, обезсмъртява го, за да достигне до бъдещето, за да не бъде изличена паметта.
Неслучайно паметта за владетели, книжовници, будни умове, светли, свободолюбиви, юначни и прозорливи личности, за величието и немощта на държавата, за героизма и себеотрицанието на българските воини в битките за защита на Отечеството, за трудните решения на държавниците – правилни или не, се предава от поколение на поколение.
И не е случаен интересът към миналото ни на бележити наши творци, посветили се на художественото слово – писатели, поети, драматурзи, на изобразителното изкуство – художници, скулптури, на музиката – композитори и изпълнители. Техните творения, вдъхновени от историята на България, ни пренасят назад във времето и с невероятна сила предизвикват въображението ни. Благодарение на него образите на бележити личности, пресъздадените сцени или събития от миналото, до които се докосват сетивата и съзнанието ни, сякаш заживяват в настоящето успоредно с нас в романтичните ни представи за далечните времена. Няма как да не изпитаме гордост и възторг, зървайки прекрасна картина с изображението на цар Симеон Велики, или тръпки на униние, но и преклонение пред паметта на падналите за България, когато четем словата на поета в „Новото гробище над Сливница“!
И тогава просто си казваме, че изкуството е онова вълшебство, онази чудна магия, която запазва миналото, увековечава го, обезсмъртява го, за да достигне до бъдещето, за да не бъде изличена паметта.
https://e-vestnik.bg/29877/za-minaloto-i-vechnostta-istoria-na-balgaria-v-kartini/
Таг миналото вечността. История България
Пандите са най-застрашените животни бр.275
Високо в гъстите бамбукови гори на мъгливите и дъждовни планини в Западен и Централен Китай живее един от най-редките бозайници в целия свят – гигантската панда. Наричана също само панда, бамбукова мечка или пъстра мечка.
Пандата е най-уникалната мечка в света и макар че от вида й са останали много малко екземпляри, всеки я разпознава. Никой не може да устои на това сладко, пухкаво животно с големи черни очи. Тези пъстри мечки са много добри катерачи и добри плувци ако се налага. Също така са и много срамежливи и затова цветът на козината им е такъв, че трудно да могат да се забележат в гората. В диво състояние са останали само около 1000 панди, което ги прави силно застрашен от изчезване вид.
Пандите не ядат почти нищо друго освен любимия си бамбук – неговите листа и стебла. Понякога разнообразяват диетата си с месо, плодове, цветя, трева и ядки, но бамбукът заема 99 процента от менюто им. Това обяснява защо на почти всички снимки или картинки с панда, я виждаме как яде стръкчета бамбук. Пандите ядат много бързо, но въпреки това извършват тази дейност по 12 часа на ден. Това може да ви се струва тъп начин да прекараш половината си ден, но тези черно-бели мечки имат много основателна причина. Те смилат само около една пета от това, което ядат, а и като цяло бамбукът не е никак питателна храна. Листата са най-вкусните, но и жилави части на това растение и пандата прекарва много време докато ги откъсне и сдъвче. Затова ако една панда иска да е здрава и добре нахранена трябва много да се концентрира върху яденето. Също така трябва да яде и много – тези животни са така устроени, че трябва да поглъщат храна равна на 15 процента от теглото им. Затова и се стремят да ядат колкото се може по-бързо.
Голямата панда достига на дължина 120 -150 см и тежи от 30 до 160 кг. Опашката и е дълга около 12 см. Има отличителна oкраска, като козината и е гъста и мръсно бяла. През плешките и предните крака минава широка черна ивица. Задните крака са черни, има черни петънца по ушите и около очите. Широките и масивни зъби на бамбуковите мечки са специално приспособени за дъвчене и стриване на бамбукови части (главно стръкове). За да откъснат парче от стеблото или листо от това вкусно растение на помощ идват и предните им лапи. Те са така устроени, че между петте “пръста” имат “палец”. Това всъщност е кост, която е обърната срещу останала част от лапата. Тази кост позволява на пандата да задържи здраво бамбука.
Има много видове бамбук, но само два от тях растат на тази височина, на която пандите живеят. Преди време тези мечки са могли да се движат от един планински връх на друг в търсене на храна. Днес обаче, “благодарение” на хората местата, където този бамбук расте непрекъснато намаляват. Хората изсичат горите от бамбук, за да добият повече обработваема земя. С това действие местообитанията на пандите стават все по-малки. Както казахме дивите панди са и много срамежливи животни и затова не могат да ядат бамбук там, където живеят хора. Понякога, когато бамбукът в района обитаван от тези животни изчезне напълно те гладуват и умират, защото не са в състояние да се преместят в друг район, който е заселен от хората. Затова тяхната популация намалява с всяка година. Хората ги застрашават и като ги убиват, заради хубава им черно-бяла кожа.
В момента не само в Китай, а и по целия свят са създадени много неправителствени служби, които усилено работят по този въпрос. Те се опитват да държат хората далеч от бамбуковите гори, а също и да ги поддържат, за да може тези животники спокойно да пътуват от планина на планина и свободно да консумират любимото си и много важно за тях растение.
Много интересна е и историята за откриването на това животинче. Йезуитският мисионер и естествоизпитател Арман Давид открива козина и кости от панда през 1869 г. и ги изпраща в Париж, като дава на пандата името „черно-бяла мечка“. За първи път европейци се срещат с истинска дива голяма панда по време на експедицията на Валтер Щьоцнер от 1913-1915 г. Голямата панда някога е обитавала големи площи в Китай и Бирма, но унищожаването на горите от човека, както и бракониерството, са причина за ограничаване на местообитанията на вида до няколко малки и усамотени бамбукови гори. Те се намират основно в планинските райони в Съчуан в Китай, но също и в съседните области Гансу и Шънси и източния дял на тибетските високопланински области.
Полезни факти за пандата:
Пандите живеят до около 30 години, когато са в плен.
След шестгодишна възраст женските могат да раждат малки.
Раждат по едно или две малки на всеки две години. Около 4 месеца малките сучат само мляко, а след това майката панда започва да ги храни и с бамбук.
Пандите обикновено живеят сами. Събират се за кратко само, за да създадат поколение.
Младите панди остават с майките си до 18 месечна възраст.
Уловена, голямата панда прави маймунджилъци, които се радват на вниманието на случайните зрители. Въпреки това, пандата всъщност в известна степен е сприхава и избухлива.
Китайското правителство си е създало практика да подарява или да дава назаем големи панди на други държави в знак на приятелско отношение.
Су-Лин, първата голяма панда, показана на запад, достига САЩ като бебе през 1936, и до смъртта си през 1938 е една от най-популярните атракции в зоопарка Брукфийлд близо до Чикаго. Две други големи панди — една мъжка и една женска — са подарени на САЩ от китайското правителство през 1972. Те са настанени в националния зоопарк във Вашингтон. Оттогава насам още няколко зоопаркове са получавали панди.
Китайците са разрешили само 40 панди да напуснат родната им земя.
https://www.az-deteto.bg/pandite-sa-nay-zastrashenite-zhivotni/10941/view.html
Таг Пандите най-застрашените животни
Посоката на еволюцията бр.275
Посоката на еволюцията – телоса на Космоса, не е случайна вероятност, а указва посока. Принципът на ред от хаоса, както често се казва. С други думи – тласък към по-голяма дълбочина. Случайността е съкрушена, появява се значение – вътрешната ценност на Космоса се увеличава с всяко разгръщане. Еволюцията има широка и обща тенденция да се движи по посока на: увеличаваща се сложност, увеличаваща се диференциация -интеграция, увеличаваща се организация-структуриране, увеличаваща се относителна автономия, увеличаващ се телос.
Това не означава, че регресът и разпадът не се появяват, напротив -разпадът е една от четирите способности на всеки холон. И не означава, че всяко краткосрочно развитие, трябва да следва тези посоки. Еволюцията повече криволичи, отколкото напредва. В дългосрочен план обаче, тя има определен телос, определена посока. Основната движеща сила на еволюцията е да увеличава дълбочината. Това е себетрансцендентният „нагон“ на Космоса – да отиде отвъд мястото, на което е… като включи станалото преди и да увеличи дълбочината си. Колкото по-голяма е дълбочината, толкова по висока е степента му на съзнание. Съзнание и дълбочина в случая са синоними.
СПЕКТЪР НА СЪЗНАНИЕТО
Има спектър на дълбочината, Спектър на съзнанието. Съзнанието е равнозначно на онова, което е дълбочина отвътре. Дълбочината е навсякъде… което означава, че и съзнанието е навсякъде. Духът е навсякъде. И с увеличаване на съзнанието, Духът все повече се пробужда. Да се каже, че еволюцията създава все по-голяма дълбочина, означава да се каже, че тя разгръща все повече съзнание.
Духът се разгръща с всяко ново трансендиране, което той освен това обема в собственото си съществуване на нов етап. Трансцендира и включва, предизвиква и прегръща, създава и обича, Ерос и Агапе, „разгръща“ и „обема“. Тъй както Вселената има посока, самите ние имаме посока. Има смисъл в движението, вътрешната ценност в прегръдката.
Както казва Емерсън, ние лежим в скута на огромна интелигентност, чийто друго име е Дух. Има една тема, която е гравирана в изначалното лице на Космоса. Има модел, написан на стената на Нищото. Има смисъл във всеки негов жест, грация във всеки поглед. Ние – и всички същества като такива – сме потопени в този смисъл, носим се по течението на внимателна и фундаментална ценност, крайно значение, вътрешно съзнание. Ние сме плът и кръв от тази необятна интелигентност, този дух в действие, този творящ Бог.
Не е нужно да мислим за Бог, като за някаква митична фигура извън постановката, която ръководи представлението. Нито пък трябва да си го представяме просто като някаква иманентна Богиня, изгубена във формите на собственото си сътворение. Той е иманентен в самият процес, преплетен е в самата тъкан на Космоса. Духът е навсякъде трансцендентен на собствените си творения и във всеки момент пораждащ нови. Духът в нас е поканен да започне да осъзнава себе си. Дълбочината се увеличава от подсъзнание към себе съзнание към свръх съзнание по пътя на собственото си шокиращо осъзнаване – в крайно единЕние със сияйното Всичко.
Какво мислите? Налудничаво ли е това? Мистиците и Мъдреците луди ли са? Защото всички те ни разказват варианти на една и съща история? Историята на пробуждането и откриването, че вие сте едно с Всичко по безвременен вечен и безкраен начин. Въможно ли е еволюционната последователност наистина да е от материя към тяло -разум-душа-до Дух, всяко от които трансцендира и включва, всяко от които да е с по-голяма дълбочина, по високо съзнание и по-широка прегръдка. И на най-висшите етапи от еволюцията може би – просто може би -съзнанието на човека наистина докосва безкрайността -цялостната прегръдка на целия Космос – Космичното съзнание, което е Дух, събуден за истинската си природа.
Е, най-малкото е правдоподобно. Кажете ми тази история, пята от Мистици и Мъдреци по целия свят, по-луда ли е от историята на научния материализъм – а именно, че цялата тази последователност е приказка, разказвана от идиот, пълна с празни думи, неозначаваща абсолютно нищо. Коя от тези две истории звучи абсолютно побъркано.
И ми кажете какво мислите? Аз смятам, че Мъдреците са растящият връх на тайния импулс на еволюцията… Мисля, че те яздят ръба на светлинен лъч, който се е впуснал към среша с Бога. Мисля, че те са потопени във Всичко и Космосът пее с техните гласове, а Духът грее през техните очи… И в това изумяващо осъзнаване гласът на Мъдреца става ваш глас, очите му стават ваши очи и сте запалени с огъня на едно ново съзнание… Разпознавате лицето си в огледалото на Космоса. Вашата идентичност е наистина всичко и вие вече не сте част от този поток, а сте този поток с Всичко, разгръщо се не около вас, а вътре във вас. Звездите вече не светят ей там, а тук вътре. Свръх нови се появяват в сърцето ви и слънцето свети вътре в съзнанието ви. Трансцендирате всичко и прегръщате всичко.
Цялата игра – този кошмар на еволюцията – е незавършена и вие сте точно там, където сте били преди началото на представлението. С внезапния шок на крайно очевидното да разпознавате Първоначалното си лице – лицето, което сте имали преди големия взрив, лицето на крайната Празнота, усмихващо се като цялото създание и пеещо като целия Космос. То е цялото недовършено в този първичен поглед и всичко, което е останало, е усмивката и отражението на Луната в тихо езеро късно вечер в кристално ясна нощ.
Из “ Кратка история на всичко“, Кен Уилбър
Изображение: https://pixabay.com/
Таг Посоката еволюцията
Учени с нова теория защо Меркурий се свива бр.275
Учените отдавна подозират, че Меркурий активно се свива в продължение на милиарди години, но нови изследвания показват, че този процес може би все още продължава, оставяйки след себе си пукнатини.
В есе за The Conversation планетарният учен Дейвид Ротери, професор в британския Open University и съавтор на нова статия, публикувана в списание Nature Geoscience, обяснява, че пукнатините по кората на Меркурий може да са резултат от продължаващото охлаждане и свиване на планетата.
От 70-те години на миналия век учените разполагат с телескопични доказателства, че кората на Меркурий се е свила поради вътрешно охлаждане и е създала набръчкани хребети, известни в науката като “белези”. Тъй като през последните 3.8 милиарда години планетата се е свила с приблизително общо около 8.8 мили в диаметър, пукнатинуте са се образували, както описва Ротери, като тези, които се появяват върху стара ябълка.
За да проверят дали Меркурий все още се смалява, Ротери и докторантът от Open University Бен Ман насочват вниманието си към друга географска характеристика на най-близката до Слънцето планета: “Това са малки прорези в задната част на хребета, подобен на белези, които очертават повърхността на планетата.
Грабените, които обикновено са дълги малко повече от половин миля и дълбоки по-малко от 300 фута в сравнение с високите до 1.25 мили набръчкани хребети, върху които се намират, се появяват, когато хребетите се разтягат вследствие на “Меркуриевите трусове”, и приличат на пукнатините, които могат да се появят, ако се опитаме да огънем парче препечен хляб, както умело илюстрира Ротери.
Британският учен, разбира се, говори в планетарен мащаб – повечето грабени се оценяват на по-малко от около 300 милиона години, което е малка част от около три милиарда години, откакто са се образували бръчките на Меркурий.
Между 2011 г. и 2015 г. сондата MESSENGER на NASA изпрати снимки на стотици възможни грабени и на 48 бразди, които със сигурност са имали грабени, след като обиколи Меркурий. След появата на тази сонда учените започнаха да се чудят дали Меркурий все още не се свива, а както NASA отбеляза в публикация от 2017 г., някои грапавини може да са на възраст едва “50 милиона години”.
Учените се надяват да научат повече за явлението благодарение на мисията на европейската и японската сонда “БепиКоломбо”, която беше изстреляна през 2018 г. Космическият апарат е прелетял два пъти покрай планетата и трябва да пристигне обратно на Меркурий през 2026 г. Тогава той ще може да направи снимки с по-висока резолюция от MESSENGER, за да провери дали 244-те “вероятно” грабена са това, което изглеждат.
Това би могло да даде на учените много по-подробен поглед върху явлението и може би да заключи веднъж завинаги дали най-малката планета в Слънчевата система все още е сеизмично активна – и следователно продължава да се свива като стара ябълка.
Тези сравнително малки пукнатини, които според изследователите биха се изгладили, ако бяха толкова стари, колкото самите скалпове, накараха Ман и Ротери да смятат, че Меркурий все още се свива.
“Тъй като има толкова малки структури”, каза Ротери пред Insider, “те не биха оцелели много дълго”.
Снимки: NASA
https://hicomm.bg/space/ucheni-s-nova-teoriya-zashcho-merkurii-se-sviva.html
Таг Учени нова теория Меркурий свива
ПРИМЕРНИ СТРАТЕГИИ БР.275
УВАЖАВАМ ВСИЧКИ ГЛЕДНИ ТОЧКИ
Учителят създава среда в класната стая, в която се подхожда с уважение към всяка идея.
-
Учителят и учениците работят заедно, за да създадат учебна среда, която приветства и цени различни гледни точки и мнения.
-
Учителят показва как се общува уважително с личния си пример.
НАСЪРЧАВАМ ДИСКУСИЯТА
Учителят ангажира учениците чрез общуване и сътрудничество, които подпомагат учебния процес.
-
Учителят редовно предоставя реални възможности на учениците да допринасят към учебния процес като споделят идеите и мненията си.
-
Учителят използва интерактивни методи като работа по групи (в които са включени деца с различно ниво на владеене на материала), уроци или учебни дейности водени от ученици (реципрочно преподаване), съвместно решаване на проблеми и даване и получаване на обратна връзка от съученик.
ТЪРСЯ ОБРАТНА ВРЪЗКА
Учителят търси и цени мнението на учениците си за техните преживявания по време на учебния процес.
-
Учителят дава възможност на учениците да определят аспекти от това, което учат.
-
Учителят търси идеи и обратна връзка от учениците за дейностите и процедурите в класната стая.
ПОСЛАНИЕ КЪМ УЧЕНИЦИТЕ:
“Аз търся, приветствам и уважавам твоите идеи и обратната ти връзка.”
ПРИМЕРНИ ВЪПРОСИ, КОИТО ИЗМЕРВАТ ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ТАЗИ СИЛА, ОТ УЧЕНИЧЕСКОТО ИЗСЛЕДВАНЕ (за различни класове)
-
Моят учител е много добър слушател, когато децата разговарят с него/нея.
-
Моят учител иска да споделяме мислите си.
-
Моят учител ни дава време да обясним идеите си.
ПРИМЕРНИ СТРАТЕГИИ
Опитайте се да приложите преподавателски стратегии като тези в класната си стая:
-
Установете и илюстрирайте очаквания за уважително общуване в класната стая, особено в конфликтни ситуации. Попитайте, например, учениците си как изглежда, звучи и те кара да се чувстваш уважителното общуване.
-
Използвайте дискусии в работата на учениците по групи или когато класът работи заедно като част от учебните дейности.
-
Дайте възможност на учениците да споделят мнението си относно как да организирате конкретни учебни дейности или как да подходите при разрешаването на противоречия в класната стая.
-
Помолете учениците да дадат обратна връзка един на друг относно това до каква степен работата им отговаря на установените критерии.
https://prepodavame.bg/prakticheski-narachnik-za-podobryavane-na-ucheneto-i-prepodavaneto-sedemte-sili-na-uchitelya/.
ТЯГ ПРИМЕРНИ СТРАТЕГИИ
СТАРИТЕ ЗАНАЯТИ БР.275
Резбарство:
Проявления дърворезбата намира както в църковната архитектура и вътрешно оформление — иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, така и в дома и бита — резбовани тавани, мебели, сандъци, дървена посуда, бастуни, хурки, кобилици. Типични за дърворезбата декоративни мотиви са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви като розетката, слънчогледът, лозата, дъбовият лист, „дървото на живота“, животински изображения като лъвска глава, грифон, змия, орел, паун, славей.
В периода на Българското възраждане се развиват няколко художествени школи, известни с дърворезбата си: Дебърска художествена школа, Банска художествена школа, Самоковска художествена школа, Тревненска художествена школа, Калоферска резбарска школа. В годините след Освобождението дърворезбата запада, тъй като не успява стилово да се свърже с новите тенденции в архитектурата, и се пренасочва към дребните форми — цигарета, албуми, по-рядко мебели.
Ножарство:
Ножарството е един от най-рано обособените железарски занаяти с няколко центъра: Габровско, с. Шипка (Казанлъшко), с. Костенец (Ихтиманско) и др. Изработвани са саби, ятагани, бръсначи, ножици. Произвеждали са се над 150 вида ножове, като наименованията им произлизали от формата на изделието: кулаклии – дръжката на ножа завършва във формата на уши; сойки – наподобяващи птицата сойка; бабичици – употребявани само от баби – акушерки; балакчийски – рибарски, чобански и др.
Ножарската работилница се е състояла от ковачница, където е разположено огнището и духалото, нужни за обработка на металите и второ помещение – изкарвалня, използвана за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката, ножът се е заточвал на точило. Особеност при ножарството е това, че освен метала, майсторите обработвали рога, кости и дърво за дръжки. С тях те предавали изящество на студения метал.
Мутафчийство:
В нашите земи започва да се упражнява след падането на България под турско робство. То е особен вид тъкачество с козинява прежда, изпридана с няколковретенен чекрък. Тъканите от козина се изработвали на отвесен стан и са предназначени за чулове, дисаги, постелки, чували, торби, колани за добитъка и др. Мутафчийството се упражнявало на много места в България, но най-добре било развито в Панагюрище, Копривщица, Казанлък, Трявна, Севлиево, Устово, Ксанти, Гюмюрджина и пр. Технологичните етапи при производство на козиняви изделия са:
Требене – с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала.
Разбиване на козината – върху дървена дъска са забити 4 колчета на разстояние едно от друго. За всяко колче се завързват памучни въженца с дължина 2 м. Противоположните им краища се свързват заедно в лескова пръчка. Козината се разстила под вървите и при биене тя се разбива (разчепква).
Предене – то се извършва на чекрък. Майсторът слага под лявата си мишница “вулията” – кожена торба със свита на къделя козина. Превързва се през кръста с кожен колан “черкез”, който се закача на трансмисионното въже, задвижващо чекръка. При движението си назад майсторът преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват.
Тъкане – при този занаят тъкането се извършва на вертикален стан. Набиването на основата се прави с тарак, отварянето на устата – чамшира, а изпъването на плата – чрез метит.
Две са основните шарки използвани при украса на козинявите изделия – “миши учишки” и “котешки зъбки”. Другият ефект при тъкането се получава от съчетаването на естествените цветове на козината – бяло, сиво, кафяво и черно.
Сграфито керамика:
Българите възприемат сграфито керамиката през XII в. чрез посредничеството на Византия, която от своя страна я заимства от Близкия изток броени десетилетия по-рано. Сграфитото е техника за украса на глинения съд, която включва няколко етапа. Първият от тях е покриването му с бяла или бледорозова ангоба. След засъхването й ангобата се гравира с желаните мотиви и орнаменти и съдът се изпича. Най-накрая се прави покритие с прозрачни и цветни глазури, като предметът минава повторно през пещта.
В средновековна България, за разлика от другите страни, сграфито керамиката няма елитарен характер. Въпреки високите си функционални и естетически качества тя се среща в изобилие както в царските дворци, така и в селските домове. Нещо повече: хората я използват не само на трапезата, а и за украса по стените на помещенията – както постъпват и днес ценителите и колекционерите.
Калайджийство:
Занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня – джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.
В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.
