Category Archives: ПАМЕТТА НА ПОКОЛЕНИЯТА

Реч на Никола Генадиев: Величието на България

Реч на Никола Генадиев пред Народното  събрание, 1906 г.

Публикуваме една кратка и въздействаща реч на д-р Никола Генадиев, произнесена през 1906 г. в Народното събрание.

„…Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.

Хора малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледа си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката.

Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж.

Това е величието а България!

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазар в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк и който краси нашето отечество.

Това е величието на България!

София - Орлов мост в началото на 20-и век

Преди 30 години българинът – обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес, свободен, забогатял, българинът завладя земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение.

Това е величието на България!

Преди 30 години българският земеделец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвиваше нуждите си. Днес земеделието е в пълния си разцвет, дейността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшава със съоръжения и с хубавите си плодове.

Това е величието на България!

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството.

Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Хаджи Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева.

Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред удивлението на приятели и врагове.

Това е величието на България!

И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако се увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов, щото да ми помрачи разума?

И това е величието на България!

Речта е произнесена по време на дебати в ХІІІ-то Народно събрание през 1906 г., като отговор на изказване на народния представител Теодор Теодоров. Речта е посрещната с бурни ръкопляскания от народните представители. Мнозинството от народното представителство е на управляващата Народнолиберална партия, партията на Стефан Стамболов, чийто председател тогава е Димитър Петков.

Никола Генадиев е роден в Битоля на 19 ноември 1868 г., син е на българския просветен деец Иван Генадиев. Дядо му Генадий Велешки е митрополит на Охрид, Дебър, Велес и Битоля. През 1876 г. семейството му се премества в Пловдив. През 1885 г. завършва пловдивската гимназия като частен ученик. Учи право в Брюксел, завръща се в България и работи като журналист и адвокат.

От 1892 г. Никола Генадиев е част от Народнолибералната партия, многократно е избиран за народен представител, бил е министър на правосъдието, на търговията и земеделието. Народнолибералната партия е имала двама авторитетни водачи – Стефан Стамболов и Димитър Петков. И двамата загиват, покосени от изстрелите на наемни убийци. През 1907 г. Никола Генадиев, министър на търговията и земеделието, ген. Михаил Савов, военен министър и Лазар Паяков, министър на финансите са заедно на разходка с министър- председателя Димитър Петков, когато млад мъж застрелва Димитър Петков на бул. „Цар Освободител”, Никола Генадиев е ранен в ръката от убиеца.

По-късно Никола Генадиев се включва като доброволец в Балканската война, участва и в Междусъюзническата война. Никола Генадиев е високообразован човек, но се превръща в корумпиран политик и човек. Той е един от политиците, обвинявани във финансови злоупотреби и корупция. Името му е замесено във всички големи финансови афери в края на 19-и и началото на 20-век.

На 17 октомври 1923 г. е застрелян с няколко изстрела на ъгъла на ул. „Кракра” и ул. „Шипка” в София, прибирайки се към дома си.

Източник: nbox.bg; teofrast.blog.bg;

Снимки: revcultbg.blogspot.bg; 168chasa.bg;  programata.bg; aliceswonderland.eu;

http://cao.bg/%D1%80%D0%B5%D1%87-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A/

Генерал-полковник Август Кабакчиев

Резултат с изображение за Генерал-полковник Август Кабакчиев

На 17 май 1914 г. в София е роден Август Христов Кабакчиев.
През 1927 г. емигрира в СССР, където от 4 февруари 1933 до 6 октомври 1944 г. служи в Съветската армия. Завършва Военноинженерната академия „Н. Е. Жуковски“ като инженер-механик във ВВС. Активно участва във Втората световна война. Изпълнява редица авиационни длъжности: началник на моторен цех, инженер по производството в авиоремонтен завод, военен представител в авиационен завод, инженер по ремонта в авиодивизия, заместник-командир по инженерно-авиационната служба на 64-ти гвардейски авиационен полк. Лично участва в летателните и експлоатационни изпитания на самолет Пе-2. Завършва участието си в Отечествената война на СССР като гвардейски инженер-майор в състава на 2-ри прибалтийски фронт в боевете край Рига.
В България се завръща през 1944 г. и служи в Българската армия до 1982 г. Главен инженер на авиацията(1945 – 1954), заместник-командващ ВВС, заместник-началник на Генералния щаб на БНА, заместник- министър на отбраната, заместник-председател на Държавния комитет по планирането.
Извън военното дело Август Кабакчиев е активен общественик и въздушноспортен деятел, председател на Българската авиационна федерация, вицепрезидент на Международната авиационна федерация и член на Международната спортна комисия. Генерал-полковник от запаса. Умира на 6 май 1999 г
http://bgnasledstvo.org/bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%B0%D0%B2%D0%B3%D1%83%D1%81%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%BA%D1%87%D0%B8%D0%B5%D0%B2/

Смъртта на подполковник Стефан Илиев

   героят от „Македонската Шипка“

 Стоян Тачев

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.
През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.
Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.
Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.
Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година въвВидин. През 1887 г. постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.
В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.
ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.
Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:
„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“
С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.
Последната снимка на подполковник Илиев
– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.
Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.
Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.
На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.
https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/

Шейновец е първият българин

 

  полетял нощем на реактивен самолет, а именно Ген.-полк. Симеон Симеонов

Първият български пилот, полетял нощем на реактивен изтребител, е генерал-полковник Симеон Симеонов /Монката/ родом от с. Шейново Казанлъшко. Невероятно ерудирана личност. Пилот легенда. Той е и първият пилот – кандидат на военните науки. На 36 г. става генерал, а на 48 оглавява бойната ни авиация.
2014г. Росен Плевнелиев награди първите 8 български военни летци I клас. На трима от тях сам закачи ордените „За военна заслуга“, другите 5-има бяха удостоени посмъртно. По всеобщо мнение сред тези, които не доживяха признанието, най-ярка е звездата на ген.- полк. Симеон Симеонов. Малцина обаче знаят, че легендарният генерал е чичо на сегашния началник на отбраната генерал Симеон Симеонов, брат на баща му.
s2И двамата военни пилоти, и двамата извървели сложен път от пилотската кабина до най-високите върхове във военната йерархия. Разликата им е точно 30 г. Симеонов-старши е роден на 9 април 1925 г., а Симеонов-младши – на 25 януари 1955 г. Когато чичото умира само на 50 г., племенникът му е бил в първи курс на военновъздушното училище в Долна Митрополия. „Аз съм Симеон Христов Симеонов, а чичо ми – Симеон Стефанов Симеонов“, разказа началникът на отбраната, както сега казват на началника на Генералния щаб. Имало традиция момчетата в рода да са Симеон, Христо или Стефан. „На мен се пада да съм Симеон, както се е казвал първият син на дядо ми, който умира съвсем млад по време на войнишката си служба“, пояснява племенникът.
По ирония на съдбата Симеонов-старши е първият командир на 19-и изтребителен авиополк, а племенникът му – последният. Любовта на Симеон Симеонов-старши към небето стартира с жестока катастофа. В първите години след Втората световна война той се записва в курсове за летци в Казанлък. Имал късмет, защото е родом от близкото село Шейново.
При първия опознавателен полет обаче му се паднало да лети с опитен пилот на градус. Поручикът току-що се бил върнал от София, където получил висока награда за участието си във въздушните боеве срещу американските и британските летящи крепости по време на войната. Явно във влака се бил почерпил доста добре, защото курсантът, който трябвало да лети, отказал категорично, след като го видял да залита. Шейновецът обаче изобщо не се поколебал и седнал в кабината. Машината била от най-леките, управлявала се лесно. Хвръкнали над Балкана, обиколили Тракийската низина, а като разбрал кое е родното село на младежа, инструкторът току снижил над Шейново. За зла врага обаче закачили висок орех в центъра на селото и се забили в земята. Самолетът се разпаднал от удара, пилотът загинал на място, а младежът уж давал признаци на живот, но пристигналите спасители също го пратили в моргата. Там един от санитарите съвсем случайно доловил леко охкане и веднага извикал лекарите. Върнали Симеонов към живота, а само след година тайно от родителите си младежът кандидатствал в първия випуск на военновъздушното училище.
s330 г. по-късно, в началото на 1975 г. ген.-полк. Симеон Симеонов – вече командващ ПВО и ВВС, заминал на специализация в Москва. Там получил жестоко главоболие, състоянието му рязко се влошило. Лекарите открили тумор в мозъка – на мястото, където получил най-тежката травма при жестоката шейновска авария. На 3 март 1975 г. го оперирали, а след месец се прибрал в България. Настанили го във военния санаториум в Хисаря, за да е по-близо до летищата край Пловдив и родното Шейново. Лечението обаче не вървяло добре. Върнали го в София и на 24 май – друг голям български празник, известният хирург Ганчо Савов направил втора операция. Явно туморът се бил разраснал доста бързо, защото генералът не издържал операцията. Починал в разцвета на силите си. Малко след завръщането си от Москва навършил 50 г.
За Симеонов се носеха легенди. Той бе не само безумно смел пилот, но и командир новатор. През 1953 г. дава идеята 8 млади военни летци начело с него да започнат тренировки за полети в сложни условия. Те стават първите български пилоти първи клас. Нощните полети на летище Граф Игнатиево започнал напук на немотията. Поръчал да купят 16 ветроупорни фенера и сам посочил къде да ги наредят край пистата. После изкарал камионите с най-силни фарове, които да бият в едно по-силно петно. И пръв излетял в нощното небе Когато лично се убедил, че може да се каца в такива условия, разрешил и на другите пилоти да пробват.
Веднъж споделил пред руски инструктор, че в редки моменти по време на нощен полет изненадващо губел ориентация. Руснакът веднага попитал колегите си в Москва и се оказало, че и други пилоти споделяли същото. Спешно била разработена методика за справяне с проблема. Но докато тя достигне до всички, не един или двама летци попадали в нестандартни ситуации, някои успявали да катапултират, а други загивали.
В актива на пилота легенда имало и доста въздушни боеве с нарушители на въздушното пространство, които през 50-те били доста – по 53-55 на година. Увлечен в такова преследване, веднъж Симеонов внезапно установил, че вече е в турско небе. Докато се усетил от двете му страни се лепнали 2 турски изтребителя и го взели на прицел. Командата била: „Кацай на летище Одрин или ще стреляме!“ Българинът се поколебал, но все пак насочил машината към летището. Имал късмет, че отскоро летял на нов МиГ-17 с усилен двигател. Дали турците са знаели това – не е ясно. Симеонов пуснал колесника, убил скоростта и гумите леко се плъзнали по пистата. Заради по-високата си скорост турският ескорт профучал напред, доволен от изпълнението на задачата. В това време българинът, вместо да кацне, рязко вдигнал оборотите, изстискал цялата мощ на двигателите и изчезнал в близките облаци. След време, когато за случката се разчуло, Симеонов- младши – тогава ученик, станал свидетел на рядко признание. По време на семейно тържество съпругата на друг пилот внезапно попитала генерала дали в легендата има някаква истина. Командващият авиацията помълчал и казал: „Момчето наистина е кацало там“. Нито дума повече. Без да обяснява кое е момчето и къде е това „там“.
Упорита, нестандартна личност, човек, който не се интересува от хорските приказки. Заради това, че дръзнал да се разведе с първата си жена, го наказали с понижение в длъжност. От командващ авиацията на ВВС го върнали на предишната длъжност командир на 10-и САК (смесен авиокорпус). В Политбюро обаче му гласели по-жестока брадва. Лично Цола Драгойчева предлагала да го уволнят изобщо от армията. Тогавашният военен министър Добри Джуров обаче го защитил.
Негови са думите: „Аз не си представям ВВС без генерал Симеонов“
Страшно много проблеми на авиаторите създал ген. Славчо Трънски, който по едно време бил назначен за командващ ВВС без да има и понятие от авиация. Бившият партизански командир бил доста сприхав и гледал в подчинените му войски да няма произшествия, а дали пилотите се развиват в професионално отношение не го интересувало. Веднъж посред сложни тренировки в Граф Игнатиево Трънски вдигнал лют скандал. Косите му буквално настръхнали, като видял какви фигури изпълнява млад пилот току-над летището. „Веднага спрете това, ще се разбие!“, изкрещял генералът. „Не, няма да спрем, това е истинската работа на военния летец – да се готви за най-сложните полети“, опонирал Симеонов. Заради непокорството му дори го подозирали, че в момент на афект може да духне зад граница.
Легенди се носели как уж веднъж по време на полет рязко сменил курса и поел на юг. И как на всеки 5 минути началството му сваляло по една звезда. Когато обаче обърнал и поел обратно към родното летище – пак на всеки 5 минути му възстановявали по една отнета звезда. „Това са глупости, измислени от любители на слухове“, коментира племенникът Симеонов.
За цял живот той запомнил следните думи на своя чичо: „Със самолета трябва да се говори на вие“. Как на вие, била първата му реакция, та това е неодушевен предмет, машина?s4! Симеонов-старши внимателно обяснил, че машината трябва непрекъснато да се изучава, уважава и пази. Независимо дали си лейтенант или генерал. Авиацията по това се отличава от другите видове въоръжени сили, че командирът не може да лети по карта, както водят бой например в сухопътните войски. Когато командирът лети, го гледат всички. И ако той се приземи тромаво, с какви очи след това ще изисква висок професионализъм от подчинените си?! Симеонов-старши съветвал племенника си всяка свободна минута да посвещава на самолета за т.нар. тренаж. „Затова още като курсант никога не почивах следобед, а бягах при машините и молех техниците да се кача в някоя кабина. Понякога съм заспивал от преумора, но чичо и това допускаше. Важното е да съм в кабината и да боравя с приборите дори насън“, разказва началникът на отбраната.
 http://www.presstv.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/11/30/%D1%88%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%86-%D0%B5-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D1%8F%D0%BB-%D0%BD/

ГЕНЕРАЛ АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ

Петър Карчев пише за него:

„Държанието и усмивката на Протогеров говореха, че е човек с открита душа и честна мисъл… [Протогеров] беше здрав, левент, почти винаги с весело изражение, което с необяснима сила привързваше хората към него.“
Унгарски дипломат Шандор Киш-Немешкейри допълва образа му със следните думи:
„Човек с големи познания, говорещ чужди езици, отлично възпитан, изключително смел, с огромни организационни възможности.“
На 7 юли 1928 година малко преди полунощ, двама мъже вървят по улица „Екзарх Йосиф“ в София. В топлата лятна нощ проехтяват изстрели и двамата падат мъртви. Притичалите минувачи установяват, че убитите са известният български военен деец и един от ръководителите на ВМРО генерал Александър Протогеров и неговият телохранител Атанас Гоцев. Пристигналите полицаи само констатират смъртта на двамата.
Интересна е личността на генерала – той не създава семейство и деца. Масон е – първи председател на Великата ложа на България, основана на 27 ноември 1917 година.
Александър Протогеров е роден в „българския Йерусалим“ – Охрид, на 23 февруари 1867 година. В родния си град учи до втори прогимназиален клас, а през 1881 година заминава за Княжество България, през следващата година вече е сред възпитаниците на Военното училище. Като взводен командир участва в Сръбско-българската война, проявява изключителна храброст и е награден с орден „За храброст“. След войната продължава обучението си във Военното училище и се включва в преврата на 9 август 1886 година, при който е свален княз Александър Батенберг.
Следват 10 години офицерска служба в различни гарнизони. През 1885 година по време на службата му в Русе, оглавява новооснованото местното офицерско братство, част от Македоно-одринската организация, начело с Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК). През същата година започва тригодишен генералщабен курс във Военното училище, а през 1902 година напуска частта си, за да оглави чета в Горноджумайското въстание.
От началото на 1903 година излиза в запас, за да се посвети на делото на македоно-одринската революционна борба, а след смъртта на генерал Иван Цончев става водеща фигура сред „върховистите“. Той е и един от малкото  „върховисти“, които са радетели за съвместни действия между ВМОК и ВМОРО. Плод на сътрудничеството между двете организации е подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Самият Протогеров начело на четата си води неравен бой с турска потеря в Охридско през април 1903 година и е ранен на шест места, оцелелите му другари го докарват до Княжество България и той се възстановява, но не успява да вземе участие във въстанието.
Следва кратък престой в армията и после пак е в запаса в редовете на дейците на комитета. През 1905 година напуска ВМОК и се присъединява към ВМОРО, а на следната година се връща в армията. През 1912 година, вече с чин подполковник, Александър Протогеров за пореден път се уволнява от армията и започва организиране на чети, които да се включат в предстоящата Балканска война.
След обявяването на войната организира и изпраща над 60 чети в тила на турската армия, а по-късно става бригаден командир в новосформираното Македоно-одринско опълчение, в редовете на което се бие и в двете Балкански войни.
След края на Междусъюзническата война заедно с Тодор Александров възстановява дейността на ВМРО. Като член на Централния комитет работи с Младотурския комитет за изнасяне на факти за зверствата на сърби и гърци над българи и турци в Македония прес световната общественост. През 1914 година организира Смесен комитет между ВМРО и Турския комитет, с цел борба с общия неприятел – сърби и гърци.През Първата световна война е един от създателите на 11 пехотна Македонска дивизия, в която е бригаден командир, а после създава Планинската дивизия. През 1917 година е назначен за заместник-началник на Македонската военно-инспекционна област. По-късно ръководи потушаването на така нареченото Топличко въстание в Поморавието.
Активно работи срещу турската пропаганда в Македония в българския тил през същата година.През пролетта на същата година генерал-майор Протогеров е назначен за директор на Дирекцията за Стопански грижи и обществена предвидливост ( С.Г.О.П.), която се занимава с военновременното използване на наличните стопански ресурси през Първата световна война. Независимото му поведение води до конфликт с немското командване и след едно пътуване до Главната Квартира на съюзническото командване в Плес, той подава оставка. През 1918 година генерал Протогеров ръководи отбраната на София и смазва Войнишкото въстание.
Тодор Александров
След края на войната, в края на 1919 година Протогеров попада в затвора, като е сред обвинените за краха на националния идеал. Само след няколко дни обаче успява да избяга и след това с Тодор Александров възстановяват отново дейността на ВМРО. След 1920 година започва и най-активният период на Протогеров като деец на ВМРО- той пътува често в чужбина-среща се с представители на официалните кръгове в Англия, Франция, Италия и Германия и търси съдействие от тях за облекчаване на положението на поробените българи в Македония. Поддържа връзки и с ръководителя на Турция- Мустафа Кемал-Ататюрк.
През 1924 година след преговори с Коминтерна във Виена, членовете на ЦК на ВМРО Петър Чаулев и Александър Протогеров, упълномощени от Тодор Александров, подписват така наречения „Майски манифест“, датата е 6 май. В „Майския манифест“ е прокламирана целта за независима Македония, която трябва да бъде постигната чрез революционна борба заедно с левите сили в Македония.
Реториката на „Майския манифест“ е близка до тази на Комунистическия интернационал. Този ход е оценен като грешка и Протогеров и Александров оттеглят подписите си с декларация на 18 юли 1924 година, но Петър Чаулев не се отказва от подписа си под манифеста. Отдавна съществуващите различия между двамата водачи – Протогеров и Александров, започват да се проявяват все по-често. На 31 август 1924 година на път за конгреса на Серския революционен окръг предателска ръка убива Тодор Александров и телохранителя му Панзо Зафиров. Спътникът им Александър Протогеров е пощаден. Това е преломен момент в неговия живот.
Властта във ВМРО е поета от секретаря на Александров – Иван (Ванчо) Михайлов – Скромния. Ванчо Михайлов бързо разкрива организаторите на убийството на Александров – войводите Георги Атанасов и Алеко Георгиев (Алеко паша), след което младият ръководител организира кърваво отмъщение за убийството на Александров.
Александър Протогеров, Алеко Василев и четници, Петрич, 16 август 1924 година.
На 12 септември 1924 година в хотел „Париж“ в Горна Джумая (Благоевград) проехтяват изстрели, противниците на Старио (Тодор Александров) са убити, в Мелнишко са ликвидирани и физическите му убийци. Протогеров е оставен жив. Съмненията, че е замесен в убийството на Тодор Александров не напускат Иван Михайлов, както и много от дейците на организацията. През февруари 1925 година в пиринското село Сърбиново е проведен конгрес на ВМРО, на който обвиненията към Протогеров се сипят от всички страни.
Въпреки това, той е избран за член на ЦК на организацията заедно с Иван Михайлов и Георги Попхристов. При атентата в „Света Неделя“ той е сред ранените. Влиянието на генерала в организацията намалява прогресивно. Въпреки това той продължава да работи усилено и създава на разузнавателна служба на ВМРО. През юни 1926 година обикаля поробена Македония начело на ревизионна чета.
През 1928 година отношенията между Иван Михайлов и Александър Протогеров се обтягат видимо. В спомените си Иван Михайлов дори отива по-далеч в обвиненията си – нарича Протогеров „Троянски кон“ за превземане на ВМРО отвътре, използван от комунистите. Освен това обвинение, Иван Михайлов посочва и близките връзки между Кимон Георгиев и генерала като сближаване с проюгославски дейци и измяна на делото на организацията. Взето е решение за ликвидирането на Протогеров. В нощта на 7 юли 1928 той е убит.
https://bulgarianhistory.org/alexander-protogerov/

Генерал-лейтенант от запаса Димитър Попов

изтеглен файл (4)Генерал-лейтенант от запаса Димитър Попов е роден на 20 октомври 1929 г. в Брестовица, Пловдивска област. Офицерския си път започва през 1951 г. като помощник-командир на взвод в НШЗО във Велико Търново. През 1960 г. завърша с отличие Военната академия „Георги С. Раковски“, а през 1978 г. – висш курс за ръководни кадри в Московската академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Съветския съюз. Близо 13 години от живота му преминават в първа гранична зона в Звездец като командир на един от най-елитните ни мото­стрелкови полкове. Във военната йерархия стига до командващ Втора армия и е от най-добрите и подготвени български военачалници. Носител е на многобройни държавни и правителствени отличия. Активен член е на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Автор е на книгата „Стръмни пътеки“.

В началото на 80-те години на миналия век НАТО организира на териториите на почти всички западни държави мащабни военни учения и продължи да разполага в различни райони на Европа ракети със среден радиус на действие „Пършинг“ и крилати ракети „Круз“.
В отговор на тези предизвикателства държавите от Варшавския договор проведоха стратегически учения с щабове и войски, в които участваха всички армии от Варшавския договор. Учението на социалистическите армии „Щит 82“ се проведе през есента на 1982 г. То започна на територията на Източна България. Южно от Стара планина действията се развиха основно на територията на тогавашния Бургаски окръг.
Ръководител на учението
бе армейски генерал Добри Джуров. Негов пръв помощник бе началникът на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев, а командващ Първи балкански фронт – генерал-полковник Христо Добрев. Никога дотогава на територията на България не беше се провеждало толкова огромно по мащаби и размах военно учение. Подобно нещо човек може да види само веднъж в живота си. 
Десантната и противодесантната операция се извършиха на плажовете западно и южно от Созопол 96-и мотострелкови полк от Долен чифлик, след като проведе мобилизация, се съсредоточи в района на с. Крапец, където съвместно с десантните кораби на Военноморския флот бяха проведени планови тренировки по натоварване и стоварване на морския бряг.
В състава на морския десант освен 96-и мотострелкови полк от съюзните армии влизаше и 110-а десантно-щурмова бригада от Севастопол с командир подп. Рубльов. Подготовката на десанта по време на прехода му по море се ръководеше от командващия Одеския черноморски флот. Организацията и изпълнението на задачите от десанта след стоварването на морския бряг и контраатаката на силите на противодесантната отбрана в хода на бойните действия бяха възложени на щаба на 16-а дивизия, която командвах по това време. Нейните основни сили и средства – 16-и танков полк, 33-ти мотострелкови полк и един танков батальон от бригадата в Карлово, организираха противодесантната отбрана и контраатаката на големия созополски залив.
В голямата палатка генерал-полковник Христо Добрев организира взаимодействието между родовете войски и видове въоръжени сили. Доложих графика за стоварването на десанта, силите и средствата, огневото осигуряване и задачите на частите. Освен министрите на отбраната от страните на съюзните армии присъстваха членове на Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков.
В открито море се срещнаха корабите на Българския черноморски флот и на десантно-щурмовата бригада от Севастопол. Там се формира бойният ред на десанта. От централната вишка на брега действията на десанта наблюдаваха главнокомандващият на Обединените въоръжени сили маршал Виктор Куликов, началникът на щаба армейски генерал Анатолий Грибаков и ръководителят на учението армeйски генерал Добри Джуров. При стоварването на съветската бригада се получи известно объркване, което изведе маршала от равновесие. Неволно станах свидетел на
неочаквана и необичайна свада
между него и командващия Черноморския флот на Съветската армия.
„Как не ви е срам! – ругаеше го Куликов. – Видяхте ли как безупречно действат българските части? Що за щурмоваци си повел след себе си? Ще докладвам на маршал Устинов, че бригадата ви е неподготвена за подобен десант.“ „Вие нямате право да правите това“ – му възрази вицеадмиралът.“ „Как да нямам право? Аз ви говоря като първи заместник-министър на отбраната. Ясно ли ви е! И в това си качество съм ваш пряк началник“, отговори маршалът. Вицеадмиралът благоразумно замълча.
Десантната операция беше проведена по всички правила на военното изкуство. В продължение на час корабната артилерия, щурмовата и изтребително-бомбардировъчната авиация нанасяха масирани удари по най-важните обекти на противодесантната отбрана.
Заливът потъна в дим. С оглед на мерки за безопасност районът на Атия и Созопол бе обезлюден. Под прикритието на димната завеса, на 300 метра южно от шосето за Созопол, с 18 вертолета бе стоварен десант в състав мотострелкови батальон с цялото му въоръжение и снаряжение. Плаващите бронетранспортьори, на които беше натоварена оперативната група за управление на десанта със свързочните средства, бяха стоварени на 500 метра от морския бряг. На брега застанах с бронетранспортьора пред наблюдателния пункт и от люка на машината докладвах, че
десантът е стоварен успешно
и продължава изпълнението на задачата.
В изпълнение на общия замисъл в района южно от Равнец предстоеше да бъде стоварен крупен въздушен десант от съединение на Съветската армия. Неочаквано в района, където бе планирано стоварването, се появиха гъста мъгла и облаци, които предизвикаха голямо напрежение и съмнение за стоварването на десанта. Междувременно заваля проливен дъжд. Обстановката криеше сериозни рискове за живота и здравето на хората. 74-годишният съветски министър на отбраната маршал Устинов, който палеше цигара след цигара, се обърна към командващия военновъздушните сили на Одеския военен окръг генерал-полковник Павел Кутаков с въпроса „Какво все пак правим?“. Генералът вдигна рамене. Разбирахме състоянието на руския министър. Беше въпрос на престиж представителната част на съветските въоръжени сили да се стовари при изключително неблагоприятни условия. Маршалът наруши мълчанието с думите: „Независимо от лошото време десантът да се стовари.“
Самолетите излитаха от летище Каменец в Северна България. След минути се чу оглушителният рев на самолетите Ил-76, които пренасяха първата вълна на десанта. Като по команда мъглата започна да се разсейва и се разкри смайваща картина. На земята вече бе ешелонът от леки бронирани бойни машини, спуснати с големи парашути, съоръжени с устройства за меко кацане. Бяха повече от сто. Минути след това в зоната на видимия простор се появиха стотици бели парашути, които се приземяваха в непосредствена близост на стоварените преди това бойни машини. За кратко време десантчиците се качиха на спуснатите преди това бойни машини и десантът премина в настъпление на юг.
Два дни след приключването на „Щит 82“ на летище Сарафово се състоя внушителен парад на войските и бойната техника, взели участие в единственото по размах учение на братските армии на територията на нашата страна. Хиляди хора от Бургас и страната аплодираха доблестните воини. Това бе много голямо оперативно-стратегическо учение, на което се проверяваше реалността на определени теоретически постановки и възможностите на войските за тяхната практическа реализация.
 http://epicenter.bg/article/-Shtit-82-beshe-nay-golyamoto-uchenie-v-istoriyata/68345/2/0

Никола Колчев Генев

Никола Колчев Генев е опълченец-поборник, български  офицергенерал-лейтенант, командир на Македоно-одринското опълчение през Балканската(1912 – 1913) и   Междусъюзническата война (1913)

Биография 
Никола Генев е роден на 18 януари 1856 г. в Севлиево. Участва в Априлското въстание като член на революционният комитет в родния си град. Бива арестуван и изтезаван от турците, като по-късно успява да емигрира в Румъния, след което преминава в Русия 
Руско-турска война (1877 – 1878) 
При подготовката на Руско-турска война (1877 – 1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III-а Опълченска дружина. Взема участие в боевете на вр. Шипка.[1] За проявена лична храброст е награден с войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. В края на войната е повишен във военно звание младши подофицер.
Офицер в Българската  
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва първия випуск през 1879 г. На 10 май е произведен в офицерско военно звание подпоручик. По свое желание е разпределен в III-а Пехотна Радомирска дружина (наследила III-а дружина от Българското опълчение). През 1883 г. завършва Стрелкова офицерска школа в Санкт Петербург.
Сръбско-българска война (1885) 
През Сръбско-българската война (1885) капитан Генев е командир на III-а дружина от II- и Пехотен Струмския полк (от 27 септември 1885 г.), както и началник на Трънския отряд. Въпреки малобройния си състав, получава задача да забави Моравската дивизия, насочила се към Сливнишката позиция. Отряда спечелва ценно време, необходимо за допълнително укрепяване и попълване на бойния състав на армията.[2] За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ IV ст.
От 13 август 1887 г. е старши офицер със звание майор, а през 1892 г. От 1893 до 1900 г. Никола Генев е последователно командир на II- и Пехотен полк, на XVIII- и Пехотен Шуменски полк и VII- и Пехотен Преславски полк. От 1900 до 1904 г. е командир на I-а бригада в VI-а Пехотна Бдинска дивизия. На 4 март 1904 г. е повищен в звание генерал-майор. По свое желание преминава в запаса.
Балкански войни (1912 – 1913) 

 

Отличия на генерал-майор Никола Генев. Национален военноисторически музей

През Балканската война (1912 – 1913) генерал-майор Генев се връща в Българската армия. Назначен е за командир на Македоно-одринското опълчение, а от 11 октомври 1912 г. и на Кърджалийския отряд. Участва в бойните действия в Егейска Тракия, които завършват с пленяването на корпуса на Явер паша през ноември с. г. В началото на 1913 г. командваните от него опълченци участват в боевете при Шаркьой, където отбиват голям турски десант.
По време на Междусъюзническата война в 1913 година опълчението води военни действия срещу сърбите при Кочани и Царево село. След края на войната генерал-лейтенант Никола Генев отново излиза в запаса на Българската армия.
Никола Генев е един от офицерите, подписали протестното писмо до цар Фердинанд I против участието на България в Първата световна война(1914 – 1918) на страната на Тройния съюз.

 

Паметна плоча на дома на Никола Генев на булевард „Христо Ботев“ в София

Генерал-лейтенант Никола Генев умира на 12 април 1934 г. в София.
Военни звания 
младши подофицер 1878 г.
подпоручик 1879 г.
поручик 1882 г.
капитан 1885 г.
майор 1887 г.
полковник 1896 г.
генерал-майор 1904 г.
генерал-лейтенант 1912 г.
Награди 
Орден „За храброст“ III ст., 2-ри клас
Орден „За храброст“ IV ст., 2-ри клас.
Орден „Св. Александър“ II, III, IV и V ст. с мечове.
Орден „Стара планина“ I степен с мечове, посмъртно[3]
Войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. / Русия /.
от Уикипедия

Смъртта на подполковник Стефан Илиев

    героят от „Македонската Шипка“

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.
През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.
Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.
Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.
Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година въвВидин. През 1887 г. постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.
В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.
ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.
Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:
„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“
С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.
Последната снимка на подполковник Илиев
– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.
Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.
Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.
На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.
https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/

Смъртта на подполковник Стефан Илиев

   героят от „Македонската Шипка“

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.
През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.
Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.
Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.
Стефан Илиев е роден на 29 юни 1869 година въвВидин. През 1887 г. постъпва във Военното на Негово Величество училище. Воинският му път започва в 3-и пехотен бдински полк като взводен командир, адютант на командира на 2-а дружина, адютант на полка. В началото на Балканската война е командир на 4-а дружина на 15-и пехотен ломски полк. Участва в сраженията при Люлебургас, Тюрк-бей, Татаркьой, Умурча, Чаталджа, край селата Езадин, Ялос, Кули Бургас, Долна махала, Будинарци и Умляно, при височината Хисар, върховете Беяз-тепе и Руен, при езерото Дусердус, Дойранското езеро, реките Вардар и Куглу дере. След Междусъюзническата война е началник на 15-о полково военно окръжие във Видин.
В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.
ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.
Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:
„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“
С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.
Последната снимка на подполковник Илиев
– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.
Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.
Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.
На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.
https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/

Как един пленен български офицер

 спаси знамето на своя полк

 Марио Мишев
 

Тази история от 1918 г., чието начало не е никак славно, ни връща в годините на Първата световна война. Въпреки героичния отпор, даден от български войници, Солунският фронт е пробит при Добро поле, а това поставя края на участието на България в световния конфликт.
Следва унизителното Солунско примирие, подписано на 29 септември 1918 между царството и Антантата. Победоносните български войски трябва да напуснат позициите, за които са проляли кръвта си, и вместо като победители да си тръгнат като победени. Примирието задължава страната ни да приеме едно тежко условие – да остави в плен 100 000 войници, намиращи се на запад от меридиана на Скопие.
Една от войсковите части, попаднала в ръцете на противника, е 19-и пехотен Шуменски полк. Неговата численост е от 3500 воини, а командир е подполковник Марин Куцаров – герой на настоящия разказ. В следващите редове ще прочетете за неговия подвиг, сътворен с една-единствена цел – на всяка цена да бъде спасена светинята на полка – бойното знаме, а по този начин и честта на неговите воини.
Антатата изисква цялото въоръжение, включително и бойното знаме, да бъдат предадени. И докато за подполковник Куцаров лишаването от оръжията няма сантиментална стойност, то съхранявания лично от него символ на полка, не трябва да бъде предаван във вражески ръце.
Марин Тодоров Куцаров е роден през 1873 г. в  Шумен. Произхожда от известната в града фамилия Куцарови. Получава добро образование. На 20-годишна възраст, Марин е приет във Военното училище в София. Следва изкачването му във военната йерархия, така че да се стигне до участието му в трите войници за национално обединение в периода 1912 – 1918 г.
На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“
Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.
На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.
На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.
През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му.
През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.
Бойното знаме на 19-ти пехотен Шуменски полк. Снимка: www.boiniznamena.com
В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.
Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“.
Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г.
Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме.
Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.
https://bulgarianhistory.org/podpolkovnik-marin-kutzarov/