Бившето с.Сотир- днес е с.Храбрино! Името на днешното с.Първенец е било някога Дермен дере,по името на река Дерменка,която минава през селото! После името се променя на с. Фердинандово !Цар Фердинанд е бил там и казал на селяните да поискат нещо от него.Те пожелали да преименуват селото и да вземат неговото име Фердинанд.По-късно,след 1950 година името на селото се променя -с.Първенец!

Емилия Димитрова

ИРИНА КИРИЛОВА

2008 година

Васа Ганчева е дама с респектираща интелигентност. Може би затова дразни посредствените хора и тези, които не могат да постигнат нищо в живота. А ясно е, че неможещите са най- завистливи. На тях все някой им е виновен., при тях стремежът към духовно усъвършенствуване е заменен с критично отношение към всичко.Когато разговарях с Васа Ганчева, тя с готовност се съгласи да даде интервю за вестник „Славей” – Хисаря. Затова и започнах така:

- Васа, ти не си  живяла като обикновените хора. Все пак си дъщеря на дипломат, учила си в чужбина, движила си се в дипломатически среди. Това те е отдалечавало от посредствеността. Направило те е устойчива към нападките на посредствените.

- Приятно ми е вниманието ти към моята личност, но веднага бързам да уточня – винаги съм се отнасяла с неприязън или с недоумение към понятието „обикновени хора”. За мен такива няма. Необикновена може да бъде съдбата, стечението на обстоятелствата, но ние всички всъщност сме „обикновени хора” и тъкмо от такива навсякъде в цивилизацията ни  се създават гражданските общества.  Такава бе и съдбата на моя баща.  Лалю Ганчев бе земеделски лидер, журналист и силна фигура в държавния живот на България, изпратен от властите на шейсетте години в един вид „дипломатическо изгнание” като посланик на България за цяла Скандинавия. Да, вярно е, движих се в кралски и дипломатически среди, но учих много – и език, и история, и теория на театъра и киното в Кралския колеж, бях плътно до баща си  в многобройните преговори – от търговски и туристически до държавнически и правителствени в големи тънкости. За съжаление никога не съм се отдалечавала от посредствеността, която и тогава, и днес владее дипломатическата дейност на нашата Република.

- Винаги си се движила в кръгове, свързани с културата и изкуството. Познанството с толкова много интелигентни хора в държавата непрекъснато те е обогатявало. Коя е личността, която ти лежи най- много на сърцето?

- Моето семейство, впрочем майка ми Надя Ганчева, уважавана журналистка, в последните години от живота си известна като главен редактор на списание „Лада” и баща ми, Лалю Ганчев, както и впоследствие сестра ми, днес проф. Вера Ганчева, и бог да го прости, зет ми, големият български поет Владимир Башев, бяха хора дотолкова контактни, гостоприемни и открити, че ден и вечер не минаваше без невероятни срещи с невероятните хора на нашето общество и на България въобще. Днес аз се радвам на наследството на тези изумителни връзки и в своето предаване „Вкусът на живота”. С радост преоткривам останалите живи страхотни хора  от шейсетте и седемдесетте години на миналия век и ги представям на обществеността с творчеството и мислите им. Разбира се, че фаворит не мога да имам. Та те бяха и са стотици.

- Да , хората те познават като водеща на „Вкусът на живота”, помнят режисьорската ти работа, филмите, които си правила, режисирането на магазинни предавания и т. н. Какво би искала да снимаш сега?

- Все още съм известна като режисьор, а като водеща май тепърва набирам скорост. Работата е там, че нощем сънувам, че снимам. Телевизионната работа е вирус- нещо като СПИН, не дай Боже, в нея основният гъдел е симбиозата между техника, инфорамция и художествено творчество. Изключителен конгломерат, който не се среща в никой друг жанр. Автор и режисьор съм на десетки художествени програми, новогодишни, забавни , образователни, публицистични и културно- обзорни. Последният филм, който направих, бе за Людмила Живкова. Оказа се спорен и публицистично деликатен. Щом ме питаш, ще бъда откровена – снима ми се публицистичен филм, а и хубава развлекателна програма.  Е, там наистина съм майстор и днес сърцето ме боли от заливащата ни пошлост, лишена от смисъл и естетика, за която отиват милиони народни пари.

- Ти си много критична към журналистите.  Какъв е критерият ти за добра журналистика?

- Никога и по никакъв повод не съм била критична към журналистите.  Пет години писах знаменитата си рубрика „телевизионни мистерии” във вестник „Труд”, но никога не съм се смятала за принадлежаща към журналистическата гилдия. Моята „камбанария” бе тази на професионалиста и от тази висока гледна точка съм разглеждала, критикувала или хвалила работата на телевизионерите. Та нали аз съм една от тях? Бедата е, че професионална критика в нито един художствен жанр вече не съществува и днес журналстиката е не само силно политизирана, но и в нея масово участват недозрели и шашкащи с некомпетентността си персони. Невероятна рядкост е да подаднеш в медиите на текст или коментар от всякакъв вид, който да очарова или убеди хората поне в правото си на собствено и меродавно мнение.

- Какво е свободата за теб? Полет на духа?

- Никого няма да изненадам, ако кажа, че днес свободата е липсата на финансови и лични ограничения. Май безсмъртна ще се окаже не демокрацията , а бюрокрацията, корупцията и меркантилността. Битката за оцеляване и ширещата се бедност ужасяват всеки българин, свободата е понятие на духа и на националната всеотдайност, които толкова ни липсват днес. Свободен дух има, когато има национална доктрина, ако не идеи и идеали, поне ясни понятия за отговорност и любов към народа.  Смразяващо е да знаеш, че днес децата ни знаят номера на обувките на Майкъл Джексън или размерите на бюста на Памела Андерсън, а не знаят нищо за Йовков, Вазов, да не говорим за Левски и Ботев.

- Кои допускаш до твоя личен периметър? Стеснява ли се кръгът на приятелството с течение на годините?

- На лични въпроси никога и по никакъв повод не отговарям. Всеки има право на личен периметър.  С моя толкова много се спекулираше, че повече не допускам никой да навлиза в него.

- Миналото лято ти превеждаше от шведски Стриндберг. Какви предложения имаш сега?

- И сега превеждам Стриндберг – необятно е творчеството на този велик шведски автор. Но съм погълната от майсторски трилъри на големи шведски автори като Карин Алвтеген и Йенс Лапидус – много трудни за превод, но професионално икусителни и доставящи ми голямо удоволствие майстори.

- Имаш много почитатели на „Вкусът на живота”. Това носи ли ти онова душевно равновесие, което идва след добре свършена работа?

- „Вкусът на живота”е явно пренебрегвано от ръководството на БНТ предаване, ситуирано в неподходящ за гледане час всеки петък от 15. 15 часа с повторение, представете си!?- в 1.10 часа в понеделник. Дали на личностна основа или по програмна недомислица, но това е факт и без помощта на обществото съм безсилна да се правя с явното пренебрежение към тази така полезна и все пак много гледана програма.

- Както стана дума, аз съм дългогодишен телевизионен  режисьор, но се отдадох на идеята за програма за по- възрастните хора с единствената цел именитите гости, които каня, да бъдат вкарани в златния фонд на БНТ, за да се съхрани словото и образа им за вечни времена. Репортажи от старчески домове, читалища, портрети на известни  възрастни интелектуалци, гости в студио и най- вече телефонни разговори на живо в студиото  правят  „Вкусът на живота” уникална програма и пълнят душата ми с усещането за добре свършена работа. Честно казано не ми е много леко със стотиците писма, имейли и обаждания на телефоните ми, но всяко предаване означава стъпка напред към изпълнение на свещената мисия. „Вкусът на живота” прави много хора щастливи с контакта с духовното, позитивното и доброто в живота.

…Разделям се с Васа Ганчева.Разделям се с чувство на докосване до духовното, което толкова трудно можеш да срещнеш в живота.  И се чудя и мая какъв е критерият за оценка на една личност.  Може би в днешно време, колкото си по- известен, толкова повече врагове имаш,  защото духовното не може да се пипне, то само се усеща, ако имаш антени да го уловиш.

   ЗА ДА ИМАШ ПРЕТЕНЦИИ КЪМ ОСТАНАЛИТЕ

Проф. Андрей Пантев видях на една среща на културните дейци. Беше вече народен представител в 39 –ото Народно събрание. С неговата изтънчена изисканост той по галантен начин се съгласи да разговаряме.

- Професор. Пантев, спъвало ли ви е нещо в живота?

- Спъвало ме е , разбира се! Усещането, че съм незначим, на младини, че съм грозно момче…

- Но вие сте така известен!

- Ааа, често пъти известен, не значи значим! Спъвало ме е усещането, че много добре зная какво мога, когато гледам други образци в моя живот. Спъвало ме е, че не съм бил ничий зет, ничий съпруг, ничий син, ничий блюдолизец, ако това въобще се смята за спъване.  В същото време аз не съм от тези хора, които се вайкат как са им пречели, как са страдали, как  са преследвани…Така или иначе, на мен не са ми пречили. И ако това се приеме за добродетел, аз съм стоял на нивото и на изскванията на такава добродетел.

- Имате ли планове как да подредите жимота си?

- Не. Аз съм разпилян човек. Нищо не е планирано.  Просто съм се развивал по един естествен начин – асистент, старши научен сътрудник, доцент, доктор, професор. Мисля, че не е много срамно на на шестдесет и четири години да станеш депутат. Защото в собствената си професионална зона и сфера няма кой знае какво зашеметяващо повече да направя. Просто съм показал какво мога като историк.

-  А младите, които са в политиката?

- Не мога да разбера онези, които на тридесет години се втурват в политиката, без да са показали какво могат в своята област добре, за да имат претенции към останалите.

- Чела съм за Симеон Радев, че като говорил,  сякаш те заливал със захарен сироп. Бил сладкодумец. Вас радва ли фактът, че залите са пълни и студентите обичат да слушат вашето слово?

- Разбира се, че ме радва! Аз съм суетен човек и суетният признава суетата си.  Ние затова носим пръстени и врътовръзки не за удобство, а от суетност.  Сладкодумието го разбирам по друг начин.  Симеон Радев е бил доста свиреп в епитетите си и това го прави сладкодумец от типа на Христо Ботев и Захарий Стоянов. Техните думи са като шибащи камшици и в същото време вдъхновяващи. А за вниманието на студентите – ласкаел съм се. В крайна сметка това е единствената индикация за моята персонална значимост, за появата ми на този свят, за моя път и за моя жизнен опит.  Смятам се за реализиран човек.

- Ще бъдат ли реализирани младите?

- Зависи какво стои пред тях. Аз имам усещането, че пред мен стои едно страхотно, маниакално, отвратително и брутално преклонение пред успеха, независимо с какви средства ще дойде то.  Ако си хубаво момиче, да си модел или мажоретка. Ако си хубаво момче, да станеш манекен, ако си умно момче да станеш туроператор или собственик на верига от хотели. В най- лошия случай за мъж – преводач. Не зная някоя жена да мечтае да стане Мария Кюри или момче да иска да стане Айнщайн. Не знам някой да изпитва респект от професията на химика, на биолога, на скулптора, освен ако не пише песни от рода на  „Хайде, малката, с теб ще правя свалката!” Така че има една отблъскваща перспектива, че само лесният успех, само подиумният, само пошлият успех означава реализация.  Но в крайна сметка ние не честваме банкери и бизнесмени…

-…а честваме Ботев и Левски!

-  Да, ние уважаваме братята Евлоги и Христо Георгиеви, дали парите си за построяване на Софийския университет, но те не правят и една стотица от Ботев и Левски.

- Като стана дума за Левски, как приемате твърдението на бившия министър – председател Димитър Попов, че Левски е бил несправедливо осъден от турския съд, и е трябвало да бъде заточен?

- Аз уважавам много Димитър Попов, който е доста ерудиран за непрофесионален историк, но въпросът за степените на една съдебна процедура винаги са обект на спорове. Ако приемем, че Левски наистина е значим, че е застрашавал европейска Турция, ние смятаме, че тази мрежа, която създава, е допринесла за рухването на Османската империя. Така че, колкото и да звучи ужасяващо и парадоксално, колкото по- висока и строга е присъдата на Левски, толкова по- голямо е неговото величие.  Ако е бил заточен като Стоян Заимов, а не обесен, мисля, че обесването само по себе си показва, че той е бил реална заплаха, и затова Иван Вазов казва: „О, бесило славно, с кръста само равно!”Едва ли Левски щеше да стане кумир на българската младеж още в първите години след Освобождението, ако беше заточен.

- Професор Пантев, радвам се, че пожелахте да дадете това интервю!

- За мен е чест!

-  Все още ли се заглеждате в хубави жени?

- Никога няма да престана да го правя, освен ако не съм ослепял. И това е един от стимулите на едно мъжко  поведение, на една мъжка кариера. При нас се приема за невъздържано, за неприлично, за похотливо да се възхищаваш на една фигура. Цялата работа е в това, че с тази естетическа красота, която не е заслуга на нейния носител, а на майката и бащата, бога и природата, се кичи с нея този, който най- малко заслужава. Затова винаги на рождения ми ден като ми казват: „Честито””, аз съм отговарял: „Това не е моя заслуга.  Нито раждането, нито смъртта са лична заслуга.”

- Защо рядко се съчетават  естетическата хубост и душевността?

- Да, много рядко има една кореспонденция между естетическа и духовна хубост. Много рядко може да се види това и се приема, че хубавиците и хубавците са кухи хора. Те не са виновни за това. Прекалено от рано са били глезени от тази част на тяхната същност, за да си направят амбицията и труда да сторят нещо друго . Неслучайно ви казвам, че за да съм направил минимална, но реална кариера , то е защото имах усещането, че съм грозно момче, и търсих компенсация да направя впечатление по друг начин – не с красиви очи и с античен профил.

-Тъй като сме на среща, свързана с културното наследство не мога да не ви запитам как приемате изявленията на д-р Божидар Димитров за предадената история?

- Не знам какво е имал предвид моя колега, но това вечно вайкане,че не сме се самооценили, че не са ни оценили отвън, че са ни ограбили, пък ние сме обидената добродетел, е малко изнервящо. В крайна сметка ние сме това, което сме. Ако ние казваме, че не заслужаваме Левски, че Левски не е като нас, тогава с какво право го честваме и величаем? Така че е доста демобилизиращо това понятие – окрадени, предадени, измамени, съюзници, разбойници, американски империализъм, руски експанзионизъм и прочие….В крайна сметка всеки народ заслужава съдбата си, която има.

- Да завършим така!

2003 година. Краят на есента       ИРИНА КИРИЛОВА

Разговор на Ирина Кирилова с Блага Димитров

През 1990 година поетесата Блага Димитрова беше кандидат за народен представител в района на Хисаря, Калояново и Съединение. Това интервю е направено по време на радиопредаване с нейно участие.

- Г- жо Димитрова, благодаря ви, че се съгласихте да участвате в нашето предаване. Защо  избрахте да бъдете кандидат за народен представител в Хисарски район?

- Радвам се, че мога да  говоря сега, а не да викам, както по митингите. Защото не се получава такъв  тесен конткат, както, когато говориш отблизо. Аз бях  поканена да се кандидатирам в София, в квартал „Лозенец”. Сама избрах Хисаря и принадлежащите към него селища. Всяка година по няколко пъти идвам тук. Обичам природата, мекотата на климата, нежността на въздуха.  Хората са приветливи,  пейзажът на душата им е отражение на външния пейзаж. Той е вдъхновил Вазов да напише стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти.”

Наистина тук е райски кът. Надявам се, че срещите и разговорите с местните хора ще носят тази ведрина и топлота, каквато все повече липсва в нашия живот. И наистина през всички села, през които минах, аз срещнах тия ведри лица, усмивки и отворени души. Благодаря им!

- Какво ви харесва у хората от този район?

-Те са открити и откровени,както е отворена равнината им, както е светло тяхното небе. Те говарят с мене без задръжки, без лицеприятие и това е най- хубавото.

- Вие сте човек,  чийто книги се издават в чужбина.  В повече от двадесет страни четат произведенията ви. Бихте ли казали нещо за неиздадените ви книги?

-Те се натрупаха доста много. Десетки ръкописи имам, връщани от издателствата, забранявани от цензурата. Най- ми е мъчно за спряната ми книга, писана в съавторство с моя съпруг – литературния критик Йордан Василев. Това е третият том на книгата за Елисавета Багряна.  В нея има една картина на културния живот на България през тридесетте години и началото на четиридесетте на ХХ век. Също ми е мъчно много, че пиесата „Богомолката” не можа до сега да бъде поставена в никой театър, защото беше забранена. Има и друга пиеса – „Въпроси”, предназначена за телевизията. Тя също не беше поставена, без да се обясни защо е спряна. Имам стихосбирки, които чакат реда си. Една сатирична поема „Кубиада”, една друга поема за отсичането на дърветата в София – „Спомен за тополите”, сатирични стихотворения….Един роман „Урания”, който е фантастичен и в същото време разкрива и много реални несгоди на нашия живот, беше върнат от издателство „Български писател” заради острата критика в него на нашето общество. Очаквам да видят бял свят всички тези произведения. Дано да съм жива! Защото това са все едно рожби, които искаш да видиш излезли и попаднали в ръцете най- после на читателите.

- От Клуба за гласност и демокрация ли започна пътят ви в политиката? Или това беше съчетание на политика и поезия?

- В 1988 година на 8 март точно се създаде Комитет за защита на Русе. Това беше началото за участието на нашата интелигенция в силната съпротива срещу живковизма Аз се включих в първите двеста души, които създадохме този екологичен комитет за защита на Русе. После на 3 ноември 1988 година беше създаден Клубът за подкрепа за гласност и преустройство. Учредителите му бяха осемдесет души – видни професори, писатели, философи, художници – изобщо будната българска интелигенция. Много вълнуващо беше това наше спояване в една обща дейност, с една обща вдъхновяваща идея за освобождаването на България от този непоносим живковски режим.

- А среднощните ви обаждания и връзката ви с радиостанциите на Запад вдъхновяваха ли ви?

-Това беше за мен едно решение, което трябваше да взема просто за един миг. През един спокоен уж ден през ноември 1988 година телефонът позвъни и ми се обадиха от радио „Дойче  веле.”. За първи път в живота си аз чувах глас отвъд границата и трябваше за един миг да реша. Моето решение беше: нямам право да мълча, тъй като Българското радио не ми даваше възможност да кажа своята дума. Щом като ме питат, аз съм длъжна да защитя името на българския интелигент и изобщо на България и да кажа, че ние не спим, ние не сме навели глави под тиранията, че действаме. Това беше моето решение по чехли вкъщи. И от там нататък започнаха да ми се обаждат и от други станции. Следващото обаждане беше от БИ БИ СИ / Лондон/, за което дадох първото си по- голямо интервю с голямо вълнение. За първи път вдигах глас, за да чуят българските слушатели. По- нататък и от радио „Свободна Европа” започнаха да се обаждат. Не е ставало нужда аз да въртя някакви телефони, защото те ме търсиха и аз бях винаги готова да отговоря на въпросите им. Времето го изискваше и колкото и да се противопоставя политиката на поезията, аз смятам, че в тия тревожни и решителни за България моменти политика и поезия за мене бяха едно.

- Наша слушателка пита ще върнете ли незаконно взетите хонорари за възхваляването на сталинизма и комунизма преди десети ноември 1989 година?

-Този въпрос засяга един проблем, твърде сериозен за нашата литература. Аз започнах своето писателско дело като млада студентка още в първите дни след девети септември 1944 година с голям възторг.  Дори стигах до еуфория от свободата . Писала съм  с голяма искреност тия мои първи стихотворения и не се отказвам от тях, защото те са писани с чисто сърце и с чиста вяра. Поезия има, когато човек не лъже и разкрива най- дълбоката същност от своята душа. Но както казва Милован Джилас – „От вярващия става еретик.”Аз от дълбока вяра преживях много разочарования. Очите ми се отвориха и продължавам по същия начин искрено да пиша за това, което животът и възрастта ми откриха. Гьоте казва: „ Змията, ако не си смени кожата, умира.Ум, който не сменя своите възгледи е мъртъв.” Аз не искам да имам мъртъв ум и затова моите произведения отразяват цялостното развитие на съвремнните движения – социални, политически,  икономически. С книгите си един писател не манипулира. Той прсто говори със своите читатели и ако те му  повярват, ще възприемат неговите чувства, неговите възгледи.. Всеки сам при четенето  определя своята позиция.

А за това, дали трябва да връщам хонорарите  на държавата, аз не получавам нито лев хонорали от бюджета на държавата. Възнагражденията на писателя, когато книгите му се търсят, идват от печалбата, от продажбата на книгите. Освен това мои произведения са филмирани и донасят на държавата много валута, защото и двата ми филма, писани по моите романи- „Отклонение” и „Лавина” получиха високо международно признание и награди. Те обиколиха света. Но по едни наши закони на авторите на сценарии не се дава нито цент от получените валути. Така че, ако има някой да ми връща, то трябва държавата да ми върне, но аз няма да държа сметка за това и няма за искам  да ми се връща.  Не за пари се пише, не за пари се работи. Всеки, който с истинска грижа за словото е поел перото, той знае, че не за единия хляб се пише.

- Какво ще правите с доходите си? В швейцарска банка ли ще ги внесете или ще ги дадете на детски домове, пита следващият ни слушател.

- И този въпрос ме смущава не затова какво  ще правя с парите, които ги нямам, а затова , че много се е  развило у нашите хора меркантилното чувство, това пресметливо отношение за пари, за доходи…Това беше насаждано с десетилетия, че интелигенцията получава много пари. Това разделяше хората от полето и заводите от хората на писалищната маса.  Еднакво ценен и еднакво тежък е всеки труд.  Затова нека да не си броим парите. Аз живея в един стар апартамент на моите родители, полуразрушен от бомбардировките, възстановен с техните скромни средства. Аз нямам вила, а  старата ми кола „Лада” служеше през най- тежкия ми период на „Клуба за гласност и демокрация”. Сега пък служи на Съюза на демократичните сили.

- Още един въпрос от телефона: Кога сте била по- искрена – преди да влезете в „Комитета за гласност и демокрация”, или сега?

-         Смятам, че този, който ми задава въпроса, е разгърнал моите книги.  Даже да не ги е чел, щеше да види моето развитие. Имам книги, кито доста преди създаването на клуба разкриват същите възгледи и същото критично отношение към нашата действителност.

- Блага Димитрова е обичан и възпитан човек, казва следващата слушателка и пита как се отнасяте към кандидата за народен представител на БСП за този район Васил Михайлов?

- Моето отношение към моя съперник, уважавания артист Васил Михайлов, е, че той е голям актьор и особено неговия Дантон за мене е незабравим. И напоследък все по- често застава пред очите ми с революционния огън, с мощния си глас и аз си казвам:”Странно защо сме изправени един срещу друг, когато няма какво да делим?” Неговото място е при народа, а не да крепи с огромния си талант рухващата тирания.

- Г-жо Димитрова, това бяха въпросите  про телефона! Да продължим с моите! Кои хора сте имали предвид  за герои в романа „Лице”

- Мога да призная, че този роман е почти документален. Това е съдбата на една моя близка приятелка – Юлия Огнянова и нейния любим, загинал по време на съпротивата срещу фашизма – Петър Богданов. Останалите подробности от романа са наблюдения, изживявания от моя собствен живот. Всичко е документално – изключването на студентите през 1956/ 1957 година с точни съдби, биографии на младежи, на които по този начин е бил пресечен пътят и цялата им биография е била преобърната. Романът затова беше посрещнат на нож от официалната критика. Беше забранен и пратен в „затвора за книги”, където пролежа цели девет години наред с Библията, с „Фашизма” на Жельо Желев, с епиграмите на Радой Ралин и с „Дневника на Богдан Филов”.

-         Кой се страхува днес, г-жо Димитрова?

-         Страхът е толкова дълбоко насаждан в нашия народ, с толкова плашила, със закани, че той трябва дълго време да се изкоренява. Във всеки един от нас  има заложен страх. Аз виждам с голяма радост, че се освобождаваме от страха и от равнодушието, от апатията, вдигаме чела и ще успеем най- после действително да се изправим, да се почувстваме като хора, когато окончателно прогоним страха. Нека да не се заплашваме взаимно, защото това е старата инерция от тия четиридесет и пет години.

-  Вярвате ли, че времето не прощава на никого нищо?

-То е така. Всеки от нас го е изпитал. Особено го изпитват тези, които не са били отговорни там, където ги е поставил животът.

- Разговаряме за поезия и политика с вас като кандидат за народен представител.  Бих искала да изтълкуваме заедно с вас бащиния ви завет: „Мълчание, заредено с дойстойнство.” Необходимо ли е това точно днес?

- Ооо, има периоди, в които мълчанието говори повече от всякакви думи.  Ние преживяваме тежък период и тия, които много викаха и много говориха, сега се срамуват от думите си. А мълчанието, например на Атанас Далчев, и досега ечи в душите ни със своята голяма смелост и голямо човешко достойнство.

- И да завършим с едно ваше стихотворение. Все пак  ние всички ви знаем като поетеса!

- Ще ви прочета „Почти пророчество”, писано през 1977 година.

Ще удари часът на словото, когато съвсем не очакваш.

Ще прогърми правдата,

както пролетен дъжд над ламаринен покрив.

Ще потекат реките на думите нагоре, нагоре,

обратно към извора.

Ще заридаят дърветата

и с отсечени пръсти ще докоснат звездите.

Ще се раздвижат камъните и всеки ще затежи на своето място.

Ще възкръснат цветята и всяко ще въздъхне със своя дъх.

Ще  се разтворят гробовете

и  черепите пробити ще забият като камбани великденски.

И ще се потърси възмездие за всички лъжи.

Но то ще бъде не кръвопролитно,

а  кръвопреливно чрез резеца на словото.

- Благодаря ви! Блага Димитрова- кандидат за народен представител от Съюза на демократичните сили беше наш гост днес, уважаеми слушатели!

Документален запис от 8 юни 1990 година

На Ирина – с най- добро настроение,

Благодарение на вашето умело и топло ръководене на предаването!Благодаря!

Блага Димитрова

8.VI. 1990 г.

Хисаря

По добре късно, отколкото никога

Meglio tardi che mai) 

Чувствам се малко неудобно, все едно да представям: – Гогол, Булгаков или  Марк Твен.

Джованино Гуарески е роден на първи май 1908 – починал на двадесет и втори юли 1968г. Той е италиански  писател, журналист, хуморист и карикатурист!  Известен е по цял свят с разказите си за  дон Камило,  /но не и у нас/.  Екранизирани в пет филма /кооп продукция с Франция, с Фернандел в главната роля, по късно и с Терънс Хил/ които с удоволствие се гледат и днес!  

През 1943, Джованино Гуарески е арестуван и мобилизиран в армията за обида към Мусолини!

За отказ да сътрудничи с нацистите, прекарва две години в немски концлагери  в Полша и Германия!

Известният му манифест от предизборната кампания на 1948 год. е “В тъмната стаичка Бог те вижда …..а Сталин не!”е изиграл ключова роля по време на изборите през 1948.

Обръща изборния резултат и комунистическата партия губи. Това го поставя в черния списък, и обяснява защо е неизвестен у нас.

През 1950 e осъден на осем месеца условно за клевета, срещу държавния глава Луйди Ейнауди.

През 1954 е осъден на година затвор за обида и оклеветяване на държавния глава- Алсиде Де Гаспери. Уплашени от надигащото се обществено  недоволство  власт, имеющите му предлагат амнистия ако се извини, но той отказва!

Отказва дори  да обжалва присъдата и я излежава заедно с натрупването от първата!!! 

Писателят на добрите хора /така го наричат/ се радва на уважението на народа, дори в затвора! Докато Де Гаспери губи позиция под краката си, разболява се, оттегля от поста и умира! /По онова време политиците все още не използват ваксината срещу срам/!

Отказва предложението на папата да работи за Ватикана и осъжда остро реформите в църквата.

Погребението му остава неуважено от представителите на официалната власт!   

Остава най-превеждания по света, най – продаван (над двадесет милиона копия), но и най – обичания италиански автор, на всички времена. /Знам, че звучи малко помпозно, но е точно така/!

За себе си казва:

“Слушам разказите на голямата река, (По) а хората говорят за мен, че колко по остарявам по загубен ставам! Което обаче не е вярно, защото аз винаги съм си бил загубен!”

Kontadin Kremenski- превел

Интервю на Ирина Кирилова

- Защо озаглави изложбата си в Хисаря „Душата ми”?

- Всичките мои действия – добри и лоши са свързани с моята душа. Рисувайки своите картини и стенописи, аз изпитвам една вътрешна потребност.

-Ти си така известен в света с петнадесет стенописи, в частни колекции има твои картини  от Мексико  до Япония!

- Не, не съм световно известен като Христо Явашев. Имам картини в 42 страни във всички континенти, освен  в Антарктика. Съгласявам се, че имам популярност.

- Драго ли ти е, че си почетен гражданин на Хисаря?

- Винаги съм го подчертавал, защото това е родният ми град. Съжалявам само,че родителите ми не доживяха да видят това. Аз го приемам като една обратна връзка на обществото, на почитателите ми, които имат интерес към изобразителното изкуство, към моите картини, но тази награда не ме прави по- добър или по- лош художник. Благодарен съм на тогавашния кмет Вълко Макавеев и сега съм го поканил на откриването на изложбата ми. Десет години по- късно станах и почетен гражданин на Пловдив, което е много по- отговорно.

- Защото си бил директор на галерията, бил си директор на Художественото училище, прославяш Пловдив….

- Повече от 40 години живея, творя и бих казал стъпвам по почвата на един от най- древните градове и затова Общинският съвет ме удостои с това звание. Вероятно са впечатлени от изкуството ми, от петнадесетте награди, които имам.

- Последната ти награда е много голяма и е от петия салон на изкуствата в Националния дворец на културата – София.

-  Да, аз съм вторият носител на голямата награда след Вера Мутафчиева. След мен са „Мистерия на българските гласове”, Филип Кутев и други творци в духовната област.

- Някога Владимир Свинтила те определи като гениален художник не само заради сюжетите на твоите картини, но и заради уникалните ти рамки.  Вдъхновяваш се от старата живопис.

- Първо – аз наричах Владимир Свинтила бачо Владо. Още в 90 – та година той писа в „Поглед” една статия със заглавие: „Не ми се позволява да го кажа”. Там пишеше, че има един художник от Хисаря, който е голям творец, но не му се позволява да го каже. По- късно Йоан Левиев ми каза: „Защо не потърсиш Владимир Свинтила? Вчера на моята изложба вместо да говори за мен, той един час говори за твоето изкуство.” Това ми даде кураж  да го потърся и се роди едно приятелство от пръв поглед. Идваше на откриването на мои изложби, написа няколко очерка и негова оценка за изкуството ми има в един от каталозите ми. Това ми донесе много врагове.

-Той умееше да вниква вътре в душата, което беше много важно.

- Голям ерудит. Имаше странни корени – от Иран, от Персия, а след  9 септември комунистите го изпращат в лагер.

- Вярваш ли, че когато отидеш в света на ангелите, хората на изкуството ще се намерят и  творчеството им съществува горе?

- Душата е нещо много финно като материя. Когато напусне тялото, душата минава през други превъплъщения. Като чета разни открития на учени, нещо се запазва около земята на много финни енергийни потоци, които успяват да напишат нашите преживявания.

- От кога започна да четеш такава литература?

- От 20 – 30 години.

- Имах предвид дали ще се срещнеш със Златьо Бояджиев, с Йоан Левиев…

- Може да направим някаква връзка, но най- напред ще искам да се видя с прадедите си, с прабабите си, за да разбера от къде идва рода ми, с майка ми, с баща ми, с първата ми жена, с дъщеря ми, с бачо Владо… Ако космическият разум има някава задача към моята душа……

- Ще те прероди! Веднъж ми каза, че има картини, които никога няма да продадеш. Още ли държиш на това?

- Съдбата ми показа, че не бива да ги продавам. Излагайки ги на поредица изложби, те не се изкупиха. Аз изтълкувах това като знак, че трябва да останат при мен. Моя мечта е един ден в Марково да стане един малък музей, с мои творби, с миниатюри на жена ми, които тя направи през последните години, и на дъщеря ми Гергана, която много ми липсва. Беше по- интелигентна от мен и аз я използвах като катализотор коя книга да чета. Тя много четеше. Тя знаеше, че това, което направи, е грях, но избра Архангелов ден, за да поеме към света на ангелите.

- С кого ще бъдеш на изложбата в Хисаря?

- С втората ми жена, която е с мен от девет години. Синът ми е зает с внучката ми, която следващата година на първи април ще стане на осем години. През лятото, тя иска да дойде при мен да реди мозайки, да извайва от глина, имам пещ.

- Тя ще ти даде импулс да живееш!

-  Да, тя може да бъде катализатор за мойто творчество.

- Влизаш ли в църкви, кръстиш ли се, вярваш ли, че бог те пази?

- Моя бог е космическият разум. Моят бог е и в мен самия, тъй като нося частица от неговия дух – моята душа. За мен всички жени, които раждат деца, са Богородици, защото тези деца носят частица от божествения дух. Аз отделям вярата от религиите. Ние,хората сме толкова малки, че не можем да осмисляме тези космически закони, които са около нас и вътре в нас. Ролята на хората на изкуството е да очовечат този безкраен космически бог. Аз безкрайно много уважавам християнските храмове, защото съм християнин и дедите ми са християни.

- Пожелавам ти здраве!

 Ирина Кирилова

За да се срещне с мен, Йосиф Петров се беше изкъпал, обръснал, облякъл костюм, сложил папионка и в уречения час седеше на дивана в един от санаториумите на Хисаря.

-  Дойдох на лечение, защото получих оток на десния си крак. Жестоко нещо. И съм много доволен и щастлив, че големият български лекар – д-р Васил Василев, само за една седмица със своята компетентност висока, стъпи на шията на отока.

- Използвахте хумористичния си стил, за да обясните заболяването . Сега към сериозното.

Как трябва да изглежда един български парламент, за да ни уважават европейските страни? С големи политици, с интелектуалци или с хора, които просто знаят накъде и как трябва да вървим?

- Не. С почтени хора. Първото условие е да са почтени, да са честни и по възможност компетентни. Това  за мен са най- важните условия за един общественик. Разбира се, трябва да има и слово, да контактува с хората, да печели тяхното доверие , но не само със слово, а  и с делата си, с цялата си политика. Но кусурът не е в политиците, а е във всички ни, защото наследството е такова. Четиридесет и пет годишното насилие създаде днешното общество. И нашето общество сега е такова, че не знаеш кой кой е, кой какъв е и кой на кого служи и защо служи. Това е нашата национална драма. И дошло е време да започнем да се очовечваме и да тръгнем по пътя на нормалния човешки живот. Ние трябва да станем хора.

- Вашето страдание през годините ли ви научи на толкова мъдрост?

- Аз не смятам, че съм мъдър и не искам да минавам за мъдър. Искам да бъда обикновен човек.

- Като обикновен човек на какво ви научи толкова дългия ви живот?

- Аз от детските години съм един и същ и като човек, и като поет и тематиката на стиховете ми, и поведението ми – всичко е едно и също.

- Как трябва да разбираме демокрацията?

- Демокрацията не е политика. То е състояние на обществото. Демокрацията е човешко поведение, човешко отношение с другите и най- вече демокрацията е великото правило не аз, а другият. За него трябва да мисля, да не го засегна, да не го обидя, да му услужа, да го подкрепя, да беседвам с него, да станем приятели, да го обикна.Това е демокрацията, то не е само политика.

-Толкова са малко хората, които притежават този усет. Вие сте сред малкото такива хора.

- Ние просто трябва да се научим да бъдем добри, обикновени хора, не да ламтим за големство и  властолюбие, слава или много пари.Не! Човеколюбие! Християнството е единствената религия, която се изговаря само с една дума- човеколюбие.Велико!

-Тази ваша философия е в основата на живота ви и в цялата ваша поезия.

-         Да ви кажа подкарах деветдесет и втората и още се мотам между хората. Аз като дете, като юноша и като мъж никога не съм мислил, че ще доживея и до шестдесет години.  А сега подхванах деветдесет и втората и не мога да се нарадвам, че стигнах до тези години, че дишам, че съм жив. Имам едно стихотворение, в което описвам моя живот. Накрая се обръщам към бога и казвам:

Всемогъщи, боже, искам да живея!

Давам ти богатство, злато и имот.

Остави ми, мили боже, само нея,

само нея – глътчицата кислород!

- Тогава няма да ви връщам към онова стихотворение, с което преди няколко години се сбогувахте. Бяхте тъжен и казвахте, че животът си отива и че вие се приближавате към друг, невидян свят. Да погледнем малко по- весело напред! Какво още ви се иска от този живот?

- Ами аз досега се каня тридесет години да мра. От една година се отказах. Не желая вече да  мра, защото това не е моя работа. Това е работа на този, който ми е дал живот. И затова аз ненавиждам, за да не кажа, презирам самоубийците. За мен това е човешка слабост. Те нямат право да се самоубиват, защото този живот не са го създали те.

- Щом сте се отказали да мрете, значи господ ще ви даде още дни. Той обичал тези, които се отказват да умират.

Вие имате много стихове,  в които казвате, че е хубаво да обичаш и да поглеждаш хубави жени. Още ли имате усещането, че човек трябва да се радва на красивото?

- Боже господи! Винаги! Жената е най- съвършеното създание на божеството. Нищо по велико и по- възвишено няма от жената на земното кълбо. Особено съвършена е жената майка. За мен това е светинята на светините Така че, животът е създаден от божеството, за да се изживее. Не да се караме, да вършим глупости, а да го прекараме възможно най радостно и най- мъдро. Аз държа особено на радостта. В моятая поезия на двадесет- тридесет места или се възпява радостта, или се желае страстно.

- Въпреки тежкия ви живот?

- Много тежък. Тригодишна каторга, концлагер без съд и присъда….Ужасно нещо. Но там, в каторгата, също бях радостен и весел. Не за друго, а че съм жив. Важното е да си жив, да дишаш и да се радваш на всяко земно и небесно, одухотворено и неудухотворено. И аз смятам, че всеки човек е длъжен така да се настрои, той сам да организира своите физически и духовни сили и да си изгради една програма. Първото условие е безумна любов, влюбеност в живия земен живот.

- Какъв е вкусът на живота за вас?

- Най- сладкият!

- Сега трябва да ви кажа, че докато ние ,двамата, разговаряме, във фоайето има много хора.

-Така ли? Аз мисля, че сме само  двамата.

- Не, дошли са да слушат и да ви видят. Вие не сте кой да е човек!

- Тогава трябва да им благодаря! Разбира се, най- напред трябва да благодаря на вас! Аз започвам да се смущавам малко. Това стана една непредвидена творческа среща.

- Особена, нали? Ще им кажете ли нещо?

- Безумна влюбеност в живия земен живот. За мен има пет сетива. А може би има други някакви форми на живот, които могат да се усетят не с петото, с петстотин и петото. А бог пък може да се усети, ако имаш 5555 чувства да разбереш какво е божеството. В последно време се разкриха много тайни на битието, много лъчи, за които човечеството не знаеше . И аз, Йософ Петров, твърдя,че в този безкраен свят има само едно човечество, и то е на планетата Земя. Да ви кажа, веднъж разговарях с един физик и аз изразих мнение, че сме единствени в Безкрая. Той ми каза: „ Г-н Петров, може и да има на други места.!” Викам му: „ А защо не ни се обаждат, защо не ни дават сигнал? Ние пуснахме гласа на Валя Балканска и той пътува в този Безкрай. И като звук съобщава, че има човечество едно.”. А той ми отвърна, че може да са се  обадили, но образът и словото да пристигнат при нас след пет милиона светлинни години.Тогава  аз му казах: „Поклон за тези думи.”

- Вие освен, че пишете, и рецитирате много добре. Бихте ли ни казали нещо?

- Добре. Имам два стиха, които ще искам да са последни в следващата ми книга „Избрано”.

Плътта е смъртно уморена.

Повявя тих гробовен хлад.

По воля висша, неотменна,

аз ще напусна този свят.

Ще се завърна ли отново?

Във чудеса не вярвам аз.

След себе си оставям слово.

Смъртта над него няма власт.

Никога няма да забравя Йосиф Петров.В тишината на фоайето невиждащият ни накара да прозрем, че животът ни е прекрасен и ние всеки ден трябва да го обичаме, да бъдем почтени и добри. Ръкопляскания, цветя и сълзи – това е споменът от тази среща. Винаги ще ме топли усещането, че журналистиката ме срещна с него – поета, народния представител, големия човек, една от най- духовно извисените личности на България.

2000 г.

И ЕВРОПЕЙСКИ МИРОГЛЕД НЕДКО ДОНЧЕВ КАБЛЕШКОВ – 1867- 1964 г.

Балканският градец Копривщица, скътан в диплите на планината, недостъпен за турци, е свободолюбиво и будно кътче в поробена България, която пъшка под петвековно робство. Повеят на Балкана ли, песента на птиците ли , липсата на тропот на подковани турски чизми ли, песните на копривщенки ли или сочните чевермета, поляни с руйно вино и люта ракия, – може би всичко това, събрано в многоцветен букет, е в основата на свободолюбивия дух на копривщенеца, неговата страст към науката, готовността му да даде мило и драго в името на свободата – святата и мечтаната. По тихите калдъръмени улички на градеца, вдишвайки прохладния балкански въздух, преди два века тук, в старата Павликянска къща, най- старата в Копривщица, отпреди 300 години, се е родил и живял един човек, който не е знаел, че ще остави сериозен отпечатък върху своето време. Недко Дончев Каблешков, наричан живата съвест на Възраждането, последният български възрожденец. Момчето е трудолюбиво и будно и жените от женското благотворително дружество „Благовещение“ решават да помогнат на него и бъдещия кмет на града, д-р Христо Кесяков, да им дадат път в живота – събират пари и го пращат да учи в чужбина, в Одринското католическо училище. После заминава за Лвов, тогава в Австро-унгарската империя. Учи много и чете много. Завършва правни и политически науки. Пристига в България с многотомни поредици на руските класици в луксозна кожена подвързия. Той е един от малкото дипломирани юристи в Княжество България. Бързо навлиза в лабиринтите на политическите борби. Разочарован е от партизанщината и се отказва от тях. Стамболовистката партия го избира за народен представител. Не се е клел в Хипократ като лекарите, но за него служенето на Човека е висше право и задължение. Решава трудни и заплетени дела. Отдава се на трудната кауза – защита на евреите и печели тяхното уважение. Става приятел с патриарх Кирил и застават начело на борбата за тяхното оцеляване, за което евреите не го забравят никога. Той проучва съзнателно делата си и чете законите и между редовете. Рови се в архивите на Османската империя и разрешава сложни подялби на земи. Когато е на 33 години, му предлагат да стане кмет на Пловдив. „Не съм достоен да седна на стола, където е седял дядо Данов“, с уважение отказва той. Нашумяло делото на тютюнотърговеца Димитър Кудоглу, който съдел държавата. С вещата помощ на адвоката си, Недко Каблешков родолюбивият българин, печели делото и получава милиони левове неустойки. По това време Каблешков е начело на ефорията, управителен съвет на Дома на благотворителността, създаден от Димитър Кудоглу, богат и щедър възрожденец. Парите от спечеленото дело са предадени на управителя на ефорията Недко Каблешков, който ги използва за лечение на бедните, за победа над туберкулозата и други опасни болести. Съветникът в сянка, член на много комитети, който винаги плаче, като разказва за апостола на Априлското въстание Тодор Каблешков, негов втори братовчед. Пише книги за нашите възрожденци. На бюрото му има винаги две книги, „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов и „Война и мир“ на Толстой, негови учебници, със забележки и въпроси по полетата. Любовта му към Русия е безсмъртна . Всяка година на 3 март се качва на върха на Бунарджика и оставя букетче в памет на руските войни. На 95 години, пак е там и възкликва: “Ето, и тази година успях!“ А големците с мерцедесите не успяват… Умира на 97 години. Дядо Недко другарува с емблематичния пловдивски художник Цанко Лавренов, увековечил града ни в своите цветни картини, с поета и писателя Иван Вазов, с обичания от пловдивчани кмет Божидар Здравков, направил много за Пловдив, със Златю Бояджиев и Бараков, с поета Йордан Ковачев, с Алеко Константинов. До края на живота си не може да си прости, че не е успял да склони на фаталния празничен и трагичен ден оркестърът да изсвири едно хорце и да забави писателя, който тръгва към смъртта си. Съдба – не е успял да го отклони от нея. Поетът Иван Вазов по случай седемдесетата си годишнина и петдесетата от своето творчество посещава Пловдив по покана на Недко Каблешков. Минава от гарата по улица „Станционна“ с каляска с лаврови венци под възгласите на пловдивското общество. По негово предложение тази улица приема името на Иван Вазов. Има възстановка на този исторически момент, тази година за четвърти път на шести ноември. В Пловдив в началото на 60-те години се оформя интелектуален кръг, обсъждащ проблемите на своето време. Много често хората се събирали в дома на дядо Недко. Понякога държавата се вслушвала в гласа на интелигенцията, понякога го дискредитирала. Често на бюрото на кмета се намирали писма от Недко Каблешков, който не се страхувал да протестира и да предлага. Протестите му стигали и до София. Интересно е, че властта се вслушвала в неговия глас. А днешното интелектуално общество май го е ударило на дълбок сън… Недко Каблешков работи без пари,“ на ползу роду, “ бори се с упоритите хитреци, които вървят нагоре в обществото и го управляват. Трудна е борбата с модерните байганювци, с мошениците, които в името на парата са готови на всичко. Бай Недко е общественик с жива възрожденска съвест във време на корупция и класова омраза. Бил е председател и в управителния съвет на адвокатската колегия. Под негово ръководство се създава Дружеството на журналистите, в което членувам и аз, и от 1926 до 1936 г. е негов председател. Той е сред основателите на Дружество за помощ на инвалидите, на „Майчина грижа“ в Бойково . Събира и дарява безценни експонати и носии за Етнографския музей. Написва четири книги – едната за земетресението през 1928 г, премирана от БАН, а хонорарът от нея отива в помощ на пострадалите. Новата власт не признава заслугите на братовчеда Тодор Каблешков – бил от чорбаджийски род… Старият родолюбец пише писмо до Вълко Червенков и успява да го реабилитира. По случай стотната му година има тържество в Копривщица, на което дядо Недко произнася пламенна реч. Дори са му изпратили кола за пътуването до там. Дядо Недко е с широка душа. След 1944 г. дарява вилата, гората, залесена от него около нея, огромната му библиотека отива в Пловдивската община, в Градската библиотека, а правната литература е за адвокатската колегия в града. За съжаление, адвокатите замъкват книгите по домовете си. Съдбата на книгите е неизвестна. Каква съдба на световна литература! О, неразумний и юроде, ти не заслужаваш да се наречеш българин!!! Съдба на прост народ и отношение към „буржоазни книги“, дарени от истински аристократ и благородник. Съдба на идеалист и възрожденец в неблагодарно и неподходящо време… За много неща е мислил големият пловдивски възрожденец, само е забравил, че ще дойде и време за пенсия и трябва да се плащат редовно социални осигуровки… Някой се сеща, че като баща на загинал син от трите му сина през Балканската война / учил е право във Франция/ ,му се полагат 30 лева пенсия, с които живее до смъртта си. Даже отделя по някое левче за боички на внучката Елена с художествени наклонности, която става художничка, и по нещо за осемте си внука, неговите „чада“… Много любвеобилен и грижовен дядо. Денем бил зает с обществени дела и нощем проучвал делата. Пише и люлее люлката с плачещото внуче…Любими са му били Райна и Елена… Преди години на сесия на общинските съветници предлагат името му за присъждане на званието Почетен гражданин на Пловдив – посмъртно. Оказва се, че повечето от тях не са чували това име… Неблагодарност… Добре че Директорът на Народната библиотека, Радка Колева, е разказала на безграмотните незаинтересувани общински съветници кой е този човек и какво е направил за града и хората… Край магазин „Метро“ има улица на името на Недко Каблешков. На стената на дома му има възпоменателна плоча. Поклон пред паметта му!!! Нели Бекярова, Пловдив Изпращам ви портрет на Недко Каблешков от художника Перфанов от 30-те години на 20-ти век, представен за пръв път на обществото, паметната плоча на къщата, където е живял и снимка на внучката му Райна Каблешкова, историк, писател на няколко книги за Копривщица.

 Нели Бекярова