Бившето с.Сотир- днес е с.Храбрино! Името на днешното с.Първенец е било някога Дермен дере,по името на река Дерменка,която минава през селото! После името се променя на с. Фердинандово !Цар Фердинанд е бил там и казал на селяните да поискат нещо от него.Те пожелали да преименуват селото и да вземат неговото име Фердинанд.По-късно,след 1950 година името на селото се променя -с.Първенец!
Емилия Димитрова
Разговор на Ирина Кирилова с Блага Димитров
През 1990 година поетесата Блага Димитрова беше кандидат за народен представител в района на Хисаря, Калояново и Съединение. Това интервю е направено по време на радиопредаване с нейно участие.
- Г- жо Димитрова, благодаря ви, че се съгласихте да участвате в нашето предаване. Защо избрахте да бъдете кандидат за народен представител в Хисарски район?
- Радвам се, че мога да говоря сега, а не да викам, както по митингите. Защото не се получава такъв тесен конткат, както, когато говориш отблизо. Аз бях поканена да се кандидатирам в София, в квартал „Лозенец”. Сама избрах Хисаря и принадлежащите към него селища. Всяка година по няколко пъти идвам тук. Обичам природата, мекотата на климата, нежността на въздуха. Хората са приветливи, пейзажът на душата им е отражение на външния пейзаж. Той е вдъхновил Вазов да напише стихотворението „Отечество любезно, как хубаво си ти.”
Наистина тук е райски кът. Надявам се, че срещите и разговорите с местните хора ще носят тази ведрина и топлота, каквато все повече липсва в нашия живот. И наистина през всички села, през които минах, аз срещнах тия ведри лица, усмивки и отворени души. Благодаря им!
- Какво ви харесва у хората от този район?
-Те са открити и откровени,както е отворена равнината им, както е светло тяхното небе. Те говарят с мене без задръжки, без лицеприятие и това е най- хубавото.
- Вие сте човек, чийто книги се издават в чужбина. В повече от двадесет страни четат произведенията ви. Бихте ли казали нещо за неиздадените ви книги?
-Те се натрупаха доста много. Десетки ръкописи имам, връщани от издателствата, забранявани от цензурата. Най- ми е мъчно за спряната ми книга, писана в съавторство с моя съпруг – литературния критик Йордан Василев. Това е третият том на книгата за Елисавета Багряна. В нея има една картина на културния живот на България през тридесетте години и началото на четиридесетте на ХХ век. Също ми е мъчно много, че пиесата „Богомолката” не можа до сега да бъде поставена в никой театър, защото беше забранена. Има и друга пиеса – „Въпроси”, предназначена за телевизията. Тя също не беше поставена, без да се обясни защо е спряна. Имам стихосбирки, които чакат реда си. Една сатирична поема „Кубиада”, една друга поема за отсичането на дърветата в София – „Спомен за тополите”, сатирични стихотворения….Един роман „Урания”, който е фантастичен и в същото време разкрива и много реални несгоди на нашия живот, беше върнат от издателство „Български писател” заради острата критика в него на нашето общество. Очаквам да видят бял свят всички тези произведения. Дано да съм жива! Защото това са все едно рожби, които искаш да видиш излезли и попаднали в ръцете най- после на читателите.
- От Клуба за гласност и демокрация ли започна пътят ви в политиката? Или това беше съчетание на политика и поезия?
- В 1988 година на 8 март точно се създаде Комитет за защита на Русе. Това беше началото за участието на нашата интелигенция в силната съпротива срещу живковизма Аз се включих в първите двеста души, които създадохме този екологичен комитет за защита на Русе. После на 3 ноември 1988 година беше създаден Клубът за подкрепа за гласност и преустройство. Учредителите му бяха осемдесет души – видни професори, писатели, философи, художници – изобщо будната българска интелигенция. Много вълнуващо беше това наше спояване в една обща дейност, с една обща вдъхновяваща идея за освобождаването на България от този непоносим живковски режим.
- А среднощните ви обаждания и връзката ви с радиостанциите на Запад вдъхновяваха ли ви?
-Това беше за мен едно решение, което трябваше да взема просто за един миг. През един спокоен уж ден през ноември 1988 година телефонът позвъни и ми се обадиха от радио „Дойче веле.”. За първи път в живота си аз чувах глас отвъд границата и трябваше за един миг да реша. Моето решение беше: нямам право да мълча, тъй като Българското радио не ми даваше възможност да кажа своята дума. Щом като ме питат, аз съм длъжна да защитя името на българския интелигент и изобщо на България и да кажа, че ние не спим, ние не сме навели глави под тиранията, че действаме. Това беше моето решение по чехли вкъщи. И от там нататък започнаха да ми се обаждат и от други станции. Следващото обаждане беше от БИ БИ СИ / Лондон/, за което дадох първото си по- голямо интервю с голямо вълнение. За първи път вдигах глас, за да чуят българските слушатели. По- нататък и от радио „Свободна Европа” започнаха да се обаждат. Не е ставало нужда аз да въртя някакви телефони, защото те ме търсиха и аз бях винаги готова да отговоря на въпросите им. Времето го изискваше и колкото и да се противопоставя политиката на поезията, аз смятам, че в тия тревожни и решителни за България моменти политика и поезия за мене бяха едно.
- Наша слушателка пита ще върнете ли незаконно взетите хонорари за възхваляването на сталинизма и комунизма преди десети ноември 1989 година?
-Този въпрос засяга един проблем, твърде сериозен за нашата литература. Аз започнах своето писателско дело като млада студентка още в първите дни след девети септември 1944 година с голям възторг. Дори стигах до еуфория от свободата . Писала съм с голяма искреност тия мои първи стихотворения и не се отказвам от тях, защото те са писани с чисто сърце и с чиста вяра. Поезия има, когато човек не лъже и разкрива най- дълбоката същност от своята душа. Но както казва Милован Джилас – „От вярващия става еретик.”Аз от дълбока вяра преживях много разочарования. Очите ми се отвориха и продължавам по същия начин искрено да пиша за това, което животът и възрастта ми откриха. Гьоте казва: „ Змията, ако не си смени кожата, умира.Ум, който не сменя своите възгледи е мъртъв.” Аз не искам да имам мъртъв ум и затова моите произведения отразяват цялостното развитие на съвремнните движения – социални, политически, икономически. С книгите си един писател не манипулира. Той прсто говори със своите читатели и ако те му повярват, ще възприемат неговите чувства, неговите възгледи.. Всеки сам при четенето определя своята позиция.
А за това, дали трябва да връщам хонорарите на държавата, аз не получавам нито лев хонорали от бюджета на държавата. Възнагражденията на писателя, когато книгите му се търсят, идват от печалбата, от продажбата на книгите. Освен това мои произведения са филмирани и донасят на държавата много валута, защото и двата ми филма, писани по моите романи- „Отклонение” и „Лавина” получиха високо международно признание и награди. Те обиколиха света. Но по едни наши закони на авторите на сценарии не се дава нито цент от получените валути. Така че, ако има някой да ми връща, то трябва държавата да ми върне, но аз няма да държа сметка за това и няма за искам да ми се връща. Не за пари се пише, не за пари се работи. Всеки, който с истинска грижа за словото е поел перото, той знае, че не за единия хляб се пише.
- Какво ще правите с доходите си? В швейцарска банка ли ще ги внесете или ще ги дадете на детски домове, пита следващият ни слушател.
- И този въпрос ме смущава не затова какво ще правя с парите, които ги нямам, а затова , че много се е развило у нашите хора меркантилното чувство, това пресметливо отношение за пари, за доходи…Това беше насаждано с десетилетия, че интелигенцията получава много пари. Това разделяше хората от полето и заводите от хората на писалищната маса. Еднакво ценен и еднакво тежък е всеки труд. Затова нека да не си броим парите. Аз живея в един стар апартамент на моите родители, полуразрушен от бомбардировките, възстановен с техните скромни средства. Аз нямам вила, а старата ми кола „Лада” служеше през най- тежкия ми период на „Клуба за гласност и демокрация”. Сега пък служи на Съюза на демократичните сили.
- Още един въпрос от телефона: Кога сте била по- искрена – преди да влезете в „Комитета за гласност и демокрация”, или сега?
- Смятам, че този, който ми задава въпроса, е разгърнал моите книги. Даже да не ги е чел, щеше да види моето развитие. Имам книги, кито доста преди създаването на клуба разкриват същите възгледи и същото критично отношение към нашата действителност.
- Блага Димитрова е обичан и възпитан човек, казва следващата слушателка и пита как се отнасяте към кандидата за народен представител на БСП за този район Васил Михайлов?
- Моето отношение към моя съперник, уважавания артист Васил Михайлов, е, че той е голям актьор и особено неговия Дантон за мене е незабравим. И напоследък все по- често застава пред очите ми с революционния огън, с мощния си глас и аз си казвам:”Странно защо сме изправени един срещу друг, когато няма какво да делим?” Неговото място е при народа, а не да крепи с огромния си талант рухващата тирания.
- Г-жо Димитрова, това бяха въпросите про телефона! Да продължим с моите! Кои хора сте имали предвид за герои в романа „Лице”
- Мога да призная, че този роман е почти документален. Това е съдбата на една моя близка приятелка – Юлия Огнянова и нейния любим, загинал по време на съпротивата срещу фашизма – Петър Богданов. Останалите подробности от романа са наблюдения, изживявания от моя собствен живот. Всичко е документално – изключването на студентите през 1956/ 1957 година с точни съдби, биографии на младежи, на които по този начин е бил пресечен пътят и цялата им биография е била преобърната. Романът затова беше посрещнат на нож от официалната критика. Беше забранен и пратен в „затвора за книги”, където пролежа цели девет години наред с Библията, с „Фашизма” на Жельо Желев, с епиграмите на Радой Ралин и с „Дневника на Богдан Филов”.
- Кой се страхува днес, г-жо Димитрова?
- Страхът е толкова дълбоко насаждан в нашия народ, с толкова плашила, със закани, че той трябва дълго време да се изкоренява. Във всеки един от нас има заложен страх. Аз виждам с голяма радост, че се освобождаваме от страха и от равнодушието, от апатията, вдигаме чела и ще успеем най- после действително да се изправим, да се почувстваме като хора, когато окончателно прогоним страха. Нека да не се заплашваме взаимно, защото това е старата инерция от тия четиридесет и пет години.
- Вярвате ли, че времето не прощава на никого нищо?
-То е така. Всеки от нас го е изпитал. Особено го изпитват тези, които не са били отговорни там, където ги е поставил животът.
- Разговаряме за поезия и политика с вас като кандидат за народен представител. Бих искала да изтълкуваме заедно с вас бащиния ви завет: „Мълчание, заредено с дойстойнство.” Необходимо ли е това точно днес?
- Ооо, има периоди, в които мълчанието говори повече от всякакви думи. Ние преживяваме тежък период и тия, които много викаха и много говориха, сега се срамуват от думите си. А мълчанието, например на Атанас Далчев, и досега ечи в душите ни със своята голяма смелост и голямо човешко достойнство.
- И да завършим с едно ваше стихотворение. Все пак ние всички ви знаем като поетеса!
- Ще ви прочета „Почти пророчество”, писано през 1977 година.
Ще удари часът на словото, когато съвсем не очакваш.
Ще прогърми правдата,
както пролетен дъжд над ламаринен покрив.
Ще потекат реките на думите нагоре, нагоре,
обратно към извора.
Ще заридаят дърветата
и с отсечени пръсти ще докоснат звездите.
Ще се раздвижат камъните и всеки ще затежи на своето място.
Ще възкръснат цветята и всяко ще въздъхне със своя дъх.
Ще се разтворят гробовете
и черепите пробити ще забият като камбани великденски.
И ще се потърси възмездие за всички лъжи.
Но то ще бъде не кръвопролитно,
а кръвопреливно чрез резеца на словото.
- Благодаря ви! Блага Димитрова- кандидат за народен представител от Съюза на демократичните сили беше наш гост днес, уважаеми слушатели!
Документален запис от 8 юни 1990 година
На Ирина – с най- добро настроение,
Благодарение на вашето умело и топло ръководене на предаването!Благодаря!
Блага Димитрова
8.VI. 1990 г.
Хисаря
Ирина Кирилова
За да се срещне с мен, Йосиф Петров се беше изкъпал, обръснал, облякъл костюм, сложил папионка и в уречения час седеше на дивана в един от санаториумите на Хисаря.
- Дойдох на лечение, защото получих оток на десния си крак. Жестоко нещо. И съм много доволен и щастлив, че големият български лекар – д-р Васил Василев, само за една седмица със своята компетентност висока, стъпи на шията на отока.
- Използвахте хумористичния си стил, за да обясните заболяването . Сега към сериозното.
Как трябва да изглежда един български парламент, за да ни уважават европейските страни? С големи политици, с интелектуалци или с хора, които просто знаят накъде и как трябва да вървим?
- Не. С почтени хора. Първото условие е да са почтени, да са честни и по възможност компетентни. Това за мен са най- важните условия за един общественик. Разбира се, трябва да има и слово, да контактува с хората, да печели тяхното доверие , но не само със слово, а и с делата си, с цялата си политика. Но кусурът не е в политиците, а е във всички ни, защото наследството е такова. Четиридесет и пет годишното насилие създаде днешното общество. И нашето общество сега е такова, че не знаеш кой кой е, кой какъв е и кой на кого служи и защо служи. Това е нашата национална драма. И дошло е време да започнем да се очовечваме и да тръгнем по пътя на нормалния човешки живот. Ние трябва да станем хора.
- Вашето страдание през годините ли ви научи на толкова мъдрост?
- Аз не смятам, че съм мъдър и не искам да минавам за мъдър. Искам да бъда обикновен човек.
- Като обикновен човек на какво ви научи толкова дългия ви живот?
- Аз от детските години съм един и същ и като човек, и като поет и тематиката на стиховете ми, и поведението ми – всичко е едно и също.
- Как трябва да разбираме демокрацията?
- Демокрацията не е политика. То е състояние на обществото. Демокрацията е човешко поведение, човешко отношение с другите и най- вече демокрацията е великото правило не аз, а другият. За него трябва да мисля, да не го засегна, да не го обидя, да му услужа, да го подкрепя, да беседвам с него, да станем приятели, да го обикна.Това е демокрацията, то не е само политика.
-Толкова са малко хората, които притежават този усет. Вие сте сред малкото такива хора.
- Ние просто трябва да се научим да бъдем добри, обикновени хора, не да ламтим за големство и властолюбие, слава или много пари.Не! Човеколюбие! Християнството е единствената религия, която се изговаря само с една дума- човеколюбие.Велико!
-Тази ваша философия е в основата на живота ви и в цялата ваша поезия.
- Да ви кажа подкарах деветдесет и втората и още се мотам между хората. Аз като дете, като юноша и като мъж никога не съм мислил, че ще доживея и до шестдесет години. А сега подхванах деветдесет и втората и не мога да се нарадвам, че стигнах до тези години, че дишам, че съм жив. Имам едно стихотворение, в което описвам моя живот. Накрая се обръщам към бога и казвам:
Всемогъщи, боже, искам да живея!
Давам ти богатство, злато и имот.
Остави ми, мили боже, само нея,
само нея – глътчицата кислород!
- Тогава няма да ви връщам към онова стихотворение, с което преди няколко години се сбогувахте. Бяхте тъжен и казвахте, че животът си отива и че вие се приближавате към друг, невидян свят. Да погледнем малко по- весело напред! Какво още ви се иска от този живот?
- Ами аз досега се каня тридесет години да мра. От една година се отказах. Не желая вече да мра, защото това не е моя работа. Това е работа на този, който ми е дал живот. И затова аз ненавиждам, за да не кажа, презирам самоубийците. За мен това е човешка слабост. Те нямат право да се самоубиват, защото този живот не са го създали те.
- Щом сте се отказали да мрете, значи господ ще ви даде още дни. Той обичал тези, които се отказват да умират.
Вие имате много стихове, в които казвате, че е хубаво да обичаш и да поглеждаш хубави жени. Още ли имате усещането, че човек трябва да се радва на красивото?
- Боже господи! Винаги! Жената е най- съвършеното създание на божеството. Нищо по велико и по- възвишено няма от жената на земното кълбо. Особено съвършена е жената майка. За мен това е светинята на светините Така че, животът е създаден от божеството, за да се изживее. Не да се караме, да вършим глупости, а да го прекараме възможно най радостно и най- мъдро. Аз държа особено на радостта. В моятая поезия на двадесет- тридесет места или се възпява радостта, или се желае страстно.
- Въпреки тежкия ви живот?
- Много тежък. Тригодишна каторга, концлагер без съд и присъда….Ужасно нещо. Но там, в каторгата, също бях радостен и весел. Не за друго, а че съм жив. Важното е да си жив, да дишаш и да се радваш на всяко земно и небесно, одухотворено и неудухотворено. И аз смятам, че всеки човек е длъжен така да се настрои, той сам да организира своите физически и духовни сили и да си изгради една програма. Първото условие е безумна любов, влюбеност в живия земен живот.
- Какъв е вкусът на живота за вас?
- Най- сладкият!
- Сега трябва да ви кажа, че докато ние ,двамата, разговаряме, във фоайето има много хора.
-Така ли? Аз мисля, че сме само двамата.
- Не, дошли са да слушат и да ви видят. Вие не сте кой да е човек!
- Тогава трябва да им благодаря! Разбира се, най- напред трябва да благодаря на вас! Аз започвам да се смущавам малко. Това стана една непредвидена творческа среща.
- Особена, нали? Ще им кажете ли нещо?
- Безумна влюбеност в живия земен живот. За мен има пет сетива. А може би има други някакви форми на живот, които могат да се усетят не с петото, с петстотин и петото. А бог пък може да се усети, ако имаш 5555 чувства да разбереш какво е божеството. В последно време се разкриха много тайни на битието, много лъчи, за които човечеството не знаеше . И аз, Йософ Петров, твърдя,че в този безкраен свят има само едно човечество, и то е на планетата Земя. Да ви кажа, веднъж разговарях с един физик и аз изразих мнение, че сме единствени в Безкрая. Той ми каза: „ Г-н Петров, може и да има на други места.!” Викам му: „ А защо не ни се обаждат, защо не ни дават сигнал? Ние пуснахме гласа на Валя Балканска и той пътува в този Безкрай. И като звук съобщава, че има човечество едно.”. А той ми отвърна, че може да са се обадили, но образът и словото да пристигнат при нас след пет милиона светлинни години.Тогава аз му казах: „Поклон за тези думи.”
- Вие освен, че пишете, и рецитирате много добре. Бихте ли ни казали нещо?
- Добре. Имам два стиха, които ще искам да са последни в следващата ми книга „Избрано”.
Плътта е смъртно уморена.
Повявя тих гробовен хлад.
По воля висша, неотменна,
аз ще напусна този свят.
Ще се завърна ли отново?
Във чудеса не вярвам аз.
След себе си оставям слово.
Смъртта над него няма власт.
Никога няма да забравя Йосиф Петров.В тишината на фоайето невиждащият ни накара да прозрем, че животът ни е прекрасен и ние всеки ден трябва да го обичаме, да бъдем почтени и добри. Ръкопляскания, цветя и сълзи – това е споменът от тази среща. Винаги ще ме топли усещането, че журналистиката ме срещна с него – поета, народния представител, големия човек, една от най- духовно извисените личности на България.
2000 г.