Поне веднъж в година Радой Ралин идваше в град Хисаря. Отсядаше във военния санаториум. Денем се разхождаше, следобед се срещаше с приятели или се ровеше в библиотеката на читалище „Иван Вазов”. Били сме заедно с часове при един наш общ приятел – художника Илин Паунов. Радой Ралин го познаваше още преди да избяга от България и да се установи в Париж. Когато Илин Паунов се върна в града и започна да строи културен комплекс, той непрекъснато му се възхищаваше. Не само на картините му, а заради намерението му да превърне двора си в място за културен живот. Така един ден се заговорихме и ето какво се записа на магнетофонната лента.

- По нареждане на Държавна сигурност ли ви пратиха в Хисаря по онова време преди десети ноември 1989 година?

- Не ,не по нареждане на Държавна сигурност. Този, който тогава беше секретар на Градския комитет на Българската комунистическа партия, се казваше генерал Борис Мавров. Той ми каза: „Заминаваш там и четири месеца да не си се върнал.”

 Вместо да ми извади окото, той ми изписа вежди. Аз видях, че Хисаря е едно от най- хубавите места на България.

- Кое ви възмущава най- много у хората?

- Е, то по това може да се напише цяло есе.

- Отрицателни черти ли пречат на хората да живеят спокойно?

- Дали са отрицателни или конкурентни, но пречат на хората да живеят. Те са под влияние на толкова власти, на толкова курсове, на толкова разочарования, че вече се чудят какво да правят и на кого да вярват. Разочарованието – то е, което убива човека, то е, което реже крилете му.

- Все си мисля за вашия жест, когато върнахте наградата – леката кола.

- Слушайте, не си струва за туй да се говори.

- Е, да! Но все пак хората казваха:”Той има деца, защо не я даде тази кола на деца, на внуци…”

- То ако така мислим: „ Той има деца”, докъде ще му излезе краят. Просто никога не съм имал интерес към колите. Така че защо ми е? Ако беше някоя хубава картина на Майстора, от Борис Георгиев, от Васил Стоилов, от пловдивските художници – Златьо Бояджиев, от Митьо Киров, от Йоан Левиев, разбирасе, че щях да я задържа. А то – кола. Кола може да има всеки. Награда е една картина да ти дадат. Изкуството струва винаги повече от тенекията и техниката. Кола може да си купи и най- големият простак, ако има пари. Има бясно втурване на хората да печелят и това не може да ме възхити.

-         Значи не отдавате значение на парите?

-         Ами не отдавам значение.

-         Като форма на живот?

- И като форма, и като съдържание и като всичко.  Особено пък сега, когато виждаме как отделна част – плутократите забогатяват за сметка на целия народ, виждаме как страната ни, държавата и народът обедняват.  Може ли при това положение човек да се стреми, когато народът обеднява, той да забогатява?

- Всъщност вие сега къде стоите?

- Ами то е ясно на цяла България. Аз се изказвам всеки ден…пиша по вестници….Цяла България знае на какви позиции съм. Ако трябва да ги декларирам, след туй някой ще каже: „подпиши и декларация.”

- Как се отнасяте към подлеците? Завинаги ли ги откъсвате от себе си?

- Човек не очаква, но понякога тези подлеци се явяват и сред приятелите му. Например аз навремето много обичах един поет. Но като почна той ме краде – образи и някои други неща, като го видях, че това е човек на кариерата, дръпнах се от него. За мен все едно и също, че не е съществувал. Съжалявам, че преди съм си губил времето с него.

Кражбата не е успех.  Паричен успех е имал, замогнал се е, но колкото време минава, то толкова краденият образ заприличва на дете, което пораства. Заприличва на истинския си баща.

- А  Николай Хайтов?

- За него изобщо не искам да говорим.

- Да говорим тогава за Левски. Вие се ровите из библиотеките. Нещо ще поправяте ли? Макар че образът на Апостола, изграден от вас е актуален, въпреки че е писан преди двадесет години.

- Гледам някой път, яви се нещо за Левски, то вече казано. Той е една велика личност. Предвидил е цялото това нещо, което ще стане. И кризата в демокрацията, и всичко.

- Вие на документи ли се опирахте за този филм?

- Преди всичко опознавах документите, изучавах вътрешните борби, стремях се да разбера на каква почва са – дали на кариеристична почва. Дали на завист, май че и това го има, дали на липса на дисциплина…И това е принуждавало някои да правят различни грешки, но никога това не се е дължало  на обстоятелството, че те са били чужди агенти.

- Разчитате ли на този комитет, който ще се създава и ще събира пари за вашия филм?

- Моралът толкова ниско е паднал, че хората ще предпочетат да дадат пари за „Невада”, отколкото за филма. Макар че се изненадахме, че пенсионерка прати две трети от пенсията си. Ще търсим и от наши българи, които живеят в чужбина.

- Безспорно Левски ни е нужен в днешния ден, нали?

- Много ни е нужен, защото виждаме, че той се бори за свободата, за истински отношения и е прав в теоретическите си разбирания, и в постъпките си, и във всичко. Но като виждаме какви боклуци са хората от нашия Парламент, от Министерския съвет…. Нивга България не е била в по- гнусно политическо положение, както сега. Защото всичко се бори само за своите лични интереси Законите се гласуват половинчато. Например реституцията. Дават това, което е взето от държавата, а това, което с постановление на Министерския съвет е взето – не. Гледат народните представители да си уредят своите неща, своите заплати, а народът не ги засяга.

- Какво бихте направили, ако сте вътре в Парламента?

- На алчността трудно се въздейства. Да изляза, ще кажат, че съм се уплашил.  Най- умното нещо е човек да си критикува и да бъде независим, да не влиза в различни котерии, а да си казва просто истината. Да бъде винаги в съюз с истината.

- Променихте ли отношеншието си към Блага Димитрова, след като излезе от Президенството?

- Напротив. Тя не се ли отксаза от поста?

- Да, но заяви, че е била в задния двор на властта.

-  Вижте каво. Колкото и да е била в задния двор все пак всички тези облаги ги е имало. Фактически и аз съм в задния двор на властта, защото фактически нивга не съм се стремял към нея. И сега не се стремя. За мен по- важното от властта за един човек, особено който се занимава с  изкуство, е не властта , а влиянието. Властта се дава с натиск- под силата на въоръжената охрана, а влиянието, то идва отдолу, то идва от хората.

- Значи според вас едно от най- страшните качества е алчността и тя ни пречи днес да живеем добре.

-Тя пречи, разбира се! Защото при това жалко положение в България трябва да гласуват вески ден закони. Един милион на ден ни струва Народното събрание.

- Какво очаквате от бъдещето?

- Ами какво очаквам… Очаквам честните хора да запазят позицията си и да првлекат с нея и други честни хора. Каквото и да е било, тази страна е просъществувала 1300 години. Другите европейски народи нямат 1300 години съществуване. Все пак значи има в нея достойни и талантливи хора.  Но нека да не бъдат полуталанти, да не преписват от другаде, да мислят за личния си интерес.

- И така ще се оправим?

- Е, ами до петдесет- шестдесет години, който е жив, ще може да се радва на един по- достоен живот, защото и международните отношения влияят. Без силите на информацията, на културата не би могло у нас да се махне тоталитарният режим, който при всички случаи беше по- страшен от сега.

2002 г. разговорът води Ирина Кирилова  

  ХУДОЖНИК ОТ ПАРИЖ И ХИСАРЯ

ИРИНА КИРИЛОВА

Хисарският художник Илин Паунов, който двадесет години живее и твори в Париж, се завърна в родния си град. След като построи на бащините си имоти малък замък с плувен басейн и Айфелова кула, реализира и останалата част от проекта си. Довърши ателието си, което представлява ханска шатра, и с белия си мраморен купол привлича отдалече погледите, защото прилича на летяща чиния. Построи български кът с възрожденска фурна, до нея – езеро, а по-късно направи и галерия „Пирамида”. В неговия културен комплекс започнаха да идват народни представители, министри, дойде и президентът Петър Стоянов, няколко телевизии снимаха филми за Илин, даваше интервюта за вестници и радиостанции. Особено щастлив беше от факта, че на лична среща с царица Маргарита подари на Негово Величество Симеон Втори една импресия от Монмартър. Това стана в галерия „Ромфея” в Пловдив, но… картината беше открадната. Като научи това, Илин Паунов нарисува друга със същия сюжет и с още четири литографии ги изпрати на цар Симеон Втори. В отговор на жеста царят написа писмо на художника в Париж:

„Още веднъж държа да Ви благодаря за чудесните литографии, които ни подарихте и на които се радваме всеки ден! Поздрави и благопожелания!”

Дълбоко трогнат, в знак на преклонение, Илин Паунов му нарисува в Париж картините „Пролет в село Баня”, „Розовата долина”, „Край хълмовете на Баня”, „Носталгия”.

Десетина години Илин Паунов живя на две места – в Париж и в Хисаря. Но една вечер той ни напусна.

Сред картините си в галерия „Пирамида” в имението си бе положен художникът, за да посрещне гостите си от София и Пловдив, от Сливен и Нова Загора, от Карлово, Сопот и Баня, от Хисаря и Калояново. Този път той не ги посрещна засмян, ведър и готов да им покаже всеки кът от културния комплекс. Този път той ги посрещна отрупан с цветя, които може би ще рисува на оня свят. Лежеше тих, спокоен и с щастливо изражение. Защото просто не знаеше, че е умрял. Патоанатомите установиха, че е получил масиран инфаркт и смъртта е настъпила мигновено. Чак тогава е изпуснал кормилото и колата, изгубила управление, се е обърнала. Той нищо не е усетил. Затова лежеше спокоен, а духът му цял ден витаеше сред картините с парижка и хисарска тематика.

Хората идваха и плачеха. Само съученикът на сина му Жоро от казанлъшкото художествено училище запя „Излел е Дельо хайдутин”, защото тази песен беше обичана от Маестрото и с нея той съизмерваше таланта си. Мелодията се блъсна в купола на галерията и се сля с цветовете на картините му, за да тръгне заедно с него в космическото пространство. Маестрото Илин Паунов сякаш се усмихна леко, защото се усети част от необозримия космос. И сигурно ни гледаше светлият му дух отгоре как плачем, как идват депутати и управляващи, художници и културни дейци, роднини, приятели и граждани. И сред тях аз – най-близката му приятелка, на която се довери, за да разкаже живота си, след което написах за него книгата „Картини от един живот”. В нея има част от разказаното, а останалото пазя в магнетофонни касети в библиотеката ми. Той беше мой приятел, моя опора, моя утеха и подкрепа. Сега него вече го няма. Както каза синът му Жоро: „Иринче, ти осиротя!”.

Не осиротях само аз. Осиротя градът. Сега той е по-празен без красивата му кола и без величествената му осанка. Осиротяха управляващите, защото всяка делегация минаваше през неговия комплекс и си тръгваше оттам с картина. Осиротяха пловдивските художници, при които всеки ден спираше, за да им даде кураж и да ги почерпи. Загуби се Илин Паунов, загуби и българското изобразително изкуство. Не напразно премиерът Симеон Сакскобургготски изпрати съболезнованията си чрез народната представителка Нонка Матова, която беше видяла Илин Паунов последна на изложба в Пловдив на сина на Енчо Пиронков. Сбогували са се, той се е качил в колата и е тръгнал към вечния си път. Натам го изпратиха стотици хора. Свещеникът Димитър Димитров ни прикани всички да приемем смъртта на Илин Паунов като начало на живота му в друг живот, който е по-красив и вечен.

Маестрото сигурно ще е в Рая. Не е убивал, не крадеше, не мамеше, не лъжеше, а даваше, само даваше.

Един ден преди да умре, в неделя, когато си говорихме на връщане от Пловдив, той ми каза: „Когато остарея, ще ти разкажа любовните си истории. Да видиш тогава каква книга ще излезе!”.

И се засмя с глас.

Не можа да остарее, но сигурно е доволен от всичко, което е сторил. И от нарисуваните и продадени картини, и от видяното по целия свят, и от пътуванията си, и от срещите с хората.

-       Аз съм изживял живота на хиляда човека – каза ми той веднъж.

Само от своя живот си отиде ненавреме. Можеше да нарисува още толкова картини, да посрещне още толкова гости, да направи още толкова изложби. Видяха картините му в Пловдив, в Хисаря, в Националната художествена галерия в София, във Варна и Плевен, в Народното събрание… Но сърцето му реши да спре и да го отведе в друго измерение, далеч от нас.

Гледаш ли ни, Маестро? Ако ни гледа светлият ти дух, кажи ни само едно: „Как да те прежалим?”.

17 март 2004 година

 

 

Когато идвам в този град, влизам през западната порта на крепостта. И пред мен оживяват легендите за древни времена, за човешки съдби, за мъка и радости. Вървя и стъпките ми кънтят по калдаръма. Поглеждам нагоре, там, дето крепостната стена е пазила града на минералните извори. Колко ли сълзи са капели по тези червени блокове, чиято тайна на градеж още не е открита? Колко ли траки са съградили в нея изгреви и залези, за да може и днес да ги съзерцават идващите в този прекрасен град? Защото в него снегът не се задържа, а двадесет и двата минерални извори бликат не само да стоплят земята, а и да лекуват болни от целия свят.

А легендите напират в главата ми и аз се чудя на коя да вярвам- на това, че римските патриции са идвали да се лекуват тук, или на сновящите край мен хора, потърсили изцеление в зеления град на България.    Калдъръмът свършва и тръгвам към римската резиденция. Какви ли истории са се разигравали тук преди 17 века? Може би търговци са се надвиквали, може би римски пълководци са градили стратегии, може би красиви жени са се къпали, може би амфитеатърът е събирал всички, за да гледат борбата на животните. И сигурно тук са идвали и войниците, които живеели в огромните казармени постройки, към които сега вървя. Няма да мога да се изкача по стъпалата на върха на крепостната стена, наречена „Камилите”, но преди да тръгна през градините, ще се поклоня пред бюста на Иван Вазов и за стотен път ще прочета написаното от него, когато е идвал тук: „Отечество любезно, как хубаво си ти!”

Тръгвам през градините, но  спирам, за да се полюбувам на песента на славеите, които сигурно пеят за любов и нежност, за тъга и разлъка само в този град. И в този миг две катерички, с орехчета в устата, притичват до хралупата си. Ах, как ги обичат хората и как ги пазят! Спират туристи, снимат ги, а аз продължавам да вървя. Не мога да обиколя 740 декара градини с редки дървесни видове и с всякакви цветя, но цветята ще ми напомнят за една легенда за мома, красива като цвете. Тя изгоряла на кладата, за да запази вярата си и българското име, и сега стои във вид на статуя в центъра на града.

Край мен се разнася песен. Близо съм до летния театър, изграден в стар римски стил. Пеят и играят мимичетата и момчетата на днешния град Хисаря. Надвикват славеите с хубавите си гласове, а тропотът по сцената на танцьорите ме връща пак в далечното минало, когато траките са живели в непрестъпни гори и са изградили храмовете си горе, на високото, за да се покланят на слънцето, когато се показва от безкрая. Дали да не тръгна към Старосел? Там са двата храма, при които дойдоха царе и кралици, президенти и министри, депутати и граждани от всякъде. А може би трябва да тръгна към оня тракийски дворец, в който е живял един вожд, а стражите му гледали от високите „Кози грамади” от къде може да се зададе враг. Не, сега ще отида в римската гробница. Запазените рози по стените, не пипнати векове, пъстрият килим от керамична мозайка, изваяна от неизвестен майстор, поразяват не само мен, а и всички, които стъпнат тук. Тихо слизам по стълбите, за да не смутя духовете на древните. Тихо излизам, а слънцето напича и ми се иска да се гмурна в един от дванадесетте басейна с минерална, лековита вода. Ще го сторя утре. Сега ще седна до вилата на генерал Тодор Марков. Ще гледам високия кипарис на Археологическия музей и пред очите ми ще оживява времето, когато са спирали файтони, за да слязат скъпи гости на генерала от висшето общество. А после ще надникна в едно от най- хубавите читалища на страната с името на Вазов, защото там репетират артистите от „Театър без диплома”. Срещу читалището е оня дом на духовното, който половин столетие събира българските писатели и поети, за да сътворят най- хубавите си разкази, пиеси, стихове в най- тихия, най- зеления и най- чистия град на България.

И когато разходката ми свърши, ще тръгна след влюбена двойка, защото Хисаря е не само град на минералните води, не само на археологически ценности, не само зелен и спокоен, но и град на любовта. Така ще стигна до църквата „Свети Пантелеймон” , ще се прехласна пред стенописите, ще си мисля за греха и за прошката, за мира и вярата, за свободата на духа. И ще благодаря на бога , че ми даде възможност да бъда журналистка в този град, който вечно ще нося в душата си.

ИРИНА КИРИЛОВА

 

 

 

 

 Интервю на ИРИНА КИРИЛОВА

На масата – бутилка коняк и кутия с цигари. Българският режисьор Крикор Азарян ме посреща прав, взема палтото ми и сядаме на дивана в стаята на санаториума, където е на почивка. Извинява се, че стаята е задимена, поглежда ме и аз откривам в погледа му онази дълбочина, която имат само духовно извисените и благородни хора.

- Ако сега ви поканят от няколко места да излезете, къде бихте предпочели да отидете?

-   Всичко зависи от  конкретния случай, от конкретния ден, от конкретното настроение. Специално днес, ако ме поканят, бих се върнал при семейството си в София, за да споделя заедно със стотици хора на площада пред храм- паметник „Александър Невски” радостта от най- доброто решение, което вчера, благодарение на Президента и благодарение на тактичността и разума на политическите лидери, се постигна..

-         А ако няма този политически момент?

-  Ако няма такива мощни политически мотивации, бих предпочел да пийна едно кафе.  Ще се разходя из пустите, но говорещи за миналата си история паркове на Хисаря. Много ми допадна Хисаря. Не бях идвал повече от четиридесет години. Цялата тази атмосфера прави човека  мек, мечтателен, поетичен. Докато се разхождаш, забравяш тежките дни, които преживява нашият народ, но до известна степен. Защото достатъчно е да влезеш в един магазин, за да бъдеш върнат към действителността. Така че този човек, който  ми предложи една разходка или някакво заведениие – сега пусти, но затова още по- прелестни, бих отишъл на едно кафе. Ако трябва да бъда напълно откровен, бих предпочел да бъда сам.

-         Защо?

-         Моята професия е много публична. Свързана е с общуването,  с контактуването винаги с други и когато ми се отдаде възможност да имам малки прозорци, в които бих могъл да бъда по- анонимен, бих предпочел да бъда сам.

-   Самотата израз на ограничаване на пространството около вас ли е, или опит за криене от нещо?

- Мисля, че самотата е възможност  човек да съзерцава, защото непрекъснатото общуване е разход на енергия, разход на резерви. В самотата постепенно се изпразваш от натрупванията в себе си. Това, че можеш да се разхождаш сам, да наблюдаваш, вместо да бъдеш наблюдаван, да съзерцаваш, това винаги зарежда нещо в тебе. Особено на места, където си емоционално свързан, както родния  ми град Пловдив. В това отношение Пловдив за мен е незаменим. Аз винаги, когато съм тук, дори и за кратко, имам усещането, че съм се обновил и пак съм се заредил.

-  Къде се кръстите в Пловдив? Във вашата арменска черква ли?

- Да. В „Свети Кеворк”. Всъщност цялото ми детство мина в този малък периметър –  училището, църквата и театралния салон в читалището. Те са на около пет- шест крачки едно от друго и за мен това е едно свято енергийно  поле. Там има някакъв особен магнетизъм.

-  Защо всеки обича да се върща към детството си?

- Това са естествени неща. Всеки човек, особено с напредване на годините, разбира, че няма нищо по- хубаво от детството. Няма нищо по- хубаво от времето, когато е гледал и възприемал света, хората, яленията, когато е откривал полета на птицата и топлината на камъка лятно време горе на тепето. Лежахме там, гледахме облаците,които плуваха. Достатъчно беше малко повече въображение, за да се превърнат на кораби, на разни митологични същества… Ако си чел „Илиада” веднага там, на небето, имаш възможност да възпроизведеш Троянската война и отпътуването на Одисей към Итака.

-  От вичко, което говорите, разбирам, че сте романтичен човек.

- Сигурно съм романтичен, защото човек не може да бъде художник, не може да бъде човек на творчеството и да не бъде емоционален, да не е възбудим, летлив..

-  Романтичните хора бързо се влюбват. Вашите влюбвания много ли са?

- Влюбвания? Имам три- четири сигурно, от които две бих отделил като най- силни.  Аз съм се чувствал добре с жените, независимо  от това доколко  са се задълбочавали отношенията ни, независимо  от  това дали е имало интимност между нас. Мисля, че жените са по- добрата част от човечеството. Някога в библейските години не е било така. Струва ми се, че женската половина е по- израснала и някак си повече  е проявила способност да се адаптира към перипетиите в живота. Дори и в работата ми  много  пъти съм имал възможност да се убедя, че работя по- леко с актрисите. Те са по – всеотдайни, по- малко капризни, по- фриволни в артистичния смисъл на думата. Може би това се дължи на обстоятелството, че мъжете по- лесно постигат нещата.

-  Жените ли са ви оказали по- голямо въздействие за осъществяването ви като  творческа личност?

- Да. До голяма степен това, което съм, го дължа на жените. Дължа на майка ми, на сетра ми, на първата и на втората ми съпруга, на дъщеря ми. Не ги деля на интимна половина и на други. Просто те са ми давали много.

- С кого сядате да пиете от това питие, което е на масата? С жена или с добър приятел?

-         Обикновено, когато се прибера вкъщи, с жена ми и с детето пия една ракия и говорим. Не съм човек, който обича да пие, но за съжаление пуша.

-  Засякох ви на изложба на Вълчан Петров в София  и в Пловдив. Пловдив ли ви свързва с художника?

- Да. Животът ми така е протекъл, че съм имал много приятели между художниците. Приятел от детството ми е Георги Божилов Слона. Заедно сме учили в гимназията, в една махала живеехме, много близки сме били и много го обичам. Покрай него съм бил близък с други художници. С Вълчан се познавам покрай жена му…

-  …Която е актриса.

- Когато за първи път отидох в ателието му, един много мощен, много колоритен свят ме блъсна, още като влязох, и много се радвам на успехите му и му се възхищавам.

-  Отваряте ли си душата пред някого, когато трябва да пророните сълза, или плачете сам?

-  Да ви призная, отдавна не съм плакал. Често ме стяга гърлото, но може би през годините човек от сдържане загубва и способността да плаче. Това никак не е хубаво. Господ, когато е създал човека, е  създал нещо изключително съвършено. То и затова се казва „по свой образ и подобие”. Човек е точно бог, само че не е безсмъртен, в което може би е шансът му. Защото като знае, че ще умре, ще знае, че малко му е времето да се усъвършенства.

-  Вие как се отдалечавате от смъртта?

-   От смъртта въобще не може да се отдалечи човек.

-   Но има начин да не се убива всеки ден по малко!

- Той просто може да притъпи сетивата си в гоненето на някои безсмислени цели или в лекомислието си….Вижте, смъртта в приказките се описва като нещо страшно. Страшното е в неизвестността, както Шекспир е казал.  Иначе  никой не би търпял несгодите, несправедливостите, униженията, оскърбленията. Всеки би потърсил спасение в смъртта, ако знаеше какво е оттатък, какво го чака там. Аз с годините  си  създадох  една своя философия, че след като човекът е толкова съвършен, създаден с толкова невероятни възможности, значи това нещо няма начин да не е сътворено от някой. Той е създаден, а не се е получил. И мисля, че има нещо оттатък и вярвам в това, че в зависимост от това, как си живял тука, ще бъде и съществуването ти оттатък.

- Малко страшничко звучи. Всички допускаме толкова много грешки. Вашата най- голяма грешка в живота?

- Трудно ми е да кажа. Нямам чувство за някаква голяма грешка, но имам грешки. Затова сме и на земята, а не там, където първоначално са ни сложили.

-  Да се приземим със следващия въпрос! Чувала съм, че арменските мъже умеят да правят всякакви гозби.

-   Аз, освен да изпържа яйца, нищо друго не мога.

-  Колко пъти празнувате Великден и Коледа?

- На нас, арменците, това ни е привилегията. И Великден и Коледа по два пъти празнуваме.

-  Коя трапеза предпочитате – българската или арменската?

-  Жена ми е българка и трябва да ви кажа, че двете Коледи си приличат. Много е хубаво да има повече празници, особено  Коледа и Великден. Целият живот е под знака на очакването.

-  С кого бихте танцували на един празник?

-  Аз съм малко тромав. Бих танцувал с дъщеря ми, с жена ми, ако не ми откаже, защото тя не обича да танцува.

- Веднъж казахте, че умеете да поправяте обувки. Това занимание от къде дойде?

-  След като се върнах от казармата, където бях трудовак през 1955 – 1956 година, постъпих на работа в обувния завод в Пловдив. Най- напред бях в обувния цех на шпиц- машина, след това бях в цеха за чанти и куфари. Минал съм през най- различни манипулации. Работихме на смени. С много любов си спомням за тези години. Имах възможност да опозная живота, да опозная най- различни хора, а за моята професия това е много важно. Това бяха „моите университети”, както и казармата. В завода общувах с най- различни хора. Между тях имаше природно- интелигентни хора. На конвейра сме говорили за автори, за книги, за театър.

-  В театъра дойдоха млади режисьори, които правят постановки и излизат извън рамките на трдиционното. Как вие, големият режисьор, приемате това?

- Положително. Това е просто животът..Винаги младите идват, за да не хорeсат това, което са правили преди тях и да разширяват териториите на театъра, да внасят нови изразни средства. Нещата не се движат в спирала, за съжаление, а се въртим в кръг. Много от нещата, които са правени, се правят, но това създава движение.  Въобще както в живота, така и в изкуството най- важното нещо е движението, да не останеш на едно място.  За нас, творците от театъра от по- старото поколение, младите действат стимулиращо.

-  Вие сте режисьор, който работи в различни театри и с различни актьори. Това обогатява ли ви?

-  Моят живот протече така, че минах през много театри. Даже по едно време изпитвах неудобство, защото при онази система, която преди съществуваше, обикновено един режисьор започва в един театър. Аз минах почти през всички театри в София и това беше много полезно за мен. Това ми даде възможност да се срещна с най- добрите ни артисти. Просто няма значителен актьор от средното и по- възрастното поколение, с които аз да не съм реализирал творческа среща. Дугото хубаво беше, че всеки път, като отидеш в нов театър, ти отново трябва да се доказваш.

- Талантливи ли са българските артисти?

- Българският актьор е много талантлив. Аз съм имал възможност да работя и с чужди артисти и трябва да ви кажа, че българският актьор е един от най- талантливите. Той просто е роден артист. Ние имаме артисти от европейска и от световна величина. В затворената ни система те не са имали възможност да получат широко европейско признание. Не бих споменал имена, защото сигурно ще изпусна мнозиа, пък и не са малко актьорите, с които искам отново да се срещна. Но бих отговорил по принцип: обичам актьори, които са възбудими, които са заразителни, които  бързо се включват в идеите, в предложенията, актьори, които имат бърз демараж, за да постигнат високи скорости. Като говоря за българския актьор, който е много талантлив, именно талантът му го е направил лекомислен и до известна степен немарлив към израстването си. Затова той лесно постига добрите резултати и се задоволява с това. Докато европейските актьори, които не са толкова надарени и с такава емоционална възбудимост и способност да те заредят емоционално, залагат  много на дисциплината,  много на професионализма.  Така че ние имаме много талантливи артисти, но лоши професионалисти.

-  Какво бихте поставили на сцената на Пловдивския театър?

- Много  пиеси бих поставил. Те не са различни от тези, за които мисля през последните месеци. Например „Смъртта на Тарелкин.”

-  Държите ли Пловдив  скътан в душата си?

-  Да, имам един чудесен приятел – Начо Културата. Винаги, когато имам възможност, аз прескачам до Пловдив, отивам при Начо и това за мен е Аркадия.  Там всичко те зарежда позитивно. Светът започва да изглежда по- хармоничен, по- красив. Много е важно как виждаш нещата. Едни и същи неща могат да бъдат видени различно.

-  И след като ги видиш, да ги почувстваш.

- Да. Така е. В Пловдив аз имам възможност да виждам красотата. Това е най- великото нещо.

-  В какво е вашата вяра и вашата надежда?

- Това са много фундаментални въпроси. Вижте, всеки трябва да копае градинката си.

-  И ако в тая градинка има рози, добре.  Но ако има тръни?

- Винаги до розата има и тръни. Това е животът. Целият проблем е да съумееш тези притивоположности да ги поставиш в хармония. Ако човек не копае, винаги тръните стават повече. Това имах предвид като казах, че човек трябва да си копае градинката.

 

Крикор Азарян ми подава палтото, благодари ми за вниманието и аз тръгвам из красивия парк. Вървя и благодаря на  бога, че ми даде възможност за тази среща.

                                                                         Хисаря  1997 година

 

 

 

 

 

 ЗАБРАВЕНИЯТ ГЕНЕРАЛ

Срещу Археологическия музей в Хисаря има една бяла, красива сграда. Някога тя била наричана бисерът на Хисаря. В нея живял един представителен мъж със съпругата си. Той се движил във висшите среди и имал влиятелни приятели от правителството и от разузнаването. Името на този мъж е генерал Тодор Марков. Родил се в квартал Момина баня в Хисаря, през 1870 година. Едва ли баща му, който бил свещеник, е предполагал, че синът му ще стане толкова известен.

Като офицер Тодор Марков бил изпратен да следва в Петербург – Русия в Генерал- щабна академия. След завръщането му в българската армия участва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна война.

Животът на генерал Марков, способностите му и неговият път като офицер от разузнаването тепърва ще се изследват. Неговите архиви се намират във Велико Търново във Военно-историческия музей. Там са събрани и писмата му, писани на няколко езика, които генералът владеел.

В хисарския Археологически музей има една папка, оставена от съпругата му, след като генерал Марков умира на 17 октомври 1950 година.В тази папка има две снимки,  на които е запечатано лицето на известния банкер Атанас  Буров. Едната е правена през май 1940 година на стълбите на вилата на генерала. Сред гостите на снимката са Атанас Буров, съпругата му и дъщеря му. Вероятно гостите са дошли в края на май в Хисаря, защото от юни същата година има и друга снимка, в която на видно място отново са застанали Атанас Буров,  съпругата му и дъщеря му. Тази снимка е изпратена по пощата от София и на гърба и пише: „ Г-н гененерал Марков – Хисаря. С най- сърдечни спомени!”  Калчев.

В хисарската вила на генерал Марков е направена и друга снимка, на която е фотографирана известна на времето си госпожица – Таня Губеделникова. Снимката е правена на 7 май 1939 година в разкошната градина на бялата вила. Генерал Марков е до жена си и подава букет цветя на красивата Таня.

Кои са Губеделникови? Стефан Губеделников простроил в 1946 година фабрика „Верила” – навремето фабрика за производство на машинно масло и маргарин. В Губеделникови на ул. „Иван Шишман” № 12 живял земеделският лидер Никола Петков. Той казал на милионера, че е безумие да влага пари в индустрията, защото комунистите ще вземат всичко, а Стефан Губеделников отговорил: „Какво от това, нали фабриката е българска? Няма къде да отиде….

Като офицер от разузнаването генерал Марков обиколил много страни. Лично  Александър Стамболийски като министър- председател на България идва в Хисаря,  за да го помоли да стане военен аташе в Турция. Генералният щаб се противопоставя, но генералът отговаря, че ще отиде да служи на отечеството си. Братовият внук на генерал Марков – Иван Марков разказва, че личното познанство на прочутия му роднина с Кемал Ататюрк му спасил живота в Турция. А като доказателство за приятелството между двамата те си разменили сабите.

“Генерал Марков беше бездетен, не ходеше в кръчми, стоеше в къщи и имаше огромна красива библиотека, в която всички книги бяха с кожена подвързия. В селото имаше една баба Гана Костова от рода на хайдут Генчо. Та генерелът ходеше у тях да му пее и записваше всички песни, легенди и предания – разказва друг негов роднина – Никола Серкьов от квартал Момина баня.

Всичко, събрано в областта на народното творчество, етнографията и оръжейното производство, генерал Марков описва и създава в собствената си вила музейна сбирка.

Още докато е жив, генерал  Тодор Марков завещава цялото си имущество на фонд „Наша конница” към бившето Министерство на войната.

След преврата на девети септември 1944 година вземат вилата му и я превръщат в санаториум за деца, болни от хепатит. Когато през 1950 година генерал Тодор Марков умира, разграбват и разпиляват имуществото му. Само малка част от него е в читалище „Иван Вазов” и в Археологическия музей . В музея са и онези ценни папки, оставени от съпругата му, които са обект на бъдещи изследвания.

Ирина Кирилова

Из нейната книга „Зад фасадата”

Интервю на Ирина Кирилова

В червено и черно кадифе, червен тюл , блестящи перли, кралица Мария Тюдор тръгва към трона. Горда, величествена, блестяща и красива. Публиката е вцепенена от огромния талант на актрисата в този образ.

Така виждам Невена Коканова. И докато гледам постановката на Пазарджишкия драматичен театър, усещам, че нейната кралица омайва публиката.

Край на представлението. Десет минути ръкопляскания, петнадесет минути Невена Коканова пише автографи на пловдивската публика. Гледам я. Красива  е.  В зелените и очи откривам не умора, а възторг, не досада, а одухотвореност. Усмихва се, свива ръце на скута си, за да си почине преди следващото представление, и аз започвам.

- Много ви отива да бъдете кралица.

- Благодаря! Просто ми е лесно. Значи съм била кралица в предишния си живот. Много ми е лесно да играя кралица. Обаче ми е лесно да бъда и селянка, което значи настоящата ми същност.

-  Кой режисира този живот?

- Във всички случаи не ние самите.

- Вярвате ли, че някой от горе прави това?

- Вярвам в това, но правя уговорката, че не съм религиозен човек, но вярвам в бога.

-  Може би бог ви е дал тази хубост.

-          Хубостта може да ми е от мама и от татко, но бог ми е дал дар.

- И този дар ли ви донесе най- големите радости, или повече са разочарованията?

- Не са ме отминали в живота разочарованията, но не спирам  вниманието на моето съзнание върху тях. Сега в своята крайна зрялост не се поддавам на неща, които да ме извадят извън релсите, и да ме направят уязвима.

- Успяхте да отгледате сама дъщеря си. Защо не потърсихте нечие рамо, на което да се опрете?

- Защото жената е едно силно същество и може всичко. За съжаление мъжете разбират много лесно това  и ни се качват на главите. Казвам го в кръга на шегата. Наскоро си говорихме със Стоянка Мутафова и установихме, че много наши приятели, останали вдовци, са се оженили, а ние не повторихме. Това показва, че ние можем да бъдем и мъже, но мъжът никога не чоже да бъде и жена до такава степен.

- Кой ви помага в мъжката работа?

- Ами погледнете ми ръцете! Те са мъжки!

-  Не ви ли съблазнява  идеята да напуснете страната с г-н Августин Пейчинов – един толкова прочут, елегантен и  интелигентен и при това богат приятел?

- Миличка, аз обичам своята родина, която се казва България. Аз съм родена в тази страна. Тя е моето отечество и аз обичам отечеството си. Не зная по- голям лукс от този да живея и да работя тук, при тези условия, при които работи целият  български народ. Това е нашата съдба и това е моя лична съдба.

- Какво е мястото на вашата хубава дъщеря в душата ви? Заема ли онова празно  място, което остава след загубата на любим човек?

- Детето има винаги своето лично място в душата на майка си. Мисля, че това място не може да се накърни от ничие друго присъствие и не мога да бъркам тези неща. Моята дъщеря има  място в душата ми толкова, колкото на всяка майка, която обича детето си. Тя ми е  опората.

- Ако не сте актриса, какво бихте правили?

- Цял живот аз съм актриса. Това мога и това съм аз.

- Считате ли пушенето на цигари за ваш порок?

- Считам го за нещо вредно.

-  Признавате ли другите си слабости пред себе си?

- Много трябва да съм силна, за да имам смелостта да си признавам пороците, но се стремя да си ги откривам. Повечето се виждат от страничното око.

- Какво обичате да си хапвате? Сладкиши, шампанско и хайвер?

- Сладкиши  не обичам много, нито шампанско пия, а хайвер не съм яла много отдавна.  Не съм пристрастена към нищо толкова, колкото към свинско със зеле.

- Да не би всички творци  да обичат свинско със зеле? Доротея Тончева и Борис Панкин казват същото.

- Ами има ли нещо по- вкусно от нашите български ястия? А ако има и една люта чушка…

- Фризьорка нямате, шивачка нямате, а слугиня?

-  Мечтая!

- Събуждате ли се нощем след красиви сънища?

- Да не съм луда! Щом са красиви, оставам  в  тях.

- Често ли има такива сънища, или колкото напрeдват годините, се загубва и красотата на сънищата?

- Аз съм артистка и ако нямам въображение, няма да мога да изиграя нито една роля. Въображението е един свят, в който аз почти съществувам като в една реалност и за моето съзнание това не е проблем.

-  Мислите ли за утрешния ден?

- Напоследък мисля. Признавам го със съжаление, защото не смея да мисля за вдругиден от липсата на сигурност.

- Изредете ми имената на ваши приятели, на които държите!

- Аз имам двама приятели, с които общувам. Това са дългогодният мой приятел Пальо Павлов – режисьор на „Кралица Мария Тюдор”, който ми е житейски приятел, и общувам с едно младо семейство на художника- дърворезбар Григор Паунов, който направи иконостаса на Ванга. Другите са добри познанства. Приятелството е нещо, което минава през много изпитания.

-         Очаквате ли още любовта да дойде при вас?

-  Аз мисля, че животът без любов е всичко  друго, но не и живот. Любовта има различни измерения, любовта е многолика, любовта не се събира в призмата само на едно  мъжко лице. Да те осени любовта във всеки миг е възможно . Тогава не се коментира възрастта. Който я коментира, значи никога няма да  узнае какво значи любовта.

Невена Коканова затваря очи, аз затварям магнетофона, отварям журналистическия си бележник и тогава тя написва в него:

На  Ирина

        И нека любовта бъде благосклонна да покаже повече от лицата си!

На 19 ноември 1996 година акрисата Гинка Станчева ме покани на бенефиса „ 40 години творческа дейност”  в Общинския театър „Възраждане” в София. Тази вечер тя, Невена Коканова и Емилия Радева представиха спектакъла „Важното е да си желана”  от Илинда Маркова. След спектакъла започна тържеството в чест на трите български актриси. Тогава Невена Коканова сподели: „Мисля си, че не остана нито едно човешко същество, замесено в нашия празник, на което да не му се благодари. Затова аз ще благодаря на чувството , на най- божественото, което може да съхрани човека.  То е любовта. И нека тя да грее и да осветява пътя на всеки! Само тогава и делниците могат да бъдат празници. Пожелавам ви го!”

Българите, живеещи в чужбина,  и направиха специален подарък – връчиха и орден на Константинопол с диамантени коронки за заслугите и към българския театър и българското кино.

„Колкото е смущаващо, толкова е и вълнуващо. Задължително е да кажа, че няма по- големи брилянти от таланта и с преклонение към всички талантливи актьори аз ще нося  това с почит” – каза развълнуваната актриса, поемайки ордена и огромния красив букет, изпратен от Негово Величество  Симеон Втори.

София 1996  година

Из книгата на Ирина Кирилова „Зад фасадата”

Отпечатваме интервюто в памет на незабравимата Невена Коканова.

Спускам се в спомена за разговор с моя дядо Мицо.Гимназиска, в стаята им с баба, се подготвям по история на България.Бях стигнала до въстания против турското робство и го попитах, защо се е отказал от пенсията, която му е предложило българското правителство.

Нали и ти, Дядо се участвал в тази борба, в Македония?бил си в ръководството- касиер на комитета с Гоце Делчев, в родния град Кукуш.  Та ти си жертвал голямо семейство, два магазина, имоти, за да извоюваш свободата на народа. Защо се отказваш от благодарност за това?

- Мариьо, Марие, дълъг е пътя да станеш Истински Свободен.

- Но нали уча историята и не намирам същото в учебника- отговаря събуденото ми любопитство.

Дядо Мицо взема думата:

- Ти, дядо Стойко, знаеш живота на сина, моя баща Христо.Той е получил особена дарба- да помага на съгражданите ни в Кукуш. При много естремни истуации, те ес отнасят с доверие към него за съвети и помощ.Спомни си! Турски еничари обградиха  града.Хора пристигат към нас.Ние, децата си шушнем притихнали от страх,защото знам причината.Увеличават се хората в двора, чуваме ги. Питат татко какво да захванат, да спасят семействата си.Той ги съветва  да почакат до утрото, а споделя с мен, че в неговото кратко съновидение, 12 годишно момиче го успокоява да не  се притеснява, защото няма да се случи нищо лошо.Бог няма да позволи.На другия ден се разбира, че главатарят на еничарите е умрял и те се разпръскват.

Дядо Мицо се обръща към мен:

- Ти, Марие не знаеш, че баща ми живя само 40 години.Ела с мен за миг в онова време. Ще го заведем в Солун на лекар. И продължава:

- На връщане, почти вечерта, ние в каруцата мълчим.Изведнъж нещо ни блъсна напред.Двата коня спират, вдигнали предните  си крака и от задните  се чува неравномерен тропот по калдаръма. Сякаш нечия сила държи поводите им.Никой не виждаме. След минута конете тръгват. Обръщам се и съзирам лицето на моя баща Христо с отворени очи, усмихнати. Издъхнал е.

В този момент дядо Мицо замислен казва:

- Не е останало в мен и капка съмнение,че Бог изпраща ангели да вземат вярващите души и да ги заведат в Неговото царство.

 За тогавашното време го попитах, защо не ми е разказвал, за страшния път към България на десет членното му семейство.

- Знам, че това се случва през 1012 година, когато град Кукуш  е запален и опожарен от гръцката войска.

- Не съм ти казал, защото не е било  от малка да те включвам в тая одисея.Сега ще я почустваш  като твое”приключение”. Вече узряваш и няма да преживееш моите мъки и беди в търсене на прехрана и нощен подслон.Сега ще възприемеш по друг начин този мой разказ:

- Баща ти, Никола беше двегодшен постоянно го държах с една ръка на рамото си.Цял ден спеше, плачеше и се смееше.Майка му, Мария роди десетото си дете.(Близначетата бяха починали). Къпеше го в малки и мисти поточета.В тежкият ни път към България се поболя и умря това здраво и силно бебе, Георги.

Един ден завързах, седнала на кон, Магда- четиригодишната им дъщеря.Конят се подплаши и побягна. Ако ти беше на мое място и вече не я виждаш, нямаше ли да заплачеш с глас към Бога.? Дълго си питах защо не свалих малкия син от рамото си и не хукнах подир подплашеното животно? Та бях в силата си, на четиридесет години. И все не одобрявах “прозренията си”.Само отговорността за момчето на рамото бе зараснала за тялото и не съм можел да у променя.

Виждам отдалече коня с Магда  и войничето, което го върна при нас.Със сълзи на очи мълвях благодарностт към бог и войничето..

Следва продължение

 

 

 

Реч на Никола Генадиев пред Народното  събрание, 1906 г.

Публикуваме една кратка и въздействаща реч на д-р Никола Генадиев, произнесена през 1906 г. в Народното събрание.

„…Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.

Хора малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледа си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.

Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката.

Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж.

Това е величието а България!

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазар в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк и който краси нашето отечество.

Това е величието на България!

Преди 30 години българинът – обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес, свободен, забогатял, българинът завладя земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение.

Това е величието на България!

Преди 30 години българският земеделец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвиваше нуждите си. Днес земеделието е в пълния си разцвет, дейността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшава със съоръжения и с хубавите си плодове.

Това е величието на България!

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството.

Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Хаджи Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева.

Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред удивлението на приятели и врагове.

Това е величието на България!

И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако се увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов, щото да ми помрачи разума?

И това е величието на България!

Речта е произнесена по време на дебати в ХІІІ-то Народно събрание през 1906 г., като отговор на изказване на народния представител Теодор Теодоров. Речта е посрещната с бурни ръкопляскания от народните представители. Мнозинството от народното представителство е на управляващата Народнолиберална партия, партията на Стефан Стамболов, чийто председател тогава е Димитър Петков.

Никола Генадиев е роден в Битоля на 19 ноември 1868 г., син е на българския просветен деец Иван Генадиев. Дядо му Генадий Велешки е митрополит на Охрид, Дебър, Велес и Битоля. През 1876 г. семейството му се премества в Пловдив. През 1885 г. завършва пловдивската гимназия като частен ученик. Учи право в Брюксел, завръща се в България и работи като журналист и адвокат.

От 1892 г. Никола Генадиев е част от Народнолибералната партия, многократно е избиран за народен представител, бил е министър на правосъдието, на търговията и земеделието. Народнолибералната партия е имала двама авторитетни водачи – Стефан Стамболов и Димитър Петков. И двамата загиват, покосени от изстрелите на наемни убийци. През 1907 г. Никола Генадиев, министър на търговията и земеделието, ген. Михаил Савов, военен министър и Лазар Паяков, министър на финансите са заедно на разходка с министър- председателя Димитър Петков, когато млад мъж застрелва Димитър Петков на бул. „Цар Освободител”, Никола Генадиев е ранен в ръката от убиеца.

По-късно Никола Генадиев се включва като доброволец в Балканската война, участва и в Междусъюзническата война. Никола Генадиев е високообразован човек, но се превръща в корумпиран политик и човек. Той е един от политиците, обвинявани във финансови злоупотреби и корупция. Името му е замесено във всички големи финансови афери в края на 19-и и началото на 20-век.

На 17 октомври 1923 г. е застрелян с няколко изстрела на ъгъла на ул. „Кракра” и ул. „Шипка” в София, прибирайки се към дома си.

Източник: nbox.bg; teofrast.blog.bg;

Снимки: revcultbg.blogspot.bg; 168chasa.bg;  programata.bg; aliceswonderland.eu;

http://cao.bg/%D1%80%D0%B5%D1%87-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2-%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A/

   героят от „Македонската Шипка“

 Стоян Тачев

Червената стена е връх в Баба планина край Битоля. За нея са водени едни от най-жестоките и кръвопролитни битки през Първата Световна война. Българските войници проявяват безпримерен героизъм и себеотрицание срещу многократно превъзхождащ ги противник и не отстъпват от позициите си. Съвременниците наричат това сражение „Македонската Шипка“, а днес ще ви разкажем за смъртта на един от героите – подполковник Стефан Илиев.

През пролетта на 1917 година, 15-ти пехотен Ломски полк заема позицията на Червената стена на Баба планина. Ломци водят жестока битка на тази позиция от 10 март. Съглашенската артилерия засипва българите с унищожителен огън. Във въздуха хвърчат камъни, пръст и части от човешки тела.

Атаките са посрещани от контраатаки, в окопите се води свиреп, кървав, безпощаден ръкопашен бой. Българи и французи се хващат за гушите, но под натиска на противника нашите войници отстъпват една издадена позиция – височина Куполна. Вече 15 дни боят не стихва. Червената стена гори.

Призори на 26 март противникът открива бесен, невиждан по силата си огън по окопите на Ломци. Трясъкът на хиляди снаряди и гранати сякаш се сливат в един-единствен звук. Земята бумти и клокочи от противниковия огън. На оръдията пригласят десетки картечници. Артилерийските попадения сриват предните окопи и избиват защитниците им. Ожесточеният огън увеличава силата си с всяка изминала минута, по обед същински ураган се вихри на позициите на българите, едва няколкостотин квадратни метра земя са обстрелвани от над двеста оръдия.

В окопите нерядко снарядите убиват цели отделения български войници. В гъсти вериги противникът атакува и след кървав двучасов бой принуждава съседите на Ломци да се изтеглят.

ФРАНЦУЗИТЕ НАХЛУВАТ В ОКОПИТЕ. МОМЕНТЪТ Е КРИТИЧЕН. ОТБРАНАТА СЕ ПРОПУКВА.

Зад позицията, гордо изправен, обърнал гръб на противниковия огън, вперил поглед в позициите на своите войници, стои легендарният командир на Ломци подполковник Стефан Илиев. Осъзнаващ значението на момента, презрял смъртта, той предава командването на полка и заповядва атака. Събрани са поддръжките – шепа отчаяни храбреци, готови да последват своя командир и в самия ад. Подполковник Илиев се изправя пред тях със знаменитите думи:

„МОМЦИ, ДНЕС ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ СЕ ОБЛЯГА НА НАШИТЕ СИЛИ! ТЯ ОЧАКВА ОТ НАС СВОЯТА ЗАЩИТА! НАПРЕД, МОМЦИ, БОГ Е С НАС! С ВАС СЪМ И АЗ, ПОЛКОВИЯТ КОМАНДИР. НАПРЕД!“

С нескончаемо „ Ура!“ войниците се спускат след своя командир и с безумен устрем се приближават, откриват стрелба с манлихерите, а първите скачат в окопите, в които са се настанили французите. Кратка схватка с нож, приклад и окопни лопатки и противникът е ликвидиран.

– Ранен сте в ръката, господин подполковник! – обажда се един войник.
– Ранен сте и в челото, господин подполковник! – обажда се друг.
– Ранен сте и в плешката! – допълва трети.

Подполковник Стефан Илиев сякаш не чувства болката. Положението на позицията е поправено. Той тръгва обратно към наблюдателния си пост. По пътя нагоре по склона един противников снаряд пада до него и осколка го ранява смъртоносно. Войниците намират своя командир спокойно заспал и оплакват героя на Червената стена.

Повишеният в полковник посмъртно Стефан Илиев е погребан в Прилеп в двора на църквата „Свето Благовещение“, но гробът му е заличен от сръбската власт веднага след Първата световна война.

На Червената стена завинаги остават 300 светли български синове от Ломския полк – офицери, подофицери и войници. От другата страна пък стоят хиляди трупове на французи, загубили между 40% и 75% от личният състав на частите си.

https://bulgarianhistory.org/podpolk-iliev-chervenata-stena/