Първият български пилот, полетял нощем на реактивен изтребител, е генерал-полковник Симеон Симеонов /Монката/ родом от с. Шейново Казанлъшко. Невероятно ерудирана личност. Пилот легенда. Той е и първият пилот – кандидат на военните науки. На 36 г. става генерал, а на 48 оглавява бойната ни авиация.

2014г. Росен Плевнелиев награди първите 8 български военни летци I клас. На трима от тях сам закачи ордените „За военна заслуга“, другите 5-има бяха удостоени посмъртно. По всеобщо мнение сред тези, които не доживяха признанието, най-ярка е звездата на ген.- полк. Симеон Симеонов. Малцина обаче знаят, че легендарният генерал е чичо на сегашния началник на отбраната генерал Симеон Симеонов, брат на баща му.

И двамата военни пилоти, и двамата извървели сложен път от пилотската кабина до най-високите върхове във военната йерархия. Разликата им е точно 30 г. Симеонов-старши е роден на 9 април 1925 г., а Симеонов-младши – на 25 януари 1955 г. Когато чичото умира само на 50 г., племенникът му е бил в първи курс на военновъздушното училище в Долна Митрополия. „Аз съм Симеон Христов Симеонов, а чичо ми – Симеон Стефанов Симеонов“, разказа началникът на отбраната, както сега казват на началника на Генералния щаб. Имало традиция момчетата в рода да са Симеон, Христо или Стефан. „На мен се пада да съм Симеон, както се е казвал първият син на дядо ми, който умира съвсем млад по време на войнишката си служба“, пояснява племенникът.

По ирония на съдбата Симеонов-старши е първият командир на 19-и изтребителен авиополк, а племенникът му – последният. Любовта на Симеон Симеонов-старши към небето стартира с жестока катастофа. В първите години след Втората световна война той се записва в курсове за летци в Казанлък. Имал късмет, защото е родом от близкото село Шейново.

При първия опознавателен полет обаче му се паднало да лети с опитен пилот на градус. Поручикът току-що се бил върнал от София, където получил висока награда за участието си във въздушните боеве срещу американските и британските летящи крепости по време на войната. Явно във влака се бил почерпил доста добре, защото курсантът, който трябвало да лети, отказал категорично, след като го видял да залита. Шейновецът обаче изобщо не се поколебал и седнал в кабината. Машината била от най-леките, управлявала се лесно. Хвръкнали над Балкана, обиколили Тракийската низина, а като разбрал кое е родното село на младежа, инструкторът току снижил над Шейново. За зла врага обаче закачили висок орех в центъра на селото и се забили в земята. Самолетът се разпаднал от удара, пилотът загинал на място, а младежът уж давал признаци на живот, но пристигналите спасители също го пратили в моргата. Там един от санитарите съвсем случайно доловил леко охкане и веднага извикал лекарите. Върнали Симеонов към живота, а само след година тайно от родителите си младежът кандидатствал в първия випуск на военновъздушното училище.

30 г. по-късно, в началото на 1975 г. ген.-полк. Симеон Симеонов – вече командващ ПВО и ВВС, заминал на специализация в Москва. Там получил жестоко главоболие, състоянието му рязко се влошило. Лекарите открили тумор в мозъка – на мястото, където получил най-тежката травма при жестоката шейновска авария. На 3 март 1975 г. го оперирали, а след месец се прибрал в България. Настанили го във военния санаториум в Хисаря, за да е по-близо до летищата край Пловдив и родното Шейново. Лечението обаче не вървяло добре. Върнали го в София и на 24 май – друг голям български празник, известният хирург Ганчо Савов направил втора операция. Явно туморът се бил разраснал доста бързо, защото генералът не издържал операцията. Починал в разцвета на силите си. Малко след завръщането си от Москва навършил 50 г.

За Симеонов се носеха легенди. Той бе не само безумно смел пилот, но и командир новатор. През 1953 г. дава идеята 8 млади военни летци начело с него да започнат тренировки за полети в сложни условия. Те стават първите български пилоти първи клас. Нощните полети на летище Граф Игнатиево започнал напук на немотията. Поръчал да купят 16 ветроупорни фенера и сам посочил къде да ги наредят край пистата. После изкарал камионите с най-силни фарове, които да бият в едно по-силно петно. И пръв излетял в нощното небе Когато лично се убедил, че може да се каца в такива условия, разрешил и на другите пилоти да пробват.

Веднъж споделил пред руски инструктор, че в редки моменти по време на нощен полет изненадващо губел ориентация. Руснакът веднага попитал колегите си в Москва и се оказало, че и други пилоти споделяли същото. Спешно била разработена методика за справяне с проблема. Но докато тя достигне до всички, не един или двама летци попадали в нестандартни ситуации, някои успявали да катапултират, а други загивали.
В актива на пилота легенда имало и доста въздушни боеве с нарушители на въздушното пространство, които през 50-те били доста – по 53-55 на година. Увлечен в такова преследване, веднъж Симеонов внезапно установил, че вече е в турско небе. Докато се усетил от двете му страни се лепнали 2 турски изтребителя и го взели на прицел. Командата била: „Кацай на летище Одрин или ще стреляме!“ Българинът се поколебал, но все пак насочил машината към летището. Имал късмет, че отскоро летял на нов МиГ-17 с усилен двигател. Дали турците са знаели това – не е ясно. Симеонов пуснал колесника, убил скоростта и гумите леко се плъзнали по пистата. Заради по-високата си скорост турският ескорт профучал напред, доволен от изпълнението на задачата. В това време българинът, вместо да кацне, рязко вдигнал оборотите, изстискал цялата мощ на двигателите и изчезнал в близките облаци. След време, когато за случката се разчуло, Симеонов- младши – тогава ученик, станал свидетел на рядко признание. По време на семейно тържество съпругата на друг пилот внезапно попитала генерала дали в легендата има някаква истина. Командващият авиацията помълчал и казал: „Момчето наистина е кацало там“. Нито дума повече. Без да обяснява кое е момчето и къде е това „там“.

Упорита, нестандартна личност, човек, който не се интересува от хорските приказки. Заради това, че дръзнал да се разведе с първата си жена, го наказали с понижение в длъжност. От командващ авиацията на ВВС го върнали на предишната длъжност командир на 10-и САК (смесен авиокорпус). В Политбюро обаче му гласели по-жестока брадва. Лично Цола Драгойчева предлагала да го уволнят изобщо от армията. Тогавашният военен министър Добри Джуров обаче го защитил.
Негови са думите: „Аз не си представям ВВС без генерал Симеонов“
Страшно много проблеми на авиаторите създал ген. Славчо Трънски, който по едно време бил назначен за командващ ВВС без да има и понятие от авиация. Бившият партизански командир бил доста сприхав и гледал в подчинените му войски да няма произшествия, а дали пилотите се развиват в професионално отношение не го интересувало. Веднъж посред сложни тренировки в Граф Игнатиево Трънски вдигнал лют скандал. Косите му буквално настръхнали, като видял какви фигури изпълнява млад пилот току-над летището. „Веднага спрете това, ще се разбие!“, изкрещял генералът. „Не, няма да спрем, това е истинската работа на военния летец – да се готви за най-сложните полети“, опонирал Симеонов. Заради непокорството му дори го подозирали, че в момент на афект може да духне зад граница.

Легенди се носели как уж веднъж по време на полет рязко сменил курса и поел на юг. И как на всеки 5 минути началството му сваляло по една звезда. Когато обаче обърнал и поел обратно към родното летище – пак на всеки 5 минути му възстановявали по една отнета звезда. „Това са глупости, измислени от любители на слухове“, коментира племенникът Симеонов.
За цял живот той запомнил следните думи на своя чичо: „Със самолета трябва да се говори на вие“. Как на вие, била първата му реакция, та това е неодушевен предмет, машина?! Симеонов-старши внимателно обяснил, че машината трябва непрекъснато да се изучава, уважава и пази. Независимо дали си лейтенант или генерал. Авиацията по това се отличава от другите видове въоръжени сили, че командирът не може да лети по карта, както водят бой например в сухопътните войски. Когато командирът лети, го гледат всички. И ако той се приземи тромаво, с какви очи след това ще изисква висок професионализъм от подчинените си?! Симеонов-старши съветвал племенника си всяка свободна минута да посвещава на самолета за т.нар. тренаж. „Затова още като курсант никога не почивах следобед, а бягах при машините и молех техниците да се кача в някоя кабина. Понякога съм заспивал от преумора, но чичо и това допускаше. Важното е да съм в кабината и да боравя с приборите дори насън“, разказва началникът на отбраната.
 http://www.presstv.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/11/30/%D1%88%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%86-%D0%B5-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D1%8F%D0%BB-%D0%BD/

Генерал-лейтенант от запаса Димитър Попов е роден на 20 октомври 1929 г. в Брестовица, Пловдивска област. Офицерския си път започва през 1951 г. като помощник-командир на взвод в НШЗО във Велико Търново. През 1960 г. завърша с отличие Военната академия „Георги С. Раковски“, а през 1978 г. – висш курс за ръководни кадри в Московската академия на Генералния щаб на Въоръжените сили на Съветския съюз. Близо 13 години от живота му преминават в първа гранична зона в Звездец като командир на един от най-елитните ни мото­стрелкови полкове. Във военната йерархия стига до командващ Втора армия и е от най-добрите и подготвени български военачалници. Носител е на многобройни държавни и правителствени отличия. Активен член е на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Автор е на книгата „Стръмни пътеки“.

В началото на 80-те години на миналия век НАТО организира на териториите на почти всички западни държави мащабни военни учения и продължи да разполага в различни райони на Европа ракети със среден радиус на действие „Пършинг“ и крилати ракети „Круз“.
В отговор на тези предизвикателства държавите от Варшавския договор проведоха стратегически учения с щабове и войски, в които участваха всички армии от Варшавския договор. Учението на социалистическите армии „Щит 82“ се проведе през есента на 1982 г. То започна на територията на Източна България. Южно от Стара планина действията се развиха основно на територията на тогавашния Бургаски окръг.
Ръководител на учението
бе армейски генерал Добри Джуров. Негов пръв помощник бе началникът на Генералния щаб генерал-полковник Атанас Семерджиев, а командващ Първи балкански фронт – генерал-полковник Христо Добрев. Никога дотогава на територията на България не беше се провеждало толкова огромно по мащаби и размах военно учение. Подобно нещо човек може да види само веднъж в живота си. 
Десантната и противодесантната операция се извършиха на плажовете западно и южно от Созопол 96-и мотострелкови полк от Долен чифлик, след като проведе мобилизация, се съсредоточи в района на с. Крапец, където съвместно с десантните кораби на Военноморския флот бяха проведени планови тренировки по натоварване и стоварване на морския бряг.
В състава на морския десант освен 96-и мотострелкови полк от съюзните армии влизаше и 110-а десантно-щурмова бригада от Севастопол с командир подп. Рубльов. Подготовката на десанта по време на прехода му по море се ръководеше от командващия Одеския черноморски флот. Организацията и изпълнението на задачите от десанта след стоварването на морския бряг и контраатаката на силите на противодесантната отбрана в хода на бойните действия бяха възложени на щаба на 16-а дивизия, която командвах по това време. Нейните основни сили и средства – 16-и танков полк, 33-ти мотострелкови полк и един танков батальон от бригадата в Карлово, организираха противодесантната отбрана и контраатаката на големия созополски залив.
В голямата палатка генерал-полковник Христо Добрев организира взаимодействието между родовете войски и видове въоръжени сили. Доложих графика за стоварването на десанта, силите и средствата, огневото осигуряване и задачите на частите. Освен министрите на отбраната от страните на съюзните армии присъстваха членове на Политбюро на ЦК на БКП начело с Тодор Живков.
В открито море се срещнаха корабите на Българския черноморски флот и на десантно-щурмовата бригада от Севастопол. Там се формира бойният ред на десанта. От централната вишка на брега действията на десанта наблюдаваха главнокомандващият на Обединените въоръжени сили маршал Виктор Куликов, началникът на щаба армейски генерал Анатолий Грибаков и ръководителят на учението армeйски генерал Добри Джуров. При стоварването на съветската бригада се получи известно объркване, което изведе маршала от равновесие. Неволно станах свидетел на
неочаквана и необичайна свада
между него и командващия Черноморския флот на Съветската армия.
„Как не ви е срам! – ругаеше го Куликов. – Видяхте ли как безупречно действат българските части? Що за щурмоваци си повел след себе си? Ще докладвам на маршал Устинов, че бригадата ви е неподготвена за подобен десант.“ „Вие нямате право да правите това“ – му възрази вицеадмиралът.“ „Как да нямам право? Аз ви говоря като първи заместник-министър на отбраната. Ясно ли ви е! И в това си качество съм ваш пряк началник“, отговори маршалът. Вицеадмиралът благоразумно замълча.
Десантната операция беше проведена по всички правила на военното изкуство. В продължение на час корабната артилерия, щурмовата и изтребително-бомбардировъчната авиация нанасяха масирани удари по най-важните обекти на противодесантната отбрана.
Заливът потъна в дим. С оглед на мерки за безопасност районът на Атия и Созопол бе обезлюден. Под прикритието на димната завеса, на 300 метра южно от шосето за Созопол, с 18 вертолета бе стоварен десант в състав мотострелкови батальон с цялото му въоръжение и снаряжение. Плаващите бронетранспортьори, на които беше натоварена оперативната група за управление на десанта със свързочните средства, бяха стоварени на 500 метра от морския бряг. На брега застанах с бронетранспортьора пред наблюдателния пункт и от люка на машината докладвах, че
десантът е стоварен успешно
и продължава изпълнението на задачата.
В изпълнение на общия замисъл в района южно от Равнец предстоеше да бъде стоварен крупен въздушен десант от съединение на Съветската армия. Неочаквано в района, където бе планирано стоварването, се появиха гъста мъгла и облаци, които предизвикаха голямо напрежение и съмнение за стоварването на десанта. Междувременно заваля проливен дъжд. Обстановката криеше сериозни рискове за живота и здравето на хората. 74-годишният съветски министър на отбраната маршал Устинов, който палеше цигара след цигара, се обърна към командващия военновъздушните сили на Одеския военен окръг генерал-полковник Павел Кутаков с въпроса „Какво все пак правим?“. Генералът вдигна рамене. Разбирахме състоянието на руския министър. Беше въпрос на престиж представителната част на съветските въоръжени сили да се стовари при изключително неблагоприятни условия. Маршалът наруши мълчанието с думите: „Независимо от лошото време десантът да се стовари.“
Самолетите излитаха от летище Каменец в Северна България. След минути се чу оглушителният рев на самолетите Ил-76, които пренасяха първата вълна на десанта. Като по команда мъглата започна да се разсейва и се разкри смайваща картина. На земята вече бе ешелонът от леки бронирани бойни машини, спуснати с големи парашути, съоръжени с устройства за меко кацане. Бяха повече от сто. Минути след това в зоната на видимия простор се появиха стотици бели парашути, които се приземяваха в непосредствена близост на стоварените преди това бойни машини. За кратко време десантчиците се качиха на спуснатите преди това бойни машини и десантът премина в настъпление на юг.
Два дни след приключването на „Щит 82“ на летище Сарафово се състоя внушителен парад на войските и бойната техника, взели участие в единственото по размах учение на братските армии на територията на нашата страна. Хиляди хора от Бургас и страната аплодираха доблестните воини. Това бе много голямо оперативно-стратегическо учение, на което се проверяваше реалността на определени теоретически постановки и възможностите на войските за тяхната практическа реализация.

 http://epicenter.bg/article/-Shtit-82-beshe-nay-golyamoto-uchenie-v-istoriyata/68345/2/0

 спаси знамето на своя полк

В мразовития ден на 21. 12. 1882 г. стар стил /03. 01. 1883 г./ в Свищов в семейството на Петър и Маринка Черкезови се родил син. Нарекли го Сотир.  И както пише Серафим Северняк в книгата си „Криле“ „ Не самият той – Сотир, но неговият род е от съществуващата и до днес фамилия на Черкезята. Баща му – Петър Черкезов (за когото статия бе публикувана наскоро в www.nabore.bg) – е бил нещо замесен по минаването на Филип Тотьовата чета и бил принуден да се изсели в Свищов, където  се е родил и Сотир. Момчето е идвало на село като дете и е скачал от плевника на Черкезята с един стар чадър, като щял да си счупи краката. Това се помни и се разказва от неговите сродници и досега. “ Младежът расте емоционален и любознателен, непримирим към всяка подлост и неправда. Буйният му нрав се проявява и в Трикласното свищовско училище…По-късно Черкезов си спомня „Наистина намериха се учители, които се опитаха да се застъпят за мен като силен ученик, но директорът решително заяви: „За такъв бунтар няма място в моето училище!“ На мен много ми се искаше да се уча и аз започнах да се самообразовам. Самостоятелно изучавах физика, химия, история, география. Мечтаех за пътешествия. Реших да замина за Русия и да постъпя там в някое техническо училище…“

През 1902 г. след лекция на Хараламби Джамджиев, осноположник на българската авиация, у Сотир се запалва интерес към полетите  и две години по-късно той  заминава за Русия, за да се запише в техническо училище, но не успява. По време на революцията в Русия от 1905 г. Сотир Черкезов попада в революционните руски среди и с Петър Таушанов поддържат връзка със стачкуващите и разнасят възвания.

В Болград, Бесарабия се жени за Агафия Мироновна,

която е от семейство на българи, преселници в Русия след Кримската война. Родителите на жениха настоявали техният син да доведе жена си в България.

 Първоначално младото семейство се установява в Свищов. По-късно се сдобиват с две рожби – Надежда и Иван. В крайдунавския град Сотир работи в закупената от баща му мелница, като прилага техническите познания от самообразованието си. Агафия свиква с новата обстановка, но тъгува за близките си и непрестанно моли мъжа си да отидат да живеят в Болград.

В края на 1910 г. Сотир Черкезов се установява в Санкт Петербург. Контактите му с руските летци допринасят да осъществи мечтата на своя живот – да докосне звездите. Именно там той започва работа в работилницата на Стеглау. В нея се извършвали строителство и ремонт на водопроводите и канализацията. Но много скоро в работилницата започват да приемат и поръчки за строителство на…… аероплани! Иван Иванович Стеглау също като Сотир е пристрастен към авиацията и започнал да разработва свои конструкции на самолети. Наложило се да прибегне и до поръчките на странични изобретатели. Намерението на Черкезов да построи свой самолет било подкрепено от инженер Ребиков. Финансовият въпрос също бил уреден. В Болград неговата млада жена направила немалка жертва – продала една нива, която й принадлежала по наследство. Болградският адвокат Титоров, приятел на Сотир също помогнал, като събрал чрез подписка част от сумата.

През лятото на 1911 г. Черкезов разработва проект на самолет и го построява. Като човек с будна техническа мисъл създава конструкция с две изобретения – трибедрен колесник с носово колело, което се прави за първи път в световната практика и по-късно остава като правило в самолетостроенето и апарат, който се отваря автоматично и предпазва пилота от падане. Черкезов построява самолета си биплан с дарения от българи от Болград и го нарича „Княз Борис Търновски“, а пробния полет извършва на 20 януари 1912 г.  в деня на пълнолетието на българския княз. На аеродрума „Крылья“  край Санкт Петербург той издига своя самолет на 300 м. височина. Полетът е успешен. Руските и българските вестници пишат за полета на първия българин, построил самолет биплан и неговите технически новости. За това съобщават вестниците „Новое время“ и „Петербургская газета“, а в „Петербургский листок“ и „Южная мысьл“ издаван в Одеса дописките са със заглавие „Первый болгарский авиатор“. Българския вестник „Утро“  възторжено констатира: „България има вече своя първи авиатор изобретател“.

В отчета и списъка на членовете на Всерусийския аероклуб за времето от 1908 до 1915 г. в Петербург откриваме: „В списъка, съставен на 1 март 1915 г., от 316 авиатори под № 298 е написано: българин Черкезов Сотир Петрович, постъпил в летателната авиационна школа през 1911 г., завършил през 1912 г. получил диплом № 93, роден през 1883 година“. Сотир е първият нашенец завършил с отличие авиационното училище в Русия с пилотски диплом № 93 издаден на 16 октомври 1912 г. от Императорския Всерусийски аероклуб. В авиационната школа на Всерусийския императорски аероклуб в град Гатчина С. Черкезов е единствения българин. Негови инструктори са В. Лебедев, Николай Костин и Раевски, с които лети на самолетите „Фарман“ и „Блерио“. Дипломира се като авиатор пилот.

В Балканската война родолюбивият българин и патриот участва като доброволец в Първо аеропланно отделение, но без разрешение да лети. Със заповед № 31 от 24 април 1912 г., въпреки голямото му желание да служи Черкезов е освободен от авиацията. „По-късно – пише в спомените си той – с болка на сърце узнах, че след Балканската война правителството е смятало хора като мене – руските възпитаници, за руски агенти. Българското правителство оскърби нашите патриотични чувства. Бях уволнен от военновъздушните сили.“ Макар и с големи трудности той успява да получи разрешение за изнасяне на беседи из България на авиационна тематика. Първите сказки Сотир изнася в своя роден град и в селото на дядо си – Горна Липница, в голямото за онова време с. Караисен, в което са живели роднините  на баща му. На сказки във Варна  през 1914 г. предлага да се закупи хидроплан като изтъква необходимостта от взаимодействието между авиацията и флота.

В края на май 1914 г. Сотир е повикан в София, в Дирекция на полицията, където му връчват заповед, подписана от министър-председателя Радославов, с която му забраняват изнасянето на беседи. Това накарало Черкезов окончателно да вземе решението да послуша съпругата си и да замине за Болград. Събитията от войната обаче изменят плановете му. Съпругата му Агафия заминава при родителите си в Болград, а Сотир тръгва за град Лвов.

Като доброволец той е зачислен в XI Корпусен авиационен отряд при Трета армия на Западния фронт, командвана от ген. Радко Димитриев. От 3 септември 1914 г. до април 1915 г. е изпратен за преквалификация в Гатчинската авиошкола. В дневника на бойните действия на XI изтребителен авиоотряд, съхраняван във Военно историческия архив на СССР, е записано: „Служещият Черкезов със самолет „Дюпердюсен“ №91 е извършил разузнаване на противниковите войски по заповед…щаба на 3-а армия на 22, 24, 27, 28 и 30 април 1915 г., като прелетял в тези дни общо 6 часа и 15 минути.“

Царското правителство  на Русия започва репресии против българите русофили, честно и с вяра служещи в своята втора родина. Радко Димитриев, човек с безупречна репутация, командващ Трета руска армия, е заменен с друг военачалник,а Черкезов е арестуван и обвинен в шпионаж.

Създава се наистина парадоксална ситуация: в България го обвиняват, че е „руски шпионин“, а в Русия – че е „български разузнавач“!

„Закараха ме в една селска къща..Два дена бяхме в очакване, разпитваха ме и след това под конвой ме изпратиха в Петроград. Там в гарнизонния затвор прекарах половин година в тъга и отчаяние“. Последвала отмяна на обвинението след като се оказало, че е несправедливо оклеветен. Но както на всички българи не му разрешили да живее в Петроград. Изпратили го отново в Казан, където бил под наблюдение на полицията. Там започнал работа в местното авиационно дружество като инструктор по пилотаж, срещнал се също с мнозина свои сънародници също интернирани и преселени там.

В революционните събития през следващата 1917 г. Сотир става и куриер на Ленин с ръководството на БРСДП /т.с./ в лицето на Димитър Благоев и Георги Димитров. От 1919 г. до 1925 г.  Сотир Черкезов живее в България.

След деветоюнският преврат и последвалите събития през периода 1923 – 1925 г.  го считат за неблагонадежден. В Свищов не заварва съпругата си. Като чужда поданица и жена с прогресивни разбирания тя е принудена да напусне България – завръща се при родителите си в Болград, който е под румънска власт. Разбрал, че е крайно опасно да остане повече в родината си, през 1926 г. Черкезов  емигрира във Франция в Париж и Лион, където работи в авиационни заводи.

През  1931 г. новото буржоазно правителство на България обявява амнистия за политическите емигранти и Сотир се завръща. Получава разрешително за беседи от Министерството на просветата и пак поема от град в град. С донесените от Франция макети на самолети и филми той изнася лекции за авиацията и газовата отбрана из цялата страна. През 1932 г. Черкезов изнася беседа в препълнения читалищен салон на китното планинско градче Елена. Неочаквано именно тук се усмихва и личното щастие на ветерана авиатор. През 1933 г. той свързва живота си с Николина Манева. Семейство Черкезови се установява във Велико Търново, където им се раждат две дъщери – Маргита и Надежда.

На 11 септември 1944 г. заедно с десетгодишната си дъщеря Маргита той е на площад „Баждърлък“. На този ден в старопрестолния град има митинг за посрещане на слезлите от Балкана партизани и появилите се руски военни кореспонденти.

„След срещата с тях Сотир до късно не можа да заспи – спомня си съпругата му – ходеше по двора, нещо обмисляше. На сутринта ми каза „Заминавам за фронта, не мога да стоя настрана. Той беше непреклонен и замина“. Назначен е за преводач свръзка в щаба на Втора армия, която настъпва към река Морава. Работата е много, напрежението-голямо. През втората половина на ноември 1944 г. силите му са съвсем изчерпани. По настояване на лекаря Черкезов прекъсва военната си служба и на 23 ноември 1944 г. пристига в Търново. През 1949 г. цялото семейство на Сотир се премества в София. Същата година с указ като „Заслужил борец революционер на Родината“му е отпусната народна пенсия.

През 1957 г. е удостоен като „Почетен гражданин на София”. В периода 1950 -1958 г. пионерът авиатор започва работа в управлението на новостроящия се силнотоков завод „Васил Коларов“. Сотир Черкезов умира на 1 февруари 1962 година в София.

И както Серафим Северняк завършва повестта си „Криле“ с фразата „Аз не можех да не напиша тази книга“ така и ние днес сме длъжни  да напишем за Сотир Черкезов, чието родословие започва от Горна Липница.

Материалите за написване на тази статия бяха взети от книгите: „Небесни побратими“на внучката на опълченеца Маргита Черкезова в съавторство с Евгения Корольова и „Криле“ на видния писател от Горна Липница Серафим Северняк. Благодарим също на РИМ – В. Търново в лицето на доц. Светла Атанасова, на Исторически музей – Свищов. Сърдечни благодарности изказваме и на предоставените ни от Музей на авиацията – с. Крумово сведения.

Надежда КОНАКЧИЕВА, секретар на Народно читалище „Зора-1887“ с. Горна Липница, Великотърновско

http://www.nabore.bg/statia/perviyat-aviokonstuktor-sin-na-opalchenec-3123-14