Имената им днес не говорят нищо на мнозинството от българите и все пак ще споменем няколко – вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов… имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.

Сред тях се отличава един – един смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди точно сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа – това е генерал-майор Иван Колев.

Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия толкова специално? Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във  Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен с един здрав морал, с гордостта на един истински българин, с жив, практичен ум и здраво и силно българско сърце, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.

Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен, предвидлив, истински професионалист.

Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба и безмерната му обич към България и към нашия национален идеал – Обединението. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на доста заможно за времето си семейство. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме нещо друго отново в Бесарабия, или пък на друго място. Вместо това той избира да посвети живота си в служба на Отечеството, служейки му вярно и предано до края на живота си. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.

Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки път, когато има възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник, като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.

Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да заспят. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър, наравно с конника, артилериста и пехотинеца.

Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.

Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.

Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит… – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.

Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:

– Обградени сме!

След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир. Днес се навършват сто години от смъртта на нашия герой.

И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на Отечеството, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи. Нека разкажем за него на тези, които идват след нас, нека им покажем на какво е способна обичта към Отечеството, нека ги възпитаме в непоклатима вяра в светлото му бъдеще и храброст, за да се борят за него.

Вярваме, че генерал Колев никога не ще умре, докато българите го носят в сърцето си и живеят според неговите разбирания за дълг, чест, достойнство, смелост и родолюбие. Така светлият му пример ще продължава да вдъхновява поколенията българи и ще ни води по пътя към честитите бъднини на нашата и неговата България. За да пребъде тя вовеки веков!

https://bulgarianhistory.org/general-kolev-moralen-orientir/

– Поручик Дуров! – отронва раненият.

– Слушам, господин полковник! – отзовава се млад адютант.

– Тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя. – нарежда раненият и отпуска глава.

Това са последните му думи. Не след дълго сърцето на офицера спира да тупти завинаги. Присъстващите свалят шапки и казват Господнята молитва за душата на своя командир. Неговото име е Константин Каварналиев – любим началник на своите войници, офицер с голямо българско сърце, велик човек. Смъртта му го превръща във вечна легенда за българския народ, а героичните му подвизи хвърлят светлина върху пътя на тези чеда на нашия народ, които се посвещават на предана и безкористна служба на Отечеството и българското племе.

Полковник Каварналиев е един от плеядата светли синове на България, които с ума, сърцето и волята си изграждат здравите основи на родната войска и подготвят бляскавите победи по бойните полета на войните за национално Обединение. Лелеяната мечта за Целокупна България живее в нашето общество от самото създаване на Княжество България. Над тридесет години по сбирки и седенки се говори за това, изнасят се речи, пеят се песни. Изгражда се един непреклонен дух, една гранитна вяра в собствените сили, отглежда се една безпределна любов към останалите извън пределите на българската държава сънародници. Една млада, силна и горда нация се подготвя да осъществи националния си идеал. Естествените водачи на целия този устрем са офицерите в българската войска. Един от тях е смелият герой, добрият българин и човек Константин Каварналиев.

Роден в красивия български град Шумен през 1866 година, Константин отрано е привлечен от военното поприще и е приет във Военното училище в София през 1882 година, а по случай Съединението е произведен в чин портупей-юнкер и е зачислен в Пети пехотен Дунавски полк. С полка си е включен в Източния отряд край турската граница. Само на 19 години е, когато през 1885 година вероломното нападение на Сърбия над България го отвежда на бойното поле за първи път. Бойното му кръщение е на 2 ноември в боя при село Банкя, Трънско. Младият юнкер поема командването на трета рота на Пети пехотен Дунавски полк два дена по-късно,като се сражава храбро срещу враговете на Отечеството при Сливница, Драгоман и Пирот. Краят на войната го заварва като подпоручик.

След войната остава офицер в същия полк, като е върнат във Военното училище през 1887 година, за да довърши обучението си. Там той учи заедно с плеяда от славни млади мъже и бъдещи смели командири на българската войска. След положен изпит е изпратен в Генералщабната академия в Брюксел, а по-късно е прехвърлен да учи в Генералщабната академия в Торино, Италия. Завършва през 1897 година и е приведен като офицер в 2-ри артилерийски полк във Враца. През 1900 година артилеристът става пехотинец — приведен е в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където става командир на дружина в 35 пехотен Врачански полк, а след това е началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия.

През 1900 година се венчава за Елена Попова, дъщеря на известния русенец Стоил Попов, а през 1903 година се раждат двете им деца Веселина и Костадинка. Личното му щастие е съчетано и с израстване в службата — произведен е в чин майор през май 1900 година, а в чин подполковник през 1904 година. За по-малко от година през 1907 година е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, а след това е прехвърлен в Русе като началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия, като малко по-късно е произведен в чин полковник. Владимир Вазов, Иван Колев, Константин Жостов, Александър Протогеров, Генко Мархолев, Никола Жеков и други. Каварналиев завършва трети във випуска си през 1888 година и е назначен в 4–ти артилерийски полк, където служи до 1892 година.

Бързото му изкачване по служебната стълбица не е най-важно. Константин Каварналиев е изключителен военен педагог и сърцевед, като не жали усилия да подготви добре своите войници и офицери за бъдещата война. Воден от Суворовската максима „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“, като командир на Ломския полк избира ново, по-подходящо място за летния лагер на войниците. Не се отделя от подчинените си при упражненията за нападелен бой, придвижване през пресечена местност, преминаване на река, отбранителен и нощен бой. С бащинска усмивка, но строг и сериозен, той прави разбори след всяко упражнение, посочва добрите и лошите моменти на участниците. Освен образцов офицер, той пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.

Настъпва времето за борба за постигане на националния идеал. На 5 октомври 1912 година България обявява война на Османската империя. Пета пехотна Дунавска дивизия под командването на генерал Павел Христов и началник-щаб полковник Константин Каварналиев е в състава на Трета армия с командващ генерал Радко Димитриев. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. На 15 октомври 1912 година Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник.

Оказва се, че това е невралгичен момент от войната — противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и разкъсването на фронта би довело до тежки загуби. Генерал Христов заповядва на дивизията си да задържи позицията на всяка цена и тогава получава телеграма от генерал Димитриев „Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!“, генерал Христов се усмихва — заповедта не е необходима. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, с цената на много българска кръв. България излиза като победител от войната.

През пролетта на 1913 година полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада. Един български полк срещу една гръцка дивизия — героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.

Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции — идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия, единствената възможност — да се умре с чест. Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко — само 6 батареи. Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.

На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата. Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи. За отстъпление никой не мисли, всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите. Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите „Аз на грък гръб не давам“ с пушка в ръка повежда контраатака „на нож“. Увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове „Напред! След командира, момчета!“ и нашите войници се спускат след своя комендир. Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.

От десния фланг на българските позиции се чува — „Ура!“ и „Шуми Марица“ — това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.

— Ранен сте, господин полковник! — възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. — Да извикаме санитари!

— Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! — отвръща Каварналиев.

Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна — прекъсната е важна артерия. Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро. Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Дрангов. Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров, обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:

„По-низко главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв.

Вечная памет!“

Паметникът на доблестния герой е взривен през 1966 година от режима на Титова Югославия. Отломките от красивия паметник и до днес лежат като тъжно доказателство, че не всички хора споделят Дебеляновото „ мъртвият не ни е враг“.  Въпреки многократните молби на официалните български власти все още няма разрешение от властите в Република Македония за възстановяване на паметника. Може би някой ден паметникът отново гордо ще се извиси над бреговете на Дойранското езеро и ще ни припомни онова дълбоко изстрадано, но толкова българско и Ботево „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.

https://bulgarianhistory.org/kavarnaliev-polkovnik-chovek-rodolubec/

Двадесетина български младежи, сред които е и Цветан Радославов, са прекъснали внезапно следването си. Обявена е Сръбско-българската война. Всеки бърза да се запише доброволец.

Кайзер Франц Йосиф – император на Австрия, подкрепя открито Сърбия.
Прекъснал учението, Цветан Радославов също бърза да се зачисли доброволец. До скромния му куфар е и цигулката му. В първа класа на корабчето се чуват чужди песни, обидни за България. Българите на корабчето са смутени. Цветан се затваря в каютата. Мъчи се да не чува. Нахвърля стихове. Хрумва му, че може да потърси мелодия на стиховете. Хваща цигулката.

Така, още с листче в ръка, той се връща при приятелите си. Запяват, отначало плахо, „Мила Родино”, цигулката приглася. В онзи миг се ражда песента „Горда Стара Планина“, която по-късно през 1905 г. е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. се превръща в химн на България. Смята се, че за написване на мелодията той използва известното в родния му край Свищовско хоро. Текстът на химна е променян многократно, за последен път – през 1990 г.

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край!

Поради късогледството му, на Цветан Радославов е отказано да бъде зачислен към бойните части. По негова молба той е изпратен във военния сектор на Червения кръст, където като обикновен санитар се грижи за ранените.

Всъщност кой е Цветан Радославов? Поет, музикант, художник, драматург, лингвист, познавач на санскрит, психолог, философ, но преди всичко обикновен българин, осъзнаващ своята мисия.

В софийските си квартири Цветан Радославов неизменно окачва над леглото си портрета на майка си – Паунка. Дръзка жена, която със собствената си ръка от името на женското дружество „Съгласие”, написва „Благодарственият адрес” към жените в Единбург, които вдигнали глас след кланетата през 1876 г.

Дружи със Симеон Радев, който пише за него: „Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост.”

През 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и неин библиотекар. Воден от стремежа си към наука и знание през 1893 г. той отива да учи отново, този път в Лайпциг, където изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология. Негов състудент там е Пенчо Славейков, като и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества –философското и литературното.

През 1897 г. Цветан Радославов се завръща в България и става учител в Мъжката гимназия в Русе.

Преподавателската си дейност продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис III, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия.

Една интересна случка от 24. V. 1920 г. Цар Борис III е на парада на учащите се. Съгледал в колоните своя бивш учител, царят с висок глас се провиква:

– Здравейте, Господин учителю!

Радославов не чува и тогава царят спира парада, пресича ученическата редица и протяга десница на учителя с думите:

– Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю!

Следват и други пожелания, след което царя се връща на мястото си и колоната продължава.

След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си при децата на народа.

Интелектуалецът отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага, и се завръща в родината си, за да работи за съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика, логика.

Изявява се също като талантлив художник, етнограф и нумизмат. Рисува пейзажи и исторически картини.

Участва в научни излети и публикува своя труд „Титлите на българските владетели”, в който доказва, че владетелската титла „цар” има български произход.

Дългогодишен приятел с Алеко Константинов, Радославов тежко преживява убийството на приятеля си. В първото издание от 1895 г. под заглавието „Бай Ганьо прави избори” Алеко вписва: „Този очерк посвещавам на моя неотделим приятел Цветан Радославов”.
В последните три години от живота си той се завръща в родния Свищов. Най-любимото място в Свищов за него е музея „Алеко Константинов”, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците.

Дълги години за българската културна общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена любимата на всяко българско сърце песен „Мила Родина”. Дори сестрите на Цветан дълго време не знаят, че песента е сътворена от техния „батьо”, а те с удоволствие я пеят на семейните сбирки. Не знаят и колегите и учениците му. Години наред песента се обнародва в сборници и учебници като народна, а причина за това е пословичната скромност на твореца ѝ. През годините Цветан Радославов потвърждава своето авторство единствено, когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната.

А песента полита и до днес като пойна птица, носейки се из цялата страна