Архив на категория: ПАМЕТТА НА ПОКОЛЕНИЯТА

На падналия другар Димчо Дебелянов

Резултат с изображение за Димчо Дебелянов

На 2 октомври 1916 година, в битка с англо-френските войски на Южния фронт край село Горно Караджово, геройски загива командирът на пета рота, от втора дружина на 22 пехотен Тракийски полк – подпоручик Дим(н)чо Велев Дебелянов.
Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета, си спомня:
„Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…“
Познат на българския народ недотам с военната си служба, а с поезията си, Димчо Дебелянов е един от най-нежните български творци, оставил ни безсмъртните стихотворения „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Да се завърнеш в бащината къща“, „Сиротна песен“ и „Един убит“ и много други.
Подпоручик Димчо Дебелянов, който тръгва за фронта с думите – „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“, е погребан в двора на църквата в Демирхисар (днес Сидирокастро, Серско). През 1934 година тленните му останки са пренесени в Копривщица и препогребани в двора на родната му къща.
Четири години след смъртта на Дебелянов, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са емблематичните „Сиротна песен“ и „Един убит“. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.
Димитър Подвързачов от своя страна е един от най-близките хора на Дебелянов, а смъртта на копривщенския поет е тежък удар за него. Именно, за да почете паметта на своя паднал другар, той написва стихотворение. Представяме ви го в следващите редове.

На падналия другар Димчо Дебелянов
Димитър Подвързачов

 
– Далеч от мен, край буйно-мътна Струма,
там отзвуча и твоят скръбен ден
с отровната целувка на куршума.
Каква ли бе последната ти дума?
Дали си спомни в оня миг за мен?
– То бе сред глухий реквием на Струма,
в един молитствено-тържествен ден.
Аз срещнах горд и отрешен куршума
и паднах възнак без похулна дума.
Бял ангел вееше криле над мен.
– Тежи ми непрежалата раздяла.
Душата ми като дете ридай
за твойта младост, странен сън живяла,
за родината, свидни жертви дала,
за твойта ранна смърт в далечен край.
– Аз не тъжа за никоя раздяла.
Душата ми – смирена – не ридай,
че в дните бранни светло заживяла,
тя възсия – простила – и отдала
съкровищата си на родний край.
– Самичък бродя мъртвите пустини
и слушам жадно твоя спомен тих
и чакам твоя дух над мен да мине –
лъх от поломените ти градини
и ехо от печалния ти стих.
– Минах тревожен земните пустини –
витая светло-примирен и тих
и моят дух в безкрая ще премине –
невинен цвят от вечните градини,
от вечната поема нежен стих…
https://bulgarianhistory.org/na-padnalia-dimcho-debelianov/

Генерал Иван Колев – моралният ориентир

Съдбата понякога изпраща на един народ велики личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива личности. Във войните за национално Обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.
Имената им днес не говорят нищо на мнозинството от българите и все пак ще споменем няколко – вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов… имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.
Сред тях се отличава един – един смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди точно сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа – това е генерал-майор Иван Колев.
Ген. Иван Колев
Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия толкова специално? Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във  Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен с един здрав морал, с гордостта на един истински българин, с жив, практичен ум и здраво и силно българско сърце, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.
Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен, предвидлив, истински професионалист.
Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба и безмерната му обич към България и към нашия национален идеал – Обединението. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на доста заможно за времето си семейство. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме нещо друго отново в Бесарабия, или пък на друго място. Вместо това той избира да посвети живота си в служба на Отечеството, служейки му вярно и предано до края на живота си. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.
Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки път, когато има възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник, като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.
Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да заспят. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър, наравно с конника, артилериста и пехотинеца.
Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.
Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.
Ген. Иван Колев
Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит… – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.
Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:
– Обградени сме!
След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир. Днес се навършват сто години от смъртта на нашия герой.
Траурната процесия на ген. Колев
И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на Отечеството, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи. Нека разкажем за него на тези, които идват след нас, нека им покажем на какво е способна обичта към Отечеството, нека ги възпитаме в непоклатима вяра в светлото му бъдеще и храброст, за да се борят за него.
Вярваме, че генерал Колев никога не ще умре, докато българите го носят в сърцето си и живеят според неговите разбирания за дълг, чест, достойнство, смелост и родолюбие. Така светлият му пример ще продължава да вдъхновява поколенията българи и ще ни води по пътя към честитите бъднини на нашата и неговата България. За да пребъде тя вовеки веков!
https://bulgarianhistory.org/general-kolev-moralen-orientir/

Капитан Христо Бърдаров – (не)забравеният герой

На 20 октомври 1917 година в героична битка, на позицията на кота 1704 в Мокра планина край Охрид, смъртоносно e ранен и почива от раните си командирът на първа картечна рота на 19 пехотен Шуменски полк – капитан Христо Лазаров Бърдаров. Той е погребан на следващия ден в двора на църквата „Свети Георги“ в град Струга. Според някои източници датата на гибелта му е 19 октомври, а датата на погребението – 20 октомври. Посмъртно е произведен в чин „майор“ от българската войска.
Дни след смъртта му войниците му съчиняват песен, която се казва „Наш капитан Бърдаров“. Гробът му е заличен от сръбската власт в годините след Първата световна война. И макар да няма физически спомен за него, признателните граждани на Охрид и Струга и жителите на околните села и днес пеят песента за този смел юнак, а тихите вълни на Охридското езеро им пригласят, нашепвайки името му. Днес ще ви разкажем за краткия, продължил едва 27 години, живот на капитан Бърдаров и за геройската му смърт.
Капитан Христо Бърдаров
Христо Бърдаров е син на Лазар Иванов Бърдаров от град Разград. Според едни източници е роден на 17 март 1890 година, според други – на 19 декември 1891 година, като едно от осемте деца в семейството – има двама братя и пет сестри. Закърмен в здрав патриотичен дух, Христо Бърдаров се записва във Военното училище, което завършва през 1912 година. Портупей-юнкер Христо Бърдаров е зачислен в 19 пехотен Шуменски полк, с който участва във войните за национално Обединение. При обявяването на Балканската война баща му и двамата му братя Иван и Марин също са в армията, като най-малкият му брат – малолетният Марин избягва от вкъщи и се записва доброволец в Македоно-Одринското опълчение.
Жестоката съдба връща само бащата в родния дом в края на войните. Марин Бърдаров е пленен през 1913 и остава десет години в гръцки плен, завръщайки се чак през 1922 година, когато всички са го мислели за загинал. Христо и Иван остават завинаги по бойните полета на войните за национално Обединение.
Христо Бърдаров е храбрец – винаги е на първа линия и е раняван неколкократно през войните. В Балканската война е ранен при пробива при Караагач през октомври 1912 година. Кавалер е на ордена „За храброст“. През Първата световна война участва в щурма на Тутракан, като ротата му първа се изкачва на втория отбранителен пояс и на практика капитан Бърдаров приема първите румънски парламентьори, които предлагат капитулацията на румънските части в града. След края на Добруджанската кампания полкът е изпратен на Южния фронт. Освен герой, капитанът е и хубавец и изключително човечен. Издейства лекарска помощ от военните лекари за местното население в момент на нужда. Цялото население в района на Охрид и Струга му се възхищава, а младите момичета въздишат по него.
Позициите на Шуменци са на Мокра планина, която днес е в Албания. На 19 октомври противниковите части – френски и френски колониални полкове, започват атака, която е отблъсната. На следващия ден след неколкочасова артилерийска подготовка към един и половина часа след пладне французите успяват да преминат телените мрежи при кота 1704 и да нахлуят в окопите на 8 рота. 8 рота отстъпва и увлича след себе си още две роти – 5-та и 7-а. В два след пладне капитан Бърдаров повежда картечната рота в безумно смела контраатака, подпомогнати от 6-а и 9-а роти. Начело на войниците си, капитанът нахълтва в окопите на осма рота и закипява свиреп и безумно жесток ръкопашен бой. В ръкопашния бой е смъртоносно ранен и по-късно почива от раните си капитан Христо Лазаров Бърдаров. Завинаги спира да бие едно голямо, силно, благородно българско сърце. Българската артилерия открива преграден огън и французите не могат да се изтеглят назад. Избити са до последния човек от озверелите от смъртта на смелия си офицер Шуменци.
На следващия ден войниците отнасят тялото на капитан Бърдаров в Струга и го погребват в двора на църквата „Свети Георги“. Когато почват да зариват гроба, конят на капитана започва да рие с копито и да плаче със сълзи. Преклонението на местното население пред подвига на капитан Христо Бърдаров и обичта за него са толкова силни, че на гроба му се палят хиляди свещи. Няколко дена след кончината му, войниците съчиняват песен, която се пее и до днес.
Плоча на капитан Бърдаров
Излишно е да казваме, че гробът на младия герой е поруган и заличен от сръбската власт, а песента за капитан Бърдаров е забранена. За пеенето на тази песен присъдата е била седем години затвор. Въпреки това българите в Стружко и Охридско са я пели вкъщи, на празници, по кръщенета и сватби, винаги тайно. Песента е пята със сълзи в очи, като страшна закана към сръбските потисници, един народ оплаква тайно своя герой. Можете и днес да я чуете, ако ходите до тези градове. Едва ли има друг случай в световната история, в която народът сто години да пее песен за офицер от една „окупаторска“ армия, за каквато е представяна българската армия от сръбския режим, независимо дали в монархическата му или в републиканскта му премяна. Капитан Бърдаров не е забравен в родния си град – през 2002 година разградчани поставят негов барелеф, чиито автор е Лиляна Георгиева. Не е забравен и в Охрид –израз на голямата обич на охридчани е  паметната плоча, изработена със средства на македонски българи по инициатива на Любчо Куртелов от Охрид и поставена в родния град на капитан Бърдаров – Разград, през 2004 година. Думите на нея са разтърсващи:
„Ни Господ не ги слуша молитвите на робовите. Се кланяме пред твоята жъртва за обединена България. Благодарни охригяни“.
Днес повече от всякога имаме нужда да помним капитан Бърдаров и всички наши герои от войните за национално Обединение. Тяхната вяра и техният подвиг могат и трябва да бъдат наша морална опора и ориентир. Така споменът за тях ще е вечно жив и надеждата за по-добро бъдеще на България и българския народ ще намери път към сърцата на хората, ще ги озари и насърчи да вярват и да работят за доброто бъдеще на нашата България.
Завършваме разказа си за капитан Бърдаров с думите на песента за неговия подвиг:
Наш капитан Бърдаров
Наш Капитан Бърдаров
Ротен командир беше,
На първа картечна рота
деветнайстий пехотен полк.
Война се веч започна,
с Румъни, Русняци
ротата си той поведе
по равна Добруджа,
По равните полета,
към Тутракан и Дайдар,
Румъни той там срещна,
и боя започна.
Летят без брой шрапнели,
Фугаси и куршуми,
Негова глас тихо шуми:
Напред, момци, напред
С картечници стреляйте,
и бомби хвърляйте,
На румънските окопи,
и ями дълбоки.
Рота напред летеше,
пред рота вървеше,
към кървавата могила,
по цяла Добруджа.
С полка заминава
там на южния фронт,
край Охридското езеро,
на Мокра планина.
Ужасен бой се започна
с Французи и Сърби,
пред първа картечна рота,
деветнайстий пехотен полк.
Той беше горе на върха,
с пистолет в ръка,
на Французите стреляше,
трупове сваляше.
Нещастен ден за него,
двадесетий октомврий,
франциски куршум го прониза
Убит съм, момци, убит
Немога веч до стана,
при вази да дойда,
да дойде поручик Калчев
рота да му предам.
В Струга ме отведете,
Там ме погребете,
И надпис над мен турете
Кой мине да чете:
Че тук почива капитан
Христо
 Бърдаров,
от първа картечна рота,
деветнайстий пехотен полк.
Като дойдат мойте мили,
там да ме намерат,
с сълзи да ме облеят,
с мен да се гордеят.
Че юнак са син родили,
В боя убили,
за слава и свобода
жертва той стана.
https://bulgarianhistory.org/kapitan-hristo-burdarov-nezabraveniat-geroi/

Полковник Каварналиев – човек, командир, родолюбец

В топлата вечер на 23 юни 1913 година кипи битката за Дойран. Малобройните български защитници на позицията устояват с твърдост на атаките на многократно превъзхождащите ги гръцки части. Артилерийският огън на противника коси редиците на българите, разорава плитките им окопи, буйната българска кръв напоява красивата земя около езерото, за да я направи свещена за всеки от нас за вечни времена. Зад бойната линия, близо до брега на езерото, на земята е положен един български офицер – той е смъртно ранен, около него са малко на брой негови подчинени. Всички останали са в бойния ред на защитниците.
– Поручик Дуров! – отронва раненият.
– Слушам, господин полковник! – отзовава се млад адютант.
– Тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя. – нарежда раненият и отпуска глава.
Това са последните му думи. Не след дълго сърцето на офицера спира да тупти завинаги. Присъстващите свалят шапки и казват Господнята молитва за душата на своя командир. Неговото име е Константин Каварналиев – любим началник на своите войници, офицер с голямо българско сърце, велик човек. Смъртта му го превръща във вечна легенда за българския народ, а героичните му подвизи хвърлят светлина върху пътя на тези чеда на нашия народ, които се посвещават на предана и безкористна служба на Отечеството и българското племе.
Полковник Каварналиев е един от плеядата светли синове на България, които с ума, сърцето и волята си изграждат здравите основи на родната войска и подготвят бляскавите победи по бойните полета на войните за национално Обединение. Лелеяната мечта за Целокупна България живее в нашето общество от самото създаване на Княжество България. Над тридесет години по сбирки и седенки се говори за това, изнасят се речи, пеят се песни. Изгражда се един непреклонен дух, една гранитна вяра в собствените сили, отглежда се една безпределна любов към останалите извън пределите на българската държава сънародници. Една млада, силна и горда нация се подготвя да осъществи националния си идеал. Естествените водачи на целия този устрем са офицерите в българската войска. Един от тях е смелият герой, добрият българин и човек Константин Каварналиев.
Роден в красивия български град Шумен през 1866 година, Константин отрано е привлечен от военното поприще и е приет във Военното училище в София през 1882 година, а по случай Съединението е произведен в чин портупей-юнкер и е зачислен в Пети пехотен Дунавски полк. С полка си е включен в Източния отряд край турската граница. Само на 19 години е, когато през 1885 година вероломното нападение на Сърбия над България го отвежда на бойното поле за първи път. Бойното му кръщение е на 2 ноември в боя при село Банкя, Трънско. Младият юнкер поема командването на трета рота на Пети пехотен Дунавски полк два дена по-късно,като се сражава храбро срещу враговете на Отечеството при Сливница, Драгоман и Пирот. Краят на войната го заварва като подпоручик.
След войната остава офицер в същия полк, като е върнат във Военното училище през 1887 година, за да довърши обучението си. Там той учи заедно с плеяда от славни млади мъже и бъдещи смели командири на българската войска. След положен изпит е изпратен в Генералщабната академия в Брюксел, а по-късно е прехвърлен да учи в Генералщабната академия в Торино, Италия. Завършва през 1897 година и е приведен като офицер в 2-ри артилерийски полк във Враца. През 1900 година артилеристът става пехотинец — приведен е в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където става командир на дружина в 35 пехотен Врачански полк, а след това е началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия.
През 1900 година се венчава за Елена Попова, дъщеря на известния русенец Стоил Попов, а през 1903 година се раждат двете им деца Веселина и Костадинка. Личното му щастие е съчетано и с израстване в службата — произведен е в чин майор през май 1900 година, а в чин подполковник през 1904 година. За по-малко от година през 1907 година е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, а след това е прехвърлен в Русе като началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия, като малко по-късно е произведен в чин полковник. Владимир Вазов, Иван Колев, Константин Жостов, Александър Протогеров, Генко Мархолев, Никола Жеков и други. Каварналиев завършва трети във випуска си през 1888 година и е назначен в 4–ти артилерийски полк, където служи до 1892 година.
Бързото му изкачване по служебната стълбица не е най-важно. Константин Каварналиев е изключителен военен педагог и сърцевед, като не жали усилия да подготви добре своите войници и офицери за бъдещата война. Воден от Суворовската максима „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“, като командир на Ломския полк избира ново, по-подходящо място за летния лагер на войниците. Не се отделя от подчинените си при упражненията за нападелен бой, придвижване през пресечена местност, преминаване на река, отбранителен и нощен бой. С бащинска усмивка, но строг и сериозен, той прави разбори след всяко упражнение, посочва добрите и лошите моменти на участниците. Освен образцов офицер, той пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.
Настъпва времето за борба за постигане на националния идеал. На 5 октомври 1912 година България обявява война на Османската империя. Пета пехотна Дунавска дивизия под командването на генерал Павел Христов и началник-щаб полковник Константин Каварналиев е в състава на Трета армия с командващ генерал Радко Димитриев. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. На 15 октомври 1912 година Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник.
Оказва се, че това е невралгичен момент от войната — противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и разкъсването на фронта би довело до тежки загуби. Генерал Христов заповядва на дивизията си да задържи позицията на всяка цена и тогава получава телеграма от генерал Димитриев „Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!“, генерал Христов се усмихва — заповедта не е необходима. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, с цената на много българска кръв. България излиза като победител от войната.
През пролетта на 1913 година полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война. Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш. Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада. Един български полк срещу една гръцка дивизия — героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.
Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции — идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия, единствената възможност — да се умре с чест. Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко — само 6 батареи. Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.
На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата. Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи. За отстъпление никой не мисли, всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите. Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите „Аз на грък гръб не давам“ с пушка в ръка повежда контраатака „на нож“. Увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове „Напред! След командира, момчета!“ и нашите войници се спускат след своя комендир. Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.
От десния фланг на българските позиции се чува — „Ура!“ и „Шуми Марица“ — това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.
— Ранен сте, господин полковник! — възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. — Да извикаме санитари!
— Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! — отвръща Каварналиев.
Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна — прекъсната е важна артерия. Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро. Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Дрангов. Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров, обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:
„По-низко главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв.
Вечная памет!“
Паметникът на доблестния герой е взривен през 1966 година от режима на Титова Югославия. Отломките от красивия паметник и до днес лежат като тъжно доказателство, че не всички хора споделят Дебеляновото „ мъртвият не ни е враг“.  Въпреки многократните молби на официалните български власти все още няма разрешение от властите в Република Македония за възстановяване на паметника. Може би някой ден паметникът отново гордо ще се извиси над бреговете на Дойранското езеро и ще ни припомни онова дълбоко изстрадано, но толкова българско и Ботево „ Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.
https://bulgarianhistory.org/kavarnaliev-polkovnik-chovek-rodolubec/

ТЕ ОТДАДОХА СВОЯ ЖИВОТ ЗА БЪЛГАРИЯ

  1. Трифонов, Трифон Йорданов 

    Роден: 20.11.1895 в София.
    Образование: Военното училище (35-и випуск – 1916). Военната академия в София (1929).
    Военна служба: 
    1916 – Военното училище в София;
    1916 – 3-и артилерийски полк;
    1917 – Софийски укрепен пункт;
    1918 – 2-о планинско артилерийско отделение;
    1919 – 3-и артилерийски полк;
    1929 – Домакин във 2-и дивизионен артилерийски полк;
    1930 – Командир на отделение във 2-и дивизионен артилерийски полк;
    1931 – Началник на секция в Щаба на армията;
    1933 – Командир на дружина в Пехотната школа във Велико Търново;
    08.1934 – Началник-щаб на 4-а пехотна дивизия;
    1935 – Началник на Оперативното отделение в Щаба на армията;
    1936 – Началник на Мобилизационното отделение в Щаба на армията;
    03.1937 – Началник на Оперативния отдел в Щаба на армията;
    09.1938-11.1938 – Командирован в Германия за обмяна на опит в областта на Военноучебните заведения;
    1939 – Командир на 22-и пехотен полк;
    1939 – Началник на Оперативния и Мобилизационен отдел в Щаба на войската;
    1940 – Командирован в Германия за проучване на укрепената линия „Зигфрид“;
    1941 – Командир на Беломорския отряд, който впоследствие става 16-а пехотна дивизия;
    22.11.1943 – Командир на 2-и (окупационен) корпус;
    11.05.1944-06.09.1944 – Началник на Щаба на войската;
    06.09.1944 – В запаса.
    Офицерски звания: 
    12.03.1916 – Подпоручик;
    14.10.1917 – Поручик;
    12.01.1923 – Капитан;
    05.05.1930 – Майор;
    26.08.1934 – Подполковник;
    03.10.1938 – Полковник;
    06.05.1943 – Генерал-майор.
    Умира: Разстрелян на 15.03.1945.
    Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Trifonov_Trifon.jpg <br /><br /><br />
Views:	442 <br /><br /><br />
Size:	141.5 КБ <br /><br /><br />
ID:	637 
  2. Хаджипетков, Никола Петков

     Роден: 28.01.1891 в Търново.Образование: Военното училище в София (1910). Военната академия в София (1923-1925).
    Военна служба: 
    1910 – Военното училище в София;
    1910 – 18-и пехотен полк;
    1911 – 3-та рота на 1-ва дружина на 18-ти пехотен полк; 
    1912-1913 – Командир на 3-та рота в 18-и пехотен полк;
    1916-1918 – Командир на 1-ва тежкокартечна рота в 18-и пехотен полк;
    03.1918 – Началник на Картечното училище при 1-а армия;
    1919 – Завеждащ курса по картечно дело във Военното училище;
    ? – 31-ви пехотен полк;
    ? – 19-ти пограничен участък;
    ? – 10-ти пограничен участък;
    ? – 10-та пехотна дружина;
    16.07.1923 – Завеждащ строевата подготовка на 5-и пехотен полк;
    27.07.1923 – Началник на Търновското бюро за набиране на доброволци;
    22.09.1923 – Помощник-командир и завеждащ горската служба в 13-а жандармерийска дружина;
    17.05-01.10.1926 – Началник на секция в Щаба на армията;
    12.10.1926 – Командир на 1-а жандармерийска дружина;
    10.1926-07.1928 (1929-1930?) – Командир на учебната дружина в Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири. Завеждащ тактико-стрелковата подготовка в пехотния отдел на Стрелковата школа.
    1928 и 1931 – Началник на отделение в Щаба на армията;
    10.05.1932 – Командир на 6-и пехотен полк;
    05.1934 – Началник на отделение в Щаба на армията, после Началник на Пехотната школа;
    05.1935 – Началник на Военната академия;
    04.1936 – Командир на 8-а пехотна дивизия;
    1936 – Началник на Военните учебни заведения;
    12.10.1936-17.02.1937 – Началник на Военното училище;
    05.04.1937 – Завеждащ курсовете за ротни, дружинни и полкови командири.
    03.1938 – Помощник-началник на Щаба на армията;
    10.12.1938-11.08.1941 – Началник на Щаба на армията;
    11.08.1941 – В запаса.
    Офицерски звания: 
    04.09.1910 – Подпоручик;
    05.08.1913 – Поручик;
    16.03.1917 – Капитан;
    12.08.1920 – Майор;
    26.03.1925 – Подполковник;
    06.05.1931 – Полковник;
    06.05.1937 – Генерал-майор;
    06.05.1940 – Генерал-лейтенант.
    Умира: 06.11.1949 в София.
    Награди: 
    Орден „За храброст“ 4-та степен, 1-ви и 2-ри клас;
    Орден „Свети Александър“ 5-та степен с мечове по средата, 3-та степен без мечове;
    Орден „За военна заслуга“ 2-ра и 5-та степен на военна лента
    Други биографични данни: 
    1941 – Уволнен по собствено желание, защото не приема обвързването с Тристранния пакт;
    09.1944 – Арестуван и изпратен на разпит в СССР;
    03.1945 – Съден, оправдан и освободен от Народния съд.

    Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Hadjipetkov_Nikola4.jpg <br /><br /><br />
Views:	3 <br /><br /><br />
Size:	418.4 КБ <br /><br /><br />
ID:	31455   Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Hadjipetkov_Nikola.jpg <br /><br /><br />
Views:	724 <br /><br /><br />
Size:	157.7 КБ <br /><br /><br />
ID:	674   Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Hadjipetkov_Nikola2.jpg <br /><br /><br />
Views:	309 <br /><br /><br />
Size:	339.6 КБ <br /><br /><br />
ID:	15698 
  3. Янчулев, Кирил Димитров 

    Роден: 19.02.1896 в Прилеп, Македония.
    Образование: Военното училище в София (1916). Военната академия в София (1923-1926).
    Военна служба: 
    1916 – Военното училище в София;
    1916 – 6-и (македонски) пехотен полк;
    07.1917 – 64-и пехотен полк;
    1918-1928 – 3-а, после 15-а пехотна дружина;
    1928 – Преподавател по военна история във Военното училище;
    1929 – Командир на рота в Пехотната школа в Търново;
    1931 – Командир на специалния батальон в 7-и дивизионен артилерийски полк;
    1932 – Началник на секция в Инжинерната инспекция;
    1934-1936 – Военен аташе в Париж;
    1936 – Началник-щаб на 3-а военноинспекционна област;
    1938 – Началник на Военната академия;
    1940 – Командир на 22-и пехотен полк;
    26.10.1940 – Командир на 3-а пехотна дивизия;
    11.08.1941 – Началник на отдел в Щаба на войската;
    16.03.1942 – Помощник-началник на Щаба на войската;
    11.05.1944 – Началник на Кабинета на министъра на войнатал
    06.09.1944-13.09.1944 – Началник на Щаба на войската;
    13.09.1944 – В запаса.
    Офицерски звания: 
    12.03.1916 – Подпоручик;
    14.10.1917 – Поручик;
    30.01.1923 – Капитан;
    15.05.1930 – Майор;
    26.08.1934 – Подполковник;
    03.10.1938 – Полковник;
    06.05.1943 – Генерал-майор.
    Умира: 04.1961 в София.
    Награди: 
    Орден „За храброст“ 4-та степен, 2-ри клас.
    Автор: 
    „Руско-турската война 1877-1878 г.“ (1941) 
    „Тежките картечници в настъпателния бой“, Тежките картечници в отбранителния бой“, „Нападателния бой спред германски и французки схващания“, „Отбранителния бой спред германското и френското схващане“ – статии във „Военен журнал“ (1931-1940).
    Други данни: 
    Репресиран и заточен в лагер в Белене през 50-те.Attached Thumbnails

    Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Yanchulev_Kiril.jpg <br /><br /><br />
Views:	1834 <br /><br /><br />
Size:	140.8 КБ <br /><br /><br />
ID:	675
  4.  Велчев, Дамян (Дамян Велчев Дамянов) 

    Роден: 20.02.1883 в Габрово.
    Образование: Военното училище в София (1903). Софийския университет в София – право (1928-1932).
    Военна служба: 
    1903 – Военното училище в София.
    1912-1913 – Командир на рота в 22-и пехотен полк;
    1915-1918 – Командир на дружина в 22-и пехотен полк;
    1921 – Уволнен в запас;
    1923 – Помощник началник на Военното училище;
    1926-1927 – Командирован във Франция за запознаване с обучението във Френските военноучебни заведения;
    1927 – Началник на Военното училище;
    05.09.1928 – Уволнен в запас;
    09.09.1944-25.09.1946 – Министър на войната;
    26.09.1946 – В запаса.
    Офицерски звания: 
    01.01.1903 – Подпоручик;
    01.01.1906 – Поручик;
    01.01.1910 – Капитан;
    27.02.1917 – Майор;
    20.08.1919 – Подполковник;
    06.05.1928 – Полковник;
    11.09.1944 – Генерал-майор; 
    10.11.1944 – Генерал-лейтенант;
    06.05.1945 – Генерал-полковник.
    Умира: 25.01.1954 във Франция.
    Награди: 
    Орден „За храброст“ 3-та степен, 1-ви клас, 4-та степен, 1-ви и 2-ри клас;
    Орден „Свети Александър“ 5-та степен с мечове по средата;
    Съветски орден „Суворов“ 1-ва степен.
    Автор: 
    „Статии, речи и заповеди (януари 1945-април 1946) (1946)
    Други биографични данни: 
    1921-1923 – Банков чиновник;
    Участник в три преврата – 09.06.1923, 19.05.1934, 09.09.1944;
    Член на Военния съюз от 1919. Член на ръководството на Военния съюз от 1922. От 1929 член на Тайния Военен съюз. Секретар на Централното управление на Тайния Военен съюз от 11.1930;
    02.1935 – Отстранен от Военния съюз;
    07.1935 – Емигрира в Белгия;
    02.10.1935 – Завръща се нелегално в България, арестуван е и съден на военен съд;
    22.02.1936 – Осъден на смърт чрез обесване;
    03.1936 – Присъда заменена със „Строг тъмничен затвор“;
    09.1940 – Освободен;
    1943 – Член на ОФ като представител на „Звено“;
    24.07.1945 – Оглавява българската делегация на парада на победата в Москва;
    1945-1946 – Народен представител в XXVI ОНС;
    08.1946 – Обвинен в конспиративни връзки с Югославия;
    09.1946-10.1947 – Пълномощен министър в Швейцария;
    25.10.1947 – Отзован, но отказва да се завърне.  

    Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Velchev_Damian3.jpg <br /><br /><br />
Views:	191 <br /><br /><br />
Size:	12.9 КБ <br /><br /><br />
ID:	17769   Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Velchev_Damian4.JPG <br /><br /><br />
Views:	91 <br /><br /><br />
Size:	100.4 КБ <br /><br /><br />
ID:	22836   Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Velchev_Damian.jpg <br /><br /><br />
Views:	457 <br /><br /><br />
Size:	124.7 КБ <br /><br /><br />
ID:	695  Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Velchev_Damian2.jpg <br /><br /><br />
Views:	345 <br /><br /><br />
Size:	105.6 КБ <br /><br /><br />
ID:	14061   
     
  5. Абаджиев, Георги Киров 

    Роден: 22.07.1859 в Стара Загора.
    Образование: Военното училище в София (1-ви випуск 1879).
    Военна служба: 

    1877-1878 – Опълченец в 7-а дружина;
    1878-1879 – Военното училище в София;
    1879 – Командир на взвод в 5-та дружина на Източнорумелийската милиция;
    02.08.1894-13.01.1895 – В запас;
    ?……?
    1900 – Командир на 21-и пехотен полк;
    ? – Командир на 18-и пехотен полк;
    ? – Командир на 2-а бригада от 7-а пехотна дивизия;
    27.03.1910-1913 – Командир на 1-а бригада от 5-а пехотна дивизия;
    11.1915 – Командир на 12-а сборна пехотна дивизия;
    1917 – Началник на Бургаския укрепен пункт.
    ….
    Офицерски звания: 
    10.05.1879 – Прапорчик;
    11.1879 – Подпоручик;
    09.07.1881 – Поручик;
    09.09.1885 – Капитан;
    17.04.1887 – Майор;
    02.08.1891 – Подполковник;
    14.02.1900 – Полковник;
    14.09.1913 – Генерал-майор;
    (14.05.1937) – (Генерал-лейтенант).
    Умира: 21.02.1940 в София. 
    Награди: 
    Орден „За храброст“ 3-та степен;
    Орден „Свети Александър“ 3-та, 4-та и 5-та степен;
    Орден „За военна заслуга“ 3-та степен;
    Орден „За заслуга“ на обикновена лента;
    Персийски орден „Лъв и слънце“ 2-ра степен.
    Автор: 
    „12 пехотна дивизия през Общоевропейската войнапрезъ 1915-1918 год.“ 

    Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Abdajiev_Georgi.jpg <br /><br /><br />
Views:	506 <br /><br /><br />
Size:	128.9 КБ <br /><br /><br />
ID:	707 Click image for larger version. </p><br /><br />
<p>Name:	Abadjiev_Georgi2.jpg <br /><br /><br />
Views:	285 <br /><br /><br />
Size:	70.2 КБ <br /><br /><br />
ID:	16474

     

    http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=6033&page=3&p=104502#post104502
    Следва продължение

„Мила родино“

българският химн и неговият скромен създател

1885 година. Виена, пристанището на Дунава.
Двадесетина български младежи, сред които е и Цветан Радославов, са прекъснали внезапно следването си. Обявена е Сръбско-българската война. Всеки бърза да се запише доброволец.
Кайзер Франц Йосиф – император на Австрия, подкрепя открито Сърбия.
Прекъснал учението, Цветан Радославов също бърза да се зачисли доброволец. До скромния му куфар е и цигулката му. В първа класа на корабчето се чуват чужди песни, обидни за България. Българите на корабчето са смутени. Цветан се затваря в каютата. Мъчи се да не чува. Нахвърля стихове. Хрумва му, че може да потърси мелодия на стиховете. Хваща цигулката.
Така, още с листче в ръка, той се връща при приятелите си. Запяват, отначало плахо, „Мила Родино”, цигулката приглася. В онзи миг се ражда песента „Горда Стара Планина“, която по-късно през 1905 г. е обработена от композитора Добри Христов, а през 1964 г. се превръща в химн на България. Смята се, че за написване на мелодията той използва известното в родния му край Свищовско хоро. Текстът на химна е променян многократно, за последен път – през 1990 г.
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край!
Цветан като дете, нарисуван от вуйчо му Николай Павлович
Поради късогледството му, на Цветан Радославов е отказано да бъде зачислен към бойните части. По негова молба той е изпратен във военния сектор на Червения кръст, където като обикновен санитар се грижи за ранените.
Всъщност кой е Цветан Радославов? Поет, музикант, художник, драматург, лингвист, познавач на санскрит, психолог, философ, но преди всичко обикновен българин, осъзнаващ своята мисия.
В софийските си квартири Цветан Радославов неизменно окачва над леглото си портрета на майка си – Паунка. Дръзка жена, която със собствената си ръка от името на женското дружество „Съгласие”, написва „Благодарственият адрес” към жените в Единбург, които вдигнали глас след кланетата през 1876 г.
Дружи със Симеон Радев, който пише за него: „Цветан Радославов беше за мен загадъчен. Учител по философия в една от гимназиите, носеше се легенда за неговата ученост.”
През 1888 г. Радославов става учител в Априловската гимназия в Габрово и неин библиотекар. Воден от стремежа си към наука и знание през 1893 г. той отива да учи отново, този път в Лайпциг, където изучава философия, санскрит, стара история, класическа филология. Негов състудент там е Пенчо Славейков, като и двамата са удостоени с приемането им за членове на две от немските академични дружества –философското и литературното.
През 1897 г. Цветан Радославов се завръща в България и става учител в Мъжката гимназия в Русе.

cvetan-radoslavov-2-696x412

Преподавателската си дейност продължава в Първа софийска мъжка гимназия, където е учител на бъдещия цар Борис III, а през 1903 г. е преместен във Втора мъжка гимназия.
Една интересна случка от 24. V. 1920 г. Цар Борис III е на парада на учащите се. Съгледал в колоните своя бивш учител, царят с висок глас се провиква:
– Здравейте, Господин учителю!
Радославов не чува и тогава царят спира парада, пресича ученическата редица и протяга десница на учителя с думите:
– Поздравявам Ви с нашия най-голям празник, скъпи учителю!
Следват и други пожелания, след което царя се връща на мястото си и колоната продължава.

цветан

Цветан Радославов: Роден в град Свищов през 1863 г. Майка му е дъщеря на възрожденския книгоиздател и просветен деец Христаки Павлович и сестра на живописеца Николай Павлович, но израства в семейството на търговеца Цвятко Радославов, който осиновява и сина ѝ Цветан. Радославов се изучава най-напред при Емануил Васкидович и расте в обкръжението на видни свищовлии като Иван Шишманов и Алеко Константинов.
След откриването на Трета мъжка гимназия по свое желание е включен в нейния състав, за да остане до пенсионирането си при децата на народа.
Интелектуалецът отхвърля всички покани за преподавателска кариера във Виена, Лайпциг и Прага, и се завръща в родината си, за да работи за съграждането на съвременна България, като учи младите българи на западни и древни езици, психология, етика, логика.
Изявява се също като талантлив художник, етнограф и нумизмат. Рисува пейзажи и исторически картини.
Участва в научни излети и публикува своя труд „Титлите на българските владетели”, в който доказва, че владетелската титла „цар” има български произход.
Дългогодишен приятел с Алеко Константинов, Радославов тежко преживява убийството на приятеля си. В първото издание от 1895 г. под заглавието „Бай Ганьо прави избори” Алеко вписва: „Този очерк посвещавам на моя неотделим приятел Цветан Радославов”.
В последните три години от живота си той се завръща в родния Свищов. Най-любимото място в Свищов за него е музея „Алеко Константинов”, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците.
Дълги години за българската културна общественост остават неизвестни времето и обстоятелствата, при които е родена любимата на всяко българско сърце песен „Мила Родина”. Дори сестрите на Цветан дълго време не знаят, че песента е сътворена от техния „батьо”, а те с удоволствие я пеят на семейните сбирки. Не знаят и колегите и учениците му. Години наред песента се обнародва в сборници и учебници като народна, а причина за това е пословичната скромност на твореца ѝ. През годините Цветан Радославов потвърждава своето авторство единствено, когато е разкрит случайно от един от посветените в тайната.

А песента полита и до днес като пойна птица, носейки се из цялата страна

https://bulgarianhistory.org/cvetan-radoslavov-himn/

Георги Киров Абаджиев

Георги Киров Абаджиев е опълченец-поборник български  офицер, (генерал-лейтенант). Командир на 12-а пехотна сборна дивизия и началник на Бургаския укрепен пункт през Първата световна война (1915 – 1918). 
Георги-Абаджиев

Биография 

Георги Абаджиев е роден на 22 юли 1859 г. в Ески Заара / дн. Стара Загора /. Негов по-малък брат е юристът Стефан Киров. По-късно двамата подпомагат отглеждането на бъдещия поет Кирил Христов, техен племенник, останал от малък сирак.
През Руско-турската война (1877 – 1878) Георги Абаджиев е опълченец в 7-а опълченска дружина. На военна служба постъпва на 18 август 1877 година. След войната постъпва във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в офицерско звание подпоручик. На 9 юли 1881 година е повишен в поручик и на 7 септември 1885 г. е зачислен в VI- а Старозагорска дружина. На 9 септември 1885 г. е повишен в звание капитан, на 17 април [1887] г. в майор.
На 2 август 1891 г. е повишен в звание подполковник, на 14 февруари 1900 г. е в полковник. Назначен за командир на XXI- и пехотен Средногорски полк. Последователно е командир на 18-ипехотен етърски полк (6 март 1890 – 15 ноември 1894) и на II- а бригада от VII- а пехотна Рилска дивизия.

Балкански войни (1912 – 1913) 

По време на Балканската война (1912 – 1913) полковник Абаджиев е командир на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия с която взема участие в Лозенградската операция (Селуолу, Гечкели) и Чаталджанската операция. На 14 септември 1913 е произведен в чин генерал-майор и уволнен от армията.

Първа световна война (1915 – 1918) 

В навечерието на Първата световна война (1915 – 1918) се числи към щаба на 7-а пехотна рилска дивизия, на 30 юли 1916 година е назначен за началник на 12-а пехотна сборна дивизия, а на 15 юни 1917 – на Бургаския укрепен пункт 
На 14 май 1937 година е повишен в звание генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Георги Абаджиев умира на 21 февруари 1940 година в София.

Военни звания 

Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1881)
Капитан (9 септември 1885)
Майор (17 април 1887)
Подполковник (2 август 1894)
Полковник (14 февруари 1900)
Генерал-майор (14 септември 1913)
Генерал-лейтенант (14 май 1937)

Награди

Княжеский орден „Св. Александър“ V ст. (1888)
Знак „За 10 години отлична служба“ (1889)
Княжеский орден „Св. Александър“ IV ст. (1891)
Знак „За 20 години отлична служба“ (1900)
Народен орден „За заслуга“ на обикновена лента (1901)
Народен орден „За военна заслуга“ III ст.н (1905)
Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III ст., 2 кл. (1913)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II ст.

Чуждестранни 

Орден „Лъв и слънце“, Персия (1901)
Медал „За бойни заслуги“, Османска Империя (11 май 1917) 
Орден „Железен кръст“ II клас, Германия
Орден „Железен полумесец“, Османска империя
Орден „Сребърен лиакат“, Османска империя
„Кръст за военна заслуга“ 2 кл., Австро-Унгария       
от Уикипедия

БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО

Съюза на запасните офицери в България се създава с Учредителен конгрес в град София на 2- 5 май 1908 година.Огромно е общественото значение на организацията, особено в епохи, когато националната ни съдба  е поднасяла дни на разруха, отрицание и дезорганизация, преминавайки през дни на победи и триумфи, до дни на безпътица и ноционални катастрофи. В такива мменти, Съюзът на запасните офицери се е изправял като непоклатим стожер на родолюбието, дълга и любовта към Отечеството, около които са се сплотявали  здравите сили на на гражданството и с общи усилия са подпомагали  държавата да преодолее явилите се премеждия  и опасности. Девизът на организацията – „България над всичко“, изразява най- добре същността на тази патриотична организация. 
Малко по- рано,на 28 октомври 1907 година в Русе се учредява  Дружеството на запасните офицери и от тази дата започва летописът  на русенското дружетво. То наброява 334 члена, като за инициатор на това събитие предполагме,че е генерал- майор Христо Дандаревски, основател на Съюза на национално ниво и негов председател, в периода ноември 1910- март 1911 година. Орган  на новосъздадения Съюз през 1908 одина става вестник „Военен глас“, който в първия си брой  от 15 авгусг 1908 година дава информация за учредителния конгрес. На Конгреса присъстват 34 делигати от 11 клуба, между които и Русенския клуб, предствляван от зап. полк. Дюлгеров и зап. к- н д-р  Караджов, койо ни кара да приемем, че първият председателле именно полковник Дюлгеров.След Конгреса, русенци избират ново ръководство, което се озаглавява от зап. полк. Данев. Вестник „Военен глас“е основния източник на информация за ранните години на русенското дружество. Така научаваме за основаването  на Окръжно взаимно-спомагателно и научно дружество“Защита“ на запасните офицери и приемане Устава на 25 януари 1909 година  (Двата съюза – на запасните офицери  и на запасните подофицери се обединяват в обща Федирация през 1922 година) за приемането на запасните офицери за редовни членове на Офицерските събрания, за числения състав и на финансовото състояние на дружеството. В бр. 60/1909 година (Сливнишката епопея)  във военния клуб в Русе е била дадена вечеринка с лотария, за която негово величество Царя, подарил“ няколко хубави и скъпоценни предмета и 1000 лева за фонда  на Военния музей.На Русенското запасно войнство е предоставено  място във Военния клуб.Приет е 2 май- денят на св. Цар Борис- Михаил за патронен празник на организацията. По времето на войните за национално обединеине 1912- 1919 година, целият офицерски копрус  е мобилизиран и Съюзът почти не фукционира. След унизителният Ньойски договор, България и Българската армия са  на колене.
Но по инициатива на Пловдивското дружество на запасните офицери, СЗО е възстановен  със свикания Първи извънреден конгрес на 16 май 1920 година. 
Мария Герасова от сп. „Военен гглас“ бр.12(247)- 2017г.

Георги Киров Абаджиев


Георги Киров Абаджиев

 

 

 

Георги Киров Абаджиев е опълченец-поборник,български  офицер, (генерал-лейтенант). Командир на 12-а пехотна сборна дивизия и началник на Бургаския укрепен пункт през Първата световна война (1915 – 1918)Георги Абаджиев е роден на 22 юли 1859 г. в Ески Заара / дн. Стара Загора /. Негов по-малък брат е юристът Стефан Киров. По-късно двамата подпомагат отглеждането на бъдещия поет Кирил Христов, техен племенник, останал от малък сирак.
През Руско-турската война (1877 – 1878) Георги Абаджиев е опълченец в 7-а опълченска дружина. На военна служба постъпва на 18 август 1877 година. След войната постъпва във Военното училище в София. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в офицерско звание подпоручик. На 9 юли 1881 година е повишен в поручик и на 7 септември 1885 г. е зачислен в VI- а Старозагорска дружина. На 9 септември 1885 г. е повишен в звание капитан, на 17 април [1887] г. в майор.
На 2 август 1891 г. е повишен в звание подполковник, на 14 февруари 1900 г. е в полковник. Назначен за командир на XXI- и пехотен Средногорски полк. Последователно е командир на 18-ипехотен етърски полк (6 март 1890 – 15 ноември 1894) и на II- а бригада от VII- а пехотна Рилска дивизия.
Балкански войни (1912 – 1913) 
По време на Балканската война (1912 – 1913) полковник Абаджиев е командир на 1-ва бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия с която взема участие в Лозенградската операция (Селуолу, Гечкели) и Чаталджанската операция. На 14 септември 1913 е произведен в чин генерал-майор и уволнен от армията.
Първа световна война (1915 – 1918 
В навечерието на Първата световна война (1915 – 1918) се числи към щаба на 7-а пехотна рилска дивизия, на 30 юли 1916 година е назначен за началник на 12-а пехотна сборна дивизия, а на 15 юни 1917 – на Бургаския укрепен пункт .
На 14 май 1937 година е повишен в звание генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Георги Абаджиев умира на 21 февруари 1940 година в София.
Военни звания[редактиране 
Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879, преименуван)
Поручик (9 юли 1881)
Капитан (9 септември 1885)
Майор (17 април 1887)
Подполковник (2 август 1894)
Полковник (14 февруари 1900)
Генерал-майор (14 септември 1913)
Генерал-лейтенант (14 май 1937)
Награди Княжеский орден „Св. Александър“ V ст. (1888)
Знак „За 10 години отлична служба“ (1889)
Княжеский орден „Св. Александър“ IV ст. (1891)
Знак „За 20 години отлична служба“ (1900)
Народен орден „За заслуга“ на обикновена лента (1901)
Народен орден „За военна заслуга“ III ст.н (1905)
Възпоменателен кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III ст., 2 кл. (1913)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове
Народен орден „За военна заслуга“ II ст.
Чуждестранни[редактиране | редактиране на кода]
Орден „Лъв и слънце“, Персия (1901)
Медал „За бойни заслуги“, Османска Империя (11 май 1917)[2]
Орден „Железен кръст“ II клас, Германия
Орден „Железен полумесец“, Османска империя
Орден „Сребърен лиакат“, Османска империя
„Кръст за военна заслуга“ 2 кл., Австро-Унгария
 от Уикипедия

ДА ВЪЗСТАНОВИМ ПАМЕТНАТА ПЛОЧА

                НА ИМЕТО НА  ГЕНЕРАЛ НИКОЛА ИВАНОВ

5356

Един от най- големите български военачалници в съвременната ни история, Никола Иванов е роден в град Калофер.Завършва Априловската гимназия в Габрово и Императорския лицей в Цариград /1875-77/.
Доброволец в Руско- турската война /1877-78/.През 1878 година постъпва в Командата на волноопределяющите в Пловдив, а по-късно същата година във Военното училище в София, което завършва със звание подпоручик.Служи в Източнорумелийската милиция,където е произведен в поручик.През 1882-1885 година завършва Николаевската генералщабна академия, в Санкт Петербург.
Той  участва в Съединението.А като капитан и началник щаб на Търново-Сейменския отряд в Сръбско-българската война в битката при Пирот.
В 1886 година е флигел-адютант на княз Александър Батенберг.През 1888 година е командир на 10- ти пехотен полк,  през1889 година е началник щаб на 4- та бригада, а през1890 на 4- ти конен полк.
1894-1896 година вече като подполковник е началник щаб на войската.В периода 1896-99 година е министър на войната в правителството на Константин Стоилов. Договаря връщането на офицерите,емигрирали в Русия, по време на политическата криза /1896-97/.
Произведен е в генерал майор  през1900 година.Командва 2- ра пехотна тракийска дивизия /1903-1907/.От 1912 година е генерал-лейтенант.Командва 2- ра българска армия, по време на Балканските войни /1912-13/.Ръководи обсадата и превземането на Одрин.
През  Първата световна война е в запаса. Той е  един от създателите на дружеството на офицерите от запаса и негов председател.През1936 година е произведен в чин генерал от пехотата.
Със своя живот и дело, генерал Никола Иванов записва със златни букви името си в българската военна история.Той има важно място в историята на Пловдив с активното си участие в Съединението, Сръбско-българската война, изграждането на Военния клуб в града, както и на организацията на запасните офицери и подофицери.
С неговото активно участие е изградена сградата на Военен клуб-Пловдив.  негова чест е била  поставена паметна плоча  пред клуба.За съжаление при един от ремонтите, тя е повредена, а впоследствие изгубена.
В споразумение между Съюз „Духовно възраждане- България“,  Съюза на запаснити офицери, подофицери от запаса и резерва, Пловдивски гарнизон и обръщение за съдействие и партньорство към други патриотични и граждански организации, както и  цялото гражданство  на  Пловдив, да възстановим паметната плоча  и я поставим на нейното място.
 тагове: военен клуб, паметна плоча, генерал Никола Иванов