Tags: модели, рокли, красиви, спортни, елегантни

източник:https://www.gojee.com/shop/home/interlocking-stool-in-maple

КРАСИВИ  МАСИ ЗА ДОМА ДОБЪР ДИЗАЙН

Tags: маси, метал, дърво, красиви

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР.77

Христо Г. Данов (1828-1911)

Той идва в града през 1842 г. с надеждата, че ще придобие солидно образование. Уви, поради липса на средства, младежът се принуждава да работи четири години. Следват нови житейски перипетии, за да се завърне през 1853-1856 като учител в града. Тук подготвя своята първа книга “Старопланинче. Календар за 1856 високосна година, която има 366 дни, с прибавление правила за холера. Нарядил Х. Г. Данов”. Това календарче, съдържа стихотворно приветствие за новата година от Йоаким Груев, а покрай всичките практически съвети, които дава, съставителят му се обръща към българите:

Дайте на вашите чада надалеч и много време да се учат, та да станат достойни синове.

През следващата година енергичният просветител основава с учителя Ячо Трувчев и с книговезеца Нягул Бояджийски “Дружествена книговезница” – 1857 се определя като началната от летоброенето на първото българско книгоиздателство. Но мащабната дейност на “българския Гутенберг”, както го нарича влюбеният във всичко пловдивско Никола Алваджиев, начева през 1858 г. Тогава, той отпечатва 8 книжки и тръгва да ги разпространява из страната.

Получил поддръжката на Йоаким Груев, амбицираният радетел, създава фирма “Христо Г. Данов и дружина”. Книгите, отпечатани първоначално в Белград, а след това в Пеща и най-вече във Виена, разпространява из цялата страна. Скоро разкрива книжарски клонове в Русе, Видин, София, Лом. Според данни от тефтерите на “дружината”,само за периода от 1861 до 1874 година били издадени и продадени всичко 549 947 екземпляра книги, от които 494 411 били учебна литература. Покрай многообразните книги за просвещението на българския народ, той издава и прочутото списание “Летоструй или домашен календар” (1869-1876). То е насочено към най-широк кръг от читатели, дава “полезни знания за всички рядове на обществото”. Така Дановото издателство и книжарница “се превръщат в национални културни институции в България до Освобождението”, според определението в “Енциклопедия на българската възрожденска литература” (1997).

В “Летоструй” Данов се изявява като пламенен публицист. Впечатляваща е публикуваната тук през 1871 г. негова статия “Що правят хората и що правим ние?”, в която се казва:

Светлина, светлина ни е потребна, та и нашето отечество да постане такова, каквото още не е било никога досега, а именно: питомно гнездо на всяко изобилие и всеобщо благоденствие! Ала отгде да ни светне тая божия светлина? От светската учителска премъдра книга!

Енергичният издател остава верен на така необходимото “всестранно просвещение, което да проникне всъду, във всякой пол и възраст и във всички съсловия, дори и във колибата на многоотрудений тегловник и прост селянин, а не да бъде само за охолния гражданин”. С какъв чист демократизъм са пропити тези негови убеждения! С каква енергия будителят се грижи за осъществяването им – като се започне от писането и печатането, та се достигне до разпространението на книгите чрез подходящи и влюбени в професията си учители, които самият Христо Г. Данов подбира и препоръчва.

Не е случайно, че са наричали неговата книжарница в Пловдив “негласно министерство на народното просвещение”, както информира Маньо Стоянов. Никола Еничерев, за когото става дума и по-нататък, също разказва за огромното значение на Дановата книжарница, която “не служеше само за продаване на книги, но служеше още за сборен пункт на българската учаща се младеж и въобще на българската интелигенция”. За въздействието на самия издател върху подрастващите той допълва: “Въобще, може да се каже, че материалът, който изсхвърляше централното училище, втори път се преработваше в Дановата книжарница, дето му се удряше и известно лустро”.

И в условията на новата държавност неуморният труженик продължава славното си дело. По инициатива и настояване на пловдивския вицегубернатор Тодор Бурмов (1834-1906; учител през 1865 г. в Епархийското класно училище “Кирил и Методий”, заслужил възрожденски книжовник и публицист в Цариград, през 1879 г. – министър-председател на първото българско правителство в София) Христо Г. Данов става издател на вестник “Марица” (1878-1885). Големият родолюбец наставлява редакторите с единственото:

Пишете и знайте, че над вас стои само един господар – интересът на народа!

През 1890 той напечатва тритомната “Христоматия за изучаване на словесността” от учителите Стефан Костов (1857-1917) и Димитър Мишев (1856-1932). Това помагало е многократно допълвано и преиздавано, за да достигне до обем от 1276 страници с текст в две високи колони. По свидетелството на Маньо Стоянов “десетилетия наред тя бе домашната литературна библиотека на българската интелигенция и по нея поколения наред се запознаваха със световната литература, учиха се на литературен труд и култура”. През 1899 г. Христо Г. Данов дава път и на голямото съчинение на Константин Иречек (1854-1918) “Княжество България. Част 1. Българска държава” и “Княжество България. Част 2. Пътувания по България”. (Преводач на Иречек е публицистът и редакторът на пловдивски вестници Георги Бенев (1843-1909), съидейник на Захарий Стоянов, активен борец за Съединението.)

На българската книга, на образованието и културата Христо Г. Данов посвещава 65 години от живота си и повече от 1000 издания. Като публицист и мемоарист той е автор на статии, спомени и писма, събрани в “За теб, мили роде!” (1968) – книга, публикувана от издателството, носещо неговото име. Паметта за него се съхранява в къщата музей “Христо Г. Данов”, в която има експозиция, посветена на българското книгоиздаване. Тук се връчват авторитетните национални награди за особени постижения в различни области на литературата и книгоиздаването. Един от хълмовете на Пловдив е наречен в чест на родолюбеца, който като кмет на града през 1897-1899 г. е инициатор на залесяването на града. Училище, читалище и улица също носят името на големия просветител, обявен за почетен гражданин през 1905 г.

 Следва продължение

Tags: пловдивски, книжовни, дейци, Хр. Г. Данов

Артюр Рембо

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ЗА СВАМИ ОТ БР.78

Tags: произведения, изкуство, индийски, художник, Свами

  останаха без история за прабългарите!

 Автор: Кирил Милчев

Аз съм българин и като български писател. Към 2005 г. реших да проуча по същество въпросът с т.нар. „прабългари”. Терминът е изключително неточен и произходът му е глотогенетичен – прабългарите били тюркоезични, а българите – очевидно са славяноезични.
Идеята, че прабългарите са били тюркоезичен народ, произхожда не от задълбоченото проучване на летописите, а от емпиричния лексически материал в някои от каменните надписи и от тълкуването на думи в „Именникът на българските канове”. Очевидно е също така, че една част от военните звания като „чоргубоил”, „ябгу” (сюбиги, ювиги), е също тюркоезична. Но, за да се оформи окончателно теория за изконното тюркоезичие на прабългарите, е необходимо да се имат предвид и летописите, в това число и арабските средновековни исторически източници, където много ясно и категорично е посочено, че българският и хазарският езици са сходни, но се различават от тюркският.
С други думи, важно е да бъде намерен отговор коя е причината за съществуването на тюркоезичие сред българската върхушка и откога произхожда то ? Ако въпросът бъде поставен по този начин, няма как да не бъде открит произходът на навлизането на тюркоезичието едва след 565 г., когато авари (тюрки) и кутригурите (хуни) създават обща военна администрация и държава в Панония.
По същото време българите (утигурите) и савирите (хазарите) попадат под властта на тюрките в района на Приазовието и Предкавказието, и това тяхно иго продължава до 629 г., когато Орган и Кубрат възстановяват държавата „стара Велика България” (Теофан, Никифор).
И така, очевидно е, че липсата на задълбочено проучване на аваро-кутригурската държава в Панония, известна в летописите като Авария и Хуния, е истинската причина да не се знае откога произхожда определеното тюркоезичие, което по-късно, при каменните надписи и при „Именникът…”, учените откриват емпирично.

Кога се налага хипотезата, че прабългарите са били тюрки от Алтай?
Тази хипотеза е наложена в СССР след 1950 г. и е спусната като догма в учебниците в Народна Република България.
В началото на ХХ в. учените, които проучват „Именникът на българските канове”, като Микола например, са много по-внимателни в изводите, понеже съпоставят неизвестните думи от календара в „Именикът…” с чувашкият език, който както се знае, не е изконно тюркски.
Дори в периода 1920-1950 г., под давление на яфетизмът на Н.Я.Мар, произходът на чуваши и прабългари, се търси в Месопотамия. Колкото и да е бил особен и своенравен езиковедският яфетизъм на Мар, не може да бъде отречено, че точно Мар фаворизира българската тема и в СССР никой не твърди до 1950 г., че българите са тюрки от Алтай.
Аз стигнах до извода, че една от причините в СССР след 1950 г. да се издигне тезата, че българите са тюрки, е крахът над Мар и неговият яфетизъм, наложен лично от Сталин в статия под псевдоним във в. ”Правда” през 1950 г.
Погромът над наследството на Мар е изисквал и нов прочит на произходa на прабългарите, езиковият проблем на чувашският и българският е лишен от яфетическото му съотнасяне към Месопотамия и в противоречие с арабските източници, българският е приравнен до езикът на тюрките.

Съветско-руската хипотеза за произходa на българите твърди, че те били тюрки от Алтай и когато хсионг-ну тръгнали на „велико преселение на народите”, повлекли със себе си към Волга и българите.

Това както знаете бе дълго време официалната догма за произходът на българите и тя се повтаря и доднес.

Както знаем, руско-съветската хипотеза за хуните, е че те са един и същ народ с Hsiong-nu, за които китайските историци дават сведение до І в. от н.е.; след това хсионг-ну са победени от сянбийците.

Какво обаче се случва  в науката ?
През годините се развива археологията и се доказва, че преселение на хсионг-ну е нямало, няма никакви артефакти (С.С.Миняев).
Още през 1945 г. американският учен Ото Манчън-Хелфън повдига въпросът за липсата на антропологична и етнографска близост между европейските Huns (ІV/V в.в. от н.е.) и обитателите на Ордос и Жълтата река Hsiong-nu (последни данни за тях са от І в. от н.е.).
Доводите на Хелфън очевидно повлияват на Томпсън, който през 1948 г. в своята монография за хуните отрича приемствеността на европейските хуни от хсионг-ну.
През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Манчън-Хелфън, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание.
В своята статия Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „хсионг-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Huns), са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев, създателят на руската хипотеза за приемственост и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държала монопола върху историческото познание за Средна Азия (?).
В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” хсионг-ну (”хунну”, „сюну” на руски), който избягал от хсионг-пи  (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната философия” на Гумильов създали за два века нов народ – „гуны” (=европейските хуни).

Както виждате, още през 1960 г. се оформя хипотезата, че е нямало „велико преселение” на хсионг-ну на запад, но това по неведоми причини ни най-малко не променя през годините хитопезата за произхода на българите, които били повлечени от хсионг-ну на запад.    Кой ги е повлякъл, един „конен отряд” ли?

Много ми е интересно, как без да се преразгледат и интерпретират по новому късно-античните летописи и хроники, може изобщо да се повдига въпросът „българите хуни ли са”, при условие, че отговорите са всъщност нелепи, тъй като хунологията е най-слабо разработената историческа дисциплина в Европа.
Немските учени от ХІХ в. и ХХ в. не посягат към тази тема, просто защото не искат да се ревизира остарялата днес хипотеза, че след ІV в. Европа се превръща в германо-римски синтез.

Няма по-голямо предизвикателство за талантливата нова историческа мисъл в България, от това да се включи в „европейският дебат” кой всъщност през ІV в. и през V в. създава фундаментите на Европа и защо хунското минало е пресъздадено в учебниците само с негативизъм. Какво се крие зад тази едностранчивост на модерните историци? Не сме ли свидетели, че в щекотливият днес въпрос за създаването на теория за произходът на българите, се крие отдавна заложената бомба от националните модерни историци, че хунският въпрос няма връзка с българският произход?

Краят на атиловата хунска империя през 453 г. е обявен от модерните историци и за край на хунската история (дори официално се твърди, че след 468 г. вече нямало хуни), независимо, че дори Орган е наречен от Никифор през ІХ в. „господар на хунския народ”, а през VІІІ в. в хрониката на Йоан Никиуски Кубрат е наречен „владетел на хуните”.

Въпросът за това кои са хуните е поставен изначално погрешно в просвещенско-модерната историческа наука, не е отчетено, че през VІ в. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор (и не само той, да не навлизам в подробности) изброява 13 хунски народа и нито един от тях не се казва „хуни”.
В германската история се укрива, че до 455 г. остроготите са били хунски народ, такъв какъвто са били и българите (Павел Дякон през VІІІ в. пише за атака на българи над първият лангобардски вожд и времето на тази атака съвпада с хунското нашествие в Европа през ІV в.).

Някои автори по сайтовете днес пишат, че хуни и българи са разграничавани от редица късно-антични историци и са прави в това наблюдение, но понеже няма разработена детайлно хунска история, тези автори изобщо пренебрегват, че пост-атиловите хуни са всъщност два народа, между които т.нар. „кутригури” са изобщо забравени от историческото познание, а техните подвизи са толкова многобройни в летописите, че заслужават отделна монография. Кутригурите също са пост-атилови хуни и когато се говори за „хуни и българи” като за два отделни етноса, не е далече от мисълта, кои са конкретно тия хуни…

Изобщо голямо объркване е.
В официалната историческа догма, наложена в европейските академични среди, хуните изчезвали през 468 г.; а в късно-античните и средновековните летописи, има някакви хуни и българи дори до Аспарух.

Как тогава без разработване на хунологията като историческа дисциплина в Република България ще има изобщо методологични предпоставки за създаването на хипотеза за произходът на българите?
За всички е очевидно, че в Република България няма нито един хунолог, хазаролог или аваролог; няма български учен, който да е създал книга по въпросa за хуните, техния произход и за пост-атиловите хуни, независимо, че във всички късно-антични летописи се говори за някаква връзка между хуни и българи.

    2.
Мнозина днес злословят по адрес на българският историк Златарски, който пише първата част на своята история през 1918 г., но не са съвсем прави. Наистина Златарски има слабости, клони към славянофилството и приема на сляпо доверие хунската теория на Иностранцев.
Но все пак Златарски коректно изследва късно-античните сведения за пост-атиловите народи кутригури и утигури, и именно той издига вярната хипотеза, че под названието утигури в късно-античните летописи на автори като Прокопий, Агатий, Менандър, Теофилакт – се крие българският етност.
Несъмнена заслуга на Златарски е и посочването, че двата народа кутригури и утигури (= българи) оформят заедно към 680 г. ядрото на аспаруховата българска държава.
Следователно, ако Златарски имаше талантлив последовател, той трябваше да проучи пред-хунското и хунското минало на народите кутригури и българи; на помощ щеше да му дойде Прокопий, който пръв съобщава, че това са двата основни народа, които са създали хунския съюз през ІV в. и че те произхождат от кимерийците. Оттук нататък е вече задължително да се проучи миналото на кутригурите, кои са били те, как са придобили етнонимът „кутригури”, тях ли авторите наричат бурджан, v.n.n.dr, в-н-н-т-р и т.н (виж. статията „Кои са кутригурите?” в този сайт).
Следствие на което, вместо алтайски наръчници за прабългарите, трябваше вече да имаме дебела монография за народите кутригури и българи, за тяхното антично минало, а така също и за късно-античното им минало през ІV в. и V в., известно днес като – история на хунската империя.
След това е необходимо да се върнем към най-добрите европейски учени от първата половина на ХХ в. (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) и да приемем изключително важният за нашата история техен извод, че Ирник от „Именникът на българските канове” е Ернак, третият син на Атила.

Ернак от кутригурската династия Дуло става „първият български цар” (от 465 г.) на българите след краха на атиловата империя и през 484 г. превзема „Армения и Мидия” (Паисий), т.е. Персия, ръководена тогава от шахиншах Пероз (Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор, Бар Ебрей, грузинското житие за Шушаник).
„Хунската империя” по времето на Ирник се трансформира в „стара Велика България” (Теофан, Никифор) и тази държава, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор, ок. 555), просъществува от 465 до 565, когато е превзета от тюрките на Истеми…Игото на тюрките в региона на Приазовието и Предкавказието свършва с възкресяването на ирниковата държава от Орган и Кубрат през 629 г…

Следователно, за да се напише история за произходът на българите, трябва да обединим области от познанието като кимерология, урартулогия, боспорска история, хунология, аварология, хазарология…
А така също да не забравяме, че истинските извори си остават латинските, гръцките, сирийските, арменските, грузинските, арабоезичните, българските и хазарските летописи и източници. Като странични помощни материали може да се използват и руските сказове, западните германски, скандинавски и английски саги, българското народно творчество (особено „Веда словенах”) и критичен разбор на волжко-българските компилации „Джагфар тарих”.

    3.
Вече посочих как според официалната историческа наука хуните изчезват от битието през 468 г. и пост-атилови хуни не били съществували…
Тук бих искал да насоча вниманието Ви към още една „официална версия”, според която Персия през 484 г. не е превзета от предкавказки пост-атилови хуни-ефталит, а от някакви хуни-ефталит, които живеели на изток от Персия.
Обаче, през 503 г. Кавад, синът на Пероз, който дължи трона си на „голямата армия” хуни, която царя на хуните-ефталит му дава през 499 г., атакува византийските градове Едеса и Амида, от които взима много пленници и ги изпраща подарък на същият този хунски цар.
Ако внимателно прочетете моята статия в този сайт „Хуните-ефталит”, ще видите, че тези пленници, според Псевдо-Захарий Ритор и Прокопий, не са изпратени някъде на изток, а в Боспор…
Което ще рече, че хунския цар, който побеждава Пероз и който по-късно става благодетел на сина му Кавад, е всъщност от…Боспор, т.е. от Приазовието, а не от някъде на изток от Персия.
Явно неслучайно в края на VІІ в. неизвестен днес летопис, от който през ІХ в. преписват Теофан и Никифор, нарича тази България – „стара Велика България”; неизвестният автор има предвид стара, древна държава България, а не създадената от Орган и Кубрат в началото на VІІ в. държава, която няма как да е „стара” за неизвестният автор от края на същия век. Очевидно е, че той има предвид държавата на Ирник (465-565), за която и в „Именникът на българските канове” са отредени 100 г., под името на Ирник от рода Дуло.
Това не е единствената „улика” срещу официалната историческа догма, която твърди, че хуните-ефталит не са от Предкавказието, има и доста други. И не е въпрос на скромност и на невежество да се попита защо „авитохол” и „ефталит” са сякаш една и съща дума, след като арабоезичният историк от ХІІІ в. от сирийски произход Бар Ебрей съвсем директно пише в своята хроника, че Пероз е победен от хуни, които преди това са взимали данъци от ромеите и че те го атакували през 484 г. от северо-запад на Персия…

Как българите останаха без история за прабългарите, е питане, което не може да не отчете, че една от причините за това, е официално наложената в модерната европейска историческа наука хунофобия, под която има явни пластове на българофобия…Проучването на историческото минало на прабългарите не е въпрос на патриотарство, а по-скоро тема на научно достойнство…

Tags: българите, прабългарите, българофобия

 ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 77

След преминаване на първия трус

• изключваме електричеството, газта и водата
• вземаме подготвеният багаж и бързо напускаме сградата.
• слиза се по стълбите, не използваме асансьора.
• осигуряваме предимство на майките с деца и възрастни хора.
• след като излезем от сградата, се отдалечаваме от нея най- малко на разстояние равно на височината на постройката.
• Не заставаме под далекопроводи, електрически и тролейбусни мрежи.
• оказваме първа помощ ако има пострадали около нас.
• обозначаваме места, на които има затрупани хора, помагаме ако това е възможно.
• След информациите , които ще се излъчват по българското национално радио  и по местни радиостанции, изпълняваме инструкциите  на Гражданската защита  и спазваме общественият ред.

След земетресението

• Изчакваме излъчването на информации за затихване на земетресението и отминалата опасност.
• Можем да влезем в сградата след основен оглед на нея, извършен от компетентни органи.
• Не претоварваме телефонните линии с ненужни разговори, само кратко съобщение на близките, че сме живи и здрави.
• Спазваме висока лична хигиена и пием вода само от проверени източници, след земетресение има опасност от възникване на епидемии.
• По време на бедствия нараства престъпността, трябва ад бъдем много внимателни, да пазим имуществото си и да не допускаме кражби.

Следва продължение

Tags: охранителна, дейност, след първи, трус, слез земетресение

Циститът е остра инфекция на пикочния мехур. Най- честият причинител на това заболяване е микроб, който се намира в червата, то там не предизвиква патология. Изхвърлен навън обаче с изпражненията, , той може да насели местата около ануса и от там да попадне в уретрата- канала,  през който минава урината, за да се изхвърли навън. Заболяването се среща по- често при жените, защото, те имат по- къса уретра.

Според съществуващи статистики, се срещат по- често при децата- бебета и начална училищна възраст, когато се променят, някой хигиенни навици. Има го повече и при момичетата, когато започнат да водят полов живот.В този случай, ние го наричаме цистит на медения месец. Следващият момент, при който често се проявяват възпалителните проблеми, е бременността, тъй като хормоналните промени в организма, тежестта на плода и други фактори, предразполагат развитието на цистит. При жени в средна и напреднала възраст, може да бъде вследствие на смъкнато влагалище. Като цяло обаче при хората в напреднала възраст от цистит повече страдат мъжете и това се дължи та увеличената простата жлеза.

Какво предразполага заболяването?

Това, което предразполага заболяването на първо място са носенето на прашки. В долната си част, прашките всъщност са една лента, която минава покрай ануса. По този начин, много вируси  се пренасят от там да изхода на уретрата, от където лесно могат да навлязат в нея и да предизвикат цистит. Второ нещо, което улеснява  възникването на това заболяване, са тампоните, използвани при месечен цикъл. Те са идеална среда за микроорганизмите. Прекалената употреба  на сапуни и интимни гелове също може да стане причина за появата на цистиит ,защото тези препарати изсушават лигавицата. А една изсушена лигавица е по- податлива на възпалителни състояния. Затова категорично не се препоръчват тези измивни средства да се използват ежедневно.

Какви са признаците?

1.Тежест над пикочния мехур

2. Често уриниране, което създава дискомфорт.

3.Ходене често до тоалетната с чувство на доизпразване на пикочния мехур.

Как се лекува цистита?

Обикновено, цистита се лекува с антибиотик, но лекарят е този,който преценява вида на антибиотика и продължителността на лечението. Има схеми за краткотрайно лечението, но обикновено водят до опявате не рецедив / възстановяване / след време. И у нас и в световната медицина се обръща голямо внимание на фитолечението. По магазините и аптеките  има продукти съдържащи червена боровинка, мечо грозде,, извлеци от бреза, , златна пръчица  и други комбинации, които помагат при цистита. Но не трябва да се предприема самолечение. Нека лекарят да прецени, какво да се използва.Понякога билките се преписват като съпътстващо лечение , а в други случаи се използват след антибиотичен курс. Наред с антибиотиците и билковите препарати съществуват и ваксини, които повишават имунитета  на организма срещу причинителя на цистита. Те са в таблетна форма  и се вземат по схема. Могат да се дават заедно с антибиотика, отделно или като продължително лечение с фитотерапията. Друг вид лечение е балнеолечението. При цистит, задължително е и пиенето на много течности. Така, механично се промиват бъбреците и по този начин се изхвърлят микроорганизмите.

Д-р Иванка Пейчева- нефролог

Tags: цистит,  причина, симптоми, лечение, антибиотик, фитотерапия, ваккситна

 СРЕЩАТА СЪС СВЕТА БОГОРОДИЦА

В Акемания, имало един добродетелен поп на име Пелагий, който имал голямо благоговение и любов съм Света Богородица, та когато служел, не четял друго Евангилие , а само Богородичното. Обаче, Дяволът не могъл да изтърпи такава добрина, та му вдъхнал лоши мисли за вярата и той почнал да се съмнява в Светото Причастие Христово, и виното кръв. Дева родила един Син, който пострадал, умрял и след погребението си възкръснал един път, и как може да става, хлябът тяло? Така мислил Пелагий много време, понеже бил прост и не смеел да попита някого  за тази работа, а само се молил на Света Богородица, Тя да му открие, как става хлябът, тялото Христово. И в един ден, като служил  литургия, при свършването, когато казал: „ Изрядно, о, Пресясвятей” и прочие. Видял, че свещения хляб няма да дискоса и почнал   да го търси насам, натам по земята, но не можел да го намери.

Тогава, свещеникът се разтреперил от страх, почнал да се моли и да плаче: – Пресвета Богородице, зная, че за моето маловерие , което имах за Светата Литургия, ме остави Небесния цар и не иска вече да се пречистя от Него, защото  не съм  достоен, но моля го да ми пости, и да не ми се сърди докрай.

Като не молил така, той видял пред Светата Трапеза Преславната Ангелска Царица, че държала Младенеца, Нешего Иисуса Христа  и му рекла:” Пелагий, това Отроче е Творец и Създател на Вселената, Син и Слово Божие, съвършен Бог и съвършен Человек. Него зачнах от Светия Дух, родих без изтление и останах Дева. Той пострада и умря на кръста като человек, за спасението на целия свят. Възкръсна и се възнесе на Небето, седна на дясно от Отца, като единосъщен Нему  и съпристолен, Който пак ще дойде  да съди человеците. Той и сега за голямата милост,  която има към човеците слиза всеки ден във вид на хляб и вино, което ви дава да ядет,е и пиете за спасение на душите ви.” „ Пипни го без страх и изпитай да познаеш, че е истинно видение, а не мечта. Истинско тяло със снага и кръв, както свещенодействащ, защото човешкото естество не може да яде сурово тяло  или да пие кръв.   Заради това Всемъдрият и Всемилостивият се явява във вид на хляб и вино, за да го възприема всеки с охота. Причести се и ти сега с благоговение и вяра, защото, който се причестява достойно, бива причастник на Божествената Слава.” Като рекла това, тя сложила Отрочето на Светата Трапеза  и като се поклони с благоговение, станала невидима.

Тогава свещеникът паднал на земята и със сълзи думал:

-Вярвам Господи и изповядвам, че Ти си Син Божи, Който си се родил от Приснодева Мария и благодаря на Твоето благоутробие, и на пречистата Ти Майка, за благодатта, що ме удостои, та Те видях, аз недостойния. Прости ми моето безумие.

Като се молил така видял светия хляб на дискоса, както преди и се причестил, и отишъл в Небесното царство.

От „Чудесата на Пресвета Богородица”

Tags: чудесата, на Света, Богородица, чудото, поп, Пелагий

  Св. Николай Велимирович