Случайно попаднах на тази статия в интернет и ме заинтригува..Реших да я публикувам и във вестник Сияние. Надявам се, че ще интригува и читателите.
НА ПЕЩЕРСКАТА ЕПАРХИЯ, НА ОСМАН ЕФЕНДИ
Първите статистически сведения за хората, които влизат в епархията, управлявана от Осман Ефенди са от началото на ХХ в.
Прави впечатление, че броят на турски говорещото население от 1819 г. до съвременния етап, се движи в границите на 800 – 1300 души. Тези цифри не само, че не разкриват генезиса на това население, но и заблуждават. В статистиката се отъждествява турски говорещото население с “турци”. Истинската съдба на това население, е проследена в много от изворите. Турски говорещите все още не са турци. Въпросът е: как това население се явява в Пещера и как то свързва своята съдба, с това древно селище?
След завладяването на Родопския край, османските нашественици установили своята власт и се оттеглили, като не променили заварения народностен състав. Пещера остава чисто българско селище. Почти нищо не привличало завоевателите в този затънтен край. Единствените мюсюлмани, и то алиани, били така наречените “турци юруци”, които се скитали със стадата си около Пещера. На тях се дължи една част от наименованията на местностите.
След завършване на набезите, обстановката се нормализирала и пръснатото население се прибрало в централното селище. Възстановена била работата по железодобива и другите занаяти, като ковачество, въжарство, грънчарство, бакърджийство, налбантство, обущарство, кожухарство и др. За да осигурят своето от железодобива, османците пращали чиновник надзирател, който да контролира производството. Надзирателят (гозаджия) си построил къща на десния бряг на реката и това според Ст. Захариев, била първата турска къща в Пещера.
При царуването на Сюлейман Законодател, в средата на ХVI в. притежателите на самокови (вигни) получили със султански берати разрешение за работа в железодобива. Постепенно се увеличил броят на чиновниците турци от управлението и от полицейския апарат. Те се заселили в Сиба махала, на десния бряг на Стара река. Около тях започнало да се стича околното българско мюсюлманско население.
В Пещерска подоколия (или яка-колу) влизали 55 села; начело стоял подуправител (мюдюрин). Подуправителят, неговият секретар, ковчежникът (кесебашия) и няколко заптиета се помещавали в голямата двуетажна сграда, намираща се на десния бряг на Стара река, срещу сегашната читалищна сграда. Представител на съдебната власт в селището не е имало. Делата отвреме-навреме се разглеждали от прииждащ съдия (кадия). Суровите планински условия на Родопите и липсата на плодородна земя не привличали турци, колонисти от Мала Азия. В града не е съществувала необходимост и от турски гарнизон.
Към българското население в планината, османската власт провежда политика, на насилствено налагане на исляма. Стига се както до единична ислямизация на отделни хора, родове, махали, селища, така и до две масови помохамеданчвания в Неврокопско, Разложко и Чепинско през ХVI и ХVII в. След тези събития, се забелязва една вълна от преселване на помохамеданчени българи в Пещера, като централно селище. Този поток идва от селата на Чепинското корито и околността: Нова махала (със старо име Пиздица), Фотиново, Михалково, Кукувица и др, В продължение на близо 300 години (1370-1670), в Пещера пребивават всичко десетина мюсюлмански семейства. След 1670 г. тук са се приютили вече стотици новоислямизирани семейства, които били настанени на десния бряг на Стара река.
Какво е било положението на тези преселници? Подробни сведения за живота и за поминъка им, са дадени в “Страници из миналото на гр. Пещера”. И все пак, това преселено население заемало незавидно място в стопанския живот на селището; останало си все така бедно. Главен поминък на мохамеданите било одунджийството, или дърварството. Те имали по 1 – 2 магарета, с които прекарвали дърва за горене. Заедно с това отглеждали биволици, заради млякото и маслото. Притежавали по малко ливади, ниви и лозя. От занаятите упражнявали кафеджийството, бръснарството, кираджийството; участвали и в охраната на рудниците и полските имоти като “коруджии” и “бахчии”. Живеели смирено и дружно с християните.
Заселването на ислямизирани българи в Пещера, станало причина в навечерието на Априлското въстание, градът да бъде смятан за смесено селище. Такава е картината и непосрествено преди Освобождението. В хода на войната от 1877-78 г., хората на държавната власт, страхувайки се от възмездие, напуснали селището. Масата обаче, която живеела заедно с християнското население, въпреки възможността да напусне Пещера и да се пресели в границите на Османската империя, останала.
Капиталистическите производствени отношения проникнали дълбоко в икономиката на Пещера. В предосвобождеиската епоха (през ХVIII и първата половина на ХIХ в.) занаятите в Пещера достигат своя връх. Но през втората половина на века, по-точно в годините след Кримската война, когато пазарът се наводнява с фабрични стоки от Запада, занаятите са обхванати от упадък. Развитието им, както и в другите градове, е свързано със създаването на еснафски сдружения, наричани още ‘руфети”. Тук са изградени няколко еснафа: бакалски, табашки, обущарски, сапунджийски, свещарски, коларски, терзийски, дюлгерски. Значително развитие получава и търговията с дървен материал. Табашкият еснаф е бил отначало в ръцете на мюсюлманите, но след издаването на Хатишерифа (1839 г.) в този поминък и в неговата организация, започнали да навлизат и християните.
Вижда се, че Осман Ефенди заварва през 1853 г. в Пещера една солидна диференцирана градска мюсюлманска епархия, вече и политически противопоставена на староседелците пещерци.
Тук условно приемам, че Осман Ефенди се установява в Пещера след 1850 г., ако той и упоменатият по-горе Осман Нури ефенди, временно пребиваващ кадия във Враца, са едно и също лице.
Улемът от Михалково
Дълъг и тежък е пътят на малкото българче *Манчо, от село Михалково до пещерския първенец Осман Ефенди.
Като на непървороден син, му е отредена съдбата на мюсюлмански духовник. По този начин, неговото семейство запазва имотите при първородния син, най-вероятно по-сетнешният хаджи Хасан, като се разчитало, че ученият Осман ще бъде в състояние сам да осигури бъдещето си, разбира се, не без помощта на могъщия си михалковски баща.
Средното си духовно образование, малкият *Манчо получава в някое от родопските медресета. Най-вероятно, това е училището в Пещера, на което впоследствие, Осман Ефенди става директор в продължение на 19 години, както е посочено в молбата му за поборническа пенсия. Засега, притежаваме само едно описание на родопско медресе, чиято цел е да създава духовници, еничари срещу българската народност. Направено е от големия познавач на помашките проблеми Стою Н. Шишков и с пълно основание може да се приложи към биографията на *Манчо от Михалково. Срв.: “Главните работници за разпространението на корановото учение и мохамеданизиране новите правоверни са били и са ходжите и медресетата – богословските турски училища и отделните учители. Ежегодно се прибират малки момчета из всички планински села и колибаци, и на държавна и вакъфска разноска се настаняват, и възпитават в медресетата, дето престояват от 5 до 10 и 15 години. Там, под безкрайно строгия строй и надзор на изпитани фанатици турци-ходжи, те преживяват един строг ограничен аскетичен живот… Обучението се състояло единствено в изучаването на турски, а донякъде и арабски езици, основните положения с всички подробности, разяснения на Корана и точното, и строго знание, и съблюдаване на мохамеданските култови обряди и обичаи. Единствен друг образователен предмет, освен горните, е османската история, но и тя със строго определен и ограничен, съсредоточен в едно: затвърдяване в ума на питомците – баснословния лик на недосегаемото величие и мирово всемогъщество на падишаха, султана халиф, и на османското господство. На учениците българомохамеданчета, не се допуска никакво сношение със външния свят вън от медресето и нищо друго да чуят, и знаят за човечеството, и света. По този начин е скован техният мироглед, в най-крехката им възраст. Те напущат медресетата напълно в същи автомати, сляпо покорни на господствуващия абсолютически строй, яростни фанатици и крепители на ислямизма и безогледни подтисници на населението, насърчавани и заставяни от високите властии места да бъдат такива. Свършили тези медресета, получават места из българомохамеданските села и колибаци за ходжи учители, мазиини – джамийски певци и прислужници, и имами – духовници, а оттам нататък, те стават всесилни аги и беюве, които имат пълната неограничена власт, над душата на българомохамеданските поселения.
Високият произход спасява малкия ‘Манчо от жестоката съдба на духовник еиичарин. С висшето си образование, завършено в Пловдив, малкият михалковски кумахасановец се превръща в улема Осман Ефенди, отворил очите си за света, разбрал превратностите в своята българска съдба.
През 1853-1854 г. пристига в Пещера, като имам и ходжа “добрият човек” – улемът от Михалково, за да стигне до идеята за “братството между народите”, спомената от Д. Юруков.
Първите звания на улема (учения) Осман Ефенди са ходжа (тр. hoca) в значение ‘учител’ и имам в значение ‘този, който върви пред вярващите, който ги води’. Освен учителската дейност, младият имам Осман е ръководил и молитвите в джамията през първите години от пещерския си живот. Издържал се е от специалния данък ходжахакъ, събиран от мюсюлманската община в града, от таксата фитре, плащана от всички членове на мюсюлманското семейство, независимо от възрастта”.
Да се има предвид, че улемът и имамът Осман Ефенди, като ръководител на мюсюлманската религия в град Пещера не е духовник. Титлите улем и имам са знак за ученост. Такива титли са можели да получават всички лица, които са учени и вещи в религиозните въпроси .
Не ще и съмнение, че един от първите фотографирани мъже на Пещера след появата на това техническо чудо в града, е младият улем Осман Ефенди. В това ни убеждава запазената му фотография от онези години, на която се представя в типичното си гражданско облекло.
 |
| Младият улем Осман Ефенди в Пещера |
Учителят Осман Ефенди
Пещерският учителски период на Осман Ефенди, е упоменат във всички документи и свидетелства за него. В молбата му за поборническа пенсия изрично е подчертано, че е ръководил пещерското медресе в продължение на 19 години. За дългия му преподавателски стаж в това училище, съобщават също Д. Юруков и Д. Калинов. Медресето, като учебно заведение, се е различавало от руджието, добре уреденото светско училище за мюсюлманите. Медресето било частно религиозно училище. Името има арабски произход и означава буквално ‘място за уроци’. Поначало, медресето подготвяло средни служители за мюсюлманския култ и съдопроизводството. Основни образователии предмети били теологията с нейните части “илми келям”, “догматика” и “илми тевеир”, егзегетика или тълкуване на Корана и “илми хадис” – учение за хадистите .
Пещерското медресе, като единственото градско учебно заведение в Северозападните Родопи, преследвало и други цели:
1. Установяване на турския език и неговото налагане сред местното българско мюсюлманско население, като единствена говорна практика.
2. Помохамеданчване на българското християнско население.
3. Заличаване на българското национално съзнание, респ. борба с всичко българско, в живота на мюсюлманската епархия.
4. Създаване на “правоверни турци” (ислямци с османско съзнание) от местните българи, чрез превратното представяне на тяхната история.
Само благодарение на Осман Ефенди, пещерското медресе в последните си двадесет години до Освобождението не изпълнява докрай функциите си. Дори напротив – с обучените кадри, подготвя сериозна основа за възродителното движение на българите, в цялото Пещерско краище.
По свидетелството на Ст. Захариев, пещеското медресе обучава през 1865 г. 60 ученици . Като се знаят принципите на родопското медресе, описани по-напред от Ст. Н. Шишков, лесно може да се установи народностният състав на учениците – обучаваните са българчета мохамеданчета, от околните на Пещера села.
Случайността ми помогна да открия един от бляскавите ученици на Осман Ефенди от медресето – Ибрахим Шарков ходжа от с. Корава, днес Драгиново, Велинградско. Произхожда от старата фамилия Треюви. За него и за неговите деца се твърди, че са преките потомци, на известния в литературата летописец на помохамеданчванията Методи Драгинов . Той завършва медресето в Пещера, като личен ученик на Осман Ефенди, с когото поддържа връзка чак до смъртта му. Шарков ходжа се завръща в родното си село и още на известната в Пещера Чепинска капия изоставя чуждия, наричан от неговите съселяни “свински”, турски език, в чиято практика остава полуграмотен. С него започва възродителното движение в родното му село. Той единствен съобщава на съселянина си Петър Кулин, за хвърлената през 1913 г. в коритото на Чепинска река надгробна плоча, на неговия християнски дядо Методи Драгинов (тогава коровчани са се опитали да заличат явното веществено доказателство за своето християнско минало). Петър Кулин ми разкри свидетелството на Шарков ходжа през 1976 г.; тогава чрез Радно София, аз го разпространих сред българите”.
Синът на Ибрахим – Якуб (Яко) Шарков ходжа, продължава традиционното за Трейовци, духовно поприще. Завършва медресето на Осман Ефенди, когато старецът прекарва вече последните си години в Пазарджик. Той е известен родинец – радетел за пълно възстановяване на българщината сред чепинските помаци .
източник:http://www.promacedonia.org/tb/tb_2_1.html
Tags: характеристика, пещерска, епархия, Осман Ефенди
