за любов, вярност и преданост на кучетата

 

  растения във водна среда

 

Пещерни хотели в Кападокия, Турция

 

И Кевин Ричардсън

 

 

 Въпреки че името на Ал-Кинди се нарежда сред най-известните имена в исляма, малко от неговите трактати на арабски език са запазени до наше време.

 Той е автор на повече от 200 произведения, посветени на различни области на научното познание, но повечето от тях не са съхранени. Литературното наследство на арабския мислител започва по-системно да се публикува едва от началото на нашето столетие, след като в Истанбул са открити много негови трудове, което дава възможност на изследователите да се запознаят с идеите му непосредствено чрез неговото собствено слово. Запазените съчинения на Ал-Фараби, включват трактати по метафизика, астрология, различни трудове по логика и математика, класификация на науките, размисли върху трудовете на Аристотел, прочутия му трактат за интелекта – познат на запад под заглавието ,,De Intellectu’’ и много други./13,187/

 У Ал-Кинди се проявяват повечето от чертите, които свързваме с по-късните философи учени. Ненапразно той е една от най-известните мюсюлмански фигури на Запад в областта на астрологията. Мнозина го считали за един от деветимата корифеи на астрологията. Славата му толкова много нараснала през Средновековието, че се съхранила и до късно през Ренесанса и един толкова известен автор от този период като Кардан нарежда Ал-Кинди сред дванадесетте най-влиятелни и значими интелектуалци в човешката история-личност с всестранни интереси, добре запознат с логиката, естествените науки, медицината и музиката, както и с теологията и метафизиката.

Ал-Кинди си остава ревностен мюсюлманин и същевременно търси истината във всеки възможен източник. Както самият той пише в Трактат по метафизика: ,,Ние не трябва да се срамуваме да признаваме истината и да я възприемаме от който и да било източник, дори и принадлежащ на древни поколения или чуждестранни люде. За този, който търси истината, няма нищо по-ценно от самата истина; тя никога не накърнява или унижава този, който я търси, а напротив-облагородява го и му прави чест.’’/21,12/

Ал-Кинди има и своите отличителни особености, например проявявал особен интерес към окултните науки за разлика от повечето по-късни философи учени. В своята философия той е по-близък до атинската неоплатоническа школа, отколкото до александрийската школа, чийто последовател е Ал-Фараби.

По отношение на религията той споделял възгледите на мутазилитската теология, на която се опитвал да придаде философска структура, и размишлявал върху връзката между философията и религията, или иначе казано, между вярата и разума. За Ал-Кинди съществували два възможни вида познание: Божественото познание, това което се дава от Бога на пророците, и Човешкото познание, най-висшето проявление на което е философията. Според него Божественото познание превъзхожда Човешкото познание, тъй като води до истини, които второто не може да постигне само. Следователно истини като сътворението или възкръсването на тялото трябва да бъдат възприети дори и да са недоказуеми по философски път.

Изглежда така сякаш Ал-Кинди се стреми да бъде правоверен мохамеданин и да предпази богословието от критиката на философския скептицизъм, твърдейки че въпросите на вярата не се поддават на осмисляне от страна на философията и философите. Той често се позовава на Корана в своите разсъждения върху предмета и характера на философията, но в никакъв случай не може да бъде обвинен в краен теологизъм. Тези му идеи могат да бъдат съотнесени към условията на живот през арабското средновековие, в което било задължително споменаването и възхваляването на ,,свещената книга’’. Всъщност, това което прави Ал-Кинди е едно, не много ясно разграничение на теологията и философията. Откровението на теологията насочва към природата на всевишния, а философията, опирайки се на наблюдението и разума – към външния свят. Наследил богатите традиции на на аристотелизма, Ал-Кинди защитава и налага рационализма като една от основните характеристики в ислямската философска мисъл. Той издига истината като главна и последна цел на философията: ,,Те претендират за господство и търгуват с вярата, бидейки сами врагове на вярата, понеже, който търгува с нещо, той вече се лишава от него…И действително не съществува вяра у онзи човек, който се противопоставя на придобиването на знание за истинската природа на нещата и който нарича придобивките на такова знание неверие.’’/11,166/

С Ал-Кинди започнало вписването в ислямския контекст на теми и идеи от елинистичен произход и претворяването им на нов език. В структурата на новата школа ,чийто основоположник е Ал-Кинди, влезли елементи от ученията на Платон и Аристотел, на неоплатониците и стоиците, херметиците и питагорейците, древните лекари и математици. Това е школа, която от една страна остава вярна на вътрешната последователност и логическите изисквания на дисциплините, с които се занимава, а от друга – асимилира елементите, които имат дълбока връзка с интелектуалните и психологически нужди на някои компоненти от новата ислямска общност. Школата на Ал-Кинди генерира интелектуални възгледи, отговарящи не само на една възможност, която трябва да бъде осъществена, но също и на една потребност, която трябва да бъде задоволена; тези интелектуални възгледи трябва да бъдат включени в рамките на цялостното виждане на исляма./11,171/

След Ал-Кинди се появяват много други философи с разностранни интереси към всички клонове на науките и изкуствата, както и към философията и теологията. Те съчетавали идеите на ренесансовия учен и философ към изкуствата и науките с интереса на средновековния теолог и философ към религията. Превърнали в особена категория хора, които развивали във висша степен познанията си по философия и наука и едновременно с това ислямът задоволявал необходимостта им от каузалност и по този начин не се стигнало до онзи разрив между религия и наука, който наблюдаваме в западния свят след Средновековието. Ал-Кинди е първият представител на новата школа на философите учени в ислямския свят и в много отношения служи за модел на мъдреците, които били негови последователи и споделяли вижданията му за Вселената. Неговото учение, дори и критикувано през вековете, трябва да бъде признато като първото своеобразно откъсване от догмите на ислямската религия.

предоставил/ Петър Анастасов

 

Учените са открили нови и неочаквани свойства на бирата

Картофени гнезда в яйца

Тази представа е налагана дълго, особено след ХVІІІ в. и за съжаление нейният връх е книгата от 1948 г. за хуните на Томпсън.

В нея авторът си позволява да омаловажи до крайност хунското присъствие в Европа. То „допринесло” единствено, според Томпсън, че готите създали две държави: в Тулуза и в Италия. Атила, според автора, не можел да води никаква дипломация, а единствено пращал хора до двете римски столици, за да просят подаръци. Хуните не можели да правят стенобойни машини, правели им ги завоюваните от тях народи и т.н.

Тази оценка на старата хунология, бе радикално преосмислена след 1973 г., когато в Калифорнийския университет бе издадена монографията „Светът на хуните” от проф. Ото Менхен-Хелфен.

Днес, ние имаме един нов поглед за ролята на хуно-българите в Европа, които създават империя, на която плащат данъци, както „двете римски държави” (написал го е още летописецът от V в. Приск Панийски), така и Персия (Бар Ебрей).

Хуните са имали дипломация, съответстваща на ранга на имперското им самочувствие. И свой столичен град!

За доайенът на хунската дипломация сведение дава Приск Панийски през V в., казвал се е Есла.

Той идва на първо посолство в Константинопол след 419 г., когато Плинт станал патриций. Бил е дипломат на Руа, чичото на Бледа и Атила, а по всяка вероятност и на техният баща. Както ще видим, той е дипломат №1 и при Атила.

 Към 421/422 г. Есла прави първа визита в Константинопол, момента е избран подходящо, по това време Източната римска империя е заета с персийски конфликт. Есла, според Приск, бил предявил искане няколкото военни формирования от различни хунски племена, които още след 408 г. са приети от Константинопол за федерати-заселници, веднага да бъдат върнати на Хунската държава.

При отказ Руа заплашвал да нападне. Това била мисията на посолството на Есла.

Патриций Плинт приел Есла, по заръка на сената. Той се чудил какво точно да направи и решил веднага да изпрати някакъв свой родственик като посланик при Руа, заедно с Есла, явно за да протака.

Формално това римско посолство до Руа било изпратено с абсурдната молба на Константинопол, хуните да не общуват със западните римляни, а само с византийците (Приск).

Явно Плинт вече е знаел, че западният император Хонорий (395-423) е установил дипломатически отношения с хуните, чрез посолството на историка Олимпиодор.

В периода  410 – 420 г., летописецът от началото на V в. Олимпиодор участва в посолство на западния римски император Хонорий (Ото Менхен-Хелфен) до хунския рикс (цар) Донат.

Ето сведението от историята на Олимпиодор, съхранено в преразказаният текст на Фотий в „Библиотеката”: „Той (Олимпиодор – б. ред.) разказва за Донат, за хуните, за невероятното умение, с което кралете им (рикси) стреляли с лък, и за това как той, като историк, бил изпратен с посолство при тях и при Донат; пише за своето трагическо пътуване по морето и за опасностите, и за това как Донат, коварно излъган от клетва, бил престъпно убит. Също за Харатон, първият от риксите (владетелите на хуните – б. ред.), който бил обладан от гняв, заради убийството и как императорските дарове го успокоили. Това е съдържанието на първите десет книги от неговата история (§ 18)”.

„Предполагайки, че Олимпиодор е бил отправен при хуните от Византия, повечето историци разполагат центъра на хунската власт някъде около северните бреговете на Черно море. Това е изключително неправилно. Както Томпсън обърна внимание, „Историята” на Олимпиодор описва изключително Западната империя. Хедеке предполага, че Олимпиодор е бил на служба в имперския двор в Равена. Знаенето на латински, използването на латински думи, латинските форми на варварските имена от Олимпиодор, са все неща, които не ни оставят убедително съмнение в това, че Хедеке е прав. Олимпиодор е изпратен от Хонорий (западният римски император в Равена, ум. 423-бел.К.М.) при хуните и не е пресичал Черно море, а Адриатическо. Хуните, които той е посетил, са живяли в дн. Унгария.” (Ото Менхен Хелфън, 1973, с. 97, 98).

Към 406 г. хунският крал Донат, основателя на династията Дуло, вече изгражда нови взаимоотношения с народите в държавата си, подчинявайки ги чрез клетвен договор за вярност, създавайки нов тип имперско управление над различните хунски народи (Олимпиодор).

Властта му била еднолична и това явно не се харесва на аланите и вандалите, които избягват на запад през р. Рейн и създават свой съюз в Галия, после стигат до Испания, а оттам се прехвърлят в северна Африка през Гибралтар и превземат римските земи около Картаген, създавайки свое кралство, просъществувало 96 години напред.

През 408 г. при атака на хунският пълководец Улдин във Византия, с цел уреждане на данъчни задължения с новият императорски регент (след смъртта на Аркадий през 408 г., регент е персът Антиох), последният подлъгва с „римския начин на живот” голяма част от разноплеменната армия на Улдин.

Улдин се спасил по чудо отвъд Дунав само със „своите хора”, явно ултинзурите.

Есла към 421/422 г. търси обратно точно тия бегълци, станали вече римски федерати.

Приск Панийски отделя специално внимание в летописа си на „бегълския въпрос” сред хуните, понеже мисията му през 448 г. в неговите очи е завършек на една дългосрочна политика на хуните по тоя проблем.

След смъртта на Руа през 434 г., Бледа и Атила управляват заедно Хунската империя и пак искат обратно хунски бегълци от Византия, според Приск. И ги получават при гр. Марг (източно от Белгард, до дн. с. Дубравица).

До нас не са достигнали никакви сведения за висш военен в римската армия от хунски произход до 463/466 г., когато за първи път научаваме за един командир Хелхал, който имал такъв произход.

Ако хун е постъпвал на служба при римляните, било изпращано специално посолство, което да го върне и то почти винаги е успявало (случаят с „царските скити” Мам и Атака и др.).

Донат, Руа, Бледа и Атила имат последователна политика по отношенията на дезертьорите и бегълците хунски войници, и Есла е най-компетентното лице по въпроса.

Атила изпраща именно Есла, старият дипломат №1, при Теодосий ІІ през 448 г. и то по същото време, когато посолството на Теодосий ІІ, т.е. на Максимин и Приск, е при него.

През 447 г. Атила води война с Византия и превзема, според летописите от 60 до 100 града. През 448 г. Теодосий ІІ изпраща посолство до Атила.

По същото време западно-римско посолство, изпратено от Валентиниан ІІІ също пътува до Атила.

Двете римски посолства се засичат на път към столицата на Атила около р. Тиса.

Задачата на западното посолство била, според Приск, да спасят шефа на хазната на старият Рим Силван, когото Атила бил обвинил в присвояване на военна плячка.

Ситуацията е следната.

Атила превзема Наис (Ниш) много трудно през 447 г., използва стенобойни машини (Приск). Градът е разорен, само в църквите били останали болни хора, пише Приск като очевидец (оттам минава мисията и то само няколко месеца по-късно). Покрай реката, според летописеца, нямало чисто място, било пълно с кости на убитите дори през 448 г..

 

Атила се оттегля окончателно от региона на Сердика и поддунавската низина, едва след като за първи път получава от Анатолий и Ном новият данък от Византия от 2 100 фунта злато през 449 г. За сведение, последният данък, даван от Константинопол до 447 г., бил 700 фунта злато. След победата си от 447 г. Атила го вдига тройно.

Около Ниш е и новата хуно-византийска граница. 

И така, защо Атила обвинил западният бюджетар Силван?

По време на превземането на Ниш през 447 г., в града е имало някакви „златни чаши”, които явно не са били малко. Те били тайно изнесени и по неведоми пътища стигат до западната Римска империя. Силван ги купува за хазната.

Атила разбира за всичко това и с нарочно писмо до западната столица гр. Равена обвинява, че е ощетена хунската хазна. Той предявява искане да получи Силван, за да го съди или да му бъдат изпратени златните чаши.

Заплахата му е сериозна, но император Валентиниан ІІІ и Аеций не искат да върнат откраднатото (напълно вероятно е да става дума за старо тракийско съкровище – бел.м.) и сформират посолство до Атила, което да уреди някак работите.

Съставът на посолството е показателен. За посланник е назначен Ромул, комит на област в провинция Норик, който е вече тъст на Орест, дясната ръка на Атила.

В посолството като частни лица пътуват Татул, бащата на Орест и Констанций, опитен секретар (може би и юрист), който Аеций праща в помощ на администрацията на Атила. Явно по уговорка отпреди, когато синът на Аеций е ходил при Атила през 445 г.

След като двете посолства се срещат на хунска земя, те заедно продължават на северо-запад от р. Тиса, към столицата на Атила.

По онова време, средната цена за откупуването на византийски военопленник, е била 11 солиди. Хуните, както знаем, взимали винаги много военопленници. Така било и през войната от 447 г. Военопленниците били част от бюджета на огромната хунска държава.  Всеки един можел да бъде откупен от своите близки или сам да се откупи. И по живо и здраво го пускали да си ходи.

Да се върнем на двете посолства на източният Максимин и западният Ромул.

Те стигат в столицата на Атила, в която архитектурата е от обработено дърво и в центъра има мраморна баня по римски образец.

Домовете на хунските аристократи са заобиколени от декоративни дървени огради, а около жилището на Атила, освен ограда има и дървени кули.

Пред дома на Атила има широко пространство, играещо ролята на площад, където посолства от варварски народи са опъвали шатри, чакайки да получат аудиенция. Тоест, хунският двор, не е водил дипломация само с двете римски държави, но и с други народи, голяма част от които били васали или искали да станат хунски федерати(съюзници).

На площада идвали и обикновени хунски поданици, чийто граждански спор изисквал последната дума на Атила като съдия, за да бъде решен.

Столицата на Атила била многолюдна, в нея Приск срещнал хора, които освен хунски, говорели на готски, скитски, латински и гръцки езици.

По всяка вероятност, хунска столица по това време е била около старият град Карнунт (Carnuntum; на гръцки: Καρνοιις в Птолемей), главен град на римската провинция Горна Панония, превзета от хуните.

Разрушеният от земетресение в средата на ІV в. любим град на Валентиниан І, се е намирал на 40 км източно от Виена на южния бряг на Дунав в дн. Долна Австрия.

Според Ханзиций, в книгата му от ХVІІІ в. „Свещенна Германия”, там имало и хунски град, който носил името Ветвар. Ханзиций обръща внимание, че „вар” е хунска дума и означава „крепост”.

Очевидно думата е имала сред хуните и значение „преграда”, понеже Йордан в средата на VІ в. пише, че хуните наричали на своя език р. Днепър, с името Вар.

Важно е може би да отбележим, че и старото име на р. Кубан, е било известно като „Вардан” на Птолемей през ІІ в. от н.е.  (Птолемей, География, кн.V, гл. 9. 5. :“Устието на река Вардан 68 – 48,20; нос Кимерий 66,30 – 48, 30″).

Най-старият произход на думата вар/бур е в хурито-урартският език, което недвусмислено показва, че хунският език е кимерийски и е верно сведението на Прокопий от VІ в., че произходът на хуните е кимерийски.

Наличието в хунския език на думата „вар” идва от възможността тя да е заета в кимерийския от урартския език.

хунски котел

Урартски котел

В урартският език, думата „burgana” е със значение „кула” (с. 99 в книгата на I. M.  Diakonoff,  S. A.  Starostin. Hurro-Urartian as an Easterr. Caucasian Language. München, 1986.). Авторите смятат, че произхода на тази дума е източно-кавказки и оттам прониква в урартския, като твърдят, че в арменския, под формата „burg”, тя попада от урартския. Нещо повече, те предполагат такъв произход и за древно-гръцката дума πύργος (с. 99).

Приск Панийски нарисуван в бяло.

Приск Панийски получава възможност, докато чака хунското посолство на Есла до Теодосий ІІ да се върне, да се запознае с хунския бит, начин на живот и с много легендарни и исторически сведения.

Той е единственият историк описал всевластният Атила отблизо, по лични впечатления, внимателно наблюдавайки всички подробности и отбелязвайки си детайли, без които нямаше да знаем много за хуните, понеже сведенията от средата на VІ в. на готския историк Йордан са определено целенасочени, докато Приск е изключително обективен…

Кирил Милчев

тагове: томпсън, столица, дипломация, хуни, фотий, приск, олимпиодор, хелфен, ветвар, карнунт, есла,