Monthly Archives: януари 2014

ЗАДАЧИ, МЕТОДИ И ПРИНЦИПИ бр.98

 НА НОВОЗАВЕТНАТА ЕКЗЕГЕТИКА

Проф. Георги П. Царев

Екзегетиката е наука за тълкуване на текстове и литературни произведения с оглед да бъде разкрит и изяснен смисълът, който даден автор е вложил в написаната от него книга. Тя се оформила още в древност като клон от филологическата наука[1]. Гръцката дума εξήγησις, εως, η – обяснение, изложение, тълкуване в древност е придобила значение на общоприет технически термин (terminus technicus), с който означавали тълкуването на мислите и идеите, вложени в съчиненията на класическите автори. Със същия термин означавали и тълкуването на древните закони, а така също и дейността на оракулите, които съобщавали на народа предсказанията на боговете. Платон нарича делфийския оракул в храма на бог Аполон εξήγητής, ου, ο – тълкувател.Новозаветната екзегетика, като самостоятелна богословска дисциплина, съществено се различава от древната екзегетика в посочения общ смисъл. Разликата е преди всичко в това, че тя има за предмет на своето изследване свещените книги на Новия Завет, които са строго определени както по брой, така и по съдържание. Тези книги имат една особеност, която ги отличава от всички останали писмени произведения. Тази особеност е тяхната боговдъхновеност (θεόθνευστος  inspiratio) Църквата Христова приема, изповяда и учи, че книгите както на Стария, така и на Новия Завет, са боговдъхновени. Това учение на Църквата се основава на самото Св. Писание. Писателят на Втора книга Царства съобщава: „Дух Господен говори в мене, и словото Му е на езика ми“ (2 Цар. 23:2). Св. апостол Павел пише във второто си послание до Тимотея: „Всичкото Писание е боговдъхновено“ (2 Тим. 3:16), а св. апостол Петър категорично твърди, че „никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци“ (2 Петр. 1:21). Учението на Църквата за боговдъхновеността на Св. Писание е изразено в Ннкео-Цариградския символ на вярата: „И в Светия Дух, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“.

Следователно свещените книги на Новия Завет съдържат Божествено откровение. В тях са предадени истини, които Бог е открил на техните писатели, а те са ги изложили в написаните от тях книги, като са използвали езиковите средства на своето време. По този начин свещените книги се явяват резултат от действието на два фактора: свръхестествен – вдъхновението от Светия Дух и естествен – дейността на свещените писатели. Но когато писали своите книги, макар и да се намирали под вдъхновението на Светия Дух, свещените писатели запазили будно своето съзнание, запазили свободата си и особените духовни качества на своята личност. На тази свобода се дължат характерните особености, които откриваме както в езика и стила, така и в начина на изложението в отделните свещени книги.

Но щом свещените книги са боговдъхновени има ли нужда да бъдат тълкувани? Не са ли те съвършени и по форма, и по съдържание и не е ли предадено в тях всичко достатъчно ясно, за да става нужда да бъдат изяснявани?

За съвременния човек, отдалечен близо две хилядолетия от времето на свещените писатели, нуждата от тълкуване и изясняване на свещените книги е безспорна. Но не само ние, а и първите християни, съвременниците на светите апостоли, са чувствали тази нужда. Още св. апостол Петър съобщава, че в посланията на св. апостол Павел „има някои места мъчни за разбиране“ (2 Петр. 3:16). Ако боговдъхновеният апостол Петър срещал затруднение при разбирането макар само на някои места от апостол-Павловите послания, то обикновените християни несъмнено срещали затруднение при разбиране на много повече места и то не само ог посланията на св. апостол Павел, но и в другите новозаветни книги. А това обстоятелство наложило да бъдат изяснявани не само мъчните за разбиране места, но цялото съдържание на свещените новозаветни книги.

По този начин още твърде рано се стигнало до оформянето на новозаветната екзегетика като самостоятелна богословска наука, която има свой самостоятелен предмет на изследване, разрешава специални задачи, прилага научни методи и се ръководи от строго установени принципи.

Свещените писатели не винаги изразяват своите мисли направо. Често пъти в написаните от тях книги те влагат различни видове смисъл. Изобщо човек изразява своите мисли и чувства по два начина: чрез думи (писмено или говоримо) и чрез предмети или действия. В зависимост от това различаваме два вида смисъл: 1. Вербален или буквален (sensus verbalis или sensus kitterabis), който се нарича още и граматически, защото е предаден чрез думи, свързани в изречения по правилата на граматиката и 2. Реален или предметен (sensus realis).

Често пъти в свещените книги отделни думи и изрази, а също така цели разкази, части от някоя книга и даже цели книги имат две значения: пряко или собствено и преносно. Поради това различаваме два вида буквален смисъл: а) собствено буквален смисъл  и б) преносен буквален смисъл.

Това деление не се отнася до реалния или предметния смисъл, защото той по начало има само преносно значение.

В зависимост от това какви истини са изказани чрез преносния смисъл, той бива: а) алегоричен, когато на едно място в Св. Писание се говори за едно, а се разбира друго, т. е. когато свещеният писател чрез конкретни образи, картини и събития изразява духовни истини и възвишени идеи; б) мистичен или тайнствен (от μυστικός (3) – мистичен, тайнствен), когато чрез него се предават догматически истини, които не могат да бъдат постигнати чрез разума; в) предобразен или типологичен (от τύθος – първообраз, образ), когато има пророчески характер и съдържа образи, с които се указва бъдещи лица, предмети и събития; г) духовен, когато в него се говори за истини и събития из областта на невидимия, духовния свят; д) тропологичен, когато чрез него се разкриват нравствени истини (от τρόθος, ο – начин на живеене, поведение); е) аналогочен (от ανάγω – водя нагоре, вдигам), когато се рисува бъдещото тържество на Църквата.

Направо или прикрито в свещените книги на Новия Завет е дадено всичко, което е необходимо на вярващите „за живот и благочестие“ (2 Петр. 1:3). Спасителят в беседата Си за небесния хляб казва: „Думите, що ви говоря, са дух и живот“ (Иоан 6:63). А св. апостол Петър изповядва от името на всички апостоли: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:66). Очевидно тук са дадени всички норми за религиозния живот и за нравственото поведение на християнина. Изпълнението на тези норми е задължително условие за осъществяване на християнския идеал. Но достигането на този идеал както по отношение на вероизповеданието, така и в областта на нравствения живот, ще бъде гарантирано само при условие, че ние правилно и точно разбираме смисъла, който свещените писатели са вложили в написаните от тяк книги. Тази задача има да разреши новозаветната екзегетика, като използва всички методи и средства, които ѝ предоставя науката.

В зависимост от характерните особености на своя предмет, за да разреши успешно своята задача и да постигне своята цел, новозаветната екзегетика си служи с два метода: 1) историко-граматически и 2) алегорически или мистически. Правилно разбрани и умело приложени, тези методи гарантират пълен успех при разрешаване на поставената задача.

Като прилага историко-граматическия метод, екзегетът трябва да извърши последователно следната работа: а) критика на текста, б) езиково-граматически анализ и в) историко-сравнително осветление.

а) Мислите и идеите на свещените писатели са предадени в текста чрез изразните средства и външната форма на езика. Следователно текстът е материално (графично) фиксираният езиков израз на мислите и идеите на автора. Поради това екзегетът, за да разбере тези мисли и идеи, трябва да обърне погледа си преди всичко към текста. Но към кой текст? — Новозаветните свещени книги са написани на гръцки език. Автографите им обаче не са запазени до нас. Ние не притежаваме автограф на нито една от тях. До нас те са достигнали в преписи и преводи на други езици. Най-старите преписи са от IV и V в., а най-древните преводи датират от втората половина на II в. При това положение ние трябва да се постараем да издирим измежду съществуващите преписи и преводи онзи текст, който смятаме, че е най-близък до оригинала или пък въз основа на няколко текстове да се постараем да възстановим първоначалния текст. В това отношение ценна помощ оказва на екзегета текстологията – спомагателна филологическа наука, която чрез историческо и критическо изследване на литературни паметници и исторически документи има за цел да установи точния им текст[5]. За да постигне тази цел, текстологията проследява историята на текста, задълбочено проучва и анализира всички промени, станали в него, остранява допуснатите при преписването грешки и възстановява първоначалния текст. Текстологичното изследване се изгражда преди всичко върху сравнителното изучаване на различните преписи и печатни издания на изследвания текст. При критичното изследване на новозаветния текст трябва да бъдат взети под внимание и древните преводи, защото някои от тях – древносирийският (Пешито) и латинският (Вулгата, в основата на който са запазени древнолатинските преводи, известни в науката под името Итала) – са по-древни от запазените до нас гръцки преписи.

Голямо значение за възстановяване на първоначалния текст имат цитатите от Новия Завет, приведени в съчиненията на най-древните църковни писатели: Учение на 12-те апостоли, Посланието на св. апостол Варнава, Пастир на Ерм, Посланията на св. Игнатий Богоносец и др. Тези цитати са приведени, за да потвърдят определена мисъл или мнение на писателя. От начина, по който са употребени, ние узнаваме как непосредствените приемници на св. апостоли са разбирали смисъла на новозаветните книги, а няма съмнение, че те са предали автентичната мисъл на свещените писатели.

б) Езиково-граматически анализ. Критическото изследване на текста и установяването на най-близкия до оригинала текст е първият етап от работата на екзегета. След това му предстои да надникне зад материалния, графично предаден езиков израз, и там да открие мислите на автора. Тук екзегетът трябва да прояви особено старание и да вземе под внимание редица изисквания. Всеки писател е син на своя народ и рожба на своето време. Той възприема околната среда посвоему и я отразява по свой, присъщ само на него начин. Дали чрез изразните средства на езика той е успял да предаде точно и пълно своите мисли и идеи, това никой не може да установи. Предмет на научно изследване може да бъде само това, което е предадено в текста. То е цялото завещание, което ни е оставил авторът, и ние трябва да се задоволим само с него.

Когато добросъвестно и без предубеждение екзегетът чете текста, той разговаря с писателя. И за да го разбере, трябва да приема думите му така, както той ги казва. Може би в тях ще открие неверни и неприемливи по негова преценка неща. Той няма защо да го вини за това, а още по-малко има право да го поправя. Следователно екзегетът трябва да употреби всички усилия да се откъсне от своята среда, да забрави своите мисли и да се постарае да се добере непосредствено до мисълта на автора, да я схване във възможната й първоначална чистота, и, ако е възможно, да я изживее по същия начин, по който тя се е родила в него. На някои места в свещените книги са описани явления, които от гледище на съвременната наука са неточни или даже невероятни. Това не дава право на екзегета да променя текста и да приписва на свещения писател мисли, които той не е изказал и не е могъл да изкаже.

Това екзегетът може да постигне чрез един задълбочен езиково-граматически анализ на текста, като определи точно значението на думите и изразите, употребени от автора, и разкритие начина на неговото изложение чрез правилно разбиране на граматическите форми и синтактическите конструкции на речта му.

в) Историко-сравнително осветление. Установил най-близкия до оригинала текст, прочел го правилно и разбрал вярно и точно мисълта на автора, екзегетът трябва да даде на този текст едно историческо осветление и обосновка. Той трябва да го сравни с други литературни паметници от същата епоха, които отразяват същите събития и същите условия на живот.

Новозаветните свещени книги са написани през I век след Р. Хр. и в своето съдържание отразяват живота в Палестина и в областите на Мала Азия по това време. Разбира се, апостолите-писатели не са имали за цел да пишат история. Но те съвсем непринудено и естествено ни разказват за едно време, отдалечено от нас с близо две хилядолетия и засягат събития и отношения, които не се срещат в съвременния живот. Това обстоятелство налага на екзегета да сравни и провери всички сведения, които намира в текста – не само исторически, но и етнографски, географски, астрономически, медицински и др. В своите книги новозаветните писатели само загатват за някои събития и споменават имената на някои лица, за които гражданската история е запазила достатъчно сведения. За Ирод, Архелай, Понтий Пилат, Павел Сергий Галион, Феликс, Фест и др. говорят не само евангелията и кн. Деяния на светите апостоли, а и извънбиблейски извори, които потвърждават казаното, от апостолите за тези лица.

Критиката на текста, езиково-граматическият анализ и историко-сравнителното му осветление, правилно приложени, несъмнено ще доведат до откриване на буквалния смисъл, в който можем да открием мисълта на автора от страна на читателя и екзегета.

С разкриването на буквалния смисъл екзегетът не е разрешил своята задача. Споменахме вече, че не всичко в свещените книги може и трябва да се разбира буквално така, както е предадено чрез прякото значение на думите. „Затова, казва бл. Теодорит, ние не бива да спираме вниманието си само на буквата. Необходимо е да преминем по-далеч от нея, да се доберем до смисъла, да се потопим в глъбината и да намерим скрития бисер на разбирането“. Следователно след установяване на текста и надлежното му езиково-граматическо и историко-сравнително осветление екзегетът е длъжен да разкрие образите и тропите, т. е. думите и изразите, употребени с преносно значение и да изясни това, което е съобщил свещеният писател.

За изпълнение на първото изискване е достатъчно той да предаде образната и преносната реч с прости и достъпни думи. Много по-важно е второто изискване. Екзегетът е длъжен да изясни всички думи и изрази с преносно значение, защото без такова изясняване много места в свещените книги ще останат непонятни за нас. А такова изясняване изисква той да приложи в своята работа и алегорическия метод.

Известно е, че още през първите векове на християнството в големите градове на Изток и Запад, където имало многочислени и добре организирани християнски общини, възникнали специални училища – богословски школи. Най-известните от тях били в Александрия, Кесария, Иерусалим, Едеса, Низибия, Лаодикия, Рим, Антиохия, Константинопол, Картаген и др. Най-древна от тези школи била Александрийската. Според Евсевий Кесарийски тя съществувала от най-древно време. Макар че в нея се преподавали всички тогавашни науки, които се преподавали и в светските училища, тя, по свидетелството на бл. Иероним през всичкото време на нейното съществуване си останала църковно учреждение (scholia ecclesiastical[8]) Най-виден представител на Александрийската школа бил Ориген (+254). Той се счита за баща на научния библейски екзегезис. За него Св. Писание било най-важният източник на откровената истина. Той благовеел пред него, изучавал го неуморно и с всичките си сили се стремел да проникне в истинския му смисъл. Тълкуването на Св. Писание за Ориген било начало и край на неговото богословие. Той държал особено много за това тълкуването да се извършва по критически проверен текст, затова отделил много време и положил много труд да възстанови текста на старозаветните свещени книги. При тълкуването се ръководел от алегорическия метод. Приемал, че всяко място в Св. Писание има три вида смисъл: буквален (σωματινόν), морален (τροθικόν) и мистичен или духовен (αλληγορικόν, αναγωγικόν), като придавал най-голямо значение на мистическия, духовния смисъл. Широкото приложение на алегорическия метод довело Ориген до крайности, които го довели до отстъпление от православното учение на Църквата. Неговите съчинения се считали за причина на всички нови ереси.

През III век в Антиохия била основана богословска школа, която по своя метод на тълкуване била противоположна на Александрийската. Привържениците на тази школа отхвърляли алегорическия метод, понеже считали, че той не принася полза, а вреда и се придържали към историко-граматическия метод. Те приемали, че само в някои места на свещения текст има преносен смисъл. Някои от привържениците на тази школа отивали до крайност при прилагане на историко-граматическия метод и изпаднали в догматически заблуди, поради което били осъденн от Църквата и подхвърлени на анатема (Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуетски). Други пък, като избягвали крайностите, а умерено се ползвали и от двата метода, чрез своите екзегетически трудове оказали голямо влияние за развитието на богословската наука. Достатъчно е да споменем само имената на св. Иоан Златоуст и на бл. Теодорит Кирски. Последният има голяма заслуга за отстраняване на крайностите и умереното ползване на двата метода. Като говори за екзегетическата дейност на бл. Теодорит, проф. Н. Н. Глубоковски казва, че той, като се ползвал от всички средства, за да разбере истинския и точен смисъл на Библията, никога не бил роб на мъртвата буква. Като е отхвърлял крайностите на буквализма, той също така е отхвърлял и крайностите на алегоризма и не е отстъпвал нито крачка от своите принципи, като всякога е смогвал да намери вярно и устойчиво равновесие.

Очевидно е, че екзегетът не може да постигне своята цел, ако в работата си прилага само единия метод. За да изясни правилно смисъла на свещения текст, той трябва умело да използва и в съответна мярка да прилага и историко-граматическия, и алегорическия метод, като избягва както крайния буквализъм, така и крайния алегоризъм.

При тълкуване на Св. Писание наред с прилагането на споменатите методи екзегетът трябва да се ръководи и от следните принципи: а) да изяснява текста въз основа на самото Св. Писание; б) да съгласува тълкуванието на Църквата и в) да съгласува тълкуванието с учението на древните отци и учители на Църквата.

а) В отделните свещени книги има много места с еднакво или близко съдържание. Тези места се наричат паралелни. Особено много такива места има в синоптическите евангелия, които съдържат подробни разкази за живота и дейността на Иисуса Христа. Паралелните места имат голямо значение за тълкуването на Св. Писание.

Затова първата задача на екзегета, когато ще тълкува едно място, е да провери има ли в другите книги на Библията места със същото или пък със сходно съдържание. Ако се окаже, че такива места има, той трябва да ги вземе предвид и да ги сравни с разглеждания текст. В Библията има цели книги, които са изяснение на други книги. Например Посланието на св. апостол Павел до Евреите е прекрасен коментар на старозаветната книга Левит. В това послание са изяснени не само много месиански места от старозаветните книги (най-вече от кн. Псалтир), но и много предобрази на лица, събития и старозаветни църковни учреждения.

Паралелните места, които намираме в отделните свещени книги, убедително доказват, че Св. Писание трябва да бъде тълкувател само на себе си – scriptura scripturae interpres.

б) Тълкуването трябва да бъде съгласувано с учението на Църквата. Свещените книги съдържат Божествено откровение. В него са предадени истините на християнската вяра и на християнската нравственост. За да разбере правилно и да изложи ясно тези истини, екзегетът трябва да притежава особени духовни сили. „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух“ (1 Кор. 2:14). Ние не можем заедно с апостол Павел да кажем: „… а мисля, че и аз имам Дух Божий“ (1 Кор. 7:40); „А ние имаме ум Христов“ (1 Кор. 2:16). Ако и да нямаме Дух Божий, ние все пак имаме възможност да се доближим до този Дух, защото Той живее в Църквата и я освещава. „Където е Църквата, казва св. Ириней Лионски, там е и Духът Божий; където пък е Духът Божий там е и Църквата и пълната благодат”.

Църквата Христова има правото и задължението да пази в чистота предаденото ѝ спасително учение, да го изяснява и да го проповядва. Затова тя е върховен ръководител на християните в техния религиозен и нравствен живот. Всички вярващи са длъжни да слушат гласа на Църквата и да изпълняват нейните установления. „Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде езичник и митар“ (Мат. 18:17). С тези думи Спасителят е санкционирал правото на Църквата да бъде висш авторитет и безпристрастен съдия. В този смисъл и св. апостол Павел нарича Църквата „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).

Като пазителка на истината Църквата трябва да бъде висш авторитет и при изясняване на Св. Писание. Затова екзегетът, като срещне затруднение при тълкуване на библейския текст, трябва да търси ръководство и помощ в нейното учение. Той трябва да се ръководи от църковното разбиране, ако иска да не нзпадне в мъдруване, несъгласно с духа на Словото Божие.

Наистина Църквата не се е занимавала специално с тълкуване на Св. Писание и не е дала специални образци, от които да се ползва екзегетът, но той, за да спази църковния дух, трябва да изяснява текста в духа на общото църковно учение, да се ръководи от определенията на вселенските и поместните събори и от символическите книги на Църквата и да не формулира нови истини, каквито няма в църковното учение.

в) Третият принцип изисква от екзегета при тълкуването да се ръководи от учението на светите отци и учители на Църквата. Такива са древните църковни писатели (духовници и миряни), които са се придържали строго към православното учение и се отличавали с висок нравствен живот. Те са били свети мъже, действали са по озарение свише и не са могли да се заблуждават. Живели през епохата на вселенските събори, когато е формулирано църковното учение по най-важните въпроси на вярата, те са отразили това учение в своите екзегетически трудове. Тълкуванията им са особено ценни за нас, защото в тях е отразено учението на древната Църква. Затова напълно основателно отците на Шестия вселенски събор съветват ония, които „правят тълкувания върху съдържанието на Писанието, да го изясняват не инак, освен както са го изложили светилата и учителите църковни в своите творения, задоволявайки се в случая с тези последните, отколкото да съставят собствени слова, за да не би при недостиг на умение в това, да се отклонят от смисъла и съдържанието“(19 пр.) 

В първосвещеническата Си молитва, произнесена преди кръстните Му страдания, Спасителят се моли на Своя Небесен Отец за учениците Си и за всички, които ще повярват в Него: „Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“(Иоан 17:17). Тази истина е предадена в Св. Писание. Екзегетът има за задача да я разкрие и да я изясни, като спазва посочените методи и принципи. Усвояването на истината води към единство и изключва разделението. Неправилното разбиране на Божествената истина е единствената причина за вероизповедните различия на Христовите люде и за разделението им. А тези различия не съзиждат тялото Христово, а го рушат. Затова дълг на всички съвременни богослови е да се освободят от всички предубеждения и да усвоят истината в нейната първоначална чистота и святост. Този е единствения път, по който всички ще можем да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“(Еф. 4:3).

http://draganbachev.wordpress.com/

тагове: задачи, методи, принципи, новозаветна, екзегетика 

СЪСТАВЪТ НА СЛЮНКАТА ОПРЕДЕЛЯ РАСАТА бр.98

Слюнка и Раса

Слюнката, подобно на всяко друго нещо в природата, има точно предназначение и говори много за нас.

На първо място слюнката е част от хуморалната среда на организма, естествената среда на устната кухина, участваща в храносмилателната, говорната и защитната функция. Именно устната кухина е място на пряк контакт с външната среда.

В нея се появяват първите дразнения, на които организмът реагира с промяна в слюноотделянето. Чрез самата слюнка – като течна среда, се осъществяват главно обменните процеси в емайла на зъбите.

Механизмът на поява на слюнката е рефлексен. Проявява се както от неспецифични дразнения, така и под влияние на специфичните качества на хранителните вещества.

В слюнката се съдържат калций /под форма на карбонати се намира в зъбния камък/ фосфор /като органичен и неорганичен под формата на фосфатни естери или други органични съединения/, натрий /който поддържа тонуса на лигавицата на устната кухина/, калий  флуор.

Освен тях в нея се откриват микроелементите йод, бром, мед цинк, молибден, манган , кобалт и др., и газове – въглероден диоксид, азот и кислород.

Когато детето се роди устната му кухина е стерилна. Едва в първите часове след това в нея се появяват микроорганизми, които попадат в организма чрез майчината кърма и въздуха, а в последствие чрез водата и храната. Това е първата среща на децата с микробите и по този начин организмът добива имунитета.

Учени от Университета на щата Охайо обаче са на друго мнение за състава и микрофлората на слюнката. Те смятат, че има пряка връзка между слюнката и произхода на човек, и че чрез бактериите в устата на всеки може да се определи расата му.

Проучвателите пародонтолози са подложили на обстойни изследвания 100 човека от различни раси. В устата на всеки един от тях им имало над 400 различни микроби, но само 8% от тях се оказали общи. И то не за всички хора.

В изследването участие са взели американци, африканци, китайци и латиноамериканци. Те са имали едва 2% общи бактерии  и то в различни пропорции. От това учените са заключили, че всяка етническа група се характеризира със своя набор от бактерии.

http://sanovnik.bg/

тагове: слюнката, състав, расата

ЗАЩО ДРЕВНИТЕ БОГОВЕ БИЛИ БР.98

с дълги до раменете  им  уши

Древните богове на някои народи и най-вече древните индийски богове се изобразяват с дълги до раменете уши. Такива са и някои будистки светци, чиито изображения се характеризират с дългите им уши.

В повечето случаи в дългите уши има големи обеци. Каменните статуи на остров Пасха също са с доста дълги уши, които стигат почти до раменете им.

Статуи на богове с дълги уши се срещат също така в Индокитай, Китай, Полинезия. Обичаят изкуствено да се удължават ушите на хората до неотдавна е бил актуален в много племена в югоизточна Азия. На остров Пасха  също е било в реда на нещата хората да са с дълги до раменете уши.

Удължените уши били характерни и за висшата каста на инките, като те закачали в ушите си огромни златни украшения. Заради това испанците ги наричали орехонес, тоест дългоухи.

 

Дългите уши са били смятани от древните за атрибут на божествеността, който позволява да се чуват неща, които обикновените хора не са в състояние да чуят.

Способността да се чува абсолютно всичко била характерна за древната раса на лемурийците, като те имали възможността да се радват на силен духовен слух.

Във физическо отношение те също били много развити, що се касае до слуховите им възможности. Те дори можели да чуят звука от разтваряща се цветна пъпка.

Така лемурийците можели да се наслаждават на всички звуци на природата, които остават скрити за съвременните хора. Те можели дори да чуват звуците от хода на небесните тела.

В „Тайната доктрина” на Елена Блаватска пише, че статуите на остров Пасха изобразяват черните лемурийци.

Боговете от древността са изобразявани с дълги уши и много народи са удължавали изкуствено ушите си, за да приличат на тях. Според древни вярвания удължаването на ушите активизира слуховите центрове на принципа на обратната връзка за свръслуха. Също така древните вярвали, че ако удължат ушите си, удължават и живота си и ще бъдат безсмъртни като боговете.

предоставил: Стоян Павлов

тагове: древни, богове, лъгги, рамене, уши

 

ПЪПЪТ НА ЗЕМЯТА БР.98

Пуп Земли


 “Пъпът на земята” е място, около което са се развили почти всички древни култури. Това е центърът на земята.
«Пъп на земята» съществува в  митологиите на много народи по света.    Да тръгнем с помощта на митовете да търсим това свещено място. 

      В древногръцката митология фигурира понятието омфалос («пъп») — свещен камък, считан за център на земята. Според легендата, бог Зевс пуснал от различни краища на земята два орела, за да определи с тяхна помощ центъра на света, свещеното място, където от хаоса се е родил реда. Зевс отбелязал мястото (в Делфи), над което се срещнали птиците с каменен омфалос.

4316166_33 (667x700, 97Kb)

Файл:The Temple of Apollo at Delphi.jpg

   Храмът на Аполон в Делфи

   В античната писмена традиция се намират някои указания за това как е изглеждалделфийския омфалос. Общата представа за пъпа на земята е като полусфера, което се среща не само в древногръцката, но и в други традиции. В Пито (както първоначално се нарича Делфи), в храма на Аполон, където се намирал знаменитиядревногръцки оракул, и до днес съществува   яйцевиден камък, омфалос.

Fitxategi:Onfalosdelfoslou.jpg

Цивилизацията на етруските (VIII-IV в. пр. н.е.), предшествала Рим планирала по съответстващ начин своите селища. Те наричали своите свещени центрове«темпъл», което означава «вселена».Това била яма, прикрита с камък. При строителството на селището, отначало оттук тръгвали главните пътища от запад на изток и от юг на север. Едва след това започвало строителството на останалите улици.  

При римляните за космически център се считал «Мундус» (от латинското «мир»). Така се наричала ямата за жертвоприношенията, също наследена от етруските. Според  легендата основателят на Рим Ромул я изровил точно  в точката на пресичане на главните улици на «квадратния Рим» - в темплума. По-късно това място получило наименованието Палатински хълм. Именно тук носели шепи земя от легендарната прародина, а заедно с тях и първите житни култури. Мундус се почитал като «пъпът на града Рим».

Файл:Палатин со стороны Via di San Gregorio.jpg

Палатинсксия хълм в Рим

Древният Вавилон (от вавилонски “вавилу” – врата на бога), където се смесили всички езици (на еврейски “валал” означава смесване) също е смятан за “пъп на света” от своите създатели. Тук се намирал храма на главният бог Мардук, господаря на небето и земята, чийто храм е маркиран с камък подобен на пъп.

File:Ancient City of Babylon.jpg

Руините на Древен Вавилон

В Йерусалим се намира центъра на света за християнството. Куполът на храма-ротонда Гроб Господен, олицетворяващ безкрайността на Вселената е наречен омфлос т.е. пъп.

Файл:Holy Sepulchre Jerusalem.jpg

Пъпът на Земята – Йерусалим.

В талмудската религиозна митология за пъпа на Земята се казва, че в центъра на света се намира Палестина, в центъра на Палестина -град Йерусалим, в центъра на Йерусалим – храмът, в центъра на храма – Светая Светих, в центъра на който е олтара и Ковчегът на Завета.
Юдеите наричат  «пъп на Земята» крайъгълния камък на Храмовата скала. На тази скала по-рано се намирал Йерусалимския храм, а днес се намира джамията Купол на Скалата. Именно от този камък, според религиозната легенда започнало сътворението на света. Според тази легенда, скалата докоснал с петата си ангелът с огнения меч и оставил своята разтопена от небесния огън следа.  

Файл:Пуп земли.jpg

Вътре в Храма на Гроба Господен днес стои символична мраморна чаша, в която има сфера, върху която е начертан кръст, бележещ пъпа на света за християнския свят.

   За християните важно значение има и планината Тавор, разположена на югоизток отНазаретНа еврейски – Табор (Табур) означава «пъп». Формата на планината напомня полусфера, която величаво се издига сред Галилея. Първите последователи на Христос я наричали «жива планина» или «христиански корем». Главното събитие, свързано Тавор, което възвеличило планината в очите на християните, станало чудото с ПреображениеХристово

     Пак в Йерусалим,  на Хълма Мория е и джамията Кубат ас – Сахра (Скалният купол) – свещено място и пъп на света за мюсюлманския свят. 

Днес за най-важен пъп на земята се смята Йерусалим, почитан като светиня и в христианскя свят, и от мюсюлманите, и привържениците на юдаизма. Самият «омфал» е плаинната Мориа. Именно тук, според Стария Завет, Авраам се готвел да принесе в жертва на Бог своя син Исаак, и оттук Мохамед се възнесъл на небето.

Необходимо е да се уточни, че Иерусалим е “пъп” само на половината Земя: юдейска, христианска и мюсюлманска.
За мюсюлманите омфалът се намира в Мека - свещената Кааба, която според легендата била издигната от Ибрахим (Авраам) и Исмаил. По това време в Кааба имало многобройни статуи на племенните богове. В Кааба е въплътен древният доислямски култ към камъните на древните араби. Черният камък на Кааба е много стара светиня, почитана много преди появата на исляма.

4316166_24923 (700x566, 101Kb)

   Кааба стои сред огромен площад и в дните на поклонение той се изпълва изцяло с молещи се. В източния ъгъл на  Кааба са монтирани в голям камък черни късове лава или базалт с метеоритен произход на височина половин метър, така че може да се докосне с устни или поне с ръка. Видимата повърхност на камъка е примерно  16.5 на 20 см.

4316166_14564 (598x640, 89Kb)

   «Черният камък Кааба» (Ал-хаджар-ул-асвад), е главен предмет на поклонение, символ на могъществото на Аллаха. Изпратеният камък блестял със своята толкова ярка белота, че се виждал на четири дни път от Кааба.  Но постепенно от човешките грехове той ставал все по-тъмен, докато не станал съвсем черен,   Според поверието, когато дойде  Страшния Съд, черният камък отново ще побелее.

Цивилизацията на инките е оставила най-забележима следа на Южноамериканския континент. Столицата на древната империя на инките е Тауантинсуйю – градът Куско. Родоначалниците на династията на Инките се появили в района на Куско около 1200 година. Куско в превод от кечуа означава “пъп на земята”. Именно оттук, от централния площад на града, тръгвали всички пътища в империята. 


http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/b/b9/Cuzco-Pano_edit.jpg?uselang=es

Мачу-Пикчу — «изгубеният град на инките». Индианците кечуа наричалит това място «Пъп на Земята».


Файл:80 - Machu Picchu - Juin 2009 - edit.jpg

Има и един остров в безбрежният Тихи океан, наричан от нас Великденски остров или още Пасха, а от островитяните Рапануи. В едни от най-древните митове събрани от изследователите, тамошните хора винаги наричали острова Те Пито о те Хенуа или Пъп на света. Островитяните се обръщалит към своята земя още със словосъчетанията “Окото, което гледа небето” или “Граница на небето”.

    За някои от древните азиатски народи, това място се намирало в Памир, точката където се събирали всички планини от Европа и Азия или Бам – и – Дуня, пъпът на света. Ако погледнем една съвременна карта на Евразия, ще видим, че наистина въображаемият център на двата континента се пада в района на Памир. Както и, че именно там се събират окончанията на най-високите планински системи на земята. 

 

Файл:Pamir Mountains, Tajikistan, 06-04-2008.jpg

   
В Бирма (дн. Мианмар) вярват, че хълма над града Манделей е центъра на Вселената, пъпа на света. Тук в скалата на върха на хълма се отпечатала стъпката на Буда и се превърнала в свещенно място за всички будисти.

Планината Съншан била възприемана от древните китайци за Център на света. В имперската епоха представата за свещена планина като сакрален център на света се свързала с планината Тайшян. 

Най-свещената планина на  Азия, Кайлас, се издига самотна над  платото на Западен Тибет. (Любопитно е, че географията на страната на боговете и мъдреците – Шамбала започва с описание на митичната планина Меру). Тя е свещена за няколко религии - джайнизъм, индуизъм, будизъм и местната тибетска религия бон

Файл:Kailash north.JPG

4316166_48916749_pagebon_02 (379x417, 20Kb)

На рисунките тя е изобразявана така: свещената планина има четири склона, които са обърнати към четирите посоки на света и имат различни цветове.
В историята на  Бон, първият майстор Тонгпа Шенраб слязал от небесата именно на планината Кайлас(Религията Бон, съществуовала в Тибет много преди раждането  на Буда Гаутама).
Индуистите вярват, че Кайлас е космическия център на мирозданието, и именно там живее могъщия бог Шива, а близкото свещено езеро Манасаровар е създадено от бог Брама.
Джайните почитат Кайлас като място, където техния първи светец е достигнал освобождение.
Будистското учение поставя в центъра на вселената образа на планината  Меру (Сумеру),тя служи като опора на небето.

В хронологически план най-древният символ на “пъпа” на света се намира в Мала Азия и той датира още от праисторическите времена. 

В археологическия комплекс Гьобекли Тепе в Южна Турция беше разкрит през 1994 година един от най-старите храмове в света.

 

Файл:Göbekli Tepe, Urfa.jpg

   Гьобекли-Тепе (тур. Göbekli Tepe — «Кореместия хълм», известен още като «Хълма на пъпа» е храмов комплекс, разположен на 15 километра североизточно от град Шанлъурфа, в южна Турция. Според учените на това място се е издигал внушителен храм, към който са се стичали поклонници от цяла Месопотамия, Ефрат, Кападокия, района на езерото Ван, днешните територии на Иран и Ирак. Възрастта му е поне на 12 000 години,  не по-малко от IX хилядолетие преди новата ера.
Гьобекли Тепе е култов център обединявал  в религиозно и социално отношение населението на обширен регион, простиращ се на стотици километри около него. Множествата обаче са се стичали тук само няколко пъти годишно – за да честват различни празници, ловни ритуали и такива свързани с култа към предците, придружени с жертвоприношения на животни и последващото им изяждане по време на ритуални пиршества. Вероятно на това място са се срещали не само религиозните, но и търговските маршрути на древното население на региона, смятат археолозите.

Всяка древна цивилизация считала мястото, от което възниква, за своеобразен център на света. Това място било най-познатото за нея и се превръщало в сакрален център на битието й. Често в този център има поставан камък, остатък от много по-древен култ и почитание към природата.

Защо “пъп” ? Най-вероятно защото той е онази част от тялото, с която сме били свързани с майката. Той е бил нашата връзка от която сме почерпили живот. Това е мястото, където се ражда началото.

http://planeta.moy.su/blog/pup_zemli/ 

тагове: митология, древни култури,  древна историяпъп на земята,

ЛОШИТЕ МИСЛИ БР.98

Понякога новогодишните светлини на града не са достатъчен повод за добро настроение. Ето защо психолози от Мадрид разкриха прост начин да се отървете от стреса и негативните мисли.

Изхвърлете лошите мисли  от себе си

Според специалистите тъжните и мрачни мисли трябва да бъдат написани на хартия и след това хвърлени в кофата. Въпреки, че тази техника е известна отдавна, учените проведоха серия от експерименти, за да потвърдят тази теория.Оказва се, че когато изхвърлите в кофата за боклук негативните мисли, настроението ви се подобрява и ставате доста по-вежлив и открит към околните. От друга страна хората, които държат бележки с положителни емоции, отбелязали възход на душевното състояния и здраве. 

Постоянното държане в себе си на лоши мисли и чувства увеличават депресията. Изследването потвърдило, че мислите ни оказват огромно въздействие върху човешката психика и отношението ни с другите около нас.

предоставил: Пламен Янков

 тагове: лоиште, мисли, последствия

ХАНААНЦИ БР.98

Ханаанците, или наричани още хананейци, е името на западносамитското  население (известно още като амореи а държавата им като Амуру, населявало територията на Палестина в древността преди заселването на крайбрежието от фиристимляните, които били морски народ.

Ханаанците носят името на страната или по тяхно име тя е наричана Ханаан. Финикийците   също са ханаанци, но морски хора в разлика от остана

Произход 

Тунизийски еврейки с островърхи шапки

В началото на 3-то хил. пр.н.е. керванната търговия отвежда западнитесемити   от Южна Арабия    до земите на Ханаан, като те се настаняват и на север по крайбрежието на Източното Средиземноомрие - във Финикия, Древна Сирия, Килиикя, включително и  Кипър (до юдейската порта ). По крайбрежието са основани два древни мегаполиси –  Тир  и Сидон като първия бил свързан с южните западносемитски земи по него време, а втория – със северните които обхващали териториите до Угарит   в Древна Сирия, ведно с Киликия и Кипър. Финикийците и ханаанците са родственици и практикували сходни обичаи, имали еднакви ритуали и по съществото си изповядвали една и съща древносемитска религия.

Ранна история  

Според Библията, те воювали срещу  израелтяните   по времето на Мойсей  и Исус Навин. Тази теза днес с оглед на артефактите на место се приема с голяма степен на вероятност за недостоверна. Другите източници, главно археологически, вследствие разкрити през последните 50 години артефакти в Палестина, най–вече гробници на ханаански владетели, както и останки от ханаански градове, сочат че в древността  територията действително е обитавана от семитско население, наричащо себе си Ханаа, чиито език обаче все още не е дешифриран от учените. В намерените и разкрити останки от градски селища, датирани по-късно от библейските времена на Исус Навин, се установява, че в ханаанското население се вливат и постепенно смесват дошлите в Палестина отСредиземно море  племена известни като фирлистимляне. 

По-късна история 

Въпреки че, редактираните по времето наиздра  и Неемия с Голямата асамблея  вехти текстове са приспособени за конкретните ахеменидски нужди по тяхно време, старозаветните текстове ни известяват, че и ханаанците, и филистимляните са враждебно настроени къмто \израил  и Юдея  а след завладяването на Палестина от Асирия  през 720 г. пр. н. е  голяма част от местните са отведени в асиирйски плен, а на тяхно място е заселено население от други места от асирийския цар Сарагон. Новите заселници се установяват върху руините на столицата на Израил -Самария, която е унищожена до основи от цар Саргон, който разселва старото еврейско население по други краища на Асирийската империя, както свидетелства иБиблията. Оттук идва и названиетосамаряни.   През 3 в. пр. е.  териториите на Палестина са завоювани отАлександър Велики, който, заедно с пълководеца сиАнтипатър, основава град Антипатрида   в Палестина, който насетне се превърнал в център на елинизма, а след 323 г. пр.н.е., когато Александър умира, територията е включена в държавата на египетските Птолемеи.  През тези години част от местните първенци сред населението постепенно приема елинистическата култура и се елинизира.

През 2 век пр. н. е.  територията на Древен Ханаан  с целокупното му тогавашно население стават част от държавата на Селевкизите След битката при Зама, с настъпилия крах на лунически Картаген лунически Картаген, всветите земи.  се активизира движението към независимост. Срещу прокарваната политика на елинизация от Селевкидите по тези земи начело застават братята Макавеи. В резултат отвъстанието на Макавеите е възстановено еврейското самоуправление и независимост, а начело на страната застава династията Хасмонеи къмто които принадлежи и известният историк йосиф Флавий. Първоначално, и вероятно до управлението на Александра Саломе (при която Синедриона   е овладян от фарисеите), Хасмонейската държава се ползва с негласната подкрепа на  Древен Рим  и Римската република.  

Римскота владичество започвав Палестиня  през 1 век пр. н. е., като окончателното завоюване на тази територия приключва обаче през 68 г. по времето на  първото еврейско въстание. Бъдещият римски император Веспасиан   слага точка на остатъците от местното семитско самоуправление в Светите земи.По времето на император Отон приключва процеса на покоряване на цялото семитско и друго население, живяло в Палестина и съседните ѝ територии по онова време.

В годините на елинистическо и римско владичество, семитското друго население на Палестина  се появява в историческите извори с името саваритяни, а също ихарити.   Съществуват данни, че през 1-4 век то приема християнството  като религия, а по–видните семейства през римския период се и романизират. По-късно се споменат и  самарянските бунтове  на военачалника Юлиан Цабар  против византийския император Юстиниан през 6 век.  След нашествието на арабите, голяма част от самаритяните и останалите жители на Палестина от нееврейски произход приематисляма    и се арабизират. Друга част обаче запазва християнското си вероизповедание, като някои намират днес за техни потомци палестинските  християни, които говорят смесен юдео-арабски език наричан самаритянски език, който се приема за комбинация от два езика — древния  фханаански език и филистимски. 

Религия и митология  

Древните ханаанци вярвали в много богове. Характерен за тях е политеизма. Върховния ханаански бог бил Ваал, който бил и бог на останалите западносемитски народи (без евреите според библейските текстове, които обаче били коригирани за нуждите на управлението на Ахеменидите в третата трансефратска  сатарпия). Друга богиня от върховния ханаански култ била богинята на подземния свят Астарта  наричана и Астортет. Във вавилонския и асирийския култове тя е известна катоИщар. Особен бил и начина по който ханаанците почитали боговете си. Според Библията   те ръсили пепел по земята и призовавали викайки към небето боговете си. В разкрити от археолозите ханаански гробници култовете към боговете им се потвърждават. Намерената статуя на бог Ваал в Палестина показва, че ханаанците изобразявали върховния си Бог като човек с висока конусовидна шапка, каквито носели по-късно и голобрадите пунически свещеници (чийто съвременен наследник се явявафеса ). Това според историците означава, че древните жители на Палестина са имали култ към небето и звездите, тъй като конусовидната шапка била от древни времена носена само от магове, гадатели и разни пророци, които предсказвали бъдещето по звездите и небесните явления – по-всяка вероятност еклектична   заемка от халдеите, и в наследство.

Две туниски еврейки от началото на 20 век в традиционно облекло с характерните островърхи шапки

Търсените прилики на ханаанската шапка “тип фея” с Фриигйската шапка  в Мала Азия  и на Балканите са химерни. Досегашните изследвания на учените историци и археолози не откриват връзки между Балканите и Близкия изток, поне в древността преди периода на повсеместното налагане на елинизма. Характерен за семитското население на Близкия изток по онова древно време е култа към земеделския бог Даган  (Дагон), който според Библията бил бог и на филистимляните, но археолозите изследвали Близкия изток откриват, че особено след постепенното смесване на ханаанци и филистимляни, взаимното проникване на култове и религиозни обреди и у двата народа не са били малко. Следователно, по всяка вероятност филистимляните са принесли Даган в своя пантеон  от ханаанците. След завоеванията на Александър Македонски, сред смесените семитски народи на територията на древен Ханаан проникват редица древногръцки митологически представи, но като цяло този процес засегнал само управляваща прослойка и не се отразил като цяло на останалото население. Същото може да се каже и за последвалата романизация през римския период, при все че тя била незначителна. Християнството донякъде променило местните близкоизточни жители коренно. За разлика от ортодоксалните евреи, които си останали последователи на юдаизма, повечето местни семити приели християнството всеобхватно.

Днес в разкритите от археолозите раннохристянски храмове в Ханаан се откриват редица по–стари черти, датирани от езическия период, което доказва, че начина на изповядване на новата религия бил до голяма степен приемствен и в контекста на старата религиозната култура на хананците. Новата религия била изповядвана по източен обряд, макар и в някои отношения копиращ византийския, който най-отчетливо се проявява през епохата на т.нар Ранна Византия. По–късно обаче източните патриаршии поемат по свой и различен път от гръко–православната константинополска патриаршия. Това правило важи също и при и за исляма, приет от по–голяма част от това население след 7 век, който бил последван и от арабизация. Както и в предходните случаи, взаимовлиянията и този път между арабите  и местното население също не били малко, като по отношение на исляма тук може да се каже, че той бил изповядван по свой специфичен начин, включващ частици от всички предходни религиозни периоди.

предоставил: Влади Петров

тагове: ханаанци, произход,  история

ЩАСТИЕ И ЛЮБОВ бр.98

Снимка: sxc.hu
Смята се, че брачните халки са талисмани, предназначени да защитават своите собственици от различни житейски злини. Съществува голям брой вярвания и суеверия, свързани с тях. Нека се запознаем с най-разпространените, а дали да им вярва, или не, нека всеки от нас реши сам за себе си.

Брачната халка представлява кръг от скъпоценен метал, който се носи на безименния пръст на лявата или дясната ръка (различно в различните страни). Тя символизира брачната връзка и съпрузите я носят в знак на вярност един към друг.

История на брачната халка

В древни времена египтяните са вярвали, че през безименния пръст преминава особена вена, която води право към сърцето. Тази легенда е била възприета от гърците при завоюването на Египет от Александър Македонски, а от тях е преминала сред римляните, които я нарекли vena amoris или „вена на любовта“. Оттук следва съвсем логично, че точно на този пръст трябва да се поставя брачната халка и този обичай се разпространява почти по целия свят.

Традицията да се разменят брачни халки се корени в древни времена, когато щастливите новобрачни са си дарявали в знак на любов и преданост символични пръстени, сплетени от коноп или тръстика. По-късно в Древен Рим се е появил обичай, според който младоженецът, в знак на поемане на отговорност за бъдещата си съпруга, по време на годежа подарявал на родителите ѝ пръстен, изработен от метал.

Размяната на сватбени халки възниква като традиция през втори век от новата ера. Първоначално пръстените се изработвали от бронз и едва в трети век от новата ера – от злато. Използването на венчалната халка пряко в церемонията по бракосъчетанието започва през четвърти век.

Очевидно противоречието между християнската традиция, предписваща съвсем гладки, обикновени халки, и желанието на дамите да получават и носят изискани украшения с диаманти води до разделяне на сватбените пръстени на два вида – сватбени и годежни. Първите действително се изработват във вид на гладка затворена повърхност от злато или сребро и участват непосредствено в церемонията по бракосъчетанието. Втората разновидност не предполага обред за размяна: годежният пръстен се подарява на бъдещата булка от нейния избраник само в момента, когато те се вричат един на друг.

В католическите страни известно време съществува обичай по време на сватбата да се разменят пръстени от различни метали. Символът на вярност за жениха се изработвал от злато, а за невестата – от сребро. При това на всеки пръстен е гравирано името на другия съпруг, така че булката получава халка с името на съпруга си и обратното. В някои католически общности тази традиция се спазва и до днес.

В други европейски страни е прието да се използва една и съща халка като годежна и сватбена. В тези случаи пръстенът се счита за годежен дотогава, докато на него не гравират името на съпруга и датата на сватбата. След това вече се смята за сватбен.

Православният християнски обред на венчавката обединява в себе си вричането един на друг и сключването на брак. Затова в православните страни се използват само венчални халки. Самият обред по обмяната на символите не представлява бракосъчетание, това е само вричане един на друг и се извършва в притвора на храма, т.нар. „обручение“. В знак на безкрайната обич между двамата свещеникът полага на десните им ръце халки. Окръжността е символ на безкрайност и затова Църквата ги благославя също така да бъде безконечна обичта и разбирателството между двамата. А същинското сключване на брака се извършва в средата на храма чрез възлагането на венци върху главите на младоженците от свещеника и трикратното тържествено благославяне на техния брачен съюз с изговаряне на кратка молитва към Бога, за да се измоли Божията благодат.

В наши дни брачната халка е запазила своето първоначално значение. Нейната кръгла форма, без начало и край, символизира безкрайността и вечната любов, а благородният метал, от който традиционно се изработва, символизира чистотата и непорочността. Само външният вид на халките претърпява промени през вековете. Ако първоначално са били прости и без никакви украси, то в наше време все повече млади двойки избират екстравагантни брачни халки, украсени със скъпоценни камъни или изискано съчетание между няколко вида благородни метали. Златната халка вече не е задължителна. Тя все по-често започва да се изработва от титан, волфрамов карбид и даже керамика. 

Най-разпространените вярвания и суеверия, свързани с брачните халки:

Брачната халка трябва да е направена от един вид метал, без никакви гравюри.

Младоженците в никакъв случай не трябва да използват разтопените или преправени халки на своите родители.

Не трябва да се жените с вдовишка халка. Овдовялата жена (или мъж) запазва брачната си халка, но я носи не на дясната, а на лявата ръка.

Ако вдовица се омъжи втори път, трябва да носи новата халка отново на дясната ръка, а тази от първия брак трябва да свали и прибере, но в никакъв случай да не я предава по наследство на децата си. Това може да повлече повторение на нещастния житейски път на родителите им.

Ако семейството се разведе, брачните халки се свалят, прибират се грижливо и не се носят даже като обикновени украшения. Такива халки не участват повече в сватбени ритуали, нито се подаряват на децата.

Не трябва да се сключва брак с чужди халки, те непременно трябва да бъдат нови. Счита се, че чуждите накити от метал натрупват и задържат в себе си информация за своите собственици, в това число и негативната. Не се препоръчва даже да се ползват халките на родители, които имат дълъг и щастлив брак. Счита се, че това ще донесе неприятности и на двете двойки – младата и старата. Изключение може да се направи само тогава, когато родителите вече са отпразнували сребърната си сватба и носят други халки. Особено ценни са халките, подарени от баба и дядо, които са чествали златната си сватба.

Изтърването на халката по време на бракосъчетанието и падането ѝ на земята предрича скорошен развод в семейството. Загубата на венчална халка, както по време на сватбата, така и по всяко друго време, предвещава сериозни проблеми със здравето или надвиснала опасност от развод.

Прието е халките да се купуват от младоженеца.

Халката не трябва да се дава за мерене нито на приятелка, нито на сестра, защото може да разруши семейното щастие и да предизвика раздори. И това е напълно логично – брачната халка е нещо много лично, семейно, свързващо двама души с невидими връзки и там няма място за външни лица.

Булката не трябва да хваща в ръка празната кутийка. За неомъжените ѝ приятелки важи обратното – това е хубав знак, вещаещ скорошната им сватба.

Ако във вашата страна е прието да носите брачната халка на дясната ръка, не я носете на лявата, за да не си навлечете беда. Това може да стане само след смъртта на съпруга/съпругата.

Понякога пръстите трябва да си починат от халката. Не носете тясна, притискаща пръста халка. Непременно я разширете, за да ви бъде удобно и комфортно. Но това вече не спада към суеверията, а към лекарските препоръки.

http://www.bg-damma.com/

предоставил: Пламен Янков

тагове: брачни халки, символ

УЧЕНИТЕ ОТКРИХА ЗАЩО МУМИЯТА БР.98

  на Тутанкамон е с ерекция

Науката може би никога няма да установи със сигурност каква е причината за смъртта на 19-годишния дете–фараон Тутанкамон, но екип от американски учени сензационно обяви, че е открил каква е точната причина мумията да е „дарена“ с вечна ерекция.

Още с откриването на гробницата на младия император през 1922 година археолозите забелязали значителни разлики между неговата гробница и гробниците на останалите владетели в Долината на царете.

Едно нещо обаче наистина изненадало учените и десетилетия наред било повод за всякакви спекулации – пенисът на Тутанкамон бил мумифициран за вечни времена под горд 90-градусов ъгъл спрямо тялото му.

Според екип от египтолози от Американския университет в Кайро  древните балсаматори са мумифицирали половия член на младия фараон, за да го оприличат в максимална степен на древноегипетския бог Озирис – владетеля на подземното царство.

Но балсаматорите не се ограничили само с мъжкото достойнство на Тутанкамон. Древните майстори на мумифицирането помазали тленните останки на фараона с черна течност, така че кожата му да придобие характерния по-тъмен отенък на кожата на Озирис

 Приликите между двамата не свършват дотук. Подобно на Озирис, чието сърце е било извадено от гърдите му от собствения му брат Сет, сърцето на Тутанкамон също липсва. 19-годишния владетел на Египетското царство е положен в пищно украсена гробница, а стените на гробницата са изрисувани с образа на Тутанкамон, на който той е изобразен като Озирис.

Има и конкретна историческа причина ненавременно починалият владетел да бъде олицетворяван с бог Озирис. Смята се, че бащата на Тутанкамон – Ехнатон, се е опитал да направи религиозна революция в Древен Египет.

Фараонът е искал да разруши вярата в многото египетски божества и да установи монотеистична религия, в която има едно-единствено божество – богът на слънцето Атон

 

След ненавременната му смърт и възкачването на едва 10-годишния Тутанкамон на престола, младият фараон е бил изправен пред предизвикателството да се справи с последиците от религиозните вълнения.

Когато 19-годишния фараон загубил живота си, религиозните водачи в Древен Египет решили да се възползват от смъртта му, за да тушират и последните остатъци от вълненията.

Те решили да тялото на Тутанкамон в максимална степен да олицетворява владетеля на подземния свят Озирис, в опит да се възвърне вярата в старитебогове.

Според професор Салима Икрам от Американския университет в Кайро, която е автор на сензационната теория: „Еректиралият пенис на мумията на Тутанкамон символизира бог Озирис в неговия най-могъщ момент на възраждане и безсмъртие”.

 http://sanovnik.bg/
таговете: учение, мумия ,Тутанкамон 
 
 
 

ЦВЕТНИЦА бр.98

Предания и легенди за Цветница

Цветница е един от най-хубавите пролетни празници и се празнува след Лазаровден и седмица преди Великден. Тя се свързва с настъпването на пролетта и с възраждането на природата, а на този ден празнуват всички, които носят имена на цветя.

В началото Цветница е била строго религиозен празник. Библията разказва за пристигането на Исус Христос в Йерусалим, където хората го посрещат с песен на уста и палмови клонки. С течение на годините християните заменят палмовите клонки с върбови, защото върбата се разпъпва най-рано. Това е причината Цветница да се нарича още и Връбница.

Традиция е на този празник да се посещава църковна служба, където божиите служители осветяват цветята на гражданите и върбовите клонки. След службата те се отнасят вкъщи. Според обичаите клонките се сплитат на венец и се окачват на външната врата.

На Цветница се изпълнява последният лазарски обичай. Това е кумиченето. Преди обяд всички лазарки трябва да се отправят към реката. Всяка девойка носи със себе си цветя, върбов венец или малко хлебче, което е наречено „кукла”. Девойките се подреждат една до друга покрай брега на реката или на моста, който е над реката и едновременно пускат цветята, венеца или хляба. Онази девойка, чиито дар бъде понесен най-бързо от течението и излезе най-напред се избира за кръстница на лазарките. По този начин тя се превръща в обект на специална почит от другите момичета.

В Североизточна България Цветница се свързва с големи церемонии. Вярва се, че на този ден душите на мъртвите излизат от гробовете и искат от близките си хора да им донесат нещо. Преди изгрев слънце жените трябва да отидат на гробищата, носейки върбови клонки и сено. Гробът се кади с ким, напоява се с вода, клоните се поставят до гроба, а сеното се запалва.

Трапезата на Цветница съдържа различни празнични постни ястия. Това са яхния със сухи чушки и маслини, печен шаран, салата от фасул и картофикадаиф.

Тази година Цветница се празнува на 28 април в неделя. След това започва Страстната седмица, време в което трябва да се покаем и помолим.

предоставил: Петър Петров

 тагове: цветница, празник, ритуали

 

ХАРАПСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ БР.98

учудващи факти  

  
Харапската цивилизация е една от най-древните човешки цивилизации. Тя възниква през третото хилядолетие преди Христа в долината на река Инд, намираща се на териториите на Китай,  Индия и Пакистан.

Най-големите градове на тази цивилизация били Харапа, Мохенджо-Даро и Лотхал. Съвременните учени спрягат тези градове като метрополиси на древността.  

 

Смята се, че един град е бил с население около 100 000 души. Като се има предвид, че населението на земята в тези години е било около 7 милиона, това е наистина голяма цифра за население в един град.

Инфраструктурата на градовете поразява учените. При разкопките археолозите се изумяват от високите сгради,паркове,градини и дворци, като навсякъде се открива разработена канализация с душ и тоалетна, с каквито град като Париж се сдобива през XX век.

Хората, построили града се отличават с точните си познания по физика, математика и геометрия, изчисленията им са изненадващо точни.


 

Не са открити никакви доказателства за управленска власт и засега изглежда, че не е имало нито монарх, нито свещеници. Хората от Харапа не са разполагали с армия, понеже не е трябвало да се защитават от никой.

Археолозите са озадачени, че не е открито никакво доказателство за класово разделение, но се предполага, че цивилизацията от Харапа е била заможна.

Дешифрирането на тяхната писменост се оказва доста сложно за специалистите в областта. Във Вашингтонския университет се провежда анализ на нестандартните знаци, който ги сравнява с писмеността на други цивилизации.

Използван е и специфичният математически модел, наричан „модел Марков“, с който се доказва, че тези надписи имат статут на говорим език. Но в същината на граматиката, проучванията продължават.

Според откритията се стига до извода, че на материално ниво тази цивилизация се нарежда сред най-развитите за древното общество. Проучването на тази удивителна цивилизация, продължава и до днес.

предоставил: Слави Петров

тагове: харапска, цивилизация