Monthly Archives: април 2014

ДЕЛФИНИТЕ ИМАТ СЛОНСКА ПАМЕТ БР.107

Image 

Учени от Чикагския университет установиха, че делфините имат отлична социална памет и пазар спомени за приятелите си в продължение на много години. 
“Основното в това откритие е доказателството, че хората не са единствените бозайници, които имат дълга памет”, заяви психолог от университета в Ню Йорк, коментирайки резултатите от експеримента на чикагските си колеги. 
Проучването на Джейсън Брук е съсредоточено върху дългосрочните спомени на делфините и способността им да разпознават специфичните сигнали, които те издават и които носят “личния им подпис”. С тези позивни те представят нещо подобно на името си и то бива веднага разпознато от себеподобните им. Американският биолог се опитал да установи колко дълго пазят тези морски бозайници в паметта си информацията за идентификационния сигнал на свой събрат. 
Изследването му е обхванало 43 делфина, настанени в шест зоо и аквапарка. Тези шест структури са си разменяли през годините делфини помежду си, като са запазили точни данни за тяхната история. 
В рамките на експеримента на морските обитатели им били пускани записи на сигнали на техни събратя. Те реагирали на тези, с които са били в контакт, дори и да са минали много години оттогава. 
Според Брук делфините разполагат със социална памет, много близка до тази на хората. 
предоставил: Плавен Владов
тагове: делфините, имат, слонска, памет

ВЕЛИК КАПСЪЗОВ БР.107

Чудо, те отново се събраха, но не по трика

Велик Капсъзов

Далечната Олимпиада в Рим през 1960 г. се оказа изключителна за българската спортна гимнастика. Това, което прави връзката с тези Игри е, че целият ни отбор участвал тогава на Олимпиадата е жив и здрав и направи специална среща. Тези заслужили „младежи” си спомниха за толкова великите моменти по време на среща в НСА в столицата. Българският отбор тогава е в състав-варненецът Любо Михайлов, капитан на тима Тодор Бъчваров, още Стоян Коев, Никола Проданов/бивш президент на федерацията ни/, Георги Христов и Велик Капсъзов. Именно Капсъзов печели бронзов медал на Игрите. На срещата бе поканен и  Никола Хаджиев, ръководител на асоциация „Спорт за всички”.

Велик Капсъзов

Спомените бяха толкова мили, а сълзите намериха своето място в очите на нашите герои. Оказа се, че в 120-годишната история на спортната гимнастика, бронзът на Капсъзов е първият медал от Олимпиада в този спорт.

Никола Проданов

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Радващо е, че има и варненско присъствие в този тим в лицето на Любо Михайлов, който от 1965 г. е треньор в дружество Ч.море, а по-късно е бил зам.председател, а също и зам.председател на БСФС. Бъдете живи и здрави, Господа гимнастици. България се гордее с вас.

тагове: Велик Капсъзов, спортна, гимнастика

 

СТИЛОВЕ МУЗИКА БР.107

ПОП МУЗИКА

Поп музиката (съкратено от „популярна музика“) е жанр на съвременната музика, който обикновено има опростен танцувален ритъм, приятна мелодия и повтаряща се структура. За първи път терминът „Поп музика“ възниква през 1926 г., а от 1954 година се обособява, като отделен жанр. Този жанр включва в себе си доста разнообразни подстилове.

Сред най-големите икони на поп музиката са Майкъл Джексън, Мадона, Бийтълс.

Майкъл Джексън

РАП

Рапът е стил музика, който може да бъде създаден със или без ритъмен съпровод. Като стилов елемент, рапът е комбинация от реч, проза или поезия с мелодия. Счита се, че произходът на рапа идва някъде от африканската, карибската и американскатамузика.

Днес рапът се създава чрез сложни ритми, интригуващи поетични форми и атрактивна игра с думи. Рап лириката засяга живота на улицата, където се е зародил Хип-Хопа.
Сред най-известните рап изпълнители са 2Pac, Dr. Dre, Snoop Dog, Eminem, Busta Rhymes, 50 cent, Nelly, Jay-Z, R-Kelly, Kanye West, P Diddy, T.I., SisqooDMX, The game, Ja Rule и др., както и групите UGK, Fugees, Salt ‘N Pepa, EPMD, A Tribe Called, Quest, Wu-Tang Clan, Outkast, Public Enemy, N.W.A, Run-DMC и др.

Рап музика

РОК

Рок музиката (Rock, съкратено от Rock’n’roll), е популярен музикален жанр, включващ няколко поджанра. Рокът води началото си от първата половина на 50-те години на XX век в САЩ. Корените му се крият в американската кънтри музика, джаза и класическата музика. За официална рождена дата на рока се счита записването на песента на Бил Хейли „Rock Around the Clock“ през 1954 г.

В музикалният жанр рок се използва водещ вокал, съпроводен от електрически китари, бас китари, барабани, а в доста от разновидностите му и клавишни инструменти. Рокът е специален вид музикален жанр, тъй като оказва голямо влиание на модата и различните течения като хипи, пънк, металисти, готи и др..

Най-яркият представител на този стил музика, и наричан още „Кралят на рокедрола“  е Елвис Пресли.

ФОЛК МУЗИКА

Попфолкът (съкратено от „популярен фолк“) е балканско-ориенталски популярен жанрмузика. Попфолкът е опростен стил музика лесно запомнящи се текстове и мелодии, доста подходящ за танци и дискотеки. Именно това го прави и сходен с диско музиката, появила се доста по-рано в САЩ.

По времето на социализма (1944—1989) в България този жанр е забранен, но малко по-късно той започва своето развитие, като днес се е превърнал в един от най-популярните ситлове музика в България и на Балканския полуостров.

Сред най-известните имана в попфолка са: Глория, Ивана, Камелия, Мария, Цветелина, Екстра Нина, Анелия, Валдес, Руси Русев, Радо Шишарката, Сашо Роман и др.

Попфолк

предоставил: Христо Янакиев
тагове: стилове, музика, поп, рап, рок, фолк

ТРОПИЧЕСКИЯТ ПАРК НОНГ НУЧ ТАЙЛАНД БР.107

Паркът Нонг Нуч се състои от няколко градини. Територията на парка е отлично структурирана: изградена е удобна мрежа от пешеходни пътечки сред великолепния ландшафтен дизайн. Всеки ден в парка се организират национални тайландски представления и шоу-програми със слонове.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият ландшафтен парк Нонг Нуч е разположен в живописна долина между две планини, на 17 км южно от курортния град Патая. Огромният парков комплекс заема площ от 600 акра. Той е основан през 1954 г. от състоятелно тайландско семейство, което закупува този участък земя в провинцията Чонбури. Първоначално те отглеждали там плодове и зеленчуци, но по-късно градините са преобразувани в туристически парк, който е открит през 1980 г.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Той е наречен на името на стопанката на градината – Нонг Нуч Тансака. Днес паркът е една от най-известните частни ботанически градини в Югоизточна Азия. Комплексът се състои от няколко градини с изключително красиви композиции от растения, като в парка е събрана една от най-големите в света колекции от палми. Днес на планетата се наброяват около 2700 вида палми и в парка могат да се видят около 1100 от тях. Туристите често наричат тропическата градина „парка на орхидеите“, тъй като тези екзотични растения се срещат тук в изобилие, а някои от тях са сред най-редките видове.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

В кактусовата градина са представени кактуси с най-различни форми и размери, включително и опунции. Те са ценни заради това, че около бодлите им се въдят насекоми, които се използват за получаването на яркочервена боя.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Незабравимо впечатление оставя френският парк, който е оформен в строго геометричен стил. Неговите разноцветни бордюри се отличават със симетрия и строгост. В същото време градината може да служи като пример за сливането на културите: на фона на френския парк се възвисяват характерни тайландски сгради и съоръжения.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

От 2000 г. в парка Нонг Нуч е открита и градина на пеперудите. Тук могат да се видят най-различни видове насекоми: от малката зелева пеперуда до гигантската пеперуда – Атлас, размахът на чиито криле достига до 26 см. Тъй като животът на пеперудите е доста кратък – 2-4 седмици, в парка е създаден развъдник, който позволява непрекъснато да се поддържат популациите им. Всеки ден тук умират между 100 и 200 пеперуди и също толкова се раждат.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Територията на тропическия парк Нонг Нуч е отлично планирана и структурирана. Мрежата от пешеходни пътечки позволява да се огледат всички интересни ъгълчета и великолепни видове, изградени са високи мостове, на които гостите достигат до нивото на върховете на палмите и могат да разгледат отблизо техните плодове. Навсякъде има беседки, пейки, водоеми и фонтани, а пагодите и будистките статуи придават на парка особено очарование. Освен това в Нонг Нуч е установено копие на английския Стоунхендж. 

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Всеки ден в парка Нонг Нуч се организират тайландски национални представления, както и шоу-програми със слонове. Тайландските национални представления включват разнопланови спектакли: ярки танцови и музикални изпълнения в национални носии, инсценировки на древни сражения с участието на истински бойни слонове, тайландски бокс и др. Шоуто с дресирани слонове е изключително увлекателно – животните играят футбол, баскетбол, карат велосипеди, рисуват картини, използвайки четки и бои, правят масаж на зрителите (по тяхно желание), а също така забавно позират пред фотоапарати. Впечатляваща част от програмата е, когато слоновете се нареждат по ръст – от най-огромния слон до най-малкото слонче, и танцуват на музикален фон, като всеки слон хваща с хобота си опашката на стоящия до него събрат. 

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

В тропическия парк Нонг Нуч човек може да прекара цял един ден, наслаждавайки се на ярките представления и невероятния ландшафтен дизайн.

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

Тропическият парк Нонг Нуч, Тайланд

тагове: тропически, парк, Нанг Нуч,  Тайланд

БУТАН- ДЗОНГИТЕ НА ШАБДРУНГ НГАВАН БР.107

 Един изключителен разказ, на който попаднах случайно. Темата за Бутан отдявна ме вълнува. Писала съм и други материали за него. Авторът ще ме изивни, но аз посачвам сайта, в който е публикуван.

Паро, Бутан

А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път – безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни.

Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост – дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

Пунакха – Бутан

Бутанските дзонги са крепостоманастири,

много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на изрисувани по стените на къщите фалосчета

Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Фалос  – Бутан

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност – да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна …

Паро, Бутан

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи.

В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт – досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Паро, Бутан

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна.

Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения.

[geo_mashup_map][geo_mashup_location_info]

Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Тактшанг, Бутан

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг.

Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Паро, Бутан

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P – white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон – тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Паро, Бутан

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината.

Туризмът в Бутан

наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Паро, Бутан

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт – краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Паро, Бутан

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече – жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Паро, Бутан

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло.

Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото – крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ – на затворническа присъда.

Паро, Бутан

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа „Може ли?“ и той каже „Да, разбира се, заповядайте“. В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Уангду, Бутан

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е шабдрунг Нгаванг Намгял,

който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
- Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? – питам аз.
- Да, тибетец е – казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя – Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Пунакха, Бутан

Ситар, шефът на водача е туристически агент от „старата школа“. Няма лош клиент, даже да би била туристическата му „група“ от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.’11)

Паро, Бутан

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък.

Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Паро, Бутан

Столицата Тхимпху е друг свят.

Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

 

Столицата на Бутан – Тхимпху

Столицата на Бутан – Тхимпху

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до онзи ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Паро, Бутан

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими?

Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение – притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика – в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

Паро, Бутан

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент – за пореден път преврат, този път – срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив – абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се уповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с „алтернативни“ кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран – и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия! 

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

тагове: Бутан, Джонгите Шабдрунг, Нгаван

 

 

 

 

ПРЕОБРАЖЕНСКИЯТ МАНАСТИР И АРБАНАСИ БР.107

Една разходка остана незабравима

В ранното утро на Деня на метеорологията („Ave аз“, както казваше Цезар) тръгваме към Преображенския манастир. Идеята се зароди спонтанно на входа на Самоводската чаршия, когато на пл. „Велчова завера“ видяхме пътна табела към него. Не бях проучил маршрута и нямах GPS координатите му, затова зададох на тутурутката да ни заведе до следващото село, Самоводене. През цялото време тя се опитваше да ни върне по „царския“ път, но с инат и непукизъм най-после стигнахме до табела „Преображенски манастир 2 км“. Очаквахме на самата отбивка да има още една табела, напр. от кафявите – за туристическа забележителност, но не би… Подминахме и се наложи да се връщаме. Така че, като видите табелата за манастира, започнете да следите левия банкет – някъде там започва тесен и доста изровен, със спомени за асфалт, път.

 Преображенски манастир „Преображение Господне“

Преображенски манастир

Преображенският манастир е най-големият от манастирите, разположени около Велико Търново и 4-ти по големина в България. Основан е по времето на Втората българска държава през 13-14 в. Първоначално манастирът е бил метох на Ватопедския манастир от Света Гора, но през 1360 г. се сдобива с автономност. Възникването на Преображенския манастир се свързава с втората жена на българския цар Иван-Александър – Сара и сина им цар Иван Шишман, които даряват много средства за неговата реконструкция и ремонт. Поради това манастирът е известен и като Сарин или Шишманов. Той играе важна роля и в духовния живот на българската столица през 14 в.

През средновековието Преображенският манастир е бил разположен на около 400 – 500 метра южно от сегашното си местонахождение. Първоначалното място на манастира е било изоставено след разрушаването му по време на завладяването на Търново в края на 14 в. След падането на България под турско робство манастирът е неколкократно опожаряван и плячкосван от турците, а в последствие е разрушен напълно.

 Патриаршеския манастир „Света Троица“

На сегашното си място Преображенския манастир е възстановен през 1825 г. от рилския монах отец Зотик, който през 20-те и 30-те години е бил игумен на манастира. Строежът на главната църква започва през 1884 г. и е бил възложен на Димитър Софиялията. Заради участието си във „Велчовата завера“ от 1834-1835 г. майсторът е обесен от турците и с довършването на църквата, което става през 1837 г., се заема Уста Кольо Фичето.

Стенописите в църквата са дело на бележития представител на самоковската живописна школа Захарий Зограф и датират от 1849 – 1851 г. Наред със славянските просветители Кирил и Методий, Захарий Зограф си рисува автопортрет, а храмовата икона „Преображение Господне“ е и с негов автограф. Твърде интересна е голямата сцена „Страшният съд“ на източната стена в притвора, на която грешните мъже и жени са изобразени в граждански костюми, а врачките и лечителките – в селска народна носия. Забележителна е

сцената „Колелото на живота“,

 изписана на външната южна олтарна стена, която третира в религиозно-философски аспект естественото развитие на човешкия живот.

Колелото на живота

Църковният иконостас е създаден през 1838 г. от група майстори резбари от тревненската резбарска школа. Иконите по него са дело на Захарий Зограф и Станислав Доспевски. Някои от иконите са: „Архангел Михаил“, „Св. Богородица Милующа“, „Христос Вседържител“, „Преображение“, „Йоан Предтеча“, „Св. Андрей“ и др.

Активното строителство в Преображенския манастир продължава до 1863 г., когато под ръководство на Кольо Фичето се издигат цялото югоизточно крило с малката гостна и големия вход (1857 г.), камбанарията с часовника (1861 г.) и малката църква „Благовещение“ (1863 г.). Заедно с някои постройки, градени след Освобождението, Преображенският манастир добива познатия си днес вид – от типа на средновековните манастири-крепости. Сградите очертават издължен правоъгълен двор, като долните им етажи са каменни, а горните хармонично се свързват с наклонения терен.

Още по времето на отец Зотик Преображенският манастирът се превърнал в едно от главните културни и революционни средища в Търновско. От Велчовата завера в 1835 година до Априлското въстание в 1876 година, тук се събирали пътищата на много революционни дейци – Филип Тотю, Ангел Кънчев, поп Харитон и др. Оттук е тръгнал по народните дела сподвижникът на Васил Левски – отец Матей Преображенски, а и самия Дякон неведнъж е намирал убежище в манастира. Преображенската света обител е играла важна роля в борбата на българския народ за църковна и национална независимост. През годините на Руско-турската освободителна война манастирът е превърнат в болница. За благодарност след Освобождението руските войни подаряват на манастира камбаните, полилеите и богослужебни книги за църквата.

Преображенски манастир

През 1991 г. част от монашеските килии в Преображенския манастира са разрушени след срутване скали над манастира. Сградите вдясно от входа, в които преди 40 г. се настаняваха гости, също са разрушени след свличане на склона. Сега той е укрепен.

Преображенски манастир

Преображенски манастир

Забелязват се следи от възстановителна дейност – обновена е камбанарията с часовника, трапезарията… Явно за държавата религиозният туризъм не е от приоритетите, независимо от нагледния пример на комшиите – гърци и турци си докарват значителни доходи именно от него.

Преображенски манастир

Преображенски манастир

След Преображенския манастир планово се отправихме към

Арбанаси

За летописа на Арбанаси най-ранният писмен документ е ферманът на Сюлейман Великолепни от1538 г., с който подарява земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир Рустем паша, зет на султана (съпруг на Михлимах от „Великолепния век“). В поменатия ферман четирите селища са под общото название Арнабуд кариелари.

Други сведения за Арбанаси се намират в записките на Павел Джорджич от 10 януари 1595 г. до трансилванския княз Зигмунд Батори. За Арбанаси споменава и софийският католишки епископ Петър Богдан Бакшич, посетил Търново през 1640 г. Той отбелязва, че горе, на планината, има град, откъдето се вижда цяло Търново и има около 1000 къщи.

 Арбанаси, България

Липсата на друг документален материал оставя различни мнения и предположения за произхода, името и населението на Арбанаси. Едни приемат, че то е заселено от български боляри, дошли със селяните си от най-западните краища, след бляскавата победа на Иван Асен II при Клокотница на 9март 1230 г. когато той завзема и Арбанашката земя. През Средновековието българите са наричали Арбанаси Арбанашка земя.

Георги Раковски съобщава, че Иван Асен II, след като се оженил за дъщерята на пленения кир Тодор Комнин, заради нея преселил няколко гръцки фамилии в Арбанаси.

През 1859 г. учителят в Търново А. П. Границки прави превод на Търновското ръководство, издадено от Хамамджиев в Цариград. В него пише: „Към изток, половин час от Търново, се намира с. Арбанаси (Загорие)…, гдето са живели през старо време българските боляри и големци с 2000 жители…“. Този възрожденски учител, родом от Котел, най-точно определя не само името, но и произхода на населението, „заселено в старо време от българските боляри“.

 По-богат документален материал (преписки и летописни бележки върху църковни книги) е останал от 17 век и 18 век. Той показва, че Арбанаси е в своя икономически разцвет през втората половина на 17 век и до края на 18 век. Тогава селото имало над 1000 къщи, а населението му се състояло от най-видни търговски фамилии. Основният поминък бил джелепчийството и суватчийството. Развити били и занаятите, свързани с тях, както и медникарството, и златарството. Тук отглеждали и много буби. Четирите ръчни долапа произвеждали коприна, която изнасяли в Цариград и Италия. Лозарството също е характерно за този край. Най-добрите лозя се намирали около Балъковата чешма, Орелчето, Камъка, Чуката.

 Арбанашките търговци джелепи са известни и търсени в цялата обширна турска империя. Мнозина от тях продавали дори в Багдад, Индия и Персия. Продавали месо, лой, кожа и др., а на връщане докарвали коприна, кадифе, подправки, билки и др., които продавали не само в магазините си в Арбанаси, но и в Търново, Горна Оряховица, Попово и др.

 За икономическия възход и благосъстоянието на арбанасчани свидетелстват както жилищата, така и петте църкви, строени в годините на възход на селището. В края на 18 век в резултат на кърджалийските нападения през 1792, 1798 и 1810 г. селото е ограбвано и опожарявано, а епидемиите от чума и холера довършват това, което е пощадено от разбойниците и огъня. Най-богатите търговци се изселват във Влашко и Русия. След 1810 г. започва ново заселване на българи, които слизат от Еленския и Тревненския балкан. Но до някогашния блясък и икономически възход не се достига, още повече че с Гюлханския хатишериф от 1839 г. се отнемат привилегиите на селището. Развитието на дребното занаятчийство почти прекъсва след Кримската война.

От Арбанаси е фамилията Кърджиеви – братята Георги и Тома Кърджиеви, единият – учител и книжовник, другият (Тома) – революционер, организатор на Червеноводската чета през 1875 г. Арбанаси е родно място и на Иларион Драгостинов, деятел на ГЦРК, главен апостол на II сливенски революционен окръг. Той загива в неравен бой на 10 май 1876 г. при Вратника в Сливенския балкан. По време на Руско-турската война 11 души от Арбанаси участват в нея като опълченци.

В Арбанаси са запазени 144 къщи с богата вътрешна украса, 5 църкви и 2 манастира. В арбанашки манастир през 1794 г. за монах е подстриган народният будител Св. Софроний Врачански, по-късно владика на Врачанска епархия. В Арбанаси той пише известното „Житие и страдание грешнаго Софрония”.

Арбанаси

Арбанаси създава впечатление, че е строено с много пари и за много пари. Лъскави автомобили с леснозапомнящи се номера, наедряли „бизнесмени“ и „тунинговани“ мацки бяха голяма част от посетителите. В цялото селище има някакъв прекалено комерсиален дух (нещо като Кръстова гора) и мнооого далеч от топлината на Златоград, например. Друга част от гостите са баби във все още активна възраст, отчитащи поредния посетен манастир, кресливи, безапелационни и шумно обсъждащи какъв армаган трябва да занесат на оная чума, снахата… Поставените табели за пазене на тишина и спокойствие в светите обители не им правят никакво впечатление. (Една от мацките дори настояваше да удари камбаните – ей така, да чуе как звънят…)

Още след табелата на селото се отклонихме вдясно къАрбанашки манастир „Св. Николай Чудотворец“

Арбанашки манастир „Св. Николай Чудотворец“

Основан е по времето на Асеневци и след падането на българската столица Търново в 1393 г. е разрушен от турците. През 1680 г. манастирът е възобновен, като тогава била построена и сегашната църква. През 1716 г. от север на църквата бил издигнат параклисът „Св. Илия“. В него се намират интересни икони – „Св. Никола с житийни сцени”, „Огнено възхождение на св. Илия“, „Христос Вседържател“ и „Богородица Пътеводителка”, изработени в началото на 18 в. Иконите, както и стенописите, носят почерка на тревненските художници. В параклиса се намират и някои йерусалимски икони от 19 в.

През 17-18 в. арбанашката църква била енорийска на с. Арбанаси. През 1798 г. при кърджалийско нападение църквата е ограбена и почти разрушена, но десет години по-късно е възстановена. През1833 г. по инициатива на отец Зотик от Преображенския манастир, със средства събрани от местното населението се извършва ново обновление на храма. Били построени жилищните сгради и дворът бил ограден със зид.

Арбанашки манастир „Св. Николай Чудотворец“

Арбанашкият манастир се превърнал в девически и негова първа игуменка станала Теодора Христова от Търново. През 60-те години на 19 в. в манастира живеели около 30 монахини и, макар че бил девически, често бил посещаван от революционните дейци – Васил Левски, Матей Преображенски, Стефан Стамболов и поп Харитон.

След Освобождението Арбанашкият манастир започнал да запада, а през 1913 г. при земетресение били разрушени всичките му сгради без църквата. Впоследствие манастирските сгради били издигнати отново.

Понастоящем Арбанашкият манастир е девически, постоянно действащ и представлява комплекс от черква, жилищни сгради и параклис.

Църквата „Рождество Христово“

е най-старата запазена сграда в манастира и датира от края на 17 в. От оригиналния си вид тя е запазила само западната си част, а източната е пристроена през 19 в. Храмът е в типичния за арбанашките църкви стил – еднокорабен, покрит с полуцилиндричен свод, с наос и женско отделение. Запазените в западната част стенописи датират от 17-18 в. На източната стена са поместени сцената „Възнесение Богородично“ и откъси от живота на патрона св. Никола. На южната и северната стена са запазени композиции от „Акатист Богородичен“ и „Празниците“, а на западната – от „Менология“. Върху свода е голямото кръгово изображение „Ангел на великия съвет“. Фигурите са диспропорционални, което не говори за висока школовка на майсторите. Интерес представляват старият иконостас с полихромна дърворезба, датиран от края на 17 в.

Църквата в Арбанашкият манастир притежава и един метален полилей, изработен в Нюрнберг, подарен й през 1746 г. и дървен кръст, обкован изцяло със сребро и украсен с емайл и разноцветни камъни.

Жилищните и стопанските сгради в Арбанашкия манастир са строени в периода 1833-1870 г.

Продължихме по стръмната улица „Св. Никола” до импровизиран паркинг пред бистро „Панорама“.

Велико Търново

Оттук само на стотина метра е

Арбанашки манастир “Света Богородица” 

Арбанашки манастир „Света Богородица“

Арбанашкият манастир „Св. Богородица“ е основан по времето на Второто българско царство. За изграждането му съдействал патриарх Евтимий по време на размирните години, когато България била разделена от Шишмановци. За това съдим от плочите с надписи намерени както тук, така и в Патриаршеския манастир „Света Троица“. След падането на българската столица Търново през 1393г., манастирът „Св. Богородица“ като по чудо оцелява. През първите векове на османското владичество той се запазва като заможен манастир, но по-късно запустява след постоянните набези на кърджалиите.

През 17-18 в. Арбанашкият манастир „Св. Богородица“ е възобновен от местното население и става девически. Сегашната църква е построена през 1680 г., като в началото храмът изпълнявал ролята на енорийска църква в тази част от селото. Впоследствие през 1716 г. по инициатива на троянския монах Даниел са построени жилищните сгради около храма и така се възобновява дейността на манастира. При последното нападение от кърджалии през 1798 г. църквата сериозно пострадала.

През 1836 г. в манастира се издигат някои нови жилищни постройки и се построява камбанария над пората.

Понастоящем Арбанашкият девически манастир „Св. Богородица“ е постоянно действащ. Най-старата сграда в манастира е

църквата „Успение Богородично“,

построена през 1680 г. Тя представлява еднокорабна, безкуполна постройка с полуцилиндричен свод. Състои се от наос, предверие (женско отделение) и параклис – „Св. Троица“, в северната й страна. Стенописите в църквата са от два слоя. Украсата в наоса е от 17 в. и тук са изобразени фигури на светци, сюжети из великите празници, страданията и др. На входа на женското отделение е изобразена празничната сцена „Успение Богородично“.

Параклисът „Св. Троица“ се състои също от две помещения – наос и предверие, също засводени. Стенописите в параклиса датират от 17 в. и са едни от най-ранните творби на тревненската живописна школа. Според един надпис, резбения иконостас е дело на хаджи Димитър, Марко, на Йоан и Христо Попов и датира от 1867 г. На иконостаса се намират някои интересни икони, като „Новозаветна Троица“, „Богородица Пътеводителка“ и „Христос Вседържател“. Извън иконостаса в предверието са подредени икони от 17-18 в. – „Св. Богородица с апостолите“, „Св. Никола“, „Йоан Кръстител“ и др.

В Арбанашката църква се съхранява и чудотворната икона „Св. Богородица Троеручица“, която е обкована със сребро и датира от 13 в.

През 1762 г. църквата и параклисът отново са обновени и украсени със стенописи.

В манастирската църква са запазени и някои интересни реликви. Това са кандило с формата на яйце, направено от сребро и украсено с плочки от злато. Друга старина в храма е кандилницата, подарена през 1680 г. от Кера, Гина и Лина. В олтара се пази голяма релефна плащеница от мораво кадифе извезана с бяла, жълта и синя коприна. На нея е изобразеното тялото на Исус Христос, а до него апостолите и Дева Мария. Тези старинни реликви, както и други, са събрани в манастирския музей.

Арбанашки манастир „Света Богородица“

Повечето жилищните сгради в Арбанашкия манастир „Св. Богородица“ датират от 1716 г. През 1836г. в манастира се издигат някои нови жилищни постройки и се построява камбанария над портата.

Паркирахме в центъра на селото, срещу автомата за сувенирни монети и спирката,  и се опитахме да влезем в

Църква “Св. Арахангел Михаил и Гавраил” 

Храмът „Св. архангели Михаил и Гавраил“ представлява издължена по оста изток-запад масивна каменна постройка, покрита с двускатен покрив. Размерите й са 28,60 х 10,40 м. Фасадите са раздвижени от плитки псевдоконструктивни ниши и засводени в горната си част прозорци. Най-пластична е източната стена, където са оформени две петстенни апсиди.

Църквата има сложна архитектурно-композиционната схема. Входът към вътрешността на храма е от запад. Същинската църква се състои от олтар, наос и притвор, ситуирани последователно по надлъжната ос. От северната страна е разположен параклис посветен на св. Параскева и обширно предверие.

Олтарът е отделен от останалата част на църквата посредством дърворезбен иконостас. В центъра му се намира каменен св. Престол. Наосът е еднопространствен, на южната и северната му страна са оформени дълбоки певници. Покрит е със свод и полусферичен сляп купол. Притворът, параклисът „Св. Параскева“ и предверието са покрити с полуцилиндрични масивни сводове, укрепени с аркови пояси.

Във вида достигнал до наши дни, храмът е изграден в последната трета на XVII в. Преди това на същото място е съществувала по-ранна култова постройка, издигането на която е станало в края наXVI – началото на XVII в. При преустройството, извършено в последната трета на XVII в., апсидната конха и част от източните стени на стария храм са включени в обема на новата църква. Зографията в наоса е изпълнена в края на XVII в. В апсидната конха е представено изображение на Богородица Платитера с два архангела. В източната част на свода са изписани Йоан Кръстител и Христос Емануил, а в западната – Архангел Михаил и Христос Вседържател. Центърът на широкия купол е зает от композицията „Новозаветна Троица”. Под нея е зографисан кръгов фриз с „Дейсис“ сред групи на небесните войнства, представящи Небесната литургия. В пандантивите на купола са изписани фигурите на четиримата евангелисти – св. Йоан, св. Лука, св. Марко и св. Матей.

В горния регистър на наоса са зографисани циклите Великите празници и Страстите Христови. Особено впечатляващи с внушенията, които носят, са сцените: „Благовещение”, „Кръщение Христово”, „Разпятие Христово”, „Предателството на Юда“ и „Съдът на Пилат”. Регистърът под тях е зает с фризове от медалиони, в които са представени бюстови изображения на многобройни християнски светци. В люнетите на двете конхи са изписани две пространни сцени – „Съшествие в ада“ (от юг) и „Рождество Христово“ (от север). Особен чар на втората сцена придават включените в нея фолклорни мотиви. В най-ниския регистър по южната и северната стени са изобразени прави фигури на светци-войни и светци-лечители – св. Георги, св. Прокопий, св. Артемий, св. Меркурий, убиващ тиранина-цар, св. Пантелеймон и др. Всяка една от фигурите е поместена под рисувана арка, стъпваща върху изящно профилирани колони. Сред стенописите разположени в този регистър, с експресивността си се откроява сцената „Пророк Илия в пещерата, хранен от гарвана”. Тя се намира източно от южната конха.

В горната част на западната стена на наоса е изписана сцената „Успение Богородично”, а в долния регистър са изображенията на св. Христофор с младенеца Христос и св. Константин и св. Елена. Пространството над входната врата е заето от патроните на храма архангел Михаил и архангел Гавраил, които държат в ръцете си модел на църква.

За времето на изпълнение на стенописите в притвора на църквата свидетелства ктиторски надпис, разположен над входната врата. Той гласи: „Този божествен и всепочитан притвор на светия манастир на архангелите Михаил и Гавраил се изписа и украси с иждивението и средствата на почтенейшия господин хаджи Никос Култукли и съпругата му Кириаки за техен помен в лето 1760, 11август.“ Особено оригинално е решението на източната стена на притвора. По своето пластично решение и стенописна украса тя имитира зидана олтарна преграда. Това внушение се подсилва от представените в ниши изображения на св. Николай, архиепископ Мирликийски, Богородица с Младенеца, Исус Христос и св. Йоан Предтеча. Над тях са изписани „Събор на архангелите“ и медалиони с образи на светци.

На свода от изток на запад са поместени изображения на св. Йоан Предтеча, Богородица Платитера, бог Саваот и Христос Емануил. От двете им страни са зографисани фризове от фигури на апостоли и пророци, всяка от които е поместена в арка с колони. В следващия регистър, който се разпростира по северната, западната и южна стени е представен пълния цикъл на Богородичния Акатист. Стиховете на песнопенията за Богородица са цитирани в композициите и въз основа на тях е разгъната епична повест за живота й.

Под сцените на Богородичния Акатист са изписани цели фигури на праведни жени, жени-мъченици, преподобни – св. Текла, св. Неделя, св. Теодора Солунска, св. Лукия, св. Параскева, св. Анна и др.

Отличителна черта в художествената украса на храма е декоративното осмисляне на архитектурните форми и елементи, което хармонира с останалата зография. По този начин е постигната органичност между архитектура и стенопис – отличителният белег на православната средновековна храмова архитектура.

Заедно с група младежи се повъртяхме наоколо, но никой не се появи да отвори. По-късно разбрахме, че като обект към Историческия музей в Търново за църквата отговаря екскурзовод, който е бил зает с туристическа група, а не свещеник, който да е постоянно в храма.

Недочакали екскурзовода, тръгнахме към

Музей “Констанцалиевата къща” 

Констанцалиевата къща е един от най-забележителните и представителните паметници на жилищната архитектура в с. Арбанаси. Първоначалното й изграждане се отнася към края на XVII в. В следващите столетия жилищната сграда претърпява няколко преустройства, довели до вида, в който я виждаме сега.

Къщата е била притежание на големият арбанашки род Тафрили. Впоследствие е закупена от жителя на селището Атанас Констанцалията откъдето идва и името, с която е позната днес.

Тя е двуетажна, построена на линията на улицата, накъдето е обърната изцяло каменната й фасада, без еркерни наддавания. Солидни каменни зидове ограждат дворното й пространство. Към него водят две входни комуникации. От югозапад се намира висока, масивно изградена каменна порта, затваряща се с двукрила дървена врата. През нея са влизали тежките кервани със стоки, закупени от собственика на дома. От северната страна на къщата има друга, по-малка еднокрила врата предназначена за пешеходци. Започващата от нея входна линия извежда пред парадния вход на жилището. Той е засводен, рамкиран с фриз от растителни орнаменти. Затваря се от еднокрила, масивна дървена врата обкована с големи железни гвоздеи. Охраната на входа се е осъществявала посредством специален отвор, разположен по-високо от него. Оформен е по начин, позволяващ ефективен обстрел срещу нападатели.

В масивно изградения долен етаж на къщата, се помещават стая и кухня за пазачите; стая за прислугата; складове за стоките, конюшня. От него към горния етаж водят две стълбища: представително и всекидневно. Между помещенията на приземния етаж умело е обособено скривалище, свързано с горния етаж чрез самостоятелна стълба. В него при опасност са се укривали обитателите на къщата. Вторият етаж на жилището е паянтов, с изключение на стената обърната към улицата. Тя е масивно изградена. Официалните помещения – салон, дневна и столова са свързани едно с друго и имат пряка връзка с главния вход. Столовата е разположена в средата на къщата и има комуникация със сервизните помещения – кухня, килер, фурна, мивник, клозети. Спалните и всекидневната стая са обособени около изолационен коридор. В най-закътаната част от къщата е разположена специална стая за родилката. Тя е сравнително малка, но решението й е много функционално. Леглото е с балдахин, поставящ се върху специално изработени рамки, люлката е над леглото в което почива родилката, обособено е специално място за сушене на пелени. Отоплението на къщата е осъществявано чрез сложна система от зидани печки.

Констанцалиевата къща, Арбанаси

Помещенията на жилището са украсени с бяла щукатура, съчетана с едноцветни рисунки и апликации. Дървените части в интериора са дърворезбовани. Констанцалиевата къща е великолепно свидетелство за творческите качества на майсторите, които са я изградили, високата култура и финансови възможности на стопаните й. В решението й се долавя сложното преплитане на балканските строителни традиции, специфичната култура и начин на живот в селището, както и разнородните естетически влияния.

Понастоящем в нея е разположена експозиция, представяща бита на арбанашките жители от XIX век. Служителката беше много любезна, дори изключи временно алармената система, за да може съпругата ми отблизо да разгледа някакъв специфичен вид бродирана върху зебло дантела. Дай Боже, повече уредници, които с такава топлота посрещат, показват, разказват!

Срещу Констанцалиевата къща се намира известната Коконска чешма. Тук богатите дами (кокони) се разкрасявали, преди да отидат на църква. Продължихме към третия музеен обект на Арбанаси,

Църквата “Рождество Христово” 

Храмът „Рождесто Христово“ се намира в югозападната част на Арбанаси. Представлява масивно изградена каменна постройка с размери 28,80 х 10,40 м, подслонена под широките скатове на трискатен керемиден покрив. Апсидата се издига до половината от височината на източната фасада и има самостоятелно покритие. Южната стена е плътна, раздвижена единствено от четири прозоречни отвора. Две трети от северната и цялата западна стени представляват сляпа аркада. Западната фасада е симетрично решена. По централната й ос е поместен отворът на входната врата, а над него е традиционната патронна ниша. По план черквата се състои от олтар, наос и притвор, разположени по оста изток-запад, параклис „Св. Йоан Предтеча“ от север, обединени с Г-образна галерия от север и запад.

Храмът „Рождество Христово“ има сложна и продължителна история. През втората половина на XVI в. е издигнат храм, който е заемал обема на сегашния наос. Зографията му е завършена през 1597 г. През втория строителен етап към вече съществуващата църква са пристроени параклис от север и притвор от запад, обединени от открита, засводена Г-образна галерия от север и екзонартика от запад. Строителните дейности са извършени в периода между 20-те години на XVII в и 1632 г. По време на третия строителен етап междуарковите пространства на преддверието, галерията и екзонартиката са зазидани с тънка каменна зидария. Оформени са прозоречни отвори, защитени с метални решетки. Хронологическите граници, в които се вмества зазиждането, е времето след 1632 г. и преди 1643 г. Цялата вътрешност на църквата е покрита със зография, чието изпълнение е станало на етапи – 1597 г., 1632 г., 1638 г., 1643 г., 1649 г., 1681 г. В рамките на тези близо девет десетилетия възниква уникален стенописен ансамбъл, който няма равен в българските земи по тематична широта и енциклопедичност. Иконографската програма в наоса е опростена и достъпна за възприятие. В конхата на апсидната ниша са представени допоясна фигура на Богородица Платитера, Евхаристия и Мелисмос. В първия регистър, разположен по северната и южна стени на наоса, са изобразени светци-войни – св. Димитър, св. Георги, св. Нестор и светци-лечители и безсребреници: св. Козма, св. Дамян, св. Пантелеймон, св. Трифон. Регистърът над тях е зает с фриз от медалиони, в които са представени бюстови изображения на многобройни християнски светци и светици.

Следващите два регистъра са заети от сцени, илюстриращи Празниците, Страданията и Чудесата Христови. В горната част на западната стена е изписана сцената „Преображение Господне”. Под нея е разположена голямата многофигурна композиция „Успение Богородично”. От двете си страни тя е фланкирана от по-малките като мащаб сцени „Рождество Богородично“ и „Въведение на Мария в храма”. Първият регистър е зает от изображенията на св. св. Константин и Елена, св. Кирияки и св. Параскева. Върху свода се извисяват внушителните изображения Христос-Емануил, Христос-Пантократор и Новозаветна Троица. Иконостасната преграда е великолепно творение на дърворезбарското изкуство, изработено по поръчката на фамилията Кантакузин

Църква „Рождество Христово“, Арбанаси

Върху цялата източна стена на притвора е разгъната темата „Страшния съд“ със своите традиционни сюжетни детайли. Тя е композирана около патронната сцена „Рождество Христово”. Първият регистър, минаващ по южната и западната стени, е зает от изображения на преподобните св. Антоний, св. Евтимий, св. Сава, св. Ефрем, св. Теодосий, св. Симеон Стълпник, св. Аврамий и жените-светици – св. Марина, св. Анастасия Лечителката, св. Анастасия Римлянка, св. Евгения, св. Пелагия, св. Теодора, св. Теофано и др. Над тях се намират големите композиции „Покров Богородичен”, „О, тебе радуется”, „Сватбата в Кана Галилейска”, както и пълен цикъл на Богородичния Акатист. Стиховете на песнопенията за Богородица са цитирани в композициите и въз основа на тях е разгънато епично повествование за целия земен път. Акцентирано е върху действените моменти – „Благовещение”, „Рождестово”, „Сретение”, „Бягство в Египет”. По-голямата част от северната стена е заета от мащабната композиция „Древо Йесеево“ (Родословното дърво на Исус Христос). В тази най-голяма по площ сцена е представена генеалогията на Христовия род. Върху свода е изобразен Христос Пантократор, обръжен с изображения на ангелски чинове, Богородица, Йоан Кръстител и четиримата евангелисти със символите си.

Сцените в наоса на параклиса „Св. Йоан Предтеча“ илюстрират живота на патрона и чудесата му: „Молбата на Христос да бъде кръстен от Йоан”, „Кръщение в р. Йордан”, „Отсичане главата на Йоан Кръстител”, „Танцът на Саломе”, „Намирането на главата на Йоан Кръстител“ и др. Иконостасната преграда в параклиса е един от най-ранните образци на българското дърворезбено изкуство. В преддверието на параклиса и източната част на галерията са поместени сцени от стенописен календар (Менелог). В него нагледно се разкрива темата за мъченичеството. Върху стените на галерията са изписани редица сцени и персонажи от Новия и Стария завет, Шестоднева, житийни сцени на св. Георги, Деянията и Чудесата Христови, изображения на Седемте Вселенски събора. Особено силно е внушението, което носи сцената „Суетният живот в лъжовния свят“ или Колелото на живота.

Върху стените на църквата „Рождество Христово“ са изписани многобройни ктиторски надписи, съобщаващи имена на дарителите, както и два ктиторски портрета.

Храмът „Рождество Христово“ е част от комплекс – резиденция, от която се е осъществявало управлението на най-голямата митрополия на Балканския полуостров – Търновската.

църквата „Рождество Христово", Арбанаси

Пред църквата имаше група японски туристи, които слушаха беседата на своя гид. Служителката на музея отказа да ни пусне в храма под претекст, че чужденците са с предимство и когато те свършат, ще можем да влезем и ние. Единственият компромис, който направи, е да подпечата без ред книжките „100 национални туристически обекта“ на тези, които са пропуснали да го направят в Царевец (№11). Разочаровани, си тръгнахме заедно с другите „второкласни“ български туристи.

Други обекти в Арбанаси, които в момента не са отворени за посещения, но дай-Боже, може и да им дойде времето:

 Предоставил: Петър Славов

тагове: Преображенски манастир, Арбанаси, една ,разходка

ЧУДОТО НЕВЕРОЯТЕН ФАКТ бр.107

САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА

Призрак спаси живота на десетки пътници при инцидент със самолет на Тайландските авиолинии в Бангкок. По време на разследване на трагичната катастрофа от комисия на Националното самолетно управление на Тайланд, експертите се натъкнали на стюардеса-призрак, която спомогнала на десетки пътници да се евакуират от борда. Съобщение за тази мистерия е разказана от Трети национален телевизионен канал на Тайланд, на който се позовава Руската информационна агенция „Новости”.

Призракът е на служителка от авиолиниите, която е починала преди 15 години

Инцидентът станал на 15 септември. Самолетът излетял от летището на Гуанчжоу в Китай, но се наложило да се приземи в Бангкок с повреден колесник, заради което машината излязла извън пистата. От пътниците на борда 13 души пострадали при евакуацията. Преживели тази трагедия споделят, че в оня момент било много страшно, тъй като имало паника сред хората от опасността самолетът да се запали. 
Всички се втурнали към аварийните изходи. Стюардесите не успявали да въдворят ред. Няколко души пострадали сред обезумелите от ужас… Докато се блъскали и си пречели един друг, обзети от паника, появила се жена в национална тайландска носия. С изключително спокойствие призовала всички да останат по местата си и – кой знае защо, това оказало ефект. Заповядала пътниците да се подредят и стегнато да напуснат самолета.

След като приключила евакуацията, повече никой от пътниците или екипажа на летателната машина не видял въпросната стюардеса. При разследването следствените власти установили, че всички стюарди в екипажа били в униформа на авиолиниите, и ни един – в традиционна носия. Експерти посочват, че тайнствената жена всъщност е… призрак на починала през 1998 година при катастрофата на самолет на Тайландските авиолинии стюардеса.  

Колкото и скептичен към подобна информация, оставям сетивата си отворени за ситуации, на дъното на които съзирам Любовта като могъща движеща сила в ужасяващи обстоятелства, когато всичко наоколо, и особено у нас самите! – сякаш е излязло извън контрол.

http://forum.all.bg/showflat.phpCat=0&Board=religion&Number=2707190&page=0&fpart=7

тагове:чудото, невероятен, факт

МОЛИТВАТА НА ШАМБАЛА БР.107

 download (6)

Ти, който ме призова по пътя на труда. Приеми моето умение и желание!

Приеми моя труд, Владико! Защото ме виждаш денем и нощем!

Простри Владико Твоята ръка, защото тъмата е силна.

предоставил: Мария Герасова

тагоеве: молитваат, Шамбала, Владико

МАГИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА НОСИЯ БР.107

Автор: Анита Комитска •

Носиите на старите българи… Какво са те за нас, техните потомци? За някои това са дрехите, открити в старите бабини ракли. За други – спомен и омая от едно отминало време, време на мир, хармония, мъдрост и доброта.

За учения, изследовател на народната култура и изкуство, носиите са сложна система от знаци, определяща мястото и ролята на човека в обществото; белег за пол, възраст, семейна и родова принадлежност. За художника носиите са вдъхновение, породено от чудното съчетание на багри и очертания; вдъхновение, претворено в миниатюри, стенописи, картини… За човека, занимаващ се с моден дизайн носиите са като извор с жива вода, от който черпи идеи за кройка, композиция, декорация на съвременния костюм. За чужденеца – от пътешественика по българските земи от XV век насетне, та чак до днешните посетители в музеи и на фолклорни събори, носията буди възхита със своята красота и изящество. Представителите на модерния, индустриален свят са впечатлени от ръчната изработка на българското облекло. От изпридането на нишката, изтъкаването на платното, разкрояването и ушиването на дрехата, боядисването на конците и богатата везбена украса, всичко това е дело на българката.

Носиите на старите българи… Какво са били те за своите създатели? В света на българите от миналите столетия, свят, в който са съчетани в единно и неделимо цяло ценностите и добродетелите на християнската вяра и представи, дошли от дълбока древност, носията е на особена почит. Дрехата не е само вещ и символ, тя е свята, така както са свети домашният олтар, огнището, гумното, земята, храмът… Според народната вяра преденето, тъкането, кроенето, шиенето, везането или всичко свързано с изработването на носията трябва да започне в хубав ден и час – понеделник и четвъртък, преди изгрев слънце, когато се пълни месечината. Съществуват строги забрани да се подхваща женска работа по време на големите черковни празници, в неделните дни, в дните от Коледа до Богоявление. Неспазването на тези забрани води до злини и гибел не само на извършителя, но и на цялата селска общност. В представите на българите облеклото е натоварено с особена магическа сила и мощ. То обгръща човешкото тяло и се уподобява, слива се, става едно със самия човек. С отделни части на носията могат да се правят магии, с които да се убие любовта и да се унищожи тялото. Нарочни ритуали като освещаване на дрехите в църквата, ръсенето им със светена вода, каденето с тамян и билки, тегленето им на кантар и други целят да пречистят дрехите и да осигурят добро и благополучие на техните носители. В патриархалния свят на българите съществуват строги повели по отношение носенето на облеклото и сресването на косите. Предаността към традицията определя рутината в носията, защото дрехата, като външен белег на човека, цели не да го отличи, а да го оприличи на всички останали и да го направи част от общността, която му дава сила.

Българското народно облекло впечатлява с богатството и многообразието си. Причината за това неизмеримо съчетание на форми се крие не само в различията на местата и традициите, в които са се зародили, но и в белезите на родовете и племената – траки, славяни, прабългари, съградили българския народ, запечатани от отколешни времена и пренасяни и изменяни през вековете.

Определящите цветове в българската носия са белият, червеният и черният. В народните представи белият цвят се свързва с чистотата и с невинността, със светостта и с благородството. Червеният цвят е цветът на кръвта, на слънцето и живота, на мъжкото начало, а черният цвят се съотнася с прастарите вярвания и култове към Богинята Майка, земята и плодородието. Магията на носиите е в съзвучието на шарките – шевици и апликации, което струи от тях; в блясъка на сърмата, монетите, пайетите и мънистата, които красят дрехите; в причудливите форми обрисувани от гайтаните и ширитите.

Женските носии добиват своя завършен вид и цялост с украсите за глава. В традиционната българска култура момите ходят с непокрити коси, белег на тяхната свобода. Те носят над сплетената си в множество плитки коса, венци от цветя и косичници от ивици плат, вълнени гайтани, мъниста, монети и раковини. Омъжените жени покриват косите си с шапки и кърпи, тъкани и везани, в цветова хармония с всички останали части на носията.

Облеклото на българката е не само приказна картина, но и аромат – от него лъха мирис на китките от босилек и здравец, от смин и трендафил, от носените в дрехата ябълка и дюла. Носията е и благогласие, защото накитите на жените – прочелници, обеци, тепелъци, подбрадници, висулки, копчета, гривни, гердани, звънят при всяко движение, стъпка, танц…

Носиите на старите българи… Съхранявани в музейни сбирки, обличани по народни събори, възстановявани в костюми на народни певци и танцови състави, вдъхновяващи съвременни модни колекции те са част от онова наследство, което ни определя като българи и ни дава сили да вървим напред.

 http://www.bugari-u-hrvatskoj.com/

тагове: магията, българска, носия

ИЗКУСТВО МАГИЯ КРАСОТА БР.107

Автор: Мария Иванова •

От моята прабаба и днес пазим плетена на една кука покривка и женска везана риза с колан с пафти. Направила ги е за своя чеиз още като девойка, а това означава преди повече от век. В тези красиви ръкоделия тя е вложила своите най-съкровени очаквания, надежди, мечти. Покривката щяла да краси нейния бъдещ дом, а ризата и коланът, избродирани с характерните български шевици, щели да красят нея самата. И така и било.

Гледам шевиците на ризата – на разреза на пазвата, на края на ръкавите и на полите в долния край на дрехата. Красива е тази традиционна българска бродерия със сложни орнаменти, избродирани с пъстри конци и ситен равен бод, сякаш бисерчета наредени! Умението да се бродира, както и уникалните композиции от фигури и цветове, са се предавали от майка на дъщеря. На шевиците се посвещавали часове труд. Изисквали сръчност и усет за красивото.

Не отдавна научих, че освен естетическа роля, традиционното българско везмо имало и магическа функция. Изящните орнаменти, изпълнени в строго определени цветове, са закодирано тайно древно писмо. Шевиците трябвало да пазят от зли сили и да носят късмет и благополучие. Всяка багра, всяка чертичка или знак имали своята символика и означавали някакво понятие, представа. Една стара везбарка с гордост заявява: „Както вие грамотните правите писмото, тъй ние правим везмото“.
Етнографите днес четат посланията, закодирани в българското везмо. Те анализират орнаментите и цветовете на бродериите, а също така и мястото, където традиционно били шити. Шевицата най-често се бродира с три-четири основни цвята – червено, синьо, зелено и жълто. Червеното е цветът на кръвта, която дава живот. Синьото символизира небето, безбрежния простор. Зеленото е цветът на пролетната природа, на възраждането, на младостта, а жълтото е цветът на богатството – на узрялото жито и златото. Изпълнена в тези цветове, шевицата трябвало да пази живота и да носи здраве и берекет.

Орнаментите на шевицата, сякаш стилизирани птици, цветя, клонки или човешки фигури, са кодирано писмо от сакрални геометрични фигури – кръг, триъгълник, ромб, квадрат. Според народните вярвания тези фигури имат силата да  спират злите сили. Пространството, оградено с тях, е неуязвимо за злото.

Не са случайни и местата върху дрехите, където се шиели шевици. Везмото се бродирало по отворите на дрехата – оттам, откъдето може да проникне злото. Когато жената избродирала на тези места магическите знаци на шевицата, дрехата защитавала човека, който я носи. Никога българката не обличала риза без везмо. Дори нещо повече – според народните вярвания без шевици били само ризите на самодивите. Шевици се шиели и по мъжките ризи, по сукманите, по престилките и кърпите за глава.

Някога везането имало толкова голямо значение за българката, че народът създал обред посветен на него. На пролет девойките се събирали и пускали бродирано парче плат по течението на буйна река. Те вярвали, че така пръстите им ще станат бързи и чевръсти като бързите пролетни води.

Днес в етнографските музеи на България се съхраняват прекрасни образци на традиционното везмо. Според техническото изпълнение то е основно две разновидности – везане по броя на нишките на плата и бодовете и везане по предварителна рисунка. По-често се среща първият вид, при който се постига и по-голямо художествено разнообразие. Но българските шевици не са само музеен експонат. Традицията на българското везмо е жива. Жените от Национален клуб “Българска бродерия” шият, издирват и колекционират традиционни български шевици. Около 70 на брой, тези жени са от цяла България – София, Перник, Радомир, Плевен, Велико Търново, Трявна, Варна, Пловдив. Те търсят стари облекла от всички краища на страната ни, за да съберат нови модели шевици – извезани „писма”, оставени от преди много години. Тези пазителки на майсторството на шевицата с вещина и сръчност възпроизвеждат и най-старите бодове и мотиви, за да ги предадат на следващите поколения.

Традиционната българска шевица е част от нашето културно фолклорно наследство. Тя се предава от човек на човек, така както са се предавали приказките и песните. Тя има силата да пази от злото – сила, която имали и амулетите, и накитите, и обредите и ритуалите. Тя е израз на усета на българската девойка за красивото, така както писаната хурка, подарена на любимата, изразявала усета за красота на момъка. В сложната орнаментика и цветовата композиция присъства същата космическа хармония, каквато има и в неравноделните тактове на народната песен, и в многогласовото пеене на народните певици. „През петстотинте години робство нашият народ е създал две велики изкуства – народните песни и шевиците“ е казал Пенчо Славейков.

 http://www.bugari-u-hrvatskoj.com/bg/

тагове: изкуство, магия, красота