Кои са причините да прочетем и осмислим Теория на Когиталността? 1. Най-логическото обяснение досега за произхода на Вселената и човека:Когиталността е съвкупност от ментални частици („Цялото е ум. Светът е ментален” – Кибалион, Хермес), намиращи се в пълен покой, и в това си състояние те притежават пълната информация, пълното познание. Стремежът към съвършенство предизвиква активността на когиталните частици, като ги привежда в движение. Самото движение определя наличието на Пространство и Време. Като следствие от това движение се появява Светлината (дошла „Сама от Себе си” – Евангелие на Тома), движеща се в пространствено-времевия континиум и носеща информация.
Светлината взаимодейства – от една страна сама със себе си – и от друга с мисловността, създавайки илюзорни холограмни образи, който наричаме материя. Тази материя се проявява като индивидуализирани същности на мисловността в един илюзорно-холографски материален план. Когигалността реализира себе си чрез емоцията, имаща отношение към цялата холограмно-ментална същност. Така, емоционалните вибрации допълват осъществяването на онзи изначален стремеж към съвършенство на когиталността.
2. Уникалното разбиране за това, че ДНК е Светлина, притежаваща огромно количество информация и всички следствия от това. Взаимовръзките й с холограмата, наречена Човек.·
Учените обикновено правят изводи за генотип при наблюдаването на фенотипа, както и изследвайки родословното дърво. Фенотипната вариация (дължаща се основно на генетичната вариация) е главна предпоставка за еволюцията при намесата на естествения отбор. Приспособимостта на организмите е пряко свързана с характеристиките, които притежават, т.е. от специфичния фенотип. Без разлики между фенотиповете, всички биха били с еднакви шансове за оцеляване. Факторите, от които се обуславя фенотипното разнообразие, са генетичната програма (генотип), условията на средата и честотата на случайна вариация, резюмирани в следната зависимост:
генотип + околна среда + случайна вариация → фенотип
Случайната вариация се определя и от възнамеряването (въображението и желанието, тоест енергийно-мисловните полета на средата).
Наличието на клетъчен разум е важен фактор и за съществуването на клетъчна памет, в която цялата тази триединност (генотип, околна среда, случайна вариация) би следвало да може да сформира начина на работа на самите клетки. Те съвсем съзнателно биха синхронизирали тази дейност, от една страна помежду си (като индивидуалност със собствена конкретна цел, организирани в обща структура), а от друга да предадат това ментално послание към собствените си изграждащи единици, тоест към ДНК-структурите.
Вероятно ще е трудно да осмислите посочените факти, да ги осъзнаете и разберете изцяло. Придържайки се към общия принцип „частта се съдържа и повтаря цялото, но и цялото се съдържа в частта“, мога да ги приема. След това остава да се докаже чисто експериментално, че или това е вярно, или е обратното. Ако филтрите на клетъчно ниво са по-слаби от тези, които ние създаваме с нашето логическо мислене в целия организъм, би следвало кодираните в клетката послания да работят пъти по-бързо и по-добре от самите нас. При тях не би присъствала оценка на информацията и етикетирането ѝ като нещо добро или лошо, а просто ще се следва изпълнението на волята и избора на общия организъм. Предаването на посланието продължава своя ход към хромозомите и от там към молекулите на ДНК. Колкото повече задълбаваме в квантовата същност на собствената си холограма, толкова по-слаби са филтрите и по-директна е връзката с когиталността.
Преди около 30 години, докато провежда изследвания върху лек за рака, немският физик Фриц-Албърт Поп случайно стига до откритието, че всички живи същества излъчват миниатюрни „пакети“ светлина, които той нарекъл „биофотонни емисии“. Поп достига до извода, че живите системи поддържат крехък хармоничен баланс светлина, като отклонението от това равновесие означава болест. Освен това изследователят открива и така наречената „отложена луминисценция“ – при осветяване на живи клетки, те поглъщат светлина и след известно време започват да светят по-силно. Поп смята това за коригиращ ефект. По същия начин и когато жива система е изложена на твърде много светлина, тя отблъсква излишъка.
Фриц-Албърт Поп проучва тези биофотонни емисии в продължение на много години (към Международния институт по биофизика в германския град Нойс). През това време открива, че хилядите химични реакции в тялото, които контролират всяка молекула във всеки един момент, се направляват и координират от нискоинтензивна ултравиолетова светлина (380 нм). В известен смисъл светлината е посланикът, информационният носител, който предава реакциите между клетките.
Новите изследвания на Поп се отнасят до промените в излъчването на светлината след медицинско лечение. Като първи тест, той нанася мехлем върху участък кожа от ръката на пациент. При втори – на друг участник третира с мехлем зона с псориазис, засягащ и двете ръце. Прилагайки стандартно облъчване с UV-лампа, се осветяват както болните участъци, така и здравите части в продължение на 5 минути. Освен това, при вторият тест е облъчена само едната ръка на пациента. За резултат от двата теста, след няколко минути изследователят измерва биофотонните емисии от третираните части на ръката. Същото прави и при различни нетретирани участъци от тялото. Използвайки уреди, отчитащи светлинните емисии фотон по фотон, Поп открива нещо удивително. Ако емисиите от една част от тялото се понижат или повишат, същото се случва и с тези от другите части на тялото.
При първия експеримент германският учен регистрира голяма промяна в светлинните емисии не само от мястото, където бил нанесен мехлемът, но също така и от отдалечени части на тялото. Нещо повече, размерът на промените бил взаимосвързан в цялото тяло. Поп регистрира същото увеличение навсякъде, както и на мястото, където бил нанесен препаратът. Тоест, независимо какъв участък обработваме, тялото се „държи” като холограма – информацията от един участък се предава на цялото и цялото е с информация като този участък…
3. Единственото досега, практически доказано, обяснение на Егото като самостоятелно съществуваща индивидуализирана мисловна енергия, което от своя страна се явява и перфектно допълнение към теориите на Юнг и Фройд. Това обяснение е толкова добро, че не противопоставя, а обединява и доразвива тезите на двамата психолози.
Като част от цялото, което е и в самите нас, можем да го проявим, създавайки емоции и осъществявайки изначалното намерение на когиталността. Уникален и в същото време парадоксален на пръв поглед смисъл за съществуване, един кръговрат между емоция и познание – кръговрат на живота… В обобщение, този смисъл се предопределя от три неща:
- заложеният в когиталната частица първоначален стремеж на цялото;
- възможността за комбинативност въз основа на Временна памет, творчество – базирано на знания от Постоянната памет и проява на свободна воля (индивидуализиране на творческата комбинативност)
- ограниченото познание, което притежава частицата, поради факта, че се намира в движение, като не забравяме валидността на принципа частта съдържа цялото и цялото се съдържа в частта.
Тоест, стремежът към… е изначална същност. И е въпрос на Свободна воля да се осъществи, която е даденост от цялото. Проявата на това право е изборът да се сътвори индивидуализирана мисловност на принцип, който е познат. По този начин се реализира изначалния порив на когиталността към съвършенство. Извършва се същото, което е сторила и тя – индивидуализиране на мисловността в ограничено поле на действие с цел осъществяване на намерението.
Но предварителната ограниченост откъм знание (поради движението, в което се намира), поражда индивидуализирано когитално поле, чието знанието е още по-ограничено. За него е възможно да следва същия този принцип единствено като изпълнение на решения, изключвайки възможността за свободна воля. Тази мисловна същност, която вторично е сътворена, се явява Егото. Причината да счита това за вярно, е тълкуванието, което „четем” от библейския разказ за сътворението на човека – Бог създал човека по свой образ и подобие – надарил го със свободна воля. Предал му и правото да твори – да дава име на всичко живо. И ограничението да не яде от дървото на познанието.
Бит.1.27 И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.Бит.2.16 И Господ Бог заповяда на човека, казвайки: От всяко дърво в градината свободно да ядеш; 17 но от дървото за познаване доброто и злото, да не ядеш от него; защото в деня, когато ядеш от него, непременно ще умреш. Бит.3.6 И като видя жената, че дървото беше добро за храна, и че беше приятно за очите, дърво желателно, за да дава знание, взе от плода му та яде, даде и на мъжа си да яде с нея, та и той яде… 22 И Господ Бог каза: Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото;
Търсейки знание и използвайки правото си да твори, това божие създание, проявило свободната си воля. И след като човекът стана като един от Нас – да познава доброто и злото, бил изгонен от Райската градина. Историята впоследствие е известна. Но нека поразсъждаваме защо човекът стигнал до това положение? Бог го създал със свободна воля и право да твори по „образ Божи”! Свободната воля била възможност за творческа реализация.
Без достатъчно опитност и знание, човекът реализирал тази комбинация и създал продукт по свой образ и подобие – дал живот на Его, което овластил да изпълнява решения. И цялата история се повтаря. Егото, създадено по презумпция ограничено от нямащия знание човек, осъзнало себе си като властимащо и започнало да работи в акт на самоосъществяване. На практика Егото дотолкова добре усвоило получения дар, че започнало да изпълнява и властва дори над човека. Нещо повече – идентифицирало себе си за самия човек.
Осъзнаването на това тълкуване за библейското предание, поставя нещата на мястото им. Аз-ът*, притежаващ априори свободната воля, е предоставил изпълнението на решенията на Егото. Те са функция на логиката и затова всяко решение се нуждае от логическа обосновка, за да бъде прието. Така изборъткато проява на свободна воля е възможен само за Аз-а, а решенията са безброй и са приоритет на Егото. Ако е налице осъзнаване на това състояние, то изпълнението на решенията винаги би следвало вече направения избор!
*АЗ (съгласно ТК) – информационно-мисловната енергийност на холограмна същност, включваща в себе си:
- поле, задържащо светлинна информация, получена вследствие движението на когитална енергия и
- холограма, определяща сама себе си чрез Его – индивидуализирано творение на Аз-а, като проява на свободната му воля.
4. Дефиниране на емоциите и чувствата. Определяне на причините за съществуването им и откриване на разликата между тях.
Защо нещата се объркват и ние не живеем живота си, не изпитваме щастието, което по презумпция ни принадлежи? Егото, което сами създаваме, започва да приема себе си за център на вселената и да допринася максимално за постигане на изначалното намерение на когиталността – допълване на познанието, чрез индивидуално многонюансно отчитане на емоциите. Аз-а, като индивидуализирана мисловна единица притежава: изначално намерение; зони на сенситивност на холограмата; цензура и правила, които сама създава в общност с останалите; Его, с индивидуализирана мисловност, което оценява и сравнява; Аз-а, включващ всичко дотук, който осъществява предаването на тази вибрационна информация в самата когиталност…
Но, Егото, започнало самостойно съществуване активира свои защитни функции, стремейки се към логическо обяснение за това, което бихме искали да бъдем – градим логическа представа за себе си, но насочена към и за другите. Егото не осъзнава цялото (съвършенството) от незнание и поради тази причина се стреми към защити – филтри. Филтрите предизвикват изживяване на чувства и емоции в холограмата по естествен път. Тоест, изживяване на фактите, а не на Егосмислите, като представа за тях. Самото изживяване на холограмата като такава, каквато е налична, предполага придобиване на информация за емоцията в чист вид, която единствено е от значение за когиталността. Егосмислите са допълнителна, вторична филтрация, която Егото създава, опитвайки се да обясни и изживее холограмата по свой, ограничен начин. Изводът е, че изживяването на холограмата, без допълнителна филтрация (Егосмисъл), води до сливане с изначалното намерение, до осъществяване на целта – получаване на информация за емоциите!
Защо е така?
Дори и да изпитаме удоволствие от някакво постижение или придобивка в холограмен план, дори и убедени логически, че е добро за нас и ни носи успех (тълкувайки го според смисъла, който Егото влага), то всъщност не ни носи удовлетворение. Може би затова съществува израза, че щастието може да се изпита по пътя към целта, защото постигната, тя вече не носи емоция. Поради тази причина, колкото повече постигаме в холограмата, толкова повече желаем да постигнем. От друга страна каквото и усещане да изпитаме само в „чисто енергиен план“, отново изпитваме неудовлетвореност. Тоест, колкото и да летиш в небесата, няма как да се изживее нюанса на чувствата! Прониквайки в онова пространство на разширение на личността, в което тя усеща полъха на необяснимото и непонятното, е изживяване, за което липсват думи. Но… липсва чувствено, холограмно изживяване, липсва реална информация за изпитаната емоция. А ако емоцията не е изпитана, изживяна, почувствана… тя е непълна.
Единствено мисловното сливане на двете дава пълнотата на Аза. И осъществява целта – изначалното намерение за познание в пълнота. Егото, създадено от Аза, подпомага в стремежа за изживяване на холограмата. Тоест, колкото се премахва вторичната филтрация на Егото (изживявайки холограмата в естествен вид, а не като представа за нея, или смисли, които влага), толкова повече се слива с изначалното намерение. Колкото повече осъществява това реално изживяване, толкова повече се слива с Аз-а и постига хармония и пълнота! Тогава изразите: Бъди себе си; Не прави планове за живота, а го изживей; Изживявай всеки миг като удоволствие… добиват съвсем ново измерение – разбираемо, осмислено и осъзнато! А, приемайки всичко това за свой избор, постигаме пълнота и така бленуваното „духовно израстване”… Защото осъществяваме своята мисия – изначалното намерение на когиталността за емоция!
Единствената пречка за тази хармония са смислите, които Егото влага за всяко нещо – оценките, които прави, приемайки себе си за център на света… Тоест, то не само, че не открива хармонията, а дори когато тя е налична, то я оценява и по този начин я разполовява, окачесвявайки я с категориите „добро и лошо”, „възможно и невъзможно”, „да и не”, „плюс и минус”, като при това се фиксира върху негативната част. Разделяй и владей – това е неговият девиз. В крайна сметка то елиминира самата хармония… И като резултат е нещастно, понеже е избягало от изначалната си функция. Така цикълът се затваря…
Аз-а формира и твори Егото, като в холограмен план му дава и правото да изпълнява решения. Но то, като индивидуализирана мисловност с ограничено знание, определя себе си за център и се стреми да оцени, да сравни и едновременно с това да свали отговорността за тези решения от плещите си. Като резултат – гради защити както към света, така и срещу намесата на своя създател. Създал го с любов, Аз-а го оставя да порасне, но Егото, ограничено в своята логическа рамка, създава все повече прегради и бариери, които в един момент се оказват и пречка за осъществяване на изначалното намерение на цялото – стремежът към съвършенство чрез познание.
Какво познание при толкова много рамки и защити? И тогава идва онзи момент на катарзис, в който е необходимо да се овладеят проявите на самозабравилото се творение и нещата да се сложат в ред. Идва моментът да овладеем желанието на Егото да гради защити и оценки, да прекратим възможностите му за сравнение и по този начин да елиминираме и зависимостта си от него. В крайна сметка да го приемем, да му простим и да простим на себе си за това, че създавайки го с любов, сме му дали това право… Егото, като самостоятелна същност, също търси хармония. Но без него не би имало живот, защото то е пряко и неразривно свързано със самата холограма. Не е възможно унищожение на Егото, защото това означава унищожение в холограмен план.
Важно е хармоничното сътрудничество. И тъй като Егото се нуждае от практическо доказване, Аз-а може спокойно да направи това. Как ще се осъществи това на практика? Всяка ситуация може да се разгледа в поне два аспекта. Известен ни е един от тях и сме убедени в него. Тоест на практика Егото има опитност, която се е фиксирала върху този план. И цял живот то се ситуира около него, преекспонира всяка ситуация съобразно този познат му Егосмисъл. Ако Аз-а на практика покаже, че другото, непровереното като опитност е също една отлична възможност, Егото ще се окаже в ситуацията на Буридановото магаре – между две копи сено, които с еднаква вероятност биха задоволили глада му. И понеже Егото има функцията единствено да изпълнява изборите на Аз-а като решения, то в невъзможността си да прояви свободна воля за избор, ще се обърне към Аз-а. Този начин на „комуникация” дава възможност за хармонично сътрудничество.
Онзи изначален стремеж към енергийно-информационно усъвършенстване
е изключителната отдаденост към, на и за себе си, както и
към, на и за всичко останало е една уникална безусловност, която ние наричаме Любов.
5. Що е факт и вяра?
Факт е ситуация или събитие, чиято истинност може да бъде доказана научно или логично. Факт обикновено е нещо, което се е случило в действителност и чието съществуване е безспорно и не подлежи на съмнение. Факт, истинността на който е доказана, се нарича доказан, истински факт или истина. В науката факт е обективно проверено (тоест потвърдено експериментално) наблюдение, за разлика от теорията, която е обяснение на или тълкувание на факти. Факт, който се смята за истински, може да бъде по-късно опроверган, но също така опроверган факт може да се окаже истински. Тоест върху възприемането на фактите има голямо влияние смислите, които Егото влага. Хората са склонни да виждат факти, които потвърждават тяхната позиция и да игнорират такива, които ѝ противоречат.
Извод: Факт е логическото тълкуване на Егото, в илюзорния свят на ограниченото откъм познание негово съществуване. Поради тази причина факт, който се смята за истински, може да бъде опроверган, но също така опроверган факт може да се окаже истински.
Вяра е даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат. Според Библията и всички монотеистични духовни книги, енергийната действителност има пряка видимост и достъп до материалната. За да може материалната действителност (или неин представител) да усети какво се случва в енергийната същност, е необходима вярата.
На кого е необходима вярата? Единствено и само на Егото! Тъй като знанието му е ограничено в рамките на една логическа опитност, то не съзнава, че: като част от цялото притежава огромна информационна енергия, зададена като потенция, е възможно влизането в библиотеката на познанието и ползването на общата енергия за творене в холограмен план е необходимо свиване на полето на решенията, за да се даде правото на Аз-а да изяви свободната воля на изначалното намерение.
- Парадоксалната мисъл: мащабните цели и планове се оказват по-лесно достижими от идеите на дребно, е вярна. И това е така, защото в този случай то самото предоставя всички избори на Аз-а, действа само като изпълнител, без да оценява. Ползва енергия, която му е непонятна, без да се съмнява в нея.
Извод: Вярата е състояние на Егото, при което съществува безусловно убедено приемане на енергийната същност, без съмнение и търсене на доказателства.
Има ли тогава конфликт между логика и вяра? Не! Но Егото, ограничено в знанието си, търси логика във вярата. Приемайки себе си за център на съществуващото, то в крайна сметка преобръща статуквото като вяра към логиката! Дори не осъзнаваме, че това е един уникален парадокс! Логиката е стремеж към фиксиране, задържане на онова познато нам състояние, което ни е известно. А вярата е поглед към неизвестното...
Развивайки логиката, потискаме интуицията, с което елиминираме възможностите за получаване на информация. Развивайки логиката, увеличаваме съмнението в себе си и така затваряме вратите на вярата. След това залостваме и портите на желанието си към развитие, с което се изолираме и всъщност елиминираме себе си. И в този план „унищожаваме” усета, способността си за несъзнателно проникване в същността на явленията, „убиваме” вътрешното си чувство, предчувствие, „премахваме” възможността за непосредствено достигане до истината… Затваряме достъпа си до интуицията, до информацията, която ни се дава от Библиотеката на пълното познание.
***
Общата Теория на Когиталността е изградена в три части. Тя е за тези, които търсят отговорите в себе си. Защото отговорите на всички въпроси са там и никъде другаде. Понякога е нужна единствено провокация от нещо прочетено, нещо видяно, нещо преживяно, за да заискри светът в пълния си блясък! Възможно е написаното тук да е провокацията. Ако е било достатъчно като такова, ще се появи желанието и за „виждане” и „преживяване”. Стъпка, чиято реализация е възможна. Само в продължение на няколко месеца човек достига до осъзнаване и нов поглед към реалността, водещи до промяна. Ако, разбира се, желанието е налично. Какво означава реалност?
Доверие към полученото от сетивата? Едва ли… Особено след злополучния десетвековен експеримент в тази посока, когато „слънцето се въртяло около земята“, поради „факта”, че очите виждат това!!! Да си реалист означава да си отворен за нова информация и нови възможности. Означава да си готов за промяна. Да си самата промяна. Означава да осъзнаваш, че люботвориш собствената си действителност чрез промяната на собственото си отношение към нея. Всеки е автор на индивидуализираната си реалност. Само осъзналият това може да се подписва под творенията в живота си, да поема отговорност за тях, да ги приема, такива каквито са, без да утвърждава изпълнителната власт на измамния Егосмисъл, без да е манипуран от илюзията на избегорите в илюзорния свят на холограмите…
Всичко описано никак няма да е лесно да се приложи на практика. Със сигурност няма и да е фриволно отпускащо, така че едва ли е добро предложение за приятно изкарване! Но пък е път, по който рано или късно всеки тръгва, точно тогава, когато е стигнал до констатацията, че вече не вижда пътя. Този момент не е загуба на пътя, а просто кръстопът с много табели. Всеки би могъл да тръгне навсякъде, накъдето и да е. И тогава със сигурност ще стигне някъде, където и да е! Ако обаче целта е да стигне до точно определено място, например до себе си, то необходимо е и посоката да бъде точно определена. За някои това направление, този стремеж, носи името Бог, за други – Вселена, за трети Висш Разум или пък Източник… Ние, осъзнавайки себе си като мисловност, в която сме и от която сме, я наричамеКОГИТАЛНОСТ! Названието е без значение, тъй като целта е една и само пътищата към нея са различни. От коя страна на хълма ще се стигне до върха не е важно. Важно е единствено да не спираме да вървим…
тагове: теория, когиталност
