и ролята на българската държава.
Създаване на българската архиепископия и ролята на българската държава, доклад на 10 юбилейна конференция на БАН-ИИОЗ, катедра “Религия, вярвания, светоглед”. – “Традиционни религиозни светогледи и ценностите на XXI век”, 16-17.07.2015 г., София
Княз Борис І на олтара на църквата “Св. Неделя” в Битола.
Българите приемат християнството за официална държавна религия през 865 г., но едва през 870 г. на вселенски събор в Константинопол е учредена Българската архиепископия. Нейният диоцез като територия е бил 1/3 от територията на държавата България и е разположен най-общо казано от Охрид до пристанището на Адриатическо море Йерихо, което било близо до дн. албански град Драч.
Според ръкописен документ от XII в., известен като „Списък на архиепископите на България” (публикуван от Дюканж „Византийски императорски фамилии, гл. 28) княз Борис I има като „трети дял на българското царство” териториите на север от Солун до земите на юг от Драч.
Но кога Борис успява да придобие тези земи?
Крум превзема София през 809 г. През 816 г. е сключен 30-годишния мирен договор между България и Византия, но Омуртаг все пак воюва на север и достига до Горна Панония, а на Византия оказва помощ срещу бунта на Тома. През 837 г. Пресиан е около Солун, но временно. И изведнъж след 852 г. при княз Борис I цялата земя от Солун до Драч е вече българска, а в Българския летопис от XI в. дори се посочва, че Борис „приел царството” на река Брегалница. Отгоре на това през XII в. „по време, когато начело на Охридската архиепископия стоял вече не български духовник, а синът на севастократор Исак Комнин, Йоан Комнин” (ГИБИ, т. VІІ, 1968, с. 103) и е създаден упоменатият вече „ръкописен списък на архиепископите на България“ (Асемани от ХVІІІ в., с.205), черно на бяло в него пише, че от Охрид до Йерихо и Канина, е било българска земя, при това не цялата, а само 1/3 от българската държава.
Сиреч, излиза, че княз Борис I е разширил българската държава с огромна площ. И тя била „третият дял на българското царство“. Същата територия е тъждествена със създадената през 870 г. Българска архиепископия.
През 1908 г. Златарски издига хипотезата, че тази византийска земя след 837 г. е присъединена по „мирен път” (с. 39) от Пресиан към България. Запленен от славянофилство, Златарски смята, че Пресиян просто се е възползвал от желанието на славяните да се отцепят от Византия, понеже те „винаги са тежнели към българските си съплеменници” (Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета, С., 1908, Отделен отпечатък от Мсб, кн. VI; XXIV, с. 39).
Хипотезата на Златарски е несъстоятелна, предвид Чаталарския надпис на кан Омуртаг, където гърци и славяни са поставени наравно като врагове на българите. „Великият кан Омуртаг е княз от бога в земята, дето се е родил. Като пребъдва в града на Плиска, той построи дворец на Туча и увеличи силата си спрямо гърци и славяни…”
И все пак тези територии при Борис I вече са част от България. И отгоре на това именно те са диоцез на новосъздадената през 870 г. „Българска архиепископия”. Останалите две части от територията на държавата България не са в този диоцез.
Как да си обясним това? Тоест, как да си обясним придобиването на тези нови земи и факта, че новоучредената архиепископия България не е припокривала като диоцез цялата държава България?
Всъщност, ние не казваме нещо ново. Още на събора през 870 г. се е правило ясна разлика между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190).
От папските делегати на събора през 870 г. става ясно върху чии стари територии е създадена новоучредената българска архиепископия. „Апостолическата катедра, както ще можете да узнаете това от декреталните писма на светейшите римски първосещеници от старо време, съгласно с каноните, е управлявала и владяла двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия и Дардания, в която и днес се посочва гр. Дардания, чиято страна се нарича България по името на тези българи” (LIBI, т. 2, 1960, с. 191).
На този събор става дума за две Българии.
За държавата България и за диоцеза на Архиепископия България.
От изявлението на папските легати става ясно, че стара Дардания днес е в държавата, „чиято страна се нарича България по името на тези българи”, но също така става ясно, че Архиепископия България се разпростира и върху други територии, които са под властта на Апостолическата катедра, като „двата Епира, новия и стария, цяла Тесалия…”.
Това са претенциите на папските легати, които опонират на заместниците на източните патриарси на събора и разясняват разликата между „правата на катедрите”, които не са едно и също с „разделенията на царствата”. Този отговор на папските легати е провокиран от питането на „заместниците на източните патриарси” към българските пратеници на събора: „…”Когато завладяхте онази страна, на чия власт бе подчинена тя и кажете дали латински или гръцки свещенослужители е имала.” Българските пратеници отговорили: „Ние извоювахме от гръцка власт тази страна, в която не намерихме латински свещенослужители, но гръцки”. Заместниците на източните патриарси отговорили: „Щом там сте намерили гръцки свещенослужители, ясно е, че тази страна е била под управлението на Константинопол”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Не трябва да взимате за доказателство гръцките свещенослужители, понеже разликата в езиците не нарушава църковния ред. Впрочем апостолическата катедра, макар сама да е латинска, все пак, поставяйки както всякога, така и досега, според нуждата на страната, в много места гръцки свещенослужители, не е могла и не може да търпи нарушение на своята привилегия.” Заместниците на източните патриарси казали: „Макар и да обяснявате, че ръкополагането на гръцки свещенослужители е било ваше право, все пак никога не ще може да откажете, че тази страна е принадлежала на гръцкото царство”. Пратениците на светата Римска църква отговорили: „Както не лъжем, когато казваме, че управлението на България ни принадлежи по различни основания, така, разбира се, никога не отричаме, че същата е принадлежала и на гръцкото царство. Но трябва да обърнете внимание, че едното се определя от правата на катедрите, а разделенията на царството допускат другото. Ние не се занимаваме с разделението на царствата, а говорим за правото на катедрите”…” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190).
От времето на Лъв III Исавър (717-741) константинополската катедра се опитва да сложи ръка над източен Илирик, който е бил подчинен в църковно отношение на папата, както сочат пратениците на събора на светата Римска църква, основавайки се на декреталните писма на папите.
Според някои гръцки извори княз Борис I точно преди покръстването на българите поискал от Византия земя, за да разшири царството си и такава му била дадена. Изворите пишат, че получил областта между Верея и Дебелт, която българите след като я получили нарекли Загора.
Но тази област е българска още от времето на кан Тервел (700-721), при това официално преотстъпена му през 705 г. от Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания), когото Тервел поставя за император в Константинопол след като Юстиниан II бяга от заточението си в Херсон (Крим) и моли Тервел да превземе Константинопол.
Тервел получава с договор областта Загора, пари и много скъпоценни дарове, като всичко това е описано подробно във византийски сборник от Х век „Свидас”.
Българската граница на юг е била при вала Еркесия и дори Загора да е била временно завоювана от византийците, нов договор за уреждане на границата няма.
При Крум тези земи са пак под българска власт, което се потвърждава и от неуспешната битка на север от Адрианопол, която води на 22 юни 813 г. срещу Крум император Михаил I Рангаве (811-813).
Тоест, няма начин Борис I да е получил нещо, което си е негово.
Всъщност една част от хронистите мълчат Борис да е получил земя, а за Загора пише само анонимен летописец, известен като „Продължителя на Теофан”, автор, който мнозина предполагат, че е византийският император от X в. Константин Багрянородни. Хрониката от X в. на Симеон Метафраст (Логотет) не казва нищо, а редица автори като „Скилица-Кедрин, Зонара и Псевдо-Симеон” (Златарски, цит. съч., с. 65) заемат сведението за Загора от „Продължителя на Теофан”. Но внимателното вглеждане в думите на последния показва, че той все пак е написал, че княз Борис, освен Загора, получил и „друга някаква земя”…
„И така, като получили обещаната част от ромейската територия (т.е. Загора – б.м.), както и друга някаква земя (?-к.м.), те се подчинили като съюзници на ромеите с връзка на ненарушим съюз. По този начин нещата на Запад тръгнали прекрасно и славата, че са били уредени така, се носела навсякъде” (Theophanis Continus. Chronographia, IV, 13-16; ГИБИ, т. V, 1964, с.с.115-118).
Не е ясно кой е автора на идеята – Варда, Фотий или император Михаил, но е факт, че през 863 г. на българския княз Борис I му е обещано, че ако той и народа му приемат християнството, ще му бъде отстъпена византийската земя в Илирик от Охрид до Драч, където да бъде учредена Българска архиепископия, независимо, че в църковно отношение диоцеза е папски.
Но Борис е бил наясно с това, че тази византийска земя е църковно зависима от папата, ето защо веднага след като официално приема християнството за държавна религия през 865 г., той изпраща делегати до папата и по този начин дипломатично разиграва между Рим и Константинопол.
През това време на църковни разпри между Рим и Константинопол, княз Борис I насочва вниманието си към новопридобития регион: Брегалница, Белоград (Берат), Лихнида (Охрид) и започва мощно българско асимилиране на територията. По времето на цар Самуил (997-1014), чиято престолнина е Охрид, ни става ясно какво всъщност е направил княз Борис, а по времето на Василий Българоубиец след 1018 г. ни става ясно защо областта е имала специален статут при и след Борис.
Българската архиепископия е създадена през 870 г. като диоцез под властта на Константинопол, тя е византийска верска единица и епитета „Български” в църковно значение е прегърнат от всички гръцки архиепископи, като се почне от първият български архиепископ грък и се продължи при архиепископите там след 1018 г.
Превземането на България от Василий Българоубиец слага край на българската патриаршия с център Дръстър, уредена между цар Петър и Роман Лакапин, но не слага край на Българската архиепископия с център Охрид, напротив – Дръстър и Видин са додадени към тази архиепископия с указ на Василий Българоубиец.
Тоест, да се върнем пак на въпроса – кой е бил стратег на плана, изработен в Константинопол около 863 г., с който се е целяло да се трансформират папските в църковно отношение земи в Илирик, към патриарха на Константинопол? Варда или Фотий? Варда, който възстановява светските науки и университети във Византия или блестящият преподавател в тях Фотий, който за 7 дена става от ректор патриарх?
Тези земи като светски и държавни са били на Византия, но църковно не са били и всъщност нито един византийски император не може да ги даде на Константинополската катедра. Това може да го стори само вселенски събор.
Представете си как по онова време църковната зависимост е била по-силна от светската, понеже „правата на катедрите”, не са едно и също с „разделенията на царствата” (LIBI, т. 2, 1960, с. 190), както казват през 870 г. пратениците на папата на Вселенския събор, който довършва започнатото през 863 г. и източен Илирик, зависим църковно дотогава от папата, официално става част от катедрата на Константинопол, чрез плана „Българска архиепископия”.
Тоест, архиепископия, която носи името на българите, но не е само светска земя на Българската държава, а и църковна земя на Константинополската патриаршия.
И в завършек можем да си зададем въпроса: ако Борис I не бе получил тази земя от Византия, където да бъде създаден диоцеза на архиепископия „Българска”, той щеше ли да приеме изобщо християнството?
Моят отговор е –Да! Не само защото е бил под влияние на сестра си, която е християнска, не само защото най-близкият му съветник Петър е бил отлично запознат с каноничното право и догмите на християнската църква, а и защото си е давал сметка, че с една християнска империя на франки от север и една византийска от юг, е нямал шанс да разширява светски земите си, ако не го прави и църковно…Очевидно, княз Борис I е бил блестящ дипломат, който залага в българската държавност синдрома занапред религията да е част от българската дипломация и неслучайно именно той посочва държавния инструментариум за тази нова политика: славянската писменост и литургия.
Кирил Милчев
тагове: българската, архиепископия, българската, държава
